Война в небесата

17. Дълбоките пещери

Карахме на евтини стимуланти и домашни амфетамини — каквото бяхме успели да вземем от Свършека. Тичахме, когато можехме, вървяхме, когато не можехме да тичаме, залитахме, точно преди да се строполим. И продължавахме. Бездруго не ми се спеше. Сънят бе просто кошмарното превъплъщение на здрава млада жена в парче месо с два изстрела.

Живеехме сред нощния режим на оптиката си, далеч от всякакви други източници на светлина. Скоро изпилените ни сетива, недоспиването и лошите наркотици ме отведоха в селения, които познавах добре от Сириус: сумрачно, полумъртво, нереално съществуване. Пред погледа ми проблясваха светлинни фрактали. Съзнанието ми започна да запълва дупките в сетивата ми, призрачни образи, родени от страха ми, добиваха форма в крайчеца на полезрението ми.

Километрите скала над нас ме потискаха все повече и повече, усещах скалата почти физически, как ме мачка като високата гравитация. Липсваше ми небето. Много исках да го видя отново, преди да умра. Обаче не ми се струваше вероятно.

Не спирахме да се движим, чак докато не изнемощеехме съвсем. Разпределяхме пестеливо храната от Свършека. Макар и дезертьори и самоубийствен култ, се бяха отнесли добре с нас.

Вече се бях възстановил почти изцяло — едно от предимствата да имаш малки извънземни из цялото си тяло. Рану беше по-слаб, отколкото някога е бил, но и така бе по-силен от мен. Беше измършавял, но не изоставаше.

Стигнахме обратно до па с проби и грешки. Всичките ми карти бяха унищожени, когато изтрих вътрешната си памет, макар че нямаше нужда — толкова лесно бях пропял. Бяхме сбъркали пътя многократно, но накрая открихме пещерата, която помнех.

Бяха се омели бързо и бяха взривили всички тунели, които биха позволили на Ролистън да ги последва лесно. Само че така и на нас ни бе почти толкова трудно. По-рано, докато още бяхме там с останалите, внимателно бях разгледал всички карти и се бях опитал да ги запомня с обикновената си памет, в случай на спешна нужда. Бях относително сигурен, че знам откъде минава заобиколният път — онзи, който Ролистън и хората му трябваше да хванат. Така можехме да хванем дирите или на Майка, или на Ролистън. Или щяхме да се влачим из дълбоките пещери на Лаланд 2, докато не умрем от глад.

Едничкото, което работеше в наша полза, бяха следотърсаческите ни способности. Бях отрасъл с тях, учител ми беше един от най-добрите — татко ми. Обучението ми продължи при парашутистите, а после и в спецчастите. Рану беше минал по подобен път. Само че тъмните пещери не бяха средата, с която бяхме свикнали.

Смяната на деня и нощта нямаше значение в пълния мрак и с всички стимуланти в нас. Времето и датата на дисплеите ни нямаха смисъл, не мисля, че който и да било от нас им обръщаше внимание. Тъй че нямах представа колко време ни отне да открием следите им. Може би си спомнях пещерния комплекс достатъчно добре, а може би просто бяхме извадили късмет.

Трудно е да заличиш следите от лагер на двеста души. Дирите от строшен и оронен камък, които мековете оставяха, бяха най-лесни за проследяване, особено тези от бисмарка Апакура.

Това, което не виждах, бяха дирите на Ролистън. Или силите му минаваха от другаде, или бяха достатъчно добри, за да не можем да ги засечем, което също беше възможно. Знаех само, че е тук някъде.

Имах чувството, че не съм виждал светлина, а камо ли небе, от много, много дълго. Мъждукането в далечината болеше, въпреки че оптиката ми компенсира. Заболя ме глава — сякаш чувството бе ново, объркващо. Трябваше наново да си спомням какво е светлината, как изглежда. Кой знае откога бях виждал само скали и Рану в зелено.

Разбира се, бяхме закъснели. Как иначе? Но явно бяха дали отпор. Хората на Ролистън разчистваха. Сигурно търсеха начин да го преиначат в добра пропаганда. Да ни изкарат лошите. Доближихме, доколкото смеехме.

Новото па бе обширна пещера с цвят на кост, оставена на слънце. Естествени скални колони се извисяваха от пода до тавана, почти равномерно, а на самия под имаше корита със смърдящата, солена сярна течност, която минаваше за вода на Лаланд 2. Много от тях червенееха и димяха, докато киселината разяждаше хвърлените вътре тела.

