Война в небесата

9. Поясът

Изражението на Трейс се смени от шок в ярост. Вдигна глава. Ясно му беше, че каквото и да се случва, ние бяхме виновни. Докато тръгвах към него, Мораг припадна на мекия килим. С инхибиторния жак се чувствах, сякаш газя през кал. При все това дулата на лазерите, завъртащи се в стрелкова готовност, също ми се изглеждаха като на забавен каданс. Е, поне щях да видя смъртта си по-ясно.

Компенсаторните светлинни механизми в очите ми ме спасиха да не ослепея, когато червените лъчи се стрелнаха от установката. Стаята се изпълни с червена пара и бяхме покрити от глава до пети с вряща кръв. Четиримата пазачи добиха вид на хора, разсечени на две — такива си и бяха, преди да експлодират. Свръхнажежената им плът се разбълбука и изпари. Килимът пламна. Лазерните дула се въртяха, но бяха спрели да стрелят. Накрая притихнаха. Включиха се пръскалките.

От другата страна на бюрото си Трейс изглеждаше потресен. Самият аз леко се бях изненадал от развоя на нещата. Посегнах към една от M-19-ките, но тя се разпадна в ръцете ми, разполовена.

Трейс вадеше пистолет от костюма си. Изглеждаше много лъскав и скъп. Мадж беше извадил един от патлаците на пазачите много преди Трейс да успее.

— Мадж, не! — безполезно извика Кат.

Мадж стреля от упор в лицето на Трейс, което се вгъна. Самият Мадж пък се усмихваше, но някак свирепо.

Бог още крещеше. Звучеше като хилядогласен хор в агония. Шумът ми пречеше да запазя обичайното си спокойствие.

— Какво, да го еба?! — избеснях на Мадж.

Приличаше на класически психопат, покрит с кръв, ухилен под примигващите лампи.

— Майната му. Беше гъз — отвърна.

Чух го само защото заглушителите ми успяваха да неутрализират плашещите писъци на Бог. Кат и Езичника бяха прави — екипът ни на нищо не приличаше, а Мадж се беше смахнал.

Мъчех се да разбера какво се случваше. Със сигурност чувах стрелба. Сякаш и хора пригласяха на Бог.

Кат проверяваше оръжията на пазачите. Още една от пушките бе на парчета, но останалите две ставаха.

Ключалките на рамото и кокалчетата ми щракнаха. Жакът се изключи и светът се забърза.

Мораг се свести и седна. Обходи с ужасен поглед клането.

— Ти ли го направи? — попитах я. А тя сякаш се канеше да ни моли за прошка, макар да ни беше спасила. Вместо това само кимна. Продължи да гледа немигащо. Повиших тон: — Мораг!

Завъртя рязко глава. После си спомни, че ме мрази. Разкаянието се стопи, а светлината и кръвта й придадоха зловещ вид.

— Беше подсигурена мрежа, но той се беше включил безжично. Щом го разбрах, разбрах и че мога да я хакна.

Само дето не се предполагаше да можеш да хакнеш високопрофилни корпоративни мрежи и да овладееш защитните им системи толкова бързо. Дори аз го знаех.

Кат ми подаде една от пушките, а аз я подадох на Мадж. Взех два от пистолетите на пазачите. Само аз можех да стрелям еднакво добре и с двете ръце, а имах чувството, че ще ни трябва колкото се може повече огнева мощ. И двата пистолета бяха скапани десетмилиметровки. Мораг взе още един от тях, а после се накичихме с всички боеприпаси, които можехме да носим. Мадж с отвращение откри, че гранатите от пушките са зашеметяващи. Имаше логика. Астероидните хабитати бяха строени стабилно, но никой не искаше някой висококалибрен куршум да пробие прозорец. Куршумите от пушките пък сигурно бяха с малка възпираща сила, чупливи, тъй че да не пробиват кожата. Бяха идеални срещу устати зомбита и не толкова — срещу броня.

Мораг грабна един преносим компютър от бюрото и започна да почуква по екрана.

— Какво правиш? — попитах я.

— Разглеждам мрежата — сопна ми се раздразнена. Сякаш имахме време за това.

— Защо? — не мирясах. Исках да й кажа, че трябва да бързаме.

— Какво според теб би накарало Бог да крещи? — попита и остави компютъра на бюрото, където всички да го виждаме сред кървавата мъглица.

Вървеше видео от нета. Някой шегобиец беше изобразил станцията виртуално като мрачно, чудовищно подземно царство. Цялото сега обаче беше обляно в ярка бяла светлина. Мисля, че така визуалният интерфейс изобразяваше Бог. Из виртуалното отражение на станцията се усукваха пипала, пробиваха стените й и унищожаваха виртуалния образ. Пипалата бяха някак органични и черни. Напомняха ми за Техния протоконструкт, който Посланик ми беше показал в сънищата ми и с който за пръв път се бяха отбранявали срещу Кликата. Само че тези пипала горяха в черни пламъци — нещо злонамерено, много повече от обикновена нападателна програма.

— Откъде идва? — попита Кат.

— Не знам и няма да си вра носа — отвърна й Мораг.

— А какво е?

Знаех, че просто не искам да призная пред себе си какво е и какво значи: че нещата може да приключат, преди да са започнали. Мораг ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващ се. Можеше да е само едно.

— Демиург — изрече тя.

Който и да беше свършил работата, я беше свършил много добре. Захранването беше изключено. Помощното — също. Станцията работеше на някаква третична система, или по-зле. Застудяваше, а от нас се заиздига кървава пара. Светлините още примигваха, тъй че дори оптичните ни системи се затрудняваха.

Нямахме план — просто щяхме да опитаме да се измъкнем. Тръгнахме надолу през административните нива. Каквото и да ставаше, още не бе стигнало до тях. Уплашени хора се криеха по офисите си, но резките ни въпроси не постигнаха нищо.

Стрелбата оредяваше, но още долитаха далечни писъци, сякаш откъм жилищните и развлекателните зони — през тях трябваше да минем, разбира се, преди да стигнем до кораба си. Стига това още да бе смислена идея. Все още ми се струваше такава, защото на борда имахме по-добри оръжия.

