Война в небесата

6. Някъде в Мидландс

И по-зле са ме били, обаче и този бой си го биваше. Когато се умориха да си нараняват краката и юмруците в подкожната ми броня, започнаха с палките. Вътрешните ми системи ме предпазваха от електрически шок, но и те могат да бъдат претоварени, както бяха сторили Бранниците в Подвижния град. Тъй че ченгетата също опитаха. Единственият ми лъч радост бе, когато неколцина успяха да си пуснат ток взаимно. Най-сериозни възражения имах срещу жалките им заплахи. Репертоарът им бе ограничен до анално похищение — отегчително.

Опитах да не им се вържа. Военното обучение ни втълпяваше да останем колкото се може по-безучастни към подобни неща. Наложи се да използвам цялото си самообладание, за да не се изгавря с тях. Сигурно трябваше да им се ядосвам, но пък ако някой бе сторил с Жребец, каквото аз бях сторил с колегите им край Питлохри, щях да се погрижа да го убия.

Охлузен и изпотрошен, се стоварих на пода на килията достатъчно тежко, за да блъвне кръв от устата и носа ми. Като цяло мисля, че се отървах леко, или може би тъкмо си възвръщах способността да се движа. Забелязах, че кръвта ми е плиснала върху нечии скъпи на вид обувки.

— И за по-малко съм трепал хора — каза някой с тежък кокни акцент.

Вдигнах глава и изгледах този някой с едното си все още отворено око. Дори от това ме заболя.

— Това не е ли малко банално? — попитах. Или поне опитах, макар да излезе мешавица от ломотене и кървава слюнка.

Беше дребничка азиатка — носеше стилен делови костюм с пола. Около половината й тяло очевидно бе кибернетично реконструирано. Изглеждаше ми много позната.

Едър европеиден тип с костюм и една от новите гаусови пушки стоеше от едната й страна, а от другата — жилава китайка, облечена и въоръжена по същия начин. Очевидно бяха телохранители, но за разлика от повечето не просто се преструваха на такива. Ясно ми беше, че са професионалиста.

— Знаеш ли коя съм? — попита жената.

— Изглеждаш ми позната. — От устата ми продължаваше да капе кръв. — От визфилмите ли си? Сензорно порно? — Телохранителите се опитваха да сдържат усмивките си. Само дето не се мъчех да съм духовит — просто бях объркан. Макар че защо би ме посетила порнозвезда? Продължих: — Тях обаче ги познавам. Лиен, Майк — поздравих ги.

Бяха от бившите Специални военноморски служби. Бяхме завързали кратко познанство на Куче 4, но мисля, че бяха прекарали повечето си време на Проксима. Майк ми кимна.

— Мале, Джейк — каза Лиен с тежкия си скаузърски акцент. — Все едно някой те е изсрал току-що.

Успях да й вдигна среден пръст, но само защото кибернетичната ми ръка си работеше добре.

— Казвам се Комали Ахтар. Аз съм премиерът — рече тя, сякаш трябваше да е важно за мен.

Поне си обясних откъде я познавам.

— Значи не сте от порното?

— Не, сержант Дъглас, не съм. — Започваше да повишава тон.

— В своя защита: под странен ъгъл съм — изпелтечих.

— Вдигнете го на крака — нареди тя на Майк и Лиен.

Пренебрегнаха я. Браво на вас, помислих. Когато охраняваш някого, работата ти е да го охраняваш, а не да му носиш каквото поиска. Когато опре до работата им, телохранителите дават нарежданията, не обратното.

Ахтар въздъхна, но си вдигна акциите, като се наведе и ми помогна да приседна на една пейка, макар че бях целият окървавен. Лиен ме наблюдаваше неотклонно и пристъпваше, така че да има пряк прицел към мен във всеки момент.

— А какво ви се е случило на вас? — успях да кажа, приблизително.

— Налягането смачка подводницата ми в Проксима като яйце — отвърна прозаично Ахтар.

— Съжалявам. — Не се сещах какво друго да кажа.

Тя ме изгледа.

— Съжалявате ли? Аз съм един от най-големите късметлии сред човечеството. При такава дълбочина в онези океани трябваше да съм мъртва. Благодаря на Аллах всеки ден.

Имаше логика. От всичко, което бях чул за Проксима, май беше гадно работно място.

— Какво правите тук? — попитах.

— Следя кариерата ви. Терористичният ви акт…

— Глупости! — прекъснах я, достатъчно разпалено, за да си олигавя със слюнка и кръв гръдния кош.

— Моля? — повиши тя тон недоволно.

Ако е била капитан на подводница и — ако помнех правилно — издънка на една от най-могъщите престъпни фамилии в Хакни, със сигурност не обичаше да я прекъсват така.

— Опитвахме се да разкрием истината. И нямахме други възможности.

— Семантика.

— Или приемате тази „семантика“, или аз приемам, че с тези приказки за „терористи“ си играете на политическа пропаганда.

Тя замълча за миг, досущ офицер, готов да кресне на нагъл подчинен. Реши обаче да се въздържи и продължи:

— Независимо от същината на извършеното от вас постиженията ви са впечатляващи, предвид какви са били шансовете ви за успех.

— Не прокарахме ли пътя пред кариерата ви?

— Но от спречкванията ви с полицията не съм дотам впечатлена — рече дамата, пренебрегвайки отново сарказма ми.

— Падаше им се.

— Може би.

— Няма никакво шибано „може би“.

— Гласувахте ли? — попита ме тя изненадващо.

— Това пък какво общо има, дееба?

— Гледахме предаването ви. Чухме всичко — речта на господин Маджи за демокрацията. Ако наистина искате промяна, трябва да проявите интерес. В противен случай господин Кронин е бил прав: просто разпръсквате хаос, опитвате се да сринете всичко.

