Война в небесата

7. Ню Мексико

В края на краищата трябваше да нося нещата на Мадж. Съгласих се да ме проверят за Бог и подслушвателни устройства, но ведро им отказах да ми вземат оръжията, като отбелязах, че си нося още повече от първия път. А пък Мадж си танцуваше на музиката по вътрешните системи, все така по гол гъз и намацан. Позволих им да му проверят такъмите. Когато се опитваха да го заговорят, той само се изхилваше. Определено си беше подбрал добре момента.

Персоналът на Чистилището го зяпна, когато влязохме в щаба или, както започвах да му викам, металната кошара. Шаркрофт пристъпи към мен в странния си металически насекомоиден стол.

Вдигнах показалец.

— Ти да вървиш на майната си.

Подхвърлих две стъкла на един от помощниците му. Едното беше ДНК намазка, а другото — кръв.

— Само това ще получите, не ми искайте нищо повече.

— Сержант Дъглас, може ли да ви напомня… — поде той с модулирания си електронен глас.

— Не, не може. Ще поговоря с моите хора и ще разбера каквото трябва от тях. От теб получаваме целите и ресурсите си: всичко, което ни трябва. Останалото остава под радара.

— Престъпваме законите под палещото слънцееее! — провикна се Мадж.

Това трябваше да е пеене. Беше усмъртително фалшиво.

— Значи ти поемаш командването сега, така ли? — попита Мораг.

Обърнах се. Опитах се да пренебрегна колко хубаво ми беше, че я виждам пак, както и колко пленителна изглеждаше с по-дълга коса и с бялата си униформа. И колко нервен се почувствах изведнъж.

До нея стоеше Езичника, смутен и не намясто без жезъла и останалите си джунджурии. Не му обърнах никакво внимание. Мораг ме огледа от глава до пети и вдигна вежда, когато видя на какво приличам.

— Със закона се сражавах и законът победи! — извика отново Мадж. Приближи Мораг, за да я прегърне.

— Мадж, гол си — отбеляза тя вместо поздрав. Той все пак я прегърна и я омаза с боя. Тя се провикна със здрав акцент: — Ей, гле’й на к’о ме напра’й!

Мадж изтанцува още крачка-две до Езичника.

— Одобрявам боята — каза на свой ред вместо поздрав и сам прегърна Мадж, който после се устреми към мен.

— Виждаш ли как обезвредих напрегнатата ситуация чрез изкуството на танца? — извика за пореден път, все едно беше в нощен клуб.

— И изкуството на голия задник. Велик си, Мадж. Мерси. — Той приближаваше неумолимо. — Не ме прегръщай…

Прегърна ме. Мораг се смееше и дори Езичника се поусмихна.

— Е, свърши ли ваканцията? — попита ме Езичника, когато потупах Мадж по главата и го откопчих от себе си, мъчейки се да се оцапам възможно най-малко.

— Да. Не ми хареса. Светът е все така пълен със задници, а сега се редят на опашка да се запознаят с мен.

— Изглеждаш, сякаш не би трябвало да кръстосваш сам — каза той.

— Имаш право донякъде.

Хвърлих поглед на Шаркрофт. Както винаги, мъртвешки бледата му физиономия не издаваше нищо. Обърнах глава към Мораг, която ме гледаше хладно. Не бе дошла да ме прегърне, но и не ми се беше развикала. Считах го за малка победа.

— Има ли къде да поговорим? — попитах.

Езичника кимна и го последвахме. Мадж скочи на едно бюро, танцувайки.

— Добре би било да ме държите в течение… — започна Шаркрофт.

— Изчезвай, ако не искаш да те гръмна — отвърнах. Не просто му се зъбех — сърбяха ме ръцете да му припомня, че за мен си остава врагът.

Езичника ни въведе в малка стая. Беше като цяло празна — само едно бюро, два неудобни на вид стола от преплетени метални тръби, монитор с висока разделителна способност, холографски проектор и няколко гъвкави екрана. И това помещение представляваше пашкул от тел, но изглеждаше някак скалъпено надве-натри.

— Вие ли го направихте? — попитах. Езичника и Мораг кимнаха. — Вижте, не съм…

Мораг се обърна, изгледа ме гневно и сложи пръст на устните си. Почувствах се като пълен аматьор. Езичника и Мораг провериха помещението за подслушвателни устройства и намериха две.

— Мамичката ви, копеленца — изруга в едно от тях Езичника, а после се обърна към мен: — Само за минута излязохме, да ви посрещнем.

После провериха и нас и разкараха от мен още два бръмбара, които явно ми бяха бутнали, докато ме претърсваха. Още повече се смутих.

— Ама аз си мислех, че това тук е каква-там-беше клетка?

— Такава е. Но това са записващи устройства.

Той ги смачка. Мораг включи уред за бял шум.

— Деееебааа! — изпищя Мадж и се обърна с кръвнишки поглед към нея. — Проглуши ми ушите! Това пък защо?

Тя го тупна по бузата.

— Мадж, съсредоточи се.

След което обхвана лицето ми в шепи ми и ме целуна. Трудно мога да опиша колко беше хубаво. После се вгледа в мен. Виждах се отразен в лещите й. Зле изглеждах, но и по-зле бях изглеждал. После ме цапардоса от упор в носа. Беше станала много по-бърза и силна. Даже ме заболя. Всъщност доста си ме заболя. Залитнах назад, по-скоро изненадан, и стиснах носа си. Тя ме гледаше със скръстени ръце.

— Какво, бе?! — успях да изломотя.

— Понеже с теб приказките не вършат работа, реших направо да ти покажа колко се радвам да те видя и колко съм ти бясна все още.

Езичника се хилеше. Мадж изглеждаше измъчен.

— Само негативност около вас двамата — рече отчаян и поклати глава.

— Това може да е донякъде по моя вина — каза Езичника.

— Ами, да ти върна крошето тогава.

Допреди трийсетина секунди денят ми беше много по-хубав.

— Просто й казах, че когато се върнете, може да нямаме време да минавате през обичайния ви процес на общуване.

— Аха, страхотно. И вдигнахме интелектуалното ниво до физическо насилие? — попитах аз Мораг.

— Само когато говоренето не помага — каза ми тя с широка усмивка. Типично по дъндиевски. Винях изцяло Рану за силата и скоростта на удара. — Освен това се държиш като чеп и нямаш право да се разпореждаш.

— Не съм дошъл да се разпореждам. Къде е Рану? Искам да си поговорим на какво те учи.

Езичника и Мораг се спогледаха. Простенах наум.

— Вече тръгна — каза накрая Мораг.

Лошо. Подозирах, че ще го направи, но се надявах да не е така. Щеше да ни е от огромна помощ тук.

— Добре, ето какво предлагам: уточняваме в общи линии целите, а после обсъждаме оперативните условия, терена и подробностите по пътя, където и да ни подслушват, няма да има какво да направят. Съгласни?

Мораг погледна към Езичника. Потиснах ирационалното си раздразнение и ревност. Накрая Езичника кимна.

— Дааа! — извика Мадж въодушевено.

— Къде отиваме?

