Война в небесата

24. Високо над Земята

Доволен бях, че въздушен маршал Каария координираше орбиталната отбрана. Беше ми се сторил компетентен. Нещо повече, беше ми се сторил куражлия.

В изненадващ ход политиците всъщност се бяха съгласили да назначат за командир на флотилията най-добрия човек за тази работа: адмирал Джеймс Хоракс, пенсиониран от кралския флот, познат на подчинените си като Големия Джиби. Бе се сражавал над сто и петдесет пъти срещу Тях във всичките четири колониални системи. Понякога дори беше печелил. Сигурно имаше и по-добри адмирали на активна служба, но пък всички бяха в колониалните флотилии и от другата страна на барикадата. Вероятно обладани.

Гледах записа с качването на Комали Ахтар, адмирала и капитан Пенелъпи Гринстед на мостика на „Тъндърчайлд“. Премиерът бе в пълна военноморска униформа. Мостикът не ми се понрави. Твърде нов и чист. Трябваше му малко кал, за да добие вид на нещо, което е било обитавано.

— Ако успеете да не ми обръщате внимание, ще ви удавя в ром — каза премиерът на екипажа. Наполовина ме впечатлиха топките й и наполовина това, че предпочиташе да умре тук, а не да слезе на Земята, ако изгубим.

Бяхме влезли в Хелионите. Все едно се бях облякъл в нечии органи. Жакове в куплунгите ми: никога не си бях падал по звука и усещането. Още по-малко ми харесваше плавният начин, по който тези на Хелиона се намърдваха в шията ми. Интерфейсът с екзоброня се усещаше като продължение на тялото ми. Така беше замислен. Съединяването на плът и вътрешните биотехнологии на Хелионите бе пълно. Вече те бяха телата ни. Просто не можех да се отърся от отвращението — полазваха ме тръпки.

Хелионите имаха Демиург в себе си, когато ги открихме, но замразен. Мораг и Езичника го бяха прочистили с програма, извлечена от проучванията им на сребърния пламък, с който Нуада прокуди Демиург от Рану. Поне се надявах да са успели. А после заменихме Демиург с нещо друго.

Извращение или не, броните бяха добри. По-добри дори от мамелюците, които бяхме използвали на Зъбите. Всеки имаше летателна перка за маневриране във вакуум, точкова отбрана с черни лъчи на гърдите и четири ракети с вертикално изстрелване на гърба. Там имаше и пипала, които още не знаех как да използвам, както и остри като бръснач костени израстъци от предмишницата, за близък бой. Стелт системите им бяха отлични. Биологичните Техни компоненти намаляваха значително електромагнитните и топлинните излъчвания, а бяха и покрити с реактивен камуфлаж.

Носехме и най-нов модел релсотрони „Мъстител“, освен Рану и Мърл, най-добрите ни стрелци. Те бяха въоръжени с леки плазмени оръдия.

В този набег нямаше да сме без свръзка. Нямаше как. Трябваше да виждаме какво се случва и в мрежата, и с флотилията. Езичника и Мораг бяха създали приложение за Пайс Бадарн Бейсрид, тъй че да получаваме образи от мрежата и флотилията, без Демиург да разбере. Така поне се надявахме. Големият въпрос бе дали врагът знаеше, че сме го компрометирали на Лаланд 2? Демиург, а следователно и Ролистън, бяха видели Мораг в съвещателната зала. Бяха ли съобразили, че е била в транс? Ако наметалото е сработило, не би имало причина да го смятат, защото не би оставила следа. Но всичко зависеше от това, дали ще клъвнат.

Бяхме по стойките си в конвертирания ракетен отсек на дългообхватния боен стелт кораб, точно като „Копието“, с който бяхме стигнали до Сириус. Този път не умирах от радиация. Но май се чувствах по-зле.

Врагът закъсняваше. Образите от флотилията върху вътрешния ми дисплей показваха празен Космос на координатите, където трябваше да са силите на Демиург. Но това нищо не значеше. Флотилиите се движат бавно, особено когато са цели четири — точният момент обаче бе ключов за плановете ни.

Мадж се разсмя по канала за свръзка. Беше свирепо надрусан. Беше предложил и на мен, корава дрога военно качество. Нещо, което да ме понаостри. Отказах. Не знам защо, но исках да съм чист.