Обикновени новозеландски войници охраняваха периметъра, но повечето щети сякаш бяха причинени от Черни ескадрони. Проверяваха телата за признаци на живот и за самоличност. Увеличих образа на оптиката си и видях своите приятели, димящи, разядени във водата или просто хвърлени сред купчини от други трупове.

Видях Езичника по лице във водата. Не го познах, докато не го обърна една от жените от Черните ескадрони. Киселината беше започнала да оставя жестоките си белези по лицето му, но беше той. Изглеждаше стар, уморен, измъчен. Смъртта сякаш го бе облекчила.

Кат беше насред камара от други мъртви. Бяхме й прецакали живота отвсякъде. Ако не бяхме ние, още щеше да си е на удобната работа начело на киберотряда на Атлантида. Не виждах лицето й. Мисля, че и не исках. Носеше жироскопичната сбруя на релсотрона си. Надявах се и бях почти сигурен, че им е разказала играта, преди да я спипат. Макар че дали членовете на Черните ескадрони не бяха като Ролистън — неуязвими?

Майка, Картечар и Муцуна бяха в същата камара като Кат. Може би са били заедно, в последната съпротива. Мисля, че се бяха прецакали още когато бяха избрали да се борят. Но щяха да оцелеят малко по-дълго, ако не ги бях изпортил.

Големия Хенри лежеше мъртъв наблизо. Сигурно е бил на караул. Бяха се справили с него бързо и безшумно: на тила му имаше дупка от острие, а на лицето му — объркано изражение.

Не виждах Мадж, Мърл и Странната. Бях почти сигурен, че Мърл е загинал, когато онзи уокър се взриви в Птичарника. Беше твърде близо до експлозията. Мадж и Странната сигурно също бяха мъртви, макар да не ги виждах — можеше да са погребани под други трупове. Надявах се да не са заловили жив никого от тях. Ако някой изобщо се беше измъкнал, щеше да е Мърл, стига да бе оцелял в Птичарника.

После ми хрумна нещо. Двама ни бяха предали. Двама. Двама от тримата? Не и Мадж, никога Мадж. Не познавах Странната достатъчно добре. Изглеждаше твърде зле с главата, за да ни предаде. Това всъщност значеше, че никой не знае какви би ги свършила. Но пък изглеждаше вярна до смърт на уанау.

С Рану бяхме обсъждали как ще се сражаваме с Черните ескадрони. Щяхме да опитваме смъртоносни изстрели — в мозъка, гръбнака, тила, такива неща. Да ги уязвим фатално, преди да започнат да регенерират, както уанау ги бяха виждали да правят.

Колкото до Ролистън, най-добрата ни идея бяха четирите гранати в гранатометите на всяка от карабините ни. Имахме и по пълнител и половина. Надявахме се да намерим още муниции по пътя. Но сега трябваше да действаме бързо и както можем, защото бяха тук. Бяха тук.

Скръбта мигом се разнесе. Щеше да ме завладее по-късно. Всъщност по-късно нямаше да има. Щях да съм мъртъв. Но сега лесно можех да превърна скръбта в омраза, взрян в Ролистън и Кронин с шибания му медиен екип и Кринг. И Сивата дама беше там. Донякъде се надявах тя да ме убие. Щеше да е справедливо, предвид какво бях сторил.

Двама караулни умират. Пронизвам тила на единия с остриетата си. Рану се справя с другия, отново с моите нокти — махнал съм два от лявата си ръка, за да му послужат за оръжие. Обикновени войничета — майната им, да бяха се възпротивили, като хората, за чиято смърт бяха допринесли.

Потапяме се. Влачим се безшумно по корем като влечуги. Плаваме през кръв и вътрешности. Киселината ме прогаря, яде кожата ми. Ако остана достатъчно дълго, ще стигне до бронята. Хубаво — покажи им машината, оръжието. Каквото би трябвало да съм сега. Болката е просто информация.

Вътрешният ми запас от кислород ми позволява да стоя под водата по-дълго. Опитвам се да издишвам бавно, само когато вече не издържам. Приплъзвам се през целия почервенял от кръв вир, възможно най-близо до Ролистън.

Бавно се подаваме. Човек може да е тих, колкото си ще: в девет от десет случая го издава движение, не шум. Излизаме като ходещи мъртъвци. Вече целият съм почервенял и разяден от киселината. Димящите ми дрехи са покрити с чужда кръв. Край нас хора рязко завъртат глави. Вдигат оръжия. Твърде бавни са. Нямат нашата целеустременост.