Само не Сириус, само не Сириус, само не Сириус.

— Лаланд — каза Езичника.

— Е, поне не е Проксима — отвърнах.

Лаланд беше система с червено джудже. Единствената планета, годна донякъде за живот, беше Лаланд 2, постоянно обърнала една и съща страна към слънцето си. Беше високогравитационна, богата на минерали адска дупка. Единственото по-неприветливо място беше Проксима, със замръзналата си пустош и токсични океани.

— И Рану е тръгнал пръв?

Мораг и Езичника кимнаха. Щеше ми се да попитам какво прави той. Дали имат протоколи за среща с него. Но нямах доверие на стените край нас, образно казано, затова нямаше да ги питам тук.

— Доволни ли сте, че поемам военната част от нещата? — попитах Езичника и тъкмо навреме се усетих да погледна и към Мораг. Не споменах това, което предполагах — че планират някакви заклинателни операции и че си имат собствени планове за информационна война. Мораг кимна. — И предполагам, че като цяло сме съгласни за общите цели?

Които бяха следните: да бръкнем колкото можем по-дълбоко в задника на врага и, ако може, междувременно да научим нещо полезно. По-трудно щяхме да измислим начин да предадем полезната информация обратно тук. Двамата отново кимнаха.

— Не — каза Мадж.

— Ще ти харесат — уверих го.

Той като че ли остана доволен от отговора ми.

Мораг ме тупна по главата.

— Вътре имаш нещо, което искам — каза тя.

Предполагам, говореше за данните, които ми бе изпратило нещото, наричащо се Нуада, в Тяхното съзнание.

— Леко ми писна да ме ръчкат и мушкат, а и предния път нищо не откри. Но заповядай пак. Имам нещо за теб.

Намерих файла от Викария и се опитах да го пратя на Езичника и Мораг. Не мина. И двамата ме изгледаха като идиот.

— Под информационна карантина сме — разясни ми Мораг с тона, с който младежите говорят на изкуфели старчоци.

— Откъде е? — попита Езичника.

Казах му. Дори Мадж ме изгледа сериозно, когато споменах Викария, а очите му камери се развъртяха.

— Значи е жив? — попита Езичника с неприкрита емоция.

Поклатих глава. Той покри очи с длан. Предния път не беше така разтърсен, но тогава вероятно се бе подготвил отрано. Глътката надежда сега явно му дойде в повече. Нямах представа, че са били толкова близки. Почувствах се като пълно лайно заради жегналата ме ревност при гледката как Мораг придърпа главата на Езичника към рамото си и го прегърна. През недостойните си емоции успях да се почудя как на някого с живот като нейния можеше изобщо да му пука за други хора. Откъде се беше научила?

— Добре съм — каза накрая Езичника.

Реших да му спестя кървавите подробности, а това значеше и удобно да спестя кой го беше убил.

Мораг пусна Езичника, грабна един двоен кабел и пристъпи към мен.

— Не трябва да… — започна Езичника.

Предположих, че си имат протокол, включващ някакво изолиращо оборудване, но беше късно. Кабелът щракна в един от четирите куплунга във врата ми. Почувствах го някак по-интимно от целувка. Дано не следваше още един юмрук. На вътрешния ми дисплей проблесна известието, че сме свързани. Изпратих файла, а после връзката прекъсна. Мораг се съсредоточи за миг.

— Няма проблем — каза тя на Езичника. — Знаех, че няма да ме отрови.

При все това той я предупреди да следва процедурата, а после й я демонстрира, слагайки файла в изолирана система, където с тъчскрийна включиха няколко диагностични програми, преди Езичника да се включи и да го свали и на своите системи.

Не им обръщах внимание много-много. Когато се свързахме през кабела, Мораг ми остави текстово съобщение. Щеше ми се и аз да се бях сетил за нещо такова, но нямаше да знам какво да кажа. От друга страна, наистина се надявах да не е някакъв отмъстителен вирус. Мисията беше засекретена — запитах се дали имат достъп до програми за мисловен контрол. Но й се доверих и отворих съобщението. А и поробващите програми вероятно представляваха доста по-големи файлове. Пишеше само: „Ти си задник, но ми липсваше.“ Навярно съм отпуснал рамене, когато съм разбрал, че ми се е разминало, защото Мораг ме изгледа косо, а после се извърна с усмивка. Мадж ме зяпаше ухилен.

Да, чувствах се доста по-добре. Освен вината, задето преспах с Фиона.

— Мадж — поде Езичника. Мадж рязко завъртя глава и лещите му се фокусираха натам. Езичника попита: — Снимаш ли в момента?

— Разбира се.

— Не можеш. Огромен оперативен риск е.

— Имам си програма за изтриване на данни с обширни параметри. Ако нещо ми се случи, включва огнена буря в електронната ми памет. Мога да го задействам и с мисъл. А после ще кажа на онези, които са ме заловили, всичко, което знам, защото иначе сигурно ще ме изтезават, а едва ли ще ми хареса. Може да боли доста.

Усмихнах се. Езичника сякаш се готвеше за лекция.

— Не преувеличавай, Мадж — казах. — Ще ни продадеш за пакет читава трева.

Мадж се престори, че го обмисля.

— Не си справедлив, човече. Но може би за добра кока или някой размазващ психотропик, според настроението ми.

— Вижте, това е много забавно, но той е… — понечи да каже Езичника.

— Всичко е наред — уверих Езичника, който не изглеждаше особено уверен.

— Хората все забравят с какво си изкарвам прехраната. Не съм само някакъв глупендер с пушкало. Вършете си работата и ме оставете да си върша своята. Може да ви се струвам оперативен риск, но повярвайте ми, и това, което аз правя, е също толкова важно. Или искате това място да остане тайна? Шаркрофт да остане тайна? — Изведнъж Мадж спря да се прави на друсан олигофрен.

Езичника продължаваше да се колебае. Мораг сложи ръка на лакътя му.

— Как може да се съмняваш в него? — попита го тя.

— Последния път разказа на всички.

— Виж, не по-малко недоволен съм… — започнах.

— Глупости, кефиш се — прекъсна ме Мадж.

— … но имаш усет за правилния момент. Макар че това ми напомня… Ако ще влизаме в среда с високо наблюдение…

— Възможно тотално наблюдение — подчерта Езичника.

— Ще трябва да изглеждаме по-различно.

— Знаем — каза Мораг.

— Трябва да съставим списък с всичко нужно.

Вече бях започнал да си водя един във вътрешната си система.

— Направихме го. Дадохме го на Шаркрофт. Каза, че ще се погрижи да ни осигури средства — самодоволно изрецитира Мораг.

— Тогава трябва да го пренебрегнем, да съставим втори, да поискаме много повече пари от нужното и да купим по няколко бройки от всяко нещо, което ще ни трябва.

Опитвах се да не го превръщам в надфукване, най-вече защото не исках да отнеса още един удар. Мораг погледна Езичника питащо.

— Вероятно е прав — призна той накрая.

