Война в небесата

2. Ню Мексико

Седяхме на пейка в черния коптер, срещу трите ходещи наранени гордости, така наречените агенти. Докато се качвахме, ни бяха поискали, с голяма доза оптимизъм, оръжията. Учтиво отказахме, Мадж халоса човека си контролно, а аз им обещах, че те може да си получат оръжията обратно, когато слезем.

Също така не на шега се подразниха, когато натоварихме колата си и мотора на Рану в коптера. Така де, колите и моторите не растат по дърветата. Бяхме си направили труда да ги откраднем и си ги искахме със себе си. Така че през по-голямата част от пътя „агентите“ само ни гледаха лошо.

За първи път идвах в Америка. По-скоро за първи път прекосявах границата на Америка, тази под контрола на американското правителство. Не ми се отдаде да я разгледам. Когато се возех по каросерии на БТР-и, обикновено бях на път да свърша някоя опасна глупост. Пътуванията към глупости и обратно често бяха единственото ми време да разпусна. Дълго усъвършенствах умението, но вече можех да спя навсякъде, дори в тези често пъти шумни и винаги неудобни машини. Бързо се унесох.

Раят сякаш сияеше, синкаво бял. Напомняше ми нещо, нещо опасно. Не бях сигурен, че изобщо съм отворил очи, но се чувствах добре. Всъщност, чувствах се по-добре, отколкото през последните много, много месеци, навярно защото вече не умирах, а бях мъртъв. От друга страна, помнех, че съм вършил какви ли не гадости — от парите, които крадях от нашите за цигари като десетгодишен, до тълпите хора, които бях избил — някои бързо, други след изтезания. За последните най-много съжалявах.

За това, че бях избивал Тях, не съжалявах кой знае колко. Може и да са били жертва на Кликата, но се опитваха да убият мен, а и е много по-лесно да трепеш същества, които изглеждат толкова различно от теб. При все това такива убийства едва ли ти печелят червени точки в райските тефтери.

После се нахоках, че твърде дълго се бях навъртал край хакери фанатици, а и никога не бях вярвал в тия религиозни ала-бали. Тъй че къде, да го еба, се намирах?

Себичната част от мен се зарадва, когато видях Мораг в Рая. След това обаче взех да скърбя за нея, с което всъщност трябваше да започна (лайно си бях и лайно щях да си остана). После отново си напомних, че не вярвам в тия глупости.

— Какво? — успях да продумам.

Мораг се усмихна. Наистина приличаше на ангел. Е, не беше толкова страшна, а и косата й бе къса, чорлава. Пресегна се и докосна лицето ми. Ръцете й бяха топли. Целият се сгрях, съвсем не се чувствах, сякаш умирам след плаване в космически вакуум. Нито пък след като са ме разкъсвали Те. Или след като ми е свършил въздухът. Или след като съм умирал от радиационно отравяне — нещо, което ми се случваше през последните две седмици. Също така се чувствах извънредно гол и в мен имаше „неща“.

Мадж доказа, че не съм в Рая, макар Адът да беше реална алтернатива, като се надвеси над мен с разкривено лице. Изглеждаше кошмарно.

— Добрата новина е, че не си умрял, а лошата — че нямаме с какво да го полеем — каза ми. Звучеше ядосан.

— Приличаш на гъз — успях да проскърцам. Сякаш не бях говорил от много дълго време.

— Свършиха му наркотиците — осведоми ме Мораг.

— Това цялото само заради нас ли е? — попитах отново. С много неща имах да свиквам. — Затворници ли сме?

— По-скоро сме в капан — отвърна Мораг.

Намирахме се в пещера, под повърхността на астероид, почти планетоид. На входа на пещерата имаше мембрана, направена от… ами, от Тях. Отделни бионанити, каквито всъщност бяха, а не Берсерки и Нинджи, както бяхме свикнали да мислим за тях.

Тази мембрана ни пазеше от неудобствата на вакуума, а други израстъци от Тях ни осигуряваха въздух, отопление и недотам лицеприятни тоалетни приспособления. Нищо не може да се сравни с някогашния ти смъртен враг, който пропълзява в задника ти, за да го почисти, тъй като никога не им се е наложило да открият тоалетната хартия. Други израстъци осигуряваха и някаква неприятна ядивна каша, както и странна на вкус течност, май се предполагаше да е вода. Не можех да се отърся от усещането, че се храним с някаква инертна Тяхна разновидност, може би с мъртвите Им?

Те обаче, за голямо неудоволствие на Мадж, не можеха да произвеждат наркотици, цигари и водка. Той се беше превърнал в потна, скована, пребледняла, трескава купчина плът и стомашни сокове в ъгъла на пещерата. И на мен едно питие и цигара щяха да ми дойдат добре, честно казано.

Мембраната беше прозрачна, та можехме да се порадваме колко на майната си в Космоса се намирахме. Гледката разкриваше нещо като кръстопът: четири огромни астероида, включително нашия. Бяха или прикрепени един към друг, или просто свързани с проводи от биомеханични Техни образувания. От самите астероиди стърчаха още от Тях. Приличаха на смесица между органични небостъргачи и сталагмити или сталактити, в зависимост от перспективата. Сега разпознах мястото. Техните здания ми бяха заприличали на зъби и бях кръстил въпросното място Градът Бездна. Бяхме недалеч от полесражението ни с Кром.

