Войната на жриците

Дина Войната на жриците

Вдигнах флейтата. Бях застанала между два свята и свирех, а музиката ми звучеше и в клисурата между планинските склонове, и тук, в Призрачната земя, където тоновете светеха сред сивата мъгла. Те се носеха напред-назад между склоновете, сякаш тъчаха невидима нишка, сякаш изтъкаваха сами пътя си сред мъглите на Призрачната земя, в един свят, който не принадлежеше на будните и живите. Те тъчаха сън.

Този сън не бе приятен. Даже напротив, бе от онези, които човек тъй силно иска да забрави, но не може. Никога. Защото никой не може да забрави очите на мама, след като веднъж е погледнал в тях. Както и не може да забрави спомените, които тя е пробудила в съзнанието му.

— Погледнете ме.

Тези думи не бяха изречени високо, но в съня си всички можеха да ги чуят. А и никой не можеше да се скрие от собствените си сънища. Мелодията на флейтата щеше да ги достигне, а очите на мама — да ги намерят, където и да избягаха. А очите на една Жрица на срама са безмилостно огледало.

Някои ридаеха силно на сън. Други крещяха. Повечето плачеха, защото тази война бе жестока и се бяха случили страшно много неща, които те биха искали да забравят.

— Той щеше да стори същото с мен!

— Аз направих както ми казаха!

— Мислех, че тя имаше нож. Наистина го мислех!

— Погледнете ме.

— Не знаех какво върша!

— И другите правеха същото! Аз не исках.

— Просто така се случи.

— И той не бе ангел!

— Те не са… Те не са като нас. Те не са хора като нас.

— Погледнете ме.

Нямаше накъде другаде да отклонят поглед, нямаше накъде да избягат. Лека-полека хорът от извинения притихна. А срамът се разпростря навсякъде.

Най-силно го усещаха войниците от Ордена на дракона, които отдавна се мъчеха да го прогонят и унищожат. Те трябваше да се срамуват най-много от всички. Ала и клановете го усетиха — Ская, Лаклан и Кензи. И техните членове се въртяха неспокойно и се опитваха да избягат, да забравят. Но очите на Жрицата на срама не ги изпускаха от поглед.

— Спомнете си. И не го правете отново.

Защото как би могъл човек да се поучи от простъпките си, ако ги забравеше? Как би могъл да е сигурен, че няма да ги повтори?

Свалих флейтата. С тъга осъзнах, че това бе последният път, в който свирех на нея. Може би щях да опитам с други флейти, но не и с тази. Тази бе твърде силна. Тя знаеше твърде много. Понякога ми се струваше, че аз бях неин инструмент, а не обратното.

— Сега ще се боят още повече от мен — рече мама, тихо и тъжно. — От теб също.

Кимнах.

— Знам. Но… Докато около мен има хора, които не изпитват страх, които знаят… че освен всичко друго аз съм едно обикновено момиче…

Мама ми хвърли бърз, любопитен поглед.

— Срещнала ли си такъв човек? — попита ме тя. — Някой, който знае?

Как можеше да стоя насред сияйните сиви мъгли, в една призрачна земя отвъд реалния свят, и да се чувствам точно на тринайсет, с пламнали бузи? Явно можеше.

Отворих очи. Бе утро. Отвсякъде ме обгръщаше дневна светлина.

Тано ме погледна.

— Върна ли се? — попита той внимателно.

— Да — гласът ми бе толкова дрезгав, че едва се чуваше.

— Ти ли свиреше? — бе вторият му въпрос. — Звучеше като твоите мелодии, макар и ти да лежеше тук.

Кимнах.

— Аз бях.

— Не заспах — рече ми той. — Макар и това да бе желанието на флейтата.

— Не е лесно да устоиш.

— Не е, но ако бях заспал, как щях да те пазя? Въпреки всичко обаче я видях.

— Мама ли?

— Да. Тя трябва да е била. По очите си приличате.

— Страшно ли беше?

Той тръсна леко глава, като кон, който се опитва да прогони муха.

— Не бе приятно. Има неща, които човек не би искал да си спомни.

— Съжалявам. Но… Всички трябваше да я видят. В противен случай… някой можеше да реши… да потърси отмъщение.

— От войниците на Ордена, това ли имаш предвид?

— Да. А ако съм постигнала целта си, никой от тях вече не е в състояние да окаже съпротива.

Пред очите ми се ширна странна гледка. Част от оръжията лежаха нахвърляни на големи купове, а останалите се въргаляха по земята — бяха ги захвърлили, кой където намери. Навсякъде виждах мъже, които седяха, схлупили ръце в длани, и ридаеха. Други обикаляха неспокойни наоколо и приличаха по-скоро на призраци, отколкото на хора. Трети вече бяха започнали да си стягат багажа и да се подготвят за дългия път обратно към долината и домовете, които ги очакваха там. Повечето обаче просто стояха и се взираха в празното пространство пред себе си, без да знаят какво да сторят.

И малката войска на Главния стражар бе доста разтърсена. Никой не искаше да ме погледне.

— Нико?

Той бе седнал малко по-нагоре на склона и гледаше към долината.

— Те… вече не са войска.

— Ти сам го каза. Тази война не можеше да бъде спечелена с оръжие.

— Да, така казах. Но не си бях представял… Дина, това, което с майка ти сторихте, бе като земетресение. Нищо вече не е същото.

— Нищо друго… не би постигнало този ефект.

— Така е.

Той не можеше да ме погледне. Начинът, по който бе свел глава, разстоянието, което все още усещах между нас… И него ли го бе страх да ме докосне?

Бях много, ама много уморена. Иначе нямаше да му го кажа.

— Нико, аз не съм отровна.

Той знаеше добре какво имах предвид. Този път обаче нямаше смисъл да ридая в обятията му.

