Война в небесата

10. На път към Лаланд

Беше странно. Явно някога са имали заведения само за пиене на чай. Не бях свикнал да се приготвя толкова дълго, нито в окопите, в които съм бил, нито на капака на ландроувъра, докато давах наряди с дружките. Най-малкото, отнемаше много време. Но пък и сега не очаквахме Те да ни разкъсат във всеки един момент. На фронта от време на време смучехме бучки захар преди чая, но нямахме луксозни сладкиши, „за да си подготвим небцата“.

Щеше ми се да тегля една майна на всичко това, но програмата беше наистина майсторски изпълнена, с внимание към детайла. Сладкишите имаха вкус на истински. Как ли го бяха вкарали в кода? Подушвах черешовите цветове, а въздухът бе свеж, чист и може би малко рядък, все едно наистина бяхме на планина. Подушвахме и чая, докато ни го приготвяха. През копринената си роба усещах сламените рогозки. Мисля, че на тази дреха й викат кимоно. Макар да бях възразил, че не искам да го нося дори виртуално, не мислех, че някога съм чувствал допира на коприна. Човек трябваше да се вгледа здраво, за да види, че всичко е измислица.

В тази програма бяха отишли много време, усилия и, вероятно, пари. Но имаше логика. Мичихиса Нуико беше химера. Беше родена с тежки увреждания, но за нейна радост химеричните технологии и способностите й като пилот й позволяваха да участва във войната. Сигурно се чувстваше добре в демократичното военно общество. Всеки бива употребен поравно.

Не говореше много за военното си досие. Всъщност с изключение на това, че бе най-най-вежливият човек, когото познавах, нещо като антипод на Мадж, тя почти не говореше. Предвид какъв кораб й бяха осигурили от якудза, досието й ще да е било доста добро, а предвид типа работа, който им вършеше, явно бе изградила кариерата си на предните линии. Итаки ни я беше споменал. Въпреки че хората му бяха кибритлии и въпреки психарската им склонност да приличат на него, той се оказа читав, е — като за мафиот и сводник.

Езичника се бе зарадвал, че якудза контролират развлеченията в лагер 12, защото и преди беше работил с тях. Макар че повечето организирани престъпни групировки трябваше донякъде да са гадове, за да си оправдават репутацията — иначе никой не се съобразявал с тях, — според Езичника якудза бяха най-надеждни. Стига да им се платеше добре.

Нуико живееше в подобна на утроба животоподдържаща какавида, в бронирано помещение в центъра на кораба. Никога нямаше да я видим на живо. Цялото ни общуване с нея бе през прекрасните сензорни програми в личното й царство в мрежата. Например стаята за чай от лакирано дърво и оризова хартия, с гледка към импозантни заснежени планини.

Корабът й се наричаше „Тецуо Чоу“, което Езичника ми преведе като „Стоманена пеперуда“. Беше малък, сериозно модифициран вътресистемен клипер, като цяло най-бързият тип невоенен кораб. Благодетелите на Нуико бяха платили и за индукционно платно за свръхсветлинно пътуване. Обтекаемият му силует бе покрит със зелено-черни разпръскващи енергия акустични плочки, прикриващи енергийната му следа. Корабът разполагаше и с последен модел навигационни системи, за да се сведе до минимум нуждата от маневриращи двигатели, което пък на свой ред го правеше още по-труден за засичане. Вътрешното захранване също беше минимализирано — иначе казано, корабът беше студен. Противоразузнавателните му системи също бяха сред най-добрите. Точно това ни трябваше, а виртуалната Нуико дори не бе мигнала, когато споменахме за орбиталното спускане с ниско отваряне. Мисля, че и преди го бе правила.

Корпорацията в крайна сметка реши да не ни поробва. Отчасти защото Итаки се застъпи за нас, както и защото докато си върнат контрола над Фрийтаун 12, бяхме твърде голям залък за тяхната уста, но най-вече защото си имаха собствени проблеми. Хората на Итаки бяха убедили достатъчно капитани да допуснат частите от Бог в системите им да се включат в битката срещу Демиург и Демиург най-сетне бе надвит.

Вукарите се оказаха само осмина, както и един, унищожен от автоматичната защита, докато саботирал електроцентралата. Пристигнали на щурмови кораб с далечен обстрел, същия, с който тръгнали към Сириус на мисията си. Само че корабът им се бил върнал оттам крайно променен.

Когато най-после успяхме да проникнем в него, открихме, че жилищният отсек е бил смален неузнаваемо: миша дупка, където вукарите са били натъпкани. Остатъкът от кораба бе запълнен с нещо като кошер, много подобен на Техните биотехнологии. Тук е бил съхранен подсиленият Демиург с все увеличения си процесорен капацитет, който бе създал толкова проблеми на Бог.

Открихме Батаар, хакера на вукарите. Сякаш се бе слял с биотехнологичния материал, нахлул в устата, ноздрите, куплунгите и ушите му. Голяма част от тялото му бе заровена в него. Ако е имало пилоти, навярно нещо подобно се бе случило и с тях.

По време на атаката другите лагери на Фрийтаун, както и астероидните градове, също били нападнати. Всичко било дело на завръщащи се екипи на специалните сили, точно като нас. На всички бил инсталиран Демиург.

Някои от другите лагери нямали късмета на номер 12. Над десет от тях били „обезопасени“, както се изразиха от Корпорацията. В това число и Хигея. Не знам защо в толкова голям град Бог не бе успял да спре Демиург — може би Ролистън бе пратил по-големи кораби, — но двеста хиляди души бяха загинали в плазмените бомбардировки на Корпорацията и патрулиращите из системата кораби. Двеста хиляди. Просто число. Брой хора, изпепелени от течен огън, които после са се разсеяли във вакуума. Не бях видял последния балет на всички тези тела, разстилащи се в мразовитата нощ. Числото беше толкова абстрактно, че трудно можех да чувствам подобаващ гняв.

Макар Черните ескадрони да си бяха спечелили враг в лицето на Корпорацията, бяха успели и да осакатят логистиката на минните операции в Пояса — така, разбира се, бяха лишили Земята от съответните ресурси. Но недоумявахме как така всичките наши хора са дезертирали. Защо вукарите се бяха присъединили към Ролистън? Най-очевидният отговор: били са поробени. Ако беше така, явно бе някаква нова и по-сложна форма на поробване, защото нямаха жакове в куплунгите си и изглежда състоянието им не пречеше на бойните им способности, както се случваше с поробените.

Когато ритуалната част от чаената церемония приключи и можехме да разговаряме нормално, Мадж предложи теория за промиване на мозъци и после ни я обясни. Представлявала базова форма на психологическа принуда. В армията му викахме начално обучение. Езичника пък додаде, че подобни техники никога не са били толкова всеобхватни и ефективни, колкото изглеждаше при вукарите.

— Може да са били обладани — предложих, докато Нуико ни сипваше от метален чайник.

Дори сервираното изглеждаше сложно. Нуико беше дребна, слаба и бледа, с просто тъмно кимоно. Лицето й — овладяно, безизразно. Това леко ме смущаваше. Не ми харесваше и че не ме гледаше в очите, нищо че си бях избрал най-хубавия официален аватар — Мораг специално ми го беше направила. Имах даже истински очи — или поне такива, каквито Мораг си ги представяше.

— И това го казва атеист — изпуфтя снизходително Езичника.

Беше с друидския си аватар, но и той като нас носеше кимоно. Нуико ни беше подарила кода за тях. И Мораг, и Езичника го бяха проверили обстойно, преди да го допуснат до нас.

— Случва се понякога — каза Мораг, вероятно раздразнена, че трябва да ме подкрепи.

И тя носеше кимоно и за щастие бе с аватара на Девата на цветята, от уважение към домакинята ни, вместо с Черната Анис. Анис не ми харесваше и не исках да я срещам, докато Мораг още ми беше ядосана. Но и не забравях, че тук Мораг може да ме убие, независимо от аватара си. Боях се, макар и малко, че в чая може да има отровен код. При все това беше вкусен, когато най-после ни беше позволено да го опитаме и бяхме мълчали достатъчно, за да започнем благоприличен разговор.

— Случва се, случва се — рече Езичника със снизходителна усмивка. — На някой познат, може би?

— Ами, не — отвърна Мораг, ненадейно неуверена.

— Това е мит — заяви Мадж.

Иконата му приличаше на него без подобренията, сякаш и тя бе произведение на Мораг. Разрешихме му да влезе в чайната стая едва след като обеща на Езичника, че ще слуша.

— Като духовете в мрежата ли? — попитах, покланяйки се леко на Нуико, както ни беше научил Езичника, докато тя ми сипваше още чай. Езичника понечи да отговори. Предугадих отговора му: — Виждал съм екзорсизъм.

— Глупости — рече Мадж, старателно пренебрегвайки неодобрителния поглед на Езичника.

— Във Финтри, с Викария.

— Убедително представление е било, несъмнено — отвърна Езичника.

За човек, който много настояваше да се държим добре тук, усилено си просеше шамар.

— Може би, но онзи, жертвата, беше абсолютно побъркан, според приятели и роднини се държал различно и знаел неща, които не би трябвало да знае. Викария се включи в него. Онзи крещя много като за човек в транс, заразмахва ръце и крака и подучи рани от физиологичната обратна връзка, каквато Викария се кълнеше, че не е причинил. В крайна сметка човекът се оправи — довърших.

— Би могло да има много… — започна Езичника.

— Само представата, че Демиург обладава хора, ли те плаши толкова? — попита Мърл.

Гласът му бе дълбок, богат баритон — студен и безизразен.

Не бях сигурен, че този тип ми харесва. Откакто се беше качил на борда, само набиваше висококалорийните бойни дажби, които си бяхме взели, и тренираше. Мадж го попита как е запазил някаква физическа форма в дупката. Изометрични упражнения, отвърна му Мърл. Не бе имал много време да се вкара обратно във форма след времето, прекарано в дупката. Едно бе със сигурност: целеустремен.

