Войната на жриците

Дина Завръщане в Биркене

Снегът застилаше с тежкото си мокро покривало всичко — пътя, клоните и нас. Много се радвах на наметалото с качулка, което бях получила от гелтрите, ала въпреки това пътуването ни бе трудно и белязано от студ и влага. Опитвахме се да вървим през блатото, доколкото бе възможно, ала на третия ден щяхме да минем през полета с повече населени места. Тъмни разорани ниви, подгизнала жълта трева и сгушили се между хълмовете селца.

Не разполагахме с коне. Беше ми трудно да поддържам бързото им темпо и не спирах да мисля за Силке, която сигурно си стоеше в конюшнята на Управителя на пристанището, мързелуваше и похапваше слама. В нашата ситуация обаче не бе особено практично да водим коне със себе си, тъй като във всеки момент можеше да се наложи да се скрием в някоя канавка или зад някой храст заради преминаващ наблизо патрул на Ордена на дракона.

— Не каза ли, че всички са в Хьойландет? — прошепнах на Нико.

— Явно не е съвсем така — отвърна ми той. — Хайде, мисля, че сега можем да продължим.

Кармиан вече се бе изправила.

— Тази вечер ще нощуваме в някой хан, ясно ли е? — рече тя и се изкашля дълбоко. — Колкото и да струва. Ако краката ми останат мокри още няколко дни, между пръстите им ще поникне ципа.

Тя бе необичайно мълчалива, откакто напуснахме поселището на гелтрите. Хм, а може би това бе причината. Поведението й се промени, откакто успя да се наложи за сватбата. Вероятно се наслаждаваше на триумфа си. Човек не можеше да бъде сигурен, що се отнасяше до Кармиан.

— Не сме много далеч от Биркене — рекох аз. От доста време бях мислила за това. — Нико, бихме могли да отседнем в някой хан там.

Дори самата мисъл за това ме накара да изпитам такава силна носталгия по дома, че сърцето ме заболя. Трябваше да си припомня, че Липовата къща вече я нямаше, нито пък имахме дом, по който да лелея. Ала всичко останало — ханът, ковачницата и цялото село си бяха на същото място, така родни и вдъхващи сигурност… Точно в този момент ми се струваше, че щях да се зарадвам дори да видя Сила.

— Те знаят кой съм — рече той.

— Ала никога не биха те издали.

Нико се замисли за миг.

— Може би си права.

Кармиан свали шапката си за миг и изтупа снега от полите й.

— Ако времето се задържи така, ще се наложи да потърсим подслон — рече тя и отново се изкашля.

— Да не би да се разболяваш? — попита Нико.

— Не.

— Кашляш.

— И какво? Да не би да ти пречи?

Какво ставаше тук? Защо го сряза така?

Ако това бе израз на триумф, то не исках да съм близо до нея, когато претърпеше поражение.

Нико нищо не каза. Не и по този въпрос. Ала след малко ме заговори.

— Колко път има до Биркене оттук?

Огледах се. Бе невъзможно да различа полята, както бяха покрити със сняг, ала тополите покрай пътя ми се сториха познати.

— Около час — рекох. — Може би два.

— Добре. Да вървим натам тогава.

Втренчих се в купчината обгорели летви и останките от стени, на мястото на които някога се бе издигала нашата къща. През двете години, които бяха изминали, откакто Дракан я изгори, никой не бе пипнал нищо. Нито бяха разчистили, нито бяха построили нов дом. Живеехме в такива времена, че хората нямаха желание да влагат време, сили и пари в нещо, което вероятно отново щеше да бъде разрушено.

Нико постави ръка на рамото ми. Знаех, че бе видял сълзите в очите ми.

— Тук ли си живяла? — попита Кармиан.

Кимнах.

— От рождението си… До преди две години.

Тя не каза нищо повече. От този момент обаче спря да ме нарича с онзи ужасен прякор.

— Нека да продължим — рекох. — Това не е особено приятна гледка.

Бих предпочела изобщо да не бях виждала руините, но нямаше как да го избегнем. Пътят минаваше оттам.

Последните метри снегопадът така се сгъсти, че почти не виждахме къде стъпваме. Добре че познавах мястото като петте си пръста, иначе като нищо да се бяхме отклонили от пътя. От останките на Липовата къща до селото имаше малко повече от половин миля, което хич не беше малко.

Бе ми странно да съм в Биркене отново. Спрях насред площада, с хана от едната страна и ковачницата от другата. Не се чуваха удари на чук оттам, но все пак бяхме пристигнали в селото доста късно. Заради лошото време бе доста тъмно, почти като на мръкване.

