Война в небесата

25. Американски военен кораб „Джордж Буш Младши“

Много от плана ни се крепеше на арогантността на Ролистън. На пръв поглед изглеждаше рисковано, но като се замисли човек, някой с богоподобни амбиции не може да не е арогантен.

Приличаше по-малко на шлюз и повече на цирей, когато се показа от корпуса и обгърна Хелионите, скривайки опасното светлинно представление в Космоса под нас.

От другата страна ни чакаха. Войниците от Черните ескадрони вече не бяха никакви войници, а просто оръжия. Бяха прегърбени, покрити с дебели, припокриващи се хитинови плочки. Едната ръка на всеки представляваше дълго закривено острие от черна кост, а другата бе някакво огнестрелно оръжие. Но на мен ми стигаха устите им. Виждаше се агонията по още човешките им лица. Четеше се отчаянието в очите им. Всички бяха свързани с Ролистън през Демиург. Мисля, че се наслаждаваше на болката им. Мисля, че се хранеше с нея. Сред войниците имаше и гротескни разновидности на Берсерки, каквито бяхме видели в Цитаделата, а с тях и също толкова гротескни разновидности на Техните уокъри.

От дулата на гърба на всеки Хелион излетя по една ракета. И за разлика от Тях тези мутирали, скалъпени накриво създания крещяха, когато плазмата прогаряше плът и кости. Оформихме груб кръг, малко място за поемане на дъх.

Закрачихме напред, стреляйки с релсотрони и плазмени оръдия към всичко, което мърда. Цели да искаш. Релсотроните ни превръщаха всичко във влажни късове. Плазмата пък оставяше горящи локвички плът и кости. Аз и Рану вървяхме отпред. Избирахме напосоки накъде да продължим. Отговаряхме на всяко движение с тотален огън. Опитваха се да прорастат от тавана, от стените, от пода, но не бяха достатъчно бързи. Вече целият кораб бе гърчеща се плът край нас.

Когато станеха твърде много, аха-аха да ни залеят, си освобождавахме малко място с ракетите. Лекувахме заразената плът на кораба с плазма. Всеки път той реагираше. Болеше го от пламъците. Броните ни започнаха да се разтичат отвън, докато пристъпвахме през течния огън. Но не можехме да си позволим да чакаме да угаснат пламъците.

Цели навсякъде. Целият кораб кипеше, но Хелионите удържаха фронта. Всичко което успяваше да ни доближи, падаше разкъсано от пипалата им. Скоро броните ни бяха покрити с вътрешности.

Със или без силата на огъня ни мунициите ни не бяха безкрайни, а и целият кораб се опитваше да ни избие.

Тогава пристигна и той. Не приличаше на спокойния, овладян професионален копелдак от Сириус. Изглеждаше свиреп. Лудостта в ума му не просто се бе показала, а бе избухнала навън. Бе гол, бе се трансформирал в нещо като древногръцките статуи, които Мадж ми бе показал в Лондонския музей. Когато всички насочихме релсотроните и плазмените си оръдия към него, цялата му предна част почерня, превърна се в нещо като жив метал. Нима можеше да устои на фокусиран плазмен обстрел?

Обгърнахме го в бели пламъци. Релсотроните ни късаха от плътта му, тя обаче порастваше почти незабавно.

Сражението приключи бързо. Ролистън стигна до Хелиона на Рану и просто се пресегна с горяща ръка, счупи плазменото оръдие и хвърли екзобронята към стената. Оттам израснаха биомеханични корени и го приковаха. Ролистън се обърна към моя Хелион, пренебрегвайки почти напълно непрестанния огън от релсотроните. Ръцете му се оформиха в ноктести лапи. Заби нокти в нагръдника ми и го разтвори.

Беше празен. Глупостта ни нямаше граници — надявах се. Ролистън започна да потъва в пода. Задействахме зарядите в броните си. Кадрите от Хелионите ни угаснаха.

Хубаво беше да си мисля, че взривните заряди са се погрижили за Ролистън, но знаех, че не сме чак такива късметлии. А и вече бяхме вътре. Чувахме го да беснее из подобните на вени коридори.

Няколко минути по-рано.

— Дееба — рекох. По силата на някакъв заговор се принуждавах да преживея наново двата си най-неприятни спомена. Технологията, превърната в плът, която „Буш“ представляваше, ни караше да преосмислим стратегията си. Може би „стратегия“ е силна дума. Имахме определени съображения, но най-вече импровизирахме.

Бяхме успели да натикаме скафандрите си в Хелионите едва след като модифицирахме плътта вътре. Дори така бяхме тромави, а и трябваше да използваме много леки скафандри. Нямаха броня и замръзвах. Бог управляваше Хелионите. Успешно бяхме създали първите изцяло функционални роботи. Управлявани от Бог роботи демони. Те бяха диверсията. При все това трябваше и ние да влезем.

Навсякъде край нас сражението още се вихреше, но ние бяхме микроскопични на неговия фон. По-малки от микроби.

Езичника вкара жак в един от куплунгите на скафандъра ми, а скафандърът пък го съедини с един от моите.

— Готов ли си? — попита той безцеремонно.

— Не.

Бях уплашен до смърт и ненавиждах плана.

Едва имах време да затворя очи и да издишам изцяло. Пипалата пораснаха от плътта на лицето ми и спукаха тънкия пластмасов визьор на долнопробния ми скафандър. Студ! После пламъци отвътре, докато кръвта ми кипваше. Кожата ми се опъна, тялото ми се поду. Агония. Пипалата се пресегнаха надолу, докоснаха плътта на „Буш“ и ме свързаха с нещо ужасно. Понечих да отворя уста, за да крещя, но нямах такава. Бяхме погълнати.

Ужасяващо, извънземно месо навсякъде край мен. Съзнанието ми го докосва, заляно, бомбардирано с информация и с образи, твърде сложни и твърде кошмарни, за да ги осмисля. Отминава за миг, но сякаш е много повече.