Не бях убеден, че с Кат са изгладили различията си, но се бях натъкнал на техен разговор, бяха се включили заедно с един кабел. Сега Мърл, подобно на Кат, бе със стандартен аватар, а кимоната висяха по тях безформено.

— Не, не ми харесва представата, а на теб? — донякъде раздразнително попита Езичника.

— Нищо от това не ми харесва… — започна Мърл.

— Дупката ли предпочиташ? — намеси се Мадж.

— … но мисля, че трябва да помислим какво значи това за безопасността ни — довърши Мърл, поглеждайки към Нуико.

Това бе нейният дом. Пътувахме свръхсветлинно — само тя и Бог щяха да научат плановете ни тук. Бях се съгласил с решението на Езичника да й споделим. А и нямаше как да разбере какво ще правим на терен, защото и ние самите не знаехме. Мърл продължи:

— Това значи, че когото и от нас да заловят, сме напълно и незабавно компрометирани.

— Значи няма да ни заловят живи — рече Мадж с усмивка.

Явно славната саможертва започваше да го привлича.

— Готов ли си да убиеш когото и да било от нас в този случай? — попита го Мърл.

— Добре, вече доказа колко си корав. Нека сменим темата — рекох аз, макар да съзнавах, че има право.

— Проблемът си стои — отвърна Мърл.

— Прав е — каза Кат, въпреки че й костваше известно усилие на волята, подобно на Мораг, когато се съгласяваше с мен.

— Готов съм да убия всекиго от нас, ако го заловят — рекох, — защото видях алтернативата. Онези, които избихме, ми бяха приятели.

Хубаво, обаче знаех, че никога не бих могъл да дръпна спусъка на Мораг. Струваше ми се, че тя не би имала угризения в обратния случай, което бе добре. Не ми се щеше да се окажа върху купчина тела с човешко месо в устата, навлякъл нечие чуждо лице. Не бе нито достойно, нито хигиенично.

— А как изобщо се измъкна от дупката? — попита Мадж.

Живо се вълнуваше от последното ни попълнение.

— Когато един върколак я отвори, просто изтичах между краката му.

— Просто ей така? — изразих недоумение.

— Всяка секунда дотогава бе подготовка за това.

За съжаление нямахме възможност да поостанем и да разберем какво се е случило с вукарите, защо са сторили всичко това. Предадохме информацията за видяното по Бог обратно на Земята, но повече не можехме да сторим. След това заминахме с „Тецуо Чоу“ колкото можахме по-бързо, макар че ако това бе първото нападение срещу Земята, като нищо и в момента се разминавахме със свръхсветлинна скорост с лаландската флотилия.

Трябваше да призная, че Мърл е прав. В края на краищата всеки проговаря, а този край може да настъпи бързо, ако използват сензорни техники за разпит, с които да разтягат представата за времето. Но и така имахме някакво време. Ако обаче Демиург можеше да обладава хора, тогава нямахме време. Това щеше да значи, че никой от нас няма да се завърне. Тъй че трябваше да се погрижим да не заловят никого. Самоубийственото решение включваше и програма, която да унищожи вътрешната ни електронна памет. И, което беше по-важно — трябваше да сме готови да убием другия, ако видехме, че някой се поддава, и ако ни се откриеше възможност. Сраженията с Тях бяха тежки, но по-праволинейни. Липсваше ми тази праволинейност.

В по-общ план нещата се бяха поуспокоили, защото бяхме самостойни. Щяхме да крием от Бог каквото можем от плановете си, но и да научеше нещо, нямаше да има на кого да каже, защото не би опитал да се включи към която и да било заразена с Демиург система. На Нуико щяхме да споделим нужното само за нейната роля в мисията. И за наше добро, и за нейно. От разговора с Езичника обаче ми се стори, че по-скоро би се гмурнала в някоя звезда, отколкото да позволи да я компрометират Черните ескадрони.

Проблемът ми с Нуико беше следният: беше нова и не я разбирах. С Мърл имах база за сравнение. Въпреки поведението си не ни бе толкова чужд. Но Нуико бе стотици пъти по-резервирана дори от средностатистическия британец. Бе много уединена и ценеше и нашето уединение, макар буквално да гостувахме в света й. Поведението й представляваше низ от ритуали — миналото, ако изобщо бе истинско, бе много важно за нея. Сякаш се стремеше да пази някаква искрица жива. Не разбирах това. А фактът, че беше химера, не ми помагаше да разбера. На практика се опитвах някак да установя сходство с машина, но тя ми се струваше просто… чужда.

Нуико се оттегли. Езичника я изпроводи с поглед, докато тя ситнеше към една от плъзгащите се врати и после я затвори след себе си. Това символизираше отдръпването й от автономната ни електронна система. В реалния свят все още седяхме върху сандъци, с кръстосани крака, едни срещу други, включени в куб памет. Жакът на Нуико бе в края на змиевиден кабел, който се бе изключил и се бе прибрал обратно в какавидата й. Кубът поддържаше копие от чаената къщичка. Още един подарък от Нуико. Тези подаръци ме обезпокояваха, но не аз отговарях за информационната ни сигурност.

Когато останахме сами, Езичника и Мораг провериха тази сигурност отново. Пред тях затанцуваха светлинни символи, хвърляйки сенки по лицата на аватарите им. Възползвах се от паузата, за да се изправя и да отида до дървената веранда, откриваща гледка към декоративна градина с каменни и водни елементи. Оттатък градината бяха спиращите дъха планини. Чаената къщичка бе част от дворцов комплекс, разположен върху един склон. Невероятно бе, че можех да се радвам на планинския въздух, все едно бе истински.

Холограмата над ниската лакирана масичка ме изтръгна от илюзията и ми напомни къде съм и защо.

— Толкова обезопасен? — попита Мърл.

— Доколкото нещо изобщо може да бъде — отвърна Езичника. — Участваш или не?

— Не ми харесва да съм тук, но така е по-добре. Освен това — той погледна към Кат — сестра ми ми даде някои много добри причини да помогна. Не на последно място, тонове пари.

— Но знай, че вероятно няма да се върнем — предупреди го Езичника. — И недей да ругаеш.

Хвърлих питащ поглед на Езичника, преди да се обърна към Мърл:

— Искаш ли да споделиш добрите си причини?

— Не — отсече Мърл. — А и познавам терена. Ако нещата идат на майната си, мисля, че мога да изчезна.

— Казах ти, не ругай — повтори Езичника.

Мисля, че и той не харесваше Мърл, обаче имаше и друго.

— Дееба, Езичник, тя даже не е в шибаната стая — изцепи се Мадж с усмивка.

— Знам. Просто…

— Някак не е редно — довърших.

Езичника кимна. Ругаенето, брифингът — не си пасваха със средата. Нужни ни бяха тези фантазьорски моменти.

— И вече приключваме — заявих с окончателност.

Погледнаха ме очаквателно.

— Добре, ще питам пръв. С кое приключваме? — попита накрая Мадж.

— Оттук нататък няма да се дразним взаимно. Никой никого не надцаква. — Обърнах се към Мърл. — Не ни трябват корави мълчаливи типове, които…

— Говори за себе си — вметнаха едновременно Мораг и Мадж.

Потиснах прилива на раздразнение и ревност. Тя имаше пълното право да ме кара да се чувствам така.

— Ако не спрем да се джафкаме, сам ще саботирам пашкулите за спускане и ще сме вън от войната. Разбрано?

— Освен това няма да ти се налага да скачаш, нали? — рече Езичника, но с усмивка.

Кимнах.

— Не че нещо, друже, но си част от проблема — заяви Кат.

Погледнах към Мораг. Тя старателно избягваше всичките ми погледи.

— Мисля, че всички сме, но си права. Това няма да попречи на работата. Или ще решим проблема, или ефективно ще го пренебрегнем. Иначе мисията няма да се случи.

Девицата на цветята рязко се обърна към мен. Реших, че ще спори. Може би й бе прозвучало, сякаш взимам решенията вместо нея — нещо, което цял живот й бяха причинявали. Аз пък мислех, че очертавам единствените два варианта предвид положението ни. Мисля, че и тя стигна до същия извод, защото кимна.

— Тази сапунена опера е някакъв бъзик, нали? — включи се Мърл.

— Без повече такива и от теб. Разбирам, че не ни познаваш, затова си развяваш оная работа в лицата ни — за да сме наясно, че не си жертва. Наясно сме. Корав си, тъй че престани. Също така разреши проблемите със сестра си или ги отложи.

Той се втренчи в мен, но с този аватар липсваше ефектът от пронизителния му поглед на живо.

— Прекратяването на мисията не ми е такъв проблем, какъвто е за вас — отвърна.

— Добре. Или участваш, или не. Ако не искаш, размотавай се тук, докато приключим.

— Пак глупости — повтори Мърл. Иконката на Езичника сякаш трепна. — Ще ми теглиш куршума.

— Ето ти още една добра причина. Ако участваш, ще се държиш добре.

Мърл пообмисли думите му и кимна. Реших, че типът е примадона. Твърде беше свикнал да си върши работата сам.

— А всеки, който има проблем с фармацевтичните развлечения на Мадж, може да си гледа работата.

Мадж се ухили, но Кат и Езичника възнегодуваха. Продължих:

— Мадж, а ако хобито ти стане проблем, ако избягаш някъде с гадна абстиненция или по каквато и да било причина не можеш да ни смогнеш, оставяме те. Ако ситуацията е сложна и ми се стори, че може да те компрометират, сам ще те гръмна.

— Същински командир — язвително отвърна Мадж.

Виждах, че се кани да ме залее с помия. Хайде, Мадж, умолявах го наум. Не си тъп. Знаеш, че ти имам вяра. Но трябва да си го кажем. Това е за публиката. Аватарът на Мадж преглътна на сухо. Кодът на Мораг беше великолепен. Сигурен съм, че в реалния свят Мадж бе сторил същото. След това сякаш овладя гнева си и кимна.

— Докато сме на темата, какви ги свърши в офиса на Трейс?

— Какво? Оня беше задник.

— Е, и? И преди сме срещали задници.