Някога си мислехме, че в тези структури живеят Те, но после разбрахме, че самите структури са Те. В цивилизацията Им явно всичко изпълняваше функция. Бяха се вкоренили дълбоко в астероида. Някак изсмукваха суров материал оттам и с енергията от двойната звезда на системата разграждаха материала и осигуряваха ресурсите, нужни Им, за да се превърнат в тези вдъхващи страхопочитание постройки.

Между астероидите се бяха проточили огромни пипалоподобни форми, а израстъците и стотиците Им кораби сякаш преминаваха през тях като през някакво средоточие. Едно от пипалата премина пред мен и скри всичко пред очите ми. Те местеха какво ли не, от Берсерки до кораби с размери на фрегати. Едно такова пипало беше сграбчило Мораг пред очите ми.

Гъмжаха навред из пространството. Имаше Берсерки, уокъри и други неща, които преди смятахме за превозни средства. Разпознах и много конфигурации на флотилията им, които бях виждал от записи на Техни маневри.

Ако напрегнех увеличителните способности на оптиката си, можех да провидя оттатък Града Бездна. Из Космоса плаваха находища от коралоподобна субстанция, където се отглеждаха и раждаха Те, от Берсерки до дреднаутове. Още по-нататък можех да зърна корубите на употребените астероиди.

Всичките Им разновидности, които познавахме едно време, бяха в черно — бойните им форми, навярно. Но в действителност много от Тях бяха бели или биолуминесцираха в бледосиньо, както ги бях видял в енергийните матрици — пчелни пити на двигателите Им. Същият светлик къпеше и пещерата ни. Винаги ми се бе струвал красив. Не че щях да кажа на някого. Може би на Мораг, но и тя щеше да ми го изкара през носа от подигравки.

Заради израстъците, които се грижеха за кислорода, в пещерата сякаш постоянно подухваше топъл ветрец. Явно отначало балансът на температурата, влагата и въздуха е бил рискован. Отначало, когато съм умирал. Още свиквах с немалко неща.

Погледнах дланта си. Нямаше и следа от рани и възпаления, само здрава бронирана плът и подсилен с бойна техника мускул. Чувствах се чудесно, не ми се гадеше. Много отдавна не се бях чувствал така. Е, пушеше ми се…

— Чакай да видя разбрал ли съм. Изяли са болната тъкан и са я заменили или пресъздали, на клетъчно ниво. Така ли? — попитах отново.

Езичника въздъхна. Не го винях, честичко задавах едни и същи въпроси напоследък.

Седеше, опрян на стената, в инерционната си броня. Беше сглобил жезъла си и той лежеше напреки в скута му.

Езичника гонеше петдесетака, беше един от най-възрастните хора, които познавах и които не бяха част от могъщото тайно правителство от задници. Беше мършав, кожата му — огрубяла и покрита със спираловидни татуировки. Някои представляваха имплантирани електронни вериги, свързани с грозния, обикновен наглед интегрален компютър, щръкнал от половината му череп. От другата половина на черепа висяха сплетени оранжеви расти. Той се почеса по скалпа, прокара ръка през растите.

— Да. И ние имаме подобни лечения, но обикновено са достъпни само за богаташите — обясни Езичника. Отново.

— И какво, сега извънземен ли съм? — попитах. Отново.

— Дума да няма — простена Мадж. Беше се проснал на пода, скрит под мек, удобен на вид материал, нещо като мъх, и носеше само чифт боксерки, обсипани със сърчица. Успя да се надигне на колене и лакти и запълзя към израстъка тоалетна.

— Не — намеси се Мораг, също с раздразнение в гласа, също само по бельо, но с тениска.

Седеше върху скала, покрита със същата мъхоподобна субстанция. Краката й неизбежно ме разсеяха. Беше дребна, но премеждията ни я бяха променили физически, бяха оформили мускулите й, бяха — за жалост — променили и лицето й. И въпреки това ме привличаше неудържимо.

Беше си обръснала главата, за да могат да й имплантират интегралния хакерски компютър. Косата й прорастваше, но все още бе много къса, макар да покриваше по-голямата част от импланта. Компютърът бе висококачествен цивилен модел, предоставил й го бе Викария, така че не се натрапваше, за разлика от военния модел в черепа на Езичника.

Липсваха ми очите й. Когато Ролистън и Сивата дама взривиха медийния възел, декомпресията я ослепи. Тя смени очите си с кибернетични. Те й предоставяха възможности като на останалите от нас — увеличение, термографика, нощно виждане, компенсаторни механизми при ярки лъчения и т.н. Новите й очи бяха цивилен модел, изглеждаха като нейните собствени, съдейки по снимки, които Мадж й бе направил, обаче разликата си личеше. Започнеш ли да заменяш парченца от себе си, плащаш цена.

— Още си си ти — увери ме тя.

Беше й болна тема. В края на краищата носеше в невралните си киберприспособления информационния призрак на Посланик и неведнъж я обвиняваха, че извънземният я е превзел. Дори аз го бях сторил в един от честите случаи, когато ме бе избило на простащина.

— Слава Богу! — извика мелодраматично Мадж, преди да рухне с носа напред в израстъка тоалетна.