Дълго време я наблюдавах безмълвен. Беше като малцината читави офицери, които бях срещал. Печелеше доверие. Е, да, печелеше го, като те поставяше на място, а не защото се преструваше, че ти мисли най-доброто.

— Позволили сте да ме пребият, нали? — попитах с усмивка.

— Разбира се. Може да не харесвате полицията, но ще имаме нужда от тях. Побоят беше цената, която поискаха, за да не ви убият, задето сте се възпротивили при арест.

— Вие ли изтеглихте екипа на МИ5 от склада?

— Да.

— Защо?

— Защото Викария би говорил с вас.

— И мен ли ще ме изтезавате за информация?

— Кликата го е сторила, не аз.

Така си беше. Тогава още дори не е била избрана.

— Е, какво искате от мен?

— Искам да отидете и да помогнете на приятелите си. Да бръкнете отново в здравето на Кликата.

— Защо аз? Нямате ли цяла армия подръка?

— Да, и всички те правят каквото могат, но вие сте особено добри в набезите срещу врага.

Отново се усмихнах. И отново ме заболя.

— С всички нас ли ще говорите?

— С колкото успея да се свържа.

— Поотделно?

— Вие и приятелите ви сте се проявили като най-ефективния трън в петата на Кликата, при все че явно не се търпите взаимно.

И все пак нямаше логика. Встрани от кариерата ми на така наречен терорист знаменитост тя бе твърде високо в йерархията, а аз — твърде ниско.

— Имате и други хора с нашите умения. Криете нещо от мен и ако не го споделите, вървете да кажете на ченгетата, че не сме приключили с тях и че са шайка путьовци.

Майк се поусмихна. Ахтар се замисли. Секундите се влачеха сред мълчание. Имах време да изпитам докрай болката от побоя. Болеше много, въпреки запасите ми от обезболяващи, които впрочем постоянно намаляваха.

— Отчаяни сме — рече тя накрая. Повярвах й. — Това, което ще ви кажа, трябва да остане в пълна тайна.

— Ако се върна да работя с Езичника, Мораг и останалите, ще трябва да го обсъдя с тях.

Тя обмисли и това. Мисля, че се бореше с годините обучение и опит, които й подсказваха колко е важна поверителността. Аз пък се борех с годините мисии, в които слизахме на терен без почти никаква информация.

— Разбирате как ще водим тази война, нали? — рече тя накрая.

— Флотилии и виртуална мрежа — отвърнах. — Те имат флотилиите, но, ако разбирам правилно съотношението между Бог и Демиург, имаме процесорната мощ да използваме Бог по-добре. Демиург разчита само на процесорите на четирите ни колониални флотилии.

— И да, и не — рече тя. Това беше неочаквано. — На теория имаме процесорната мощ, но откакто Бог съществува, все повече правителства изолират системите си и свалят ресурсите си от мрежата.

Тогава ме осени.

— И няма да искат да споделят с нас, защото така биха пуснали Бог при себе си — простенах. Значи Демиург можеше и да надделее. „Разделяй и владей.“ Недалновидността на човечеството ми взимаше дъха. — И какво мислят, че ще се случи?! — попитах ядосано.

— Помнете, че заплахата още не е непосредствена.

— Изгубихме контакт и с четирите шибани колонии!

— Няма нужда да убеждавате мен. Но има и друго — каза тя.

Зачаках. Имах чувството, че ще науча още нещо, което ще ме накара да се ядосвам за глупостта на хората.

— Защитите на Земята не са толкова непробиваеми, колкото хората вярват.

Сърцето ми се сви.

Знаех отпреди, че местната флотилия е от кораби по-старо поколение, оцелели след мисии в колониите. Знаех, че нито са толкова модерни, нито са толкова много, колкото колониалните. И въпреки това вярвахме, че Земята е непревземаема крепост, обградена от орбиталните си оръжейни платформи.

— Значи е лъжа? — попитах гневно.

— Не точно. Проблемът е същият. Бездруго беше трудно всички да си помагат срещу Тях, а когато гибелта е буквално на прага ни, когато залозите са толкова по-високи…

— Аха, мислят, че имат много за губене. А войничетата по колониите все едно нямат!

— Мислят най-напред за себе си, разбираемо е.

— Значи няма да има единен отбранителен фронт?

Ахтар кимна.

— А някои дори може да искат да се спогодят с Кликата.

— Но така ще ни превземат изцяло!

Не можех да повярвам.

— Някои биха го предпочели пред повсеместно унищожение.

— Страхотно. И какво искате от мен? Да отида и да умра под чуждо слънце в името на правителства, твърде глупави, за да работят заедно?

— Да.

Явно говореше напълно сериозно.

— Аха… Не ми звучи особено привлекателно.

— Така е — съгласи се тя.

И това не го очаквах.

— Трябва да поработите върху ораторските си умения.

— Нима искате да ви лъжа?

Добър довод.

— Е, поне смекчете удара.

— Преебани сте.

— Да, така е по-добре.

— Искам да си продадете живота скъпо. Искам да им причините колкото можете повече проблеми. Ако мислите, че можете безопасно да ни доставите данни, сторете го — трябва ни всяка капчица. Но по-важното е друго: искам да саботирате, убивате и рушите, да направите всичко възможно, за да им нанесете щети и да ги забавите. А когато ви заловят — а те ще успеят, — искам да се самоубиете и да унищожите вътрешната си памет, преди да им паднете в ръцете.

— Нали осъзнавате, че враговете, за които говорите, са точно като мен и вас, но са подлъгани от Ролистън и Кронин?

Тя отвърна, без да й мигне окото:

— Да. Самата аз много съм мислила за това. Ако се сетите за друг начин…

Питах се колко ли още дължа на този свят.