Падаме през тавана. Стоварвам се на пода, а от ушите ми тече кръв. Ставите ме болят ужасно. По ноздрите ми има слана. Кожата ми е цялата червена от спукани капиляри и въпреки вътрешния си кислороден резервоар пъхтя, докато пипалата се прибират в мен и отново имам уста.

Когато нещо като съзнателна мисъл започва да се оформя в главата ми, когато спира чудовищното представление, пренесено от кораба в паметта ми, когато болката става поносима с помощта на купища обезболяващи, използвам наученото от Демиург, когато ме облада. Нареждам на бионанитите в мен да регенерират тялото ми от хипоксията и емболизма. Не спирам да треперя от студ. Може би не само от студ.

Езичника се изключва от мен и ме поглежда с презрение. Устоявам на порива да го гръмна. После зървам Мораг. Не успява достатъчно бързо да скрие тревожния си поглед. Останалите са на едно коляно, приготвили оръжия.

През този коридор минават топли повеи. Като че нещо огромно диша в лицата ни. Поред сваляме долнопробните си скафандри. Под тях сме успели да поберем само инерционни брони.

— Е? — попитах Езичника, докато се събличахме.

— Пуснах лъжливата програма, вмъкнах я с наметалото, за да е невидима. Адаптирана е от тези, които използваме върху обикновени технологии, но не знам ще има ли интерфейс с биологичните елементи тук — осведоми ме той хладно.

— Много си умен, Езичник. Сега ми кажи какво значи всичко това.

Той ме изгледа.

— Или ще сме скрити от разните им системи за наблюдение, или няма. Жалко, че не можа да го направи Мораг.

С други думи, или ще сме невидими за Демиург и съответно за Ролистън, или той ще ни разкъса. Искахме Ролистън да се покаже, но не веднага.

— Спри да се дърлиш — тихо се скара Мърл на Езичника.

Езичника го погледна гневно, но кимна. Просто беше уплашен. Е, и ме мразеше. Не че нямаше добра причина. Бях му издал смъртната присъда, все пак.

Сложихме си реактивните камуфлажни костюми върху бронята и тръгнахме.

Бяхме свалили чертежите на повечето колониални кораби с флагмански капацитет. Бяхме почти сигурни, че Ролистън ще използва именно този, но си струваше да се подготвим и за други случаи. Плановете ни за „Буш“ бяха много по-различни от тези, които предполагаше настоящият хибрид, но Езичника бързо успя да адаптира една от интелигентните си навигационни програми от времето му във военновъздушните сили. Чертаеше карта и се опитваше да я адаптира към плановете ни.

Придвижвахме се бързо през коридорите, криехме се, когато нещо помръднеше, и гледахме последните мигове на Хелионите на дисплеите си. В далечината се чуваше престрелката. Гледахме как Ролистън се разхожда нехайно сред най-впечатляващата персонална огнева мощ, която модерните военни технологии можеха да предложат. Гледката не повдигаше бойния ни дух.

Подобно на съвещателната зала в Цитаделата корабът бе заразена човешка технология, само че в този случай — напълно. Рядко нещо помръдваше и бързо разбрахме защо. Човеците, нужни за управлението, се бяха превърнали в части от човеци. Лишени от ненужни компоненти, добили по-практична и полезна форма — като за целите на психопат, — и слети с биомеханичния кораб. На Мораг й се наложи да спре, за да повърне. Не я винях. Щеше ми се и аз още да можех да реагирам така на нещо чудовищно. При все това гледката ме стъписваше.

Кадрите от Хелионите угаснаха. После чухме крясъците, екота им през коридорите. Ярост. Несъмнено Ролистън. Колкото и да ми се щеше да не го вярвам, просто нямаше как да го убием. Подът не просто трепереше, а клокочеше под нас.

Навлизахме все по-навътре в кораба. Трябваше да открием изолираната система с Демиург. Въпреки измененията най-добрата ни възможност бе да открием командния център. Но Ролистън сигурно знаеше, че сме проникнали и че Демиург е компрометиран. Сега щеше да тръгне на лов. Щом ни откриеше, щяхме да се сражаваме с целия кораб, този път без свръхмодерни екзоброни.

Отвън флотилиите на Ролистън се бяха прегрупирали. Който и да ги командваше, знаеше какво върши. Без повечето си орбитална отбрана, нашата страна нямаше голям шанс. Армията на Ролистън напредваше, фокусираше огъня си върху големите кораби един по един. Изтребителите им и невероятно бързите и маневрени фрегати помитаха по-малките ни кораби. Земните кораби вече се оттегляха. Не и „Тъндърчайлд“: белязан и обгорен великан, който поемаше огън непрестанно. Нито една от оръжейните му системи не спираше, много от тях бяха насочени към „Буш“. Дори не ги усещахме.

В мрежата сражението вървеше малко по-добре. С едничкото си числено надмощие земните хакери бяха унищожили повечето обикновени врагове и част от ангелите. Само че огнените стълбове на четирите черни слънца ги тикаха назад, превръщайки всичко, до което се докоснат, в късчета виртуална изпепелена кожа и кости.

Над три четвърти от слънцето вече чернееше, а вирусното затъмнение продължаваше да прояжда Бог. Дори вече не ми правеха впечатление крясъците му. Бяха просто фонов шум.

Бяхме в един от страничните коридори, зад ребровидни подпори, когато нещо отпред помръдна. Имахме сензори за движение и миниатюрни дронове край себе си, които също ни подаваха данни, но в тази среда обхватът им бе силно ограничен. Реактивният ни камуфлаж помагаше, както и инерционните ни брони, скриващи ЕМ и топлинните ни лъчения.

Ролистън сигурно нямаше мира, задето не можеше да ни открие. Чудех се дали се тревожи сега, когато знаеше, че Демиург е пробит. Може би се бе досетил още когато бе видял, че чакаме армията му.