Всички направихме физиономии, докато повръщаше имитацията на храна, която Те произвеждаха за нас. Опитвах се да не мисля за нея като за некрокаша.

— Изумително е, като се замислиш, че успяхме да спасим цял извънземен вид от асимилация от Кром — замислено говореше Езичника, докато гледаше как Мадж повръща.

— Ще се оправи ли? — попитах Рану.

Мълчаливият бивш гуркха най-добре се покриваше с определението за медик сред групичката ни. Мадж все ми досаждаше, но беше най-старият ми и близък жив приятел. Освен това не ме беше измамил, за да ме принуди да дойдем в Системата на Сириус и да Ги заразим и поробим с вируса Кром. Макар че, ако трябваше да съм честен към Грегър, вината беше повече на Ролистън, отколкото негова.

Рану сви рамене. Беше гол до кръста, набитото му, мощно тяло — потно от почти постоянните физически упражнения. Вероятно затова ме беше победил в Ню Йорк. Не спираше да тренира.

— Абстиненция — рече.

Още носеше на кръста си кукри-то, извития, подобен на мачете боен нож, какъвто всички гуркхи получаваха. Докато се обръщаше и посягаше към един от почистващите израстъци, за да се обтрие, зърнах стилизирана татуировка на Кали на гърба му, от времето, когато е работил под прикритие на Земята.

— От какво? — попитах.

Имах предвид, от кой наркотик беше в абстиненция Мадж? Рану се замисли.

— От всичко, струва ми се. Няма да го убие, защото има подобрения, но никак няма да му е приятно.

Познавайки Мадж, знаех, че и на нас никак няма да ни е приятно. Още ми се пушеше.

— Значи сега съм хибрид, като Грегър?

Мораг отвори уста, но Рану ме изненада и отвърна пръв.

— По-скоро като Ролистън.

— Страхотно — отбелязах мрачно.

Но имаше логика. Чувствах се по-силен, по-бърз и по-здрав от когато и да било. Мамка му, очаквах с нетърпение да се поборичкаме с Рану. Толкова много от плътта ми беше заменена с машини, а сега и целият остатък от мен се оказа чисто нов.

Може би наистина бях умрял. Може би „аз“ бях просто сложно — или недотам — подобие, създадено с Тяхна технология, което усещах като себе си.

— Значи, да видим разбрал ли съм…

Дори Рану въздъхна и се намести по-удобно.

Мадж ме побутна. Двигателите на коптера измъчено пищяха. Погледнах през един от прозорците. Сякаш потъвахме в огромна вертикална тръба от бетон и метал. Изглеждаше древна, може би дори отпреди Конфликта.

— Какво е това? — попитах.

— Мисля, че е стар склад за ракети — отвърна Рану. — Ядрени.

Това ме посъбуди. Вдигнах глава към трите наранени гордости, за да видя прав ли е бил Рану. Те само ни се чумереха насреща.

— Може да е съвпадение. Това, че ни канят в Ню Мексико, и това, че според Бог Мораг е тук — каза Мадж.

Игнорирах го. Напук ми запали цигара пред лицето.

— Каналът ми за свръзка не работи — тихо проговори Рану. Опитах с моята. Нищо. Тримата не можехме да се свържем дори един с другиго.

— Какво става? — попитах тримата агенти. Не отвърнаха. — Вие ни искахте тук. Трябва ли да ви набием чутурите, за да ни кажете, мамка му?

Тези ама наистина ми лазеха по нервите.

— Религиозни ли сте? — попита мъжът в средата.

Зяпнах насреща му.

— Питате дали имаме софтуер с Бог на него ли? — уточни Мадж.

Онзи кимна.

— И какво, ако имаме? — намесих се аз.

— Тогава не можете да влезете — отвърна средният.

Работата започна да ми се изяснява.

— Средствата за свръзка са под карантина. Опитвате се да не допускате Бог при вас — изрече на глас подозренията ми Рану.

— И как ще ни спрете? — попита новопокръстеният Мадж.

— Просто няма да ни пуснат да влезем — разумно предположи Рану.

— Хайде да приключваме — измърморих.

Не разполагахме с много Бог по себе си — повечето ни софтуер за свръзка беше вътрешен, а един от параметрите на Бог беше да не се натрапва в личните чаркове на хората. Така че реално нямах нищо. Просто се свързвах с Бог през вътрешните си канали, когато исках да говоря с него. Рану имаше някакъв усилвател на средни разстояния, а Мадж — медийния си хардуер. Наложи се да оставят тези неща в хеликоптера.

— Никакви снимки и записи — обърна се един от пишман екшънгероите към Мадж.

— Разбира се — отвърна Мадж с престорена искреност.

Излязохме от коптера.

Ако не бях виждал Сондите или флотоносачите, или Кучешките зъби, мащабите на това пред мен доста биха ме впечатлили. Но така ми заприлича просто на голям бетонен ров.

Прекосихме площадката за приземяване и стигнахме до чифт взривоустойчиви врати. Там ни чакаха още костюмари с патлаци. Единият закрачи към нас, протегнал ръка.

— Стойте на място, господа — нареди той.

Мадж сграбчи ръката му, усука я и така стисна китката му, че онзи падна на колене. Поклатих глава, докато останалите от охранителния контингент размахваха оръжия и крещяха.