— Какво има? — попитах.

— Току-що осъзнах, че великият ни план за всемирно спасение почива на мрежова несъвместимост — отвърна той през смях. — Не съм бил толкова разочарован, откакто разбрах, че Те са космически лишеи.

Част от мен искаше да му каже да мълчи. Да се държи сериозно. Вместо това се усмихнах.

— Не казах това — каза Езичника с кисел тон. — Ако няма да се отнасяш сериозно…

— Ако го взимаше насериозно, щеше да е по боксерки и кожен потник — намеси се Мораг.

Знаех, че се усмихва. Чух го в гласа й. С мен бе разговаряла само при нужда, по време на брифинга и подготовката — не гневно, просто хладно, отчуждено. Като цяло, държеше се по-професионално от мен.

— Взимам всичко насериозно! — възпротиви се Мадж. — Сложил съм си кожения потник под бронята. Ако оцелеем — което е малко вероятно, — ще се съблека.

Още смях. Този път дори от Рану и Езичника. Сякаш почти бяхме отново заедно и не се мразехме.

— Наистина ли сте тия, дето сринаха Кликата? — попита Мърл.

Дори той звучеше развеселено.

— Контакт… многобройни точки на контакт… — Гласът от контролния център стихна, а после отново се чу, изброявайки координати.

Ролистън се появи точно където го очаквахме. Представих си как първо се изненадва, а после се ядосва, когато види, че земните сили го очакват. Че е бил разкрит. Надявах се да осъзнава, че сме били ние. А после си представих как гневът му минава в самоувереност, когато види, че дори с орбиталната ни отбрана неговите сили са по-големи, по-модерни и по-добре въоръжени. Накрая видях и сам.

Отделно от размерите, встрани от количествата кораби в спретнати формации, които мигновено откриха огън, изтребители и прехващачи като точици светлина сред по-големите машини, ме уплашиха фрегатите на Черните ескадрони. Бяха еволюирали, откакто ги видяхме за последно. Обтекаемите им корпуси бяха станали по-органични. Имаше нещо хищническо у тях. Движеха се като гротескни акули, след като сгънаха платната на индукционните си генератори. Бяха по-бързи и маневрени от нашите фрегати и се движеха заедно със своите изтребители и прехващачи, сражаваха се със собствените ни бързи кораби. Навсякъде черните им лъчи скриха звездите — един от изтребителите ни се разпадна насред буря от отломки и замразен ускорителен гел.

Фрегатите им не бяха най-лошата вест, а флагманският им кораб, който сгъна платната си много по-бавно. Приличаше на машинен плужек с криле на пеперуда, покрит с огромни плочи брониран хитин. Познах го. Бях се качвал на него. Най-модерният и най-голям свръхносач в колониите: очаквахме да им е флагман, както бе и в Сириус, докато служех там. Но не очаквах да го видя такъв. Дори размерите и формата му бяха сменени. Очаквахме поне в технологиите всичко да остане, както е, но Ролистън беше променил и това. Беше превърнал „Джордж Буш Младши“ в подобие на титаничен чумав червей.

— Какво е направил? — отрони Мадж ужасѐн.

Още повече, защото знаеше, че отиваме натам.

Метал простърга о метал, когато скобите пуснаха кораба ни от „Тъндърчайлд“, а нашите пилоти ни отлепиха от него.

Мракът се озари от светлини. Флотилията ни се издигаше над тези на Ролистън, за да ги приклещи между себе си и мощните орбитални платформи около Земята. Нашият кораб бавно тръгна към флотилията им. Трябваше да ги оставим да се срещнат. Космосът грейна в синьо, когато „Тъндърчайлд“ откри огън с огромното си протонно оръдие към „Буш“. Бях твърде далеч и не видях дали го е уцелил. Губехме все повече и повече кадри, докато врагът унищожаваше сондите ни и дългообхватните ни сензорни модули.

— Идват — произнесе спокойно пилотът по вътрешния канал.

Последва хаос от метеори.

Почти веднага, след като бяхме предали координатите от Цитаделата, са започнали да ги изстрелват навсякъде от Пояса — най-големите скали, които са могли да заредят в промишлените си електромагнитни катапулти. Математическа война. Координатите и моментът на изстрелване са били изчислени до най-малкия детайл. Всички скали са били насочени към различни вектори в огромния периметър, в който се очакваше да пристигне врагът.