— И, Езичник, твърде си опитен, за да не ги знаеш тези неща. А и се обзалагам, че Рану е направил точно това. — Той кимна стеснително. — Ще ни трябва и място, откъдето да вземем припасите, което всемогъщите не надзирават толкова старателно. И като стана дума, някаква информация за агенти на Кликата? Трябва ли да се озъртаме, докато пазаруваме?

Езичникът доби изнервен вид.

— Шаркрофт не е особено словоохотлив по въпроса.

— Чакай да позная. Оперативна сигурност?

Езичника кимна.

— От това, което успях да открия, научих, че е имало чистка, но някои са се измъкнали. Също така мисля, че той играе контраразузнавателни игрички с тях.

Не ми се слушаше това. Исках нещо по-прямо и окончателно. Не мислех, че можем да си позволим подобни разигравки, но пък и никога не съм имал нужното търпение за разузнавач.

— Проблемът е, че той е непоправим старомоден шпионин или по-скоро старомоден шпионски шеф — довърши Езичника.

— Е, може би ще трябва да му покажем разликата между оперативна сигурност и това, заради което изобщо се е захванал с тази мисия. — За да можем изобщо да си свършим работата. И трябваше да го разубедим постоянно да ни бута бръмбари по оборудването. Макар че все така нямаше да спираме да го проверяваме.

— Как ще проникнем? — попитах.

Езичникът се смути.

— ОСНО — каза той.

Не ме гледаше в очите.

— На планета с такова налягане? Ненормални ли сте?

— Звучи супер — додаде Мадж.

— Виж, Езичник знам, че разните военни въздушни диспечери като теб живеят за подобни неща, но е опасно, меко казано. Какво правиш, ще си припомняш старата слава ли?

Езичника сви рамене. Знаеше, че Орбиталното спускане с ниско отваряне е лудост.

— Сещаш ли се за по-добър начин?

Тук трябваше да призная, че е прав.

— Не искам да умра в Космоса — измърморих под нос.

— Ама че си женчо — скара ми се Мадж.

Кимнах.

— Как ще стигнем дотам? — Не бях на кеф и исках да сменя темата.

— Фрегата от НСА, невидима — отвърна Езичника. Още от първата дума клатех глава отрицателно. Езичника сякаш се изнервяше все повече. — Какво тогава?

— Контрабанден кораб, добър. Трябва да контролираме възможно най-много от цялата операция, да отнемем възможно най-много от контрола на Шаркрофт. — За тази мисия такова нещо като „прекалена мнителност“ нямаше. Езичника като че понечи да ми възрази, но премълча. Допълних: — Трябва ни повече огнева мощ.

— Ами, търсихме ти заместници, когато се махна — каза Мораг.

Усмихнах й се, но колкото и да се стараеше, нямаше как да узнае толкова за специалните части, колкото знаехме ние.

— Като го споменаваш, да ти кажа, че и аз мислех за това — каза Мадж.

— Мислел си? Не приемаме дракони, нито говорещи златни рибки — отвърнах му.

— Много смешно.

— От Шаркрофт получихме списък с активни и неактивни членове на специалните части. Малко рисковано е той да ни поднася тази информация, но всеки, когото познавам лично, вече не става за тая работа — разясни Езичника, прокара пръсти по тъчскрийна и файлът се отвори. Мадж и аз само го изгледахме. Той добави отбранително: — Аз съм си съвсем във форма!

— Хрумна ми една идея… — опита да се намеси Мораг.

— Хари от Синия отряд — предложи Мадж.

Взех монитора от Езичника и въведох пълното име на Хари. Беше добър войник и добре се разбирахме.

— Мъртъв — заявих.

— Тъй ли? Къде?

— Сириус, две седмици след като заминахме.

— Те ли?

— Не, произшествие. Някакъв мек му стъпил отгоре.

— Скапана кавалерия — Мадж заклати глава. — Ами Лудата Шърли?

— Какво, онази шантавата от специално разузнаване? Тя ли беше единствената жена, с която си спал?

Не разбирах защо Мораг изглежда толкова раздразнена, но дори тя се обърна и изгледа Мадж питащо.

— Голяма е мъжкарана — отвърна той. — Направо си ме награби и…

— Не ща да чувам повече — прекъсна го Езичника.

Най-после си спомних цялото й име и я намерих в списъка.

— Още е там, тъй че явно е от лошите — отвърнах.

— Ебати — тъжно констатира Мадж. — Ами Мухоморката?

— Дилър ли ти трябва? — попитах, но все пак проверих. — Мъртъв. Свръхдоза.

— Шибана работа. Комбайна?

— Американеца?

— Да, относно американците… — намеси се Мораг, но ние се направихме на разсеяни.

— Мъртъв. Орбитална бомбардировка.

— Бум-бум?

— Мъртъв. Свалили го с щурмовата му совалка.

— Познавате ли някого с истинско име? — попита хапливо Мораг.

Плашещо много хора, които познавах смътно или по репутация, бяха или мъртви, или още из колониите. Иначе казано, работеха за Ролистън и Кронин. Неколцина, на които попаднахме, бяха „наборници“, което явно значеше, че вършат същите глупости като нас. След известно време някаква идея озари лицето на Мадж.

— Хрумна ми велика мисъл. — Погледнах го очаквателно. Той се ухили и каза: — Владимир.

— Тоя е шибан ненормалник. Повече и от Балор. — Напук на себе си обаче виждах логиката. Спецназкият върколак беше як войник, а това, че беше луд, можеше да е плюс. — Освен това е офицер. Да не мислиш, че ще се навие?

Проверих в списъка за информация относно руските специални части. Имаше, но рехава.

— Ще се навие, ако му платим в етанол или нещо такова.

Изненадах се приятно, когато открих Владимир в списъка. Имаше и линк към останалите вукари. Не бяха на терен, за мое облекчение. Но бяха „наборници“. Започвах да се дразня.

— Заминали са да мрат някъде другаде — казах на Мадж.

Той оклюма. От друга страна, можех да си представя какво биха направили вукарите с Черните ескадрони, преди да бъдат заловени. Не ми се щеше обаче да мисля какво се пишеше на попадналите сред кръстосания огън, но се надявах руснаците да изядат поне неколцина от новопокръстените лоши.

Уморено стиснах и разтрих основата на носа си и оставих монитора.

— Приключи ли с милите войнишки спомени? — попита Мораг изнервена.

Не разбирах с какво точно съм я ядосал този път. Не беше честно. Току-що бяхме разбрали, че сме изгубили познати. Не че не бяхме свикнали.

— Ей, я стига! — опитах да я скастря.

— Та, както казвах, хрумна ми една идея — процеди тя.

Езичника сякаш се беше преселил другаде. Мисля, че преглеждаше информацията от Викария. Мораг взе екрана и изящните й пръсти заиграха по него.

— Не се обиждай, Мораг — подхвана Мадж неразумно, — но какво знаеш за специалните части?

Мораг поспря, за да го изгледа кръвнишки, но после се върна към работата си. Накрая ми подаде екрана.

— А… — промълвих. — Това всъщност не е лоша идея. — Зачетох бележките. — Интересно минало, издънка на стар род филаделфийски стрелци, Първи пехотен, била е Тунелен плъх на Лаланд…

— Казваш, може да е полезно? — саркастично подпита Мораг.