— Мадж — надвиках врявата, — човекът прояви учтивост.

— Не ми хареса тонът му.

— Нарече ни „господа“. Пусни го.

Мадж помисли малко, но накрая отстъпи. Онзи се изправи, впил гневен поглед в нас, и разтърка китката си.

— Разумен човек ли сте? — попитах го.

— Допреди трийсет секунди бях — измърмори типът недоволно, но направи жест на онези зад себе си да се успокоят.

— Оръжията ни ли искате? — попитах отново.

— Очевидно.

— Няма да стане. А и няма как да деактивирате кибернетични оръжейни системи. Пък и като влезем, лесно можем ние да ви обезоръжим. Вие ли ни искате тук, или Шаркрофт? — Той кимна утвърдително на последното. — Е, тогава зависи колко много иска да ни види.

Мъжът се замисли, или по-скоро получаваше нареждания по вътрешния си канал.

— Трябва да ви проверим за информационно замърсяване — каза накрая отстъпчиво.

Кимнах. Техничарите му ни доближиха и се разтанцуваха с някакви сензори край нас.

— Ще го убиете ли? — попита шефът на охраната.

— Времето ще покаже — отвърнах философски.

Оттатък вратите попаднахме в голяма, ниска зала. Стените, подът и таванът бяха покрити с някаква метална плетка. Крачехме по издигната дървена платформа. Навред бе пълно със — сега ги разпознах — сървъри в течни охлаждащи резервоари. Бяха много. Не разбирам много от информационни технологии, но и така ми стана ясно, че се намирам сред огромна процесорна мощ.

Както и сред много физическа памет.

Сред хардуера бе подредена офисна мебел. Хора в едноредни костюми седяха по бюрата, мнозина в транс, а повечето — и с някаква видима форма на интегрален компютър. Всички до един бяха физически включени в хардуера. Нямаше нито един с безжична връзка.

Върху много от наличните повърхности бяха прикрепени гъвкави екрани. Не и върху стените и таваните обаче. По тях, както и по няколко детайлни холографски изображения, течеше информация за колониите. Поне на мен на такава ми приличаше.

Мадж подсвирна през зъби.

— Цялото помещение е фарадеева клетка — заяви. Бе доста голямо помещение. — Направили са го, за да не може нищо да ги наблюдава.

Не беше просто клетка — забелязах заглушители и най-различни други електронни предпазни и контрамерки, разположени стратегически из залата.

— Дали са си много труд да се освободят от Бог — отбеляза Рану.

— Добре дошли в Чистилището, господа.

Свързвах гласове като този с енергични старчета. Асоциацията ми беше от старите визфилми, защото не познавах старчета на живо. Гласът звучеше като усилен.

Обърнах се и се озовах очи в очи с филмов злодей. Добре го докарваше на външен вид — торс на труп във високотехнологичен брониран биостол. Столът имаше шест здрави метални крака вместо колелета. Самият мъж не се движеше и сякаш едва-едва дишаше, въпреки животоподдържащите системи на стола.

— Макар че предпочитам да го наричам „атеистично убежище“.

Жизнерадостният глас идваше от високоговорителите, вградени в стола. Явно това беше Шаркрофт. Изглеждаше мъртъв достатъчно отдавна, за да е ветеран от Кликата.

— Защо си още жив? — попитах го.

— Имате предвид, защо не ме спипа гневната тълпа ли, сержант… Или сега сте само господин Дъглас? Сключих сделка, разбира се.

— Не. Имам предвид, изживял си живота си в охолство, купено с мъките ни. Защо не си се оставил да умреш?

— Питате ме от какво се боя ли? Не съм единственият тук, който следва вече да е мъртъв, нали?

Лоша работа. Знаеше какво съм. Естествено, че знаеше. Това им беше работата на тези като него. Потиснах порива да се огледам за операционна маса някъде наоколо.

— Но с това се свърши — включи се Мадж. — Край с регенерацията чрез технология от Тях. На практика си мъртъв. Направи услуга на всички ни и си дръпни шалтера.

— Наистина ли ще възраждаме стари препирни? — попита мумията.

Мадж кимна към мен.

— Не, той дойде да си види птичето.

Едва се удържах да го не гръмна. Просто ей така.

— За какво служи Чистилището? — попита Рану, преди да отворя дума за Мораг. — Освен че ви скрива от Бог.

— Ами, след като изтръгнахте зъбите на всяка разузнавателна агенция в системата…

— И съсипахме жалкото ви малко тайно правителство — добавих.

— Доста голямо тайно правителство беше, господин Дъглас. Почти принудихте по-дълбоко скритите елементи от властта да се върнат към хартиени папки и шкафове.

— Значи това е безопасно място за мръсни малки тайнички, за да можете, мазни шибаняци такива, да започнете отново? — попитах.

Старикът въздъхна почти като жив.

— Така го наречете, щом ви изнася. Едно от многото такива места, които скалъпихме след безпричинния ви терористичен акт. Това конкретно място има една функция.

Направи пауза. Подозирам, че искаше да е драматична. Почакахме. Когато отново заговори, звучеше раздразнен:

— Това е тайният отдел за борба срещу Кликата.