Вражеските сили навярно са разбрали от мига, когато са се появили. Нямаше значение. Големите кораби се движеха бавно, камо ли цяла флотилия от тях. Маневриращите им двигатели се включиха, грейнаха ярко и ги отместиха. Стреляха с тежките си оръжия, превръщаха скалите в скорострелни шрапнели, ад за по-малките кораби.

Само част от скалите достигнаха целта си, но сред вражеската армия се възцари хаос. Надявах се Ролистън да беснее. През различни прозорци виждахме объркване във всякакви етапи. Една от скалите се заби в лек крайцер и го прекърши. Машината се разцепи безшумно и избълва газ, отломки и хора във вакуума. За жалост вражеските кораби бяха твърде далеч едни от други и не можеха да се сблъскат.

Мракът наистина се озари, когато се отвориха орбиталните оръжия на Земята. Протони, плазма и лазерни лъчи блъвнаха към флотилията на Ролистън. Оставяха дълбоки следи по големите кораби, взривяваха по-малките. Хиляди ракети се извиха от обратната страна на планетата, раздробиха се на субмуниции. Количеството двигатели, устремени към врага, се увеличи в геометрична прогресия. Целите сякаш се взривиха отведнъж, но бяха просто примамките и останалите отбранителни системи, които се справяха с ракетите. Наблюдателните дронове на врага стреляха с отбранителни лазери, а някои просто сами се блъскаха в бойните глави.

Двете флотилии започнаха да си разменят огън във всички възможни разновидности. Ракетите, преминали през отбраната на врага, се взривяваха — поразяваха кораби, включително големи. Ролистън бе оставил част от тях по краищата на флотилията си, точно на огневата линия на орбиталната защита.

Докато наблюдавахме как се разпадат вражеските кораби, чувствахме, че можем да победим. Това бе най-голямата космическа битка, която бях виждал. Най-голямата в историята. Макар и да не бе по моята част, разбирах тактиката, стратегията и суровите факти на елементарните частици и металните бронебойни амуниции. Не внимавах много в кадрите от мрежата.

В мрежата Земята представляваше великанска мъждукаща неонова информационна сфера. Завеса от филигранни нишки я свързваше с орбиталната отбрана. Други нишки я свързваха с флотилията в орбита. Дори оттук се виждаха информационните отражения на сондите от тази страна на планетата. Кулата от вода на Атлантида ми беше странно позната и успокояваща. Там се бе родил Бог в мрежата.

Повечето кораби изглеждаха като старовремските си предшественици, стилизирани с висококачествена компютърна графика. Всяка националност си имаше тема. Хакерите също имаха тематични аватари. Фрегатите от Черните ескадрони представляваха биотехнологични насекомоидни дракони. „Буш“ приличаше на огромен погребален шлеп от някоя древна, грозна част от историята ни.

Зад нас над информационния хоризонт на планетата се издигаше огромно червено слънце. Бог.

От всеки вражески кораб се изливаше нещо, което отначало помислих за черна течност, но се оказаха мухи. Всяко ято се издигна и се оформи в масивен виртуален силует. Четири черни слънца, по едно за Сириус, Лаланд, Проксима и Барнард.

След това Демиург преформатира мрежата. Отражението от Космоса в нея се сдоби със земя — равнина от обсидиан, а в нея отразен океанът от червени пламъци, бушуващ в небето. Бог закрещя.

— Бог да ни пази — прошепна Езичника по канала ни.

Хакерите на врага полетяха през равнината към нашите. Всеки от техните би трябвало да е в униформата на страната си, но не бяха. Всички представляваха безлики, безполови демони, черни и крилати, понесли огнени оръжия.

Демоните връхлетяха хакерите от флотилията ни и по-далечните, тези откъм орбиталната ни отбрана. Нашите бяха въоръжени с копия от софтуера, разработен от Езичника и Мораг — това, което бяха извлекли от софтуера на боговете в мрежата и вътрешната информация от Демиург. Оръжия от лунна светлина и сребристи пламъци, с които едва-едва успяваха да устоят на напора на демоните. Викария ми липсваше.

Тогава от черните слънца излетяха ангели и сложиха началото на същински мор. Гледах с ужас как почти свръхестествените оръжия и бели пламъци започнаха да си оформят просеки сред хакерите ни.

