Войната на жриците

Дина Като ужилване от пчела

Хижата бе толкова малка. Много по-малка отколкото когато я видях за първи път. А Азуан… Той също се смаляваше все повече и повече.

— Поспи сега — рече той и вдигна одеялото от пода. — Добре знам, че това бе трудно пътуване. Ала сега можеш да си починеш поне малко, преди да поемем към вкъщи.

Аз обаче не бях уморена. Цялото ми тяло кипеше от… сили. А и как можех да спя, когато имаше толкова много неща за вършене? Обърнах се към Азуан.

— Аз ще тръгвам сега — рекох му. — И ще взема коня. Можеш да ме последваш, ако искаш, ала бих те посъветвала да не го правиш.

Той остана стъписан за миг, държейки одеялото в ръце, сякаш се канеше да го метне върху главата ми.

— Не можеш — започна Азуан, ала в този миг срещна погледа ми.

Уменията на Жрица на срама и дарът на змията. Истина и сън. Призрачната земя бе станала част от мен завинаги. През душата ми пробягваха нишки, изтъкани от копнеж и живот и истински сънища. Аз бях огледало, в което той можеше да се огледа и да види себе си. Какъв е бил, какъв е и какъв би могъл да бъде. Мисля, че видя собствената си смърт.

Не каза нищо. От гърдите му се откъсна странно ридание, след което той се строполи на земята.

— Не принадлежа нито на теб, нито на рода ти — рекох му аз. — Аз не принадлежа на никого.

Той не се опита да ме спре, просто прошепна:

— Да не си ме погледнала повече. Никога повече.

Аз не го погледнах. Намерих флейтата на баща ми в дисагите му и си тръгнах. Взех със себе си единствено флейтата и коня.

Мъглата вече не бе само около мен, а и в душата ми. Студеният й дъх, роден от топящия се сняг, се плъзгаше между пръстите на краката ми. От клоните капеше вода, а от време на време от тях се откъсваше и по някой мокър снежен парцал, който падаше пред муцуната на уморения кон. Едновременно с това в съзнанието си виждах другата мъгла, от Призрачната земя, сияйна и сива. Но не бе само това. Освен нея виждах и блестящите нишки, които ми показваха пътя през сивата пелена. Те бяха намалели. По-малко избори, по-малко съдби. Ала една от нишките сияеше по-силно от останалите и прорязваше мъглата като пътека. Аз следвах тази пътека и в света на живите, и в този на призраците. Не яздех по път или просека, но продължавах напред без грам колебание. А кафяво-черният жребец сякаш можеше да усети целта ми така ясно, като мен самата, защото следваше сияйната невидима пътека без помощ от шпори или юзди.

Силите бяха започнали да ни напускат. Ала макар и да зъзнех, макар и да ми бе все по-трудно да се задържа на гърба на коня, сияйната следа пред мен не изчезваше.

По-късно ми разказаха, че съм преминала покрай пазачите на портата, без те да ме забележат. Че изведнъж съм се озовала там долу, насред лагера, яхнала един изтощен кон, който вече не можел да си стои на краката. Казаха ми, че в този миг съм приличала на привидение и че в началото никой не посмял да ме приближи.

— Дина!

Затворих очи, за да не го погледна. Знаех, че нямаше да му хареса, а и не исках да му причинявам болка без нужда. Ала усетих как положи ръка върху моята и му позволих да ми помогне да сляза от коня.

— Дина, какво се е случило?

Но…

Дори и със затворени очи усетих, че не бях попаднала там, където очаквах. Бях напълно убедена, че следвах нишката на съдбата на Нико и че той ме очакваше в края й, ала не бе така. Толкова се изненадах, че отворих очи.

Пред мен не стоеше Нико, а Тано.

Тано? Та той дори не ме харесваше! Как бе възможно съдбата му да бе преплетена с моята, как бе възможно нишката му да бе станала част от моята?

Нямах сили да се опитвам да открия отговора. Просто затворих отново очи и се строполих в снега като повалено дърво.

Гласове. Гласове в мрака.

… опасно е. Това не е нормално…

… казвам ти, тя сияеше…

Нямах сили да отворя очи. Клепачите ми тежаха, не можех да ги помръдна, сякаш бяха залепени. Чувах страха в гласовете им. Не ми се искаше да го съзра и в очите им.

