Война в небесата

21. Цитаделата

Сонарната примамка беше фин ход. Шумът щеше да предизвика пазачите, ако можеха да се нарекат така, да огледат, а нямаше и да убегне от Демиург. Ние пък лежахме на дъното на ледената подземна река, а над нас плуваха тъмни силуети. Надявахме се реактивното покритие на гмуркаческите ни обвивки да ни слива с камъка. Силуетите във водата бяха леопардови тюлени, напомпани с хормони на растежа, променени с неврологични операции, тъй че да са още по-агресивни, и оборудвани с кибернетични системи, включително уголемена челюст с външно захранване. Повечето гмуркачи, които познавах, ненавиждаха да влизат край неподобрени леопардови тюлени, камо ли край такива като тези. Запитах се дали Ролистън е стигнал и до тях с Техните подобрения. От представата за леопардов тюлен с пипала ме побиха тръпки.

Чувствах се извънредно тромав с обвивката от смартматерия върху пълното ми снаряжение. Обвивката действаше като огромни хриле, като извличаше кислород от водата наоколо, и беше включена в един от куплунгите ми чрез технология, разработена за екзоброни. Освен това скриваше топлинните ми и електромагнитни дири. Тюлените несъмнено имаха биоимпланти от акула, за да долавят и електромагнетизъм.

Бях минал първоначално гмуркаческо обучение в Полка, както и Рану, Кат и Езичника, но си служехме основно с обучителен софтуер и с ограничени по време виртуални симулации. Мърл беше специалист — обучен от Морските тюлени и екипа им за бойно разузнаване. Подготвихме се за не повече от ден, включително с отскачане до едно от скривалищата на Мърл, за да вземем специализирано оборудване.

Тюлените ни подминаха и се върнаха към сонарната примамка. Щеше да се самоизключи, преди да пристигнат, тъй че да не открият нищо. Ако я откриеха, дресьорите им щяха да разберат, че нещо не е наред.

Леко се оттласнахме от дъното и заплувахме. Пещерното гмуркане бе една от най-опасните разновидности и сега виждах защо. Много тясно пространство, особено за хора с подобно снаряжение. Плавателните ни настройки виждаха зор да неутрализират тежестта му. Обкръжението ни значеше, че трябва да внимаваме да не заседнем, и не можехме просто да изплуваме, ако нещо се объркаше.

Но като се изключат опасностите, тук ми харесваше. Въпреки че ми беше студено: обвивката ми поглъщаше топлината, за да скрие следите ми. И при все че ме обливаше пот от нерви, имаше нещо спокойно и умиротворяващо. Под водата скалните формации, с които бяхме свикнали, оживяваха наново и ни показваха колко е чуждоземна цялата обстановка, но по хубав начин. Отново виждахме всичко в нощен режим. За известно време си позволих дори да забравя заплахата от тюлените. Битка с тях би била мъчение. Щяхме да спечелим, но откриеха ли ни, щеше да значи, че сме се компрометирали, следователно трябваше да анулираме мисията.

Дайнас Емрис, ден по-рано.

Холограмното изображение на Цитаделата изглеждаше не намясто сред грубото, аскетично, средновековно великолепие на залата в убежището на Езичника.

— Ще трябва да ми се доверите. Мога да го хакна — каза ни Черната Анис.

Майка, Картечар и Кат изглеждаха скептични. Мадж изглеждаше отегчен. Не можех да разчета изражението на Мърл, а това на Рану беше трудно за разчитане по принцип, но сега сякаш изглеждаше нетърпелив. Или търсеше възможност да се докаже отново, което беше добре, или искаше отмъщение, което не беше толкова добре. И аз исках отмъщение. Исках да разкажа играта на Ролистън и, ако мога, да го убия. Сега обаче трябваше да мислим с главите си.

— Мораг, само ми разясни още малко как смяташ да го направиш — рече Езичника.

— Същият принцип като информационния набег срещу Демиург. Това е Тяхна технология, тъй че си има собствено съзнание, или по-скоро множество малки съзнания.

— Като в Есекс — включи се Мадж.

Не му обърнахме внимание.

— Операция Спирала — отбеляза Езичника.

— Знам как да направя интерфейса и Посланик ще ми помага.

— Нави ме — рекох.

— Просто ти се ще да подпукаш Черните ескадрони — предположи Мърл.

Не ми се спореше с него.

— Виж, не се обиждай — намеси се Кат, — но не искам да базирам тази операция на оптимизъм и предоверяване.

— Кат, с Мораг сме водили този разговор неведнъж преди. Бил съм на твое място и досега тя винаги се е справяла — рекох.

Анис ме погледна с усмивка. Не беше много красива гледка с този аватар — все едно щеше да ме глътне.

— И преди съм хаквала Тяхна технология — добави Анис.

— Не, сърфирала си из нея. Има разлика — уточни Езичника.

Познанията ми по ИТ бяха слаби, но той имаше право.

— Ще адаптираме Пайс Бадарн Бейсрид и дори няма да разберат, че сме там.

— А защо да не го използваме, за да влезем? — попита Мърл.

— Защото ще сработи само веднъж — отвърна му тя.

Изплувахме, покривайки всеки ъгъл с цевите си, и излязохме бързо от естествения вир, като пристъпяхме върху окървавен лед. Тук живееха леопардовите тюлени. По леда личаха угощенията им. Много от месото изглеждаше човешко. Опитах се да не мисля за това. Човешкият живот пет пари не струваше открай време, но хора да стават храна за животни пазачи? Това си беше гавра.

Напреднахме бързо. Нямахме много време. Щом тюлените се обърнеха, мисията щеше да приключи. Рану и Мърл вече бяха програмирали обвивките си да се отлепят. Щяхме да прикрием техните с нашите. Те тръгнаха покрай оръжейния ни кордон с камуфлажа си. Едва ги виждах, докато мятаха оръжията си на гръб и вадеха от крепителните си мрежи брадвички за лед. Свалих обвивката си, минах напред и насочих картечницата към ледената стена, както стори и Езичник, за да ги прикриваме, докато започваха да се катерят по крехкия и нестабилен лед. Мърл се издигаше по-бързо от Рану. Залавянето и обладаването бяха взели своето, както и от мен.