— И винаги съм се разправял с тях така.

Прозвуча отбранително.

— Почти умряхме заради теб — гневно се намеси Кат и се обърна към мен: — И точно това е проблемът. Сигурен съм, че си пада по забавленията, но наркотиците го карат да взима глупави решения, правят го самоуверен.

— Не са наркотиците — отвърнах й.

Трябваше да прозвучи духовито, но пък, кой знае, може и да беше права. Не бях способен да разделя личността на Мадж от наркотиците. Само веднъж го бях виждал без тях, в Града Бездна, докато повръщаше в абстиненция.

— Понякога просто трябва да се изсереш в шепа и да ги замериш — каза Мадж. Всички го погледнахме. — Накрая всичко свърши добре, нали?

Ядосвах се.

— Свърши добре, защото Мораг действаше безпогрешно. Всичко, което знаехме за ситуацията, предполагаше, че не можем да хакнем системите им. Ако тя не беше забелязала…

— И не беше направила най-якия хак в историята… — вметна Кат.

— Щяхме да сме мъртви — довърших.

— Всички понякога трябва да изпускаме парата. Ако те е страх, пробвай да работиш друго — тросна се Мадж.

Пробвах, помислих си.

— Не се тревожи, Мадж, всички ще ни избият скоро, но нека поне да се постараем първо, става ли? — отвърнах гневно.

— Хубава реч, добре вдигаш бойния дух — отбеляза сухо Мърл.

— И откога спориш с мен насред мисия?! — продължих, спомняйки си за бардака.

— Ти мен ме остави! — извика Мадж. Мисля, че наистина го бях засегнал. — Няма защо да ти изпълнявам заповедите, не сме в армията!

— Ти никога не си бил! — провикнах се в отговор.

— Дотук с планинската идилия — измърмори Езичника.

— Какъвто и да ти е проблемът, овладей го — казах на Мадж. — Защото съм сериозен: ако застрашиш мисията, застрашаваш нас.

— И какво, ще ме гръмнеш ли? Голям мъжкар се извъди — процеди той.

— Ако не ме убедиш, че няма да си слаба брънка, ще те изоставя — рекох с равен глас.

Отново се удивих на кода на Мораг. Беше доловил колко уязвен се чувстваше Мадж.

— Майната му, заеби. Нищо ми няма. Няма да се дърля с вас като на детска площадка.

Само дето не се нацупи. Но мисля, че беше, защото знаеше, че сме прави.

— На думи е лесно — доизпили ни нервите Мърл.

— Единственият тук, за когото не съм сигурен, че ще си удържи на думата, си ти — заявих.

Улових погледа му. Трудно можех да се гледам кораво и немигащо с евтин аватар, непрограмиран да мига изобщо.

— С изключение на мачистките стойки, към какво се стремим в момента? — попита Кат.

Разсея ни достатъчно, за да отклоним погледи, без да се чувстваме неловко. Поне така си казах.

— Операция Неблагородна война — изкоментира Езичника.

— И име си има, колко вълнуващо — вметна Мадж. Изгледах го укоризнено. — Оф, я по-ведро.

— Неблагородна ще е информационната част от мисията, която аз ще командвам. Начело на бойната част е Джейкъб.

— Каква е целта ни? — попита Мърл.

Бях доволен, че каза „ни“.

— Двустранна. Първо аз и Мораг искаме да хакнем Демиург. Трябва да успеем, без да ни забележат — и е нужно да го направим, за да открием плановете за нападението над Слънчевата система, както и да намерим начин да победим Демиург.

— Способни ли сте изобщо на това? — попита Кат. — Мислех, че Демиург е като Бог, но още по-непреодолим.

Езичника не изглеждаше уверен докрай.

— Езичник, не се помайвай.

— Още не можем — отвърна той. — Имаме някои предимства и проучваме някои варианти.

Силно се надявах да имат нещо по-конкретно от онази глупост с Пайс Бадарн Бейсрид.

— Да речем, че някак успеете да хакнете този страховит изкуствен интелект… — започна Мърл.

— Не е ИИ… — прекъсна го Мораг.

— Е, и? — прекъсна я на свой ред Мърл.

Всички го изгледахме, освен Езичника.

— Искаш да кажеш, какво ще правим с информацията — каза той. — Да, виждам, че ще проникваме с ОСНО, което не е толкова лесно, колкото може би си мислите. Но каква ни е стратегията за изтегляне?

— Нямаме — отвърна Езичника.

— Тогава си губите времето.

— Платили сме на Нуико да стои в близост до Лаланд 2, докато сме на планетата. През първите три седмици ще сменя определени орбити в определено време. Аз и Мораг разполагаме с тези данни. Когато получим нужната информация…

— Ако я получим — прекъсна го отново Мърл.

— Ще използваме теснолъчев предавател, за да прехвърлим данните на „Тецуо Чоу“.

Имаше логика. Освен ако Черните ескадрони не можеха физически да препречат пътя на лъча, нямаше как да прихванат информацията. Навярно трите седмици пък бяха функция на логистичната програма на клипера.

— А ако не успеем за толкова време? — попитах.

— Тогава ще ни изостави за седемнайсет дни плюс още един за запасяване, а после ще се върне за още три седмици. За последно — рече Езичника.

— Ако не я прихванат — уточни Мърл.

— Поема риск точно като нас — отвърнах.

Забелязах растящото безпокойство на Езичника.

— Само дето Нуико е космически кораб! — провикна се с престорен ентусиазъм Мадж, очевидно готов да обърне старата страница.

— Изтегляне? — попита отново Мърл.

— Нямаме такова нещо — рекох. — Или войната свършва и можем да си тръгнем, или чакаме някаква неизвестна възможност да изчезнем.

— И? — ненадейно попита Мадж.

— Какво „и“? — объркано попита Езичника.

— Ролистън и Кронин?

— Демиург ни е главният приоритет — отсече Езичника.

— С тях ще се заемем, ако ни се открие възможност — допълних.

— Не са ли те приоритетът? — учуди се Мадж.

— Разполагат с не една и две планети и с още много Космос, където да се скрият — каза Кат.

— Викария смяташе, че има доста голяма вероятност да са на Лаланд 2, на някакво място на име Цитаделата — казах на всички. — Там бил тронът на Сатаната, каквото и да значи това.

— Вероятността може би е повече от добра — допълни Езичника.

Пред него засияха глифове и блесна холографски дисплей с триизмерно изобразена информация — много информация.

— Какво е всичко това? — попита Мадж.

— Цялата информация в Чистилището. Откраднах я. Странна работа, все едно Шаркрофт е забравил, че работи с хакери. И, да, Мадж, ако оживеем, давам ти я цялата. Макар че ще опитам да вкарам Бог в обезопасената им мрежа.

Мадж и аз се вторачихме в него. Мораг само се усмихваше. Виждах, че Езичника е доволен от себе си, но в същото време си придава нехаен вид.

— Това ли е цялата информация за Кликата и Ескадроните? — Внезапно оптимизмът ми живна.

— Всичко, което не е било затрито — отвърна Езичника.

Изведе един файл на преден план и го разстла пред нас. По холографския дисплей се стече текст, както и поредица от архитектурни планове, оформящи триизмерен модел на — както личеше — титанична крепост.

— Нещо си се объркал — измърморих. — Това е направено от лед.

— От лаландски лед — уточни Мърл. — Налягането на планетата го прави много плътен. По-твърд е от подсилен бетон. Страшно труден за сечене, дори с промишлени лазери. Това е Цитаделата.

Езичника кимна.

— Оформили са я с всеядни микроби от един от лаландските солни глетчери. В новозеландската заселническа зона в Сумрачната ивица, очевидно по-близо до обратната страна. Въпреки че е новозеландска територия и официално на Лаланд няма британско присъствие, това е общо начинание на Агенцията за изследване и оценка на отбранителния капацитет и Научнотехнологичната дирекция към ЦРУ.

Взех да губя нишката.

— Е, и? — попита Мадж.

— И двете са параван на Кликата — поясни Мърл.

Обърнахме глави към него.

— Знаел си? — попита Мораг.

Мърл сви рамене.

— Просто свързвам точките.

— Прав е. Според Шаркрофт Кликата, която дори не е мислила за себе си като за конспирация, е предпочитала да е възможно най-децентрализирана. Повечето им съвещания са били виртуални, в многократно обезопасени неприкосновени пространства. След базата им на Атлантида Цитаделата е била основното им оперативно съоръжение — както и най-голямото им. Занимавали са се с проучвания на Техни биотехнологии. Всъщност са започнали там още преди Атлантида, защото са искали сигурно място, по-далеч от чужди погледи — обясни Езичника.

— Не е толкова далеч от град Моа — отбеляза Мърл. Звучеше все по-заинтересовано. — Мястото е костелив орех, хора. Охраната е една от най-сериозните, които съм виждал. Имах дълбок достъп, но така и не съм стигал достатъчно навътре. Ако ще влизате, най-добре да е с добра причина.

— Какви проучвания правят? — попитах.

Ненадейно се бях ядосал и мисля, че Езичника го долавяше.

— Техни биотехнологии, може би трансгенетика — рече.

Аватарът му не ме поглеждаше в очите.

— Трансгенетика? Хибриди?

Той сви рамене.

— Да, животински.

— А хора? — не преставах.

Гневях се, но не на Езичника. Той кимна.

— Значи още като Грегър? — включи се Мораг.

Стори ми се малко уплашена.

— Може би много повече — отвърна Езичника. — Но ранни протоверсии.

— Много успокояващо — подхвърли Мадж.

— Не убивайте вестоносеца.

Езичника вдигна ръце помирително. Прав беше, а и едва ли биха били по-силни от новия модел. Модела на Ролистън. Но пък ако всички бяха като него, изобщо не си представях какви шансове имаме. Разнесе се мърморене.

— А имаме ли причина да ходим там? — попита Мърл.

Опита се да кимне към образа на Цитаделата, но аватарът май не му се подчиняваше.