— Да си Жрица на срама е едно, ала това тук…

— … Погледнете я. Като лежи тук така прилича на съвсем обикновено момиче. Като всички останали. Ала…

— … ти пък. Нито един обикновен човек не изглежда така…

Усетих топлината на стичащите се по бузите ми сълзи. Не исках хората да се страхуват от мен. Исках просто…

— Вървете си! Оставете я на мира.

Кой бе това? Гласът на Тано ли чувах?

— Ние само гледаме.

— Ами отидете да гледате нещо друго. Тя не е животно за показ.

Да. Тано беше. Тано, който отново бе намерил някого, когото да защитава. Този път това бях аз.

— Може и да не е животно, Тано, но не е и човек!

За миг настъпи тишина. След това Тано просто каза:

— Естествено, че е човек.

И това изчерпа всичко.

— Дина? Дина, опитай се да се събудиш.

Това вече не бе гласът на Тано, а този на Нико.

Отворих бавно очи. Дневната светлина се процеждаше през навеса от елхови клони над главата ми, ала тази светлина бе зимна, студена и неприветлива. Вече не се чувствах толкова силна и пълна с енергия.

Пишкаше ми се. Толкова много ми се пишкаше, че ми бе трудно да повярвам как не се бях събудила по-рано.

— Как си?

— Добре — рекох аз, ала можех да мисля единствено за това колко много ми се пишкаше. — Нико, трябва… Изчакай малко.

Измъкнах се изпод одеялото, с което ме бяха завили, и веднага скочих на крака. Къде можеше…

В този момент ми се струваше, че навсякъде гъмжеше от хора. Стрелци с лъкове, които се упражняваха, други, които седяха и майсторяха стрели… Лагерът бе много по-голям, отколкото си го бях представяла. Къде, по дяволите, трябваше да отиде човек, за да се изпишка на спокойствие?

— Дина… — Нико сложи ръка на моята.

— След малко се връщам — рекох аз и се затичах напред през лагера към гората, където приклекнах зад един храст… Ех, как ми олекна само.

Нико продължаваше да стои там, където го бях оставила. До навеса, където очевидно бях прекарала нощта.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита ме той с лека усмивка.

— Много по-добре — рекох аз. — Какъв голям лагер!

— Да — рече ми той, като при тези думи обаче усмивката му се изпари също толкова внезапно, както се бе появила. — Главният стражар е събрал повече хора, отколкото вярвах, че е възможно.

— Това не е ли добре?

— Да, сигурно.

Ала по гласа му си личеше, че не бе щастлив.

— Бе отишъл да свърши някаква работа, но преди малко се прибра — осведоми ме Нико. — Би искал да говори с теб.

— Може ли първо да получа нещо за ядене? И нещо за пиене?

Той ми подаде своята бутилка с вода.

— Ето. Храната обаче ще трябва да почака. Главният стражар има достатъчно неща за вършене и не можем да го оставим да ни чака.

Той стоеше и наблюдаваше внимателно стрелците с лъковете.

— Кажи на номер три отдясно, че твърде много опъва тетивата — рече Главният стражар на един слаб жилест мъж до него.

— Вече съм му казвал около трийсет пъти — отвърна му мъжът. — И то само днес. Ала той не иска да ме чуе.

Скитникът! Това бе Скитникът, който изглеждаше съвсем нормален. Като го гледах сега, чист и спретнат и без рани, ми бе съвсем трудно да разпозная в него малкия пребит от бой шпионин, който се бе опитал да подразни Валдраку с безсмислени рими и престорена лудост. Страстта да римува явно не го бе напуснала напълно.

— Добра среща, Дина — рече ми той. — Вече си мислехме, че си решила да заспиш зимен сън и да се събудиш чак през пролетта.

Зимен сън?

— Колко дълго съм спала? — попитах Нико.

— Малко повече от две денонощия — отвърна ми той. — Така че не е странно, че си гладна.

Не. Нито пък че така ми се пишкаше…

Две денонощия!

Изведнъж забелязах, че един от стрелците с лък бе Кармиан. Тя бе прибрала буйната си коса под стегнат шал, така че нямаше как да я позная веднага. Кармиан изстреля една стрела към целта. Тя се заби точно в центъра на нарисувания кръг.

