Война в небесата

8. Поясът

Обичайното спомагателно оръжие в САС е „Зиг Зауер“ P410. Може да стреля полуавтоматично, както и автоматично, и има вграден заглушител. Стандартният пълнител съдържа петнайсет 10-милиметрови куршума, макар че за предпочитане са по-големите, побиращи до двайсет и пет, когато не е нужно да криеш оръжието някъде. В сражения с Тях предпочитаният тип муниции са бронебойни, с хидростатичен разряд, заради унищожителния им ефект върху течната Им физиология. Хидростатичните куршуми действат отлично и срещу човеци, но мнозина, сред които и Мораг, предпочитаха за тази цел бронебойните куршуми с експлодиращ връх.

P410 е най-вече оръжие за последен, отчаян отпор. Не притежава спирателната мощ на пушка, на „Мастодонт“ или на „Войд ийгъл“. Ако опреш до него срещу Берсерк, значи нещо ужасно се е объркало. Ако улучиш достатъчно пъти, може да скапеш Берсерка или човек с кибернетична броня, по-слаба от тази на спецчастите, но един изстрел определено не стига срещу човек с прилична подкожна броня. Благодарих се на това, когато Мораг реши да ме гръмне с нейния. Не бях толкова благодарен, задето я бяхме посъветвали да си увеличи капацитета на пълнителя.

Всеки, стараещ се дори малко да ни проследи, щеше да успее, но се мъчехме да стоим под радара. Бразилската сонда бе най-близката до Ню Мексико, но американските военни совалки още нямаха разрешение да кацат там, тъй че ни бяха откарали до Далечната Пасифика. Така и не успявах да съгласувам гледката от орбита с живеенето на повърхността. Отгоре планетата изглеждаше ярка, синя, спокойна и — най-странното — чиста.

Космосът край Далечната Пасифика гъмжеше от какво ли не: военни совалки като нашата, шлепове, дърпащи късове пречистена астероидна руда от орбиталните рафинерии, както и междупланетни кръстосвачи от другите части на системата.

Стигнахме, колкото можем по-незабележими, до излитащ товарен кораб с части за Фрийтаун в Пояса. Кат и аз само дето не седнахме връз Мадж, за да сме сигурни, че няма да привлича вниманието.

Корабът се казваше „Късметът на губещия“ и се изумих, че още не се е разпаднал. Екипажът се състоеше най-вече от индонезийци, на които платихме достатъчно, за да ни оставят на мира и, надявахме се — да не плямпат на твърде много хора, че сме с тях. Все още обаче не бяхме обсъдили подробностите от мисията. Мисля, че се тревожех най-много, задето отново се бях озовал в поредния зле отоплен, тънкостенен трюм, твърде близо до космическия вакуум и радиация.

Състоянието на трюма бе още една причина да не съм доволен, когато край мен се разхвърчаха 10-милиметровите куршуми. Притесненията ми бяха глупави, разбира се. Много малко са преносимите човешки оръжия, способни да пробият и най-евтината корабна стена. Но стрелбата хич не беше забавна, да не говорим, че беше тотално неочаквана.

Все едно някой ме удряше с юмруци, невероятно бързо, невероятно силно. Получих троен, добре групиран залп в гръдния кош. Бронята ми устоя, но по вътрешния ми дисплей замигаха предупредителни иконки, докато се изтърколвах от един от сандъците, на които лежах. Вторият залп ме улучи болезнено под лявото коляно, преди да успея да се скрия.

Извадих мастодонта и лазерния си пистолет. Не бях сигурен какво се случва и кой стреля. Мадж седеше на купчина оборудване срещу мен и четеше. Езичника се бе унесъл в някоя от системите си, навярно работеше. Кат проверяваше жироскопичната сбруя на релсотрона си, а Мораг тъкмо беше влязла откъм галерията.

— Шибана гад! — изкрещя тя и стреля отново, колкото да не се покажа.

Сработи. Или пък просто стреляше от гняв и безсилие.

— Мораг?! — възкликнах невярващо.

Никак не ме радваше тази нова фаза от връзката ни.

— Свали пистолета — чух Мадж.

Не излязох иззад сандъка. Не бях сигурен какво да правя. Наистина ли се беше опитала да ме убие?

— Начукай си го, Мадж! — Мораг стреля отново.

— Мораг! Какво става, дееба?! — едва успях да промълвя.

Чу се боричкане. Надникнах над сандъка. Мадж и Мораг се бяха вкопчили един в друг. Мадж си го биваше в ръкопашния бой. Виждал съм го да се хвърля на спецвойници, без да му мигне окото. Най-вече губеше, но не се дърпаше и уменията му не бяха за подценяване. Мораг го удари с длан в гърлото, после в лицето с пистолета си и го изрита толкова силно в ребрата, че той отхвръкна встрани и се заби в стената.

Хвърлих се отново зад сандъците, а тя се обърна и продължи да гърми по мен. Зърнах за миг лицето й, разкривено от гняв.

Последва второ сборичкване. Мораг извика от болка, а после нещо тупна на пода. Отново рискувах да погледна. Тя лежеше до Мадж и разтъркваше китка. Кат се беше надвесила над нея и обезопасяваше зиг зауера й със свирепо изражение. Мораг пък се бе втренчила в мен с толкова омраза, че се запитах дали не предпочитам да ме обстрелва.

— Какво си направил? — изкрещя Кат.

Нямах какво да отвърна. Явно аз бях виновен, че съм се превърнал в мишена. Езичника още беше в транс, пропуснал беше всичко.

— Няма проблем, имаме още оръжия — просъска Мораг. Звучеше наистина бясна.

— Всичко наред ли е? — попита Мадж. — Може ли да продължа да си чета, или пак ще се гърмите?

— Пак ще се гърмим — отвърна му Мораг.