Не знаехме къде е Езичника и не можехме да рискуваме да се свържем с него. Знаехме само, че преговаря някъде с якудза. Всички тия потайности започваха да пречат на тотално скапаната мисия.

Кат водеше. Крачеше бързо, леко приклекнала, за да държи пушката си стабилна — проверяваше вляво, вдясно, нагоре, надолу. Свиваше по ъглите отдалеч, за да не може никой да й грабне оръжието. Следвах я с пистолет във всяка ръка. Раменният ми лазер държеше на прицел потенциалните опасности зад мен. Следваше ме Мораг и накрая Мадж. Поне засега не се държеше като откачалка, вършеше си работата както трябва.

— Какво правим? — попита Кат, докато слизахме по едно изсечено в скалата стълбище. Говореше тихо, защото нямахме други канали за свръзка.

— Взимаме Езичника и си ходим — рекох й.

— Ами Мърл?

— Точно в момента бих казал, че е шибан лукс.

— Ами ако Демиург е нахлул в комуникационните канали на кораба? — попита Мораг.

— Моментът подходящ ли е за разговор? — отвърнах, докато свървахме зад ъгъла и почти гръмнахме две ужасени зомбита.

Кат зае покриваща позиция до подсилената врата, водеща до жилищните и развлекателните райони.

— Какво става? — попитах зомбитата.

Те подскочиха и заговориха на език, който не разбирах. Звучеше смътно славянски. Посочиха вратата.

— Правим ли го? — попита Кат през стиснати зъби.

— Може да се скрием — предложих с надежда.

— Ама че си женчо — жегна ме Мадж.

Не го виждах, но някак долавях ухилената му физиономия.

— Млък, Мадж. Мораг, отвори вратата.

Стори ми се, че ще възрази, но това беше най-логичният вариант. Носеше един пистолет, значи имаше свободна ръка. Кат и аз я покрихме, а Мадж насочи пушката си обратно към стълбището.

Най-напред ни удари смрадта. Много хора бяха измрели и бяха измрели лошо. Металическата миризма на кръвта почти не се усещаше от смрадта на обгорена от лазери и черна светлина плът, подобна на миризмата на печено свинско. И вонята на лайна, разбира се. Хората се оцапват, когато се боят, че ще умрат, или когато умират, а червата се пукат, когато нещо ги улучи.

Последвах Кат. Червените аварийни лампи и примигващото обичайно осветление все едно ни пренасяха в Ада. Стелещите се мъртви подсилваха впечатлението. Как се бе случило толкова бързо? Беше като ефикасно извършен геноцид.

— Те? — попита Кат, докато оглеждаше наоколо.

До един си го мислехме. За момент се запитах дали всичко, сторено от нас, не е било просто Тяхна психооперация, предшественик на нападение по родната ни система. Знаех, че не е така — или поне се надявах.

— Вижте раните — отбелязах. — Не са от Техни оръжия.

Кат сведе поглед за миг.

— Раните са близо една до друга, точна стрелба — добави.

Беше права. Кратък откос в тялото и после две дупки в главата. Освен труповете, които бяха осакатени. Мораг повърна. Опитваше се да повтори, подпряна на скалната стена до вратата.

— Вземи се в ръце! — казах й рязко.

Изгледа ме разгневена. Не исках да я пришпорвам, но всички трябваше да сме нащрек. Тя се поизправи и вдигна пистолета в готовност. Само дето нейната реакция с повръщането беше правилната. И на мен би трябвало да ми се повдига. Не беше добре, дето бях толкова свикнал с тая отврат. Повечето мъртви бяха или разстреляни, или разкъсани. Човек бързо можеше да се сети за Тях, както бе сторила Кат. Някои бяха с изтръгнати гениталии или разполовени лица. Никак не ми харесваше и не исках да се случва нито на мен, нито на някой друг тук.

— За сплашване е — прошепна Мадж.

Не бях сигурен, но ми се стори, че нещо примръдва на границата на увеличителната ми оптика. Трудно ми бе да определя, компенсаторните механизми едва се справяха с примигващите светлини. Объркваха и нощния ми режим.

— Кастрация и отнемане на идентичност чрез обезобразяване, стандартен метод за всяване на страх. — Дори Мадж звучеше мрачно.

— Е, със сигурност ми лази по нервите — изръмжа Кат.

— Добре, поемаме към кораба и ще си отваряме очите за Езичника — казах аз.

Отново закрачихме, оглеждайки се непрестанно. Имаше още живи край нас, но изглеждаха като истински зомбита, тъй че не спряхме, за да поговорим с тях. Почти мъртвите скимтяха и крещяха. Всичко това се бе случило, докато влезем и излезем от офиса на Трейс.

Рязко се обърнах надясно. Стари инстинкти ми нашепваха, че нещо се движи в сенките. Превключих на термоизображение и гледката грейна в разноцветни топлинни зони. Сред плетеницата горещи тръби не се различаваше много. Космосът е студен. Всеки хабитат в Космоса има нужда от силно отопление. Ако въображението не ми играеше номера и наистина бях видял някого или нещо, то този някой или това нещо можеше да се укрие донякъде сред тръбите.

Зад поредния ъгъл стигнахме до главната улица. Потрошени неонови знаци примигваха спорадично, а някои ръсеха искри. Още трупове.

— Ъм, Джейк? — започна Кат.

Зад нея лек охранителен мек се бе строполил до една от стените. Отидохме при него и го използвахме за прикритие.

Мекът бе разпарчетосан. Почти не се виждаха следи от едрокалибрени оръжия. Сякаш нещо бе късало части от машината, докато стигне до оператора. Наоколо имаше неколцина мъртви пазачи. Раните им изглеждаха като от нещо с огромни зъби и нокти. По стените се виждаха дупки от автоматичното оръдие на мека.

Прибрах пистолетите в джобовете си и взех една от пушките на пазачите. Интерфейсът в дланта ми направи диагностика на оръжието. Беше в изправност, но пълнителят беше празен, както и гранатометът. Заех се да презареждам. Мораг правеше същото, докато Кат и Мадж ни покриваха.

