Войната на жриците

Давин „Сребърния вълк“

— „Сребърния вълк“? — учуди се Управителят на пристанището. — Какъв интерес само проявявате към този кораб. Човек би помислил, че сте решили да го купите — той се разсмя дрезгаво, защото хора, които едва можеха да платят два сребърника за буре с херинга, едва ли имаха възможност да закупят кораб с пълно снаряжение.

А аз бях разбрал, че „Сребърния вълк“ бе точно тук. Малък двумачтов кораб, който превозваше стоки от пристанището на Магданер до Фарнес и обратно.

— Искам да знам кой е собственикът — казах. — От чисто любопитство, това е всичко.

— Странно, че с младия господин се интересувате от едно и също. Представи си само, и той ме попита същото.

Аха, значи и Нико е разпитвал за „Сребърния вълк“. Не знаех дали бе хубаво или лошо. Думите на Управителя доказваха, че корабът представляваше интерес за Нико, но това не бе новост за нас. Ала фактът, че задаваше толкова много въпроси, бе успокоителен. Явно не възнамеряваше да се качи на сляпо на кораба и да падне в ръцете на екипажа.

Дина не слезе за обяд. Роза така ме погледна, че направо ме изби пот под вълнения пуловер.

— Питам, защото ми се стори, че видях един познат да се качва на него — добавих аз, за да дам поне някакво обяснение.

— М-да, случва се. Но аз всъщност не знам кой е собственикът му. Той акостира тук десет пъти годишно, бива разтоварен и натоварен и отново вдига платната. Един мъж с прякор Гарвана плаща таксата. Само толкова знам.

Кратен? Дали това не бе непознатият с наметалото?

— Значи сигурно той я притежава?

Управителят отново се разсмя с дрезгавия си смях.

— Синко, доста имаш да учиш за корабоплаването. Подобен търговски кораб не е собственост на екипажа. Не, някъде в Магданер със сигурност живее търговец, чието богатство се множи с всеки курс на кораба. Докато съдът не претърпи корабокрушение, разбира се, и докато търговецът купува и продава правилната стока.

Управителят кимна с глава към тезгяха, където съпругата му продаваше своя пунш.

— Ето го там Гарвана, заедно с първия си помощник. Можеш сам да го попиташ, ако искаш.

Погледнах в посока към тезгяха. Не видях мъжа с наметалото.

— Кой от всички?

— Високият — отвърна Управителят на пристанището.

Високият. Не можех да го сбъркам — един от гостите до тезгяха се извисяваше с цяла глава над останалите. Когато се вгледах по-внимателно в него, разбрах откъде бе дошъл прякорът му. Косата му бе права, дълга и черна като гарванови пера. А освен това имаше най-големия крив нос, който някога бях виждал. Изглеждаше, сякаш наистина можеше да го използва, за да кълве хората.

— Е? — подкани ме Управителят с блеснал поглед. — Той не хапе, доколкото знам.

— Стой настрана от него — прошепна ми Роза ядно. — Не ти ли е останал поне малко здрав разум?

— Може би по-късно — отвърнах аз на Управителя.

— Добре, но не се знае колко дълго ще остане.

Стана ми ясно, че според него ме бе страх, и това ме подразни. Но Роза бе права. Бе глупаво да отида направо при непознатия. Или пък не? От друга страна…

— Ще отида да си купя пунш — рекох и се изправих. Роза ме хвана за крачола на панталона, за да ме спре, но аз се престорих, че не забелязвам. Вече бях станал, когато ми хрумна, че Гарвана може да бе участвал в засадата с арбалета. Вече обаче бе късно да се откажа.

Кръчмата бе пълна, така че Маери, дъщерята на Управителя, трябваше да помага зад тезгяха. Тя ми се усмихна.

— И ти ли искаш пунш, Давин?

— Да, благодаря — в този миг се замислих за отънялата ни кесия. — Един съвсем малък.

Маери хвърли бърз поглед през рамо. Майка й имаше много работа в другия край на тезгяха.

— Малкият пунш струва два шилинга — рече тя. После ми смигна и напълни чашата догоре.

— Благодаря.

Взех топлата напитка и вдишах парата. После се облегнах на тезгяха и се опитах да подслушам разговора между Гарвана и първия му помощник.