След като за последен път внимателно огледа всички стрелци, особено номер три отдясно, Главният стражар се обърна към нас.

— Никодемус — поздрави той Нико премерено. — Благодаря ти, света Магда. Опасявах се от най-лошото, когато чухме, че Дракан е навлязъл в Хьойландет.

Нико се смути.

— Аз бях… на друго място.

— Той се бе запътил към Дунарк, за да убие Дракан — рече Кармиан сурово и свали лъка. — Сам.

Главният стражар погледна Нико.

— Вярно ли е?

Нико вдигна рамене.

— Донякъде.

Главният стражар се огледа.

— Ти да не би съвсем да си си изгубил ума, момче? — рече той накрая, толкова тихо, че трябваше да стоиш съвсем наблизо, за да го чуеш.

— Това бе най-доброто решение, което успях да измисля — рече Нико уморено. — Не твърдя, че бе отличен план.

Главният стражар изглеждаше така, сякаш не можеше да се начуди на дързостта на Нико. Или пък го смяташе за глупост?

— Ако вярвахме, че бе възможно да го убием — продума той бавно, — да не мислиш, че вече отдавна нямаше да сме се опитали?

— Аз имах едно предимство — допълни Нико. — Независимо какво щеше да се случи, щях да се срещна очи в очи с него. Дракан никога не би позволил да ме убият, без сам да гледа. Планът ми бе… да съм въоръжен, без той да знае. Трябваше да изглежда, сякаш съм завързан, без да съм.

Главният стражар поклати бавно глава.

— Мила света Магдо — рече той много тихо. — Мила Света Магдо и всички нейни небесни сестри. Момче… да не би да мислиш, че пазачите на Дракан са пълни глупаци. Да не мислиш, че не следят за подобни неща? Да не би наистина да си вярвал, че този номер ще мине?

— Бях напълно наясно, че е рисковано…

— Рисковано! Та това е пълна лудост!

— Какво можех да сторя в противен случай? — рече Нико изведнъж много високо с изпълнен с отчаяние глас. — Имах ли друг избор? Ситуацията все повече и повече се влошаваше. До нас непрекъснато достигаха вести за нови загинали, а и знаехме… знаехме, че е въпрос на време, преди той да нападне Хьойландет. Какво друго можех да сторя? Да застана начело на опашката от хора, които войската му така или иначе щеше да убие като животни? Е, в такъв случай можех да го сторя и сам.

— Никодемус Рауенс. Нима не разбираш колко си ценен?

— Ценен? За кого, учителю? За какво? Не мога да водя война. Не мога да създам тактически план и да планирам как десният фланг ще бъде пометен при първото нападение, докато левият атакува Дракан отзад. Не мога да жертвам хората по този начин. Та аз дори не мога да се дуелирам добре!

— Не беше чак толкова зле. Просто не искаше.

— Не! Защото мразех това! Все още го мразя. Ала ако някой ще падне в тази война, то нека това да бъде Дракан, по дяволите. Или пък аз, така поне няма да ми се наложи да преживея всичко останало!

Главният стражар хвана Нико за ръката.

— Внимавай какво говориш, момче! Да не съм те чул да изричаш подобни думи, когато хората ти те слушат!

— Това не са моите хора — рече Нико, ала все пак сниши глас. — А твоите.

— Тук грешиш. Те не са дошли дотук заради мен, а защото искат Дракан да изчезне и на престола отново да се възкачи родът Рауенс. А ако ти не го желаеш, защо тогава стоиш пред мен?

Нико остана мълчалив известно време.

— Защото вече нямам друг избор — рече той. — Ако Дракан превземе Хьойландет, всичко е свършено. Никога няма да можем да се освободим от него.

Главният стражар кимна.

— Именно затова излязохме от скривалището си — каза той и махна с ръка към лагера. — Толкова голям лагер все ще бъде открит рано или късно. Ала отминаха дните, когато можехме да се съберем в някоя плевня.

Нико погледна към стрелците. Номер три отдясно изпращаше стрелите си толкова надалеч от целта, че за малко да ги забие в някоя от съседните мишени.

— Те не са готови — рече накрая Нико. — Колко от тях са се учели как да боравят с оръжие преди? Половината?

