Войната на жриците

Дина Преди Войната на жриците

Чувам ги как си шушукат, когато минавам покрай тях. „Ето я дъщерята на Жрицата на срама. Тя е тази, която…“ Невинаги успявам да чуя всичко. Може би казват: „бе ухапана от дракон по ръката.“. Или: „бе отвлечена от Валдраку“. Или: „чийто баща е черен магьосник“.

Ала ти може би не знаеш всичко това. Не е сигурно, че си чул цялата история. А пък може и да не си спомняш всичко.

За мен историята започна в деня, когато разбрахме, че графът на Дунарк е бил убит, и не само самият Ебнезер Рауенс, а и бременната му снаха Адела, заедно с малкия й син Бриан. Смяташе се, че виновник за това бе собственият син на графа Никодемус. Затова повикаха Жрица на срама, която да го накара да си признае, така че да могат да го екзекутират.

Ала когато мама срещна Нико, тя откри, че той се срамува от много неща, но не и от това престъпление. Затова тя бе заявила, че той не е убиец. Това не зарадва особено Дунарк, най-вече Дракан, който в действителност се оказа незаконен полубрат на Нико, макар и самият Нико да вярваше, че те бяха просто братовчеди.

Затова Дракан лично дойде в селцето Биркене и Липовата къща, където живеехме. Искаше да ме отведе в Дунарк. В началото си помислих, че е за да помогна на мама — аз съм наследила нейната дарба и точно бях станала нейна ученичка, — ала Дракан искаше друго. Целта му бе да ме използва като заложник, за да накара мама да прави, каквото й кажеше. Затова ме заключи в килията на Нико.

Така с Нико станахме приятели. И заедно избягахме през леговището на драконите, макар и аз да умирах от страх. Ако не бе Нико, драконите щяха да са ме изяли цялата, а не просто да ме ухапят по ръката.

Но не можахме да открием мама. А и цялата крепост ни издирваше, така че трябваше да се скрием у учителя Маунус, стария преподавател на Нико. Дракан се провъзгласи за граф на Ордена на дракона, обяви мама за вещица и заяви, че ще я хвърли на драконите. Постепенно осъзнахме кой бе истинският убиец. Защото, ако той успееше да затрие целия род Рауенс и да обезглави Нико по обвинение в убийство, то нямаше да има кой да му попречи да се възкачи на престола на Дунарк. Хитър беше този Дракан. Най-странното бе, че той можеше да погледне и мен, и мама в очите, без да се срамува. Можеше ли на света да съществуват хора, лишени от чувство на срам? Той бе един от тях. И макар накрая да успяхме да спасим мама от Дунарк с помощта на племенницата на учителя Маунус, Вдовицата и Главния стражар на крепостта, все още имаше множество хора, които вярваха, че Нико бе чудовище, убило собственото си семейство. Защото беше непонятно как Дракан би могъл да го извърши и да погледне мама в очите.

Мама ми бе казала веднъж, че този, който може да погледне една Жрица на срама в очите, е специален човек, както и най-добрият приятел, когото можеш да намериш. В началото си мислех, че Дракан бе такъв, което беше огромна грешка. Но когато срещнах Роза… Роза се срамуваше от толкова много неща. Че другите викаха „копеле“ след нея, защото баща й не се бе оженил за майка й. Че по-големият й брат я биеше. Че удряше майка й. И така нататък. Ала когато се погледнахме в очите за първи път, й помогнах да разбере, че нямаше от какво да се срамува. И сега сме приятелки, за цял живот. Именно Роза прободе с нож крака на Дракан, точно когато той се канеше да забие меча си в Нико.

Нико имаше възможност да убие Дракан в този миг. Ала не го стори. Използва тъпата страна на меча си, вместо острието. Което бе грешка. Защото Дракан извърши впоследствие ужасни неща. Той изгори Липовата къща и изкла всичките ни животни, а със сигурност е възнамерявал да убие брат ми Давин и сестра ми Мели. За щастие те бяха намерили убежище у ковача на Биркене Рикерт и съпругата му Еллин, така че Дракан не ги откри.