— Делта — рекох накрая и оставих монитора. — Добра идея, но тя си има читава работа. Защо ще дойде да умре с нас? — Мораг чукна по екрана. Прочетох и последните редове: — Аха, уволнили са я.

— Заради нас — уточни Мораг.

Имаше логика. Или поне имаше логика за оня род идиоти, които така си взимаха решенията. Беше им вършила добра работа и още би могла.

— Значи ще се радва да ни види. Знаем ли къде е?

Мораг поклати глава.

— Но само защото още не съм питала Бог.

Езичника се обърна към мен и посочи главата си.

— Това от Викария ще ни помогне. Всички файлове на Кликата са били изтрити, а Националната агенция за сигурност не ще да споделя.

Кимнах.

— За кого говорим? — попита Мадж объркан.

Можехме да убием два заека с един куршум. Бяхме открили къде е тази, която търсехме, а Аризонският бряг бе добро място да си купим нужното оборудване. И най-хубавото беше, че бреговата ивица бе достатъчно близо, за да я достигнем с мотори — макар че си взехме и един ховър-камион, за да носи покупките ни. Бе достатъчно бърз, за да не изостава от моторите. Почти.

Караше го Езичника, за разочарование на Мадж, който тъкмо се опитваше да си избере точната дрога за каране. Езичника обаче се вмъкна в кабината и се включи. Мадж настояваше да си намерим нещо на име „пейот“, за да сме изживеели пустинята по-пълноценно. Само че Езичника не искаше да се подлага на надрусаното му каране.

Най-много ни радваше, че пътешествието ни бе ядосало Шаркрофт. Никога нямаше да ми писне да го ядосвам. А от Чистилището пък най-много ме зарадва това, че се наспах както трябва и имаше прилична храна — след като няколко смущаващи часа Мораг и Езичника търсеха в главата ми неуловимите данни, които се надяваха, че Нуада е заровил из системите ми. Не откриха нищо. Беше ми все тая: спах до Мораг.

На следващия ден, малко преди да тръгнем, Езичника ме приклещи и поиска да се свържем с кабел. Беше ми леко неудобно. Той пък така се беше вживял в подсигуряването, че дори не субвокализира. Вместо това си пишехме.

— Мораг опита, но не можа да си спомни какво е искал от теб Нуада.

Опитваше се да пази неутрално изражение, но личеше колко много му се услажда това, че съм имал религиозно преживяване, след всичките ни разговори.

— Пейс Падарн нещо си — отвърнах. Това сякаш възбуди интереса му. — Абе, нещо на чужд език.

— Трябваше да дойдеш при мен веднага, докато още ти е било прясно.

Кимнах и се опитах да добия разкаян вид. Още не бях убеден докрай, че не са глупости. Езичника се беше съсредоточил. Предположих, че сверява името с някаква своя директория.

Появи се още едно съобщение.

— Пайс Бадарн Бейсрид ли имаш предвид?

Звучеше ми вярно, но не бях сигурен. Реших да си улесня живота, като отвърна положително и попитам дали знае какво е.

— Да, част от Артурианската митология. Едно от тринайсетте британски съкровища. Наметало или някаква връхна дреха, която прави приносителя невидим.

— Би ни било от помощ. — Чудех се дали може да долови иронията в писмен вид.

— Приемаш го твърде буквално — отвърна той. Явно не я долавяше. — Мисля, че е или част от програма, или цяла програма, която да ни помогне да се придвижваме незабелязани в системите под контрола на Демиург. Де да го беше дал Нуада на някого, който знае какво да прави с него — написа Езичника и се усмихна кисело.

Показах му среден пръст. Нещо ми хрумна.

— Може би главата й е твърде препълнена? — попитах.

Имах предвид призрака на Посланик в съзнанието й.

Езичника сви рамене.

— А виждала ли се е с някого, докато ме нямаше?

Той се подразни. Прати ми отговор, който вися неотворен на вътрешния ми дисплей сякаш много дълго. Езичника се беше откачил от мен, преди да се осмеля да го отворя. Гласеше само „Ами ти?“. Езичника ме наблюдаваше, чакаше отговор. Знаех, че е изписан на лицето ми. Той поклати глава и излезе от кабинета.

Бях си оставил мотора в един стар хангар на повърхността, близо до силоза край Чистилището. Състезателната кола и моторът за пресечен терен, които бяхме откраднали, също бяха там, както и ховър-камионът. Една второстепенна — или третостепенна — причина да притежавам мотор като „Триумф Арго“, колкото и да не ми се щеше да го призная, беше, за да впечатлявам мацките. Реакцията на Мораг не ме разочарова — макар че тя по-скоро го оцени, защото обичаше да кара мотори, когато й се отдадеше възможност.

Беше обула чифт мотоциклетистки ботуши, бронирани бойни панталони, анорак и бронирано кожено яке със сложно, навярно келтско, изображение на гърба. Докато оглеждаше мотора ми, приличаше на обикновено улично хлапе. Не можах да сдържа усмивката си.

— Кефи ме — каза. — Дай да го покарам.

— Мораг, много е възможно да те обичам, но не.

Мадж и Езичника се препираха зад нас. Тя ме изгледа странно. И дълго. Попитах се какво пък съм казал сега.

— Може да се возиш зад мен, ако искаш — рекох накрая.

Тя се подсмихна подигравателно и се качи на своя мотор. Пусна му съобщение с кода за активация и двигателят запали. Мораг го форсира и го изкара от хангара. Трябваше да призная, че беше надобряла. Спомням си как едно време я наблюдавах с безпокойство по Мъртвите пътища. Очевидно отдавна беше надраснала обучителните програми за новаци.

Изпратих кода на собствения си мотор, докато се разсейваше облакът прах, който бе оставила зад себе си. Моята машина бе много по-бърза, тъй че бързо щях да я настигна. Качих се, докато бронираните въздушни възглавници на камиона се издуваха. Излязох от гаража и последвах Мораг през еднообразната пустинна равнина. Вън от сянката слънцето ме млатеше с почти физическа сила напук на охлаждащата система на шлифера ми.

Пустинята ме изненада. Всъщност беше много по-разноцветна, отколкото очаквах. Е, бе най-вече в червено, кафяво и жълто, тук-таме зелено, но пак беше красиво. Трябваше ми време, за да свикна с мащабите на небето — само някой облак спорадично се прокрадваше пред погледа ми, — както и с далечния хоризонт.

Където можехме, избягвахме големите пътища и населени места. Сред народа Навахо беше по-лесно, само ни взеха такса за преминаване и после ни оставиха на мира. Минахме през не едно и две изоставени градчета. Нравеше ми се цялата тази празнота.

Устроихме бивак на по-малко от трийсет километра от целта. Оттам виждахме мъждукането на Ню Венис. Накладохме огън, сготвихме и пихме отлежал сауър маш8. Не беше толкова добър, колкото едномалцовото уиски.