— Има нещо край нас — прошепна Кат и кръвта ми се смрази.

Вдигнахме погледи. Искаше ми се да я питам сигурна ли е, но знаех, че въпросът е глупав и наивно оптимистичен. Сложих четвърта зашеметяваща граната в гранатомета. Мораг привърши с подготовката си след секунди.

— Мадж, наглеждай ни гърбовете — рекох му, докато приклякахме зад мека и насочихме погледи натам, накъдето сочеше Кат.

Раменният ми лазер още сканираше терена зад мен.

Отне ми миг, но го видях. Беше странно, някакво животно на четири крака, пристъпваше внимателно в сенките на около шестстотин метра по-нататък по улицата откъм пристана. Нещо ме принуди да хвърля поглед встрани. Извъртях всички оптични режими, но не видях нищо. Просто не можех да се отърся от чувството, че нещо ме дебне.

— Мораг? Можеш ли да хакнеш системите на мека? — попитах.

— Повреден е, иначе даже щях да го карам — изсъска Кат.

— Може да е превзет от Демиург — допусна Мораг.

Не ми харесваше идеята да я карам дори да доближава Демиург, но възможностите ни се изчерпваха.

— Дано не е превзел операционната система. Искам да я хакнеш и да свалиш автоматичния предпазител на оръдието — наредих й.

Надявах се у мен да е останало достатъчно от някогашния подофицер, за да не ми възрази тя. Не ми възрази. Вместо това нарами пушката и се качи в кокпита. Наложи се да седне върху разкъсания труп на оператора, за да потърси куплунг.

— Пречи ми — оплака се.

— Онова се раздвижи! — Думите на Кат бяха споходени от кратък автоматичен откос.

— Хакни се в трупа! — извиках на Мораг, почти без да обръщам внимание на ужасеното й изражение.

Каквото и да беше онова, то търчеше насред улицата право към нас. Беше ниско над земята и приличаше на някакъв хищник, докато тичаше през светлините и сенките. Присъединих се към късите, контролирани откоси на Кат. Когато създанието превали купчина трупове на около четиристотин метра от нас, видях колко безполезни са куршумите ни. Почти всички го улучваха, но се разпадаха сред искри в някаква тежка броня.

Мораг се включи в един от куплунгите на мъртвеца. Той пък още бе свързан с мека. Тя мина през системите му. Приличаше на некрофилия, но мекът помръдна. Дочух жуженето на спомагателните му батерии и част от кокпита се освети. Мораг успя да откопчи пръстите на оператора от интерфейса на оръдието, тъй че да го пусне и мекът.

— Кат!

Покатерих се по купчината железа и посегнах към оръдието. Не беше релсотрон, плазмено или лазерно. Жалко, защото ако беше такова, беше по-вероятно да пробие нещо в станцията. Двеста метра. Прицелването щеше да е голяма мъка. Оръдието приличаше на огромен автомат. Стиснах дръжката и втъкнах приклада под ръката си. Почти цялата ми ръка можеше да обхване спусъка. Сто метра. Кат сграбчи дулото и го вдигна, опитвайки се да го прицели. Петдесет. Натиснах спусъка.

Рамото ми се измести и изкрещях. Откатът изстреля оръжието назад и го изпуснах. Кат се хвърли встрани, но огънят от дулото я улучи и подпали дясната й половина, както и потника й. Щяхме да измрем, вършейки глупост по моя идея.

Още в пламъци, Кат отново грабна оръжието. Онова ни достигна. Скочи, а аз се претърколих и натиснах спусъка отново с лявата си ръка. Опитах се да го държа стабилно, докато оръдието се друсаше в пясъка. Създанието се натресе право в огневата линия. Дори двайсетмилиметровите куршуми не го спряха, но го изтласкаха встрани, право в Кат, а тя с адреналинов прилив на сила геройски го оттласна от себе си. Имах секунда за отвращение от факта, че съществото още се движи. Представляваше свистящ хаос от механични, бронирани крайници, които блъскаха по земята и вдигаха кървав пясък във въздуха. Не разбирах как може още да се движи. Отново долових движение отдясно, но нямах време да го мисля.

— Оръдието! — извика Кат. Пак стисна дулото и почти го натика в създанието. Успях да вдигна приклада и да удържа мощните откати, докато онова не застина.

Дори нямах време да погледна какво сме убили, защото вдясно, от останките на някакъв бар, излетя второ. Пътьом строши един неонов надпис — блъвнаха искри. Мадж стреляше и безполезните му куршуми се разпадаха в бронята на съществото. Раменният ми лазер успя да стреля веднъж-дваж, преди то да скочи върху мека и да изтръгне Мораг от кокпита, а после да я блъсне в стената. Приземи се върху нея и кървава метална лапа се заби в торса й. Бях сигурен, че е мъртва. Пренебрегвайки агонизиращата болка от изваденото си рамо, се хвърлих към чудовището с всичките си осем остриета, щръкнали от кокалчетата. Скочих му с рамо, за да го изместя от Мораг, а после да се оправя с него. Все едно се бях сблъскал с мек. Не помръдна. Аз спрях. Замахна небрежно и ми откъсна половината лице, запращайки ме назад.

Паднах в пясъка и скочих отново на крака, отчаяно решен да го махна от Мораг. Знаех, че е твърде късно, знаех, че е мъртва, и все пак. С див крясък Кат заби почти половин метър от нащърбена автоматична кирка, част от многофункционално приспособление, с което боравят миньори, право в черепа на съществото и дълбоко в мозъка му. Усука дръжката и после издърпа Мораг. Едва тогава угаси горящата си тениска.

Мораг бе окървавена, а десният й крак — изкривен под странен ъгъл, но се движеше и стенеше. Слава Богу, че бе избрала да си сложи броня като мен и за разлика от Кат.

Изправих се, залитайки, и затърсих с поглед още от чудовищата. Ставата на кибернетичната ми ръка висеше изкривена. Болкоуспокояващите от вътрешните ми запаси се мъчеха да смогват.