— … пълен безпорядък — рече помощникът. — Така става, като на палубата се качат жени.

— Аха, хич не изглеждаше да ти беше скучно — добави Гарвана сухо. — Нима не ти настояваше така горещо да й дадеш ножа си?

Жени на борда? Какво правеше една жена с нож на палубата на търговски кораб?

— Казвам ти, ще изкараме пари.

— Да, ти ще изкараш.

— Не, ще има за всички. Купища пари. Ако спрете да мрънкате!

Мери ми се усмихна очарователно. Сигурно мислеше, че съм останал при тезгяха заради нея. Щеше ми се да бе така.

Тя бе тъмнокоса, точно като майка си, а и доста сладка. Но това с парите не ми хареса. Защото Нико изобщо не бе особено богат в момента.

— Довърши си питието — рече Гарвана. — И намери този дърводелец. Буретата ми трябват днес.

Помощникът остави чашата на масата и тръгна към вратата. Проследих го с поглед.

Изведнъж усетих как някой ме хвана за ръката. Бе Гарвана.

— Обичаш ли риба, момче?

Аз се изскубнах от хватката му. Не бе трудно, той не се опита да ме спре.

— Не особено.

— Ами тогава недей да подслушваш чужди разговори. Иначе може да те пратим на гости при тях.

Какво, по дяволите, му имаше на този кораб, че всички ме съветваха да стоя надалеч от него?

— Да не би да твърдиш, че съм ви подслушвал?

— Да — рече той сдържано. — Точно това твърдя.

Мъжът хвърли няколко монети на тезгяха и си тръгна.

— Видя ли, страшно умна постъпка — рече Роза. — Ала вероятно на кораба има още един-двама моряка, които не те познават и нямат представа колко си любопитен. Може би си струва да отидеш на кея и да им викнеш няколко пъти, че и те да разберат.

— Ти се мислиш за много умна — рекох аз, като сам осъзнавах, че това не бе най-остроумният отговор. — Как според теб трябва да постъпим?

— Да се срещнем утре призори на кея и да спрем Нико.

Да, това определено звучеше много разумно. Само че моят план не бе да спра Нико, а да не му позволя да замине без мен. Нямаше нужда обаче да й споделям това.

— Добре — промърморих. — Така да бъде.

Дина и Роза нямаше да имат проблем да се измъкнат. Те спяха в една стая с Маери и другите две дъщери на Управителя на пристанището. Ала Салан… Салан бе работил като пазач на керван през по-голямата част от съзнателния си живот, а през последните две години бе закрилял мама. Той винаги бе нащрек, дори докато спеше. Какво можех да му кажа, ако се събудеше? Но щом Нико можеше, и аз щях да се справя.

Поне така си мислех.

— Накъде си тръгнал, момко?

— Само ще отида да пишкам — отвърнах.

Но Салан отметна одеялото настрана и седна в леглото.

— Мойш да ползваш гърнето — рече той.

— Не, предпочитам да…

— Слушай ся, момче. От деня, в който пристигнахме, с момичетата не ви свърта на едно място. Непрекъснато търчите наляво-надясно, ако не единият, то другият. За миг не мойте да седите на едно място, а ся не искаш и да си лежиш в леглото през нощта, нито да пишкаш в гърнето като всички останали. Нещо сте намислили. Или ша ми дадеш некво добро обяснение, или ша си легнеш веднага като послушно момче.

Нямаше съмнение, че говореше сериозно. Не можех да видя лицето му на слабата лунна светлина, която проникваше през процепите на капаците, но го познавах достатъчно добре, за да знам, че щом ми говореше с тази интонация, нямаше смисъл да се опитвам да възразя. А ако все пак се опитах да изляза, той щеше да направи необходимото, за да ме спре.

По дяволите. Ами сега?

Нико не се намеси. Не каза нито дума. Може би още спеше? Или…

— Къде е Нико? — попитах.

— В леглото си — промърмори Салан, — като всички останали нормални хора. А ако ти…

И тогава забеляза нещо. От страната на Нико лежеше нещо, което наподобяваше човек, но това бяха просто няколко възглавници и нечие палто. Нико го нямаше. Бе взел и дисагите си.

Огромната длан на Салан се сви в юмрук около ръката ми.