— Мисля, че сте ме сбъркали с някого. Не искам да умра.

— Е, какво да се прави.

— И защо сте ме набелязали?

— Не мога да реша дали сте пълен солипсист или също толкова арогантен.

— Знам какво значи само едната дума.

— Не сме ви набелязали. Ще запазим половината от специалните си сили, включително тези в резерв, тук, за да посрещаме каквото дойде, ако нещата се развият зле. — „Посрещане“ беше евфемизмът за „отряди самоубийци“. — Изпращаме останалите в колониите, заедно със специалните сили на страните, които ни съдействат.

— Например Шаркрофт в САЩ?

Неприязненото изражение, което се опита да скрие, само я направи още по-симпатична в моите очи.

— Да. Знам, че не го харесвате, но съм принудена да призная, че е най-добрият човек за целта. За ваше сведение, ще разговарям с всеки мъж и жена, които пращам на смърт.

— И защо биха се подчинили?

— Защото всеки от тях мисли, че ще оцелее. Някак. Съжалявам да ви го кажа, сержант, но не сте нищо специално. Макар някои неща да работят във ваша полза.

— Например, че съм хибрид?

— Да. Впрочем, при всички положения ще ви вземем проби. Или ще ни съдействате, или ще го направим силом.

Обмислих го.

— Ами, добре.

— Разполагате също така с двама от инженерите архитекти на Бог. И двамата са извънредно умели, а единият е подсилен от Тях.

— Имаме и Рану, също извънредно умел. — Тя не отвърна. — Имаме и него, нали?

— Имате още едно предимство.

— Мадж?

Тя не обърна внимание на последното.

— Коранът ми повелява да не позволявам омразата ми към някои хора да ме въведе в грях и учи, че търсенето на мъст е слабост, а не сила. Майка ми твърди обратното, но това са особености на бранша й. Така или иначе, струва ми се, че искрено мразите Ролистън.

— Някаква причина да не го мразя?

— Може би трябва да позволите на тази омраза да ви движи известно време. — Манипулираше ме и го знаех. Но в същото време беше права. — Е?

— Трябва да знаем, че нещата ще се променят. Не може вечно да ни хвърляте в месомелачката, а после да забравяте за нас.

— Кой мислиш, че стои пред теб, някакво шибано Мамино синче ли? — попита тя гневно.

— Сериозен съм.

— В Атлантида бяхте прави, когато казахте, че няма нищо лошо човек да иска да си върши работата и да се грижи за семейството си. Не всички можем да сме богати, властни или амбициозни. Грешахте, когато казахте, че се изяждаме взаимно. По-скоро храним върхушката, а тя ни отпуска толкова, колкото да не умрем от глад. Нямам проблем с онези, които забогатяват, трудейки се здраво, но всеки трябва да има равен шанс.

— Хубаво е, на думи.

— Само думи и здраво бачкане мога да предложа в момента.

— Вие сте политик.

— Не, аз съм ръководител. Нямам интерес към идеологиите, а само към решаването на проблеми. Позицията ми е средство за постигане на целта. И съм на нея, защото мога да се справя по-добре от всеки друг, а не защото лапам пишки.

Усмихнах се.

— Харесвате ми. Забавна сте. — Погледнах покрай нея към Майк и Лиен. — Читава ли е?

— Де да знам, друже. Ама добре плаща — отвърна Майк.

Ахтар клатеше глава и скърцаше със зъби.

Лиен пообмисли въпроса ми.

— Мисля, че да — каза накрая.

— Някой от вас да иска да дойде с мен в колониите? — попитах.

— Заеби! — Майк.

— Не — Лиен.

— Ако отида да умра там и нищо не се промени, ще й пуснете ли по един куршум от мен? — попитах Лиен.

Майк се усмихваше.

— Нямаш грижи, Джейк — заяви Лиен.

Ахтар заскърца още по-шумно.

— Нали ти е ясно, че не си правиш услуга на кариерата, като признаваш, че би ме убила? — рече тя студено на Лиен, докато се изправяше, за да си тръгне. Когато стигна до вратата, обърна поглед към мен. — Върнете се в Чистилището, сержант Дъглас.

— Нали ви е ясно, че колкото и да споменавате чина ми, не ставам повече ваш подчинен?

Тя се обърна към вратата, но отново се поспря.

— Познавах Балор, беше свестен мъж… Не, какви ги говоря? Беше освидетелстван психопат, който правеше секс с морски животни. Но беше силен. — Направи пауза, търсейки какво още да каже. Не й помогнах, само я наблюдавах, пазейки, доколкото можех, безизразна физиономия. — Мисля, че загина достойно.

— Е, давате ми шанс да си заслужа същото. Във ваше име.

— И във ваше собствено. Надявам се да го осъзнаете рано или късно.

Излезе, а токчетата й зачаткаха отвън по коридора.

Ченгетата ме пуснаха, макар да не бяха доволни. Взех си нещата обратно, както и мотора. Включих си канала за свръзка и ме посрещнаха купища съобщения от Мадж — какви съм ги бил вършел, мамицата му, и тям подобни. Но нищо от Мораг.

Ахтар си тръгна без много шум в незабележителен на вид корпоративен коптер, след като неколцина от хората й ми взеха кръв и ДНК проби. Не ми се понрави. Само се надявах да намерят решение срещу Ролистън и подобрените му войници.

Бяха ме затворили в едно полицейско ограждение насред лагера Ковънтри. На изхода ме чакаше Мадж.

Огледа ме.

— Признай си. Харесва ти да те блъскат по главата, нали? Като някакъв мазохист. Виж, знам някои лондонски клубове. Може да отидем, да те понапляскат, имат и камшици, някоя електрическа палка в задника…

— Млъквай, Мадж.

Не млъкна.