Отгоре Рану щеше да прикрива Мърл, докато той подготви и пусне три въжета за останалите. Следваха Кат, Езичника и Мораг, с приглушени макари, които щяха да ги издърпат нагоре. Накрая беше ред на мен и Мадж. Бяхме прикрепили котки към ботушите си и на практика ходехме вертикално по леда, опитвайки се да не събаряме парчета. Навивахме въжето, докато се издигахме. Искахме да оставим колкото можем по-малко следи.

Езичника и Мораг ни прикриваха. Поне така се надявах. Не виждах нищо — носеха камуфлаж и се предполагаше да не помръдват до леда. Единият от тюлените прегази през плитчините и излезе на леда под нас. Спрях макарата — миг по-късно Мадж стори същото. Останах неподвижен, осланяйки се на камуфлажа. Както и на това, че бяхме скрили обвивките достатъчно добре. Хвърлих поглед надолу — свирепото на вид създание се тътреше сред кръвта и останките от храна. Нямаше какво друго да правим, освен да чакаме и да се надяваме.

Ставах нервен, почти треперех. Всеки се плаши, естествено, освен ако не е психопат или не е заменил твърде много от плътта си с машини, но това беше различно. Пуснах си леко успокоително от вътрешните запаси. Не беше добре. Колко щети ми бяха нанесли?

Нещо плисна отдолу. Повърхността на вира се бе накъдрила. Тюленът беше наклонил глава и наблюдаваше водата. Мисля, че някой беше хвърлил нещо отгоре. Тюленът се дотътри бързо до ръба на водата и се плъзна под нея. Не изглеждаше особено интелигентен. С Мадж бързо довършихме изкачването.

Дайнас Емрис, ден по-рано.

— Не можем да сме потайни докрай. Щом ни компрометират, приключваме — каза Мърл.

— Не и ако вниманието им е другаде и не и ако имате огнева подкрепа.

Картечар с великолепното си наметало от пера й хвърли разтревожен поглед.

— Това е… — започна Кат.

Не довърши със „смъртна присъда“. Цитаделата беше крепост от лед с размерите на малък град, изключително здраво защитена. Бе замислена да издържи на дълга Тяхна обсада.

— Затова не преебавайте плана — рече Майка мрачно.

Чудех се дали за това си говореха уанау, когато ги видях.

— Имате един мек по-малко — каза Мърл.

— Солосо е карал мекове в мините. Помагаме му да влезе в ритъм — каза ни Майка. Дори по ужасяващото лице на Анис личеше тревога. — Но ще ни трябват точни данни, което ще рече добра информация от предните линии.

— Ще сме без канали за свръзка — рекох.

Картечар поклати глава.

— Не, имам една идея по въпроса.

— Рану и аз можем да съберем информация преди самото нападение — каза Езичника.

Имаше логика, беше бивш наблюдател от военновъздушните сили и имаше най-много опит.

Малко неща могат да те накарат да се чувстваш по-малко закоравял боен киборг командос от това да носиш пелени за възрастни. Може да са от последно поколение смартматерия. Може да пазят от всякаква влага. Може да са връх на модерните памперсови технологии. Но въпреки първоначалната приятна топлина има нещо дълбоко унизително в това възрастен мъж да се напикае, все едно по каква причина. Може да е част от нуждите на дълготрайна операция, дебнене в засада или — в случая — трудно проникване. Привидното удобство не подобряваше нещата. Поне бяхме взели подходящо средство, за да не ни споходи голямата нужда, и внимавахме с високоенергийната храна предния ден.

Цитаделата беше пред нас — терасирана пирамида с плосък връх. Макар и да бе голяма, пещерата, в която се помещаваше, беше неизмеримо по-голяма. Около Цитаделата имаше обширно открито пространство, което пък значеше обширно открито поле за стрелба. Имаше и съвсем малко входове към пещерата, което щеше да концентрира евентуалната вражеска атака. Знаехме, че всяка от терасите на практика е настръхнал от оръжия окоп от свръхтвърд лед. И от мястото ни се виждаха различните оръжейни системи — оръдия, ракетни батареи и отбранителни лазери. С пълно увеличение виждах и бойните дронове край крепостта, както и патрулиращите стрелкови кораби и отряди от екзоброни.

Как я бяхме мислили тая работа, мамицата му? Отново започнах да се треса. Трябваше да се овладея. Оставаше още много работа. Изключих увеличението и Цитаделата отново замъждука в иначе тъмната пещера. На Лаланд 2 нямаше див живот, с изключение на малко добре приспособени плъхове, които се бяха адаптирали към високата гравитация и, честно казано, бяха ужасяващи. Плъховете не бива да имат такива мускули. Това значеше, че защитниците на Цитаделата можеха да я обградят със сензори за движение и задействани от движение противопехотни мини, както и с други, много по-големи и бронебойни. Последните нямаше да са проблем за нас, а за мековете.

Имаха електромагнитни, топлинни и звукови сензори, както и охранителни лещи, но ако ги задействахме, заслужавахме да се провалим. Сензорите за движение оставаха най-големият проблем. Можехме да ги заблудим само по един начин: ако се движехме много, много бавно. Малко повече от километър и половина щеше да ни отнеме около двайсет и осем часа лазене по студения камък, тъй че подмокрянето бе неизбежно. Нужна ни беше невероятна координация и дисциплина, защото дори не можехме да се виждаме взаимно. Трябваше и да вземем под внимание бронебойните мини за мековете. Започнахме движението си по края на пещерата, тъй че можехме да започнем оттам, откъдето щяха да влязат уанау.

Беше бавно, студено и отегчително. Запомнящите се моменти бяха подминаващите ни дронове и екзоброни. Винаги улесняваха напикаването. Пусках си успокоителни, за да се справям с непрестанното напрежение. Щом пристигнехме, щях да ги неутрализирам със стимуланти. Само се надявах дотогава да не се случи нищо, защото щях да съм неефективен в това си състояние. Интересът ни идваше от студените провизии и рязкото вълнение, когато се бутнехме един другиго.