— Казвай, момче. Кво става тук?

Нико го нямаше. Вероятно бе на път към кея, а може и вече да се бе качил на кораба. Нямах време за разговори и обяснения. Извъртях се наполовина, сръгах с лакът Салан в корема, точно под ребрата.

Той сам ми бе показал тази хватка. Но в този момент явно не очакваше да му окажа съпротива. В неговите очи аз все още бях непохватният „момък“, когото той бе взел под крилото си. Може би сега съжаляваше. Чух съскащ звук, като от спукан овчи мех, след което Салан се сви одве. Аз се отскубнах от хватката му и тръгнах към вратата. Знаех, че ще тръгне след мен, но ако от бягането ми нощем имаше някаква полза, то тя бе, че бях станал много бърз и можех да тичам до безкрай.

Хукнах надолу по стълбите, като вдигнах такава гюрултия, че скоро цялата къща щеше да е на крака, но това беше без значение. Не знаех дали Дина и Роза вече бяха успели да се измъкнат, а пък и вече бе все едно. Ако зависеше от мен, те щяха да си стоят вкъщи, вместо да се мотаят посред нощ из Фарнес. Чух Салан да вика след мен, все още задъхан от удара.

— Давин! Спри!

Бе ядосан. Щеше да ме фрасне здравата, ако ме хванеше. Но не затова бързах толкова, а защото си представих как Нико отплава сам на „Сребърния вълк“ в компанията на Гарвана, който смяташе да изкара „купища пари“ от това. С трясък отворих вратата на дома на Управителя, претичах през покрития с калдъръм двор и излязох през портата. Вятърът бе стихнал, доколкото това бе възможно във Фарнес, а пълната кръгла луна сияеше зад воал от облаци. Не бях успял да си обуя ботушите, но бях свикнал да бягам бос, това не можеше да ме спре.

Продължих надолу по стръмната улица към пристанището, минах по кея… Къде беше корабът? Бе хвърли котва точно…

Там!

Сега обаче мястото бе празно. Корабът го нямаше.

Спрях. Втренчих се в далечината над тъмната водна повърхност. „Сребърния вълк“ се поклащаше насред сияйна сребърна лунна пътека. Платната му все още бяха прибрани. В този момент видях как една малка лодка с гребла напускаше пристанището. От това разстояние не можех да бъда напълно сигурен, но не се съмнявах, че един от двата силуета в нея принадлежеше на Нико.

Не си хабих гласа да викам. Ако бе той, така или иначе нямаше да спре. Направих пет големи подскока и се хвърлих във водата от ръба на кея.

Пльооооок. Студ, студ, студ. За миг останах без дъх, а ръцете и краката ми загубиха топлината, енергията и способността да се движат и се превърнаха във вкочанени, тежки крайници, които единствено ми пречеха. Опитах се да ги принудя да се размърдат, да ги пришпоря напред като непослушен кон. Хайде. Давайте. Едно, две. Ритайте, проклети крака. Хайде, иначе няма да го стигнем!

Лодката точно се канеше да завие покрай ръба на кея.

— Идиот — просъсках си аз, — да не мислиш, че можеш да настигнеш лодка, задвижвана от чифт тежки гребла, докато ти самият разполагаш само с две премръзнали ръце и два още по-вкочанени крака?

Беше безнадеждно.

Аз обаче продължих да плувам. Корабът бе хвърлил котва там, в далечината, не се движеше, така че даже и да не успеех да настигна лодката, просто щях да преплувам цялото разстояние до „Сребърния вълк“.

Борех се със студената вода и бавно напредвах. В лицето ми непрестанно се плискаха малки вълнички, в носа ми влизаше вода и аз отново кихнах. Колко ли голямо разстояние бях преплувал?

Съвсем малко. Дори не бях напуснал пристанището.

„Няма да успея“ — помислих си аз. Лодката бе твърде далеч, водата бе студена, би било най-умно да се върна обратно, докато все още имах сили да стигна до брега. Как щях да помогна на Нико, ако потънех от изтощение на половината път между „Сребърния вълк“ и пристанището.

Роза май щеше да излезе права. Бях постъпил доста глупаво. Продължих да плувам.

Пляс. Този шум бе по-различен от плисъка на малките вълнички около мен. Пляс, фиуууу, пляс фиуууу. Лодка с гребла.