Когато обмисляш на теория превъзходството на врага, боравиш само с думи, с числа. Едва после го виждаш от първа ръка.

Изтиках кадрите от мрежата на заден план и увеличих образите от флотилиите, от различни ъгли. Силите на Ролистън още бяха в безпорядък, но започваха да се прегрупират. Двигатели във всякакви размери пламнаха в мрака, когато двете армии се доближиха взаимно. Нашата флотилия отчаяно се опитваше да скъси разстоянието, а те пък ни искаха по-далеч.

Отбранителните системи на кораба ни непрестанно неутрализираха вражески ракети, а корпусът не спираше да трепери и да се люлее. По него затрещя огън от релсотрони. Дори не чувахме лъчите, които несъмнено овъгляваха бронята му. Вместо това чувахме движението на собствените му оръжия, когато отвръщаше на огъня. Потайността не бе вариант. Дори не ни придружаваха изтребители. Бихме привлекли твърде много внимание.

Тогава видях поражението ни, изписано пред погледа ми. Това бе забавило нападението им: нещо, което дори не бихме помислили да ползваме. Големите кораби по краищата на ролистъновата армия стреляха. Беше планетарна кинетична бомбардировка, несравнима по мащаби с унищожението на Калифорния.

Кадрите показваха ту случващото се в Космоса, ту случващото се в орбита, ту случващото се на Земята. Плътни стволове от метални частици разпарчетосаха по-голямата част от орбиталната ни отбрана, унищожиха веднъж завинаги мита за Земята крепост. Орбиталните платформи просто престанаха да съществуват, превръщаха се буквално в прах с ужасяваща скорост. Кадър след кадър угасваха, но все пак имаше достатъчно, за да видя какво се случва и откъм повърхността.

Земята сякаш пламна, когато атмосферата блесна от навлизащите в нея заряди. Сякаш небето гореше.

После сондите, Колумбия, Еквадор, Уганда престанаха да съществуват като с щракване на пръсти. Огромната Атлантида експлодира първо от едната страна, а после от срещуположната, рана от куршум в титанични мащаби. Чутовната структура се пречупи, а кинетичният заряд създаде приливна вълна от кипнала вода и всичко това се устреми към Земята, където щеше да причини тектонично явление.

Как можеха хора да сторят това със собствения си дом? Не можеше всички да са обладани! Втората бразилска сонда също рухна, ужасяващо повторение на случката от Конфликта.

Въздушен маршал Каария загина на мига, а с него и координацията на останалата орбитална защита, по-голямата част от която беше вече от обратната страна на Земята.

Дори от толкова далеч над планетата кадрите успяваха да уловят ефектите от бомбардировката. Там долу сушата се разпукваше от земетресения, давеше се в потопи.

Искаше ми се да кажа нещо. Нямаше какво. Искаше ми се да кажа на пилота да побърза, но беше безсмислено.

— Е, здраво ще да са се разлютили — промълви Мадж. — Мисля, че трябва да изпратиш данните, Езичник.

Езичника пусна пакета по Бог. Всеки останал човек, свързан с мрежата, получи съобщението. Изключихме Шаркрофт, командния център и най-различните разузнавателни агенции, които се разкрещяха какво сме направили този път. Тези хора мразеха да споделят.

Сега, разчистил пътя, Ролистън достави своята пратка. Изглеждаха точно каквито бяха: огромни шушулки, изстреляни към Земята с последната версия на Кром. Ролистън я беше нарекъл Кром Круах — неизброими бионанити, които щяха да се възпроизвеждат, да растат, да заразяват, да поглъщат, да променят из основи. Това беше опитът му да ксеноформира Земята. Да я пресъздаде по образ и подобие на болния си ум.

Имаше опити за прихващане. Някои дори успяха. Единственото в наша полза бе, че Кром Круах се придвижваше бавно.

Поемахме още и още удари, всеки от тях ехтеше през корпуса. Усещах разликата в движението — пилотите на кораба ни вече се бореха да го овладеят.

Във флотата няма абордаж. Космосът е твърде голям, а никой не е толкова луд, та да вземе на абордаж кораб, пълен с врагове. Освен Мърл. А сега и всички ние. Всичко е въпрос на синхронизиране на скоростта. Надяваш се целта ти да не смени посоката, а после даваш малко газ, опитвайки се да не се размажеш по корпуса. Проста работа, само че математиката бе необозримо сложна и се намирахме насред най-голямата космическа битка в историята.

