Война в небесата

12. Уту Па

Повечето от тях бяха бивши военни, но се бяха установили в нещо, приличащо повече на бежански лагер, отколкото на база. Мършави, гладни, измъчени и почти неадекватни мъже и жени следяха с подозрение колите ни.

Успяхме да задействаме машината на Езичника. Карах аз. Когато се свести, той ми каза, че стреляли с ракетата, защото решили, че така и така са мъртви. Беше здраво очукан, но иначе беше наред — както и Мадж. Колата на Кат влачеше нашата. Мораг бе относително сигурна, че с правилните части, въпреки щетите, би могла да я поправи. Започваше да ми се струва, че колите си струват всяко петаче от безумната цена.

Бяхме си казали, че отиваме с кивитата доброволно, след като неизбежно поспорихме дали не е капан. Докато навлизахме в пещерния им комплекс, оръжия ни държаха на прицел от всички страни. Някак храната не стигаше, но оръжия винаги имаше достатъчно. Както и мекове. Заедно с Ландскнехта, който ни бе проводил дотук, имаше още три — втори Ландскнехт, клас Стоманен мантис, един бърз съгледвачески мек и един тежка категория, клас Бисмарк.

Бисмаркът на практика представляваше тежковъоръжена платформа, окачена на четири мощни, насекомоподобни крайника — имаше тристамилиметрова електромагнитна картечница, две тежки ракетни батареи и най-различни отбранителни лазери и противопехотни оръдия. Огневата му мощ респектираше. Само че бе почти безполезен в партизанска война. Имаха всички приспособления, но от тази планета трудно се изкопчваше храна. Всички наоколо изглеждаха полумъртви от глад.

Излязохме от колите си и се озовахме насред полукръг от дула. Опитах се да си придам корав, заплашителен вид, но понеже адреналиновият приток бе секнал, налягането ме притискаше като мъртва тежест, а гръбнакът ме болеше непрестанно. Изплюх се на земята. Чувствах гърлото си ощавено, а слюнката ми сякаш розовееше.

— И така, ще си помагаме с местната съпротива ли, или ще ни ограбват? — измърмори под нос Кат.

— Кой командва? — попита Езичника.

Никой не продума. Повечето край нас бяха маори, набити и масивни, хора, родени в място с висока гравитация. Мнозина имаха татуировки, сякаш полазили лицата им. Ландскнехтът още се извисяваше над нас.

— Мисля, че трябва да дадем храна на тези хора — рече Мораг.

Езичника й изсъска да мълчи. Кат и Мърл също не изглеждаха особено доволни.

Светлината идваше от преносими прожектори и пръснати тук-там лампи, захранвани с генератори. Нямаше достатъчно за цялото място и много от него тънеше в мрак. В скалата с лазер бяха изсечени ниши, приличащи на импровизирани койки. По-късно щях да разбера, че се наричат миньорски ковчези и в ранния колонизационен период там оставяли мъртвите миньори, докато намерят начин да се отърват от тях. „Ковчезите“ бяха много.

Кордонът от оръжия се раздели и към нас закрачиха четирима души — двама мъже и две жени. По-възрастната изглеждаше препатила. На години може би не бе по-голяма от мен, но имаше изхабен вид. Бе мускулеста и сурова, носеше инерционна броня с кожен елек върху нагръдника си. Когато се обърна да каже нещо на един от другите, видях на гърба на елека стилизиран изцъклен и оплезен демон — някакъв символ на улична банда. Половината й лице и каквото се виждаше от ръцете й бяха изрисувани със завъртулки, които сякаш изпиваха тъмната й, ала и някак пепелява кожа.

До нея вървеше най-едрият хакер, когото бях виждал. Личеше, че е хакер, по мишмаша от военни и незаконни чаркове, които сякаш растяха от половината му глава. Въпреки набитата си физика и високото налягане той се движеше изненадващо леко, почти като хищник. И при него се виждаше опъната измършавяла плът, а татуировките му бяха почти навсякъде. Изглеждаше някак свръхестествен. И той носеше кожен елек — като всички.

Другият тип ми напомни за забавленията ни с руснаците в лагер 12. Макар и без свръхтежките модификации на вукарите някой бе придал на лицето му вълчи вид. Имаше щръкнала изкуствена челюст със собствено захранване и зъби от хирургическа стомана, както и кучешки нос. Ноктите на ръцете му бяха оформени като остриета. Все пак приличаше повече на куче, отколкото на вълк, но не и на куче от любвеобилните породи. По бузите му също бяха плъпнали татуировки, тръгваха от дългите бакенбарди и се срещаха на челото му.

— Мне — рече Мадж, клатейки глава. — Не обичам кучешките… „неща“.

При все че го разбирах след опита ни с вукарите, изказването не бе особено дипломатично. Типът куче удари Мадж здравата и го просна.

— Това ми е другото кучешко „нещо“! — извика на другаря ми, който се мъчеше да се изправи. Кат сграбчи мъжа и направи нещо сложно с ръцете и врата му, поставяйки го в ключ. Щръкналите оръжия се размърдаха. Очакваше ни сериозно насилие.

Другата жена, по-скоро момиче, бе най-слабата от всички край нас. Не разбирах как гравитацията не я е прекършила. Беше бледа, по-бледа от останалите, и бях относително сигурен, че не е маор, въпреки татуираните устни и брадичка. Имаше дълга, права тъмна коса и едва ли бе по-възрастна от Мораг. Освен това нещо не й беше наред. Сякаш не беше изцяло с нас, а получаваше сигнали на различна честота.

Суровата жена и едрият хакер спряха и ни изгледаха лошо. Девойката стигна плътно до нас и ни заоглежда.

— Пусни го — рече жената на Кат.