Обмислихме отговора.

— Коя куха глава те е сложила начело? — попита Мадж.

— Мога да ви уверя — отново звучеше раздразнен, — че ни наблюдават изкъсо. В крайна сметка, кой познава сплетните на Кликата по-добре от бивш неин член?

— И какво? Бесен си на Ролистън и Кронин, задето са си били камшика с всичките ти играчки и са те оставили да пукнеш ли? — попитах.

Стори ми се, че трупът в стола промени изражението си.

— Разбира се.

— Ами, прав ти път и те съветвам да не се изпречваш отново на моя — рекох му. — Сега искам да си ходя.

— Не искате ли да довършите започнатото? — попита той.

— Ваша си е кашата, сърбайте си я — отвърнах му.

Това, разбира се, не бе съвсем вярно.

— Какво искате от нас? — попита Рану.

— Нали не го взимаме на сериозно този? — попита Мадж. — Вярно, че много глупости вършим, но той е от лошите.

— По много начини можете да сте ни в помощ. Особено вие, господин Дъглас.

Опитах се да пренебрегна насладата в гласа му, но посегнах към дръжката на щурмовата си пушка.

— Например какви?

Започва се.

— Вие сте хибрид, ако не греша? Вярваме, че мнозина от Черните ескадрони на Ролистън са или хибриди, или другояче подсилени с Техни биотехнологии.

— Как така вярвате? Шибаняк, ти знаеш, беше от тях! — Мадж все по-трудно се сдържаше да не крещи.

— И какво, ако съм? — попитах.

— Е, данните, с които бихме се сдобили от…

— От експерименти върху мен?

Още помнех разкривените черти на Грегър в херметичната му камера насред биолабораторията на Кликата, дълбоко в Атлантида. Пристъпих към Шаркрофт, вече стискайки здраво дръжката на пушката си. Той не помръдна, но ясно дочух прищраквания и бръмчене от насекомоидния стол. Събуждаха се оръжейните му системи. Продължих:

— Викам да се шибате отзад.

— Мислите егоистично. У вас може би е отговорът, който ни трябва.

— Аз ли мисля егоистично? Не аз започнах война с извънземна раса, само за да мога да вампирясвам на спокойствие! И докато сме на темата, що за малоумна идея?

— Не мога да извиня непростимото.

— И какво? Само толкова? Префърцунени думички, означаващи „знам, че съм боклук“?

— Нямаме нищо инвазивно предвид…

— А дали петдесеткалибров куршум в главата ще е достатъчно категорично „не“? — попитах. Наглостта на този тип сериозно ме удивляваше.

— Дори ако способностите Ви не отстъпват на тези на Ролистън — хм, това беше интересна идея, — разполагаме с достатъчно ресурс да ви принудим да ни помогнете.

— Ще се радваш на това си постижение посмъртно. Е, след-посмъртно — добави Мадж.

Рану оглеждаше обкръжението ни, оценяваше, подготвяше се. Би трябвало и аз да правя същото, но твърде много се бях ядосал.

— Може да помогнете и по други начини — заговори пак Шаркрофт след доста напрегната пауза.

— Например? — поинтересува се Рану, изненадвайки ме.

— Пращаме отряди от хора с вашите способности в колониите, за да събират информация за капацитета на Черните ескадрони.

— Разузнаване дълбоко в тила? — не се сдържах и попитах, което ме изненада още повече.

Пресметнах наум: в зависимост от това колко бързо са се окопитили, вече може би имаха хора на място, а предвид скоростта на информацията в Космоса, т.е. скоростта на космически кораб, може би вече имаха и информация за колониите. Като нищо знаеха какво става в тях.

— Я чакай — казах. — Там не би ли трябвало комуникациите да са заглушени? Сигурно са пуснали Демиург в мрежата на всяка колониална система.

Иначе казано, всеки опит за свръзка щеше да бъде пратен по дяволите от програма с цялата власт на Бог, но без нищичко от ненатрапчивия му чар. Ако Демиург работеше, значи Ролистън, Кронин и подлизурковците им контролираха всяка електронна система към мрежата. С други думи, всяка електронна система изобщо. Всякакви разузнавателни операции биха били крайно мъчителни, дори личната комуникация бе компрометирана, а какво остава за тази между кораби или между кораби и хора на терен.

— Според прогностичните ни модели Демиург наистина е бил освободен.

— Модели значи? — попитах.

— От никого на място нямате доклади, нали? — попита и Рану тихо.

— Още не — потвърди Шаркрофт.

— Защото сте ги пратили на смърт — изстрелях яростно.

От тези изроди ми се гадеше. Витаеха им някакви лайняни идейки в главите, без капчица мисъл какво значат те за онези на топа на устата. В Специалните сили страхливци нямаше, тъкмо напротив, но заслужавахме някакви шансове за оцеляване.

Отделно от това силата на Демиург и на свой ред силата на разположение на Ролистън и Кронин бе кошмарна. Бяха херметизирали четирите колониални системи.

— Откакто Ролистън избяга, чували ли сте изобщо нещо от колониите? — попита отново Рану.

— От колониите сме се натъквали само на кораби, заразени с Демиург.

Леко подозрителна ми беше тази откритост на дядката. Сякаш бе сигурен, че вече сме на негова страна.