Надявах се, че пилотът ни, чието име дори не си направих труда да науча, е наистина добър, иначе щяхме да останем със свалени гащи.

— Най-много до тук мога да ви докарам — каза той по вътрешния канал.

Проверих къде сме. Беше напечено — ако подобна дума изобщо описваше ситуацията. Всички мълчаха. Все едно чакаха вкупом нещо. Шлемът на екзобронята на Мадж се обърна към мен.

— Готови? — попитах.

Явно отново ръководех бойната част от нещата. Един по един другите потвърдиха. Така. Време беше.

Излязохме от бомбения отсек с помощта на летателните си двигатели. Отначало планирахме да стоим близо до кораба, да се изравним със скоростта му и да се ориентираме. Рану и аз бяхме първи, след нас идваха Езичника и Мораг. Само че корабът се разпадаше около нас. Металът се огъваше и разцепваше, превръщаше се в шрапнели под напора на черни лъчи и експлодиращи бойни глави. Мърл и Мадж излязоха насред вихър от отломки. Насочихме се и засилихме двигателите на броните си, докато части от кораба ни блъскаха ту насам, ту натам. Поехме доста удари, докато се измъкнем от останките, а висококачествените ни навигационни системи непрестанно преизчисляваха курса. Вече вън от хаоса, дадохме последен тласък. Молехме се стелт системите ни да си свършат работата и онези отсреща да ни помислят за отломки. Помагаше ни и че никой никога не е бил толкова глупав, та да опита нещо подобно.

Сякаш се носехме към несекващ огън. Червените лазерни лъчи, синьото и бялото на протонните оръжия, белите пламъци на плазмата, двигателите на ракети, множащи се, докато се превръщат в субмуниции. Виждахме дългите опашки на трасьорите на релсотрони. Лазерната отбрана унищожаваше прииждащите бойни глави. Бронирани корпуси се разтичаха, докато по тях разцъфваше плазма.

Дроновете приличаха на рояци насекоми край по-големите кораби, стреляха по изтребители, прехващачи, други дронове и ракети. Корпусни мекове стреляха като пълзяща артилерия към всеки вражески кораб в обсег.

Някои от изтребителите ни се стрелнаха под нас. Като цяло представляваха несъразмерно големи двигатели, тласкащи клиновидни оръжейни платформи, пълни с противоускорителен гел. Без гравитация маневрираха при толкова високо налягане, че би стрило на прах незащитени и неподсилени кости. По петите на изтребителите бе една от смътно органичните фрегати на Ескадроните, а черните й лъчи пронизваха космическото пространство отново и отново, взривявайки насочените към нея ракети. Двигателите й грееха в студено синьо, като на някой Техен кораб. Всеки лъч унищожаваше по някой изтребител, от който се изсипваше замръзнал гел. Ние бяхме твърде дребни, за да ни забележи.

Всеки знае, че войната е нещо ужасно. Така е. Никой не ти казва обаче, че понякога е красива. Това беше красиво. Все едно гледах фойерверки като малък — развълнуван, но и спокоен. Беше нереално красив хаос от светлина, огън и метал. Беше като балет, а когато изключех шума от емисиите, крясъците и паниката, чувах само дъха си.

Обзе ме още по-силно вълнение, когато един от корабите им се разпадна под тежкия обстрел от многобройни посоки, включително яркосиньото копие от протонното оръдие на „Тъндърчайлд“.

Навсякъде около нас се разлитаха парчета от бронирани корпуси. По-бързите кораби прелитаха наоколо, вкопчени в сражение — въздушен бой, както предпочитаха да се нарича, — рискуваха да стрелят към по-големите кораби, привличаха лазерен и релсотронен огън от защитните дронове на врага.

Над нас полезрението ми се изпълни с огромното органично туловище на мутиралия „Буш“. Пасивните сензори на Хелиона уловиха скок в радиацията, когато чудовищното ентропично оръдие на „Буш“ остави резка по цялата дължина на „Тъндърчайлд“. Добре, имаше нужда да се пооцапа малко. Да се сдобие с геройски белези.