Имах много време да мисля за лудостта, която предприемахме. Бяха мисли, които щяха да ме прецакат, не такива, които ми минаваха обичайно през главата по време на мисия. Тревожех се, че мога да включа сензорите за движение, ако се разтреперя. Цитаделата растеше пред очите ми едновременно с придвижването ни. Колкото повече наближавахме, толкова по-добре виждах оръжията, хората и машините и толкова повече осъзнавах безнадеждността на начинанието ни.

Ролистън добре ме беше подредил. Чудех се как ли се държи Рану. Веднъж вече бях предал тези хора. Нямаше да го повторя. Само отговорността ми към тях ме тласкаше напред. Така се справях. Продължавах да лазя по гладкия камък, между мините и сензорите. Не ги бяха скрили, защото владееха района почти напълно. Или поне така си мислеха. За щастие не бяха предвидили глупост като нашата.

Но и знаех, че от това, което уанау щяха да направят, трябваше да има смисъл. Чудех се как щяха да изпълнят своята част, почти изцяло убедени в смъртта си.

Дайнас Емрис, ден по-рано.

— Ще разберат, че сме ги хакнали — заяви Кат.

Това беше добре. В крайна сметка това й беше работата, да се сеща за възможно най-много възражения, за да можем да ги оборваме.

— Трябва да изглежда като нещо друго и трябва да се отървем от цялото визуално наблюдение в долната съвещателна зала — каза Анис.

Тя увеличи частта от Цитаделата, където бе долната съвещателна зала. Изглеждаше далеч от точката ни на проникване.

— Саботаж — предложих.

— Опит за покушение — предложи Мърл.

— Дори не знаем дали някой от командването ще е там — отбеляза Кат.

— Тогава саботаж. Мисля, че трябва да се възползваме от всяка възможност да пратим по дяволите машината им — казах.

— И да се възползваме от всякакви възможности за покушение, които ни се открият — добави Мърл.

Нямаше как да не се съглася.

— Не и за сметка на данните — уточни Анис.

Погледна към Кат. Аз пък — към Езичника. Дори с друидския си аватар той изглеждаше умърлушен. Питах се кой води информационния елемент на мисията ни.

Кат кимна.

— Съгласна. Информацията ни е приоритет.

— Дори ако няма как да я доставим? — попита Мърл.

— Информацията винаги е от полза — рече Мадж.

— А в момента не знаем почти нищо — добави Анис.

— Добре, но всичко това е много тънък конец — каза Кат.

— Висели сме и на по-тънък — отвърнах.

Рану кимаше.

— Добре, да направим пълен план за действие и да започнем с приготовленията — разпореди се Кат.

Всички се усмихваха, с изключение на новозеландския контингент и Езичника.

— Има и друго. Трябва да извършим операцията бързо. Както каза Мораг, нямаме почти никакви данни, но едва ли ще им отнеме още много време да подготвят нападението срещу Земята — каза Езичника.

Кат го обмисли.

— Добре. Щом ще го правим, нека сме готови в нула пет нула нула утре, ясно? Това значи, че ако ни трябва още оборудване от скривалищата на Мърл, ще го вземем днес.

Размърморихме се. Бяхме войничета, така се правеше. Помрънкахме, после се хванахме и го направихме.

След повече от едно земно денонощие лазене бяхме вече близо. Вътрешните ни отоплителни системи работеха слабо. Беше ми студено и ме болеше. Не бях спал изобщо. Неутрализирах умората с амфетамини, а после взимах успокоителни, за да не шавам твърде много.

След двайсет и петия час вече не съобразявах нищо — което бе хубаво. Можех да се справя с неизбежно надвисналата смърт. Чувах разговорите на войниците и подушвах храната им. Скоро щяхме да почнем да се избиваме помежду си. Жалко, толкова много общо имахме. Жалко, че не можехме просто да погнем предводителите и от двете страни.

Поне Рану и Езичника имаха какво да правят. Бяха набелязали редица бронебойни мини от входа на мековете до Цитаделата. Планът беше точно преди нападението те двамата да се срещнат и да разменят информация през интерфейса на дланите си. Езичника щеше и пасивно да насочва стрелбата на мековете. Най-важното — трябваше им решение как да се справят с отбранителните лазери. Езичника оглеждаше и главния вход за превозни средства от тази страна на Цитаделата и записваше подробности с камерата на оръжието си.

Когато събра всичко нужно, изпрати го с плътен ултравиолетов лъч към един транспондер, оставен от нас на предварително уговорено място. Транспондерът пък беше свързан с кабел, минаващ през малка дупчица в скалата, чак до позицията на уанау. Всичко това значеше, че Черните ескадрони трябваше да поставят нещо между нас и предавателя, за да спрат потока данни. А нямаха причина да сканират ултравиолетовите честоти.

Проверих вътрешния си дисплей. Имах индикатор за реалния час, а другият беше отброяване до началото. Погледнах към големия вход към отсека за машините. Между него и нас имаше само три редици окопи и терасираните окопи над вратата.

Ново Уту Па, ден по-рано.

— Искам по две оръжия — каза ни Кат.

Бяхме в една от по-малките пещери, а Солосо и Големия Хенри се намираха около входа, като отклоняваха хората от там.

— Огневи отряд Алфа сме аз, Мърл и Мораг. Огневи отряд Браво са Джейкъб, който ще води, Мадж, Рану и Езичника.

Щеше ми се да можех да прехвърля командването на Рану, но вече го бях направил с Кат и не можеха да ме видят отново като слабото звено. Кат като нищо щеше да ме изключи от мисията. Не исках да работя с Езичника. Не му вярвах. Всъщност не беше точно така. Знаех, че ще си свърши работата, но не исках да му вярвам.

— Май събрахме всички издънки на едно място — каза Мадж.

— Млъкни — сопнах му се.

— Така, с Рану ще започнем да избиваме хора преди кота нула. Ще се целим в офицери, подофицери и артилеристи, но ще действаме тихо — даде разпорежданията си Мърл.

С Кат начело изглеждаше по-доволен.

— После ние тръгваме, когато кажа, и ще сме или бързи, или мъртви. Разбрано? — каза Кат.