— Няма ли да се отбием първо у ковача? — попитах. Еллин и Рикерт бяха почти като роднини за Давин, Мели и мен, а когато мама отиваше някъде по работа като целителка или Жрица на срама, винаги намирахме подслон в ковачницата. Еллин обичаше повече Давин и Мели, отколкото мен, всъщност — най-вече Мели. Това ми бе ясно. Ала винаги бях добре дошла в дома й и не се съмнявах, че и сега щеше да е така. Та нали ковачът и жена му бяха скрили в дома си брат ми, сестра ми и старото ни куче Пес, когато Дракан бе дошъл в Биркене, за да отмъсти на Жрицата на срама и децата й.

— Ковачницата или хана, все ми е едно — рече Кармиан. — Искам просто да се скрия от студа и мокрия сняг.

Не мисля, че някой от нас изгаряше от особено желание да стои навън при това време. По стар навик минах през самата работилница, където Рикерт често ковеше пирони, куки или слугове, ако, разбира се, не трябваше да подкове някой кон. В този момент вътре цареше тъмнина и тишина, но забелязах, че бе работил днес. Все още бе топло, а и въглените в пещта не бяха съвсем угаснали.

Почуках на вратата, която водеше в самата къща.

— Еллин? Рикерт? Може ли да влезем?

Мина необичайно дълго време, преди вратата да се отвори. Рикерт застана на прага. Той не се отличаваше с височината на Салан, ала бе също толкова широкоплещест. Примигваше с очи, сякаш току-що го бях събудила. Май му трябваше известно време, за да осъзнае коя съм.

— Дина! Света Магда, та това е малката Дина!

След това той постъпи, както никога преди, обви ме с двете си силни ръце и така силно ме прегърна, че ме остави без дъх.

— Влизайте, влизайте вътре.

Ние го последвахме в кухнята с огромната желязна печка с дърва, която той сам бе направил. Ала Еллин не стоеше над тенджерата, както обикновено. Всъщност кухнята изглеждаше така, сякаш в нея отдавна не бяха готвили. Никога не я бях виждала толкова мръсна за цялото време, през което познавах Еллин.

— Къде е Еллин? — попитах.

Рикерт се сви.

— Тя почина — рече той, без да ме погледне. — Преди… преди няколко месеца. Точно преди празника на лятното слънцестоене.

Стомахът ми се сви. Еллин не можеше да… Не и Еллин. Та тя винаги бе била тук, не можех да си представя, че я…

— От какво? — попитах аз. — Дракан ли е виновен?

Винаги се сещах първо за него, когато се случеше нещо лошо или някой отнемеше нещо от мен.

Рикерт поклати глава.

— Тя… Тя просто се разболя. Случва се, Дина. Разболя се и почина.

Чувството да напусна Биркене бе ужасно, но по един или друг начин споменът за селото и хората в него бе останал запечатан в съзнанието ми — Сася от хана, мелничарят с огромното му семейство, Еллин и Рикерт. Те съществуваха в съзнанието ми като застинала картина. Сякаш стояха и ме чакаха да се върна. Не бях очаквала, че можеха да се променят, което бе глупаво, разбира се. Животът не можеше да спре, защото аз вече не живеех тук. Ала Еллин…

— А ти как си? — попитах.

Той се бе занемарил някак си, като кон, който никой не искаше да среши. Ризата и косата му бяха мръсни, а през миризмата на сажди и метал от ковачницата се усещаше неприятна воня. Далеч не толкова отвратителна като старите шалове на Кармиан, но все пак. Прииска ми се да стопля вода и да изпера ризата му.

— Ами, бива. Имам достатъчно работа.

Той огледа кухнята леко безпомощно.

— Не съм сигурен, че мога да предложа нещо за ядене…

— Можем да отскочим до хана по-късно — рекох. — Би било добре обаче, ако можеш да ни направиш малко чай от мащерка или нещо подобно.

— Да — рече той. — Трябва да имам тук някъде…

Разпалих огъня в печката и сложих да се вари вода. Изглежда Рикерт едва сега забеляза хората, които ме придружаваха. Той погледна Нико толкова колебливо, сякаш се чудеше дали не трябваше да се поклони. А когато Кармиан свали шапката си и извади косата от яката си, той направо зяпна за миг. Ала после се съвзе.

— Седнете — рече Рикерт и набързо разчисти кухненската пейка, така че Кармиан можеше да се настани.

— Съжалявам за случилото се с Еллин — допълних. — Едва ли ти е лесно.

Рикерт втренчи поглед в ръцете си.

— Бяхме заедно… почти петнайсет години — отвърна той. — Човек свиква с присъствието на другия. А и понякога ми е доста тежко да се оправям тук… без нея.

Изведнъж той впери очи в Нико.

— Косата й бе толкова мека — рече той толкова тихо, че едва го чух. — Като муцуната на кон.

Чайникът засвири. Кармиан се изкашля. Разгледах килера на Еллин. Чувствах се малко като неканен гост, защото това бе единственото място в къщата, където не можехме да влизаме като деца. Тя държеше там буркани и шишета с домашен сок от горски плодове. Имаше и разни зелени малки тикви, червено цвекло и, разбира се, доста сухи билки. Някои сигурно й бяха от мама, помислих си аз. Направих вкусен и силен чай, като добавих малко изсушена ехинацея за кашлицата на Кармиан.