Кат я пренебрегна. Мадж плюеше кръв. Кучето се мъчеше да се отскубне — напразно.

Обърнах се към него.

— Посмей да го докоснеш пак и този път ще те нараня аз, ясно?

Онзи беше бесен, задето така го бяхме обезвредили. Само се изплю към мен. Кимнах на Кат и тя го пусна. Хубаво. Правехме се на добре сплотен екип, въпреки че всъщност на нищо не приличахме. Кучето се обърна с кръвнишки поглед, но Кат не продума.

— Това е нашата котка — рекох, опитвайки се да разчупя леда. Но вместо това се издъних.

Шашавата девойка беше стигнала до мен. Обърнах поглед към нея.

— От спецчастите ли сте? — попита жената, явно предводителят им.

Не отвърнахме.

— От тях са — рече хакерът.

— Страшна работа, спасени сме — изръмжа кучето.

— Онлайн ли са? — попита отново жената.

— Не, доколкото мога да преценя. Явно действат на тъмно — отвърна хакерът.

— Провери и машините им.

Той тръгна към колите ни, но му препречих пътя.

— Момент — изрекох и вдигнах ръка.

— Ако сте онлайн, сме преебани. Трябва да бягаме, а губим хора, когато бягаме — рече жената.

— Не сме онлайн — каза Езичника. — Крием се от същото, от което и вие.

Едрият спря, но хвърли поглед към жената. Бледото момиче оглеждаше Мораг, която й се усмихваше смутено.

Мадж се изправи.

— Ох, бе! — възкликна и си запали джойнт.

Сякаш не таеше неприязън към кучето. Може би след като се бе самовзривил с ракета, не му пукаше особено от едно кроше.

— Ще трябва да свикнете с някои неща. Ще ви проверим машините и ще ви вземем храната. Ще получите достатъчно, ако решим да не ви убием и ви позволим да останете — рече жената. — Голям Хенри, каква е хавата?

— Биеха се срещу лошите, когато ги открих — отвърна онзи в Ландскнехта.

— Воювате с Ескадроните на свободата, така ли? — попита хакерът.

Вдигнах вежда.

— Ние им викаме Черните ескадрони.

— Те си викат Ескадроните на свободата. Ние пък им викаме чекиджии — изръмжа кучето.

— Много ми лази по нервите тази малката! — процеди Мадж.

Девойката бе на сантиметри от лицето му. Може би все пак му бе писнало да го подритват по какви ли не начини.

— Оставете я — намеси се хакерът.

В тона му усетих заплаха, която не ми се стори преструвка. Бях доста сигурен, че този би могъл да се разправи с повечето от нас в ръкопашен бой.

— Британци ли сте? — попита жената. Кимнах. — Тук ли бяхте, когато се случи? — Поклатих глава. — Част от инвазия ли сте? — Отново поклатих глава. — Така и си помислих. Къде ви е храната?

— Кат, Мърл, дайте им половината ни провизии.

Мърл рязко обърна глава към мен. Щеше му се да каже нещо, но дисциплината му надделя. Тази на Мадж — не.

— Половината ни пр…

Някак се усети да млъкне, когато видя изражението ми. Можеше поне да се преструва на професионалист.

— Ако някой се опита да вземе повече, гръмнете го — продължих.

Жената го обмисли.

— Само да знаете, когато ни потрябва и другата част, ще си я вземем, а ако не ви се нрави, имаме дълга и горда история на канибализъм.

Последва смях. И от наша страна. Всъщност просто не ни се струваха чак толкова страшни след вукарите.

— Е, да се надяваме, че дотогава ще сме приятели — рекох. — Но няма да пипате колите. Не сме онлайн. Не след дълго ще ви стане ясно от само себе си. Налага се да ни вярвате — а ние ще ви се отплатим с храна.

— Можем да си я вземем… — понечи да се тросне кучето, но жената вдигна ръка и той замълча.

— Виж, друже, съжалявам за поведението на Мадж, но си изпатихме наскоро с едни хора, които приличаха на теб. Може би сме единствените ви приятели тук долу — казах аз на мъжа.

Последното беше налучкване, но си изглеждаха зле.

— А ние пък сме единствените ваши приятели, нали така? — попита едрият хакер.

И той имаше право.

— Стига да не ви изядем — допълни жената.

Мястото се наричаше Уту Па. Па беше някакъв вид маорско укрепление, а уту значеше нещо между отмъщение и отплата. Представих моите хора. Онези ни дадоха само опознавателните си названия. Предположих, че някога, когато са представлявали банда, това са били прякори и вероятно все още бяха по-важни за тях от истинските им имена. Коравата предводителка беше Майка. Някога била старши подофицер, а сега командваше цялото па. Хакерът се казваше Картечар и заедно с Майка караше Бисмарка. Кучето се казваше Муцуна. Това щяхме лесно да го запомним. Някакъв урод го модифицирал още като хлапе, за да го използва за лов на плъхове. Явно на Лаланд имаше плъхове, при това опасни, което ме впечатли. Бледата девойка се подвизаваше като Странната. И с това име нямаше да имаме проблем.

Големия Хенри, който ни спаси, се оказа много дребничък, разбира се. Типично войнишки прякор. Стигаше ни на почти всички до гърдите и се клатушкаше странно, когато ходеше, но иначе имаше много мощно телосложение. Върху хаоса, който представляваше сплетената му коса — с дълга плитка отзад, — бе накривил много омачкано и старо на вид бомбе. И брадата му беше сплетена на плитка, а по цялата си незаета от гъст космалак кожа имаше обичайните маорски татуировки. Той изглеждаше най-приятелски настроен, но все пак ни беше видял да се сражаваме с гадовете.

След първоначалната размяна на реплики Мадж ме дръпна настрана.