Кимнахме вкупом. Погледнах към Майка и Картечар. Сякаш бяха издялани от махагон — все едно гледах призраци. След всичко, което Майка бе казала, още не разбирах защо. Бяхме поговорили с Мадж. Той ми каза, че понякога просто трябва да теглиш чертата на това, което позволяваш да им се размине на лошите.

— Това моят ийгъл ли е? — рязко попита Мърл. Свалих поглед към кобура на гърдите си.

— Какво, сега ли искаш да го обсъждаме?

Тъкмо щяхме да започваме операцията.

— Ще си го взема обратно — тросна ми се той.

По-важното беше, че Кат не ми заповяда да му го върна. Всъщност се усмихваше.

— Има причина британската армия да се нарича Заемниците — пусна шега Мадж.

Рану се разсмя.

Един от новите в съпротивата беше докарал купчина стари пушкала. Мадж беше разменил някои неща за автоматична пушка отпреди Конфликта, която сега ми даде. Добавих външна система за прицелване, за да се върже с автоматичния ми прицел — не се получи идеално, — и я модифицирах, за да стреля с безгилзови патрони. Щеше да свърши работа като резервно оръжие.

Треперех, наблюдавайки отброяването. Когато се включиха сирените и червените лампи, за миг реших, че сме разкрити, но всъщност беше част от плана. Полетяха кораби, натоварени с войници и екзоброни. Останалите от силите на Майка, а също и всякакви войнствени елементи от бандите в Моа, които ни подкрепяха, бяха нападнали цели в града и околностите, за да привлекат вниманието на част от Ескадроните.

Корабите и летящите екзоброни наизлизаха от голямата пещера. Щеше да ни е от помощ, но оставаха още много хора и машини. Знаех, че трябваше да им позволя да поемат към целите си. Приятелските ни сили пък щяха да се оттеглят и да се слеят с фона.

Дишането ми се чуваше силно, но не рискувах да си пусна успокоително. Щеше ми се най-после да се започне. Вече не треперех толкова. Дори под камуфлажа ми се струваше, че приличам на тръпнещо парче скала, но явно оставах невидим, макар пазачите да изглеждаха по-нащрек. Всички бяха от новозеландските войски.

Не мисля, че забелязах кога започна клането. Знаех, че другите също наблюдават отброяването и се готвят за началото. Сърцето ми блъскаше. Не чух изстрели. Просто лицето на един от офицерите се вдлъбна и той се свлече. Онзи до него имаше миг да се стъписа, след което и неговото лице се превърна в червено петно под шлема. Рану стреляше със заглушена дългоцевна пушка „Стир“, а Мърл — със собствената си ръчно правена гаусова пушка. При всеки изстрел някой умираше. Убиваха толкова бързо, че никой от защитниците нямаше време да вдигне тревога.

Отброяването достигна нула. Експлозията се изтърколи през пещерата. Сякаш стояхме насред гръм. Земята се разтресе, а заглушителите ми направиха тътена малко по-търпим. Е, това им привлече вниманието.

Знаех, че скалната стена зад мен се е превърнала в прах. Единият от подкомандирите на Майка беше достатъчно възрастен, за да е работил в мините наоколо, преди да построят Цитаделата. Успя да ни изведе към минни шахти, достатъчно големи за мековете и достатъчно близо до Цитаделата, за да взривят пътя оттам с купища крадени минни експлозиви.

Още никой не бе вдигнал тревога, когато Цитаделата започна да понася удари. Заглушителите ми се мъчеха да се справят със свръхзвуковите тътени на тристамилиметровите заряди от електромагнитното оръдие на Апакура. По нас се посипа вода, там, където кинетичната енергия на взривовете стопяваше дебелия лед. Плазмените заряди пък направо го подпалваха — те идваха от Копувай и Уакатау, двата ландскнехта на Солосо и Големия Хенри. Огромни колони от пара се издигаха след всеки техен изстрел. И трите мека се целеха право в отбранителните лазери.

Рану и Мърл пък се възползваха да избият още и още от защитниците, докато те се криеха по-далеч от огневата мощ на мековете. Започнаха да трещят автоматични релсотрони, споходени от мощни експлозии. Апакура образува огнена стена между себе си и Цитаделата, детонирайки мините, които Езичника и Рану бяха маркирали.

Отбранителните лазери от нашата страна бяха унищожени за броени мигове. Цитаделата още дори не бе отвърнала на огъня. Ландскнехтите и бисмаркът изстреляха половината си ракети. Пещерата се изпълни с димни опашки.

Отворих уста и сниших глава. И преди съм бил опасно близо до ракетни удари. Обикновени и плазмени ракетни глави достигнаха целите си. Земята подскочи и се наклони — осъзнах, че съм политнал нагоре и съм паднал настрани. Оставахме незабелязани — защитниците определено имаха други грижи.

Целите ни бяха тежките отбранителни системи на Цитаделата и платформите за щурмовите й кораби. Сякаш цялата страна на пирамидата откъм нас се бе разпаднала и бе полетяла във въздуха. Обгръщаха ни пара, вода, отломки и огромни парчета лед. Няколко от плазмените ракети се бяха взривили в отсека за превозни средства и сега той гореше в бяло. Последваха вторични експлозии от взривени муниции. Треперех като листо. Не ми трябваше стимулант. Бях като на ток. Трябваше ми нещо да ме поусмири.

Всеки от нас беше призрак сред парата и дима. Изправихме се и се затичахме към Цитаделата, убивайки всичко по пътя си. Огромните бронирани порти към отсека с машините започваха да се затварят. Пуснах фраг-граната в първия окоп. Пренебрегнах крясъците и погледнах зад себе си. Апакура, Копувай и Уакатау се подаваха от облака прах и стреляха, сякаш нямаше какво да ги спре. Релсотроните на Апакура детонираха още от мините, тези най-близо до Цитаделата. За секунда зърнах малък мек, тичащ към нас.