— И какво се случи? — попитах.

— Бог отблъсна атаките на Демиург, а машините бяха унищожени.

Впечатляващо. Браво, Езичник и Мораг. Което пак ми напомни за Мораг. Къде ли беше?

— Е, ето ви го отговора — казах на Шаркрофт.

— Не е толкова просто — отвърна ми. Никога не е, помислих си. — Бог победи, защото Демиург разполагаше само с корабните системи, с ограничената им памет и процесорна мощ, докато Бог имаше на разположение много повече.

— Значи Мораг беше права. Размерът има значение — хитроумно вметна Мадж.

— Знай кога и къде да ги плещиш тия, Мадж — рекох. Мадж се усети. Аз продължих: — Е, много ни осветлихте относно издънките си във войната, но аз… ние сме пенсионирани. Всичко най-хубаво. — Обърнах се да си вървя, но попитах през рамо: — Как да се махнем оттук?

— Не искате ли да си го върнете на Ролистън? — попита Шаркрофт.

Столът му се поклащаше напред-назад на шестте си крайника.

— А знаете ли изобщо къде е?

— Мислим, че…

— Не! Само шибани догадки имате. Някъде из системите? С флотилията си? Или на някоя планета? На коя? И да знаехте със сигурност, трудно се обхожда цяла планета, нали? Знаете ли точно къде е? Кажете ми в кой град, и това ми стига. Защото тогава само ще трябва да проникнем на чужда планета, без средства за комуникация, да си пробием път през супервойници, натъпкани с Техни чаркове, и да убием някого, който може да оцелее след концентриран огън от релсотрон. Пенсионирани сме, довиждане.

— Ще извършите покушение, саботаж, ще подкрепите съпротивата, ще откриете истината…

— Да не съм чул тая дума от теб! — изревах, изгубил самообладание. Сега всеки в залата, освен унесените, бе приковал поглед в нас. Мнозина от охраната нервно попипваха оръжията си. — От твоите уста звучи като мръсотия!

— Ъм… Джейкъб? — опита да привлече вниманието ми Рану. Не успя.

— Казах не и като казвам не, имам предвид да ходите да се шибате!

— Здрасти, Джейкъб — чух гласа на Мораг.

Кръвта ми, или каквото там имах във вените си, замръзна. Обърнах се към нея. Носеше една от ония малоумни едноредни униформи — само тя можеше да изглежда добре в такава. Беше истински хубава, не привлекателна, не красива, а хубава, макар да изглеждаше по-възрастна и огрубяла, отколкото когато я бях срещнал за пръв път преди повече от три месеца. Още се подстригваше късо, на иглички, почти като момче. Пробвах да не се питам дали не е нарочно, заради натрапената й сексуалност от предишния й живот като проститутка на платформите.

Толкова се радвах да я видя. И толкова бях бесен, че я виждах тук.

До нея стоеше Езичника. На него едноредната униформа му стоеше дебилно. Освен това не приличаше на себе си без жезъла. Сякаш нарочно бяха опитали да му отнемат идентичността и значимостта, като се бяха отървали от неодруидските му одежди и го бяха принудили да се навлече в шикозни лабораторни дрешки.

Обзе ме неприязън към него. Точно това бе искал винаги — влияние върху Мораг. Осъзнах, че я ревнувам ирационално. Разсъждавах като тъпанар. Ако не беше Езичника, при Кучешките зъби Кром щеше да ни надвие.

Рану им кимна. Мораг се усмихна. Сякаш искрено се радваше да го види. А у мен пак се надигна ревност.

— Ей, Мораг, Езичник — поздрави ги Мадж предпазливо, добър пример за поведение в подобна ситуация.

— Какви ги вършиш, мамицата му мръсна?! — изкрещях й.

Вярно, и Езичника бе с нея, но очевидно вината да са тук бе нейна. А и с Езичника не бях спал.

— Помагам на хората, бе! К’во си се разлютил?!

Акцентът от Дънди веднага се прояви, щом и тя премина рязко от предпазливост към крясъци.

— Оня — посочих Шаркрофт — е шибаният враг!

— Пратѝ лисица да лови лисици — рече Езичника.

Дори той не звучеше убедително.

— Млък, бе, Езичник! — извиках, като едва го погледнах, преди да се обърна обратно към разбеснялата се Мораг. — Помагала била! Какво искаш, да им „помогнеш“ да попилеят всичко, което направихме? Все едно сме го правили за нищо!

Долавях движенията на Езичника, Рану и Мадж — намираха си по-удобни пози за кибичене.

— Давай, давай, точно така. Изобщо не си правѝ труда да разбереш какво правим, дееба, нарочѝ го за някакво голямо зло и се развикай! Чакам да ме наречеш и курветина!

— Ей, хора. Джейкъб и Мораг си крещят — отбеляза Мадж с равен тон. — Това никога не е било.

Огледах се. Всички изглеждаха или отегчени, или раздразнени. Гневът ми се поуталожи.

— Знам, че и двамата сте шотландци — продължи Мадж, — но можете да разговаряте и с нормален тон.

— Е, колкото и да е занимателно всичко това, имаме да вършим работа. Така че ако няма да ни помогнете, ще трябва да ви изпроводим навън — заяви Шаркрофт.