Вече бяхме дълбоко в огромния кораб. Напредвахме бързо, защото нямаше врати. Те едва ли имаха значение, щом контролирахме лично всяка система и щом можеше да създадем нова стена, когато си поискаме. Потях се, много. Възприемах го като нещо успокояващо човешко, след като бях използвал извънземната част от себе си отново.

Притиснах се о една от стените, надявайки се, че камуфлажът ми ще е достатъчен, за да ме пропусне патрулът. Мечтаех отчаяно за фас, щеше ми се да бях накарал Мадж да ми даде да попуша на „Тъндърчайлд“. Патрулът представляваше един от гротескните воини от Ескадроните, четири мутирали берсеркоподобни биоборга и нещо, подобно на тях, но сякаш кръстосано с богомолка. От лактите надолу имаше подобни на мечове костни израстъци, които сочеха надолу. Забавих дишането си, като си помагах с вътрешните запаси.

Водачът им спря. Подуши въздуха. А стига бе. Обърна се към стената. Рану бе бегло пикселиран призрак пред нея. Докато мигна, той усука монофиламентната си гарота около врата му и му откачи главата.

Аз бях зад един от Берсерките. Издърпах му главата назад с кибернетичната си ръка и извадих остриетата от другата. Направих черепа му на решето.

Още един призрак се размърда и богомолката се сдоби с дълго острие в черепа. Пукотът на мачетето на Мърл, когато проби бронирания хитин, бе болезнено силен. Създанието се сгърчи веднъж и се строполи.

Останалите нямаха такъв късмет. Носеха ножове, с които не биха могли да се справят срещу подобни същества. От тримата само Езичника имаше нужното обучение. Това им оставяше само огнестрелните оръжия, а 10-милиметровите куршуми не струваха срещу хитиновата броня.

Един от мутиралите Берсерки изстреля черен лъч от шипестата си бойна лапа. Мораг извика и ме обзе мигновена паника. Изритах Берсерка в колянната става и тя поддаде удовлетворително. Нещото падна на коляно, а аз забих остриетата си право в лицето му, разкривявайки още повече кошмарните му черти. Завъртях остриетата и ги извадих.

Край мен блесна лазерен лъч и единият от двата останали Берсерка се строполи. От главата му бе останал облак мръсна пара. После Мадж изстреля дълъг залп от гаусовия си калашник. Последният Берсерк се разтресе от изстрелите и също се свлече.

Вече бяхме издънени отвсякъде.

Във въздуха пред камуфлажа на Мораг се носеше червена мъглица.

— Добре ли си? — попитах я по канала за свръзка.

— Да. Трябва да тръгваме — тросна ми се тя.

Затичахме се напред, изоставили предпазливостта в името на скоростта. Прихващахме на мушка всичко пред погледите си. Помръднеше ли нещо, стреляхме. Не се застоявахме да видим дали сме улучили.

На мястото на командния център се натъкнахме на плътна стена, навярно израснала току-що. Получавахме поражения откъм гърба. Раменният ми лазер търсеше цели. От време на време стреляше, но като цяло гротескните създания се криеха.

Ние също се прикрихме зад костените подпори на коридора. Вече играехме на изчакване. Чакахме Ролистън да се покаже и да ни убие, или по-скоро да ни прегази, залови, измъчва много дълго, а после да ни обладае, да ни превърне в част от смелия си нов свят. Стрелях с картечницата и с раменния си лазер. Коридорът потрепери, разяден от плазма. Мораг улучи онзи, който току-що я бе пропуснал, с три лъча от карабината си. Част от плътта му се изпари, но той се скри обратно зад ъгъла, оставяйки след себе си черна пара.

— Джейкъб! — рязко се провикна Езичника.

Представляваше фрактални цветни фасетки, докато повреденият му камуфлаж се опитваше да го скрие. Той гневно го свали. Беше се присвил до новосъздадената стена и ме викаше с жестове. Знаех какво иска.

— Не съм шибан жак! — сопнах му се, но беше само от страх и себичност.

— Направи го! — извика ми и Мораг.

Мадж ми хвърли поглед. Стреляйки през коридора, се приближих странишком към Езичника. Ответният огън се усили и един лъч и две-три костени парчета ме улучиха, превърнаха част от бронята ми в овъглени останки и ме завъртяха във въздуха. Паднах в краката на Езичника. Той само тикна жак в един от куплунгите ми. Плътта ми отново се преобрази. Нещо чуждо се размърда в мен. Пипалата прораснаха. Никога нямаше да свикна с това. Все още ме ужасяваше. С мъка се преборих с паниката. Исках да съм по-далеч от тях, но те бяха част от мен.

Докоснах стената. Пипалата се заровиха в топлата влажна мембрана, като червеи в труп. Нещо чудовищно ме усети и изрече името ми с дъх. Чух го в черепа си.

Жакът излезе от куплунга ми и аз се оттласнах от стената, а пипалата се прибраха. Мембраната започна да се разпада, сякаш я прояждаха невидими паразити. Смътно долавях все по-силен вражески огън, докато пролазвах в помещението.

Зад мен експлодираха две гранати, докато другите печелеха време, за да влязат след мен. Опитвах да се изправя, да преодолея телесния шок, когато Езичника ме хвана за врата и ме завлачи към един приличен на кошер израстък. Бях го виждал преди. Беше физическа памет.

— Мърдай! — отново повиши тон Езичника.

Не беше деликатен с мен, но бях твърде дезориентиран, за да му се противя. Забелязах, че една от стените е прозрачна, опъната по биомеханична скелетна рамка. От другата страна сред някаква течност се рееха деца.

— Какво…? — успях да отроня.

— Деца — възкликна ужасена Мораг.

Поредният жак във врата ми, поредната трансформация. Пипалата се съешиха с кошера.

— Само за миг — каза Езичника.