Достигнах първия окоп. Защитниците там още се ориентираха след първата ми граната. Зад себе си по-скоро долових, отколкото чух Езичника, Мадж и Рану. Изстрелях шрапнелова граната — беше си чиста касапница. Войниците в окопа се опитваха да разберат какво, по дяволите, става, когато остри като бръснач остриета пробиха евтините им брони. Треперенето беше спряло. Стрелях с картечницата по всичко, което още се движеше. До мен Езичника и Мадж овладяваха останалите окопи.

— Чисто е! — извиках.

Не беше съвсем вярно, но бе по-скоро сигнал да караме нататък. Обърнах се, за да изтичам до отсека с машините. Дочух непогрешимия рев на релсотрон „Бофорс“ и хвърлих поглед към окопа на Кат. Беше боядисала леда в червено. Нямаше тела, само части.

Зад мен имаше движение. Завъртях се и опрях плавно картечницата на рамо. От мъглата се показа разузнавателен мек, клас Стоманена богомолка. Беше Странната, в Атуа Каукау. Беше кръстила мека на отмъстителните духове на мъртви деца от маорската митология. Беше изпреварила останалите три мека.

При вратите свалихме реактивния камуфлаж. Вече се виждахме по-добре взаимно. Вратите бавно се затваряха. В отсека плазмени пламъци прояждаха леда и валеше. Стените и таванът се топяха, но знаех, че това са повърхностни щети. Ракетите бяха завили вляво и вдясно в последния момент, за да улеснят пътя ни през средата. Рану вече тичаше през отсека към друг чифт врати, много по-малки. Последвахме го, приготвили оръжия. На всяко чуждо движение реагирахме със стрелба. Не рискувахме.

Автоматичните релсотрони на разузнавателния мек унищожиха всяка по-сериозна съпротива. Странната движеше мека плавно и икономично, откриваше стрелкови гнезда и ги разкъсваше с къси, дисциплинирани откоси. Търсеше по-сериозно защитени огнища от врагове. Късообхватната батарея на дясното й рамо изстреля всичките си ракети наведнъж. Те се насочиха в различни посоки, към няколко защитени артилерийски укрепления, и ги взривиха.

От плазмения огън отляво се показа горящ лекотоварен мек. Едновременно аз, Мадж, Езичника и Рану вертикално изстреляхме по една ракета от ракетометите на гърба си. Последваха четири експлозии по вече накърнения му корпус. Дългокраката машина падна назад и огънят я погълна.

Пред мен Мадж стреляше в движение, тичайки към обграждащите отсека пътечки. Рану стигна до затворените бронирани врати и извади смартрамката от крепителната си мрежа. Тя се разгърна и той я прикрепи към вратата, а после се обърна с готово оръжие. Останалите стигнахме до него и направихме същото.

Това беше пипкавата част — чакането, докато микробите проядат бронята и оформят дупка, през която да минем. Зад мен всичко беше в пламъци. Главните бронирани порти всеки момент щяха да се затворят. Едва виждах Апакура през процепа. Цитаделата беше започнала ответно нападение. Сякаш всеки сантиметър от Апакура или експлодираше, или гореше. Беше обгърнат в пламъци. Оръдията на корема му още стреляха, още се усещаха тътените. Изстреля и останалите си ракети. После вратите се затвориха. Мигове по-късно усетихме и ракетите. Вдигнах поглед към Богомолката до мен, която не спираше да стреля. Не съм сигурен каква реакция съм очаквал от една машина.

— Пробихме! — извика Рану. Щом се отвори дупката, започнахме да поемаме стрелба от другата страна на коридора. Кат се подаде с релсотрона иззад ъгъла, но бързо се наложи да се скрие отново.

— Странна! — извика тя.

Мекът се обърна и приклекна, вкара единия си релсотрон в дупката. Свръхзвуковите заряди заблъскаха, сляха се един с друг, а Странната в кабината поразмърда ръка. Когато се отдръпна, Рану подаде глава.

— Чисто!

Странната беше заклещена в отсека. Атуа Каукау беше твърде голям, за да влезе, а външните порти се бяха затворили.

— Слез! Ела с нас! — извика Мораг. Чувах отчаянието в гласа й. Мекът поклати главоподобния си сензорен модул. Знаех, че момичето е имало къс и трагичен живот. Сега, когато останалите от семейството й бяха почти със сигурност мъртви, явно бе решила да продаде този свой живот скъпо и прескъпо. — Моля те! — умоляваше я Мораг.

Спринтът на Странната беше невероятен и невероятно много бе улеснил тази част от мисията ни. Може и да бе свирепа откачалка, но не й липсваха смелост и умения. Или просто искаше да умре. Каквато и да бе причината, нямаше да излезе от мека.

— Нямаме време за това. Мърдай! — извика Кат на Мораг.

Минахме през коридора в бърз ход, в две редици, първо Алфа, после Браво. Който се покажеше, биваше разстрелян. Подминахме останките на разчистените от Странната. Представляваха лепкав килим и тапет от бивши тела. Хора, сведени до съставните си части със свръхзвукова скорост. Езичника и Мораг неутрализираха с лазерните си карабини всички охранителни лещи, които виждахме по пътя си.

Стигнахме до поредната бронирана врата. Мърл използва своята смартрамка. Останалите от нас прикриваха ариергарда и си разменяхме изстрели с онези от защитниците, които бяха достатъчно смели да подадат глави иззад прикритията си. Кракът на Мадж кървеше обилно и той накуцваше. Беше го улучило парче лед при началната бомбардировка. Прикрихме Рану. Той бързо нанесе антисептичен спрей върху раната си и прикрепи медгелове към нея.

Щом микробите проядоха вратата, защитниците от другата страна и тези зад нас решиха да започнат двуостра атака.

Мораг изстреля една фраг-граната от карабината си през вратата и се скри обратно. Улучиха Кат няколко пъти, когато пристъпи през дупката и стреля. Мърл я последва през вратата, а след това Мораг с откоси от по три лъча от карабината си. Рану изстреля граната към защитниците зад нас, а след това и ние с Мадж, докато Рану и Езичника се промъкваха през дупката. Грабнах една граната от мрежата си я метнах назад по коридора, преди да пристъпя през дупката. Мадж пък мина заднишком, стреляйки към преследвачите ни.