— Не знам — отвърна Езичника. Изведе информация, която приличаше на схема на компютърна архитектура. — Има доказателства за вътрешна подсистема, в която истинските параноици могат да крият информация и да разработват планове.

— Значи трябва да влезете и да излезете от нея, без да ви забележат, а и да хакнете непристъпен ИИ? Звучи просто — рече Мърл.

— Ще потърсим по-лесен начин.

Езичника звучеше малко изнервен.

— И преди сме вършили големи глупости — подметна Мадж.

— Знам — отвърна Мърл. — Гледал съм избраните моменти. Вижте, на мен ми звучи, сякаш маса време ще си клатим краката, докато вие, техничарите, разработвате нужния софтуер.

Поклатих глава.

— Ако това не сработи, имаме цял списък с вторични цели, към които можем да се ориентираме в зависимост от ситуацията на терена.

— Под терена — поправи ме Кат.

Вярно, никой не живееше на повърхността на Лаланд.

— Събиране на данни, търсене на истината, покушения и саботаж. Това, за което Шаркрофт си мисли, че ни е изпратил — каза Езичника.

— Значи не знае за основната цел? — попитах.

— За Демиург ли? Може да предполага, че ни се иска, но не знае, че възможността е реалистична.

— Мисли си, че просто ще вършим бели? Щети по инфраструктурата? — попита Мърл.

— Което значи да избиваме много невинни хора. — Имах предвид всички, подлъгани от вражеската версия за събитията. Отново се сетих за Владимир.

— А не можем ли просто да ги раняваме? — попита неуверено Мораг.

Останалите изглеждаха смутени. Несмъртоносните щети не бяха вариант и мисля, че тя го знаеше. Ако гръмнеш някого, особено подсилен, по-добре се увери, че е мъртъв, иначе ще стане и ще гръмне теб.

— По-добре се примири, че ще убиваме всекиго, който ни се изпречи — каза Мърл. — Иначе ще се случи на нас.

— Ще го правим, но не е нужно да ни харесва — отвърнах.

Бе същото като всяка друга война между човеци, навярно. Хора, които не припарваха до фронта, взимаха решенията и пращаха такива като нас да се избиват взаимно.

— Ако се целим в инфраструктурата, Цитаделата би била разумна цел — каза Езичника.

— Защо? — попита Мадж.

— Защото, ако е биотехнологично съоръжение, може да го използват, за да превърнат още от хората си в такива като Ролистън — отвърнах аз пръв.

— Набег по това място няма да е лесна работа — донякъде ненужно ни осведоми Мърл.

— По-трудно от това да биеш сметана с четка на миксер в задника? — предположи Мадж.

Аз го изгледах безмълвно. Езичника въздъхна.

— Освен това ще пробваме да се свържем с някого от съпротивата, ако има такива — опита се да продължи той.

— Ще има — каза Мърл.

— Черните ескадрони ще им кажат, че сме от лошите — отбеляза Мораг.

— Не познаваш онези. Имал съм вземане-даване с Кликата, макар тогава да не го знаех. Правят всичко това само по една причина: вманиачени са по контрола. Може да контролират цялата информация, но ще искат и да се разпореждат с хората, както им скимне. А на тези хора, особено в новозеландските зони, това няма да им хареса. — Думите му не звучаха твърде убедително, но бяха възможно най-добрите новини до момента. Той завърши: — Всичко ми звучи като едно голямо импровизирано представление.

— Скачаме на сляпо. Не си ли бил в армията? — попитах.

— Най-вече морска пехота и военновъздушни сили.

— Рану ще ни каже повече, когато се срещнем — каза Мораг.

И аз се надявах да се случи, но ми звучеше наивно.

— Рисковано би било, Мораг — отвърна Кат. Езичника беше набелязал точки и времена на среща с Рану. — Все повече изглежда, че първите мисии са били компрометирани.

— Може би, но Рану е най-добрият от тях — намеси се Мораг, мъчейки се да прикрие надеждата в гласа си.

— Ще проверим — рекох. Това поне му го дължахме. Аз му го дължах. Бях изоставил Грегър твърде задълго. Мърл и Кат се възпротивиха. Добавих: — Ще проверим внимателно.

— Много въпроси ни зададе, пиончице на Кликата — каза Мадж. — А ти самият с какво ще допринесеш?

Мърл успя да завърти главата на допотопния си аватар и да изгледа Мадж. После се усмихна. Усмивката приличаше повече на карикатурна гримаса.

— О, аз ще съм местният водач. Познавам земите. Имам обширна мрежа от контакти. Мнозина ще са били компрометирани, а някои не виждам как биха ни съдействали, но ако са били поробени… кой знае.

— Това ли е? Ебати, как ме впечатли. Струваше си усилията — рече пренебрежително Мадж.

Пропусках нещо в нишката на разговора. И не разбирах защо Мораг се усмихваше.

— Освен това Гробищен вятър са разположили скривалища из цялата Сумрачна ивица. — Мърл се почука по главата. — Знам къде са скрити всички съкровища.

Това беше втората добра новина за нас, защото нямаше да можем да скочим с много припаси.

— Защо Ролистън прави всичко това? — попита Мораг, сякаш напосоки.

Струваше ми се, че наивността й не я издига в очите на Мърл.

— Власт и алчност, както винаги — отвърнах.

— Това ми е ясно — рече остро тя. — Но онова беше Кликата отпреди, нали? Откъде накъде сега Ролистън иска да е бог Император на Вселената? Не ви ли звучи като… не знам, като някой визфилм?

Всъщност, имаше право. Ролистън винаги си бе пасвал с представите ми за добър изпълнител. Изведнъж му се бе прищяло да е диктатор.

— Може пък Кронин да е зад всичко? — предложих, вече недотам убеден в наивността й.

— Според мен те наистина си вярват, че са на прав път — каза Езичника. — Че силните имат изконно право да управляват. Те са истински вярващи, фанатици.

Докато говореше, не спираше да прехвърля информацията и глифовете пред него се меняха. Отвори един файл. Отначало ми се сториха някакви научни на вид неща, уравнения, химични формули, такива работи. Подразних се. Знаеше, че няма да ни говори нищо. Какво се мъчеше — да ни натрие носовете в собственото ни невежество ли? После осъзнах, че файлът е непълен, отчасти повреден и дълбоко засекретен. Беше досие. Това на Ролистън. Погледнах датата на раждането му — бе на над деветдесет.

— Ебати — възкликна Мадж. — Ще си каже човек, че би трябвало да се е издигнал над майор.

— Ако беше, нямаше да държи каишката толкова изкъсо. Нямаше да може сам да преебава хората — отвърнах, опитвайки се да се съсредоточа върху информацията.

Бил е офицер за пример в Кралските военноморски командоси, а после в Специалните мореплавателни служби. Следваха още по-съмнителни тайни операции. Виждах защо от Кликата го бяха избрали. Явно винаги се справяше, независимо колко тежка бе задачата. Много информация обаче липсваше — например всичко отпреди службата във военноморските сили.

Доколкото разбирах, макар че много неща не схващах, дълголетието му бе следствие от ранни приложения на Техни биотехнологии. От Кликата бяха продължили с подобренията върху него успоредно с напредъка на проучванията им. Явно са го използвали като морско свинче за неща, които са се бояли да изпробват върху себе си — като Грегър, но без да стигат до онези крайности. Поне не отначало. Всъщност Грегър бе големият пробив, довел до настоящите способности на Ролистън. Но още от Сириус насам майорът е бил биоборг.

— Добре, освен възрастта му вече знаехме всичко останало — казах.

— Не — отвърна Езичника. — Не разбираш. — Толкова обичам да ми казват, че съм тъп. — За мокри поръчки човекът на Кликата е бил Ролистън. — Трепнах от американската фразеология. — За останалото е бил Кронин, също мощно подсилен, макар да подозирам, че по други начини.

— И това го бяхме предположили. Е, и?

— Самите те са били разработени за всичко това. Ролистън например — за разрешаване на конфликти, независимо от всичко.

— Повтарям: Е, и?

Недомлъвките започваха да ме дразнят.

— Ролистън е замислен като глава на всички военни институции, а Кронин — като еднолично правителство.

Все така не разбирах.

— Имаш предвид, че го правят, защото така са програмирани ли? — попита Мораг.

— Малко по-фино е от това, но да.

— От господари, които вече не съществуват? — продължи Мадж.

Езичника кимна.

— Да, но по-скоро са програмирани да си мислят, че управлението им се полага по право. И, което е по-важно — не мисля, че вече са като нас. Мислите им се подчиняват на различни параметри.

— Живеят в различен свят? — попита Мораг.

— В някакъв смисъл. Предполагам, че за тях не съществува друг път.

— Което е странно и откачено, но каква работа ни върши? — намесих се.

— Всяка информация е от полза. В края на краищата трябва да опознаем врага. Но си прав. Имаме по-належащи неща.

Хрумна ми нещо.

— А Сивата дама?

Езичника поклати глава.

— Няколко споменавания тук-там, но иначе нищо.

Не бях сигурен защо, но това ме смущаваше повече.

През следващите няколко часа дообсъдихме неясните си цели, пълната си липса на полезно разузнаване и невъзможността да правим планове, докато не научим повече.

— Добре — сложих край на дискусията, влизайки смущаващо удобно обратно в ролята си на подофицер. — Цялата подготовка е налице и сме готови да скочим до деветнайсет часа на седмия ден. Нали така?

— Пътуването е осем дни и половина — измърмори Мадж.

Мърмореше, защото трябваше. Войниците мърмореха. А и като журналист Мадж имаше предостатъчно причини за мърморене.

— На седмата нощ ще се напием здравата — отвърнах. Езичника изстена и тръсна глава. Мадж и Мораг се усмихваха. — Не се тревожи, Езичник. Ще сме послушни, доколкото можем. — Той кимна, знаейки, че няма смисъл да спори. — Ще имаме осмия ден за възстановяване и половин ден за последна проверка — довърших.

Така имахме какво да очакваме, а и не знаехме ще получим ли друга възможност.