— Ъм, Джейкъб? — чух гласа на Мадж. Клечеше над трепкащия труп на създанието, нападнало Мораг. Призля ми, когато видях, че носи маска от одрано човешко лице. Разбрах какво ни е нападнало. Разбрах кой ни е нападнал. Бяха ни приятели, на мен и Мадж.

— Кат? — промълвих немощно, отпуснат върху крака на мека.

Раменният ми лазер все още покриваше околността, макар от движенията му да ме болеше ръката. Кат дойде, сграбчи ръката ми и я върна на място. Изкрещях. Нещо ми отвърна. През скалните тунели проехтя вълчи вой.

Отидох при Мораг. Кракът й беше счупен, бузата й висеше свободно, а нагръдникът й бе поизкривен. От пробойни в нея се процеждаше малко кръв, но сякаш бе повърхностно. Беше в несвяст и нямаше какво да направим засега.

— Познаваш ли ги? — попита Кат.

— Да.

— Да не си ядосал и тях?

— Бяха ни приятели, спасиха ни живота някога.

— Значи са с Кликата?

— Така изглежда.

— Не разбирам — каза Мадж. Той и Кат ме покриваха, докато проверявах оръжията им. Единият имаше лазерна пушка, която подхвърлих на Кат. Тя събра останалите батерии и гранати, докато аз на свой ред я покривах с гаусовата карабина, която бях взел от другия. — Не е в стила им. Така де, хем е, хем не е. Я да видим, Владимир изглеждаше ли като някого, който ще изтрепе цивилни?

Хвърлих поглед към Мадж и продължих да оглеждам наоколо. Владимир беше приятен, стига да е на твоя страна, но не бих му приписвал задръжки.

— Наричат се вукарите — каза той на Кат. — От Спецназ са.

— О, супер. — Спецназ може и да не бяха сред най-добрите спецслужби в света, но бяха сред най-страшните. Мълвеше се, че наемали хора от психиатрични заведения. — В колониите ли са били, когато Черните ескадрони са стигнали дотам?

— Не. — Точно това ме тревожеше. — Били са изпратени на мисия като нашата.

— Сменили са работодателите си?

Разбирах как Владимир може да извърши нещо подобно, особено ако някой му дължи пари, но да измени на лоялността си? Организацията насърчаваше нея повече от всичко.

Проверих им малокалибрените оръжия — поредните десетмилиметровки. Разбира се. Тези типове обичаха близки срещи с жертвите си. Въпреки това взех оръжията им и захвърлих онези от пазачите. Сега бяхме малко по-добре въоръжени.

— Колко са? — попита Кат.

— Отряди от по осмина. Зависи колко са отрядите. Мадж, носѝ Мораг.

Той възрази, заяви ми, че искал да е стрелец.

— Недей да спориш, мамка му. Когато минеш през подбора и обучението на специалните сили, ще си стрелец.

Неохотно подхвана оръжието.

Продължихме бързо нататък. Исках да се върнем на кораба и при снаряжението си, а после да потърсим Езичника, макар шансовете му да ми се струваха малки. Дали Демиург вече бе превзел всички системи? Или Бог го бе надвил? Бог би трябвало да има предимство: много повече процесорна мощ и памет.

Кат ни поведе отново, а аз тръгнах в ариергарда. Мадж носеше Мораг между нас. Като гледах как й е увиснал кракът, по-добре, че беше в безсъзнание. Половината от лицето ми, която също висеше от мен, бе блажено изтръпнала. Минахме покрай друга улица вдясно, която продължаваше навътре в сърцевината на астероида.

— Има хора в бара — прошепна Кат.

Малко по-нататък по улицата беше барът под въпрос. Неоновият знак изобразяваше почти гола жена, изтипосана като героиня от японска анимация. По-скоро бардак, отколкото бар. По прозорците имаше метални кепенци, някои откъснати. Долових от вътрешността многобройни топлинни сигнали.

На път към пристана често чувахме откоси приблизително в нашата посока. Стрелбата бе крайно неточна, но ни принуди да се прикрием и да опитаме да изтикаме част от труповете между нас и куршумите. Как е възможно да пропускаш във времената на автоматичния прицел? А дългите откоси показват просто слаб самоконтрол. Това не бяха вукарите. Те вече щяха да закусват с нас.

— На ваша страна сме, скапани олигофрени! — изкрещях в едно от редките затишия.

— Върви на майната си! — отвърна ми някой с тежък акцент.

— Искаме само да стигнем до пристана! — извиках в отговор.

Изненадващо мъж с костюм и тъмни очила се показа иззад един прозорец и ни направи знак да приближим. Поклатих глава, надявайки се оптиката му да регистрира жеста, а после посочих към пристана. Той обаче продължи да ни прави знаци.

— Заеби, нека продължим — изсъска Кат.

— Езичника! — извика мъжът.

Спогледах се с Мадж и Кат. И двамата кимнаха. Изтичахме към бардака. Сигурен бях, че виждам движение вътре в тръбите над по-големите улици.

Прескочихме перваза и влетяхме в бордея на якудза. Изглеждаше относително представително като за Фрийтаун, но подозирам, че е бил повече за вътрешни хора, отколкото за зомбита. Имаше централна платформа и пилон, за да оглеждат клиентите по-добре отчаяните мъжки или женски проститутки. Имаше и бар и метално стълбище нагоре към работните помещения.

Тук нищо не примигваше. На някого му беше писнало и беше изпотрошил основното осветление — светеше само аварийното. А свещите наоколо не толкова помагаха на видимостта, колкото преебаваха цялата атмосфера на скорошна неизбежна смърт.

Повечето работещи момчета и момичета благоразумно се спотайваха зад скалъпената барикада от преобърнати маси. Щеше ми се да се скрия при тях. Всички якудза пък бяха наизвадили пушкала и се правеха на мъжаги в костюми, шапки и цайси отпреди Конфликта. Странното бе, че изглеждаха еднакви, дори жените. Всички бяха хирургически променени — за да приличат на предводителя си навярно. Само че кой беше той? Може би голият до кръста, извадил на показ всичките си татуировки. Имаше логика. Беше най-дебел. Носеше голяма картечница с кръгъл пълнител, навярно още една имитация на нещо отпреди Конфликта. Мразех пушкала аксесоари. От червения пояс, привързан около кръста му, пък стърчеше къс, прав меч.