Мадж пя песни, за които ни увери, че подхождат на ситуацията. Каза, че стилът им се наричал кънтри уестърн, стил отпреди Конфликта, предшественик на кънтри метъла на Киберселяндурите. Сякаш умираща котка се мъчеше да пее с йодели. Бях почти сигурен, че Мадж си е включил някаква долнопробна караоке програма на вътрешния дисплей.

По-късно, когато се посмълчахме и се наслаждавахме на звездите край догарящия огън, а Мораг се бе сгушила в мен, Мадж ми подхвърли една електронна папка. Включих я в един от куплунгите си и изтеглих музиката на нея. Беше от някой си Кеш. Обикновено не слушах подобни неща, но добре прилягаше на случая.

В отговор на унищожението на Бразилската сонда Мултинационалните корпорации бяха унищожили Калифорния. Щатът не беше пропаднал в океана, както някога са се бояли, но по-голямата му част бе потънала във водите на Атлантика.

Прицелили се в разлома Сан Андреас, както и в още един на сушата, Източнокалифорнийския, а също и в няколко в океана. Кинетичните бомбардировки били много по-жестоки, отколкото тази в Бирмингам, и пронизали разломите чак до земната кора. Щетите от последвалите земетресения били кошмарни, но огромните вълни и подводни трусове и вулкани всъщност причинили най-много смърт. Това бил най-смъртоносният единичен инцидент в историята на човечеството.

Преначертал калифорнийската брегова ивица и превърнал дотогава сушавия щат в разкаляно солено мочурище. Последвали още наводнения след глобалните промени в нивото на океаните. Всички крайбрежни градове били унищожени, както и много от онези по-навътре в щата. И неговата икономика, и тази на цялата страна се сринали. Америка така и не бе успяла да се възстанови през следващите двеста и петдесет години.

Калифорния сега представляваше щат призрак, потопения еквивалент на Мъртвите пътища — населяваха го най-вече уроди и луди. Големи части от него представляваха плитко море, а сред водите тук и там стърчаха останки от цивилизацията отпреди Конфликта.

Мадж ни разказа всичко това край огъня. Докато растяхме, всички бяхме чували различни версии на историята, но той бе достатъчно образован, за да я знае както трябва. Езичника вероятно също я знаеше, но мълча със сериозен, дори скръбен вид. Опитах се да си представя що за нощ ще да е било. Като края на света. Чудех се дали са имали време да осъзнаят какво се случва. Можели ли са да осмислят мащабите на катастрофата, която ги е изличила от света? Можех да разсъждавам само в абстракции. Надявах се да се загинали бързо — но знаех, че не всички са имали това щастие.

В същата нощ корпорациите ударили и всеки един язовир по река Колорадо. Това, в добавка към бездруго издигащите се води, наводнило отчасти Гранд каньон и земите около него. Макар да бледнеело пред унищожението на Калифорния, представлявало пореден удар по инфраструктурата на Америка. Във Вегас светлините угаснали точно преди вторичните трусове. А Гранд каньон и околностите му пък станали известни — в зависимост от това, от коя страна си — като аризонския или невадския бряг.

Свирепи, понякога изкуствено подсилени приливни вълни, пришпорени през тесните каньони, пък дали началото на опасното каньонско сърфиране, а аризонският/невадският бряг се превърнал в място за сърфиране номер едно в Северна Америка — макар че наистина коравите търсачи на силни усещания понякога рискуваха да карат из вътрешността на Калифорния, спускайки се из руините на унищожените градове. Районът се поддържаше от съюз между мафиоти и местните индианци хулапаи, които се грижеха със земята да не се злоупотребява прекомерно. За щастие, тъй като целевият пазар бяха сърфистите, нямаше нужда от много строителство. Те си падаха по къмпингуването. Съюзът дори наемаше племена сърфисти да охраняват брега. Някои от тях бяха почти диваци и живееха в калифорнийските развалини.

Хлабавият подход към полицейските практики и страстта към парите значеха процъфтяващ сив пазар. Надявахме се да открием каквото ни трябва из оръжейните и технологичните пазарища на Ню Венис.

С шлифера се чувствах твърде официално облечен. Всички останали изглеждаха много повече на място, особено Езичника с жезъла и ритуалните си накити и парцали — макар че бледата ни, вече добре зачервена кожа ни обозначаваше като европейци.

Голяма част от Ню Венис представляваше здания, залепени за стените на каньона, или пък населени пещери вътре в тях, макар хулапайските вождове да бяха забранили пробиването на скалата. Улиците нерядко представляваха въжени мостове над водата или платформи, свързващи щръкналите от скалата здания. Повечето жители имаха тен, бяха мускулести и гъсто татуирани. По мнозина личаха белези, някои ритуални, но повечето — резултат от близки срещи със стените на каньона. Мнозина също така имаха много пиърсинги, както и прически и плитки в причудливи форми. Носеха или шорти, или рязани дънкови панталони, или неопрени. Жените носеха горнища на бански, а мъжете бяха голи до кръста. Почти всеки носеше нож, но само у членовете на племенната полиция личаха огнестрелни оръжия.

След като открихме няколко души, които ни се сториха достатъчно надеждни, за да ги подкупим да ни наглеждат машините, попитахме Бог къде е тя, като знаехме, че го е инструктирала да й съобщи, ако някой я търси. След това си проправихме път през Ню Венис към главната част на каньона. Докато крачехме по мостовете над по-малките каньони, тук-там започнаха да се показват сърфиращи. Наблюдаваха внимателно приливните вълни и когато някоя наближеше, се хвърляха от мостовете в дълбоките бързеи. След това трябваше някак да се ориентират и да уловят вълната. Ако и когато успееха, тя ги изстрелваше през каньона като куршуми. По стените му се виждаше изсъхнала от слънцето кръв.

— Искам и аз! — извика Мадж, докато пред очите ни трима сърфисти скочиха от нашия мост. Двама от тях почти незабавно потънаха. Единият не се показа обратно.

— Съсредоточи се — отвърнах.

Опитвах се да преценя дали това е по-глупаво и по-опасно от моите надпревари с мотора. Вероятно не, но пък аз поне го бях правил за пари. Или поне така си мислех.

— Искам и аз — повтори Мораг.

Долових вълнението в гласа й.

Открихме целта си в друг, по-тесен каньон — на един от мостовете, с приготвена дъска, готова да скочи. Опитахме се да я доближим, но ни спряха въоръжени сърфисти — явно полиция.

Отворих уста да се провикна, но Езичника сложи ръка на рамото ми. Мадж също клатеше глава.

Изглеждаше както преди, но с неопрен вместо екзоброня. Виждаше се много повече от нея. Личеше й, че не е спирала да тренира цял живот — само мускули, почти никакви тлъстини. Бе все така гологлава. Кожата й сякаш бе по-тъмнокафява, почти черна, но може би така ми се струваше заради сенките в каньона.

И да знаеше, че сме там, с нищо не го показа. Хвърли поглед зад себе си, към прииждащата вълна. На мен ми изглеждаше като почти непробиваема стена от вода. Стиснала дъската, скочи.