Прекарах ден, цял ден от живота си, който никога нямаше да си върна, пръскайки оборудването ни със спрей против корозия. Мърл го огледа и после повторихме. Въпреки че имахме маски, усещах вкуса и миризмата през следващите няколко дни. Дори Нуико ни предупреди, че претоварваме пречиствателните атмосферни механизми на кораба.

През повечето време преглеждах откраднатата от Езичника информация. Прехвърлях я или на вътрешния си дисплей, или в аудиофайлове. Можехме да се подготвяме и да планираме колкото щем, но нямаше да знаем какво става, докато не слезем. Информационното затъмнение от Демиург ни осакатяваше. А Бог, пълната му противоположност, пък правеше Земята уязвима.

Прехвърлих данните за Ролистън и малкото, което имахме за Кронин и подсилените войници от Черните ескадрони. Много от научния език ми беше непонятен, но не можех да се отърся от чувството, че са се превърнали в извънземни. Черните ескадрони най-сетне бяха демоните, които винаги бяхме смятали, че Те са.

Замислих се за думите на Езичника, за различните мисловни параметри, макар да се бе посвенил да използва думата „програмирани“. Имаше ли значение? И те ли бяха жертви? Хвърлих поглед към Мораг, която също напръскваше екипировката си. Откакто бяхме на борда, почти не ми бе проговорила. Дори да бяха жертви, в някакъв момент са направили избор. Този избор не ми се нравеше. Нямаше да спра да ги мразя. Помагаше ми да си върша работата.

„Тецуо Чоу“, понеже беше кораб химера, имаше много по-отворен план, отколкото другите ни познати кораби. Представляваше тежко брониран централен отсек, където живееше Нуико, обграден от много място за товар. Двигателите се намираха в дъното на малък коридор, отдалечени от останалата част от кораба. Нуико контролираше и три дистанционни робота, за да прави с тяхна помощ поправки на място. Бяха ракообразни и ми напомниха създания от изображенията на някогашна Япония, които Езичника ми беше показвал. Мадж ги беше описал като роботизирани раци самураи, а нас на кораба — все едно сме под корубата на гигантска костенурка. Когато ми показа как изглеждат костенурките, трябваше да се съглася с него.

Заради нас Нуико бе добавила, чрез роботите, преносима животоподдържаща система към товарния отсек. Там прибрахме цялото си оборудване, а спяхме на временни платформи, свързани с пътечки. Помещенията ни пък бяха от тънки съединени пластмасови прегради. Кенефът бе монтиран при двигателите. Като цяло бях имал и по-лоши места за пътуване.

По-голямата част от останалото пространство бе заета от шушулкоподобните какавиди за ОСНО, контейнерите с противоускорителен гел и големите парашутни приспособления, с които трябваше се противопоставим на мощната гравитация на Лаланд 2. В много отношения бих предпочел да използваме какавидите за спускане с летящи екзоброни, но нямахме логистичната подкрепа за дълготрайни операции, особено в корозивна атмосфера. Затова щяхме да го правим постарому, мъчително.

Мадж не говореше много и гледаше да контролира употребата си на наркотици. Очевидно ми беше набрал. Реших да говоря най-напред с него. Сметнах, че ще е най-лесното помиряване.

Упътих се сам към импровизираната му каюта. Чуваше се само тропането на бойните ми ботуши по металната решетка на пътечката и непрестанното жужене на електроцентралата на кораба. Виждал съм мъже и жени с твърде много метал в тях да се побъркват от това жужене. Аз отдавна му бях свикнал. В края на краищата не можеше да му избягаш. А сега, колкото и да не ми харесваше пътуването в Космоса, звукът ме успокояваше.

Подминах Мораг, приседнала на ръба на своята пътечка, увесила крака в една пролука между контейнерите под нея. Изглеждаше, сякаш бездейства, но вероятно вършеше нещо на вътрешния си дисплей. Част от лицето й бе покрито с медицински гел, както и моето. Мърл бе използвал ортопедичен регенератор и възстановителен ускорител на крака, а после й беше направил шина от медицински гел, свързвайки го с аптечка. Два дни по-късно тя вече куцукаше права. Мърл смяташе, че докато стигнем, ще е възстановила подвижността си почти изцяло. Мораг не ми обърна внимание, когато минах покрай нея и почуках на вратата на Мадж.

— Мисля, че нещо обсъждат с Мърл — обади се тя неочаквано.

Хвърлих й поглед, но извърна лице.

Благодарих й и преминах към каютата на Мърл. Почуках и там. Нямаше отговор.

— Обсъждат обезопасяващи протоколи, сигурно са си включили генератор на бял шум — подвикна тя.

Трябваше да се досетя за тези двамата. Мораг се оказа права: досетливо използваха генератор на бял шум, сигурно по идея на Мърл. Само че не обсъждаха протоколи. Хванах ги на калъп.

— Шибаняк! — изкрещя ми Мърл.

— Не можеш ли да почукаш, бе, човек! — възнегодува Мадж.

— Аз… ами, извинявайте…

Не бях сигурен какво да правя.

— Вън! — изкрещя отново Мърл.

А, да, това трябваше да направя. Измъкнах се, колкото можех по-бързо, и затворих вратата. Мораг се беше катурнала на пътечката от смях.

— Мораг, това беше детинско.

Тя само продължи да ми се смее.

— Ако ти се занимава, отиди и при Езичника — и кимна натам, когато най-после успя да се овладее.

— Наистина ли? Той с кого е, с Кат?!

Лека-полека се превръщах в тийнейджърка.

Кат и Езичника ми се струваха странна комбинация. Освен това Мораг ми говореше и се опитвах да разтегля момента максимално.

— Не бъди тъпак — обади се Кат някъде измежду сандъците.

Излезе на светло. Очевидно беше тренирала и очевидно чувстваше нуждата да се покаже, преди някой да изтърси нещо, което не й се слушаше.

— С кого тогава? — попитах.

Мораг ме изгледа, все едно съм идиот.

— Нуико — каза накрая.

— А стига бе.

Не знам защо не се бях сетил веднага. Беше във виртуалното пространство. Нивото на технологията позволяваше да се усеща като наистина. Предвид естеството на Нуико Езичника на практика имаше връзка с кораба.

— Аха — смотолевих.

Внезапно се почувствах много неловко. И Кат, и Мораг ме зяпаха. Мисля, че трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Бях убивал Берсерки в ръкопашен бой, а ето че сега исках да се скрия някъде. Събрах колкото можах от достойнството си и се върнах в своята каюта.

Там, в безопасност, ми се прииска да им отмъстя на всички с тромпета си. Исках и да се поупражнявам, но нервите на бившите спецвойници си имаха граници, особено тези на Мадж и Мораг. Вместо това реших да пийна. Включих музика на вътрешните си системи и книга на дисплея си.

Мадж дойде след около час. Бях похабил чаша уиски — вкусвах само антикорозивното покритие, — затова пиех бира. Не беше много по-различно, но поне беше по-евтино.

— Може ли и на мен една? Така де, ако ужасяващите ми проблеми с алкохола и наркотиците няма да провалят мисията.

Изгледах го укоризнено, но му подадох една, а той приседна, щадейки задника си, върху металната решетка на пода. Запали цигара, за да ми натрие носа, а после включи генератор на бял шум. Само така можехме да поговорим на четири очи, ако не искахме да се включим с кабел.

— Онова е един гневен мъж — каза Мадж.

— Затова ли ходиш накриво? Заради адреналина ли го изчука?

— Както винаги.

Вдигна бутилката си за наздравица и отпи смело.

— Нали ти е ясно, че според него си дошъл да се похвалиш?

Мадж само се усмихна и сви рамене, но после доби сериозен вид.

— Защо така ми вадиш душата?

— Знаеш, че онези приказки за наркотиците бяха за пред другите, нали? — Той кимна. — Макар че имат някакво право. Може да останем там много дълго, не се знае накъде ще тръгне тази война.

— Никога не съм се дънил и нямаш право да поставяш това под въпрос — каза той.

Това бе Мадж във възможно най-сериозно настроение. Кимнах.

— Знам. Обаче, друже, онова в офиса на Трейс… Какво ти минаваше през главата, по дяволите?

— Какво да ми е минавало? Онзи беше идиот.

— Никой от нас не знаеше, че Мораг може се справи със ситуацията. Бяхме мъртъвци, ако не беше забелязала безжичната връзка.

— Виж, нищо не се е променило — отвърна той, но гледаше надолу. Не срещаше погледа ми. Можем да заменим очите си с парченца стъкло и електроника, но езикът на тялото бе част от първичния ни хардуер.

— Променило се е. Изглеждаш по… по-отчаян.

Мадж сви рамене, отпи отново, но все така не вдигаше глава.

— Мадж, голям трън в задника си…

— Искаш ли да си говорим за тръни в задника? — ухили се той.

Осъзнах, че не съм си подбрал добре думите.

— Имам предвид, че човек трудно се сприятелява с теб…

Той ме изгледа гневно.

— Майната ти, Джейкъб, лицемерно копеле такова! Да не мислиш, че е лесно човек да се сприятели с теб? С цялото ти шибано мрънкане, кършене на китки, наставления, осъдителност…

Облегнах се на леглото. Опитвах се да не взимам нещата навътре. Очевидно имаше да сваля нещо от плещите си и бяхме в частта със заяждането.

— Какво ще кажеш малко да поживееш, а? Светът може да е гаден, но опитай да вземеш каквото можеш от него — рече той, снишавайки тон накрая, и отново сведе глава.

— Виж, у теб харесвам прямотата. Затова от Полка не ти теглихме един плюс един контролен в главата и не те хвърлихме в някоя канавка, когато те срещнахме. Затова не лъжи сега. Не и себе си.

Взех си още една бира и го загледах.

— Не знам — промълви той накрая. — Не знам какво ми е.

— Смъртта ли си търсиш? — попитах.

Той мълча дълго. Ако това бе случаят, не можех да му позволя да завлече и нас, останалите.