Докоснах израстъка. Беше като кожица на цирей. Под нея чувствах Демиург, яростен, опитващ се да ме достигне и да ме докосне, да ме обладае отново. Под ципата имаше черен пожар и омраза. Пипалата ми се отлепиха от кошера.

— Ще те убия, ако го направиш пак, мамицата ти! — изкрещях на Езичника, когато отново се сдобих с уста.

Езичника се бе надвесил над мен, хладен, гневен. Мадж, Мърл и Рану стреляха в коридора от прага на пролуката, която бях оформил.

— Усети ли го? Там отиваме ние — каза ми Езичника.

Втренчих се в него. Едно беше да знам какво трябва да направят, друго — да го видя с очите си.

— Ще умрете и двамата — отвърнах.

Не мислех логично — всички щяхме да умрем, — но те щяха да бъдат погълнати. Нямаха шанс. Не можеха да разберат, че знаех какво е да се давиш в нечистотиите на Демиург, на Ролистъновото съзнание. Какво изобщо си бяхме въобразявали? Трябваше да избягаме. Да му дадем планетата.

Мораг още гледаше към аквариума с децата. Нямаха очи, нито усти, нито ноздри. Бяха свързани с катетри, а от куплунгите във вратовете им се точеха жици. Някои очевидно бяха мъртви, вероятно от фатален неврологичен пренос.

Опитах се да обхвана с поглед помещението. Беше огромно, като катедрала от биомеханична плът. Куполообразният таван беше прозрачен, гледаше към Космоса. Непрестанно проблясваха следи от сражението.

— Това са ангелите — пророни Езичника разсеяно.

Оглеждаше двата контакта, които ме беше принудил да направя в кошерната структура. Не изглеждаше доволен. Разбирах защо — приличаха повече на отверстия.

— Джейкъб! — проехтя гласът й по коридора.

Чух го през стрелбата само с помощта на звуковите си филтри. Изстинах. Дори след цялото това време още ме плашеше.

Мораг ме погледна неразгадаемо. Прекрачи до мен и ме целуна по бузата. Езичника се взираше в мен ухилен. Но нямаше капчица ведрина в изражението му, приличаше на гримаса на паралитик. Осъзнах колко е изпосталял. Двамата седнаха и се отпуснаха напред, в транс насред Ада. Трябваше. Нямахме избор. Трябваше да се изправят срещу Демиург тук, в изолираната система, където той бе защитен от Бог. За да постигнем какъвто и да било успех, Ролистън трябваше да бъде откъснат от Демиург.

Стрелбата спря. На прага Рану и Мадж се бяха покрили от двете му страни, а Мърл обхождаше с дулото на плазмената си пушка помещението.

— Джейкъб! — отново извика Сивата дама.

— Какво? — отвърнах, почти неволно.

— Трябва да се предадеш.

Мадж и Рану ме изгледаха. Рану беше вдигнал вежда, а Мадж даже се усмихваше.

— Имаш ли фас? — попитах го.

— Намери си свои — отвърна ми Мадж.

Мърл просто клатеше глава.

— А, да, що не отскоча до Маклайн да си взема.

Бяхме доста далеч от Дънди.

— Нали знаеш, че миризмата на цигарите ти ни издаде? — каза Мърл на любовника си.

Мадж само сви рамене.

— Джейкъб?

Не звучеше ни най-малко припряна. Спокойно чакаше отговор.

— Добре, предаваме се. Може да влезете и да ни съберете! — извика Мадж. Дори Мърл се засмя.

Сензорът за движение в крепителната мрежа зад лявото ми рамо улови нещо над мен. Вдигнах картечницата. Мърл стори същото. Увеличих оптиката си, несигурен какво виждам. Имаше дълго тяло с хитинова броня и шест крака, завършващи с подобни на мечове костени остриета. От него стърчеше торс на жена. И нейните ръце завършваха с остриета. От гърба на химерата стърчеше хрущялоподобно костено оръжие.

Спускаше се към нас като паяк по паяжината си, но нишката беше направена от плът, някакво дълго черво. Стените край създанието кипнаха и от тях заизрастваха неща.

От камерите на оръжията на Рану и Мадж виждах гротески, втурнали се към тях. Огнестрелните им ръце бяха гаусови или плазмени оръжия. Рану стреля с гаусовата си карабина, а Мадж с калашника си. Трябваше да ги засипят с огън, да не спират. Мутиралите воини от Черните ескадрони измираха тичешком.

Хвърлих се настрани и се претърколих по гръб, докато костените шрапнели от създанието отгоре се разбиваха край мен. Не разбирах — това нещо можеше лесно да ме убие. Нямах прикритие. Отвърнах с картечницата. Всеки трети куршум беше трасьор, тъй че виждах как рикошират от корубата му: стрелбата ми нямаше никакъв ефект.

Смених целите, взех на мушка израстъците от стените. Всичко, което изглеждаше почти оформено, получаваше откос. Трасьорите и деветмилиметровите ми бронебойни куршуми с избухващи върхове ги разкъсваха. Откривах целите си по това, кои ме обстрелваха. Усещах болка, проследявах източника, стрелях.

— Мърл, отърви се от онова паякообразно нещо! — Не разбирах защо още не го е направил. И той понасяше поражения. — Мърл! — Не ми обръщаше внимание. Майната му! Насочих гранатомета си нагоре.

— Не стреляй, мамка му! — изкрещя ми Мърл.

Имаше нещо ново в гласа му. Емоция. На вътрешния си дисплей виждах образа от камерата на оръжието му. Сочеше към мен.

— Какво правиш?!

Залитнах от още едно попадение в гърба ми.

— Това е Кат!

Отново погледнах. Увеличих оптиката. Част от лицето й беше нова биомеханична плът, където Сивата дама бе поразила нейната. Беше съживеният й труп. Бледността й ми напомни тази на Шаркрофт. По лицето й я нямаше дори агонията на онези от Черните ескадрони.