— А може ли да не се целим в сандъци, пълни с боеприпаси? — с умиротворителен тон рече Кат, но после отново ме загледа гневно.

— Какво става? — попитах, възвърнал си най-после дар словото.

— Как си могъл, говно такова?! — просъска отново Мораг. Звучеше, сякаш би преглъщала сълзи, ако още можеше да плаче.

— Нямам си представа какви ги говориш, мамичката му! — изкрещях.

Връщах пистолетите си в кобурите, когато на сандъците пред мен падна гъвкав екран. Погледнах изображението. Нямаше защо да пускам видеото, за да разбера. Стопираният образ показваше мен върху Фиона, чието лице бе пикселизирано. Обзе ме срамното чувство, че са ме спипали по без гащи. Отдавна не ми се бе случвало, защото отдавна не ме беше грижа как ще реагират другите на стореното от мен. Сякаш в кръвта ми се вля лед. Нещо ме притисна в гърдите, като че ли някой бавно мачкаше подсиленото ми сърце.

— Навсякъде из мрежата е — промълви Мораг, вече по-тихо. — Екипажът се хилеше в галерията, когато влязох.

— Копеле — добави Кат.

— Да, благодаря ти — отвърнах, докато се мъчех да измисля нещо по-смислено.

Мадж дойде при мен, взе монитора и няколко секунди почуква по него, четейки новината. Подготвих се за нетактичен и безчувствен хумор.

— Това е клеветническа жълтения. Целта е да подкопае направеното от нас на Атлантида. Тези неща лесно се фалшифицират — рече той.

Не разбрах докрай многозначителния му поглед.

— Но не е фалшифицирано, нали? — промълви Мораг.

— Не — отвърнах.

Мадж поклати глава тъжно.

— Прилича на скапан парцал — обади се Мораг, едва сдържайки хлиповете си. После отново ми се нахвърли гневно: — Но е по-добра от някогашна курвичка от платформите, нали?

Все едно някой ме намушка. Май че бих го предпочел. Почти понечих да се оглеждам за шлюз, през който да се изстрелям.

— Мораг, недей. Онази беше отвратителна.

Осъзнах, че не е вярната реплика. Мадж дори отстъпи назад.

— Но по-добре да чукаш нея, отколкото да си с мен. Благодаря, Джейк. Много по-добре ми е сега.

По-лесно търпях гнева й, отколкото тъгата й.

— Нямах това предвид. Виж, мислех, че си си тръгнала…

— Никъде не съм тръгвала, ти си тръгна.

Тъпанар, рекох си.

— Мислех, че сме… че си…

— Как го беше казал? Че сме отишли да умрем под чуждо слънце? Мораг я няма, затова нека правя секс с някакъв рус боклук?

— Виж, Мораг, съжалявам, но това ми е много непривично, наистина. Никога не съм…

— А аз пък да не би да съм?! — изкрещя ми тя. — Може да съм била нищо и никаква проститутка, но поне знам да не изневерявам на онзи, когото обичам!

Когато я осени какво е изрекла, се стъписа. Мисля, че най-малко й се щеше да демонстрира уязвимост, но точно това се случи и тя се разтресе от ридания. Такива, от които те болят имплантите. Неразумно пристъпих към нея.

— Да се махаш! — изпищя тя. Гневът се бе завърнал, сякаш още по-силен. От погледа й буквално залитнах назад.

— Бог ми е свидетел, само да се приближиш и ще намеря начин да те пречукам!

След тези думи изфуча вън от трюма.

Кат ме изгледа свирепо за последно и тръгна след нея.

Отпуснах се на студената най-външна преграда на корпуса. Усещах празнотата от другата страна. И себе си чувствах изкорубен — както преди да започне всичко това, — само че сензорните кабинки едва ли щяха да ми помогнат този път.

— Съжалявам, друже… — поде Мадж.

— Не сега.

После проумях какво ми беше казал. Мадж ми съчувстваше: време беше да пусна тото.

— Кофти нощ ли е била онази? — попита ме.

— Да, така мисля. И по-лоши съм имал. Просто бях спрял да мисля. Никога не ми се е налагало преди.

— Горе-долу предполагам как се е случило, но тя никога няма да го разбере. На твое място не бих се включвал в мрежата, където и да било. Това слабо ще те утеши, но мисля, че очакванията й са твърде високи. Човек трябва да вземе каквото може от света.

Не бях сигурен дали Мадж наистина го вярваше, или просто искаше другите да мислят, че го вярва.

Значи така си отмъщаваха. Кои бяха обаче? Не си представях Колъм да го е сторил. Не би искал дъщеря си гола из цялата мрежа. Дори със замазаното й лице Бог бързо би открил коя е, ако някой го попита. Алистър? Може би, но как е получил записа? А може би пък онази порода хора просто си споделяха подобни неща, откъде да знам? Самата Фиона? Дали щеше да й се услади подобна известност? Сякаш да.

Мадж заговори:

— Никога не съм разбирал реакции като нейната. Светът е шибан, системата е шибана. Всеки от нас върши гадости, повечето — колкото да оцелеем. Всеки, когото съм срещал, е имал мръсна тайна, и колкото по-праволинеен е бил, толкова по-мръсна е била тайната. — Понечих да се възпротивя. — Нека довърша. Всичко се свежда до онова, което направихме, до Бог. Посланието е следното: как смеем да съдим господарите си, когато и ние самите тайничко съдим останалите? Как хората в този свят биха могли да се скандализират от нещо такова? Това е просто безцелно заяждане. Там е работата обаче: дали каквото и да било от това е изобщо нечия работа?

— Някой ми причини тази гадост, която ние причинихме на всички.

— Е, не сме слагали камери по спалните на хората.

— О, да, значи сме по-добри. Колко души, мислиш, сме убили неволно заради подобни записи?