— Значи се връщаме обратно в Чистилището?

— Аз да.

— Глупости ли ще вършим?

— Дори шефката мисли, че е самоубийство.

Мадж сви рамене.

— Лошо няма.

Поклатих глава.

— Сериозно, Мадж, какво правиш тук?

По лицето му се изписа измъчено изражение.

— Джейкъб, представа си нямаш колко ми е скучно.

— Това не е добра причина.

— А и ме направиха безработен.

— Не съм изненадан. Какво работеше?

— Водех някакво токшоу.

— Какво?! Сериозно ли, по виз-а?

Установих, че почти съм се стъписал, при все че нямаше защо. Но така де, човек никога не очаква да срещне на живо някого от виз-а. Е, освен премиера. Но не очакваш някоя твоя дружка да стане знаменитост. Само дето май всички бяхме такива от известно време насам.

— Казах ти, друже — отвърна ми Мадж. — Аз съм мултимедийна сензация.

— И как те уволниха?

— Заплюх някаква микрознаменитост в лицето.

— Да, звучи в твой стил. И защо?

— Кучката ми играеше по нервите.

Нищо необичайно.

— Мадж, хрумвало ли ти е, че с твоите социални умения работата в медиите може да не ти приляга?

— Харесва ми вниманието.

Кимнах.

— Чувал ли си се с Мораг?

— Заклевам се, ще те шамаросам, ако не спреш да хленчиш за нея.

Две минути заедно и Мадж вече започваше да ме изнервя. Свързах се с Бог. Мораг го беше питала за мен. Усмихнах се, при което се напукаха коричките по устните ми и се разкървавих отново, а усмивката ми бързо премина в болезнена гримаса.

— Имаш ли наркотици? — попитах Мадж. Той ме погледна с наранена гордост.

Разкрещях се от болка. Рану, Мораг и Езичника дотичаха. Сигурно са се питали дали Те не са се обърнали срещу нас. Опитвах се да се самонаранявам тихо, но беше трудно, забиех ли острие в предмишницата си. Добре се бях постарал да пробия подкожната си броня.

Мадж не дойде с останалите. Абстиненцията му бе причинила постоянна диария и през повечето време седеше на тоалетната, докато извънземните пипала го почистваха. Едно от малкото му удоволствия беше да ни командори, седнал връз тоалетната-твар. Беше кошмарно, защото всички се намирахме на едно място и защото понякога трябваше също да използваме тварта.

Бях седнал на мъхнатия под, в едно от ъгълчетата в дъното на пещерата, по-далеч от мембраната, деляща ни от Града Бездна. Тримата се спряха пред мен, втренчени в експеримента ми. Извиках отново, когато извадих остриетата. От раните шуртеше кръв. Дори Рану сякаш недоумяваше.

— Какво правиш, дееба? — не се сдържа накрая Мораг.

Нелош въпрос предвид обстоятелствата. Започвах да се чувствам леко глупаво.

— А, нали видях как Ролистън се разхождаше из огъня от релсотроните…

Не довърших. Откъм извънземния тоалетен трон на Мадж се разнесе смехът му. Мислех, че ще понеса болката по-стоически. Бях се заблуждавал.

— Ебати! — избухна Езичника, преди да се обърне и да се отдалечи.

— Идиот! — не остана по-назад Мораг и приклекна, суетейки се.

Рану клекна до нея и започна да обработва раните ми хладнокръвно.

— Не мисля, че трябва да пробваш с релсотрони — посъветва ме.

Кимнах. Чувствах се като малоумник.

-Можеше да започнеш с някое дребно порязване — добави Мораг.

Също добро предложение. Рану ме превърза с каквото намери подръка. Определено нямах възстановителните възможности на Ролистън. Ръката много ме болеше. Щеше ми се да притъпя болката с нещо, дори да е само уиски. Влизах донякъде в положението на Мадж.

— Това беше голяма, голяма глупост.

Рану си беше тръгнал, а Мораг лежеше до мен. Усещах кожата й гореща, беше покрита с пот от поредната тренировка с Рану.

— Да, схванах — отвърнах й. — Как вървят плановете ни за връщане у дома?

— Добре. Няма да има проблеми, освен ако собствените ни хора не ни взривят.

След тези думи тя се умълча. Виждах, че много й се иска да ми каже нещо.

— Е, ще го направиш, значи? — обадих се. Тя кимна и вдигна поглед към мен.

— Искам да дойдеш с мен.

Звучеше толкова чистосърдечно. В подобни моменти губеше обичайната си чепатост и си спомнях колко е млада всъщност. И как не й бе позволено да е такава.

— Мораг, аз… — подех.

Вече го бяхме обсъждали. Нямах база за сравнение, а и ставаше дума за съзнанието на раса, която целокупно се опитваше да изтреби нашата, откакто се помнех. Колкото и лъжовно да се бе оказало всичко това, просто не можех да се отърся току-така от годините омраза и война.

— Ще се грижа за теб. Ще те пазя — промълви тя.

Повярвах й.

В тази пещера се чувствах най-спокоен и защитен от детството си насам. Тъжно бе, че тези доскоро смъртоносни създания се грижеха за мен по-добре от всеки друг, откакто се бяха споминали родителите ми. Ако нещо щеше да се промени, може би трябваше да спра да се боя от това, което не разбирам. Де да ставаше толкова лесно.

— Добре — отвърнах накрая.

Тя се усмихна. Харесваше ми да я виждам щастлива.

— И няма повече да се намушкваш.

Все пак сякаш се възстановявах по-бързо. Имаше логика. Това, с което Те ме бяха напомпали, търсеше накърнена плът, изяждаше я и я заменяше. Не ми се разсъждаваше по темата. Не можеше изобщо да се сравнява със способностите на Ролистън, но само след няколко часа раните ми изглеждаха много по-добре. Само дето бързото лекуване болеше повече.