Всички вкупом пристъпихме към ръба на издатината, за да гледаме. Тя се показа за миг, по корем върху дъската, понесена на разпенената повърхност пред вълната, а после водната стена я скри. Дистанционно управлявани камери следяха напредъка й. Към една по-гладка част от скалната стена бе прикрепен гъвкав екран, върху който се излъчваха кадрите. Тя бе яхнала вълната. По лицето й не личеше нито радост, нито удоволствие, каквито бях видял у някои от другите — само пълна концентрация.

Всичко вървеше добре, докато не реши да се покачи на самия гребен. На мен ми се стори, че не й стига мястото за подобна маневра. Върхът на дъската се удари в стената на каньона и се счупи, а инерцията на вълната я запокити във въздуха. Блъсна се в скалата толкова силно, че подскочихме.

— Само си изгубихме времето — обади се Мадж.

— Млъкни, Мадж — тросна му се Мораг.

Открихме я да се припича на слънце на една издатина по-високо и по-нататък по каньона. Главата й беше сцепена, подкожната й броня — също. Бях доста сигурен, че виждам черепа й отдолу. Отдясно по-голямата част от кожата й липсваше, остъргана до бронята. Беше си почистила раните, но още не ги бе превързала.

Наоколо се размотаваха още няколко души. Ужким трябваше да се оглеждам за опасности, но вместо това поляризирах лещите си и обходих скалната стена, нагоре до късчето синьо небе.

— Здрасти, Кат — поздрави я Мораг.

Кат Сомърджей, бивш командир на киберотряда за бързо реагиране на сондата Атлантида, отвори една черна леща и ни изгледа лениво.

— Не ме вълнувате — рече.

— Ще ти платим — настоя Мораг.

— Едно време си имах редовна работа.

Макар и не по нейна вина, по нейно време бетоноядни микроби на два пъти бяха прояли Атлантида. Бе понесла най-сериозните щети след падането на Бразилската сонда по време на Конфликта.

— Виж, съжаляваме за… — започна Мораг.

— Съжалявате? — Кат приседна и отвори и другото си око. — Съжалявали! Останах без шибана работа заради вас, бе, хора. Два тежки терористични акта на сондата, за която отговарях. Имате ли си представа колко се бъхтих, за да оглавя онзи екип?

— Затова ли си тук и се мъчиш да се самоубиеш? — попита Мадж Дипломатичния.

Кат го изгледа свирепо, по подофицерски. Той не трепна.

— Не, задник такъв. Получих си няколкомесечната надница след уволнението и винаги съм искала да пробвам.

— Защо не си превързваш раните тогава? — попитах я напук на чувството си за самосъхранение. Тя се обърна към мен. — Значи не се опитваш да се самоубиеш, така ли? Само се наслаждаваш на болката.

Посегна към кърпата си, а аз все едно спях. Ужким нехаен жест, но трябваше да се досетя, че не е. Мисля, че Езичника се размърда пръв. Кат грабна огромния патлак изпод кърпата и се изправи на крака с едно-единствено движение. Вече стискаше оръжието с две ръце и се оказах лице в лице с много, много голямо дуло.

Беше пистолет на Тунелен плъх. Често им се налагаше да се провират през тясното, затова им трябваха оръжия с по-малки размери, но с голяма огнева мощ. Беше „Войд ийгъл“ с пълнител за безгилзови 50-калиброви куршуми. Под дулото пък имаше малък микровълнов излъчвател, с който да „сварява“ Берсерки — което ги възпираше достатъчно дълго, за да изпразни пълнителя в тях. На човек му трябваха топки, за да Ги ловува с патлак, пък макар и толкова едрокалибрен.

Раздалечихме се един от друг, за да не може да се прицели във всички ни. Дори Мораг. Останах доволен, че бяхме работили достатъчно дълго, за да го усвои и тя. Виж, не бях толкова доволен, че патлакът сочеше право към мен.

— Нямам съмнения, че от това разстояние ще му откача главата отведнъж. Всички спрете да се движите веднага.

Бързо местеше поглед от човек на човек. Беше ми извън обсега, дори с ускорените ми рефлекси. Колкото повече я наблюдавах, толкова повече бях сигурен, че Мораг е избрала правилния човек за екипа ни. Ако преди това Кат не ме застреляше, де.

— Дайте ми причина да не стрелям — рече тя.

Не се сещах за нито една.

— Права си. Нищо не ни дължиш, а ние на теб — много. Тъй че освен ако не искаш пари, нямаме какво да ти предложим — отвърнах й.

Тя стрелна поглед към мен само за миг. Грешка.

Мораг и Мадж се прицелиха в нея, всеки с малък автоматичен пистолет. Кога Мораг бе станала толкова бърза?

Кат се ухили лукаво.

— Целете се в раните, момчета и момичета, защото тоя калибър само ще се размажат в бронята ми, докато утрепвам Джейкъб.

— Шибани кашици — тръсна растите си Езичника. — Предполагам, че това да пийнем и да поговорим, преди да се избием, не е на дневен ред, нали?

— Все така не чувам добра причина да не ви избия — отсече Кат.

Част от местните започваха да любопитстват. Това не беше добре. Четирима очевидно чужди, които се заяждаха с — както изглеждаше — някоя местна. Хората започваха да се прокрадват по-близо. Засега никой не вадеше оръжие.

— Застъпи се за нас. Не нападна сондата, както ти наредиха. Не може да не си вярвала в това, което правехме — рече Мораг.

Имаше известна умолителност в гласа й. Наистина не искаше нещата да се сговнят. Искаше Кат с нас. Аз пък просто исках Кат да не ме гръмне.

— Може би. Но ми кажи това: изобщо замислихте ли се за последствията? За цената, която другите ще платят?

— Хей, чакай малко. И ние рискувахме много. Опитвахме се да помогнем — намеси се Езичника.

Сега пък той се ядосваше. Но имаше и право. От наша гледна точка цялата работа беше тежка, опасна и болезнена, отначало докрай.

Все така не ми харесваше как тълпата се сгъстява и приближава.

— „Ние“ ли? — продължи с въпросите Кат. — Я увеличи малко мащаба. Постигнахте ли изобщо целта си? Тук сте, за да искате да върша още поразии с вас ли?

Мадж се ухили.

— Пак си права — рекох аз. — Не помислихме за последствията. Ще се опитаме да поправим нещата, ако можем. Ако е възможно. Кат, това, че ти си изгуби работата, беше най-малката беля.

Виждах пръста й на спусъка. Не бях сигурен, но ми се стори, че започва да го натиска. Продължих:

— Но нещата трябваше да се променят и ми се струва, че го знаеш. Всъщност, убеден съм, стана така точно заради решението, което ти взе тогава. — Този път не ми отвърна, само ме гледаше. Не разчитах изражението й, но хидростатичен шок от едрокалибрен куршум още не бе запратил главата ми във въздуха, тъй че бях доволен. — Идиоти сме, признавам…

— Добре е, че си го признаваш — процеди тя.

— … но не сме от лошите и го знаеш. Ако искаш, изкарай си го на нас… — Тя отново не отвърна, но едва доловима промяна в изражението й ми подсказа, че всеки момент ще ме застреля. Май здравата бяхме подценили колко е избесняла. Добавих с отчаяние: — … Обаче не е нужно!

