Войната на жриците

Давин Планове за убийство

Дзъъън. Фиууууу. Фиуу-дзъън-пльок.

По дяволите. Още един точен удар.

Стоманата сечеше въздуха със свистене, рисуваше широки дъги или се стрелкаше агресивно напред, за да нанесе удар. При всяко точно попадение се чуваше зловещо пропляскване. А празната кошара на Мауди постепенно се изпълни с натрапчива миризма на цвекло и пот.

Дишах дълбоко и учестено. Бях получил толкова странични удари, че едва си стоях на краката. Но не исках да се предам. Не сега. Не и докато все още имаше малка искра на надежда…

Фиуууу-дзъъън… пльок.

Опитът ми да парирам се провали напълно. Поредната глава цвекло се строполи на земята, разсечена на две половини с различна дебелина. Остана само една. Тя стърчеше самотна на пръчката си и напомняше странно недовършено плашило. Задачата ми бе да я защитя. Ако Нико успееше да уцели и нея, щеше да излезе като победител от двубоя ни.

— Хайде, Давин — рече той. Нико също беше задъхан, но не колкото мен. Аз без съмнение можех да бягам по-дълго и по-бързо от него, но щом се стигнеше до бой с мечове, Нико успяваше да разпредели силите си по-добре. Той ми махна леко със свободната си ръка. — Напрегни се още малко.

Да се напрегна. Лесно му беше да го каже, по дяволите. Тъмната му коса се чернееше, подгизнала от пот, но в движенията му не се усещаше и грам колебание, въпреки че той мразеше оръжията…

Усетих атаката му в последния момент и я блокирах с едно светкавично движение.

Дръъъън.

Не можах да се сдържа и по устните ми пробягна усмивка. „Този път не се получи, Нико. Този път бях една стотна по-бърз от теб!“

Какво…

Не!

По дяволите. Не можеше ли поне за миг да се задържи на едно място…

Пльооок! Последната глава цвекло цопна на земята. Аз стоях с треперещи ръце и пръхтях като куче насред жегата. Трябваше да се призная за победен.

Нико не беше от хората, които обичаха да тържествуват. Той просто избърса с един парцал сока от цвекло от меча си и ми кимна леко, почти като при поздрав.

— Какво ще кажеш да пробваме още веднъж? — попита той. — Аз ще отбранявам, а ти ще нападаш.

Той добре знаеше, че аз обичах най-много да атакувам. Ръцете ми обаче висяха от раменете като два оловни пръта, а аз не бях сигурен дали някога отново щях да успея да ги вдигна.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Мисля, че ми стига за днес.

Той отново кимна.

— Да го оставим за утре тогава.

— С мен ли ще се прибереш?

— Мисля да остана и да се поупражнявам още малко.

— Нико… Не мислиш ли, че е време да приключим за днес.

Той можеше и да умее да пази силите си по-добре от мен, но по голия му торс се стичаха струйки пот, а освен това можех да доловя учестеното му дишане сред трополенето на дъждовните капки по торфения покрив на кошарата.

— Само още веднъж — рече той решително.

Забелязах, че ръката му трепереше, когато вдигна меча.

Въпреки това той го заизвива, като ту атакуваше, ту се отбраняваше в дуела с невидим противник.

Аз поклатих глава, но той не видя нищо.

— Ще донеса малко вода — рекох аз и си облякох ризата, за да не изстина.

— Нико?

Той най-накрая бе пуснал меча на земята, бе застанал на вратата, загледан в есенния дъжд. Раменете му бяха увиснали. Бях сигурен, че краката му трепереха. Поне с моите беше така.

— Да?

Подадох му ведрото и черпака и той запи жадно от студената кладенчова вода.

— Защо… Защо се настърви така внезапно?

Никога преди не бях виждал някой да тренира толкова упорито и съсредоточено като Нико. Всеки ден. С меч или нож преди обед и с лък следобед. От време на време оседлаваше кафявата си кобила и тренираше като за рицарски дуел с дълга дървена пика, която бе издялкал сам, но най-голямо внимание отделяше на меча и ножа.

Погледът му помръкна.

— Да не би да мислиш, че разполагаме с много време? — рече той.

— Какво имаш предвид?

Той се отнесе.

— Нищо.

— Нико…

— Не беше ли твоя идеята да се упражняваме?

Така беше, не можех да отрека. Аз го бях поискал преди доста време, преди Валдраку, учителите и Залата на шепота.

— Това не означава, че трябва да се бием до изнемога. Какво не ти дава покой?

— Не слушаше ли майка си, докато четеше онова писмо?

— Кое, от Вдовицата ли?

— Ами кое друго — отвърна ми той с леко раздразнен тон, все пак не получавахме писма всяка седмица. Аз също си спомнях много добре съдържанието му. Аркмейра бе паднала в резултат на предателство, така поне твърдяха хората. Това бе последният по-голям град в Крюстландет, който не бе във властта на Дракан, а сега той бе превзел и него. Хората обаче бяха дали отпор, а това не можеше да мине безнаказано. Вдовицата пишеше, че Дракан бе екзекутирал всеки пети мъж в града. Независимо колко дейно бяха участвали в отбраната. Просто всеки пети. Едно, две, три, четири, ти ще мреш. Догади ми се от мисълта за това безчувствено броене. Сякаш нямаше значение кой си и какво си направил.