Той направи пауза и продължи:

— Виж, встрани от изневярата — а не мога да реша дали по този въпрос Мораг е несправедлива, или просто наивна, — мисля, че всичко това, което сме, трябва да е наяве и не бива никой да ни кара да се срамуваме от него. Повтарям: кого се предполага да скандализираме? Това не шокира никого, но възбужда мнозина. Трябва да се шокираме, задето някои се избиват, за да нахранят децата си. Трябва да се шокираме, че ветераните служат на цялата ни раса, а после някой, имплантирал всичките им системи насила, им ги отнема пак насила и ги оставя сакати. Трябва да се шокираме, че разликата между богати и бедни…

— Мадж.

— Да, извинявай. Малко се отплеснах. Значи, научих името на така наречения журналист и ще му причиня нещо лошо, когато се върнем.

— Просто един от многото. А и няма да се върнем.

Мадж само ме изгледа — очите му камери се завъртяха наляво, а после надясно.

— Благодаря, че опита — казах накрая.

— Искаш ли да поговоря с нея? — попита ме.

— Определено не.

— Искаш ли да се освиним?

— Да, но няма.

— Какво става? — попита Езичника, излязъл от транса. Обхождаше с поглед белезите по корпуса и дупките в някои от сандъците.

— Връзката на Мораг и Джейк навлезе във вълнуващ нов етап. Сега си решават проблемите с огнестрелни оръжия.

— Какво? Какво си направил?

Въздъхнах.

— Джейкъб е изчукал някаква долнопробна блондинка. Из цялата мрежа е.

— О…

И така мина първият ден от пътуването ни.

Оттам нататък нещата се усложниха неимоверно. Нямахме много пространство на кораба, защото екипажът не искаше да се лиши от място за по-доходоносните си машинни части. Това значеше, че аз и Мораг бяхме принудени да си съжителстваме натясно. Не ми говореше изобщо, но добре ме попарваше с поглед. Понякога ме попарваше и в тъмното, превключвайки на нощен режим. Правеше го тъй настойчиво, че успяваше да ме събуди. Цялата атмосфера се скапа и ми беше неудобно от останалите трима.

Още не бяхме в позиция да говорим за мисията или да се подготвяме другояче за нея, което значеше, че скучаехме. Бях се надявал да прекараме този период на скука заедно с Мораг. Вместо това се опитвах да отбягвам всички, което на такава площ бе трудно.

Мислех да се упражнявам с тромпета, но явно се чуваше надалеч. Изгубих още повече благоволение сред останалите и дори си спечелих заплахи от екипажа. Езичника ми предложи да включи виртуална програма за репетиране в един от свободните кубове памет. Само че ако Мораг научеше, щях да се видя в чудо, тъй като лесно можеше да проникне в програмата и да я превърне в смъртоносна клопка. Много, много я болеше. Наистина бях прецакал нещата. Макар да знаех, че правя грешка, страшно бях подценил как би й повлияло. Значи страшно бях подценил колко са дълбоки чувствата й към мен. И бях ги съобразил тъкмо навреме, за да се изопачи всичко.

Опитвах се да не мисля за това, но не успявах. Превъртах всичко в ума си, променях сценария непрестанно — може би най-безполезната ми занимавка. Сигурно щях да умра на Лаланд, а можех да мисля само за Мораг. Макар че сякаш свиквах с мисълта за смърт на Лаланд.

Исках някакво бягство. Повече от всичко исках да съм в кабинките или да потъна в бутилка уиски. Мадж, който прекарваше повечето време надрусан с психотропици, предпочитаната му дрога за пътуване, бе нетърпелив да се присъедини към мен. Но не се поддадох. Не знаех точно защо.

Несправедлива ли бе към мен? Обстрелът — може би да. Наивна ли беше? Не знам. Не можех да погледна ситуацията през очите на осемнайсетгодишна. Територията ми бе непозната — но с минало като нейното колко наивна би могла да бъде? Просто знаех, че я наранявам жестоко. Виждах го в скришните моменти, когато не се правеше на храбра, за да добута до края на деня. Когато не се спотаяваше зад стена от омраза към мен.

Езичника и Кат ме откриха. Криех се в друг трюм, близо до двигателите, слушах екота им през надстройките на кораба. По някаква причина исках да се взирам навън, макар да мразех Космоса.

Не ми се понравиха израженията им. Това на Езичника изразяваше сдържана загриженост. Подобни ситуации смущават повечето британци. Освен Мадж. Кат пък ме гледаше, все едно бе открила неприятна твар из срамните си косми.

— Имаме някои опасения — поде Езичника.

Разговорът не започваше добре.

Кат изсумтя.

— Езичник, сериозно се запитай дали не можем да говорим друг път — предложих, като не успях да сдържа остротата в тона си.

— Понеже тази сапунена опера много ще ни помогне на терен, нали? — намеси се Кат. — Тия глупости ще ни струват главите във Фрийтаун, камо ли при целта ни.

Беше права, разбира се. Мъже и жени, сражаващи се заедно, неизменно създаваха връзки помежду си — войниците винаги го правеха. Правилото бе да не се сближаваш с никого дотолкова, че да ти пречи на бойното поле. Това винаги ми е било лесно. Бях виждал любовници, разделени и съсипани насред сражение, както и добри приятели. За щастие след известно време губиш чувствителност. Страхът, умората, наркотиците — всичко това изяжда лека-полека съчувствието ти. Оставяш кършенето на длани и сухия рев за когато имаш време да помислиш, извън опасност. Хората, които запазват съчувствие сред всичко това, са много малко, много редки и загиват бързо, често от собствената си ръка. Имах усещането, че Мораг е подобен човек.

Щеше да ме провали в битка, както и аз нея, дори когато и ако спреше да ме мрази и да иска да ме убие.

— Ситуацията е несъстоятелна — продължи Кат.