— Малко по-малко. Не, не са готови. Но, Никодемус, ние винаги ще сме малцинство, винаги ще сме зле въоръжени. Ако решим да чакаме, докато станем напълно готови, то най-добре веднага да се предадем. А и вече е време да пристъпим към действие. Не разбираш ли? Ти сам го каза. Ако превземе Хьойландет, няма да можем да се отървем от него, докато съм жив. Нищо, че това едва ли ще е още дълго.

Нико ритна в снега с единия си крак.

— Ами ако кажем, че изходът от тази война може и да не бъде предрешен с оръжия? — рече той. — Или във всеки случай — не само с оръжия.

— Какво имаш предвид?

— Поглеждал ли си Дина в очите в последно време?

Главният стражар ми хвърли един бърз поглед, като се опита да избегне моя.

— Знам добре, че Дина е наследила уменията на майка си. Ала колко човека би могла да погледне в очите наведнъж? Не, Никодемус. Предпочитам да набавя колкото се може повече оръжие.

— Дина е възвърнала уменията си на Жрица на срама — рече Нико. — Това си личи отдалеч. Но има и нещо друго, нали, Дина?

— Аз… не знам — отвърнах му аз. — Азуан ми даде да изпия нещо, което се нарича Прах за сънища, и след това… Всичко се промени. Ала Нико… Аз самата не знам какво всъщност се случи.

— Когато влезе на кон в лагера преди два дни… Каквото и да бе това, Дина, то бе толкова силно, че никой не смееше да те доближи. Никой, освен Тано.

— Дори и ти? — изпуснах се аз.

— Тано ме изпревари във всеки случай — каза ми той уклончиво.

Втренчих се в него, или по-точно — в брадичката му, защото бях наясно, че ще извърне поглед, ако вперя очи в неговите.

— Аз не съм чудовище — прошепнах.

— Разбира се, че не си — успокои ме той. — Но си различна от останалите, не можеш да избягаш от това.

Думите му страшно ме натъжиха. Нико, който сам не желаеше да е герой, нито пък чудовище… Нико, който така силно искаше да му позволят да бъде себе си… Как можеше сега да ми говори така?

Аз се обърнах и си тръгнах, без да кажа нищо.

— Сега я разстрои — рече Кармиан, която обаче явно не бе особено нещастна от този факт. — Ти наистина трябва да проумееш, че малките момичета са изпълнени със силни чувства, Нико.

Не знаех къде да се дяна. Всички останали бяха толкова заети, а аз самата не смятах, че имаше смисъл да започна да се уча да стрелям с лък. Пък ако се наредях до тях, всички щяха да се разбягат, сякаш бях чудовище.

В този миг чух един познат звук. Звукът от чук, който се удря в наковалнята.

Рикерт. Той също едва ли щеше да иска да ме погледне в очите, никога не го бе правил, ала все пак винаги ме пускаше да вляза при него. Освен това не бях забравила, че първото нещо, което направи, когато ме видя на прага на ковачницата в Биркене, бе силно да ме прегърне.

Ала не Рикерт стоеше вътре и ковеше, а Тано. Спрях на известно разстояние и го загледах. Той бе толкова погълнат от работата си, че не ме видя. Тъмната му коса бе залепнала за челото. Бе свалил ризата си. Макар и да бе на открито и макар да бе зима, изглежда ковашката работа винаги караше човек да се изпоти.

Рикерт обаче ме бе забелязал и дойде при мен.

— Момчето ще стане майстор — рече ми той, съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не го разсее.

— Това е добре — отвърнах му аз. — Ти ли го учиш?

Той кимна.

— Има дарба, а освен това има очи за нови, невидими за останалите неща. Ще се превърне в един от онези ковачи, които създават невиждани досега неща, а те са малцина.

Аз се вгледах в превития гръб на Тано. Бе покрит с белези от искри и удари. Той определено не бе имал лек живот, но това не го бе пречупило. За такива като него хората казваха, че бурените трудно се изкореняват. Аз обаче не мислех, че той бе като бурен. Имаше само едно нещо, което не разбирах. Защо нишката му в Призрачната земя вървеше толкова близо до моята. Аз му бях причинила толкова страдания вече. От друга страна обаче, тази на Дракан също бе съвсем близо до моята, а не можеше да се каже, че двамата бяхме първи приятели. Дръж враговете си наблизо, нали така казваха хората.