— Прости ми, Дина. В момента не съм на себе си. Никой от нас не е.

Нико погали бузата ми, съвсем леко, както правеше понякога. Аз обаче усетих известно колебание в жеста му, което се появяваше за първи път. Това за малко да ме разплаче.

— Дракан все още е там, долу — рекох.

Нико кимна.

— Знам. Сега ще ми позволиш ли да сляза там и да го намеря? Без да ме наричаш вироглав и самоубиец?

Дали искаше да ме накара да се усмихна? Нямах желание за това.

— Само ако вземеш Главния стражар и хората му със себе си — рекох аз.

— Това бе и моето намерение — той въздъхна. — Ако не друго, то поне няма да видим повече деца с оръжия — рече Нико. — Поне това ще си спестим.

Така си мислехме, ала малко по-навътре в клисурата видяхме нещо, което ни накара внезапно да спрем.

Явно наскоро бе паднала лавина, но сред снега вече имаше проправен път. Насред него се виждаше редица от деца воини, а зад тях плътно един до друг стояха десет рицари. А зад рицарите… Явно там бе Дракан.

Защо продължаваха да защитават своя граф? Защо не бяха също толкова разтърсени като всички останали? Рицарите можехме да разберем. Носеха се слухове, че Дракан даваше на избраниците си драконова кръв. Ала децата?

Аз се втренчих в сериозните им лица. Бяха толкова целеустремени. Непоклатими в послушанието си. Тази гледка бе толкова неприятна, че на човек му се искаше да отмести поглед, но не можеше.

Изведнъж осъзнах защо не изпитваха срам. Те правеха единствено това, което смятаха за правилно. Някои от тях сигурно бяха от гелтрите — отвлечени от дома и родителите си, възпитавани да приемат всяка дума и постъпка на графа като закон. Други… Може би дребният търговец, който някога бе продал Тано, не бе единственият човек, от когото Дракан купуваше деца.

Човек не можеше да се бие срещу тези малки ужасяващи воини. Не можеше да използва сила, оръжие и насилие срещу сериозните им лица. Не и ако бе порядъчен. Ала ако не го стореше…

Техните оръжия бяха съвсем истински. Не се и съмнявах, че децата щяха да ги използват.

Нико стоеше до мен и май през главата му минаваха същите мисли. За него това бе кошмар, който допреди малко си мислеше, че бе избегнал. Ала сега се срещаше очи в очи с него. На Нико му бе мъчно да вдигне меч срещу някого по принцип. Никога не би използвал оръжие срещу деца. Яростта му бе толкова огромна, че дори въздухът между нас се нажежи от нея. Каква полза обаче?

— По дяволите — промълви Кармиан и свали лъка си, който досега държеше опънат. — Какво ще правим сега?

Дори Главният стражар пребледня и лицето му се изостри, както никога преди.

— Не можем да му позволим да се измъкне — рече той. — Даже и ако това е цената… нямаме избор. Ако не го убием сега, той ще избяга обратно в долината и всичко ще е било напразно.

Главният стражар извиси глас:

— Счупете върха на стрелите — нареди той. — Използвайте тъпата страна на меча. Може би ще успеем да ги победим, без да се наложи някой да умира.

Ала „може би“ не бе достатъчно за Нико.

— Дракан!

Викът му проехтя между скалите. Втория път получи отговор. Някъде откъм групата скупчени малки и големи воини долетя глас, който не бях забравила, макар и да бяха минали две години, откакто го бях чула за последно.

— Малки ми Нико. Какво търсиш тук, отвън? Мислех, че се криеш зад стените.

— Дракан, искам да говоря с теб.

— Давай.

— Лице в лице.

— Ами, заповядай, приближи се. Ако дойдеш сам и без оръжие, вероятно ще те пуснат.

Забих пръсти в ръката на Нико.

— Само да си посмял!

Кармиан явно бе на същото мнение, защото на свой ред хвана другата му ръка.

— Нико! Не може да му вярваш!

— Знам — рече той. — Изобщо не му вярвам. Ала може и да захапе на тази стръв и така няма да ни се налага да стреляме по деца.

— Какво си намислил? — попитах подозрително.

Той не ми отговори. Вместо това извиси глас отново.

— Дракан, имам за теб предложение и предизвикателство.

Предизвикателство?

— Нико…

— Мълчи, Дина. Този път не се съмнявам, че постъпвам правилно.

Той ме погледна в очите. Неговите бяха тъмносини и спокойни. Знаех, че вече не го бе страх. Накрая аз бях тази, която отмести поглед. Той нямаше да се откаже, а аз не можех да сторя нищо, за да го спра. Просто стоях там и слушах с примряло сърце как Нико предизвикваше своя полубрат на двубой в Железния кръг, както бе обичаят в Хьойландет.

Дракан очевидно бе научил достатъчно много за Хьойландет, за да знае какво означаваше това: „Каквото се случи тук, свършва тук. Без да те спрат, без помощ, без отмъщение.“ Да, Нико щеше да се изправи лице в лице с Дракан, без да му се налага да си проправя път през куп деца с оръжия в ръце. Ала ако Дракан убиеше Нико, щеше да напусне кръга като свободен човек и никой планинец нямаше да му попречи.

— Наистина ли имаш смелост за това, малки Нико?

— Кой се крие в момента? След един час, Дракан. В Железния кръг. Само ти и аз.

Кармиан захвърли лъка в снега и запуши уши с ръце, точно като дете, което не иска да чуе някаква страшна история. Никога не я бях виждала да прави нещо толкова незряло. Ала независимо дали чувахме думите или не, те бяха изречени. А и не след дълго последва отговор:

— С удоволствие. Но тази битка ще е до смърт, малки Нико.

— О, да — рече Нико. — Така е.