Когато настъпи моментът, Мораг ме хвана за ръка и ме отведе в личната ни пещера, както започвах да я наричам. Седнахме край вирчето и тя пое дланите ми в своите. Не можех да си обясня защо, но се чувствах леко глуповато. Когато от вирчето се подаде нещо, скочих на крака с извадени остриета.

— Джейкъб, всичко е наред — опита се да ме успокои Мораг.

Бяха органични пипала, белезникави, а не черните, с които бях свикнал. Приличаха на умалени копия на огромните израстъци из Града Бездна. Полюшваха се като водните змии, които бях виждал в документалните визфилми. Никак не ми внушаваха спокойствие. Сърцето ми заблъска.

— Мораг, не съм сигурен, че мога.

— Няма нищо, Джейкъб, всичко ще е наред, обещавам.

Тонът й ме приласкаваше, но не затова приседнах срещу нея, не затова й позволих да ме хване отново за ръце, а защото безстрашието й ме караше да се срамувам. Затворих очи.

Не беше обичайното прищракване, както когато се включиш в някаква машина. Чувствах го повече като течност, прокрадваща се в куплунгите ми. Нямаше логика. Не би трябвало да чувствам нищо, пластмасата и металът нямат нервни окончания.

След миг бях другаде. И отново чух музиката. Звук през Космоса. Усетих сълзи по бузите си. Отворих очи — бях се озовал насред каскада от искрици. Искриците ме гъделичкаха приятно, топли и наелектризиращи.

Носех се във въздуха. Бих могъл да опиша обкръжението си само като огромна органична пещера тунел, подобна на вена, но това сравнение е твърде слабо. В тунела вена подухваше топъл ветрец. През него течаха светлина и звук. Това ли бяха мислите Им? Край нас проблясваха биолуминесцентни светкавици, преминаваха по тунела. Може би наистина бяха мислите Им. Все пак, това бе съзнанието Им. Изцяло психично пространство. Виждах разклонения към други тунели. Носех се сякаш над бездна. За миг ми се зави свят, но се овладях.

Мораг бе права да ме доведе. Посегнах към сълзите по лицето си. Бях цял — без изкуствени чаркове по себе си. Бях и гол. Както и Мораг. Приличаше на себе си, а не на някой от аватарите й. Очите й също си бяха истинските. Разридах се още по-силно. Донякъде се радвах, че ги нямаше другите, та да ме видят такъв.

— Аватарът ми? Откъде е? — пророних.

— Това не са аватари. Ние сме си — отвърна ми тя.

Пожелах да я прегърна. Понесох се през завесата от искрици. Поех я в обятията си — чувствах я истинска с всяко свое сетиво. Това ли беше възнаграждението ми? За това ли бяха всички мъки? Чувах музиката. Беше абстрактен хорал, ангелски, като космическата музика, която бях чул в сънищата си, която Кликата бе заглушила и заменила с крясъците на войната. Беше по-истинско и от това, което Посланик ми бе показал, докато спях в обятията на Мораг сред развалините на Трентън.

— Благодаря ти — рекох й сега. После вдигнах глава и извиках: — Благодаря ти! — Всякакви задръжки ми се струваха безсмислени в момента. — Можем ли да общуваме с Тях?

Не бях свикнал да чувам захлас в гласа си.

Тя се оттласна леко от мен.

— Хайде.

После се засили през течната, искряща светлина. Последвах я, по-нескопосано. Дочух нещо — не разбирах точно какво. Отне ми няколко секунди да осъзная, че е смехът ми. Не беше циничен, нито пък смях като след нечий мръсен виц, нито пък опит да омаловажа кофти ситуация. Беше освобождаващо. Плавах през извънземното съзнание и се освобождавах от тревогите и страховете си. Запитах се могат ли изобщо да го осмислят онези от Кликата, със закърнелите си съзнания и жалки домогвания. Сякаш това бях търсил през всички онези години в сензорните кабинки. Не откъсване от всичко, както си го бях обяснявал, а, напротив, единение, разкриване на нещо повече.

Гмуркахме се, спускахме се, носехме се — сякаш дълго и сякаш недостатъчно дълго. Пейзажът на съзнанието Им се менеше постоянно. Нищичко не разбирах, но този пейзаж никъде не бе грозен и навсякъде цареше светлина в различни краски, навсякъде се носеше и музиката.

Пред мен Мораг посочи към едно от по-тесните разклонения.

— Ето — рече и пое плавно натам.

Аз пък се опитах да не се блъсна в стената, докато завивах. „Ето“ какво?

В тунела беше тъмно. Приличаше много повече на скала, отколкото останалите. Песнопенията сякаш взеха да заглъхват.

— Мораг…?

— Шшшт, всичко е наред. — Едва-едва отличавах силуета й пред себе си. Единствената светлина зад нас идваше от главния тунел. — Казах ти, че не сме дошли първи.

По скалната стена мъждукаха символи. Приличаха на образите, които Езичника беше изрисувал по себе си и вещите си. Осъзнах, че съм нагазил в плитък, много студен поток. Напомняше ми един от онези из планините у дома. Образите сякаш се движеха в смущаващ ритъм. Главата ми играеше номера. Формите по скалата изглеждаха странни, фантасмагорични, понякога ужасяващи.

— Ако идваш с мир, можеш да живееш с тях, дори да оформяш обкръжението си — обясни ми Мораг.

— Искаш да кажеш, че тук има и други хора?

— Не съм човек — прозвуча нечий глас.

Акцентът ми звучеше смътно познат, но не можех да го определя точно. Гласът обаче звучеше напълно нечовешки, резонираше някак… чуждо. Не толкова го чувах, колкото го чувствах. Може би заради средата, в която се намирах, или заради преживяното напоследък, но ме облада чувство, което не можех нито да определя, нито да назова.