— Чакай малко — прекъсна я Езичника. — Постигнахме много с…

— С толкова неработещ екип?

— Знаеше с кого се забъркваш още щом ти предложихме — казах.

— Те се карат често — отбеляза Езичника. — Макар че стрелбата е нов развой.

— Виж, това не ти е Делта форс, нито професионалният ти, добре снабден киберотряд за бързо реагиране. Стараем се… — опитах да се аргументирам.

— Не е достатъчно — заяви Кат.

И двамата се втренчихме в нея.

Обърнах се към Езичника.

— Съгласен ли си?

— Не съвсем. Но за едно е права, това е каша…

— Не можеш да излезеш на терен с някого, с когото си толкова обвързан — прекъсна го Кат.

— Но ти искаш да излезеш на терен с брат си?

— Брат ми е кретен.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Защо си губим времето да го спасяваме тогава!?

Може би просто си търсех повод да се ядосам.

Кат сви рамене.

— Защото ми е брат и ще ни е от полза. Двамата с Мораг не сте сами в това.

— Какво тогава?

Виждах накъде сме се запътили. Често го бях чувал в полка.

— Мадж — каза Езичника.

Приковах го с поглед. Поне той имаше благопристойността да добие виновен вид.

— Да не си забравил всичко, което направи за нас? Ебати. Направи ни богати и винаги е бил до нас, независимо от всичко.

— Несъмнено…

— Просто не го харесваш, защото говори, каквото си иска, и винаги казва истината — рекох.

— Със сигурност благородно. — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Не е това проблемът, а наркотиците. Пътуваме към може би много дългосрочна мисия.

— Е, и? Мадж е бил в подобни. Взима си достатъчно и винаги си намира… — Щях да кажа „между задачи“. Но тук нямаше да има никакво „между“.

— Помниш ли Кучешките зъби? Какъв беше? Ще получи абстиненция и няма да ни върши работа. Нещо повече, ще ни компрометира.

Беше прав. Толкова бях свикнал с присъствието на Мадж, че сякаш бях опитал да изтикам от съзнанието си проблемите му. Но в този момент ми бе нужен повече от всичко.

— И повдигате въпроса сега? — повиших гневно глас.

— Имах опасения още в началото, но сега, с теб и Мораг… измъчваме се, друже.

— И какво ще правите? Ще зачеркнем мисията? Защото ако искате да се откажете и да се върнете, нямам възражения.

Двамата се спогледаха.

— Виж, можеш ли честно да признаеш, че с нея наоколо преценката ти няма да е повлияна? — попита накрая Езичника.

— Не. Казвам, че сме се справяли с това и преди и ни се е получавало. Не ме разбирайте погрешно. Ако можех да я разубедя, щях.

— Не бих опитвала изобщо да разговарям с нея сега — отвърна Кат. — Сигурно пак ще иска да те гръмне. А аз пък може да й върна пистолета.

Изгледах Кат свирепо.

— Откъде пък на теб ти прави такъв кеф да съдиш хората! — Обърнах се към Езичника. — Благодарение на храбрия ти нов свят сме в това положение.

Аргументът беше слаб и го знаех, но бях нещастен, раздразнен и исках да нагрубя някого.

— Е, да, сега аз съм виновен — отвърна Езичника саркастично.

— Не, благодарение на това, че не можеш да си държиш чепа на каишка, сме в това положение — скастри ме Кат.

— Да, все тая. Езичник, може ли с Мораг да заработите по вашата част, а след това да я оставим на борда? Дори да се наложи да я упоим. — Езичника доби много смутен вид. — Какво?! — Вече губех търпение.

— П-п-росто… — изпелтечи Езичника.

— Тя е по-важна за мисията от теб! — тресна без заобикалки Кат.

Опулих се. Известно време осмислях думите й.

— Как така, дееба?! Дванайсет години, дванайсет шибани години съм бил в лайната, много повече от теб! Ти си си била камшика за чистичка корпоративна работа! — И за да съм сигурен, че ще охуля всички, се обърнах към Езичника: — А ти, не си бил твърде стар за тия работи, а?

— Ами, да, стар съм — отвърна Езичника, изненадвайки ме.

Кат се наежи, но запази самообладание. Каза:

— Кое не схващаш? Ние сме просто пушкала, нищо повече. Войната е информационна и всички сме тук, за да пазим тях двамата. Те ще водят истинските битки.

— Демиург ще ги изпепели, ако опитат.

— Добре, стига толкова. Млък, и двамата — озъби се Езичника. — Това е моя работа. Може да съм презрял, обаче по-добро нямаме. Така няма да я докараме доникъде.

— Значи искате да ни изоставите с Мадж? Хубаво. Върви на майната си с американските си дружки. Какво, да не й се присламчваш, та да й бръкнеш в гащите?

Вече издребнявах, но ненавиждах цялото това „теб сме те избрали последен за мачлето“, при все че поначало не исках да съм тук.

— Ясно беше, че така ще го приемеш — процеди Кат.

Вбесяваше ме с всяка изминала секунда, но не толкова, колкото аз нея.

— Не, искаме двамата с Мадж да си оправите бакиите, за да не ни вкарате в беля — отвърна спокойно Езичника.

Понечих да изплюя още отрова към него, но нещо в лицето му ме възпря. Изглеждаше сериозен, може би дори неумолим, но не можех да се отърся от чувството, че долавям и жал.

— Защо не отидете да си поговорите и с Мадж? — измърморих, извръщайки поглед и от двамата.

— Знаеш защо — тихо отвърна Езичника.

Знаех. Ако Мадж би послушал когото и да било — не че щеше, — то това бих бил аз.

— Като нищо ще взема да се обърна кръгом, когато стигнем до Фрийтаун.

— Е, съобщи ни, ако самосъжалението надделее, става ли? — каза на изпроводяк Езичника, а после двамата с Кат се отдалечиха.