След това ни се наложи да се скрием в Хьойландет, заедно с Роза, Нико и учителя Маунус, защото Дракан владееше крайбрежието. Мама дори трябваше да бъде пазена всеки път, когато излизаше на кон от селото ни. Тази роля се падна на огромния Салан Кензи, който е висок и широкоплещест като дъб и бе работил като пазач на кервани в миналото. Но веднъж с мама все пак попаднахме в засада, когато Салан не бе с нас, и мама бе улучена от стрела. Едва успяхме да я спасим, а Давин така се разяри, че избяга от вкъщи, за да намери предателя и да го предизвика на двубой.

Предателят обаче не бе Ивайн Лаклан, както си мислихме. Някой ни беше казал така, за да всее раздор между клановете в Хьойландет. Истинският виновник бе братовчедът на Дракан — Валдраку. А когато поех към Баур Лаклан, за да спра двубоя на Давин, попаднах право в лапите на Валдраку, който ме плени заедно с едно малко момченце от клана Лаклан на име Тавис.

Беше ужасно. Всички мислеха, че съм се удавила. Само мама, Давин и Роза продължаваха да се надяват, макар и да не знаеха къде да търсят. Валдраку ме отведе далеч надолу по крайбрежието — в града Дракана, където жени и деца работеха в големи работилници за производство на оръжие или в тъкачници. Той ме накара да използвам уменията си на Жрица на срама срещу всеки, който нарушеше правилата му, а ако не изпълнявах каквото ми кажеше, си го изкарваше на Тавис. Вече го бе бил веднъж с ужасната верига, която носеше на кръста си, когато отказах да му дам знака си на Жрица на срама — колието, което мама ми даде, щом станах нейна ученичка.

Всички се страхуваха ужасно от мен — и децата, и възрастните. А Валдраку обичаше да ги гледа как плачат и се извиняват, защото ги карах да се срамуват. Аз се чувствах все по-зле и по-зле, докато накрая не изгубих дарбата си. По-късно мама ми каза, че тя не била изчезнала завинаги, а просто се била скрила, така че Валдраку да не може да злоупотребява с нея. Което явно бе истина, защото уменията ми се възвръщаха от време на време, когато най-малко го очаквах.

Един от хората на Валдраку продаде знака ми на Жрица на срама на случайно срещната жена. Обаче Вдовицата и Главният стражар се опитвали да съберат войска, с която да се противопоставят на Дракан, и по тази причина държали под око Дракана. Благодарение на това те успяха да вземат знака ми и да го изпратят на мама. За щастие. Защото тогава Давин дойде и ме намери. Давин и Роза, и приятелят им Барутлията.

Накрая се наложи Давин да убие Валдраку — в калта в Свинската урва, на всичкото отгоре с меч, който бе отмъкнал от някакъв ранен. Брат ми не си бе представял точно така прословутия си двубой, ала ако не бе убил Валдраку, той щеше да избяга с мен и пак щях да съм му заложница. А и никога нямаше да успеем да се върнем навреме в Хьойландет, за да спрем битката, провокирана от Дракан и опитите му да скара клановете Кензи и Ская.

Защото именно аз ги накарах да спрат. За миг възвърнах дарбата си на Жрица на срама и сложих край на всичко. След това уменията ми отново се спотаиха някъде, а мен така силно ме заболя глава, че направо ми причерня. Ала войната така и не избухна и ние се върнахме в Хвойновата къща и поживяхме мирно и спокойно поне за малко.

Докато не се появи баща ми. Преди много, много години, още преди да се родя, мама бе избягала от баща ми и семейството му, защото бе осъзнала, че те са черни магьосници и притежават дара на змията — умението да карат хората да вярват на лъжи, сънища и приключения, на всичко измамно. Баба ми била заръчала на баща ми да направи дете на мама, защото й се искало да види дали то щяло да наследи и двете дарби. Това дете бях аз. А мама умираше от страх, че Сезуан и родът му щяха да ме намерят някой ден.

Така че тя взе децата си и Роза, която вече ми бе като доведена сестра, и тръгна да бяга. Това бе едно бягство, изпълнено с опасности. Не само защото баща ми ни търсеше. По петите му вървеше един човек, който някога бе носил името Назим, а сега се наричаше просто Сянката. Назим ни причини много вреди, защото бе завистлив и искаше Сезуан само за себе си. Той намушка нашето куче Пес с нож и то умря. След това хвърли върху мен отровна змия, така че за малко да не си отида от този свят… А ние всички мислехме, че Сезуан бе виновен.