— Хората загубват живота си — рече Нико със странна нотка в гласа, която не бях долавял преди. — Хора умират всеки ден.

Интонацията му не ми харесваше. Не ми харесваше и погледът в очите му, които в този момент изглеждаха тъмносини на фона на бледото му от пот лице.

— Как точно смяташ да промениш това? — попитах аз.

— Решението е доста очевидно и разумно, не смяташ ли? Ако прецениш логично ситуацията.

— И какво е то?

Той обаче не ми отговори.

— Забрави — рече Нико. — Заради дъжда е. Не можеш да излезеш навън, а в същото време имаш чувството, че ще полудееш, ако не се раздвижиш.

— Нико…

— Забрави. След малко идвам. Ти тръгвай.

Така и сторих. Но не забравих казаното през този ден. Сигурен бях, че той бе измислил някакъв план. Явно не искаше да го сподели с мен. Но аз бях опознал Нико доста добре. Няколко дни, прекарани заедно в Залата на шепота, стигаха, за да научиш доста за другия. А когато един мъж, който мрази оръжията, изведнъж започне да тренира упорито борба с меч, то нямаше съмнение, че възнамерява съвсем скоро да приложи уменията си на практика. А и думите му, че решението било очевидно. Внезапно спрях. Той възнамеряваше да убие Дракан. Това бе просто и логично — ако човек се абстрахираше от мисълта, че го пазеха хиляди войници от Ордена на дракона и нямаше как да бъде подмамен да се дуелира с меч, Нико без проблем щеше да събере въстаническа армия. С Оръжейника и Вдовицата бяха обсъждали това многократно. А учителят Маунус, който бе преподавал на Нико в миналото, не пропускаше случай да му припомни, че това бе негов дълг като законен наследник на престола в Дунарк. Но Нико се противеше. Бяха се карали по този повод доста пъти, преди да получим въпросното писмо. Споровете им разяряваха учителя Маунус, но Нико просто заявяваше, че му липсвали качества на предводител и че не му харесвала идеята стотици хора да жертват живота си в негово име.

Значи не това целеше? Но какво тогава?

Трябваше да го държа под око. Защото ако Нико бе измислил някакъв план за убийството на Дракан, то нямаше да му позволя да го изпълни без мен.

Дъждът бе спрял, но панталоните ми бяха подгизнали до коленете от газенето в туфите мокър пирен. Дина и Роза беряха хвойна на хълма между нашата къща и тази на Мауди. И двете си бяха запретнали полите, за да не ги намокрят. Направи ми впечатление, че краката на Роза всъщност бяха доста хубави. Жалко, че човек не можеше да им се наслаждава често. Изведнъж се смутих. Роза все пак бе… Тя ми бе един вид доведена сестра, така че не бе редно да гледам краката й по този начин.

— Къде беше? — попита ме Дина.

— Горе, при Нико, за да се поупражнявам малко.

— Вие само това правите.

И аз мислех като нея, но не си признах.

— Дина… Ти нали от време на време говориш с Нико?

— Да, случва се.

— Би ли могла да го държиш под око?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто така… Да следиш какво прави и да ми казваш.

Очите на Дина проблеснаха и погледът й много напомняше този на Жрица на срама — остър и твърд, като магарешки ритник.

— Тоест, да го шпионирам?

— Не, не точно. Просто… бих искал да знам, ако започне да се държи странно.

— Защо?

Аз се засуетих. Всъщност нямах намерение да й давам толкова много обяснения, но бях забравил умението на Дина да те притисне до стената, докато не изплюеш камъчето.

— За да не направи някоя глупост.

— Глупост? Нико е един от най-разумните хора, които познавам.

Спомних си изражението на лицето на Нико, когато ми сподели за „очевидното и разумно решение“. Не бях сигурен дали сестра ми имаше това предвид, когато го определяше като разумен.

— Ако го видиш да си събира багажа или нещо подобно — рекох аз накрая, — то бих искал да знам.

Забелязах, че я обзе тревога.

— Давин, кажи ми какво смяташ, че е намислил той.

Аз нямах намерение да го правя, но изведнъж се чух да й разказвам всичко — за усилените тренировки, за Дракан и разумното решение, за плановете, които бях сигурен, че Нико кроеше. Планове за убийство.

Сега и Дина, и Роза ме гледаха втренчено.

— Сам? — рече Роза накрая. — Смяташ, че ще поеме на път сам?

— От това се страхувам.

— Не, не може! — в очите на Роза пламна добре познатата решителност.

Спомних си колко трудно бе да се отървеш от нея, когато си наумеше нещо. Може би все пак не бе чак толкова глупаво да накарам момичетата да следят Нико. „Да видим дали ще успееш да се измъкнеш от тях“ — помислих си аз злорадо.

Мама ни извика от къщата. Вечерята бе готова, което бе чудесно, защото бях, меко казано, примрял от глад.

Взех две от кошниците на момичетата и поехме надолу по склона.

— Да кажем ли на мама? — попита Дина.

Поклатих глава.

— Не още. Тя има достатъчно грижи.