Разгоря се светлина, синя, но не Тяхната топла отсянка на синьото, а по-студена, стоманена, неонова. Идваше от огромен и древен на вид двуръчен клеймор със сребристо острие. Мъжът — или аватарът, — който го държеше, беше надвиснал над нас: имаше изключително мощно телосложение, с мускули като корабни въжета, по-големи от тези на който и да било човек. От плътта му се вдигаше пара, сякаш гореше отвътре. Чувствах зноя, лъхащ откъм него — нищо общо с топлия повей из пещерата. Сякаш се намирах твърде близо до пещ. Кожата му светеше, а по нея личаха татуировки. Символите и формите се меняха с всяко негово движение, като че ли отразяваха или бяха свързани някак с изображенията по скалните стени.

Трудно ми беше да мисля за това като за човек. Очите му светеха в същите отсенки на синьото като меча му. Ушите му бяха дълги и заострени. При все размерите му имаше нещо грациозно у него. Носеше карирани вълнени панталони и дебел колан, по който също бяха изрисувани фигури. Дългата му коса беше обръсната над слепоочията и сплетена сложно. Брадата му беше къса, но мустаците — дълги, също сплетени.

Няколко сребърни и златни пръстена пристягаха лявата му ръка. Другата му ръка беше от същия сребрист метал като меча, гравирана изкусно. Приличаше на древна протеза. И тя сияеше като меча и очите му.

Макар формата ми на това място да бе наглед напълно човешка, дясната ръка започна да ме боли. Стиснах лакътя си и отстъпих от горещината и усещането за чиста физическа мощ и едва сдържана ярост, излъчвани от това създание. Мисля, че бях изпаднал в страхопочитание. Ясно ми беше, че каквото и да е това пред мен, то води началото си някъде от колективното несъзнавано на човечеството, че е нещо древно и по нищо неприличащо на мен. Въпреки познатата си форма това същество ми изглеждаше по-чуждо и от Тях.

— Ебати — възкликнах.

— Сега вярваш ли? — попита ме Мораг.

Мамка му, помислих си. Религиозно преживяване ли имах? Нима Мораг ме беше подмамила? Изтиках мисълта от съзнанието си. Реших да не позволявам на обичайните си цинични, изпълнени със страх и подозрения решения да вземат превес тук. Каквото и да се случваше, трябваше да го приема като нещо странно, обаче може би хубаво. Но и не исках да свърша чалнат като обичайните военни хакери. Макар че сега, в присъствието на това същество, разбирах защо това се случва с толкова много от тях.

— Ебати — повторих, напълно зациклил.

— Аз съм Нуада Аиргетлаа — заговори съществото.

— Ами, добре — смотолевих. Погледнах към Мораг. Тя просто се усмихваше. — Знаеше ли за това?

— Нещата не работят така. Идват и си отиват, когато пожелаят.

— И Те им позволяват?

Като нищо бяхме крайно непочтителни и не се съмнявах, че този образ е някакъв митичен архетип от миналото на човечеството, но той просто ни наблюдаваше. По-точно наблюдаваше мен.

— Ти воин ли си? — попита накрая.

Сърцето ми се сви. Отново старата песен.

— Не. Шибан кашик съм, или по-скоро бях, и не ща да върша подвизи в името на мъгляви идеали.

— Джейкъб… — опита се да ме предупреди Мораг, хващайки ме за ръката.

— Повече щеше да ти върже с Балор, ако не беше…

Само дотам стигнах, преди онзи да ме вдигне за врата и да ме блъсне в стената. Върхът на два метра стомана докосна корема ми. Пръстите на Нуада пареха врата ми. Подушвах горящата си плът. Когато се озъби, сякаш кожата на лицето му се опъна по костите. Кучешките му зъби бяха страшно остри и твърде много. Дъхът му миришеше на мед, билки и сурово месо. Мисля, че изкрещях. Отблизо беше още по-едър. А толкова добре си прекарвах. Знаех, че тук съм напълно във властта му.

— Не! — извика Мораг и увисна на кръста на Нуада.

Все едно се опитваше да събори статуя. Отстъпи назад с писък, обгорена там, където го беше докоснала. Той ме пусна и се отдръпна, а лицето му доби по-човешки вид. Сведе поглед към Мораг. Тя стискаше наранените си длани, объркана и уплашена. Той пък изглеждаше ужасен от болката, която неволно й бе причинил.

— Съжалявам, Майко.

Това озадачи Мораг, колкото и мен.

— Ами, няма нищо… — избъбри тя.

Аз пък потърках ожуления си и обгорен виртуален врат.

— Той изрече името на Врага ми — обясни най-после Нуада.

Способностите на Балор да се сприятелява с хората и да им влияе сякаш отстъпваха само на Мадж. Освен ако Нуада нямаше предвид митичния демон, на който се бе кръстил Балор. Разбира се. Простенах. Намирах се насред среща с божество, а нямах капацитета дори да осмисля случващото се. Всичко ми се струваха небивалици. Плашещи и болезнени небивалици.

— Не, друг Балор имах предвид. А и той е мъртъв — успях да отвърна.

Нуада кимна.

— Е, значи си воин? — попита.

— Както кажеш. А ти какво си?

— Името ми значи „Среброръкия“. Някога бях крал на Туота Де Данаан. — Вдигна сребристата си ръка. — Но вече не съм цял.

Това го разбирах.

— Тежка война? — попитах.

— Да — рече той.

Кимнах.

— И аз си имам такава ръка. — После се сетих къде съм чувал името му. — А, да, ръката. Ти си се погрижил да я получа, нали? Ти си от онези самоосъзнати ИИ, които са се прикачили към религиозна иконография, така ли е?