Някаква батарея с вид на язва по кожата на „Буш“ освободи множество ракети. Където бе понесъл щети, корпусът клокочеше като бактерии под микроскоп, докато поправяше бронираната си плът. Не беше кораб, а сякаш кошмар, чудовище.

Пренебрегнах скоростомера на вътрешния си дисплей. Всичко е относително, казах си, докато „Буш“ растеше. Накрая виждах само него. Още бяхме на десетки километри. Трябваше да се справим със защитните дронове. Независимо дали мислеха, че сме отломки, или не, щяха да ни уловят и да стрелят по нас, защитавайки кораба-майка автоматично. И щяха да са свързани с Демиург. Щеше да разбере, че идваме.

Изпратихме към флотилията сигнала, предварително уговорения зов за помощ. Най-близкият до нас носач беше немски, „Барбароса“. Всеки от носачите си бе запазил ескадрон в резерв, за да ни помогне при нужда. След сигнала ни всички тези ескадрони се присъединиха към сражението. Някои излязоха от шлюзовете за скачване и включиха маневриращите си дюзи, за да се отдалечат от носачите. Много от тях не стигнаха далеч.

Познавах „Барбароса“. Веднъж бе нападнал един от Техните дреднаутове в Проксима и бе спечелил. Вече твърде остарял за служба на фронта, бе се върнал в Слънчевата система за отбрана. За жалост днес го командваха Мамини синчета от Луфтвафе. Срамота. Щеше да е хубаво да пусне Валкирии, за да ни помогнат. После се присетих, че Валкириите сега бяха от лошите и управляваха по-добри изтребители.

Езичника правеше това, в което го биваше — осигуряваше наблюдение за ескадрона, а той понасяше тежки щети, насочвайки се към нас. Използва пасивно сканиране, за да не издава позицията ни, даваше координатите на защитните дронове, от които трябваше да се отървем. Изпрати на пилотите и разположението на лъчевите отбранителни системи на „Буш“. Всички други оръдия бяха твърде големи, за да ги използват срещу нас. А после Езичника изпрати прицелни решения чрез, надявахме се, прикрития ни канал за свръзка.

Докато чакахме изтребителите и се приближавахме към „Буш“, аз увеличих емисията от мрежата. Войната между Бог и Демиург приличаше на вирусно затъмнение. Сякаш червеното слънце изчезваше, проядено от неизвестна инфекция. Крясъците на Бог вече бяха непрестанен фон за нас. Дребнаво ми се прииска да млъкне.

После се показа най-смислената ни надежда от началото на сражението. Дойдоха като армия, събрана от кол и въже — корпоративни и криминални хакери, гении аматьори и ветерани, спортни и снъф-гладиатори. Подмолни воини от мрежата, измамници, хазартаджии и всякакви други боклуци. Някои бяха бивши военни, други се бяха скатали от служба, а имах и ужасното усещане, че мнозина бяха още твърде млади за служба. Бяха с аватари от всички разновидности на попкултурата и религията. Някои бяха дошли просто като себе си.

Бяха гневни и въоръжени с най-добрите нападателни и отбранителни програми, които Мораг, Езичника, Салем и Картечар, преди да загине, бяха успели да разработят от софтуера на боговете. Бяхме им пуснали най-добрите софтуерни мечове и щитове, които можехме, с пакета данни на Езичника след удара по Земята. Беше манипулативно. Отпреди знаехме, че Ролистън ще опита да бомбардира Земята, но нямаше какво да сторим. Нямаше и време властите да евакуират целите. Данните съдържаха и сърцераздирателна молба за помощ от Мадж. Беше я съчинил, докато се возехме в совалката към някогашния дом на Ролистън.

Слънцето се разгоря и мракът отстъпи. Но само малко. Почти всяка изолирана система на Земята, в орбита и във флотилията ни, бе отворена за Бог.

Армията от прошляци се сблъска с демоните и ангелите, недисциплинирана гмеж от аватари, оставящи сребристи следи. Между мислите и действията им имаше по-малко от секунда забавяне, тъй като действаха много далеч от телата си. Това съвсем леко закъснение понякога бе достатъчно, за да даде предимство на врага, особено на ангелите.