В следващия коридор Кат, Мърл и Мораг вече напредваха в редица и пускаха къси откоси към всичко, което се движеше. Останалите четирима се присъединихме към тях, проверявайки често ситуацията зад себе си.

Вече хубаво се бяхме намърдали в огромно здание, пълно с хиляди гневни, уплашени, добре въоръжени хора, а навярно и членове на Черните ескадрони.

Изолираната система несъмнено се охраняваше добре, което значеше да навлезем дълбоко в сградата. Това пък на свой ред значеше да преодоляваме неща като бронирани врати. Само микробите можеха надеждно да ги проядат, но им трябваше време. Навярно ръководени от Демиург, защитниците бързо съобразиха това. Чакаха ни при вратите и на всяка врата срещахме все по-сериозен отпор.

Вече виждахме тук-там някой от Ескадроните. Познавахме ги по маниера на движение и оръжията им. Въпреки регенерацията си не изглеждаха нетърпеливи да получават куршуми. Особено когато имаха срещу себе си релсотрони и плазмени оръжия.

Вече всички бяхме ранени. Кат, винаги първа в притискането на врага, кървеше от множество рани, но още се сражаваше. Аз, като никога, още не бях получил твърде сериозна рана, а адреналинът и наркотиците ме носеха над болката.

Открихме бобеното стъбло след последната бронирана врата, водеща към централната част на Цитаделата. Отначало реших, че ледът е черен, но всъщност беше прозрачен. От другата му страна имаше нещо, подобно на вени, артерии и други телесни части, съединени в огромен организъм. Без съмнение беше Тяхно, но трансформирано в изкривена версия на някаква земна биологична форма. Топлите повеи през коридорите ме караха да се чувствам, сякаш нещо дишаше върху мен. Органите зад леда като че ли се движеха и пулсираха самостоятелно. Въпреки че бяхме насред сражение, всички забавихме темпото.

— Какво, дееба?… — започна Кат.

— Това е преработвателната станция за суровите материали от корените — въздух, отопление, отходни системи и така нататък — каза Езичника.

— Трябва да продължим! — излая Мърл.

— Шашаво — изкоментира Мадж, но не прозвуча лековато.

Личеше, че е потиснат.

Вече наближавахме конферентната зала. Минахме през още коридори, обградени от органични машини. Чудех се как може дори да мислят за тази гротеска като за живот, камо ли да я реализират в такива мащаби. Но се оказах абсолютно неподготвен за онова, което видяхме след поредния завой.

Бяха хора, затворени в лед. Всичките, изглежда, някога са били хакери, всичките бяха плешиви и голи, всичките бяха вътре в леда, по стените и тавана, свързани с куплунги и с по-очевидни извращения с плътта им — пипала.

Отново изгубихме темпо. По време на войната Те извършваха жестокости, защото не разбираха концепцията за сражения по правила, но дори на Тях не им бе хрумвало нещо подобно. Мораг зяпна към замразените хакери и отскорошната й маска на кораво момиче започна да се пропуква.

Виждах пред себе си доказателство за нещо, което подозирах, откакто ме бяха заловили, нещо, което трябваше да осъзная още след Грегър. Ролистън беше напълно луд. Дори Мърл изглеждаше смутен.

— Какво е това? — попита Рану.

Долавях отчаянието му от неспособността да осмисли гледката, но нямаше нищо за осмисляне.

— Почти не съществуват по-бързи устройства от човешкия мозък за обработка и пренос на информация. Проблемът винаги е бил в хардуера — тихо поясни Езичника.

По някаква причина ми опротивя, задето знаеше това.

— Значи това е част от Демиург? — попита Мораг. Езичника преглътна на сухо и кимна. — Но това значи, че ако го правят в големи мащаби… — Гласът й заглъхна.

— … ще имат достъп до много повече процесорна мощ и памет, отколкото тази, на която ние можем да се надяваме — довърши мисълта й Езичника.

Остави неизказано „защото никой нормален човек или организация не би направил това“.

— Млъкнете! — изсъска Мърл. — Те имат уши.

Последва смях. Това вече ми изпили нервичките. Отвориха се многобройни чифтове очи, размърдаха се, за да ни видят през леда. Размърдаха се и усти.

— Всички ще страдате. И ще гледате страданието си взаимно — прозвуча хор от гласове в агония.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

Не си спомнях да съм чувал страх в гласа на Мадж преди.

— Надявайте се да ви сторят само това — продължиха гласовете.

После започнаха да изреждат хора, които познавахме, и да описват какво ще им се случи. Започнаха с майката на Мадж.

— Мърдайте, веднага! — излая Кат, но и нейният глас трепереше.

Последва още от същото в следващия коридор, и в по-следващия. А после вече дори не ходехме по лед, а сякаш през вените на бобеното стъбло.

Входът към съвещателната зала приличаше повече на сфинктер, отколкото на врата. Оставаше ни една смартрамка. Мадж я носеше, но не беше сигурен къде точно да я сложи. Сфинктерът, за наша изненада, обаче просто се отвори сам. Кат и Мърл, а след това и Мораг, предпазливо влязоха. Езичника и аз ги последвахме, а Рану и Мадж ни пазеха гърбовете.

— Стойте на място! — изкрещя Кат.

Имах миг да осмисля какво виждам. Приличаше ми на кибернетична стая, в която машините бяха смесени с Тяхна жива технология, сериозно изменена. Сякаш модерна корпоративна архитектура бе инфектирана с гъбички. Един от корените на Цитаделата минаваше оттук. По средата имаше дълга маса от едно-единствено дебело парче гранит.

Там седеше Кронин, очевидно също толкова изненадан да ни види, а зад него — Кринг. Сякаш дори не бяха осъзнали, че базата е била нападната. И двамата тънеха в някаква гъста вискозна течност, от която се бършеха, но моментално потърсиха прикритие и посегнаха към оръжията си. Бяха бързи.

През това време с изненада отчетох, че Кат и Мърл сменят прицела си и го насочват към нещо в другия край на стаята. Вдигнах картечницата си към Кринг, защото го прецених като по-голямата опасност. Той изчезна зад масата, когато стрелях. От гранита се разхвърчаха искри.