Пътуването ни бе дълго и отвратително в гадната ръждива, капеща консервна кутия, която сякаш ехтеше при всяко движение. Беше клаустрофобично, нямаше гледка навън, а тоалетните приспособления бяха допотопни и смърдяха. И по-зле съм пътувал, но черешката беше, че всички си бяха ядосани един на друг. С Мораг пресрещахме погледи, само за да ме изгледа тя кръвнишки. Почти физически ме болеше от тези нейни погледи. С Кат и Езичника поддържахме напрегната учтивост. Само Мадж бе в добро настроение, но пък с това лазеше по нервите на всички. Не си бях поговорил с него, както искаха Кат и Езичника, най-вече за да им правя напук. Но и не се освинвах с него, както ми се щеше.

Чувствах се като Йона в кита. И сякаш за всичко бях виновен аз. Когато споделих с Мадж, той се съгласи.

Толкова бях ядосан на всички, че не ми пукаше дали харесват или не репетициите ми с тромпета. Изпълнявах, както ми се струваше, подходящо скръбни блусове, които ехтяха навсякъде. Струваше ми се по-добре, отколкото да слушам как някой се напъва в тоалетната. Останалите не бяха съгласни, а капитанът заплаши да ме изстреля в Космоса. Дотогава всички ми бяха набрали. Почти изпитвах наслада, като Мадж. Чудех се как успява да запази ведростта си.

Разбира се, в края на всяко гадно пътуване чака гадна цел. Отивахме в лагера Фрийтаун 12.

На теория Поясът бе свободен за експлоатация от всекиго. На практика всички трябваше да разчитат на логистика от Извънпланетарната промишлено-изследователска корпорация. Извън градовете на Пояса — Церес, Веста и Хигерия — се намираха фрийтаунските станции, които предоставяха пристани и припаси за собствената си флотилия от кораби рафинерии. Корпорацията беше като цяло над всякакви закони, а докато ресурсите течаха, на никого на Земята не му пукаше. Всякакви по-дребни корпоративни опити да се експлоатира Поясът трябваше да склоняват на кошмарно завишени цени от фрийтаунските станции, докато накрая не фалират. Ако продължаваха да упорстват, Корпорацията можеше свободно да си позволи армията и космическите сили, необходими й, за да си защити интересите. По-неприятните дейности се поемаха или от специалисти, или от неизбежните криминални елементи, управляващи порока във Фрийтаун.

Всичко бе позволено на Пояса, стига да не пречи на реката от руда. Контрабанда, хазарт, проституция, дрога: всичко, стига Корпорацията да получава дължимото си. Можеше да убиеш когото поискаш, стига да познаваш правилните хора и да имаш достатъчно пари. Носеха се и мълви за гладиаторски сражения до смърт.

Накратко, Поясът приличаше на Земята, може би беше доста по-открит по отношение на нечистотиите си, но за разлика от Земята на него винаги можеше да си намериш работа. Така де, стига да си съгласен на почти робски труд и кратък живот, на който те обричаха евтините скафандри с боклучава антирадиационна защита. Хората струваха по-малко от машините. Дори вече не им трябваше обучение — заместваха го евтини обучителни програми. Макар че всеки дължеше пари на компанията за това, както и за пътя си до Пояса — и за пътя обратно, в малко вероятния случай, че спечели достатъчно, преди да загине в промишлено произшествие или от радиационно отравяне.

Също така се налагаше да си плащаш и за наркотиците, които ти трябваха, за да смогваш с квотата си. Каквито пари ти останеха, ако ти останеха, се вливаха в бизнеса с порок — алкохол, наркотици, сензорни кабинки и истински отчаяни проститутки, ако бяха верни слуховете — буквално робини.

Всякакви опити за профсъюзи или дори за извоюване на основни работнически права биваха смазвани моментално. Всякакви представи за въстания или революции бяха комични. Кой имаше силите да ги извърши? Задържаха още на пристаните всякакви кораби, превозващи подривни елементи, и екзекутираха екипажите. Корпорацията имаше повече власт от земните правителства, на практика притежаваше монопол, както и огневата мощ, с която да го брани. Управляваха си собствена корпоративна феодална империя. Работниците бяха известни като зомбитата на Пояса.

Спасителната операция на Мърл би била много тежка. Вместо това щяхме да преговаряме. Или по-точно — да ръсим подкупи с парите на Шаркрофт. Големи подкупи.

Стореното от брата на Кат бе дръзко. По-голямата част от рудата и другите едри материали като лед (по-евтино бе да го внесеш от Пояса, отколкото от Земята, за да го превърнеш после във вода за разнообразните хабитати в земната орбита), бяха изстрелвани с електромагнитни катапулти или от станциите, или от самите кораби рафинерии. Материалите стигаха до висока земна орбита, където шлепове с орбитални мрежи ги улавяха и ги откарваха до високите кейове на сондите. Ценните метали се извличаха от машини, по-прецизни и надеждни от зомбитата. Военният клон на Корпорацията, комбинация между частни охранители и частна армия, държаха ценните метали под око. Оттам те се превозваха към земята с максимално подсигурени и скоростни вътресистемни клипери.

Мърл беше опитал да отвлече един от тях. Почти беше успял. Някак успял да проникне там откъм Космоса, след като клиперът напуснал пристана си в лагер 12. Преодолял електронната сигурност. Надделял над охранителите и екипажа и там, с помощта на предпрограмирани хакерски трикове и обучителни програми, се опитал да го отклони. Щял да успее докрай, само че електронните му отговори на охранителните тестове, за които подкупил нископоставен чиновник на Корпорацията, били остарели с ден. Последвала гонитба, престрелка, а накрая заловили Мърл.