— Мислех, че са просто измислици на луднали хакери — намеси се Мораг.

Нуада не отвърна.

— Как си стигнал чак дотук? — попитах го.

— Това е просто още един път от Тир Нан Ог.

Разбира се, нищичко не схващах. Запитах се дали религията не би постигнала доста по-голям успех, ако боговете не бяха толкова мистични и тайнствени през цялото време. Тогава ме осени нещо странно.

— Чакай малко. Ръката… Опитваш се да се оприличиш на мен ли?

Мораг подбели очи. Стори ми се, че според Универсалната хакерска църква или както там се наричаше човек би трябвало да се държи по-смирено в присъствието на божество.

— Великият Враг иде… — започна Нуада.

— Не думай.

— Джейкъб! — изсъска ми Мораг. Звучеше искрено раздразнена.

— Великият Враг ще ни удави. Ще остане само един бог, бог на страха.

— Имаш предвид Демиург?

— А когато ни удави, тогава ще ни познае — продължи Нуада.

— Вместо това обаче искате да се скриете и да си запазите тайните, така ли? — попитах.

— Тайнствата ни ще станат негови.

— Добре, значи Демиург е лош. Това го знаем. Е, и?

— Ще открадне мощта ни.

Това не ми звучеше добре.

— А това много мощ ли е? — попитах. Той ме изгледа, все едно бях идиот. — Ако се боите от Демиург, сражавайте се с него. Не се маскирайте като вехти божества, не очаквайте други да ви свършат работата. — Той отново не отвърна. — Имате ли с какво изобщо да допринесете?

— Ако го доближим, ще ни обладае, поквари и ще ни превърне в част от себе си. Не ни се нрави, а на вас — още по-малко.

— Добре, тогава се покажете.

— И да рискуваме ответната ви реакция?

— Значи предпочитате да сте градски легенди? Хакерски бълнувания? Какво сте всъщност?

— Казах ти. Аз съм Нуада Среброръкия.

Отново отстъпих. Въпреки странния начин, по който го чувах, не можех да се отърся от усещането, че с мъка сдържа огромна ярост.

— Добре. Какво тогава искате от мен?

— Трябва да направиш тъй, че хакерите да изработят наново Пайс Бадарн Бейсрид.

Погледнах Мораг въпросително. Беше приклекнала, полускрита в сенките. В движенията й имаше нещо първично, необикновено. Какво ставаше, мамицата му?

— Не знам какво значи това.

— Ако си воин, нека смесим кръвта си.

Той обхвана меча си с пръсти, съвсем леко. От ръката му бликна кръв като димящ живак. Отново погледнах към Мораг. Сенките в тунела сякаш се удължаваха и се усукваха около нея. Движеха се като живи по голата й кожа. Сякаш се отделях от тялото си, все едно бях взел силен, плашещ наркотик — още по-плашещ, като се вземе под внимание, че вече бях отделен от тялото си. Сякаш се наблюдавах отстрани.

— Просто иска да изпълните пренос на данни — прошепна Мораг.

Вече я виждах само като сянка, макар че зъбите и очите й сякаш пламтяха. Преглътнах с усилие и посегнах към меча. Дори не осъзнах кога съм го докоснал. Видях по ръката си кръв. Нуада я стисна. Моята и неговата кръв се смесиха. Пареше, толкова пареше… Отне ми миг да осъзная, че крещенето, което чувах, така не намясто, бе моето собствено. Прозрачната ми кожа сияеше отвътре.

Събудих се във вира. Усещах тялото си като ъгловата машина. Чувствах се некомфортно, болеше ме да живея в него. Разбира се, нямаше да ме боли толкова, ако не се бях намушкал в ръката по-рано. Тресеше ме: изненадах се, че самата вода не кипи. Мораг ме държеше, беше ме приласкала като болно, уплашено дете.

По-късно в пещерата още не ми беше минало. Парех. Диагностичната проверка на всичките ми вътрешни системи пък не откриваше никакви следи от размяна на информация.

— Нарочно ли ме заведе там? — попитах.

Мораг не ми отвърна веднага. Мисля, че се мъчеше да разбере дали я обвинявам. Нямаше такова нещо. Бях се постарал да не звуча така.

— Не беше нарочно. Знаех, че там има неща. С някои от тях бях говорила — но не очаквах това.

— Това са ИИ, нали? Мощни, самоосъзнати, правещи се на богове. Затова са толкова уплашени.

— Може би.

— Не може да вярваш, че наистина са богове, нали? — попитах изумен.

Може би просто се опитвах да убедя сам себе си. Беше ми се сторило напълно реално.

— Ако са, отдавна са тук.

— Сигурно са пристигнали, докато сме колонизирали системата.

— Трудно е да осъзнаем Тяхната представа за времето, но Те са срещнали тези присъствия, преди да срещнат нас.

Това ми затвори устата за известно време. Накрая попитах:

— И какво мислиш, че са?

— Наистина не знам. Може би са други извънземни и търсят начин да общуват с нас, а после и път към дома, а може и да са истински — каквото и да значи това. Езичника мисли, че са наше отражение, несъзнателното ни колективно аз, проектирано в мрежата, получило някак форма и независимо съществуване. Нарича ги призраци на въображението ни.

— И?

— Какво „и“?

— Какво значи всичко това?

— Еба ли го.

— Страхотно. Поредните религиозни деветини. — Мораг отвори уста, но я преварих: — Не ми казвай да имам вяра.

— Щях да ти предложа да говориш с Езичника, той разбира повече от това.

— О, да, направо ще пририта от кеф, като го заразпитвам за религия. Той виждал ли ги е? — попитах с идеята да изместя темата.