— Кат, моля те — включи се Мораг. Това навярно беше по-полезно от цялата ми пледоария с „ние сме идиоти“.

— Ако те гръмне, може ли да карам мотора ти? — попита ме Мадж.

— Да ти го начукам, журналистче, ти си следващият — сряза го Кат, но по устните й заигра лека усмивка.

— По-добре продължи с момичето, тя е по-бърза.

— Мадж! — скръцнах му със зъби и поклатих глава.

Езичника и Мораг вече също се усмихваха.

— Какво? Само давам тактически съвет — защити се Мадж.

— Добре. Ще ви изслушам, но си запазвам правото да ви убия — реши Кат.

— Нареди се на опашката — измърмори Езичника, оглеждайки тълпата.

— Преди да ни убиеш, е по-добре да знаеш, че мисията ни вероятно ще е еднопосочна — рекох й.

Мадж, който още се целеше в Кат, се обърна към мен. Езичника клатеше глава.

— Страхотни дипломатически умения — възкликна Мадж, изумен.

— Не, нека тя знае — каза му Мораг.

Кат поглеждаше ту към мен, ту към Мораг.

— Поне сте честни. Свалям пистолета, а после вие свалете… — Мадж и Мораг вече ги прибираха в кобурите. — … добре, няма значение.

Кат свали войд ийгъла и го подпря на хълбока си. Тълпата доби разочарован вид. Почудих се колко ли кръв във водата им стигаше на тия акули край нас.

— Ще ви трябват ли още стрелци? — попита Кат.

— Зависи — отвърнах. — Трябват ни надеждни хора, с които да се спогаждаме.

— Трудна задача. Току-що сам отбеляза, че сте банда идиоти.

— Джейк имаше предвид само себе си — поясни Мадж.

— Не, и теб също — додаде Мораг.

— Ама че язвително. Нямаше нужда.

— Как изобщо успявате да свършите нещо? — попита Кат.

— Използваме няколкото мига, когато не се обиждаме — отвърна Езичника.

— Кат, имаш ли някого предвид? — попитах.

Тая размяна на остроумия ме напрягаше и малко ме смущаваше. В същото време явно беше добър начин Кат да се отпусне.

— Може би, но освен камарата пари, която искам…

— Не го ли чу, когато каза, че мисията е еднопосочна? — попита Мадж — Но никой от вас не го вярва.

— Не съм сигурен — отвърнах.

Така си беше. Наистина не бях оптимист този път. Не виждах как можем хем да свършим работата, хем да не го отнесем.

— Ще искам и друго — заяви Кат.

Беше достатъчно голям професионалист, за да е наясно, че не можем да й дадем подробности, докато не стигнем безопасно място. Не ни казваше и втората част от условието си — навярно по същата причина.

Съгласи се да ни разведе из пазарите за оръжия и технологични приспособления, разположени в по-големите пещери или под разноцветни платнища. Понеже бяхме чужди тук, решихме да не се разделяме. Това значеше, че Кат, Мадж и аз умирахме от скука, докато техничарите си купуваха нещата, но после можехме да пазаруваме пушкала! Както и другите необходими чаркове. Малко ме обезпокои колко се ентусиазира и Мораг, когато стигнахме до оръжията.

Тръгнахме си след полунощ. Бивакуваме на различно място от предната нощ. Хапнахме, пийнахме още долнокачествено уиски и поспахме. Питах се доколко сме под наблюдение.

През следващите няколко дни се занимавахме с чарковете. Където бе възможно, бяхме купили по три бройки от всичко. Сдобихме се с повечето неща от списъка си, при все някои компромиси. Проверихме всичко за бръмбари, открихме няколко, след което разглобихме и почистихме всичко, а после го изпробвахме. Настоях всички да свикнат с оръжията си и да пострелят с тях. Бяхме купили достатъчно боеприпаси, за да превземем малка държава.

Мораг си беше избрала лазерна карабина. Езичника също бе заменил своята с по-нов модел. Това улесняваше нещата — щяха да използват едни и същи резервни части и батерии. Изненадах се колко добре борави Мораг с оръжието си. С лазерни лъчи всичко се улучваше по-лесно, но по време на екипните упражнения бързо се напасваше към отряда. Езичника ми беше споменал, че като цяло Мораг имала нужда да й се каже само веднъж, а след това не просто можела да повтори всичко, но и правела връзки между новонаученото и други неща. Наричало се „фотографска памет“. Правеше я безпроблемен ученик.

Последваха модификациите. Пак минавах под ножа. Имах чувството, че почти не ми е останала плът, но костите и мускулите ни трябваше да се уплътнят. Налагаше се да поддържаме процеса почти непрестанно с биохимични добавки. От гръбнаците ни щръкнаха грозни подсилващи импланти, като на праисторически гущери. Уж лесно се премахваха, но като гледах метала, сраснат с костите и плътта на Мораг, ми идеше да повърна. Щеше ми се да й кажа: „виж какво правиш със себе си“. Нима искаше да свърши като нас, останалите? Механични зверове, храна за машината на войната? Но знаех какво ще отговори, познавах решимостта й и я оставих на мира.

Последните подобрения бяха за дихателните ни системи. Напръскаха трахеите и дробовете ни с антикорозивно покритие. Все едно ни давеха. В останалите ни системи пък имплантираха по-тежки, устойчиви на корозия филтри. И покритието, и филтрите трябваше да се обновяват редовно. Взехме си големи запаси. Все пак някога щяха да свършат — после трябваше някак да си намерим допълнителни. Ако оживеехме дотогава.

Разбира се, Мораг трябваше да получи изцяло нова филтрираща система. Поредният разрез, още един белег, още метал в плътта.

Кат вече беше подсилена за мисии на Лаланд. Попитах я какво представлява високата гравитация там.

— Все едно сам се носиш на гръб през цялото време. Никога не се свиква.

Когато най-после въведохме Кат в мисията, тя вече си беше изградила представа какво правим и защо. Не й споделихме твърде много, защото нямахме доверие на мястото, където се намирахме. Но Кат ни каза какво иска.

Бяхме на работното място на Мораг и Езичника, във фарадеевата клетка. Те двамата бяха обезопасили мястото, намирайки междувременно още няколко бръмбара. Помислих дали да не принудя Шаркрофт да ги изяде — така просто ни губеше времето. Езичника включи генератор на бял шум, както и някои други електронни контрамерки, и седнахме да поговорим. Докато приключвахме с грубото обобщение, Кат разглеждаше някакво досие на тъчскрийна в ръцете си.

— Третият ви стрелец — обърна се към мен и ми го подаде.

— Хей! — възкликна Мадж, обиден, че не го считат за стрелец.

Кат не му обърна внимание. Надявах се да не възникне някакъв проблем между тях двамата.

Изборът й не бе, каквото очаквах. Високи скули, издължено лице и изненадващо пронизващи кафяви очи, макар че сигурно бяха импланти. Но се забелязваха най-напред, придаваха на целия му вид някаква особена напрегнатост. Косата му бе сплетена на къси плитки, а кожата му бе с един нюанс по-светла от тази на Кат. Реших, че й е гадже, докато не видях името.