Това, което не разбирах, беше защо е още жив. Разбирах нуждата да го разпитат как е сторил, каквото е сторил, но това е било преди осем месеца. Досега ще да са се сдобили с информацията. Защо ще държат под ключ някого с неговите умения? Корпорацията нямаше нужда от помещения за арестанти — имаха си шлюзове, от които изхвърляха прегрешилите. От друга страна, можех да прехвърля цялата отговорност в нечии други ръце и с Мадж да се върнем на Земята, да се напием и да се надрусаме здравата. Зачудих се дали имам достатъчно пари за собствена сензорна кабинка. Лесно щях да хвана някой кораб обратно. Мамка му, в настоящото ми настроение можеха направо да ме изстрелят с някой от електромагнитните катапулти.

Отскоро в Пояса имаше религия. Бог бе с нас. Алилуя. Гледахме да използваме системите за свръзка максимално пестеливо, но отворих канал към тези на кораба, за да наблюдавам приземяването. Да видя на какво прилича тая дупка. Може би исках да се депресирам докрай.

Приличаше на белег. Станцията беше в кратер, издълбан от агресивна минна дейност. Приличаше на едновремешна каменоломна, зареяна в нощта.

Самият астероид бе дълъг малко над двайсет километра. Докато се спускахме към белега и камерата обхождаше пейзажа, различавах смътно другите астероиди от купа на Горгоните. Приличаха на скали във формата на картофи, напълно неподвижни, макар, разбира се, да не бяха. Прикрепено към тях, високо над повърхностите на Горгоните се носеше огромно поле от соларни панели. Те, както и един синтезен реактор далеч от главната станция и водородните клетки, снабдяваха с енергия големия колкото градче лагер. Дъното на белега бе осеяно с предварително сглобени, защитени от вакуума здания, вериги с прикрепени към тях товари и сухи докове за огромните кораби рафинерии, впити в астероида с насекомоподобни крака, с които и дълбаеха в него. Имаха някак паразитен вид. Огромните им промишлени електромагнитни катапулти ми приличаха на жила. Към част от масивните вериги бяха прикрепени астероиди от лед. Щяха да бъдат обработени за гориво и жизненоважната вода. Жилищните, търговските и административни части, както и тези за незаконни удоволствия, се бяха спотаили дълбоко в скалата, по-далеч от радиацията.

Пространството в белега бе заето почти изцяло с тромавите кораби рафинерии, пристигащи и заминаващи, както и с по-бързите шлепове, още по-бързите клипери и огромни свръхносачи — и с независимите съдове като нашия, на които не се гледаше с добро око. Всичко това се случваше под погледа на корпоративен кораб унищожител. Бях виждал военни съоръжения в колониите, по-слабо въоръжени от тази станция. Пиратството бе винаги на дневен ред, ако и малко вероятно, но подозирах, че повечето огнева мощ предотвратяваше силово присъединяване към някоя от земните държави или към друга извънпланетарна корпорация. Имаха ракетни, плазмени и лазерни батареи, автоматични релсотрони, електромагнитни оръдия и дори едно огромно оръдие — ускорител на елементарни частици.

Площадките за приземяване се намираха в дъното на белега, долепени до една от скалните стени. Маневриращите двигатели се задействаха и бавно се заспускахме в кратера. През цялото време оръжейни системи следяха траекторията ни. Не можех да се отърся от усещането, че ни поглъщат. Почти не усетих приземяването, макар че сякаш целият корпус зловещо проскърцваше. Товарният шлюз се съедини с кораба ни.

Вече бяхме изпратили текстова молба да се срещнем с Уилсън Трейс, регионалния директор на лагер 12. За наше удовлетворение той се съгласи. За наше неудовлетворение имаше изисквания. Преди да ни позволят дори да се доближим до господин Трейс, трябваше да заключат всичките ни вградени оръжейни системи, както и да включат инхибиторен софтуер в куплунгите ни, за да притъпят усъвършенстваните ни рефлекси. Подразбираше се, че трябва и да сме невъоръжени. Никак не ни се нравеше, но или трябваше да се съгласим, или да подготвим тежка спасителна операция и да си спечелим поредния враг, за да измъкнем Мърл. Освен това щеше да е приятно разнообразие да не прибягваме до насилие.

Уютният му офис рязко контрастираше с пътя, който трябваше да изминем дотам. По пътя нямаше меки килими, изваяно с лазер базалтово бюро и прозорци, от които се виждаше промишлената плетеница на астероида. Вместо това се разминавахме с хлътнали очи, някои с белези около тях, резултат от долнокачествена реимплантация по лицата на измършавели миньори, които не ги беше грижа, че потта им добавя към смрадта от машинното масло и лошата вентилация. На мнозина им личеше радиационното отравяне и дишаха трудно. Спяха на койки по улиците. Койките бяха наредени една над друга, а до всяка имаше малко шкафче. Миньорите си плащаха за тях. Често избухваха сбивания, но никой не правеше нищо по въпроса, макар че корпоративният Въоръжен клон наблюдаваше всичко. Пазачите дори имаха на разположение хора с екзоброни и леки мекове, в случай, че миньорите вземат да буйстват твърде много. Не виждах как е възможно — повечето от зомбитата се бяха отказали да се борят още преди години.

Колкото и да изглеждаха отчаяни те, не стъпваха на малкия пръст на изцедените на вид, може би някога хубави мъже и жени, които се предлагаха по улицата. Поне не бяха поробени — не знам щях ли да го понеса, ако бяха. Крещящи, зле поддържани неонови знаци обещаваха удоволствия — обещания, на които долнопробните барове очевадно не отговаряха. В лагер 12 порокът бе под контрола на якудза. Само гангстерите и пазачите изглеждаха добре охранени. Мнозина от гангстерите бяха голи до кръста и се перчеха с татуировките си, а всички носеха тъмни очила. Гледаха ни безучастно. Миньорите и проститутките ни гледаха по същия начин. Усещах неприязънта им.