Демоните понасяха поражения. Новата армия действаше мръсно. Групи хакери, които се познаваха, се скупчваха върху целите си, разправяха се с тях и продължаваха. Тези хора нямаха обучението, дисциплината и технологиите на останалите, но бяха много и току-що бяха видели огромни части от Земята унищожени. Имаха на своя страна гнева, а той мотивираше силно.

Езичника ни изпрати кадри от повърхността на черната равнина. Един ангел се извисяваше над новодошлите и останките от военните хакери на флотилията. Помиташе по неколцина с всеки удар на копието си от бял пламък, оставяйки във физическия свят трупове с димящи куплунги. Видях Татко Неон: хвърли се към ангела, обстрелвайки го с всяка мръсна заклинателна програма, с която разполагаше. Разсея го, парира удара му със сияещия си жезъл, хвърли се под гарда на създанието и откъсна парче от плътта му. После се изстреля във въздуха и го захапа за врата. Ангелът се олюля като марионетка. Костите му щръкнаха от кожата. Белите пламъци в очите му угаснаха.

На други места обаче сражението не вървеше толкова добре. Малцина от хакерите можеха да се мерят с ангелите. Стълбове от черен огън изригнаха от слънцата към равнината, изпепелявайки аватари и от двете страни. Огненото небе закипя гневно.

Изтребителите от „Барбароса“ се показаха на максимална тяга. Един от тях се разпадна и се разлетя във всички посоки, когато плътен лазерен лъч нажежи до бяло корпуса му.

Изтребителите едновременно откриха огън с релсотроните си и пуснаха наведнъж всичките си ракети, колкото можеше по-близо до защитните дронове.

Те отвърнаха на огъня. Космосът грейна — матрица от лазерни лъчи. Бойните глави се взривиха в космоса. Някои дори достигнаха целите си. Дронове пред нас експлодираха в бърза последователност. На дисплея ми се появиха мерници за останалите.

По корпуса на кораба също имаше експлозии, поразени хрущялоподобни отбранителни системи.

Пътьом към „Буш“ пусках кратки откоси от мъстителите си към още целите дронове. Някои горяха, облени в плазма. Черен лъч от ответен огън остави следа по Хелиона ми. Изстрелях една от ракетите на гърба си към платформата, която ме бе улучила. Моята ракета бе унищожена, преди да я достигне, но тази на Мораг успя.

Никой от изтребителите не оцеля след първата си възможност да стреля.

Вече и ние търпяхме леки поражения, докато се носехме бясно към корпуса на кораба. Мадж и Езичника стреляха към него. От плътта му растяха подобни на уокъри биомеханични конструкти. Присъединих се към стрелбата. После осъзнах, че приближавам твърде бързо. Опитах да пусна малко обратна тяга на перката си. Успя да ме забави, но и така се блъснах здраво в корпуса. Изплюх кръв върху пластмасовия си визьор. Отскочих. Мъстителят изхвърча от ръцете ми, но остана свързан с патрондаша на гърба ми.

С помощта на системите на бронята си върнах управлението и отново стигнах до корпуса. Шестимата се събрахме в плътен кръг, с лица навън.

— Нямам никаква идея какво е това — каза Мърл. — Архитектурата му на нищо не прилича. Плановете, които свалихме, са безполезни. Дори не видях шлюз, докато наближавахме.

Това бе най-близкото подобие на уплаха, което бях виждал у Мърл. Не бе „твърде“ близко подобие, но определено не звучеше доволен.

— План Б? — попита Мадж.

— Искаш ли ти да съобщиш? — попитах, докато стрелях по нещо, растящо от корпуса.

— Мисля, че ще звучи по-солидно от теб.

— Какъв е план Б? — попита подозрително Езичника.

— Жребците до Ролистън, край — казах по един от отворените канали.

— Какво правиш, мамка му!?! — изкрещя бясна Мораг.

Мърл насочи плазменото оръдие на Хелиона си към мен.

— Какво има, Джейкъб? Малко съм зает в момента — отвърна припряно Ролистън.

Гласът му ми звучеше същият, но сега омразата ми надделяваше над страха, докато го слушах. Останалите притихнаха.

— Не бъди путьо. Пусни ни да влезем и да приключваме.

Последва дълго мълчание. Всъщност, щеше да е дълго, ако Мораг, Езичника и Мърл не крещяха заплахи и не ми искаха обяснения едновременно.

— Добре, Джейкъб — отвърна Ролистън накрая.