— Половината ни шибана храна!

— В скривалището имаме запаси, а Мърл пък знае къде може да намерим още.

— Но скривалището може да е компрометирано.

Кат и Мърл, въоръжени, надзираваха, докато хората на Майка взимаха половината ни провизии от колите.

— Какво да ти кажа, Мадж? Виж ги. Умират от глад, а приятелите ни тук са в остър недостиг. Освен това съм служил с маорски САС-овци, от новозеландските спецчасти. Бяха корави копелета.

Мадж се ухили.

— На теб всички ти се струват такива.

Официално бяха Конните стрелци на кралица Александра или някакъв дезертьорски контингент от тях — бронирана кавалерия. Майка и Картечар изглежда движеха нещата, а Муцуна и Големия Хенри им помагаха. Странната бе просто местен колорит, струваше ми се. Пехотинците, танкистите и артилеристите с тях, почти всички маори, викаха на петимата Нгати апакура, Племето на жената, която търси мъст. Бисмаркът също се казваше Апакура, а петимата пък наричаха самите себе си уанау. Доколкото схващах, това значеше „семейство“.

Бяха много близки. Бяха отраснали по улиците и си имаха само един другиго. Основали си банда, защото нямали избор. Улични закони: или си агресор, или жертва. Улицата изяждала децата, които не намирали начин да се защитят. Откакто основали малкото си племе, не сваляли символа си от гърбовете си.

Мадж успя да научи всичко това след няколко разговора с Големия Хенри и някои от другите в лагера, които още не беше вбесил. Подозирах, че ги подкупва с наркотици, а не разчита на чара си.

Като тийнейджъри се научили да карат мекове в мините. Тогава оперирали миньорски версии — най-добрите чаркове заминавали за фронта, за бойните мекове, — но ресурсите трябвало да текат. Големия Хенри казал на Мадж, че са изгубили много хора в минни произшествия, още преди да ги въвлекат във войната. Само те петимата останали от семейството. Един Бог знаеше как са успели да останат в един и същи отряд, заедно, през цялото това време.

Черните ескадрони (на свободата) твърдели, че са прокуденото Земно правителство. Появили се с Кронин начело. Явно независимо от данните на Бог Лаланд, а не Сириус, била първата им спирка. Бяха ни оставили фалшива следа. Имаше логика, ако подозренията ни за Цитаделата бяха правилни.

Ескадроните на свободата разпространили версията, че сме били тайни Техни агенти и сме успели с пропаганда да подлъжем Земята, че войната е свършила, а после сме превзели мрежата с Техен вирус. Дори пуснали монтирани кадри от нахлуването ни на Атлантида. Чувствах се употребен.

Ескадроните наричали Демиург Вълна на свободата. За жалост в пропагандата да наречеш нещо обратното на това, което е, е добра тактика. Хората вярваха на названия. Много по-лесно беше, отколкото да оценяваш дела. Кронин, говорителят на т.нар. Прокудено Земно правителство, описал Демиург като последна защита срещу Техния вирус, нещо като глобална ваксинация на мрежата.

Картечаря му викаше Черната вълна. Разбрал какво представлява в действителност, изолирал системите им и успели да избягат от базата си, след като се сблъскали с нещо, което ми звучеше като машина с Техни подобрения. Впечатлих се, че са успели да свалят една от щурмовите совалки на Черните ескадрони само с мек.

И други членове от отряда им се присъединили, открили и още хора в пещерите. После други бегълци от Черните ескадрони пък ги открили, след като чули за тях. Като цяло бяха около двеста души: основно пехота, малко поддръжка, три танкови екипажа, от които само два имаха танкове, и един екипаж на самоходна артилерия. Имаха също така почти достатъчен брой БТР-и в различни стадии на разпад, за да евакуират всички хора при нужда.

Имаше много гърла за хранене. Отрано бяха разбрали, че ако заловят когото и да било от тях, ще бъдат моментално разкрити. Един от хората им изчезнал, докато търсел провизии. Преди да се усетят, техният па бил ударен от разнородни новозеландски колониални сили, подкрепени от Ескадроните. Успели да се измъкнат само защото насред свирепата битка срутили тунел зад себе си. Оттогава се криели в дълбоките пещери. Местели се на всеки две седмици или ако някой клет кретен се изгубел в пещерите. Според мен бяха все още живи само защото засега не бяха достатъчно важни на Ролистън, та да се разправи с тях.

Уанау знаеха, че Демиург държи под тотално наблюдение всички контролирани от него зони. Това ограничаваше вариантите им и значеше, че разполагат с много малко информация какво се случва в по-гъстонаселените зони над тях. И, разбира се, правеше за тях изключително трудно намирането на храна.

Бяха направили няколко успешни набега за провизии, но това не беше техният род война. И за миг не се съмнявах, че са много силни в открити сражения, за каквито бяха обучени, но ако имаше начин човек да се сражава с Черните ескадрони, той бе партизански. Мековете просто не ставаха за това.

От друга страна, бяха се разправили с всички елементи на Черните ескадрони на по-дълбоките нива. Всеки, който ги търсеше с цел, различна от присъединяване, също срещаше смъртта си. Имаше обаче проблем с подобен подход, проблем, подобен на моите собствени усещания по въпроса. Всеки от нас би убил Ролистън, Кронин или Сивата дама още щом ги зърне. Същото важеше и за други подобрени копелдаци, но повечето войници бяха просто обикновени наборници, мъчещи се да оцелеят. Не ми се нравеше мисълта да ги убивам, но и нямах пряка база за сравнение. Ако някой нещастник сочеше с автомат към мен, нещата щяха да са много ясни. Хората тук познаваха част от онези, които би се наложило да убият. Познавали са и част от онези, нападнали тяхното па заедно с Черните ескадрони. Останалите лаландски военни сили и хората в колониите с лекота биха повярвали на Кронин — нямаше причина за обратното. Следователно мислеха, че уанау и ние сме лошите. Не просто лошите, а предателите на цяла една раса, предателите на човечеството. И в този ред на мисли малко се безпокоях какво ще се случи, когато уанау ни разпознаеха като хората, пуснали Бог в мрежата.