— На Земята. Още не ги е виждал в Тяхното съзнание. Ще отведа и него.

— Тъй ли? Добре, ще му се хареса. Я чакай. Това значи ли, че ще те види гола? — Тя се засмя. И все пак представата за това никак не ми се нравеше. — А ти него ще го видиш ли гол?!

Тя направи кисела физиономия.

Събудих се от далечния писък на двигатели: беше суборбиталният военен транспортьор. Ахтар ми го беше осигурила, а след кратка разправия с екипажа дори ги навих да ми качат и мотора.

Разбира се, така и не бях говорил с Езичника за религиозните си преживявания с Нуада. Опитах се да пренебрегна случката. Не я разбирах, следователно нищо не значеше. Убеждавах се, че наистина няма значение що за създания са. Цялата работа с божествените преструвки си беше поредното пуйчене, за да използват човечеството за целите си, вероятно нечовешки. Може би просто се забавляваха. А и бях решил, че съм дотук и се пенсионирам.

След преживяванията на астероида се прибрахме у дома. Мисля, че можех и да остана там или дори да замина с Тях, ако Мораг се беше присъединила към мен, но Мадж много искаше да се върнем и да се друсаме. А и жадувахме да видим какви щети сме причинили.

За последно видяхме огромните Им двигатели, задвижващи изкорубени астероиди из Кучешките зъби. Всеки астероид бе осеян с Техните енергийни матрици — гориво, извлечено от двойната звезда, за да стигне за Изселението Им. Титаничният конвой от кораби край астероидите сякаш се точеше на хиляди километри, докато Те се готвеха да избягат от съседите си.

А нас ни прибраха у дома с модифицикация на един от корабите си за инфилтрация. Беше на практика двигател, оборудван с игловидни капсули за навлизане в атмосферата. Само че този път, когато се върнахме в системата, излъчихме сигнал през модулите за свръзка на екзоброните си. Хубавото на иглите е, че не видяхме колко на косъм сме се разминали със смъртта. Прихвана ни угандийски кораб и през целия начален дебрифинг по четирима угандийски войници сочеха оръжия към всекиго от нас. Беше доста напрегнато.

Различните отдели си ни препредаваха, опитвайки се да установят чий проблем сме в крайна сметка. Дебрифингите ставаха все по-миролюбиви, а Мадж все по-рядко се сбиваше с разпитващите. Опитвах се да им обясня, че съдействието му струва само малко наркотици, но никой не ме слушаше.

Кучешките зъби, Градът Бездна — всичко започна да ми се струва сън. Части от него бяха твърде приятни, а други — твърде нереални, за да мога да ги свържа с месомелачката на истинския свят и надвисналата война, която можеше да разцепи човечеството на две. Ако просто не го унищожеше.

В края на краищата маршал Каария се застъпи за нас и всички въздъхнаха от облекчение — станахме нечий друг проблем.

Сега, след като излязох от затвора, наркотиците на Мадж ми помагаха с настроението, а и се лекувах по-бързо. Но пътьом към Чистилището ми хрумна, че някой трябва да ми прегледа гръбнака.

Докато зяпах пустинята, имах време да помисля. Встрани от самоубийствения аспект на мисията, не се чувствах комфортно при мисълта да избивам невинни войници. Но явно това е представлявала войната през човешката история. А беше ли толкова по-различно от живота на улицата? Убивал съм хора, които са се опитвали да сторят същото с мен. Или просто си го повтарях, за да мога да спя нощем. Тук инициативата щеше да е наша. Навярно щеше да е подобно на предния път, когато спасявахме Грегър, но пък и тогава бях решил, че няма да убивам повече.

Освен Ролистън. И Кронин. Ролистън трябваше да умре, защото му се падаше. Не мразех Кронин толкова, но трябваше да си замине, защото бе част от проблема. Само че и до тях най-трудно щяхме да се доберем, дори да успеехме да ги открием.

А Джоузефин, Сивата дама… И там нямаше омраза. Само страх. За да се разправим с Ролистън, трябваше да се разправим с нея. Защо бяха заедно? Цялата ни тежка артилерия я нямаше вече. Балор може би можеше да се справи с Джоузефин, макар и той да бе намекнал, че се бои от нея. Грегър хибридът щеше да се справи с нея, ако не беше минал на тяхна страна. Но и докато още беше на наша, Джоузефин и Ролистън почти ни прегазиха. Рану? Солиден и крайно добре обучен, но не мисля, че бе от класата на Сивата дама.

Мадж мина покрай мен с танцова стъпка, припявайки си някаква песен, която слушаше по вътрешните си системи. Беше гол и покрит с боя за тяло. Това поне обясняваше защо на пейката отсреща един от екипажа беше в безсъзнание. Явно бях способен да проспя какво ли не.

— Мадж?

Обърна се към мен. Изглеждаше като в друго измерение. Протегна ръка, сякаш можеше да ме достигне от центъра на товарния отсек, и заприсвива длан.

— Трябват ни повече стрелци — казах му. — Обмисли го.

Той кимна и се усмихна.

Не бях сигурен дали придружителите ни от аеродрума до Чистилището бяха същите като първия път — всички охранители ми изглеждаха еднакви. Със сигурност не ни се зарадваха. Голият, витаещ в облаците Мадж не помагаше. Понякога ми се струваше, че хората не ни взимат на сериозно.

По пътя надолу към силоза гледах през прозореца. Мадж ме доближи и закачливо ме стисна за врата. Явно му минаваше, защото вече бе способен да общува с нас, човеците. Жалко.

— Еха — започна. — Бая сол ще ти трият на главата, като пристигнем. — Така си беше, затова и не очаквах с нетърпение пристигането ни. — Много ще е унизително — продължи той.

Нямаше смисъл да говоря с него, докато е такъв.