Завъртях се, стрелях по още от израстъците от стените. Инерционната ми броня поддаваше. Поредното попадение ме тласна назад, но подкожната ми броня устоя.

Зърнах и какво се случва в мрежата. Затъмнението почти бе приключило. После слънцето изчезна. Бог изчезна. По небето плиснаха пламъци. Макар да бяха само аватари, виждах паниката в опърпаната ни хакерска армия.

Езичника, отпуснат върху кошерното образувание, започна да рита и да се гърчи. От куплунгите му се заизвива дим.

Мадж се усука, улучи го гаусовото оръжие на една от гротеските. Падна, макар да не спря да стреля. Войникът обаче продължи към Мораг и Езичника. Прицелих се и го засипах с куршуми. Раменният ми лазер пък същевременно го разглобяваше. Стовари се и не помръдна. Мадж се беше изправил отново. В стените се отваряха пролуки. Беше безнадеждно.

В мрежата аватарът на Мораг изглеждаше като нея. Нито Анис, нито Девата, просто Мораг. Намираше се насред кръг от увенчани с черепи тотеми, призрачното й ограждение. Край нея Демиург беше като черна стихия. Косата и дрехите й се развяваха.

Пред тотемите се показаха призрачни силуети: Бък, Гиби, Балор, Викария, Муцуна, Големия Хенри, Картечар, Майка и Кат. Не победени врагове, а израз на почитта й към падналите в битка. Виртуални призраци на мъртвите, които я бранеха. При все че тялото на един от тях се опитваше да ни убие тук. Ограждението защитаваше ритуалната й призователна програма. Само че не беше призователна програма — боговете идваха и си отиваха, когато си поискат. Това беше поредица сложни протоколи за свръзка. Беше замислена, за да докара насила странните божествени присъствия в мрежата. На Мораг не й се играеше на ритуали.

Щеше ми се да убия преобразеното тяло на Кат, но новите израстъци от стените ми отнемаха доста от времето.

— Мадж, стигни до някой от другите входове! Рану, ти остани там. Сивата дама ще мине всеки момент! — извиках по канала за свръзка.

Мадж изтича към една от другите дупки, стреляйки към всичко, което мърда. Почти всичко мърдаше. Аз се затичах към Мораг и Езичника. И двамата бяха улучени по няколко пъти. Части от инерционните им брони бяха овъглени и димяха, но още бяха живи — това беше достатъчно, за да довършат работата.

— Мърл, ако няма да я гръмнеш, може ли просто да гърмиш по всичко останало, ако обичаш! — извиках.

Страхотно. Съвършената бойна машина я избива на сантименталност точно сега.

Докато Мадж тичаше към другата врата, Кат стреля над нас. Костените късове улучиха Мадж в гърба и откъснаха единия от металните му крака под коляното.

— Слушайте, копелета! Чуйте ме, ужким страшни, а всъщност уплашени путьовци, които ни плямпат мистериозни глупости, за да ги почитаме! Слушайте ме, богове на мрежата! — крещеше Мораг насред демиурговата буря. Беше много ядосана. — Елате при нас сега! Веднага! Или ще покажем на Демиург къде живеете!

Тонът й не оставяше никакво съмнение, че ще го направи.

Ако бяха толкова могъщи, колкото си мислехме, щяха да знаят за експерименталния модул, свързан с псилабораторията на един изследователски кораб от обратната страна на Земята. Ако трябваше, Мораг щеше да го разкрие на Демиург. Така щеше да пренесе сражението при тях. Салем и един негов приятел, професор по физика в университета на Моа, го бяха разкрили. Салем беше вярващ мъж. Така и не бе повярвал в боговете в мрежата — за него те бяха просто хора с изключителни психически способности. Ако не бях толкова зает, щях да се гордея с Мораг безмерно. Дори с този аватар приличаше на висша жрица на древна и могъща религия. За нея боговете бяха само още едно средство.

— Презареждам! — извиках.

Сякаш някой имаше време да ме прикрива. Изхвърлих пълнителя. Раменният ми лазер се въртеше върху сервомеханизмите си, стреляше непрестанно, но не беше достатъчно. Улучваха ме много. Бронята ми се предаде. Черни лъчи ме пронизваха от край до край, в гърдите и краката ме улучваха костени късове. Един от тях остави вдлъбнатина в ръката ми, преди да отскочи. Паднах на колене. Червените иконки запяха познатата си песен на дисплея ми. Затворих ги до една.

Успях да презаредя тъкмо когато гротеските на Черните ескадрони започнаха да връхлитат през новите врати. Покосявах ги серийно. Една от тях се приближи прекалено. Опитах се да се преместя между Езичника и Мораг, от едната страна, и него, от другата. Получих още попадения. Съсредоточих се върху онези с плазмените оръжия. Не можех да позволя някой от тях да ме улучи.

Не разбирах тактиката им. Тези типове бяха подбрани от всички възможни спецчасти, а действаха като Тях.

Кат се приземи пред Мърл.

В мрежата нещо просветна сред мрака на Демиург. Езичника бе с друидския си аватар, свел глава, прегърбен, докато се мъчеше да върви през Демиург. Сияние се носеше от него, идваше отвътре: бяло и стоманеносиво. Сякаш го обгръщаше целия. После той изправи гръб, макар черната виелица да развяваше бясно косата и дрехите му. Езичника се превърна в нещо друго — в свръхестествен ужас. Очите му станаха на светкавици, устата и вътрешностите му грейнаха през кожата и дрехите.

— Кат? — пророни Мърл.

Звучеше като малко момче. Уф, мама му стара.

Опитах се да не си мисля „Казах ти“, когато Кат го прониза с ръцете си и с два от предните си крака през раменете и бедрата. Остриетата й го движеха като марионетка, докато той крещеше.