— И защо просто не сте станали част от другите? Да си улесните живота? — попитах.

Седяхме в кръг до колите, грижейки се никой да не задигне останалите ни неща. Кат всъщност пазеше права, но беше достатъчно близо, за да слуша и да участва в разговора. Майка, Картечар, Муцуна и Големия Хенри стояха срещу нас над лагерния ни котлон. Опитвахме се да ядем, но атмосферата придаваше на всичко мирис на пръдня. Това сякаш не тревожеше Мърл, който набиваше като невидял.

Странната стоеше малко по-встрани, сред сенките между вирчетата светлина от две от лампите. Поред се втренчваше във всекиго от нас, немигащо, смущаващо. Не се опитваше да е такава просто ей така, нито пък за ефект, като Мадж. Беше повредена. Мораг отвръщаше на погледите й доста често.

— Не ни бива да правим каквото ни кажат — изръмжа Муцуна.

Мисля, че съжаляваше за кашата, в която се бяха накиснали. Разбирах го.

— Защо свръзките на всичките ви мекове са били деактивирани предварително? — попита Езичника.

Те се спогледаха неспокойно. Явно не искаха да говорят за някои неща.

— Бяхме предупредени — каза Картечар накрая.

— От кого? — попитах.

Не отвърнаха. Навярно умираха от глад, обаче не се поддаваха на натиск. Обикновено в такава ситуация бих се ядосал — всички бяхме в едни и същи лайна все пак, — но ги разбирах. Рискът за тях беше огромен. Като нищо можеше да сме от лошите и да сочим на останалите си дружки от Ескадроните на свободата къде се укриват бунтовниците. Трябваше да се постараем, за да спечелим доверието им.

— Ние бяхме — обади се Мораг. Майка, Картечар и останалите се обърнаха към нея объркани. — Ние пуснахме Бог в мрежата. Той, Бог, не е Техен вирус. Просто казва истината безусловно.

Мърл клатеше глава с раздразнен вид. Езичника се обърна към Мораг, но тя го пренебрегна. Мадж се хилеше. Вместо да заслужим доверието им, можем направо да почнем с грандиозните жестове, рекох си. Мораг говореше на четиримата срещу нас, но при това гледаше към Странната.

— Имаш ли водка? — попитах Мадж, докато думите на Мораг си проправяха път в главите на домакините ни.

— Аз какво съм, личният ти контрабандист ли?

— Няма да хабя хубаво уиски в тая отвратителна атмосфера.

Чест му направи, че все пак стана, за да донесе бутилка. Сигурно беше скочил с нея и я бе тътрузил със себе си из подобния на ада пейзаж на повърхността.

Картечар и Майка още го обмисляха. Тя не изглеждаше доволна.

— Сторихте ми се познати. Променили сте си вида, преди да дойдете, нали?

Мораг кимна. Макар че явно си губехме времето, ако щяхме да се разкриваме наляво и надясно.

Муцуната пръв се обади.

— Значи вината е ваша, мамка му, така ли? — изръмжа.

— Мда — заяви гордо Мадж, отвори водката, отпи и ми я подаде, а аз я подадох на Майка. Тя я изгледа, все едно й подавах нож с върха напред, но я взе, обърса гърлото и пи, а после на свой ред я подаде на Картечар.

— Най-добре да им кажем всичко — заяви Мораг решително.

— А ако са от лошите? — попита Кат иззад нас.

— Ей, майната ти! — процеди Муцуна.

— Пак ще те напляска — каза Мадж, навярно защото бе съзрял възможност да започне караница.

— Както той теб. Млъкни, Мадж — отвърнах.

Муцуна сякаш се канеше да продължи, но Майка го погледна и той се смълча, макар да личеше, че се пръска от яд.

— Не са от лошите — рече убедено Мораг.

— Интуиция на проститутка? — попитах.

Мораг се усмихна. Дълго време се бяхме осланяли на интуицията й, когато нямахме на какво друго.

— Проститутка ли си? — попита с надежда Големия Хенри. — Харесваме проститутки.

— Съжалявам, скъпи, пенсионирах се. — А на останалите рече: — Лошите живеят по-добре от такива като нас, нали така?

Имаше някаква почти детинска логика. Но и аз бях сигурен, че е права.

— Права е — заяви и Мърл. — Това не са лошите. Лошите знаят какво правят.

— Що ли не вземеш да си го начукаш, арогантна гад!

Муцуна се поизправи. Приличаше досущ на разярено бойно куче — не ми напомняше толкова на вукарите, колкото на киберподсилените песове на казаците.

— Сложете му нашийник, или ще го направя аз — каза Мърл.

Помръдна леко — беше готов. Ако Муцуна го нападнеше, щеше да стане нещо лошо. По-скоро усетих, отколкото чух Кат зад себе си, готова да помогне на брат си. Мисля, че и Майка го забеляза.

— Муцуна, успокой се — изсъска тя с нетърпящ възражения тон.

Големия Хенри хвана за лакътя разгневения си събрат. Муцуна се обърна към него, а Големия Хенри кимна.

— А вие — обърна се Майка към Мърл, — ако не ви харесва какво правим тук, оставете си припасите и се омитайте.

Останалите наблюдаваха Мърл, чакаха отговора му. Картечар бе особено напрегнат и се взираше сурово в него. Почти ми се искаше нещо да се случи. Интересно ми беше кой ще победи.