— Мърли Сомърджей? — Кат кимна. Мадж погледна в монитора. — Хубав е.

— Благодаря за мнението, Мадж — рекох му, а после на Кат: — Брат ли ти е? — Тя кимна. — Какво? Да не искаш да умре?

— Относително често ми се ще, да.

— Не съм сигурен, че е добра идея.

— Но пък е добра идея да ходиш по мисии с най-добрия си приятел и с гаджето си?

— Има право — отбеляза Езичника.

Пренебрегнах надигналото се раздразнение и се съсредоточих обратно в досието му.

— Морски пехотинец? — Погледнах към Кат. Тя беше обучена в сухопътните войски, а между тези две части от американската армия открай време имаше съперничество. Кат не ми отвърна. — Силово разузнаване, служил на Лаланд.

Силовото разузнаване бе част от Специалните части на американската морска пехота. Бяха се специализирали в събиране на информация, но често им се възлагаха по-нестандартни военни мисии. Добри бяха.

— След това се е прехвърлил във военновъздушните сили, при парашутните спасители. Странно — продължих.

Парашутните спасители трябваше да скачат в тила на врага и да измъкват или да оказват първа помощ на приятелски части, пострадали в сражения. Трудна и много опасна работа, особено срещу Тях. Проблемът беше, че САЩ и Великобритания имаха различни схващания за това, какво са специалните сили.

— Виж, впечатляващо е, но… — Кат се пресегна и чукна по тъчскрийна, увеличавайки част от информацията.

— О, моля ти се — отвърнах.

— Какво? — Мадж се намръщи.

— Гробищен вятър — казах с подигравателен тон.

Езичника се усмихна и поклати глава.

— Наистина ли? — Мадж звучеше заинтригуван.

— Какво е Гробищен вятър? — попита Мораг.

— Нищо. Измислица — рекох й.

— Истински са — възрази Кат.

— Може и да са, всъщност — додаде Мадж. Внимателно четеше досието. — Що за име е Мърли?

— Мадж, ти самият ми каза, че не съществуват — възразих. — Бил си тръгнал по дирите им и си бил стигнал до извода, че са поредният войнишки мит.

— Е, да, това реших да ти кажа.

— Какво е Гробищен вятър? — повтори Мораг, поизнервена.

— Ужким са свръхсекретен разузнавателен клон на армията. Предоставят навременна информация на специалните сили, само дето никой никога не ги е срещал, нито е работил с тях. Гробищен вятър е кодово название. Наричали са се и Деятелите, Сива лисица, Черна светлина и Агенция по разузнавателна поддръжка. Сменяли са си името през няколко години.

— Звучат ми просто като поредните спецчасти — каза Мораг, явно не особено впечатлена.

— Ами да. Обаче според слуховете влизали преди авангарда, понякога на места, където спецчастите ги било страх да ходят.

— Само дето понякога получавахме информация, точно каквато ни трябваше, преди да влезем в битка — допълни Кат. — Аз служих най-вече на американския фронт на Лаланд, но Мърл е бил навсякъде из планетата. Познава я като петте си пръста.

— Лаланд е по-голяма от Земята. Как може да я познава като петте си пръста? — попитах.

— По-голяма е, но е много рядко населена. Мърл е обиколил почти всички поселения. Дори е влизал дълбоко в Нощната страна.

Лаланд 2 беше приливно заключена. Едната й страна винаги бе обърната към слънцето и гореше, а другата гледаше към мрака и бе вледенена. Сумрачната ивица между двете зони бе единствената обитаема от човеци част. Дори те живееха дълбоко под земята, за да се пазят от корозивните бури на повърхността, както и от киселинната атмосфера.

За Тях обаче, родени във вакуум, Нощната страна не бе проблем. Там бяха устроили базите Си и оттам нападаха Сумрачната страна. За да се сдобием с надеждна информация за Нощната страна, шепа смелчаци в тежки скафандри с мощна изолация бяха рискували с температурите и бяха вдигнали наблюдателни постове.

— Щом е толкова навътре с разузнавателната част, работил ли е за Кликата? — попита Езичника.

— Е, всички сте работили за Кликата в определен момент, нали така? — жилна ни Мораг.

Кат подозрително мълчеше. Един по един обърнахме погледи към нея.

— Работил е. Много — призна накрая. — Не че е знаел кои са и какви са ги вършели.

— Не че и не е знаел — отбеляза Езичника. Не изглеждаше доволен.

— Мадж? Вече вярваш ли, че тези типове съществуват? — попитах.

— Аз винаги съм вярвал — отвърна Мадж разсеяно. Още разглеждаше досието. Вдигна глава към Кат: — Ама наистина е много хубав.

Тя като че ли не знаеше какво да отговори. Мадж продължи:

— Тръгнах по следите им. Заловиха ме. Държаха ме неподвижен в стресова позиция цяла седмица. После някой влезе в килията ми и стоя шест часа, опрял пистолет в челото ми. Напълно неподвижен. Не продума. Не го чувах — или нея — дори да диша. Реших да спра с търсенето.

— Изкарваш ги нещо като Сивата дама — каза Мораг и потрепери.

— Страшни са, но по друг начин — отвърна Мадж. — Харесвам го. Да го използваме.

— Сигурен ли си, че не искаш просто да го чукаш? — попитах.

— Това е брат ми — повиши глас Кат.

— Може би искам, но ако е от Гробищен вятър, е, плашат ме и карат Мораг да трепери. Също така ми се нрави един от стрелците да е малко по-елегантен от теб или мен.

— Е, Мораг?

— Съгласна съм с Мадж. Би било добре да работим с някого, който може да реагира на ситуация, без да стреля незабавно.

— Езичник?

— Не ми харесва връзката с Кликата. Но щом е бил спасител парашутист, няма да напълни гащите при орбиталното спускане с ниско отваряне. Предлагам да се срещнем с него.

— Работата не е сигурна. Какво ще стане, ако говорим с него и или не му хареса чутото, или реши да не участва при тези условия? Вече ще сме му казали твърде много — изложих съображенията си.

— Няма да има проблем — увери ни Кат.

Аз не бях толкова сигурен. Семейните отношения усложняваха нещата и съществуваше голяма вероятност да се наложи да му теглим куршума. Не виждах как Кат ще се съгласи, а тя ни трябваше. Щяхме отново да останем със стрелец по-малко и да започваме отначало.

— А видяхте ли къде е той сега? — попита ни Мадж и ми подаде тъчскрийна.

— Ох, мамицата му мръсна. Опитал е да превземе високоохраняван кораб? В движение? Какво е мислил, че ще стане? — попитах, стъписан. — Е, значи е аут.

Езичника взе монитора от ръцете ми и прочете информацията.

— Къде ти беше акълът да ни го предложиш?

— Ето къде — отвърна Кат. — Освен абсурдните купища пари, които искам в аванс, това е другото ми изискване: да го измъкнем. Или аз съм аут.

И Кат, и ние прекрасно знаехме, че ако тя се откаже, всичко на практика пропада.