В този миг Тано се изправи и видях какво майстореше. Щит, щит с черен гарван. Той се усмихна, явно доволен от творението си, и цялото му лице грейна.

— Готов ли е? — попита Рикерт.

— Само розетката ми остана — отвърна той, — ама все тая. Чух, че ще поемем на път още утре.

— Така ли? — удиви се Рикерт. — Кой го твърди?

Тано сви рамене.

— За всички е ясно. Особено сега, когато младият господар е тук.

„Значи всички знаят повече от младия господар“ — помислих си аз. Ала като нищо да станеше така, че тези „всички“ да се окажат прави.

— Почини си — рече Рикерт. — И хапни нещо. Може да вземеш Дина с теб. Не мисля, че е слагала нещо в уста, след като се събуди.

Нищо, освен няколкото глътки вода, която ми даде Нико. Аз обаче трудно можех да повярвам, че Тано би искал да подели закуската си с мен.

— И сама мога…

— Върви с Тано. Той ще ти покаже фургона с припаси.

Тано взе малко сняг в шепа и затърка ръцете и гърдите си.

— Ставаш съвсем мърлява — рече ми той, като дори изглеждаше леко смутен.

Аз кимнах мълчаливо и си помислих, че бях излязла права — той не бе особено щастлив от факта, че ще трябва да влезе в ролята на водач на малкото чудовище Жрица на срама. Освен това от всички останали той имаше най-голямо основание да ме избягва. Рикерт вероятно ми мислеше доброто, като предложи да последвам Тано, ала добрите намерения явно не бяха достатъчни сами по себе си.

— Фургонът е там — рече Тано и закопча ризата си. — Сигурно има само супа от цвекло. Поне вчера бе така. И завчера.

Той се усмихна накриво.

— Предполагам, че и утре ще предлагат същото, ако изобщо останем тук още толкова дълго. Но поне ще получим топла храна, ако не друго.

Стомахът ми къркореше.

— Няма значение какво е — рекох аз. — Само да става за ядене…

Снегът бе отъпкан от множество стъпки, най-вече на хора, но и на коне и кози. Аз се подхлъзнах и Тано трябваше да ме хване за ръката, за да не падна.

— Хлъзгаво е — рече ми той. — Внимавай.

Аз кимнах и усетих как се изчервих. Сега той сигурно щеше да реши, че съм толкова тромава, че не мога да направя дори и двайсет стъпки в снежната киша, без да падна. Всъщност трябваше да съм благодарна, че той изобщо смееше да ме докосне, вместо просто да ме остави да се пльосна в снега.

Той получи две купи супа от цвекло от дребна стара жена, която разбъркваше съдържанието на една тенджера, по-голяма от нея самата. Във фургона имаше няколко грубо сковани маси с пейки, ала те вече бяха почти запълнени, а и аз не исках да виждам как хората се дърпат настрани или си тръгват, като ме забележат.

— Не може ли да седнем някъде другаде? — попитах.

— Там харесва ли ти? — Тано посочи към мястото с едната купа. — На ствола на дървото.

— Хубаво е.

Ние поседяхме в мълчание известно време и си хапвахме супа, която бе много вкусна, макар и цвеклото наистина да бе основната съставка. Тано поне не избяга от мен при първата удала му се възможност, помислих си аз. Ала бях наясно, че вече не го бе страх от мен.

— Как всъщност попадна тук? — попитах го аз накрая.

Той вдигна рамене.

— Нямаше къде другаде да отида — отвърна ми той. — Не и след като избягах от Дракан. В Ордена на дракона не гледат с добри очи на подобни постъпки.

Да, можех да си представя.

— Трудно ли бе? — рекох аз. — Да избягаш?

— Може и така да се каже. Особено, защото… ние бяхме двама, а Имрик едва ходеше.

Имрик. Момчето, което бе наранило крака си в работилницата за оръжия в Дракана. Именно от това Тано се бе срамувал най-много. Той бе дал дума да пази Имрик, ала не бе успял. Но точно както и в случая с момичето, как се казваше то? Милена? Не, Миона, точно както и тогава, вината не бе на Тано.

— Какво направи?