— А може ли всички с пениси да се ометат, за да вземем да свършим нещо? — попита Мораг.

Усмихнах се. Зад мен Кат се изсмя.

— Тя се перчеше по мъжки, защо да остава?! — оплака се Мадж, кимвайки към Майка.

— Майка може и да има пенис — допусна Големия Хенри. — Затова Картечар толкова я харесва.

Още усмивки, спаднало напрежение.

— Върви си с него, ако искаш — каза Майка с равен тон.

— Добре. Никой от нас не е дипломат… — започнах.

— Аз съм — прекъсна ме неизбежно Мадж.

— Не се познаваме и никой не иска да отстъпи — продължих. — Нека просто да обменим малко информация и да видим докъде ще го докараме, става ли?

— Не се опитвах да омаловажа постигнатото от вас — подхвана Мърл. — Откъде да знаете какво ще се случи, как да се подготвите? Това не е вашият тип война.

— И какво? Ще ни спасявате ли? — изсъска Муцуна.

Мърл не му обърна внимание.

— Ето какво. Като им казваме за себе си, повече хора научават за нас. Ако някой ги залови, ние се компрометираме. — После се обърна към Майка. — Освен ако не си готова да убиеш всеки от хората си, когото пленят, или дори себе си? — Впери пронизителните си кафяви очи в нея. Тя не трепна, но и не отвърна нищо. — Разбира се, че не си, защото те е грижа за тези хора. Искаш да ги видиш живи в края на войната, нали? Похвално, но за нас е огромен шибан риск.

— Добре — напрегнато отвърна Майка. — Тогава, както казах, оставете си припасите и се омитайте.

Муцуна кимаше. Мърл се обърна към мен.

— Нямат полезна информация. Спечелихме си добра воля срещу собствената си храна. Време е да продължим.

Беше прав и го знаех. Тези бяха читави хора, и способни, но щяха да ни пречат. Трябвало е да се разделят на малки групи и или да се скрият, или да се сражават поотделно.

Изобщо не видях връхлитащата от мрака девойка. Внезапно се оказа до Мърл и замахна към лицето му. Проблесна метал, малко закривено острие, щръкнало от долния край на стиснатия й юмрук. Мърл улови китката й. Въпреки че и тя имаше черни лещи вместо очи, паниката й личеше ясно.

— Странна! — извика Майка.

Навярно бе преценила що за човек е Мърл и знаеше, че увреденото момиче си играе със смъртта. Мърл не успя да хване другата китка на Странната и тя прокара тънка резка по бузата му с острието в другия си юмрук.

Колата, на която се бях облегнал, се заклати: Кат бе скочила от нея.

Странната изкрещя, когато Мърл улови и другата й китка, обезоръжи я и я постави в болезнен ключ. Паниката й растеше, докато се мъчеше да се отскубне от него. Ентусиазмът и потайността рядко могат да се мерят с реалните умения. Мадж беше извадил пистолета си. Не беше съвсем сигурен какво да го прави. Езичника се бе оттеглил назад. Не знам защо аз самият не помръднах, останах на място.

— Пусни я — нареди Картечар. Тонът му вещаеше насилие, но в същото време издаваше безпокойство.

Странната откачаше и се мяташе като зверче в капан. Картечар, Майка, Големия Хенри и Муцуна бяха на крака. Не им пукаше кои сме, както и че някои от нас вече бяха въоръжени, в случая на Кат — с релсотрон. Бяха готови да ни се нахвърлят.

— Пусни я — рекох аз.

Мърл понечи да възрази, не без право — току-що го бяха нападнали.

— Веднага — простъргах с най-добрия си безкомпромисен подофицерски тон.

Сякаш се двоумеше дали да не ме прати на майната ми, но все пак я пусна. Странната се претърколи встрани, изправи се и изсъска, преди да се оттегли отново в сенките, приклекнала като дребен хищник.

Мораг се усмихваше — не знам защо. Може би й бе харесал опитът на Странната да даде на Мърл да се разбере. А това ме тревожеше. Опитах се да уловя погледа й, но тя или не го забеляза, или предпочете да го пренебрегне.

— Ако пак ме доближи с острие, ще го прибера в нея. Най-малкото — каза Мърл.

Попиваше кръвта от раната и я зяпаше по пръстите си. Мисля, че бе най-вече изненадан.

— Ако я пипнеш… — започна Картечар.

— Ей! — не се стърпях. Той завъртя глава към мен. — Заканата с нищо не е несправедлива. Ако я искате невредима, дръжте я под контрол.

Стори ми се, че Картечар е разумен, но Странната явно му беше слабост. И май не беше свикнал хората да му говорят, както аз сега. Мога да се разправя с него, рекох си. Почти си повярвах. Освен ако той нямаше повече хъс от мен. Още гневен, отвори уста, за да изтърси нещо — навярно поредната заплаха.

— Достатъчно — тихо рече Майка и седна.

Големия Хенри и Муцуна я наблюдаваха. Сякаш очакваха друг развой.

— Знаете ли кое ще е най-добре? — попита Мадж.

— Разговор без ножове, патлаци и побои? — предположи Езичника.

Мадж кимна. Изгледах го невярващо.

— Какво? — попита ме. — Да, на черешата съм. Много хубава, лежерна дрога. Реших, че ще помогне да се опозная с хората.

— Колко отговорно от твоя страна — отбеляза Мораг.

— Може ли да си на нея през цялото време? — попита Кат иззад нас.

— Да, щото много ще помогне в битка — саркастично отвърна Мадж.

Майка ни гледаше с вдигната вежда. Картечар и останалите също бяха седнали. Мадж подаде на Муцуна полупразната водка.