Кат и Мърл напреднаха бързо, Мърл стреляше с плазмената пушка, а Кат с релсотрона си, и двамата — сякаш към стената. Зад мен Рану и Мадж пускаха бързи откоси, взриви се и граната. Мораг и Езичника пък стреляха към стените, тавана и масата. Знаех, че се целят във всичко, което дори отдалеч прилича на сензор или леща. Част от мишените им приличаха на израстъци.

Кринг и Кронин оставаха за мен. Тръгнах напред, стреляйки диагонално през масата. Сега виждах къде се целят Мърл и Кат. От стените напъпваха тела. Приличаха на деформирани Берсерки, с човекоподобни, зинали усти и животински глави. Някои бяха покрити с шипове и с други, по-нелицеприятни неща. Растяха от органичните части на стаята с изненадваща скорост.

Кринг се изправи. Открих огън по него. Много огън. Той залитна, но остана прав дори след гаусовите ми изстрели. Вдигна огромни ръце, стиснал пистолет във всяка. Нямаше проблем. С радост щях да поема нискокалибрен огън и да видим кой щеше да издържи по-дълго. После светът ми започна да избухва с всеки следващ куршум, който откъсваше части от бронята ми и ме принуждаваше да се оттегля с препъване назад към органичната стена. Бегло ми направи впечатление, че гранитната маса се строшава от силата на залпа.

Откачалката стреляше с концентрирани експлодиращи куршуми. Бяха скъпи и опасни, а той ги използваше с автоматични оръжия. По вътрешния ми дисплей изригнаха предупреждения. Свлякох се на земята. Масата ме скриваше от огневата му линия, но Кринг стреляше безогледно. Поемаше всичко, насочено към него, залиташе в произволни посоки. Не можех да разбера кой още стреля. Стаята сякаш се изпълни с канонада от експлозии. В един момент осъзнах, че и той стреля към разкривените Берсерки в стените.

Опитах се да се претърколя на колене, но от пода се вдигнаха ръце и ме сграбчиха. Закрещях — някакъв клещоподобен израстък се опитваше да разтвори бронята и плътта ми. Извадих остриетата си и разкъсах с тях пода. Наполовина оформеният Берсерк се отпусна. В стените обаче се оформяха още и още. Някъде зад мен се взриви поредната граната. Черни лъчи и остриета, точно като на Сириус. Езичника се строполи, блъснат от ударните вълни на няколко експлозии. Рану залитна на прага, някой го улучи в гърба. Мадж отметна глава — сякаш черен лъч бе отнесъл половината му лице.

Стигаше ми толкова. Застанах на коляно и изстрелях трийсетмилиметрова високоексплозивна бронебойна граната към Кринг. Кронин ме улучи в ръката с гаусовия си пистолет. Куршумът проби всичките ми бронирани слоеве и плътта ми.

Кринг се хвърли встрани, а високоексплозивната бронебойна граната уцели стената зад него. Ударната вълна ме събори обратно на земята. Масата простърга по пода, тласната в моята посока, а Кринг се стовари върху нея. Органичният под се размърда под мен.

Скочих на крака, стрелях към Кронин. Той пак се хвърли зад масата. Беше доста бърз като за костюмар. Насочих картечницата към земята и пуснах още един откос — проклетията не спираше да се движи. В следващия миг с ужас видях Кринг отново на крака. Пусна първия си чифт оръжия и извади две едноръчни пушки „Бенели“. Реших да отнеса изстрелите им. Той се препъна, а аз отново паднах. Колко още щети можеше да понесе това чудовище?

Мораг беше повалена! Не, само в транс. Ама че хладнокръвие. Всички останали се сражаваха с мутантите по пода, тавана и стените.

Едрокалибрени попадения по нагръдника и шлема ми. Почти пробиваха бронята. Още болка, още червени иконки по дисплея. Откъде идваше, мамицата му? Кринг. Стреляше с жироскопични стабилизирани куршуми с миниатюрни ракетни смартглави. Парите наистина нищо не значеха за тия хора. Жироскопичните куршуми щяха да ме следват, независимо от прикритието, а не можех да понеса още много.

Попадение след попадение по мен. Изстрелях последната си граната. Кринг се хвърли встрани, а взривът ме събори за пореден път. Поне не стреляше по мен. После направих нещо много глупаво. Връхлетях го.

Надявах се да го изненадам. Скочих отгоре на счупената маса и изтичах по скосената й повърхност, стреляйки. Изражението по грозното му лице с изпъкналите рибешки очи дори не се промени. Сграбчи ме, когато наближих. Поне трябваше да пусне пушките. Вдигна ме във въздуха и ме заби в стената. После ме запокити към земята. Останах без дъх.

Картечницата висеше на ремъка си и само ми пречеше. Борейки се за въздух, извадих ийгъла от кобура на Кринг и стрелях отново и отново от упор в него. Изтласках го назад и успях да изпразня половината пълнител, преди да блъсне оръжието от ръката ми. Нещо се подаваше от пода, разкъсваше инерционната и подкожната ми броня.

Кринг се пресегна и ме вдигна на крака. Извадих остриетата си. Той ме удари в гърдите с обсипания си с остриета кибернетичен юмрук с пневматично захранване. Нагръдникът и подкожната ми броня се пропукаха. Изплюх кръв върху хавайската му риза.

Не знам как все още бях достатъчно в съзнание, за да се наведа под другия му юмрук, но успях. Нещо жужеше. Органичната стена зад мен се отвори и ме поръси с някаква течност. Пръстите на Кринг се бяха прибрали в дланта, а тя се бе разтворила, за да излезе малък автоматичен трион. Това вече беше прекалено.

Навярно по-скоро със сила, родена от отчаянието, отколкото придобита от обучението и подсилените ми мускули, успях да забия остриетата докрай под брадичката му. Чертите му се разкривиха край раната, но не падна. Започвах да се паникьосвам. Пневматичният юмрук ме стисна за врата и започна да ме души. Усещах триона в нагръдника си. С ужасяваща сила започна да реже през вече накърнената броня. Изкрещях, когато достигна подкожната броня; изкрещях отново, когато достигна плътта ми, а по него пръсна кръв.