Мадж положи Мораг зад барикадата и свали почти безполезната си пушка. Подадох му не чак толкова безполезната си гаусова карабина и той се зае да ни прикрива, а аз приклекнах до Мораг.

Полуголият дебелак ми говореше на скорострелен японски. Не говорех този език, нито бързо, нито бавно.

— Аптечка? — попитах, а после бавно и силно — универсалният метод за преодоляване на езиковата бариера — повторих, сочейки раните на Мораг: — Комплект? За? Първа? Помощ?

Кой знае какво разбираше горкият тип, може да мислеше, че искам да му я продам. За щастие една от проститутките схвана и плъзна към мен допотопна аптечка.

Изтръпнах, когато с мощен пукот върнах крака на Мораг на мястото му. Е, поне горе-долу. Наложих медицински гелове върху счупеното и после върху лицето й. Не исках да й махам бронята, за да проверя раните по гръдния кош. Включих я към аптечката, за да може да регулира геловете автоматично. Жизнените й показатели не изглеждаха добре, но не умираше.

— Джейк.

Дори в тази ситуация съкратеното ми име от устата на Мадж ме дразнеше. Пренебрегнах го и продължих да се грижа за Мораг, колкото можех по-бързо.

— Джейк!

— Какво?!

Вдигнах глава и разбрах. Докато сме влизали, ще да съм бил толкова заплеснат по спасяването на Мораг, че съм подминал Езичника, без да го видя.

Седеше в удобен стол, в който изглеждаше като на трон, положил жезъла си напреки на коленете. И столът, и той сякаш са били обстрелвани, но подкожната му броня си беше свършила работата. Само че потрепваше конвулсивно, сякаш го биеха, а от устата и носа му бълбукаше кръв. Бях виждал нещо такова само още един-два пъти. Щети от обратна връзка. Беше в мрежата и някой го налагаше здраво.

Якудза шефът посочи един плосък екран, който бавно се отлепваше от скалната стена над бара. Трябваха ми няколко мига да разбера. Отначало си помислих, че е някой японски анимационен виз. Не, не беше.

Огромен шесторък човековълк грееше в бели пламъци. И преди ги бях виждал, когато ангелическият хакер Езекил бе опожарил репрезентацията на Уорчайлд, за да може да избяга Ролистън. Този с вълка демон явно беше Батаар, хакерът на вукарите. Спомних си, че го бях мислел за върховния шаман на култа им.

Пламъците го защитаваха срещу нападателните програми на Езичника, които пък се визуализираха като почти непрестанен поток от мълнии от жезъла му. Вълкът демон зина и избълва бели пламъци върху Езичника. От пода изригна воден гейзер и пресрещна пламъците. Отбранителната програма се изпари, а пламъците обхванаха крещящия аватар на Езичника.

— Можем ли да го измъкнем? — попитах.

Не бях сигурен кого точно. И не знаех колко щети можем да нанесем, ако рязко го измъкнем от подобна ситуация. Освен това определено не знаех как да го направя външно с някого, който използва вътрешен компютър.

И двата аватара изглеждаха зле, обгорени и покрити с виртуална кръв. Край вълка се поклащаха черни пипала: започваха някъде извън екрана и се пресягаха към Езичника. Иззад него пък грееше бяла светлина, навярно Бог. Езичника се опитваше едновременно да се брани от вълка демон, да го атакува и да се пази от черните пипала със спорадични огнени прегради.

Ненадейно започна поредица свръхзвукови трясъци, които почти се сливаха едни с други. Заглушителите ми се включиха, а всеки без подобни подобрения бе оглушен. Това бе по-малкият проблем — през бардака профуча огън от релсотрони. Сякаш всички мебели се разхвърчаха, а сред тях — и части от тела.

Нещо мокро пльосна върху мен. Релсотронната стрелба спря и последва лазерна — тялото на един от мафиотите край мен се раздели на три и експлодира на свръхнагорещени парчета.

Един от последните оцелели кепенци се разпадна и в стаята връхлетя вукар — женски. Едва ми стигна времето да привлека вниманието му върху себе си, изстрелвайки кратък откос от всеки от пистолетите си в лицето му. Раменният ми лазер се справи по-добре с овъгляването на бронята на главата му.

Вукарката прониза с нокти подкожната броня, пазеща стомаха ми, вдигна ме, пренесе ме през бара и ме заби в задната стена. Лазерът ми продължаваше да я обстрелва от упор, но дебелият й подсилен череп устояваше. Успя поне да свали от лицето й маската от мъртва кожа и ми разкри окървавени озъбени черти и огромна стоманена паст. Откъсна парче плът от лявата ми ръка. Знаех, че ще умра, затова направих една глупост. Хванах горната част на челюстта й и с цялата мощ на подсилените си мускули опитах да издърпам главата й назад. Тя отвори уста по-широко, но тогава натиках дясната си ръка вътре. Вукарката я захапа и започна да я пробива. Извадих и четирите си остриета, които се забиха право в мозъка й. Тя се разтресе и падна на една страна. Ноктите й се изтръгнаха от стомаха ми, покрещях още малко.

Мадж беше яхнал друг вукар, беснеещ из стаята и убиващ почти всекиго, когото докопаше. Един от японците до мен вдигна автоматичния си пистолет. Щеше да улучи Мадж. Някак ми стигнаха силите да изритам оръжието от ръцете му. Мадж удряше киборга с голи ръце. Чудех се дали Вукарят знаеше, че изобщо има нещо на гърба. Кат бе приготвила лазерната си пушка и търсеше добър прицел, но Мадж и неколцината якудза пречеха.

На земята видях гаусовата карабина на Мадж. Хвърлих се към нея, грабнах я и се претърколих на крака.

— Мадж, махай се оттам! — извиках.

Той се пусна и се сви на кълбо до краката на вукаря. Стрелях. Кат също. Бронебойните, електромагнитно изстреляни куршуми се забиваха в чудовището, но не нанасяха достатъчно щети. Кат пък късаше парченца нажежена броня и плът, но нещото устояваше, а животинският му вой се сливаше и с този на Батаар откъм плоския екран.