Две гранати тупнаха глухо, изстреляни от нечий гранатомет. В торса на Кат се появиха две големи дупки, а после той експлодира. Предната част от хибрида залитна напред. Черепът му експлодира, разкъсан от дълъг откос. Сигурен бях, че няколко от изстрелите са улучили и Мърл. Останките на Кат се свлякоха на пода. Беше мъртва. Отново. За жалост Мърл още бе прикован към земята.

— Идвам, скъпи — каза Мадж през канала, влачейки се към него.

Приличаше на решето. Дулото на автомата му още димеше.

В мрежата сиянието около Езичника се засилваше. За миг то изличи целия прозорец, като проблясъците от атомните взривове, които бях гледал във визфилмите за Конфликта. После отново започнах да виждам какво става. В Езичника, а после навън от него, се изливаха бели мълнии и поразяваха всичко наоколо му. Корабът трепереше под краката ми. Нещо се надигаше от Езичника, като привидение от синкава енергия. Съвсем смътно разпознах Посланик, както го бях видял в самото начало, на борда на Забраненото удоволствие, пазен от ужасената Мораг. Сега бе ред на Демиург да крещи, докато бялото пожарище и синкавите мълнии го прокуждаха от собствената му изолирана система.

Корабът се разтресе и се разклати рязко. Всички хибриди, опитващи се да израснат от стената, се замятаха безсилно, разпищяха се нечовешки. Кошерът в пода се пропука и засвятка. Тялото на Езичника се сгърчи толкова силно, че се отлепи от земята, а после избухна в пламъци.

Писъците спряха и създанията в стените изпопадаха безжизнени. Всичко притихна. Беше някаква глътка въздух, но оставаха Черните ескадрони, Сивата дама и Ролистън, вероятно доста ядосан. И сигурно му беше писнало да си играе с нас.

Мораг се свести и се надигна. Погледна към овъгления труп на Езичника, после към моето покрито с кръв и изгаряния тяло.

Мърл се опитваше да излази изпод трупа на сестра си.

— Мърл, не се правя на интересен, но ако можеш да държиш оръжие, дали би помогнал? — попитах го.

Той само измърмори нещо под нос и изкрещя, докато вадеше остриетата от себе си. Взе си пушката и се подготви. Кървеше обилно. Всички кървяхме обилно.

Сражението между флотилиите почти беше приключило. От наша страна се държаха само зле повреденият „Тъндърчайлд“ и още няколко кораба. Отломки се носеха навсякъде.

В мрежата битката вървеше по-добре — нашата армия бе обградила малкото останали ангели. Не знаеха, че избиват деца. Над тях небето бе бурно огнено море, а четирите слънца още изливаха черни пламъци върху обсидиановата равнина.

— Харесвате ли серафимите ми? Родени са в мрежата и мислят, че тя е истинският свят. Наистина вярват, че са моите ангели на ужаса.

Нямах представа откъде се беше взел. Просто се появи в стаята. Мисля, че му се щеше да продължи духовития си злодейски монолог. Да върви на майната си. Знаехме, че няма смисъл, но стреляхме. Много. Беше като катарзис.

Рану залитна от входа, който пазеше. Извика. От слепоочието му се вдигаше червеникава пара, а той се олюля и стреля, дълго и нетипично недисциплинирано с една ръка. Още залиташе, когато използва и гранатомета си. В коридора се чу експлозия. После пък в краката на Рану падна граната и се взриви. Беше зашеметяваща, но достатъчно силна да го хвърли във въздуха. Сивата дама скочи през експлозията.

Мадж, Мораг, Мърл и аз се съсредоточихме върху Ролистън. Свършиха ми куршумите и захвърлих картечницата. Нещо се случваше в мрежата, но не бях сигурен какво. Извадих мастодонта и лазерния си пистолет и заедно с раменния си лазер открих огън наново.

Ролистън закрачи напред, към Мърл, който стреля отново и отново с плазмената си пушка. После я пусна, защото не искаше Ролистън облян в плазма, когато го достигне. Извади ийгъла си и мълниеносно и безсмислено изпразни пълнителя в него. Ролистън се приближи още повече и се наложи да спрем да стреляме. Прибрах пистолетите си и се засилих към Ролистън.

Видях какво прави Мърл само защото знаех какво да очаквам. Двете обсидианови ками се показаха в ръцете му, пълни с Кром Дху, извлечен от Кром и предназначен да унищожава бионанити, създаден от Кликата, за да унищожат Тях докрай, ако войната се изплъзнеше от контрола им.

Без съдействието и ресурсите на Кликата Кром Дху се бе оказал скъп и сложен за пресъздаване. По-голямата част от запасите се намираха в бункери на Земята, за да противодействат на ксеноформирането с Кром Круах. Рану, Мърл и аз също имахме от него. Този на Мърл беше в камите му, а моят и този на Рану бяха в нашите „изнасилвачи на черепи“ — ками, направени да пробиват тежкобронирани черепи. Вирусът бе в ефеса и щеше да се освободи, щом острието докоснеше плът — беше подобно на камата, с която Ролистън зарази Грегър. Извадих своята от колана на кръста си тичешком.

Мораг не можеше да се прицели в Ролистън и затова взе на мушка Сивата дама, която се биеше с Рану. И той беше извадил изнасилвача си и се мъчеше да отбягва и парира нереално бързите атаки на Сивата дама. Тя здраво го наритваше.

Мораг се хвърли във въздуха и описа съвършен ритник, но Сивата дама я изрита първа, насред скока. Рязко изхрущя кост, когато петата й срещна лицето на Мораг. Прилоша ми от звука. Мораг отметна глава, прелетя покрай Рану и Джоузефин, падна, и остана неподвижна.

Сивата дама се извъртя на един крак, а с другия, още вдигнат, продължи траекторията на удара си и заби коляно в главата на Рану. Беше толкова бързо, че Рану не можа да реагира. Коленете му поддадоха, той се препъна и рухна на земята.