Ролистън се обръща към мен. Всичко се стопява, остава само тунелът с мен в единия край и него в другия. Автоматичният прицел се центрира върху него. Не мисля, че изобщо ми е нужна мушка. Натискам спусъка. Усещам го като дзен изстрела, за който съм слушал да говорят снайперистите. Гранатата излита от дулото на гранатомета. Оръжието приритва в ръцете ми. Отново се прицелвам, изстрелвам втората граната, по-прибързано. Карабините ни имат по две фраг-гранати и по две високоексплозивни бронебойни трийсетмилиметрови. Уверихме се, че най-напред ще изстреляме последните. Идеята ни беше следната: със или без бърза регенерация, не може да регенерира изобщо, ако е пръснат из пещерата.

Гранатата улучва, пробива бронята му. Всичко е забавено. Увеличената ми оптика ми показва как металът пробива тялото му. Миг по-късно я последва втората. Ролистън експлодира. Толкова ми се ще да се насладя на мига. Но нямам време.

Шок по лицето на Сивата дама. Встрани от самоубийствените ми фантазии, в момента тя е най-голямата заплаха за нас, но не носи шлем. Къс откос от карабината. Тя се свлича, от главата й изригва червено. Не мога да повярвам. Изненадахме ги.

Сега останалите знаят, че сме тук. Стреляме с фраг-гранатите в най-голямата група Черни ескадрони, която можем да видим. Настъпва паника. Възползваме се от нея. Оставяме се да ни надъха. Движим се, стреляме. Свръхзвукови игли от гаусовите ни карабини точно под шлемовете им, в тиловете.

Вече ме улучват, но не ме е грижа. Ще си изпробваме късмета. Ще потърсим Кронин.

Чувам тътен. Някой крещи. Неистово. С периферното си зрение виждам Кринг, засилен към Рану. Рану успява да стреля. Кринг дори не се препъва. Сграбчва карабината на Рану и я вдига, с нея и Рану, който се държи здраво. Възползва се да изрита Кринг в лицето с коляно. Кринг захвърля Рану като кукла. Само че аз вече си имам свои проблеми.

Още един от Черните ескадрони се строполява пред мен, но тогава пушката ми експлодира на две места почти едновременно. Поемам много огън, ала още не са ме разкъсали. Така и очаквах. Добре, да го направим по старомодния начин. Четири счупени остриета се подават от десния ми юмрук, две здрави — от левия. Оглеждам се за стрелеца.

Кронин подава някаква тежкарска пушка на някого. Прочитам по устните му: „Мой е.“ Хвърлям се към него — вече не стрелят толкова по мен. Не мога да повярвам на късмета си. Корпоративното костюмарче иска дуел. Е, късмет е, освен ако и той не е поредното биомеханично чудовище, а със сигурност е. Хвърляме се един към друг. Не разбирам защо не си е извадил катаната.

Точно преди да се сблъскаме, той се плъзва в една локва и ми опръсква лицето, улучва ме в краката. Прекатурвам се и падам по лице на влажната от киселина скала. Носът ми се строшава. Тъпак.

Претъркулвам се накъдето ми се струва, че най-малко би очаквал. Той забива крак точно там, където съм бил преди миг. Пак съм прав, обърнат към него. Крачи решително към мен. Рискувам с ритник в коляното му. Вдига крак, поема ритника с пищяла си.

После замахвам с остриетата. Бърз е, люшва се, избягва левите. Десните го пропускат на косъм — нямаше да е така, ако не бяха счупени. Той ме улучва в лицето, в гърдите, после и с ритник в коляното. Препъвам се назад, нещо в коляното поддава, но още се крепя.

Скъсявам разстоянието. Той това и чака. Приплъзва се встрани и заключва лявата ми ръка. Това е то. Счупените нокти се забиват в лицето му. Кръв навсякъде, той преглъща вик на болка, изглежда бесен. Усуквам крак зад неговия и го препъвам на земята. Падайки, той ме удря в слепоочието, достатъчно силно, за да ми се доповръща.

В това време Кринг удря Рану толкова силно, че го вдига във въздуха.

Кронин ме повлича със себе си. Завърта се във въздуха и пада върху мен. Това пък как стана? Лицето ми сякаш хлътва под лакътя му. Ритник нагоре, после усуквам същия крак около врата му и го натискам назад. Той се засилва в същата посока, измъква се изпод хвата ми и застава ниско приклекнал. Понечвам да се изправя на крака, но Кронин се премества току до мен, хваща ме за врата с ръка и преди да се усетя, забива коляно във физиономията ми с цялата си тежест. Чувствам лицето си като паница. Вътрешният ми дисплей ми досажда с червени иконки. Направо няма нужда да ги махам.