— Наистина ли на всичко ще обърнеш гръб? — попита Мораг, по-тихо. В гласа й обаче още се усещаха гняв и решителност.

— Да обръщам гръб? Това не е честно. Не виждаш ли, че тук вие сега започвате цялата каша наново?

— Господин Дъглас, не мислете, че Кликата, както тъй прозаично ни нарекохте, няма агенти на Земята. С опита си не можете ли да оцените нуждата от тайнственост, от поддържане на оперативна сигурност? — попита Шаркрофт.

— За вдигане на дребни империйки? — попита Мадж.

— За водене на война — възрази Езичника.

— Значи приключихте с Бог и карате нататък, нали тъй, Езичник? Повлечи Мораг със себе си, знаеш, че струва повече от теб, но искаш да светиш с отразена светлина. Продажник с продажник.

Вече просто ги обиждах напосоки.

Езичника доби вид на шамаросан.

— Това не беше честно, човече — каза Мадж.

— Кой очаквате да спаси всички ни? — прозвуча модулираният електронен глас на Шаркрофт.

— Не съм очаквал никой да ме спасява — отвърнах на живия труп паяк.

Дори на мен ми прозвуча фалшиво.

— Бягаш по тъча — рече тихо Мораг.

— Какво, да се оставя да ме разчовъркат или да вървя на майната си да умра под чуждо слънце? Първи боен контакт — между флотилии и в киберпространството, — а после метежи по повърхността. Забравяте, правил съм всичко това. А и като ви гледам с Езичника, внушавате ни само едно: че някой чеп все ще ни командва — кимнах към Шаркрофт.

— А не говореше ли точно ти за личната отговорност? Ние предизвикахме това положение, ние ще го оправим — каза тя.

— Как? Като дезертирате ли?

— Знаеш, че нищо подобно не правим.

— Тъжната истина, господин Дъглас — отново поде Шаркрофт, — е, че съм много добър в тези неща. Аз съм точно мръсният боклук — фразата сякаш му се услади, — който ви трябва. Колкото до историята ми, не ме интересува как ме съдите. Нямам нужда да ви се оправдавам. Никога няма да проумеете мотивацията ми, защото никога не сте притежавал власт и не може да разберете колко е важно човек да я пази. Бих сторил всичко.

— На мен ми звучи като оправдание — обади се Мадж. — Доста тъпо оправдание.

— Не. Просто ви обяснявам — толкова сме различни, че никога няма да се разберем взаимно. Затова е безпредметно да спорим. Ако е някакво утешение, от ваша гледна точка сега съм вече на страната на ангелите.

— Да, точно на такова ми прилича — рекох язвително.

— А нима смятахте, че под угрозата на Ролистън и Кронин военните, производствените и разузнавателните комплекси просто ще се разпуснат сами? Нима смятахте, че няма да се адаптират към новите обстоятелства, колкото и трудни да им ги направихте с глупавата си намеса? Не виждате ли колко много е нужно да направим?

— Има цели, има и средства… — позапънах се аз. — Виж, вие започнахте всичко.

— Няма да има значение, освен на процеса ми за военни престъпления. Във всеки случай имаме да се справяме с тежко положение. Въпросът е ще помогнете ли, или ще си измиете ръцете?

— И да работим с такива като вас?

— А смятате ли, че аз се радвам? Мисля, че сте досадливи кретени, които изобщо не знаят в какво са се забъркали, и сега се лутате напосоки, защото не разбирате какво се случва. И сте твърде уплашени да вземете тежките решения. Само че всички трябва да си изиграем раздадените карти, господин Дъглас.

— Нещата трябва да се променят — отвърнах.

От една страна, напълно го вярвах. От друга, съзнавах колко кухо звучи.

— Е, промени ги — каза Мораг. — Не бягай.

Може би беше права. Беше права, разбира се, но не мислех, че ми е останало какво да дам. На никого от нас не му бе останало, включително на Езичника и Мораг. Също така не мислех, че имат прагматични решения, а само смъртни присъди.

— Де да беше толкова лесно — рекох на нея, а после на Шаркрофт. — Мерси за предложението, но върви да се шибаш, паразит.

— А останалите? — попита Шаркрофт.

Хм, разделяй и владей.

— Аз съм с този с късия фитил — заяви Мадж.

Рану не отвърна нищо.

— Приключихме. Как да се махнем оттук? — попитах.

— Не сме приключили. Имаме нещо за вършене и вие идвате с нас — каза Мадж на Езичника и Мораг.

Езичника кимна, разбра за какво става дума преди мен.

— Имат… — започна Шаркрофт.

— Тихо — спря го Рану.

През целия разговор имаше по-скоро замислен вид, но сега заплахата в гласа му личеше явно. Мораг изглеждаше също толкова объркана, колкото и аз. Трябваше да се усетя.

Мисля, че бяхме в Старо Мексико. Или там, или в част от Ново Мексико, която приличаше на Старо Мексико. Така или иначе, приличаше на Мексико, каквото си го представях. Може би го бяха издокарали така за пред туристите, макар че ако искаш да си турист тук, по-добре да си откачен и добре въоръжен.