— Носех го. В продължение на два дни. Докато не ни се удаде случай да отмъкнем едно магаре.

Аз го погледнах косо. Той явно бе доста силен, а и бях чувала, че Имрик е много кльощав, но все пак… Два дни. Накрая сигурно е бил съвсем отмалял.

— Къде е той сега? Имрик?

— Животът в гората не му допадна особено, но той всъщност е доста сръчен и прецизен. Сега помага на Вдовицата в аптеката. Тегли цяровете и такива работи.

— Но не е тук?

Тано поклати глава.

— Не, в момента се намират в едно село не много далеч оттук. За съжаление не могат да останат там още дълго. Не на всички съседи може да се има доверие.

— Вие двамата да не сте роднини?

— Не, но и двамата нямаме близки.

— Защо?

— В Хаселвад… там отраснахме… дойде болест. Някои казаха, че била тръгнала от животните, други — от водата. Ала… част от хората умряха. Бащата, майката и по-малката сестра на Имрик. Аз си имах само мама, която накрая също си отиде.

Колко тъжно. А на всичкото отгоре хората от селото накрая ги бяха оставили на дребния търговец, който на свой ред ги бе продал на Валдраку.

— Моят баща също е мъртъв — рекох аз.

— Ала все пак си го познавала.

— Да, за кратко.

Тано обаче очевидно не можеше да се похвали и с толкова.

— Ако някога имам деца — рече той спокойно, но уверено, — никога няма да ги изоставя. Никога.

Аз си помислих колко верен бе той на Имрик.

— Няма — рекох му аз. — Не мисля, че би го сторил.

Снегът отново бе започнал да се сипе. Оставих купата на земята и заразтривах премръзналите си пръсти. В този миг Тано стори нещо, което съвсем ме стъписа. Мълчаливо и спокойно, сякаш това бе най-естественото нещо на света, той хвана едната ми ръка.

Останах като вцепенена.

— Харесваш ли ме? — промълвих потресено.

— Може би. Толкова ли е ужасно това?

— Не. Не, просто… мислех, че ме мразиш.

— Само понякога.

Не можах да разбера по гласа му дали се шегуваше или говореше сериозно. Имах чувството, че в този миг снегът около мен започна да се стеле по-бавно.

— А ти харесваш ли ме? — попита той. И ме погледна. Право в очите, макар и да знаеше какво ще му струва това.

Мисля, че останах доста време със зяпнала уста.

След това кимнах.

— Да. Харесвам те.

Той отметна глава назад и така се разсмя, че черните му очи заблестяха.

— На какво се смееш?

— Не се смея.

— Смееш се.

Той поклати глава. Ала очите му продължаваха да се смеят. Или поне да се усмихват.

— Пръстите ти са студени — рече ми той.

— Защото навън е студено.

След това пое ръката ми между своите длани и духна по нея, точно както се прави с малко детенце, чиито пръсти са премръзнали.

— Най-добре да се връщам при пещта — рече ми той. — Все още не съм измайсторил розетка на щита.

— Да… така ще е най-добре.

Искаше ми се да го попитам какво видя, като ме погледна в очите, но не посмях. Всъщност в момента аз самата не смеех да го погледна. Бях съвсем объркана. Харесваше ли ме той в действителност или не? Но… поне малко трябваше да ме харесва. Искам да кажа, едва ли щеше да се опитва да стопли с дъха си пръстите на едно момиче, което мрази. Нали?

Тано и „всички“ в лагера се оказаха прави. Още на следващия ден поехме към Хьойландет. Нико, Главният стражар, Кармиан, Рикерт и Тано, и още няколкостотин други хора, на които им бе дотегнало от Дракан. В това число и аз.

Бяхме смехотворно малко на брой в сравнение с войската на Дракан, който по думите на Нико разполагаше с около осем хиляди мъже. Трудно ми бе да си представя какво можехме да постигнем. Въпреки това ни бе обладало някакво странно настроение или по-скоро бяхме изпълнени с очакване. Някои запяха, докато вървяхме. Всички усещаха, че времето за чакане бе изтекло.

— Те не са съвсем наред — рече Нико. — Ако моят план бе чиста лудост, то какво е това?

— Като ужилване от пчела — отвърна Главният стражар. — Но дори и то може да бъде опасно, ако жилото попадне на точното място.