— Не повече от обикновено, мисля. Тялото ми е увеселителен парк и трябва да поемам рискове, иначе все едно живея в мехур като онези дъртаци от Кликата.

— А какво тогава?

Той се замисли.

— Някога даваш ли си сметка за нещата, които сме свършили? — попита ме.

— По-скоро се оставям да реагирам.

— Аз пък от военен репортер минах през патрули и набези с вас, а после разкрих Бог по всички визове в системата и навсякъде из мрежата…

Гласът му пак заглъхна и той надигна бирата си.

— Добре, така казано, звучи сериозно, но нали това искаше?

Той отново ме погледна.

— А как да надскоча всичко това? — попита накрая.

— Не е нужно.

Повече от всякога ми звучеше, сякаш си търси поредната доза.

— След всичко това и целия ми живот как да се върна към някаква нормалност, каквото и да представлява тя? Направихме всичко, което поискахме.

Аз поне не го чувствах така, докато вършехме всички онези неща. Рекох:

— Звучиш като Балор.

— Не, различно е. Той искаше да го помнят. Мислеше се за древен герой или злодей. Аз просто искам да чувствам нещо. Но май минахме на такова ниво, че не мога да…

— Да си намериш следващата доза?

Той извърна лице.

— Може би. Не искам да умра, но живот без да чувствам… Сякаш съм мъртъв.

Опитвах се да скрия презрението си към всичко това. Винаги съм знаел, че Мадж е разглезен търсач на тръпки. И други подобни бях срещал в САС — почти всичките ни офицери бяха такива в някаква степен. Но не можех да проумея разликата между нас. Той беше толкова отегчен, че правеше тези глупости за забавление. Останалите воювахме непрестанно, за да има какво да ядем. Знаех, че има здрав морален компас — само това ме възпря да му отвърна. Това и думите му за склонността ми да съдя и да наставлявам.

— Значи не ти харесва спокойният живот? Просто да се отпуснеш, да поемеш въздух, ако оцелеем?

— Не ми харесва. Нито пък на теб.

— Би се изненадал колко ми харесва.

— Ето това ме дразни у теб. Лъжеш се. Не си по-различен. Пенсионерският ти живот приключи в полицията, пребиха те като куче. А сега къде си? Обратно с всички нас. Защо? Защото изпитваш нужда от това. Защо според теб Кат се е хванала със сърфиране из каньоните? Защо Мърл се е опитал да отвлече кораб със скъпоценни метали? Има много по-лесни начини да изкара пари, по дяволите.

Ако той беше прав, и може би беше, нуждата ми от тръпка бе заровена дълбоко в подсъзнанието ми. Мислех си, че искам спокойствие. От друга страна, високопланинската ми идилия бе всичко друго, но не и това — и ето ме отново тук. Отдавна се питах дали не крия у себе си някой вманиачен мазохист.

— И докъде я докарваме така? — попитах. — Не може да слезеш на Лаланд само за да си намериш силни усещания, Мадж.

— Да, знам.

— А офисът на Трейс? След всичко, което направихме, що за тъп начин да умрем? Къде ти беше умът?

— Не знам мислех ли изобщо. Исках да видя дали всичко може да ни се размине. Някак знаех, че ще сме добре.

Това хич не ми хареса. Предпазливостта бе също толкова важна част от тези операции, колкото и рискът — ако не и по-важна.

— Виж, друже. Ще се оправя. Ще се овладея. Ще си подбера правилните наркотици за целта, става ли?

Кимнах.

Мадж стана, оригна се силно и се почеса, преди да грабне още една бира и да излезе. За първи път усетих, че не мога да се осланям на него.

Но поне ми остави генератора на бял шум, тъй че посвирих без риск от покушение.

До шестия ден почти успяхме да се отървем от миризмата на антикорозивното покритие. Прекарахме този ден, проверявайки оръжията и личните припаси, които вече бяхме проверили на Земята. Гледахме колко най-много можем да вземем, без да надхвърляме ограниченията в теглото.

Не знаех за останалите, но самият аз се обезпокоявах все повече с наближаването на спускането. Имаше твърде много неизвестни, а самото спускане бе толкова опасно, че лесно можехме да загинем още преди да слезем. Нямаше толкова нерви, колкото в началото — може би защото половината от нас си имаха забавления в леглото. Мораг още не ми говореше, но поне не изглеждаше чак толкова враждебна.

Преди да напуснем лагер 12, Мърл ни наду главите как си искал собствената екипировка. Кат му беше донесла неща от Земята, но той настояваше за своите. Прибягнахме до насилие. А когато стигнахме до нещата му, видях защо е настоявал.

Сега си чистеше оръжията върху един сандък в товарния отсек. Усещаше присъствието ми, но не ми обръщаше внимание. Всичките му джаджи бяха скъпи и по поръчка. Подобно на Кат имаше „Войд ийгъл“, модифициран като за Тунелните плъхове и с тяхното лого на дръжката. Имаше и лична плазмена пушка. Повечето плазмени оръжия са големи и тежки и се използват за тежкоартилерийска поддръжка, от военните части на държави, които могат да си ги позволят. Не ми харесваха, защото бяха едва полуавтоматични, а за артилерийска поддръжка предпочитах нещо с широка огнева линия, като релсотрон. Но убиваха с един изстрел, което си беше впечатляващо. Подобно на оръжието на Ролистън, и тази пушка не бе много по-тежка от обикновен автомат. Беше и много скъпа.

— А това каквото си мисля ли е? — Посочих двата десетмилиметрови пистолета до ийгъла.

Слязох от пътечката, за да ги огледам по-добре.

— „Хамърли арбитър“. Бяха на дядо ни. Кат се ядоса, че аз съм ги взел, но винаги съм бил по-точен. Мисля, че дядо ги е откраднал. Със сигурност е отнел достатъчно животи с тях.

Мърл говореше, без да ме поглежда.

Арбитрите се водеха най-точните и със сигурност най-скъпи автоматични десетмилиметрови пистолети в историята. Никога не бях виждал дори един, камо ли два. Дръжките им се оформяха според дланта на стрелеца, а дулата бяха под леко скосен ъгъл спрямо дръжките, някакъв компенсаторен механизъм за отката.

— Може ли да ги подържа? — попитах.

— Не.

Все така не вдигаше глава от старомодната пушка, която чистеше. Стана ми малко криво, но го разбирах. Ако бяха мои, едва ли щях да се спускам с тях в корозивна атмосфера.

— Това е ловна карабина, нали?

И тя изглеждаше скъпа. Някои части бяха от дърво. Изглеждаше и малко едричка.

— Гаусова карабина, стар „Маузер“, пригоден от „Холанд и Холанд“ в Лондон.

Все така бе забил глава надолу.

— Не съм ги чувал.

— Няма как. Никога не ми е харесвало да влача по-големите електромагнитни снайпери. Тази е почти толкова дългобойна и е по-точна. Има полуавтоматичен и единичен режим за по-голяма точност, а механизмът на презареждане е електронен и ръчен.

— Защо?

Може би не ми харесваше да съм военен, каквото и да приказваше Мадж, но всички в бранша обичахме джаджите и бях заинтригуван.

— Защото автоматичното самозареждане винаги разваля леко прицела. Този механизъм също е синхронизиран със системите ми, разбира се, но има и вграден жироскоп. Мога да превключвам между свръхзвукова и субзвукова стрелба, ако искам да е безшумно. Куршумите са 465-ти калибър, бронебойни, ще свалят повечето хора и повечето от Тях отведнъж. Мебелировката е от призрачно лаландско дърво, много плътно, устойчиво и не корозира, разбира се. Има и мисловен спусък.

— Глупости.

Значи можеше да стреля с мисъл. Подобни спусъци изискваха страшно много дисциплина, за да няма убийства по невнимание. Бяха и много незаконни. Но се мълвеше, че по-тайните сред тайните служби ги използват. Мърл вдигна оръжието. Нямаше физически спусък.

— Самото натискане може да се отрази на прицела ти. Вашата Сива дама е снайперист. Оръжието й има мисловен спусък, почти гарантирам. — Отворих уста. — Не, не може да я подържиш. Сигурно струва повече от всичките ти надници досега. Не си дошъл да си говорим за оръжия. Какво искаш?

— Не дойдох за това, да, но са си впечатляващи.

Той най-сетне ме погледна.

— Дошъл си да ме питаш за Мадж ли? Все така ще го убия, ако ни издъни.

— Майната му на това. Той може да се грижи за себе си. Кажи как отвлече онзи кораб? — попитах.

Той се вторачи в мен и остана така, докато от странните му импланти не започнаха да ме побиват тръпки.

— Защо?

— Любопитен съм.

— Саможив съм, ако не си разбрал, когато ми нахлу в кабинката онази вечер.

— Да, разбрах. Не обичаш да си играеш с другите.

— Така е по-малка вероятността да те убият заради нечии глупости.

— Както и някой да ти спаси кожата, след като ти си извършил някоя глупост. А на въпроса ми?

— Какво общо има? Не виждам никаква причина да ти казвам.

— Искаш и се нуждаеш от доверието ни — рекох.

Той се облегна и ме огледа по-внимателно.

— Това някаква цена за съвместната ни работа ли е? — Аз само свих рамене. — Добре. Имах автоматизирана програма, с която се включих в системите на кораба. Щях да преодолея сигурността и да го насоча дистанционно… другаде.

Значи е работил с други. Можех да се досетя.

— Как влезе? Защото не си го направил в лагера. Охраната е твърде бдителна.

— Сигурно бих могъл, ако имах най-доброто стелт оборудване, но да, в лагера не си струваше старанието. Когато се издигнаха, доближих ги с друг кораб и се изравних със скоростта и траекторията им.

— Добре. Трудно за пилотиране, но става. А как си се качил на борда?

— Изстрелях се с компресиран газ от единия кораб в другия.

— Глупости.

Космосът е много голямо място — най-малкото изменение в скоростта и е щял да пропусне. Само пресмятанията за нещо подобно биха били умопомрачителни. Място за грешка почти нямаше. Той отново сви рамене, наглед не го интересуваше дали му вярвам.