Мърл посегна с почти същата скорост към Ролистън, който улови ръката му. Ударът обаче бе финт, за да може Мърл да улучи с другото си острие. Само че Ролистън улови и тази ръка. По лицето на Мърл се изписа паника, а в следващия миг Ролистън просто счупи и двете му ръце с такава сила, че костите излязоха през плътта и подкожната броня. Виждаха се като издутини под ръкавите на инерционната броня, която бързо потъмня от кръв. Мърл отново закрещя. Не беше за чудене.

Стигнах до Ролистън и замахнах. Той хвана и моята ръка, а после използва инерцията ми, за да ме запокити в стената. Рикоширах в мъртвите мутирали Берсерки и паднах на земята, дезориентиран.

Поклатих глава. Смътно регистрирах, че нещо се случва в мрежата. Нямаше време. Камата, къде е камата? У Ролистън. Знаеше. Мамка му, та нали той беше родил идеята.

Мораг и Рану се бяха вдигнали с мъка на крака и нападаха Сивата дама. Тя с лекота отбягваше и блокираше ударите им едновременно. Когато някой се откриеше, го контраатакуваше с ниски ритници, лакти и длани в стави или в нервни средоточия. Изкрещяваха от болка при почти всяко нейно докосване. Когато пък поемаше инициативата, преместваше едната си цел на пътя на ударите на другата. Мораг не уцелваше Джоузефин, но за сметка на това уцелваше често Рану.

Ролистън захвърли камата. Мадж отново откри огън по него. Взирайки се в Ролистън, се сетих за всичко, което бе сторил и вкарал в действие. Виждах лицата на всички Жребци, САС-овци, военноморски спецвойници, всякакви други спецвойници, разузнавачи и кашици, за чиято смърт бе отговорен. Всички приятели, които бяха загинали пред очите ми, цялата болка, която бе причинил. В миг на просветление и съвършен, леден гняв, осъзнах, че ще го убия, каквото и да ми струва.

Видях какво се случва и в мрежата. Равнината от обсидиан бе обвита в мъгли. Божествено красиви, божествено страховити, но все пак хора, крачеха през мъглите, подобни на сенки. Бяха като великани след хакерската ни армия, намираха последователите си и ги даряваха с божествен софтуер. Все едно цялата религиозна история на човечеството бе оживяла в мрежата. Подобно на първообразите си не се сражаваха заедно с нас. Играеха собствени игри, но днес възнаграждаваха следовниците си, възнасяха ги. Повикът на Мораг беше чут.

Усмихнах се. Извадих и осемте си остриета. Ролистън бавно се обърна към Мадж. Не припираше, Мадж не бе никаква заплаха. Една от ръцете му се преобразяваше в плазмено оръжие: готвеше се да убие още един от приятелите ми. Мадж лежеше, където бе паднал, и не спираше да стреля.

Скочих на гърба на Ролистън и размахах остриета като диво животно. Със сила, за която не подозирах, пробивах вкоравяващата се плът, просто блъсках по него неспирно. Обля ме черна сукървица, като Тяхната кръв, кръвта на цяла извънземна раса от негови жертви. Беше откровение. Низко откровение: бях съсъд на ярост, по-бърз и силен, отколкото някога съм можел да бъда. Бях див звяр, подсилен от кибернетика, извънземни твари в кръвта си и гола шибана ярост. Ролистън се изненада от целеустремеността на атаката ми. И аз бих се изненадал, ако имах място в ума си за каквато и да било друга мисъл.

Главата му остана в ръцете ми. Тялото му падна на земята. Бях покрит от глава до пети с кръв и черна слуз. Почти не можех да дишам. Бях се превърнал в нещо друго. Почудих се — дали Техните нанити в кръвта ми бяха просто носители на отмъщение, или самозащита на расата им?

Обезглавяването на Ролистън разсея Сивата дама за миг, защото Мораг я улучи с юмрук в скулата. Тя пък отвърна с ритник, достатъчно силен, за да счупи ребра. Рану финтира с ляво кроше — Бран лесно го блокира. Дясната ръка на Рану се разми, тъй бързо замахна. После той отстъпи. Камата с Кром Дху стърчеше от рамото на Сивата дама. Тя бавно завъртя глава към нея. Оръжието щеше да унищожи всички бионанити, които толкова години й даваха превъзходство над нас, простосмъртните.

В мрежата армията ни бе полетяла, оставяйки сребристи дири сред отраженията на вражеските кораби.

Главата в ръцете ми се разсмя. Сведох поглед, ужасѐн.

— Какво се надяваше да постигнеш? — попита ме Ролистън.

Пуснах главата и отскочих. Тялото му се изправи и се пресегна към нея. От врата му и от откъснатата глава вече се извиваха черни вени. Съединиха се, когато Ролистън постави главата си обратно на раменете.

Сивата дама извади камата от рамото си и я захвърли, вече празна и безполезна. Мораг стискаше гръдния си кош и клатеше глава съкрушено. От пръстите на Сивата дама се подадоха черните й остриета скалпели. Беше твърде бърза за Рану — разкъса подкожната броня на лицето му и остави четири дълбоки резки. Той се препъна назад и падна.

— Приключихме ли вече? — попита Ролистън. Започваше да звучи ядосано. — Натанцувахме ли се?

Хвърлих поглед към камата си на пода.

— Сигурно не — предположих, но ако ножът не бе помогнал срещу Бран, значи нямаше да помогне и срещу Ролистън.

Той проследи погледа ми.

— Не разбирате ли срещу какво се опълчвате?

— Винаги съм знаел, че си чекиджия.

Мадж се позасмя. В устата му се появи запален фас.

— Знаеш, че битката щеше да е приключила отдавна, ако не беше осквернил плътта си — рече Рану с горчивина.