Вукарят избяга на улицата през останките от кепенците. Кат го подгони. Беше откачила. Последвах я — мисля, че не исках да се посрамя. Кат стреляше отново и отново, докато създанието се катереше по купчина койки. Металните им рамки се изкривиха под тежестта му. Прицелих се с карабината си. Интерфейсът ми показа, че има още заряди в гранатомета й. Вукарите не си играеха със зашеметяващи гранати. За щастие интерфейсът ми можеше да превежда от руски.

Изстрелях първата граната. Тя проби койките и се взриви в скалната стена. По мен и Кат заваляха отломки, а ударната вълна запрати киборга през улицата, в отсрещната стена. Блъсна се в нея и падна на улицата, точно срещу нас.

Опита да се изправи. Беше се ядосал. Защо правеха това от Кликата? Принуждаваха ни да избиваме приятели ли? Точно дотук никога не исках да се стига. Тези бяха читави хора — полупсихопати, да, но читави хора. Всъщност, никакво „полу“. Изстрелях втора, иглена граната. Остриетата се впиха в киборга, който се катурна в пясъка. Още мърдаше. Изстрелях трета граната, подпрял карабината на хълбок. Трийсетмилиметровата, бронебойна, експлозивна граната мина през гръдния му кош и се взриви. Беше твърде близо. Паднах по задник и зъбите ми изтракаха, а шрапнел, преди част от вукаря, раздра слепоочието ми и почти ми откъсна ухото.

Кат седна до мен, върху трупа на едно от зомбитата. Оглеждаше се.

— Ще ставаш ли?

Върнахме се в бордея. Мадж се подпираше на бара, с пушката си в една ръка и бутилка водка в другата. Сякаш нещо го беше ударило достатъчно силно, за да изкриви част от подкожната броня на главата му. По гръдния му кош личеше друга рана.

— На здоровье — рече горчиво.

Отпи дълга глътка, трепна и изплю зъб. Хвърлих поглед на женския вукар, когото бях убил. Спомних си името й: Андрея. Когато ги заведохме да се напием след спасителната операция, с Бибс си говореха за орален секс и се смееха. Тези хора се бяха изсипали върху Тях почти без боеприпаси, за да ни спасят, и в отплата бяха получили това. Защо, по дяволите?

Почти бях забравил за Езичника. Вдигнах поглед към плоския екран. Демонът вълк не помръдваше, нанизан на бодливо дърво, израснало през плътта му. За миг зърнах аватара на Езичника, опърпан и почти разкъсан. Запитах се защо трябваше да изобразяват толкова кърваво виртуалните щети във фалшивия си свят. Аватарът изчезна. Черните пипала загъмжаха навсякъде, а бялото сияние отстъпи и угасна.

— Мамка му, боли. Кога са ме гръмнали? — попита Езичника с глас, изпълнен с болка.

Истинският Езичник не изглеждаше много по-добре от виртуалния. Лежеше на земята — релсотроните бяха унищожили стола му. Имаше късмет, че и него не бяха унищожили. По брадичката и брадата му се стичаше кръв, както и от ушите му. Знаех, че трябва да понесеш доста виртуални щети, за да ти се случи това. Освен това беше прострелян и с малокалибрени куршуми.

— Демиург ли е превзел станцията? — попитах.

Сам на себе си прозвучах обезкуражен. Все едно, не ми пукаше. Погледнах Мораг, още в несвяст.

Езичника поклати глава.

— Още не, но скоро ще успее.

После забърбори на японски на останалите. Хирургическите клонинги погледнаха към шефа си. Той се поколеба, колкото да не губи статут, но после кимна. Стрелците избягаха от бардака.

— Говориш японски? — Езичника пренебрегна тъпия ми въпрос. По-късно щеше да ми каже, че е работил активно с Японските специални части на Барни. — Откъде Демиург има цялата тази процесорна мощ?

Езичника ме погледна — изглеждаше уморен и измъчен от болка.

— Добър въпрос. Пристигнали са на дългообхватен кораб. На системите му не може да се намести достатъчно от Демиург. Бог в станцията би трябвало лесно да го победи. Още щом се започна обаче, всичките кораби тук са изключили връзките си към станцията и са спрели да пращат информация към Него. Но пък кораби в системата би трябвало да имат Бог. Ако прибавят паметта и процесорите си, все още бихме могли да победим Демиург.

— Бихме могли? — попитах. Той сви рамене. Продължих: — А нима повечето не са си заминали, щом са разбрали, че нещо не е наред?

— Няколко са опитали. Демиург най-напред е овладял външните оръжейни системи на лагера. Два товарни кораба и една рафинерия са били взривени.

Опитах, наистина опитах да се ужася, но бях вече претръпнал.

— Капитаните на останалите кораби имат много за губене, ако включат каналите си за свръзка и Демиург победи — казах.

— Затова хората на Итаки — и той кимна към якудза шефа, застанал насред кървищата, опитвайки се осмисли всичко, — ще ги убедят да го направят, ако трябва — и насила.

— А има ли какво да направим ние?

Той понечи да поклати глава, но болката го възпря.

— Не. Не мога да се боря с това нещо, нито пък Мораг. — По лицето му пробягна паника. — Къде е Мораг?

Посочих към нея насред металните отломки, някога импровизирана барикада.

— Добре ли е?

Не беше много добре, но кимнах.

Кат се присъедини към нас. Беше успяла да махне сбруята на релсотрона на Андрея. Самото оръжие се бе сгънало и прилепило към гърба й, докато Андрея бе на четири крака. Кат се прикачи към релсотрона, включи диагностиката и си нагласи сбруята.

— Сега какво? — попита.

— Обратно към кораба — рекох аз.

— Знам къде е брат ти — подметна Езичника към Кат.

Оф, я стига. Кат обърна глава към мен. Въздъхнах и дадох думата на Езичника.

— Затова дойдохме — каза той.

Мадж се присъедини към нас, уловил общия тон на разговора.