— Тя има… проблеми — рече Майка.

Прозвуча почти като извинение. Кимнах. Очевидно на малката й се бяха случвали кофти неща.

— Недей да им се извиняваш, по дяволите — гневно рече Картечар.

Двамата явно бяха партньори, и то отдавна. Бяха майката и таткото на това семейство, но повдигнатият въпрос пораждаше напрежение между тях. Не беше ревност от страна на Майка, а друго. Чудех се дали не я е страх от Странната по някаква причина.

— Както казах, безполезни са ни. Носят само беди — заключи Мърл.

Напръска порязаното с антисептичен спрей и наложи съшиващ гел и превръзка от пяна.

— Защо сте си били изключили свръзките? — повтори Езичника въпроса си отпреди малко и отново всички се смълчаха.

— Кажи им — рече Майка.

— Защо, да не би да станахме най-добри приятели внезапно? — попита Картечар.

— Те ни повярваха, ще им повярваме и ние. Знаеш ли какво ще стане, ако не го направим? — Тя направи пауза. — Нищичко. Нищичко няма да се промени.

— Рискът…

— … е същият, както винаги. Или ще оцелеем, или ще измрем.

Започвах да харесвам Майка, беше моят тип командир. Но Мърл имаше право: твърде много й пукаше. Не че същото не можеше да се каже и за мен. Поне когато опреше до Мораг, ме беше грижа дори прекалено. Понякога и за Мадж, донякъде и за Езичника, а засега не ми се мислеше за Рану. Беше почти сигурно, че е мъртъв.

Зарадвах се, когато дойде моят ред за водката. Отпих дълбоко. Парещият в гърлото ми алкохол бе добре дошла промяна в сравнение с парещата атмосфера. Миризмата беше обаче същата — на развалени яйца.

Картечар преглътна с усилие. Не изглеждаше доволен, но ни каза:

— Миру, властелинът на нощта, ни предупреди да се откъснем от света на духовете.

Сърцето ми се сви.

— Исусе Христе — процеди Мърл и ме погледна. Не знам дали търсеше и у мен капчица здрав разум, или се канеше да си ходи. Не че разбирах защо изобщо е с нас, след като само ни намираше кусури. — Губим си времето.

— Мърл — рече Кат, — успокой се за малко.

— Хакерски религиозни глупости — гневно отвърна той.

— А що не покажеш малко уважение, мамка ти? — включи се Муцуна.

Странната се люшкаше ту под светлината, ту в сенките, по-навътре в пещерата, и все така ни наблюдаваше. Гледаше Мърл свирепо.

— А „що“ не ми покажете нещо за уважение? — отвърна той.

— Мисля, че прекарваш твърде много време с Мадж — рекох му.

— Ей! — възнегодува Мадж. — Държа се добре!

Така си беше. Освен това изучаваше съсредоточено шарките по стените.

— Такъв си е отпреди Мадж — увери ни Кат.

Мърл завъртя глава към нея.

— Вижте, разбирам, че липсата на сензорна стимулация в части от мозъка в мрежата го пълни с религиозни простотии. И разбирам, че трансът включва религиозните ни гени, но това няма нищо общо с целта ни.

— Май честичко си работил сам? — подпита го Мораг язвително.

— Да, и се вижда защо.

— Защото не умееш да градиш отношения с нормални хора ли? — предположи Мораг.

— Добре, както и да е, но нищо от това няма общо с целите ни.

— А те са? — попита Картечар.

Майка докосна крака му и поклати глава.

— За тях е истинско.

Изненадан, установих, че съм го казал аз. Езичника и Мораг също бяха изненадани, ако се съдеше по погледите им.

Аз пък мислех че просто ми беше писнало от религиозни дискусии. Много ми бяха дошли през последните месеци. Бях сред ключовите играчи в пускането на Бог и се бях срещал с един от така наречените богове в мрежата. И все така нямах проблеми с атеизма си, но пък имах проблеми с поредния излязъл изпод матрака бог, дори да не ни засягаше пряко. Надявах се да е просто войнишка параноя, но не можех да се отърся от чувството, че край нас нещо се случваше, оформяше събитията, манипулираше ни от тъмното.

— Освен това — допълни Езичника — предупреждението явно е имало съвсем реален ефект.

Мърл поклати глава, но не си направи труда да спори. Надявах се поне за малко да помълчи. Ненадейно Мадж се разсмя.

— … отношения с нормални хора — повтори, все едно току-що беше схванал виц.

— Вие от спецчастите сте голяма работа — каза Големия Хенри с усмивка.

— Той е журналист — отвърнахме едновременно Езичника, Кат и аз.

— Журналист и пенсионирана, за жалост, проститутка… Еха. Наистина сте дошли да ни спасите.

— Разкажи им останалото — подкани Майка Картечар, явно безразлична към духовитостта ни.

— Имаме малка част от него — каза Картечар.

— Част от кое? — предпазливо попита Езичника.

— От Черната вълна.

Езичника и Мораг го зяпнаха, май и аз. Дори Мърл вдигна поглед. Мадж се бе привел унесен към гладкия скален под. Явно по някое време сме го отегчили.

— Как? — попитах.

— Миру, властелинът на нощта, ми даде мрежа за змиорки, за да я хвърля върху…

— Добре, няма значение. Все едно не съм питал.

Картечар изглеждаше леко засегнат.

— А може би просто се шегуваш? — включи се отново Мърл.

Картечар се загледа в него. Нещо в ситуацията ми напомни една случка, когато бях хлапе и двамата най-корави типове във Финтри се бяха хванали за гушите.

— Не се шегува — промълви Мораг удивено.

— Това е важно — рече Езичника. — Искаш да кажеш, че един от боговете в маорската митология…

— Не му викай митология, пакеха — предупреди го Картечар.