По някаква причина Езичника остана доволен, че якудза контролират обкръжението ни, и дори се отдели от нас, за да поговори с някои от тях. Надявах се да не тръгне по жени. Мадж му беше дал списък с екзотични дроги, които му трябваха, от което Езичника не остана особено доволен. По-добре щеше да бъде Мадж направо да отиде с Езичника, но Мадж настоя, че дипломатическите му умения ще са от полза в контакта с Трейс. Имах своите съмнения.

Бяхме преминали право през така наречената зона за забавления на станцията. Беше тихо. Никой не разговаряше, само пиеха, съвкупяваха се или изпробваха някой наркотик, за да се откъснат от всичко за кратко. Нямаше сензорни кабинки. Нямаше кой да си ги позволи.

Когато стигнахме по-нагоре, до корпоративните офиси, койките сред оцапаната от алкохол и кръв кал се превърнаха в кабинки на пчелички работници. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-големи и луксозни ставаха офисите. Накрая стигнахме до този на Трейс.

Накара ни да чакаме, за да ни стане ясно що за клечка е. Когато най-после ни въведоха в помещението, се оказахме на мушката на четирима пазачи с карабини M-19. От стената зад бюрото му пък се подаваше двойна лазерна картечница. Ама че изсилване. Космическите кораби разполагаха с подобни противоракетни батареи. По всичко личеше, че типът е параноик.

Очевидно разговаряше субвокално по вътрешната си система за свръзка. Продължи и след като влязохме. Изглежда не беше по работа: от време на време се засмиваше и като цяло сякаш се наслаждаваше на раздумката. Разбира се, всичко това беше нарочно, заради нас. Приличаше на всеки друг костюмар, когото бях срещал. Неопределима възраст, хубави, но неопределими черти, лице, купено в някое студио за изкуствена красота. Спретнат, стегнат. Сигурно е платил майка си и баща си за костюма, чиято кройка и прочее вероятно бяха много важни за онези, на които им пука за подобни неща. Щях да забравя този тип още щом приключех с него. Беше корпоративно клише, барабар с катаната и онзи другия, по-късия меч на поставка зад бюрото му.

Единствено очите му правеха впечатление. Скъпи и правени по поръчка, но не имитираха истински. Нито пък бяха матови като нашите. Неговите бяха лъскави черни стъкълца. Можеше да се огледаш в тях — да видиш свой умален двойник. Не ми се струваше, че ще се харесаме с този тип. Мадж явно беше стигнал до същия извод.

Очакваше се да стоим прави. Последваха викове, а Мадж едва не изяде няколко куршума, като се настани в едно кресло. Щеше ми се аз да бях тръгнал с Езичника. Мадж запали цигара.

— Всъщност тук не се пуши.

В говора на Трейс личеше един от странните не-акценти, с които говореха жителите на Космоса. Все ми се струваше, че много се мъчат да звучат, сякаш нямат произход.

— Знам — вежливо отвърна Мадж.

Простенах наум, а Кат го изгледа гневно. Добре започвахме. След още няколко секунди Трейс приключи разговора си. Наклоних глава към пазачите и лазерите.

— В безопасност сте. Дошли сме само да поговорим — рекох му.

Устните му трепнаха в мимолетна, невесела усмивка.

— Ще карам накратко. Мърли Сомърджей е крадец, лош крадец, и сте предприели терористичен акт срещу тази корпора…

— Какъв терористичен акт?! — не се стърпя Мораг.

Трейс се подразни от прекъсването.

— Освобождаването на вируса „Бог“ в системите ни. Премахването ни струва непрестанни и растящи разходи, да не говорим за разходите по сигурни и изолирани от Бог системи.

— О… — промълви Мораг. Май че беше забравила.

— Всякакви конфликти между земните правителства и колониалните им сили нямат нищо общо с нас като търговска организация и не желаем да взимаме страна.

— Работили сте активно с Кликата, нали? — попита Мадж, докато гасеше цигарата си о базалтовото бюро.

Трейс се втренчи в него. Мадж невъзмутимо се огледа в лещите му.

— Работим с онези, които могат да си го позволят — отвърна той.

— Без етични въпроси? — попитах.

Той оголи зъби подигравателно. Извърнах глава и опитах да се овладея. Изумих се, че никой още не е забил дрелката на някой миньорски мек през прозореца му, та да прати в Космоса милия човечец. Отвън дългообхватен щурмови кораб потъваше в белега на астероида. Приличаше на „Копието“, кораба, с който бяхме поели към системата на Сириус, но беше по-стар модел. Върнах се към разговора.

— … ще бъдете поробени.

Какво, какво?!

Съсредоточих се изцяло върху Трейс.

— Ще се присъедините към минните ни дела, освен — той се обърна към Мораг — вие. Ще сте отлично попълнение към високите ешелони на развлекателната ни индустрия. Поне отначало. Ще тръгнете отгоре надолу и ще свършите, обслужвайки миньорите, като всички останали. Може би ще се засечете по пътя с приятелите си. Разбирам, че имате опит, иначе бих ви изпробвал пръв.

Мораг изглеждаше отегчена. Беше чувала това и преди. Аз пък исках да го убия. И ми се щеше да бях внимавал повече.

— Да не би да каза, че ще ни пороби? — уточних за всеки случай.

— Ужким — рече Кат. — Напомни ми отново защо се натресохме в този капан.

— Защото Джейкъб все се надява някога да срещне разумни хора — рече Мадж. — Я ми кажи, Уилсън — нали може така да ти викам? Е, като ни поробиш, сигурно ще е „Ваше Сексуално Величайшество“…

— Да чакам ли въпрос? — попита Трейс.

И аз се питах същото.

— Защо се нави на срещата?

— Заради някогашното ни сътрудничество с Шаркрофт.

— Значи сте работили с Кликата — констатира Мораг.