— Давин! Какво, за Бога, правиш?

Вдигнах очи. Нико се наведе напред. С едното гребло се опитваше да задържи лодката на едно място, а другото лежеше неподвижно и от него капеше вода.

— Плувам — отвърнах му аз ядно.

— Няма как да успееш. Много е далеч.

— Да се обзаложим ли?

— Връщай се обратно!

Не му отговорих. Вместо това извадих вкочанената си ръка от водата и се хванах за лодката.

— А ти накъде си тръгнал? — попитах го.

— Това не е твоя работа.

Забелязах, че вторият човек в лодката бе мъжът с пелерината. Същата пелерина, същата шапка. Нещо обаче липсваше. Какво?

Брадата. Последния път, когато го видях, имаше брада.

— Удари го през пръстите — рече…

Не. Това не бе мъж. Не и с тази дълга златиста коса с медни оттенъци, която се подаваше изпод шапката… Гласът бе на жена. Лицето бе на жена. А и тялото, чиито очертания можех да различа под пелерината, определено беше на жена. Той се оказа тя. За малко да се пусна от почуда. Мъжът с пелерината не беше мъж!

— Давин, стига глупости. Няма да ти позволя да се качиш в лодката. Най-добре се връщай обратно.

Продължавах да гледам втренчено мъжа, който не беше мъж. Бях толкова премръзнал, че ми бе трудно да мисля, но една част от съзнанието ми все още бе будна.

Хрумна ми нещо.

— Брегът е доста далеч — рекох.

— Ще се справиш.

— Водата е студена.

— Никой не те е карал да скачаш в нея.

— Ами ако се удавя.

— Няма. Давин, престани!

— Всъщност съм доста уморен.

Което не беше лъжа…

— Ти си добър плувец. Знам, че си.

Да, наистина бе така. Бе го разбрал в пещерата под крепостта „Сагис“. Макар че той бе открил пръв „златния бокал“ на учителите.

— Ръцете ми са съвсем вкочанени. — Това бе самата истина. — Почти не усещам краката си. — И това бе вярно. — Нико, ако не ми позволиш да се кача в лодката, ще потъна!

— Удари го през пръстите — нареди му жената с пелерината. — Никодемус, нямаме време за това.

Нико ме изгледа. След това премери с поглед разстоянието до кея. И ми подаде ръка.

— Качвай се тогава — рече ми той. — Но да знаеш, че ще те върна на брега. Не те искам с мен.

— Никодемус! — запротестира жената.

— Кармиан, нямам избор. Разстоянието е твърде голямо.

Наложи му се да ме издърпа в лодката, сякаш бях голяма тежка риба. Уплаших се, като осъзнах как ме бе изтощила студената вода. Сцената, която разиграх, май се оказа по-истинска, отколкото предполагах. Може би наистина бях стигнал толкова далеч, че нямаше да успея да доплувам до сушата.

— Идиот — промърмори Нико, когато най-накрая успя да ме измъкне целия и ме сложи да легна на дъното на лодката. Бях останал съвсем без дъх. — Със сигурност ще се разболееш от пневмония.

Той пусна двете гребла във водата и започна да гребе към кея. Точно в този миг обаче сред мрака проблеснаха няколко светлини.

— Давин! — това бе гласът на Салан. — Нико! Връщайте се тук!

Нико изсумтя ядосано.

— Целият град ли трябваше да вдигнеш на крака?

— А ти какво си въобразяваше? Че ще ти позволим просто така да изчезнеш в мрака?

Не че бях искал Салан, Дина и Роза да дотърчат на кея. Това не се вписваше в плана ми, но въпреки това можех да се възползвам от ситуацията.

— Ами сега, Нико? Все още ли искаш да ме върнеш на кея? Да не мислиш, че Салан ще ти позволи да отплуваш отново?

— Хвърли го през борда — рече жената, Кармиан, така я бе нарекъл Нико. — Със сигурност ще стигне до брега, ако ли пък не, приятелчетата му ще му помогнат.

Известно време Нико не сваляше поглед от мен. Дадох всичко от себе си, за да му покажа колко уморен и премръзнал бях.

— Не — рече той накрая. — Ще го вземем с нас.