— Моите извинения — рече Езичника, макар със сигурност да не знаеше какво значи пакеха. — Значи един от боговете ви ти е дал някаква програма?

Картечар кимна.

— Програма, която не мога да разбера. Както не разбирам змиорката, която улових.

— Кое? — допринесох умно аз.

— Късчето от Черната вълна, което хванах, приличаше на змиорка в мрежата ми.

— А видя ли Вълната?

— Видях я. И да, приличаше на голяма черна вълна. Нехаеше за всяка защита и обезопасителна система, все едно такива нямаше. Улови част от собствените ми програми за сигурност, промени ги пред очите ми и пое контрола над всяка система, свързана към мрежата.

Езичника и Мораг кимаха. Картечар потвърждаваше всичко, което подозирахме за способностите на Демиург. Само че някак бе успял сам да стори нещо на Демиург в отговор. Оставах си подозрителен към тези нишчици надежда. Особено щом участваха божества.

— Имаше и още нещо — продължи Картечар, — високо над Вълната. Приличаха на ангели.

Мораг се опита да овладее потръпването от страх, но твърде добре познавах езика на тялото й. Не мисля, че някой друг забеляза.

— Ангелите са хакери химери — обясни ни Езичника, хвърляйки поглед към нея.

— Имат нападателни програми на базата на Демиург. Много са мощни. — Мораг не можа да прикрие боязънта в гласа си.

— Откъде идват цялата тая гадост и издънките й? — попита Големия Хенри. — И защо са толкова могъщи?

— Онези чекиджии от Ескадроните на свободата. Когато ги нападнахме, отвътре бяха като Тях. Това са Техни шпиони, нали? Най-после са се сетили. Информационна война, такива неща — изръмжа Муцуна.

Четиримата ни гледаха очаквателно. Сега ние на свой ред се смутихме.

— Историята е длъжка — рекох.

— Може да им покажем филма на Мадж — предложи Езичника.

Отне ни известно време да им обясним докрай. Сговорчивият благодарение на наркотиците Мадж се включи в един монитор и им показа част от документалния си репортаж. Стори ми се, че твърде дълго се застоя на частта, в която Рану ми срита задника в Ню Йорк. Твърдеше, че искал да види дали ще го разпознаят. Не го разпознаха. Езичника и Мадж говориха най-много.

— Шибани глупости! — процеди Муцуна.

— Всичко е било лъжа. Кликата са започнали войната и са я поддържали — увери го Езичника.

Бяхме го повторили няколко пъти. Обяснихме мотивите на Кликата и механизмите им на контрол, как са успели да го направят. Но уанау не го бяха изпитали на собствената си кожа като нас. В много отношения представата за шейсетгодишна война като печалбарски трик им идваше в повече. Пребледняха, сякаш им прилоша. Мнозина виждаха смисъл в отбранителна война и всички трудности и жертви, особено ако практически си расъл на фронта, като тези тук, но да разбереш, че е било лъжа? Че цялото ти страдание и лишения — всичко — е било за облага на миниатюрна общност от хора? Отрицанието бе логична реакция. По-късно логична реакция щеше да е гневът. Почти ми се струваше, че им дължим извинение.

— Откъде да знаем на чия версия да вярваме? — попита Майка.

И тя изглеждаше стъписана, но гласът й бе равен и спокоен. Въпросът ме хвърли в недоумение. За нас истината беше очевидна. Бяхме го преживели. Но за тях бе просто поредният вид пропаганда.

— Да, не се обиждайте, но искате твърде много неща да приемем на доверие — рече Картечар.

— Знаете, че нещо не е наред, нали? — попита го Мораг.

Той кимна.

— Собственият ви бог ви е предупредил — добави Езичника.

Намесих се:

— Боя се, че ще трябва сами да решите на какво да вярвате. Макар че може да се запитате поради каква причина ще се спускаме на тази адска планета и ще стигнем дотук само за да ви играем психологически номера. Аз не искам да съм тук, със сигурност.

— Значи този Кронин, типът от виз-а, и другият, Ролистън, са виновните? — попита Големия Хенри.

— Някога са работили за Кликата, а сега, предполагам, са Кликата — казах им.

— Вижте, звучите искрено — започна Картечар. — Но ако сте поробени? Ако наистина вярвате, но таниха са ви промили мозъците?

— Кои?

— Те — каза Майка. Беше се замислила дълбоко и не можех да разчета изражението й. Спокойствието й бе странно, почти плашещо.

— А защо ще си правим целия този труд да ви убедим? — попита Езичника. — Твърде солипсистично е.

Всички го изгледахме неразбиращо.

— Опитай да си припомниш, че говориш с войничета — предложих.

— Съществувам само аз — изрече бавно Мадж, сякаш получил откровение.

— Да, а ние сме играчки на въображението ти — отвърна Мораг, престорено сериозно.

Духовитостта не помагаше. Твърде рязко бяхме преобърнали света им.

— Добре, имам въпрос — намеси се Майка. — Какво от това?

— Не разбирам — рече Езичника.

И аз не разбирах.

— Какво значение има? Кликата ни е дърпала конците, карала ни е да воюваме шейсет години. Вече нищо не можем да направим.

— Уту — рече тихо Картечар.

Майка се обърна към него.

— Наистина ли? И как ще стане? Виж, съгласна съм с теб за предците ни, за духовната ни цялост, но не сме митичните герои от миналото ни. Не разполагаме с никакви възможности, а да се сражаваме заради принципи е тъпо и ще ни види сметката накрая.

— Само че така е редно.

Изненадах се отново, че думите бяха дошли от мен. Моментално осъзнах колко кухо звучат.