— Вижте само с колко безплатни оръжия се обзаведохме — вметна ухилен.

— Срамота ще е да стигнем чак дотук и да не го приберем — каза Езичника.

— А с тези оръжия ние ще сме ловците — добави Кат.

Засмях се мрачно, но болката ме накара да млъкна.

— Мечтайте си. Тези типове си умираха да се сражават с Тях ръкопашно. Едва се справяме с Тях един по един, а досега сме се отървали само защото явно са се чалнали.

— Но са с четирима по-малко — каза Кат.

— С петима — поправи я Езичника. — Няма как хакерът им да е оцелял.

— Мърл може вече да е мъртъв — отбелязах.

— Да не се уплаши? — подпита ме Мадж.

Предизвикваше ме.

— Мадж, защо просто не млъкнеш! Ролята на наркоманчето, дето не се насища на битки, почва да ми писва.

Мадж доби раздразнен вид и като никога не отвърна. Но така или иначе гласовете на другите надделяваха.

— Добре, отиваме за него — съгласих се. — Мадж, стой тук и наглеждай Мораг.

— Какво?! Изнервям те, затова отиваш да си играеш с другите войничета, така ли?

— Да… — започнах.

— А аз да наглеждам бившата ти?

— Мадж! Вземи го затвори тоя шибан плювалник! — извиках, останал най-после без търпение. Не мисля, че се ядосвах на него. Е, не само на него. — Стой тук, грижи се за Мораг и ако нещо й се случи, се скрий някъде далеч, като се върна.

Известно време се взирахме един в друг. Проститутките и мафиотите също ни гледаха. Мадж някак реши да си сдържи езика зад зъбите и отиде при Мораг. Май вече бях успял да отчуждя всички от себе си.

— Дано тоя тип да си струва — измърморих на Кат.

— Дано го бива повече от Джеймс Бонд — каза Езичника.

— От кого? — попита с недоумение Кат.

И аз не знаех за какво говори той.

Вършехме глупости. Не исках да участвам, а и имахме по-важни неща за вършене, като например да се уверим, че Мораг е добре. Да се шляем из вътрешността на астероиден миньорски лагер, търсейки невероятно опасни руски спецчасти, не ми беше на първо място в списъка със задачи. Уважавах Кат, задето искаше да помогне на брат си, наистина, а и ако той беше от нашите, щеше да е редно да го спасим. Само че този не го познавахме, не беше наш проблем. А и ако Корпорацията си върнеше контрола над станцията, се връщахме в изходна позиция. Само дето следващият костюмар можеше да не губи време в надсмиване и да не нехае толкова за компютърната си сигурност.

Корпорацията нямаше много полза от това да овладява дългосрочно човешки проблеми. Беше скъпо и отклоняваше ресурси. Имаха си арест за буйни зомбита, обикновено новодошли, с малко живец в себе си. Всяко по-сериозно провинение бе наказвано скоропостижно. Обикновено с помощта на шлюз. В края на краищата Корпорацията беше Законът тук.

Открихме килията на Мърл — оформена с лазер дупка в камъка, горе-долу с размерите на човек. В дъното имаше по-малка дупка за нечистотии, както и много здрав титаниев капак отгоре. Езичника пак се показа разбирач, наричайки го „тъмница“. На мен ми приличаше на дупка в земята. Празна.

В тази част от станцията светлините още примигваха, а от доста време не бяхме попадали на трупове — само на много кръв, парчета откъсната плът и следи от влачене. Реших, че наближавахме животоподдържащите системи. Чувахме само силното жужене на машини.

Аз и Кат, въоръжена с релсотрона на Андрея, покривахме терена, докато Езичника оглеждаше дупката в земята.

— Мъртъв е — казах на Кат.

Не виждах как може да се е измъкнал от това. Някой сигурно е отворил килията му — вероятно някой много опасен, яко подсилен руски киборг.

— Не и Мърл — каза тя уверено.

— Дори да се е спасил, ако е прекарал в онази дупка толкова време, няма да е в състояние да ни помогне — внимателно подхвърли Езичника.

— Ако е ценен, Корпорацията може да го е преместила — възрази Кат, но започваше да й личи, че се съмнява.

— Едва ли им е бил приоритет днес. Не мисля, че имат как да осмислят случилото се — каза Езичника.

— Не сме на правилното място за разговори — прекъснах ги.

Това тук сериозно ми играеше по нервите. Още щом си го помислих, из коридорите отекна вой. Всички застинахме.

Като малък бях чувал истински вълци. По-ранният вой на вукарите вероятно е бил за сплашване. Все пак вероятно можеха да си общуват през овладяната от Демиург мрежа. Но това беше друго. Скръбно и безутешно.

— Мисля, че трябва да вървим — каза Езичника.

— Той е тук и е жив… — започна Кат.

— Какво, така го усещаш ли? — не се стърпя Езичника. — Рискът е едно, а да си просиш белята — друго.

Знаех, че чакат аз да реша. Не знам защо реших да продължим да търсим. В действителност исках да си вървим и не бях сигурен, че изобщо има смисъл да търсим Мърл. Но мисля, че не той бе причината за решението ми, а нещо в онзи вой.

— Ще търсим.

Езичника не ме оспори — знаеше, че не бива да го прави в подобна ситуация.

Не знаех за какво се е използвала преди скалната кухина, в която открихме Владимир. Може би някаква машинария, заровена под трупове. Щяхме да го подминем, ако отново не бе надал онзи скръбен вой. Влязох пръв. Може би сред труповете се криеха още от тях, но термоизображенията не ги улавяха. Насочих карабината към върха на могилата плът, към застаналия отгоре силует. Езичника и Кат влязоха след мен. Бяха твърде големи професионалисти, за да продумат, но усещах, че са ужасени от гледката. Езичника дори имаше достатъчно присъствие на духа да обърне гръб на чудовищната сцена и да покрие вратата. Трябваха си топки да обърнеш гръб на нещо толкова опасно.

— Какво правиш, Владимир? — попитах тихо, опитвайки се да сподавя позивите си за повръщане.