— Скафандърът ми беше настроен за невидимост. Пресмятанията бяха на програма във вътрешните ми системи.

— А разстоянието?

— Петнайсет километра.

— И най-малката грешка…

Разсеяно бях взел една от късите му ками и си играех с нея. Беше направена от нещо като черно стъкло, а към острието водеше жлеб.

— Затова не правих грешки. Не пипай това, ще ти инжектира мощен невротоксин.

Мамицата му, какъв беше тоя тип? Но без съмнение щеше да ни е от полза.

— Това стъкло ли е? — попитах.

— Обсидиан от светлата страна на планетата. Остър като стъкло, съизмерим със стомана по здравина. Остави я.

Сторих го.

— А как си влязъл във вътрешността?

По очевидни причини шлюзовете, заедно с двигателния отсек и мостика, бяха най-здраво охраняваните зони в един кораб. На повечето военни и добре обезопасени кораби нямаше как да влезеш отвън. Аз бях успял със „Санта Мария“ по време на бунта, защото корабът беше цивилен и ми помагаше хакер като Викария.

— Седем часа пробивах дупка в корпуса. Едва не замръзнах до смърт. Прекарах модифициран кабел змия с декодер на ключалки в края. Бях му добавил сложна заблуждаваща програма. За нея най-много се охарчих. Заблуди системите на кораба, че шлюзът е още затворен. Змията пасваше почти идеално в дупката в корпуса. От време на време добавях уплътнител, докато я вкарвах по-навътре.

— И пак няма как да си успял — рекох.

Разказът му поставяше под въпрос много неща в космическата безопасност.

— Вие сте го направили с един междузвезден лайнер през двайсетте, нали?

Беше прав: САС бяха прикачили вакуумно уплътнен товарен модул към едно от слепите места на луксозния лайнер, а после бяха пробили корпуса, за да се разправят с групировка така наречени постчовешки терористи. Изучавахме операцията в Херефорд по време на обучението ми. Беше една от малкото успешни абордажни операции в историята на космическото пътуване. Обикновено скоростите и разстоянията бяха твърде големи. Корабите или биваха унищожени, или се предаваха. Срещу Тях нямаше как да се предадем. Отвърнах:

— Различни обстоятелства. Корабът е бил на пристан. Охраната тогава е била много по-рудиментарна.

— Е, и? Да не мислиш и ти да ограбваш кораб?

— Не, просто обичам да знам кое как се прави.

Той отново се взря изпитателно в мен. Накрая кимна.

— Да, и аз. Скрепихме ли вече дружбата?

Кимнах.

— Освен ако не ми дадеш да си поиграя с пушкалата ти.

— Върви си. Зает съм.

Цялото ни пътуване мина в умърлушена атмосфера. Случва се, когато пътуващите знаят, че ще умрат. Или увесваш нос, или свръхкомпенсираш, но дори Мадж нямаше желание за второто.

На седмата нощ пийнахме малко и поговорихме насила. С изключение на последните проверки нямаше повече накъде да се подготвяме. Никой не поиска да чуе изпълнението ми на тромпета. Изразиха нежеланието си чрез физически заплахи. Стори ми се нечестно. Сигурен бях, че надобрявам.

Мадж ме обърка, като подари на всекиго малка аниматронна играчка — майор Ролистън, Сивата дама или Винсънт Кронин. Падна ми се Ролистън.

— Какво е това, дееба? — попитах.

Беше гротескно.

— Вуду? — отвърна през смях Езичника.

— Нека си спомним колко са големи тези хора, става ли? — рече ни Мадж. — Такива ги виждат земните деца. Изобщо не са страшни.

— Толкова е странно — казах.

Кат кимаше.

Мораг вдигна своята Сива дама.

— Не знам. Мисля, че започвам да усещам прилив на вуду сили.

Езичника нямаше търпение да се върне при Нуико в мрежата. Тя също присъстваше, като почти безмълвен холографски призрак, а край нея — ракообразните й роботи. Исках и тя да се поотпусне, но за пореден път бе съвършен и мълчалив домакин. Имаше толкова за губене, колкото и ние, само че щеше да чака сама в неизвестност. Ако трябваше да съм честен със себе си — което ужким не ми се отдавало, — тя все още ме смущаваше. Може би защото така и не можех да проведа и подобие на разговор с нея, но и защото някак ми напомняше на Сивата дама — с мълчанието си, с извърнатия поглед.

Питах се как Езичника е преодолял тази нейна броня от сдържаност и отчуждена вежливост. Но времето е странно нещо в сензорния свят. Може да я е ухажвал с месеци, а не с дни. Радвах се за него, но се тревожех, задето ще трябва да я изостави и да отиде на смърт. Може би трябваше да опитам да мисля малко по-оптимистично.

Мадж също бързаше да се скрие в каютата си с генератора на бял шум и с Мърл. Дори не се надруса толкова, по собствените си стандарти. Беше си избрал някакво по-слабо еуфорично психотропно и бутилка и половина водка. Все пак се докара дотам, че да се строполи от пътечката насред сандъците долу. Трябваше все пак да поддържа репутацията си.

Останахме аз, Кат, Мораг и толкова неловкост, че сякаш усещах присъствието й физически. Кат сръбваше бира, докато отлепяше и последните остатъци медицински гел от гърба си. От време на време поглеждаше мен и Мораг, поусмихваше се и поклащаше глава.

Мораг не говореше много и избягваше погледа ми. Всъщност понякога ми се струваше, че води субвокален разговор с някого. Не се сещах кой би могъл да е.

— Е, колкото и да ми е забавно, ще отида да се изтегна — заяви Кат. Не знам защо просто не каза „да поспя“, би звучало доста по-естествено. — Гледайте да не шумите много.

— И ти — отвърнах дебилно.

Тя ми хвърли поглед, преди да се скрие зад отделението си. Беше ми нервно и неловко. Не разчитах изражението на Мораг.

— Доста си говоря с Бог напоследък — промълви тя, тъкмо когато тишината бе натежала толкова, че мислех да си ходя.

Бог. Съвсем го бях забравил. Не, не бях. Бях го пренебрегнал, преструвах се, че нямам време, защото проблемите му бяха толкова големи, че не можех да ги обозра. Разговорите ми с Бог бяха станали твърде трудни, твърде сложни. Бях изоставил още един приятел, бях се опитал да се скрия от него. А бил ли ми е някога приятел? Имах роля, ако и малка, в раждането му.

— Как е той?

Само това ми хрумна да попитам.

— Не е добре, но нали го знаеш. По-зле е, откакто срещна по-малкия си брат. Откакто Демиург го порази, Бог знае от първа ръка какво е да искат смъртта ти. Да те мразят. Знаеше ли това? Програмирали са Демиург за омраза. Защо? — Гласът й бе равен и безизразен.

Нямах какво да й отвърна.

— Мислих си за думите на Езичника, как Кронин и Ролистън са също програмирани, дефектирали инструменти на Кликата. Поредното оръжие в арсенала — продължи тя.

Лежах на пътечката, загледан в заобления корпус на „Тецуо Чоу“. Понадигнах се, отпих от „Гленморанджи“-то и подадох бутилката на Мораг. Тя я пое, обърса гърлото и също отпи.

— Можели са да ги направят всякакви. Можели са да създадат Ролистън за закрила и помощ, а Кронин — да подобри живота на хората. Това не може да не е от полза за всички ни в края на краищата, нали? Вместо това ползата е за малцина, защото само контролът има значение за тях. Програмират за омраза. Просто не мога да разбера цялото това страдание с толкова абстрактна цел. И мисля, че затова ще умрем — довърши.

Отново нямах отговор. Нямаше какво да й кажа. Когато спомена, че навярно ще умре, изстинах. Нещо неприятно се случи в стомаха ми, към гърлото ми се надигнаха сокове. Точно Мораг смяташе, че всичко ще е наред, когато бяхме в Града Бездна.

— Може би винаги е било така — рекох накрая. — Хората с власт решават, някой друг плаща. А решенията им са непонятни за повечето, които просто искат храна, подслон и сигурност за себе си и близките си. Мадж смята, че е по-просто: лъжи, с които оправдават алчността си. Или сексуалната си немощ.

В усмивката й нямаше нито топлина, нито веселие. Тя се завъртя към мен и се подпря на лакът.

— Боже, как те мразя — рече. Бих предпочел отново да ме беше простреляла. — Не сме добре. Нещата не са наред, а това, което направи, беше отвратително по много начини.

Не можех да я погледна. Дори така очите й сякаш ме пронизваха. Съдеха ме и бяха отсъдили, че съм недостоен. Нямах сили да срещна този поглед. Чух я как заплаква. Обърнах глава към нея. Тя се разрида безсилно. Приседнах, а Мораг пролази към мен. Прегърнах я толкова силно, че сигурно я е боляло. Тресеше се с всяко проплакване. Ухапа ме, впи нокти в мен.

— Обещах си да съм силна — каза накрая, ядосана на себе си. — Но не е от мен. От Посланик е. Толкова е сам. Толкова е далеч от народа си.

Понасяше болка за двама.

— Съжалявам — отвърнах.

Тя вдигна лице.

— Копеле! — просъска, отново бясна. — Мразя те, а мисля, че само теб имам наистина. Това, което направих, в офиса на Трейс…

— Спаси ни, а след това отново, с мека — казах.

Удари ме. Замахна силно, но ъгълът бе неудобен: още я бях прегърнал.

— Накара ме да вляза в труп, в онзи оператор на мека, шибаняк такъв. Натика ме в труп, след като бях убила някого за първи път. Бях убила някого за първи път, а после ми нареди да вляза в главата на мъртвец и да изпитам последствията.

Втренчих се ужасѐн в нея. Сякаш цялата ми кръв се оттичаше от тялото, от тази кожена торба, пълна с метал и пластмаса. Изобщо не бях съобразил.

— И вече се беше погрижил да не мога да ти го кажа.