— Е, поздравления, задето можеш да си позволиш толкова здрав морален компас. Аз обаче не искам да умирам заради принципи. Особено след като няма значение в чия война участваме и кой командва. За нас нищо няма да се промени, включително краят.

— Но… Ние променихме нещата — възрази Мораг, почти отчаяна. — Хората виждат какво се случва. Кликата не може да го кара както преди.

— Дали? А някой опитва ли се вече да срази Бога ви? — попита Майка. Прочете отговора в измъченото лице на Мораг. — Бедните по-добре ли са отпреди?

— Тези неща искат време — каза й Езичника.

— Богатите и силните винаги ще се борят за своето. Разобличете ги и ще намерят друг, по-хитроумен начин.

— Защо тогава се сражавате с тях? — попита Мърл.

Майка го изгледа презрително.

— Оцеляване. Расла съм в Моа. Докато растях, мястото беше под обсада. Сега разбирам, че сме си го причинили сами. И днес се дърляме над останките от човечеството. Да върви на майната си всичко това. Няма нищо общо с нас. Ще изчакаме да приключи.

— И ще умрете от глад — отбеляза Мърл.

— И ще правим, каквото е нужно — продължи Майка. — Защото си залагам лявата бозка, че когато пушилката се разсее, за хората ми няма да има никакво значение.

— Те точно това искат да мислим и да правим. Да се предадем, да забравим личната си отговорност…

Включването на Мадж беше неочаквано, но и бе подобно на думите му в Атлантида. Под всички наркотици и страстта си към адреналина той наистина вярваше в тези неща.

— На Земята явно е по-хубаво — каза Майка. — Тук идеализмът е не просто лукс, а илюзия. Имаме други приоритети. Демокрацията пет пари не струва от години. Защо да ми пука под чия безлика диктатура живея? Все така се бия и умирам за някакъв друг шибаняк. Добре дошъл на новия шеф, същия като стария.

— Поне не бездействаме — повтори Мораг, отново с отчаяние.

Отчасти разбирах Майка, но мисля, че току-що бяхме сринали света й, тъй че тя щеше да направи същото с нашите постижения, ако можеше да се нарекат така.

— Така ли? Сами ли дойдохте? Сами ли платихте за снаряжението си? Или ви изпратиха? Кой ви изпрати? Защото съм готова да се обзаложа, че все е някакво подобно правителство или брокер на власт, друга разновидност на същата игра.

— Ами ако този път не е диктатура, а робство? — включи се Езичника.

— Просто си приказваш, или имаш доказателства? — попита Картечар.

— Подозрение е. Военните, изпратени преди нас, се върнаха с промити съзнания, а и сами казвате, че когато губите хора, сте компрометирани почти веднага.

— Това е причина да се крием… — понечи да каже Майка.

— И да умрете от глад. — Мърл не преставаше да й го напомня.

— … а не да се бием.

— Е, вие решавате, нали така? Или се биете, или се криете, или се предавате — рекох.

Големия Хенри и Муцуна се наежиха при последната дума. Може да бяха мършояди, расли на улицата, биячи и крадци, но имаха гордост. Продължих:

— Познавам Ролистън отдавна. Ако се предадете, ще ви употребят или ще ви убият. Ако се скриете, ще умрете от глад, а ако набезите ви за храна са успешни, рано или късно ще ви погне, защото сте му трън в задника. Пък и ако ще се сражавате за храна, сражавайте се и за друго. Защо, питаш? За да оцелеете. Приемете принципите като украса, като малко надежда с мотивационна цел.

Майка ме изгледа. Накрая се засмя невесело.

— Ето от такива приказки разбирам — рече.

Явно бях намерил начин да я мотивирам.

Странната излезе от мрака и легна до Майка, сложи глава в скута й. Тя започна да гали дългата тъмна коса на момичето.

— Е, може ли да видим фрагмента от Демиург? — попита Езичника.

Картечар отвори уста.

— Не толкова скоро — рече Майка. — Ние какво ще получим?

— Какво не ви е наред, бе? Нищо ли не чухте? — разгневи се Мърл.

Усмихвах се. Тази жена ми харесваше — умееше да оцелява. Разбирах защо предвожда останалите.

— Какво искате? — попитах.

— Помощ.

Думата не й достави удоволствие.

— Провизии? — попитах.

Тя кимна.

— Взимаш я насериозно. Можем да вземем тази част от Демиург, когато си п… — започна Мърл.

— Достатъчно! От врага можем да взимаме, да му прекъсваме достъпа до ресурси, да преебем инфраструктурата му: това е част от задачата ни. Но ни трябва и информация. Ако това не ти харесва и мислиш, че сам ще си по-добре, върви на майната си.

Беше риск. Можеше просто да си тръгне, а ни трябваше — но не можех да му позволя да подкопава всичко. Да не говорим, че вече ни късаше нервите на всички. Забележката ми го ядоса, виждах го. Наранена гордост. Политиката е мъчителна работа. Дори малко се тревожех, че ще се опита да ме убие. Вероятността да успее бе голяма. А и беше прав, поне донякъде. Не бяхме добре смазаната машина, с която беше свикнал — а и обикновено бе работил сам. Само че импровизирахме в движение, нямаше как. Мъчехме се да жонглираме тичешком и ни трябваше помощта му — или ако не, то поне да не ни се пречка.

Мадж се обърна към него.

— Мърл, мисля, че трябва да си навиеш езика обратно зад зъбите, или просто нищо няма да сработи.

Мърл отвори уста за пореден път.

— Мърл — обади се Кат.

Още бе нащрек, бе подхванала жироскопичния си релсотрон. Мърл не рече нищо. Просто кимна и се отпусна.

— Вие помагате на нас, ние на вас — повтори Майка.