Избягахме в Сагислок. Там попаднахме в Благотворителното дружество, където смятахме, че ще сме в безопасност. Това бе място, където приемаха бездомници като нас. Ала там се превърнахме в роби. Но не само на нас ни бе зле. Дори богатите, заможни семейства, като например Аурелиус от улица Сребърна, ги беше страх да не изгубят децата си. Защото, ако децата не успееха да наизустят сума ти стихчета за това колко мъдър и справедлив бе граф Артос, биваха изпращани при учителите. Те ги обезличаваха, подстригваха и ги превръщаха в малки сериозни същества, които обичаха графа от все сърце.

Нико и Давин смятаха, че могат да ни откупят, като помогнат на Мира Аурелиус да научи стихчето за графа, ала вместо това бяха изпратени в крепостта „Сагис“ като затворници, защото бе забранено да преподаваш, ако не си учител. А от тази крепост не бе никак лесно да избягаш. В заобикалящото я езеро живееше Змията, огромен морски звяр, който можеше да преобърне обикновена лодка само с един удар. А на сушата бяха драконите и много високи стени.

На Давин и Нико никак не им било лесно там. Давин го бичували един път, а Нико се страхувал от тъмнината, защото му напомняла за килията в Дунарк, където бе затворен в миналото, покрит с кръвта на семейството си. Освен това непрекъснато се страхували някой да не открие кои са те в действителност. Граф Артос всъщност бе дядо на Дракан по майчина линия, както и прадядо на убития от Давин Валдраку.

Накрая обаче тайната им била разкрита и ги изпратили в Залата на шепота, защото граф Артос искал да ги превърне в послушни слуги, които да правят каквото им каже. Давин не ми е разказвал особено много за това време, обаче и на него, и на Нико им личеше, че там човек бързо губеше разсъдък. Залата на шепота бе подействала най-зле на Давин, който бе доста смел и бе свикнал да се справя с всичко. Ала шепнещите гласове го победиха и той за малко да удави Нико, само и само да не му се налага да ги чуе отново.

Само един човек можеше да ни помогне да освободим Давин и Нико — баща ми, Сезуан. Мама не искаше да ме даде на него, ала аз избягах и сключих сделка с баща си. Ако ни помогнеше, щях да тръгна с него и да му позволя да провери дали притежавах дара на змията.

Не бе лесно да го опознае човек. Той мамеше хората. Свиреше им на флейтата си и те вярваха на всяка негова дума. Виждаха само онова, което той искаше да видят. Ала той попя и на мен, когато ме беше страх, така че накрая започнах да го възприемам като свой баща и да му вярвам.

Сянката обаче продължаваше да ни следва. Той бе полудял от праха за сънища, който Сезуан му бил дал някога, и сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия сън. Побърквал се все повече и повече, докато накрая загубил всяка човещина. Сянката всъщност беше брат на Сезуан.

Ние нямаше да можем да влезем в крепостта „Сагис“, докато Сянката беше с нас. Така че Сезуан бе принуден да му дари един последен сън. Този сън го приспа толкова дълбоко, че той умря.

Бях страшно нещастна. Искаше ми се просто да избягам, ала Сезуан оставаше единственият човек, който можеше да ни помогне. И той го стори, макар че това му костваше живота. Той засвири на флейтата си, така че на всички в крепостта им се присъни един и същи сън — сън, който отключи врати и накара хората да вярват, че свободата бе постижима.

Точно преди да умре, татко ми остави своята флейта. И ми каза, че не съм наследила дарбата му. Ала ме излъга. Защото, ако не притежавах дара на змията, как щях да успея да накарам с музиката си морското чудовище да пощади лодката ни? Понякога ми се иска да не го бях сторила, но в противен случай никога вече нямаше да се приберем в Хвойновата къща.

„Ето я. Ухапаната от дракон. Отвлечената от Валдраку. Чийто баща е черен магьосник.“

Няма какво да кажа на хората, които шушукат зад гърба ми. Случиха се толкова много неща. А сега и ти знаеш предисторията, довела до Войната на жриците.