И на Атлантида бе убивала, когато влезе в системите им и унищожи уокър с автоматичните оръжейни установки, но тогава не бе толкова непосредствено. Не виждаше стореното сама. Не се бе оказала с кръвта им по себе си, така че при истинския първи път така и не бе застанала лице в лице с делото си. Но нямаше да го споменавам.

— Много е прочувствено, но някои от нас се мъчат да правят секс! — извика Мадж от кабинката си.

Мораг рязко се обърна. Изглеждаше бясна, търсеше си изкупителна жертва. Не знам защо Мадж и Мърл си бяха изключили белия шум, но знам защо Мадж извика. Искаше да знаем, че всеки извън транс би ни чул. Предупреждение. След няколко мига и Мораг разбра.

— Аре — каза тя и ме хвана за ръката.

Дланта й изглеждаше миниатюрна сред разнообразните материали на протезите ми. Тактилните сензори ми пресъздаваха осезание, докато тя ме влачеше към своята преграда.

Вътре беше тъмно. Из пода бяха пръснати разни неща и със сигурност настъпих няколко, докато тя ме караше да седна на матрака. Превключих на нощен режим, който я освети в зелено: Мораг ме приближи с жак в ръка, пресегна се откъм врата ми. Хванах китката й.

— Ще ме убиеш ли?

Тя поклати глава, но не се ядоса.

— Пусни ме. Веднага. — Пуснах я. — Не ме познаваш ни най-малко, нали? Сега ще правим, каквото аз поискам.

Жакът й прищрака в куплунга ми. Мораг изчезна.

Познах мястото — джазклуб в Ню Йорк, стотина години преди Конфликта, преди да наводнят града. Казвал се е „Котън клъб“, по времето, когато алкохолът бил забранен. И, разбира се, барът процъфтявал. Всички велики свирели там: Луис Армстронг, Каб Калоуей, Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Ела Фицджералд и Били Холидей.

Салонът тънеше в приглушена светлина, беше пълно с дим. Масите бяха около дансинга, разположен на платформа. Край стените имаше уединени сепарета. По протежение на цялата задна стена пък се намираше алкохолът. Мястото беше празно. Както в чаената стаичка, дори миризмата беше правилната. Или поне според представите ми — дърво, попило алкохол и тютюнев дим.

— Направих го за теб. Позагладила съм някои от по-расистките неща в декора — каза Мораг.

Обърнах се. Беше облечена като флапър9 — рокля с пискюли малко под коленете, някаква платнена шапчица и перлена огърлица, ярко червило, къса коса на букли.

Огледах себе си. Носех широки обувки и ленен костюм от епохата. Даже си имах шапка, казвала се панамска според Мораг.

— Кога?

Тя извърна поглед. Тук можеше да плаче. И двамата можехме.

— След като разбрах.

— Защо?

Усмихна се, изтри сълзите си.

— За да се упражняваш, без да те убият другите.

И аз се усмихнах.

— Може ли да те прегърна?

Не стори нищо и не продума, сякаш много дълго. Накрая кимна. Отидох при нея.

— Съжалявам — прошепнах й. — Нямам оправдание. Просто знам, че те обичам и че не искам да те нараня отново.

Тя вдигна поглед.

— Защо съжаляваш? — попита ме.

Отворих уста, за да спомена изневярата, но я затворих. След миг казах:

— Задето те изоставих.

Трябваше да повярвам в нея, да я подкрепя от началото. Тя кимна и ме избута назад.

— Хората — мъжете — са ме наранявали преди. Физически. Свикнала съм. Това ли искаш? Тук можем. Не е наистина.

Бях потресен. Тя разпери ръце и ненадейно се обля в кръв. Запрепъвах се назад. Блъснах се в един стол и паднах на пода. Исках да повърна.

— Мораг, моля те, не!

Исках образът да изчезне. Приличаше на чудовищно предвещание на резултата от цялата ни връзка. Окървавена, тя закрачи към мен, а аз се присвих. Не исках да повярвам, че ми предлага това. Исках да си мисля, че е урок, някакво отмъщение. Стигнах до стената, свих се на кълбо и затворих очи.

— Всичко е наред.

Усетих ръцете й по лицето си, но нищо не беше наред. Открехнах клепачи — тя коленичеше, отново чиста. Плачех, усещах сълзите мокри и истински. Бяха облекчение, освобождение.

— Не знам мога ли… — рекох.

Лицето й стана сурово, по него премина гняв като буря. Процеди:

— Пак ли ще ме изоставиш?

— Никога. Но не мога да те заведа там, да гледам как те нараняват, убиват. Ще взема да затрия всички от тревоги за теб. Не ми пука. Не ми пука дали ще победят, дали ще ни завладеят. Искам само ти да си добре. — Изговорих го на един дъх, през сълзи.

Изражението й се смекчи.

— Знаеш колко егоистично е това, нали?

Кимнах.

— Какво ще правим? — Отчаянието в собствения ми глас ме стъписа.

Мораг кръстоса крака до мен. Не ме прегърна. Чувствах се като дете. Тя ме погали по косата.

— Мисля, че от Кликата са знаели, че операция Спирала няма да сработи — рече. Недоумявах. Нима искаше да говорим за това сега? Тя не ми обърна внимание. — Знаели са, че всички ще умрат или ще полудеят, но са имали нужда от информация за изследванията си, затова са пожертвали онези хора. Може би тази информация се е загнездила в ума на Викария или на някого другиго. — Понечих да продумам, но тя прокара пръсти по устните ми. — Беше във файловете от Чистилището. Елзбет Макграт. Сестра ми. Или е загинала в Тяхното съзнание, или е имала нещастието да преживява отново и отново психарски епизод, в който опитва да се самоубие — потопили са съзнанието й в сензорна симулация, за да човъркат в него. Аз имах късмет. Бях хубавата от двете. — Вторачих се в нея, останал без ума и дума. Тя ме изгледа от упор. — Чудя се какво ли си правил, къде ли си бил, когато научих това?

Въпреки виртуалната среда устата ми беше пресъхнала.

— Ще отмъщаваш, значи? — гракнах накрая.

Още една мрачна усмивка.

— Не, не искам да ги наранявам. Не ми пука. Просто искам да предприема нужното, за да поправя нещата.

Непоклатимата решимост, която бях зърнал за първи път в Дънди, отново се прояви.

— Защо? Нищичко не дължиш на света.

Стори ми се, че видях в очите й съжаление.

— Но за да ги поправя — продължи тя, — трябва ти да си свършиш работата. Разбираш ли? — Кимнах неуверено. — Не, не мисля, че разбираш, Джейкъб. Обичам те, колкото и те мразя в момента. Омразата ще отмине, но ако ни застрашиш, ако не си вършиш работата, знай, че ще откъсна съзнанието от тялото ти, ще те запратя в електронен ад и ще те изкорубя. Сега разбираш ли ме?

Веднъж полетях във вакуум без защита. Тогава не се уплаших толкова, колкото сега. Мораг гледаше право в мен. Прииска ми се да извърна лице. Тя ме изпревари.

— Защото се нуждая от теб и ме е страх да умра — каза накрая.

Опитах да преглътна. Неуспешно.

— Можеш ли да ми обещаеш нещо? — успях да изрека накрая и почти се отдръпнах, когато видях изражението й.

— Не ти дължа нищичко! — изръмжа тя.

Кимнах, опитвайки се да я успокоя.

— Знам, знам. Моля те, нужно ми е. Мораг, не съм толкова силен или честен, колкото си ти. Това ми трябва, трябва да направиш това, за което ще те помоля.

Чувствах само презрение към този Аз, който говореше. Чувах слабостта си и предателството в нея. На Мораг всичко й бе дошло прекалено в повече, а аз исках от нея още. Чувствах се като паразит.

— Какво? — попита ме грубо.

— Ако оцелеем, ако някак оживеем и не са ни поробили, спираме. Ще се спогодим с всякаквите му там богове, но повече няма да вършим опасни глупости. Укротяваме се и помагаме по други начини, без стрелба и насилие. Моля те, обещай ми.

Това ми беше нужно повече от сензорните кабинки, уискито и всякакви други патерици в празния ми, кух живот. Осъзнах колко малко съм живял наистина.

Мораг кимна. Плачеше, но и се усмихваше. Посегна към мен, прегърна ме. Стояхме така дълго. Когато беше готова, ме целуна силно. Не правихме любов — това изискваше доверие, — правихме секс, а тя ме увери, че така е добре, защото не е наистина.

По-късно сякаш заспа, макар да не знаех какво значи това тук. Аз се упражнявах на тромпета. Използвах параметрите на сензорната среда, за да го приглуша и да не я събудя.

Седях на стол насред сцената и се оглеждах. Сред бледата светлина се въртяха дим и прах. Фантазиите ни имаха по-малко остри ръбове от живота, но се опитвахме да ги направим колкото може по-истински. Понякога се питах дали не се затваряме в собственото си развлечение, защото е по-лесно, отколкото да се опитаме да сторим нещо, нещичко изобщо. Така ли ни бяха подмамили от Кликата в самото начало?

Трябваше да намеря място далеч, далеч от другите си мисли, където да скътам това — надеждата за някакъв истински живот, страха какво може да се случи с Мораг. Поне веднъж, мислех си, докато свирех, трябваше да не предавам Мораг. Да бъда това, което й бе нужно. И да се опитам да живея за себе си.

Довърших един бавен блус и отворих очи. Беше будна, наблюдаваше ме. Не можех да разгадая изражението й.

Сексът може и да не бе истински, но когато излязохме от симулацията, тя се отпусна и заспа в ръцете ми. През тениската й се виждаха металните пластини по гръбнака, които накърняваха плътта й. Макар и временни, ми се струваха като още една частичка от човечността й, предадена на метала.

Аз не можех да спя. Отворих вътрешния си канал за свръзка.

— Бог?

— Да, Джейкъб.

— Съжалявам.

— Знам, Джейкъб.

— Нали ще кажеш и на остатъка от себе си?

— Разбира се, Джейкъб.

Създадохме Бог. Създадохме го да казва истината. А сега не спирахме да се крием от него.