По стойката му виждах, че е готов да продължи да се сражава. Мадж се канеше да застреля Сивата дама в гръб, Мораг също се канеше да я нападне.

Дълго време се взирах в Мораг. Тя направи същото. Не се усмихна. Кимна. Стигаше ми. Обърнах се към Ролистън. Отново се зачудих защо е гол. Може би никакви дрехи не бяха достойни за новоизлюпения бог.

— Е, ще приключваме ли? — попитах.

— Приключено е — отвърна той.

В залата влетяха мутанти от Черните ескадрони и насочиха крайниците си оръжия към нас.

— Глупости — беше най-доброто, което ми хрумна.

— Това беше игра, разсейване, нищо повече. Контролирахме всяка ваша стъпка — каза Ролистън.

— Глупости! — повторих, с повече чувство. — Мисля, че добре те стреснахме.

Той го обмисли.

— Имаше някои изненади, но какво постигнахте накрая? Премахнахте Демиург от изолираната система на „Буш“ с цената на един от своите. Просто ще отворя вратите за Демиург другаде. Привикахте малките богове. Хубаво. Сега са на едно място, по-лесно ще се справим с тях — а благодарение на вас имаме представа откъде са дошли. Вашия бог го няма. Владея мрежата. Флотилията ви е унищожена, а Земята най-после ще понесе предначертаната си съдба.

— Ако ви помоля учтиво, ще ни убиете ли веднага? — попита Мадж.

Ролистън ми хвърли поглед. Сивата дама се присъедини към него.

— Няма да ви убивам, Хауърд. Не сме си дали целия труд за това.

— Да ти го начукам — рекох тихо.

— Не се тревожи, дори няма да ви обладаем. Е, може би господин Нагаркоти, колкото да изнасили семейството си.

Рану потръпна. Изглеждаше ужасѐн.

— Не, вие сте толкова примитивни, че само ще можете да наблюдавате възнесението на света. Ще сте в различен облик, разбира се. Ще експериментираме с нервни окончания и агония в развлекателни нови форми. Ще ви превърна в музикални инструменти, в причудливости, за свое развлечение.

— Знаеш ли, всички Жребци те мразеха, защото мислеха, че си безскрупулно копеле. После се захващаш с това и всички ги е страх, защото си тотален откачалник. Аз обаче никога не съм те мразил. Просто не те харесвам, защото си крайно отегчителен — отсече Мадж и угаси цигарата си.

Започна да лази към Мърл, проснат на пода, разкривил лице в агония. Мадж не обръщаше внимание на гротеските от Ескадроните. Какво ли още можеха да му сторят?

По лицето на Ролистън се изписа гняв. Наистина не можеше да разбере защо подобни низши твари — измет, войничета, дребни престъпници, провалени едри престъпници, журналисти, бивши проститутки — не биха се проснали в краката му. Наистина си беше повярвал, че е бог. Като се изключи силата, която притежаваше, цялата работа беше жалка. Бяхме му в ръцете — мъртви, или дори по-лошо. Щяхме да сме играчки за кошмарните му фантазии. Но не можех да се отърся от чувството, че сме победили, или по-скоро, че не можеше да ни докосне. От друга страна ми се струваше, че това няма да ми е особена утеха в изтезанията занапред, но човешкият ум си има граници. Щях да полудея, да спра да чувствам каквото и да било, да изпадна в кома.

— Ако ще се правиш на суперзлодей, имам ли време да пийна? — попита Мадж.

Аз казах:

— Виж, ще ни сториш ужасни неща, ясно. Честно казано, малко се уморихме да се разхождаме из хралупката в главата ти, в която се опитваш да превърнеш света. Няма за какво да си говорим повече.

Той кимна, сякаш разбираше. Тогава пръстите му се превърнаха в остриета. Заби ги в гърдите ми. От устата ми се процеди кръв. Болеше ужасно, но не изкрещях. Рану трепна. Мадж се провикна изненадан, Мораг също, закривайки уста с ръка. Мърл си имаше свои проблеми.

Усещах пръстите му в мен. Нямаше проблем, вътрешните органи нямат нервни окончания. Изплюх още кръв. Отново дочух омразния любовен зов на предупредителните иконки, които ми съобщаваха, че скоро ще умра.

— Майоре — промълви Джоузефин и сложи ръка на рамото на Ролистън.

Той сведе поглед към мен. Тя ме гледаше втренчено.

Нещо в едно отдалечено кътче на съзнанието ми подсказваше да обърна внимание на мрежата. Странен момент за това, но го направих. Сребърен огън се изливаше от оръжията, крайниците, устите и какво ли още не в мрежовите отражения на корабите от флотилията на Ролистън. Сребърният огън намираше обладаните. Беше същата програма, с която бяхме освободили Рану. Мнозина от обладаните щяха да умрат. Не бяха физически и психически силни колкото Рану. Усмихнах се на Ролистън, докато той моравееше от гняв. Сигурно чувстваше масовия екзорсизъм и го болеше, надявах се — не по начин, който му харесва.

Всичко това се изписа по пластилиновата му плът: чертите му се разкривяваха и променяха, навярно извън неговия контрол. Лицето му стана наполовина демонично, наполовина насекомоидно. Осени ме, че това не е просто омраза към нас, а страх и самоотвращение във физически облик. Никога не се бе смятал за човек и се ненавиждаше. Ако не беше бръкнал в гърдите ми, щях да го съжаля.

Езичника крачеше през равнината от черен обсидиан към четирите черни слънца. Около него пращяха мълнии.

Обърнах се към Мораг. Гледаше към мен и Ролистън, изглеждаше ужасена. Исках да й кажа, че всичко ще е наред. Може би успях. Обърнах се към Ролистън и му се присмях.

— Татко? — каза Джоузефин, вече обезпокоена.

— Виж какво си направил със себе си — казах му и затворих очи.

Не исках лицето му да е последното, което виждам. Представих си Мораг. Ролистън сви юмрук.