Той клечеше навръх телата, късаше от тях и дъвчеше. Изражението му бе измъчено, като на разглезено хлапе от средната класа, на което пробутват кофти храна. Повечето от сдъвканото падаше обратно от устата му. Звукът на разкъсвана плът най-много тормозеше и без това вече изтормозените ми нерви.

Обърна се към мен: носеше нечие чуждо лице. От глава до пети бе покрит с чужда кръв. Следваше да е ужасяващо — беше ужасяващо, но и някак жалостно. Желанието му да опита човешко се бе изпълнило, но не изглеждаше щастлив. Върколак, принизен до трупояд. Свали уморено маската.

— Друже — изрече тъжно. Продължи да къса плът. Сякаш някой го караше. — Предадох всички.

— Защо? — Само това успях да изрека.

Не знаех колко време имаме, преди Кат да опита да го убие. Той отново отхапа.

— Ако го направи само още веднъж… — изръмжа тя.

— Това не си ти — рекох.

Той спря и ме погледна.

— Знаеш, че съм. Все се изненадваме на какво сме способни хората — почука по бронирания си череп, — когато служим на нещо, по-голямо от нас самите.

— Нещо те е насилило да извършиш това ли? — попита Езичника, без да поглежда към Владимир.

— Не знам дали е мъдро да се обръщаш тъй фамилиарно към мен — отвърна Владимир с хищническа усмивка. Привидното му високомерие бе сянка от някогашния му Аз. — Винаги съм искал да съм чудовище. Много по-лесно е, отколкото да се опитвам да съм добър.

— Поробен ли си? — попитах го, макар да не бях видял нищо в куплунгите на никой от вукарите.

Той се взря в мен. Събрах всичките си сили и успях да не отклоня очи от неговите.

— Имаш ли дълг към мен? — попита ме.

Не исках да отговарям. Не виждах каква отплата би била достойна. Преглътнах с мъка, пренебрегвайки стомашните сокове в гърлото си.

— Да — смотолевих накрая.

— Не мога да го сторя сам — каза той.

Прозвуча почти тържествено.

Единственото, което зърнах от лицето му, докато ни се нахвърляше, бе маска на омраза и безумен гняв. Всички стреляхме. Релсотронът вдигна вихрушка от мъртва плът. При цялата ни огнева мощ той умря бавно.

Докато обхождахме останалата част от комплекса, не чувствах нищо. Езичника трепереше, но вече не ми пукаше. Мислех само за едно — някой бе сторил това на Владимир. Не знаех как, но добре знаех кой.

Прекосявахме метален мост над дълбок вир, издълбан в скалата, част от водните запаси. Гъст килим водорасли покриваше повърхността му, произвеждаше допълнителен кислород, а повредените светлини тук бяха ултравиолетови, за да растат по-бързо водораслите.

Светлината придаде сюрреалистичен вид на окървавения вукар с чуждо лице, който скочи от тавана сред нас. Мисля, че на Мадж можеше и да му хареса. На мен ми се стори като сън. Вукарят се приземи между Кат и мен. Замахна с лапа към гърба й и я запокити по очи върху моста. Кръвта й чернееше сред ултравиолетовото. Създанието се обърна към мен, а аз отскочих назад, вдигайки гаусовата карабина. Знаех, че зад мен Езичника правеше същото, но точно в този момент вукарят застина. Кръв, собствената му, прокапа от устата му и той се строполи напред. Парче нащърбен метал стърчеше от врата му, между бронята на черепа и тази на гърба. Дори някой да уцелеше точното място, трябваше много сила, за да пробиеш подкожната броня. Признавам, впечатлен бях.

Зад падналия вукар стоеше гол мъж с приблизително моите ръст и тегло. Нямах представа откъде се взе. Дишаше тежко, а дясната му ръка кървеше обилно. Никаква тлъстина не бе останала по него: изглеждаше недохранен. Високите скули биха му придали жесток вид, но сега само го караха да изглежда по-измъчен. Косата му бе сплъстено птиче гнездо. Кожата му бе тъмна като на Кат и той си приличаше с нея много, макар да бе по-дребен. Най-много обаче ме впечатлиха очите му. Явно бяха произведени да приличат на истински, но никога не бях виждал подобни импланти. На снимките изглеждаха пронизителни, но на живо съумяваха да са хем студени и безучастни, хем налудничави.

Мъжът заплю трупа. Нещо трепна у мен.

— Недей — казах.

Не ми обърна внимание. Извади металната дръжка от вукаря, обърна го по гръб и махна маската от лицето му. И този го познавах. Василий.

Кат се изправи тромаво със сбруята на гърба си. Обърна се към мъжа.

— Мърл?

Не помня някога да бе звучала толкова неуверена.

Той се втренчи в нея. Имплантите му определено добре изразяваха емоции. Не знам как точно ставаше това. Но знам, че видях омраза в тях.

— Шибано ченге! — сякаш изплю думите.

— Корпоративна охр… — успя едва да отрони Кат, преди Мърл да я нападне.

Нападна войник, въоръжен с релсотрон, със заострена метална дръжка. Мисля, че Кат прояви добронамереност. След всичко, през което бяхме минали, аз просто бих го издухал. Дори като гледах отстрани, ми се щеше да го направя. Той я събори, а тя едва го удържаше. Явно очевидно по-голямата й сила не можеше да се сравнява с налудничавия му хъс. Дръжката я доближаваше все повече. Обзалагам се, че й се искаше да си бе сложила бронята, преди да влезем в станцията.

Поклатих глава. Наистина нямахме време за братско-сестрински съревнования. Езичника ни покриваше откъм гърба. Вложих колкото сила успях в един ритник в лицето на Мърл. Той отметна глава и изплю кръв върху Кат. Заклати се, но остана в съзнание, затова повторих. Мърл се строполи върху сестра си.

— Още не си един от нас — заявих.

Езичника се приближи.

— И какво, имаме си още един задник, значи? — попита.

Поне веднъж, рекох си, би било хубаво да решаваме проблемите без бой.

— Неблагодарно копеле — рекох на хъркащия Мърл.

Сега и него трябваше да носим.

— Някой може ли да разкара голия ми брат от мен? — примоли се Кат.