Замахвам, нескопосано, зле прицелено, но улучвам. Повече късмет, отколкото добра преценка, но го правя с достатъчно сила, за да пробия бронята му и да достигна плътта с двете остриета на левия си юмрук. Завъртам ръка, за да нанеса възможно най-много щети. Като за костюмар този е корав. Не крещи, вместо това пристъпва покрай мен, издърпва ръката ми от лицето си и сритва моето. Кост и подкожна броня поддават, а тилът ми се блъсва в скалата.

Наистина съм го ядосал. Вместо да отдръпне крак, издига го още по-високо във въздуха. Защо никой друг не се намесва? Той спуска крака рязко, цели се отново в лицето ми, но успява да се натресе право на десните ми остриета. Завъртам, дърпам: надявам се да обезвредя крайника. Присядам и опитвам да отправя удар с лявата си ръка към чатала му, но него вече го няма. Изтърколил се е с крясъци, за да се отскубне от счупените ми остриета в крака му.

Изправя се със скок, а аз — по-бавно, с широка усмивка. От лицето, ребрата и крака му се лее кръв.

По-скоро долавям, отколкото виждам, че Рану притиска Кринг. Кринг вече прилича на топка кайма, но замахва с чудовищен, неочаквано бърз юмрук и почти отнася главата на Рану, а той самият залита назад като пиян.

Всички останали наблюдават. Изглеждат неспокойни. Не разбирам защо още не са ми теглили куршума. Кронин не ми се струва като някого, който би дал на врага шанс за честен двубой.

— Ще те убия, шибаняк! — заплюва ме той.

Аз просто се усмихвам.

— Не го убивай — обажда се някой.

Прилича на един от Черните ескадрони. Защо казва на Кронин какво да прави? Нещо не се връзва. Изтиквам мисълта назад, когато Кронин подскача с изненадваща скорост и ме изритва в коляното. То се прекършва, прегъва се на обратно. Крясъци, доста крясъци. После се прекатурвам. И това боли. Кронин ме връхлита. Добре го нацелвам на няколко пъти, но нещата приключват бързо. Ритниците в главата, докато губя съзнание, са чисто протоколни.

И когато разбира, че съм изгубена кауза, Демиург решава да ми покаже истината. Опитвам се да припълзя по-далеч от ритниците. Противникът ми е Мърл — а по земята няма трупове. Няма Черни ескадрони. Кронин е Мърл. Онзи, който каза на Мърл да не ме убива, е Мадж. Кринг е Картечар. Картечар е вдигнал Рану за врата и набива масивен юмрук в лицето му. Рану виси като парцалена кукла. Не знам кой е Ролистън, защото е пръснат из пещерата, смесен с останките от всички други, които сме убили.

Майка, Малкия Хенри и Странната стоят настрана и ни наблюдават. На Майка й се иска да ме убие, виждам го. Малкия Хенри изглежда потресен. Странната сякаш ще се разплаче.

Още един шут в главата, за пореден път ми се гади, а мозъкът ми се разклаща в изпотрошения си съсъд. Отново забивам лице в камъка, плюя още кръв, оставям следа, опитвайки се да пролазя по-нататък. Не знам накъде. Към тялото на Сивата дама? Мадж и Езичника изглеждат сковани от шок.

Още един шут в главата. Вече се смея, не знам защо. Толкова болка. Кат стои приклекнала над Сивата дама, суети се бясно над раната в главата й. Защо? Нали тя е врагът? Но не е. Било е лъжа. Така е искал да вярвам Демиург. Това не е Сивата дама. Лазя.

— Шибаняк!

Мърл беснее. Прецакал съм лицето му. Завършва крясъка си с шут в ребрата ми, за разнообразие. Толкова е силен, че ме обръща по гръб.

— Достатъчно.

Това е Мадж. Мърл иска да ме убие. Всички искат да ме убият. Успявам да се претърколя отново по корем, както подобава на такъв като мен. Вече виждам Сивата дама. Само че не е тя. Знам, че не е. Добър стрелец съм. Няма какво толкова да направиш, когато някой добър стрелец пусне три игли от гаусова карабина в главата ти. Гледам тялото на Мораг.

Демиург добре се е позабавлявал. Чувствам го като черен прилив, залял душата ми. Чувствам се удавник.