Размахвах ръка към лазерния пистолет на десния си хълбок. Остриетата ми още бяха заседнали в лицето му. Напипах пистолета. Опрях го в главата му и стрелях отново и отново, и отново. Не спирах. Когато Кринг се катурна на пода, завличайки ме със себе си, половината му глава я нямаше.

Успях да се откопча от него. Оказа се, че съм отнесъл върховете на остриетата си с лазера. От стената се подаде ноктеста лапа и откъсна половината ми лице. Претърколих се и сграбчих картечницата. Деформираният Берсерк се измъкна от стената. Открих огън, отдолу нагоре. Създанието се разпадаше, превръщаше се в месо, а не в течност, както очаквах от Тях. Убиването на Берсерки беше най-нормалното сред почти всички неща, които бях правил напоследък.

Нещо ме прониза отдолу. Извиках и се понадигнах на колене. Насочих картечницата към Берсерка, подаващ се от органичния под, и го унищожих.

Някой стреляше по мен, упорито. Залитнах напред. Пистолет. Само ми лазеше по нервите. Ужасеният, омазан Кронин изпразваше пълнителя си към мен, без да се цели. Аз се прицелих, но него вече го нямаше там.

Нещо падна от тавана върху ми, размаха ноктести крайници. Аз също. Съществото кървеше, а може би бе моята кръв? Успях да забия главата му в масата и стрелях с една ръка, докато единственото движение останаха куршумите, разплискващи мъртва плът.

Лежането бе лоша идея. Най-после станах на крака. Рану кълцаше Берсерк с нож във всяка ръка. Кат и Мърл се сражаваха, опрели гърбове. Мадж стреляше хаотично над Езичника, в несвяст или мъртъв, и над Мораг, още в транс. Трябваше да стигна до Мадж.

Насред целия хаос Кронин ме връхлетя с катана. Нямах време да стрелям. Опитах се да парирам с картечницата. Катаната я преряза на две и се заби в шлема ми и в бронирания череп под него. Усетих струйки кръв по лицето си.

Изтласках Кронин назад с ритник. За жалост, не изпусна меча. Захвърлих двете половини на картечницата си.

— Хайде, давай! — изкрещях му, все едно бяхме насред див кръчмарски бой в Дънди.

Извадих остриетата си.

Той беше умел, бърз и отчаян. Нападаше постоянно. Парирах с каквото ми беше останало от остриетата. Кронин нерядко намираше целта, пробиваше бронята, рисуваше ме в червено. Пренебрегнах предупрежденията по дисплея си. Понасях поражения, само и само да се добера до него. Накрая извадих късмет и улових меча му между остриетата си. Забих му едно чело, а когато залитна назад, отскочих и го ударих с коляно в главата. Част от черепа му поддаде. Отскубнах катаната му и го намушках в рамото с двете си останали цели остриета. Изтеглих ръка, готов да забия счупените в лицето му.

— Копеле! — изревах лудо, като цялата лудост на всичко наоколо.

— Предавам се! — изкрещя Кронин.

Изглеждаше ужасѐн, но не от мен. И защо беше облян в слуз?

— Джейкъб!

Беше Мораг. Чух заповедната нотка в гласа й. Толкова много исках да убия Кронин, че се тресях. Вместо това го сграбчих за косата, извадих старинната си пушка от кобура и го завлачих към Мораг, стреляйки с една ръка към всичко, което мърдаше и не беше нас.

От другата страна на масата Мърл и Кат също не спираха да стрелят, изтегляйки се към Мораг, Рану и Мадж. Кат падна. Половината й лице представляваше червена пара и овъглена кост. Лазер. Знаех, че е мъртва. Мърл изкрещя диво. Израженията на Рану, Мадж и Мораг се промениха. Изглеждаха ужасени. Обърнах се. През сфинктера в другия край на стаята влязоха Ролистън и Сивата дама. Настъпваха, стреляха.

Открихме необуздан огън. Плазмената пушка на Мърл обгърна главата на Ролистън с бели пламъци, докато тя не се превърна в черен, ухилен череп насред бялото. Но Мърл не спираше и не спираше.

Едва достигнах Мораг и останалите, обградили тялото на Езичника. Последвалото сякаш се случи на забавен каданс. Ролистън обърна универсалното си оръжие към мен. Плазменото дуло стреля. Нямаше как да пропусне.

Улучи ме отдясно. Подпалих се, запищях. Плазменият огън ме прояде неумолимо, а собствената ми плът го подхранваше. Отломките от съзнанието ми се молеха за смърт, за край на болката.

Някак още бях буден. Появи се Мораг. Последва миг покой насред болката и хаоса. После от брадичката й излетя парче плът. И тя закрещя, и тя гореше. Усетих жак в шията си. Не разбирах. И отново пищях, този път не от болка, а от ужас. Плътта ми ми стана чужда. Промени се, месото се отлепи, от мен израснаха пипала. Размахаха се, сгърчиха се пред погледа ми, затърсиха странната плът на Цитаделата.

Тогава започнах да пропадам. Всички пропадахме. Не, бяхме погълнати, потъвахме силом, нещо ни мачкаше. Навсякъде около мен имаше овъглена плът, а хранопроводни мускули ме стискаха, всички потъвахме с ужасяваща скорост, а извънземните ми органи се съешаваха с корените на Цитаделата.

Превърнат в половин човек, сведен до крещящо овъглено месо, се изсипах върху студената скала. Смътно долавях, че с мен има и други. Опитах да се отдръпна от горещината, но от мен не бе останало достатъчно, за да помръдна. Корените засияха в оранжево и стъблото закрещя като Тях, смучейки лава от дълбините на Лаланд 2 и пренасяйки я към Цитаделата. Усещах я, още бях съединен със стъблото. Пак писъци — този път беззвучни. Всяко нервно окончание пламна отново. Защо не умирах?! На километри отгоре градът от лед се превърна във вулкан, когато коренната система се преобрази в огромни, унищожителни пипала, бълващи лава.

— Не знаех, че мога такива неща — възкликна Мораг удивено.