— Често ли идват войниците на Ордена на дракона дотук? — попита Нико.

— Миналата пролет се появиха. Трябваха им хора. Всякакви занаятчии, също така дърводелци, ала най-вече ковачи. Наложи се да се крия в гората няколко седмици, иначе щяха да ме замъкнат със себе си, независимо дали исках или не. А Еллин вече бе болна.

Той пое чашата с чай, която му подадох, без да вдигне очи.

— Трудно й бе да остава сама, ала съселяните ни й помагаха.

Кимнах. Човек можеше да каже много неща за Биркене, ала когато нещата наистина бяха сериозни, хората не се оставяха.

— Как си успял да оцелееш в гората? — попита Нико.

— А… Помогнаха ми.

— Хора от селото?

— Да, но не само… и други.

Той хвърли един бърз поглед към Нико.

— Мисля, че ги познаваш.

— Главният стражар? И хората му?

Ковачът кимна.

— Наричат ги Лисиците, защото винаги успяват да се изплъзнат от преследвачите си, а и не можеш да ги видиш, освен ако не знаеш къде са. Войниците от Ордена ги мразят.

Знаех добре какво си мислеше Нико в този момент. Все още бяхме доста далеч от Хьойландет, а колкото повече се отдалечавахме от блатата, толкова по-рядко можехме да очакваме помощ от гелтрите. А ние имахме нужда от помощ. Не разполагахме с пари, а и в това ужасно време човек имаше нужда от добра храна, подслон и топлина.

— Те могат да ни помогнат — рекох.

— Да. Може би.

— Защо не?

Нико направи странна гримаса.

— Защото… Главният стражар има особено мнение по отношение на моята роля, което се различава от моето.

Тук беше прав. Ако зависеше от Главния стражар, Нико щеше да застане начело на съпротивата и да обедини всички противници на Дракан в една огромна войска. Ала Нико не искаше да стои начело на каквото и да било, а още по-малко, когато имаше опасност да загинат хора.

— Нямаш избор — рече Кармиан внезапно. — Ако Дракан бе в Дунарк, както си мислехме, може би всичко щеше да е по-различно. Но не и при тези обстоятелства. Сега имаш нужда от войска.

Ала Нико единствено поклати глава.

— Достатъчно хора умират — рече той. — Защо да моля още да жертват живота си?

Седяхме и пиехме чай в пълна тишина. Дори Кармиан мълчеше. Може би, защото Рикерт бе тук, а може би всички бяхме твърде уморени, за да се караме.

Най-накрая аз се изправих.

— Останете тук — рекох на Нико. — Колкото по-малко хора те виждат, толкова по-добре. В хана може да има другоземци.

Той кимна.

— Може ли да пренощуваме тук? — попита той Рикерт.

Може и да бе мръсно и запуснато, но поне бе топло и безопасно, в случай че в хана имаше някакви гости.

— Може да останете колкото искате.

Отново облякох мокрото си наметало и прешляпах през снежната преспа до хана от другата страна на улицата. Добре че Нико не ме последва. Край две от масите имаше цели петима непознати и макар никой от тях да не приличаше на хората на Дракан, наоколо със сигурност имаше множество съвсем обикновени хора, които не биха имали нищо против да спечелят няколкостотин златни монети.

В началото едва познах Сася. Тя се бе превърнала в истинска девойка. Бе се източила, бе пуснала по-дълга коса… А и гърдите й бяха наедрели. Бе станала истинска красавица. Късметлийка. Не като мен. Аз ставах все по-непохватна и странна и на нищо не приличах.

— Добър вечер — рече тя учтиво. — Един момент само, и ще дойда… — в следващия миг обаче ме позна. — Дина! Дина, ти ли си това???

Кимнах. Гърлото ми внезапно се сви. Сася остави подноса с халби бира настрана и заизтрива леко притеснено ръце в престилката си.

— Добре ли си? — попита ме тя.

Не можеше да се каже. Ала въпреки това кимнах, какво ли друго можех да сторя? Например да й отговоря: „Не, не съм добре, защото се крия от Дракан заедно с истинския престолонаследник на Дунарк и бъдещата му съпруга, която мразя, и непрекъснато се опитват да ни заловят или убият. Освен това не съм сигурна, че мама ме обича още, защото май съм на път да се превърна в черна магьосница. А и още нещо — мразя косата си.“ Не, най-добре бе да не си отварям устата.

Изведнъж Сася срамежливо ме гушна.

— Толкова често си мисля за теб — рече тя.

— И аз за теб — последва моят отговор.

Бързо се обърнах. Един от гостите се бе изправил и стоеше между мен и вратата.

Това бе Азуан.