— А изглеждаше такъв симпатяга — измърморих.

— Така ли било? — продължи Мадж. — Защото, надявам се, знаеш, че и с тези пазачи пак си в опасност. Не, мисля, че ни се надсмиваш. Което е странно, защото не разбирам какво имаш против нас. — Мадж имаше набито око за чуждите слабости, защото приемаше открито своите. — На колко си години, Уилсън?

Трейс не отвърна. Струваше ми се, че добива ядосан вид. От онова ядосване, когато те разкрият, а няма как да противоречиш. Мадж не спираше:

— Гледай сега, всички клонинги сте ми еднакви, но ми се струва, че вече прехвърляш трийсетте, нали? Костюмчето от „Савил роу“, катаната от „Мусамоко“, очите от „Цайс“… Някога си бил клечка, а? Но сега си на доста долнопробно място като за изгряваща звезда.

— Върви на майната си! — просъска Трейс. Нищо не постигахме, но пък онзи отсреща беше кретен и ни мислеше злото, тъй че защо да не го оставим на Мадж?

Мадж се приведе напред.

— В какво са те спипали, когато е пристигнал Бог? — Звучеше подигравателно загрижен. — Присвояване? Твърде много кристалчета? Твърде много време в сензорните кабинки? Чукал си хлапето на шефа? Палувал си с добитък? Копрофилия? Някаква слабост ще да е била, защото никой не би те наказал, задето си бандит и нямаш морален компас, нали?

Трейс аленееше, както аленеят само хората, които Мадж разпитваше по своя си начин. Предвид реакцията, явно бе близо до целта. Поредният, чийто живот сме отворили като консерва. Нервно хвърлих поглед към лазерната установка.

— Мадж, не мислиш ли, че стига толкова? — включи се Кат. От гласа й прииждаше заплашителност на талази. — Виж, задник — продължи тя към Трейс като същински дипломат. — Имаш два избора: или ни взимаш парите, или ще го измъкнем другояче. Не искаш ли да ти платим един кораб с пари?

Не разбирах дали се пазари с него, умолява го или го заплашва.

— Трябва да призная, изненада ме размерът на офертата от Шаркрофт към компанията и лично към мен. За жалост това вдигна стойността на брат ви, тъй че ще го пазим като разменна монета за нещо по-важно.

Кат се взираше безмълвно в Трейс. Почти изпуфтях от досада, когато Мадж отново се обади. Явно нямаше да миряса, докато някой не бъдеше убит.

— Пресметнали сте приходите и разходите, нали? — попита той.

Ненадейно бяхме сменили темата. Не бях сигурен кое не умея да следя — разговора или мисълта на Мадж. Трейс преглътна няколко пъти, мъчейки се да се овладее. Спокойствието, разляло се по лицето му, изглеждаше наркотично — навярно от вътрешните му запаси, от онези химикали, с които бизнесмените се взимаха в ръце по време на заседания.

— Мисля, че срещата ни приключи — рече той, а после се обърна към пазачите: — Моля, изпроводете ги до новите им местоназначения.

Не помръднахме. Напрежението вещаеше насилие, растеше. Опитах се да преценя възможностите ни. Не ми харесваше лазерната установка.

Трейс се обърна към Мораг.

— А с вас ще се видим довечера.

Прозвуча сладострастно.

Беше мъртъв. Е, щеше да бъде, ако лазерите и пазачите не ми видеха сметката преди това. Искаше ми се да не се чувствам, все едно се движа на забавен каданс. Почесах инхибиторния жак в един от куплунгите си. Нямаше смисъл — металът и пластмасата нямаха нервни окончания.

— Ама аз нищо не съм казала! — възпротиви се Мораг.

Сякаш не взимаше нещата насериозно. Може би компанията ни я бе направила твърде хладнокръвна.

— Пресметнали сте приходите и разходите въз основа на назряващия конфликт. Направили сте вероятностни модели кой ще победи, или по-скоро кой ще може да плати повече. Земните правителства знаят ли? — попита Мадж.

Вече разбирах.

— Щом някой като теб го е съобразил, какво мислиш? А? Че ще спрат да търгуват с нас ли? Трябват им ресурсите ни. Готвят се за война.

— Шибан паразит — промърмори Кат.

— Значи си с Кликата? — попитах невярващо.

Не знам защо се изненадвах. Нормално бе да налетят като мухи на лайно.

— Я пораснете — въздъхна Трейс, потърквайки нос. — Ученическите ви революционни каскади сигурно са много забавни, но системата се управлява от възрастни хора, а горивото й е бизнесът. Сега отидете да ви поробят като послушни жертви, преди да ви изпаря на място.

Хрумна ми нещо неприятно.

— А защо просто не ни убиеш?

— Защото ще ни подари на Ролистън и приятелчетата му, когато пристигнат в системата — намеси се Мадж.

— Искаш да ни предадеш на тях ли? — намеси се Мораг.

Трейс не отговори, но за миг се разсея, сякаш се вслушваше в нещо. После пак се съсредоточи върху нас.

— Защото се подмазва — добави Мадж. — Защото въпреки всички бизнес модели и други глупости знае, че Ролистън, Кронин и техните хора ще го схрускат. Нали, дребно човече?

Може би „дребното човече“ преля чашата. Видях как стана, Кат видя как стана, Мадж несъмнено бе видял, а Мораг бе минала през достатъчно неща с нас, за да разбере какво ще последва. Решението да ни избие се изписа по лицето на Трейс. Как ли мислеше Мадж, че ще се измъкнем от това?

Внезапно всичко угасна. След това се включиха светлини и запулсираха яростно. Компенсаторният механизъм на лещите ми се задейства и зърнах изненадата по лицето на Трейс — за щастие бе достатъчно стъписан, за да не нареди на лазерите да ни унищожат.

После Бог закрещя.