Бяхме в частен салон на горния етаж на бара, така де, кантината. Имаше балконче от ковано желязо над улица, пълна с гуляйджии: само цветиста дума за гмежта от пияндета, онези, които ги обслужваха, и онези, които се възползваха от тях. Вечерта бе приятно топла.

— За Викария, Балор, Гиби и Бък! — провикна се Мадж. Почти се беше качил на масата. — По-големи от нас мъже, задето умряха, вършейки глупости!

Гаврътна шота си текила и го прокара с дълга глътка от бутилката.

— За Викария, Балор, Бък и Гиби! — провикнахме се всички и обърнахме своите шотове.

Направих физиономия. Имах принципни проблеми с текилата. Доколкото знаех, беше просто гнило уиски. Защо ще оставяш уискито да изгние? Нямаше логика. Не ми харесваше и как се мъжделее червеят в бутилката. Всъщност, не ми харесваше, че изобщо има червей в бутилката.

Мадж падна от масата. Присмяхме се на болката му. Опита се да стане, но Рану го препъна.

— Н’дей така — изломоти Мадж. — Кък… спък… скъпо е.

Мислех, че говори за краката си протези.

Когато си в лицето на врага или, в нашия случай — в тила му, не ти се мисли за цялостната картинка. Мислиш за конкретните цели — убий някого или нещо, залови доставка на провизии, спаси друг отряд от беда. Приемаш за даденост, че си част от картинката и че помагаш, въпреки съмненията си. Мисълта как сме спасили цяла извънземна раса от това да я асимилират лошите просто ни идваше в повече.

Връщането в системата, без да попаднем в затвора или, в моя случай, на масата за дисекция, също бе изяло цялото ни внимание — тогава всеки от нас чувстваше, че трябва да се погрижи за някакви свои неща. Но бяхме забравили, че четиримата главни виновници за успеха ни и за това, изобщо да сме живи, имаха нужда да ги изпратим подобаващо. Да ги поменем.

Не ме разбирайте погрешно. Ако Езичникът не бе разкрил предателството на Кром, също щяхме да сме мъртви, а ако Мораг не се бе свързала с Тях, определено щяхме да сме мъртви. Викария се пожертва, за да ни даде време с Мораг да избягаме от Ролистън, а Бък — в битката с Кликата, уби го Сивата дама. Балор пък забави Кром достатъчно — не бих си и помислил за това извращение като за приятеля си Грегър, — за да може Гиби да се блъсне с кораба в него.

Аз и Рану бяхме най-вече зрители. Е, докато зрителствахме, се сражавахме за живота си срещу Тях. Мадж пък записваше всичко за идните поколения. Беше превърнал четиримата в герои. Трудно се взима на сериозно тази дума, особено в армията, но тук пасваше.

И така, изпращахме ги, правехме им бдение. Вярвах, че заслужават повсеместни чествания. Получиха обаче нас петимата, пияни като кирки, фъфлейки си един на другиго най-забавните истории с тях, за които се сещахме. Мадж ни разказа за онзи път, когато се криел в Ню Йорк. Балор имал среща с някого от американското правителство. За да смути правителствения тип, се бил съблякъл предварително гол и го посрещнал с огромна ерекция, а по стените бил окачил гъвкави екрани, настроени на документални филми на риби в размножителен период. Мадж и аз пък разказахме историята за Викария на борда на „Санта Мария“, как ми подаде електронния декодер, който преди това беше скрил в задника си. После аз разказах история, чута другаде, как Бък и Гиби, без да искат, бомбардирали Тяхна установка с живи пилета, предназначени да отидат за тържествена вечеря, организирана от някакви безнадеждно оптимистични офицери.

Всеки имаше какво да разкаже, най-вече за Балор, когото познавахме по-добре. Много от историите сигурно бяха чиста измислица. Мадж и аз пък знаехме немалко за Бък и Гиби, а и петимата можехме да говорим за времето, което бяхме прекарали заедно. Все повече се напивахме.

Надявах се Команчеросите неудачници да бяха сторили същото в Подвижния град. Както и пиратите в Ню Йорк — за Балор. Макар че от Ню Йорк пристигаха вести за всеобхватни конфликти между фракциите там, след като вече не ги обединяваше личността на Балор.

Жал ми беше за Викария. Като че ли никога си нямаше никого. Познавах го само от „Санта Мария“, от процеса и после от Дънди. Взаимоотношенията ни бяха основно работни. Даваше ми нужните чаркове, когато можех да си ги позволя. Не мисля, че щеше да липсва на отчаяното си паство. Е, може би щяха да им липсват храната и дрехите, които раздаваше, но не и приказките за сяра и вечни пламъци. Имаше ли семейство, което да го ожали? Знаеха ли изобщо? Може би трябваше да проверя. Можех да им кажа точно що за човек е било старото копеле. Да се гордеят. Ако им пукаше.

— Слънцето изгрява! — заяви Мадж. Нощта наистина се багреше в червеникаво.

— Да не мислиш да спираш? — успя да каже Езичника след няколко опита и добави с мъка: — Скакалец такъв.

— Не. Бдението минава нататък, във фазата с курветините! Макар че едно време й виках фазата на венерическите болести.

Мадж опита да се изправи, но не успя. Обърна се, погледна Мораг.

— Не се тревожи, нямах теб предвид.

Спряхме.

Мораг го изгледа свирепо, но после прихна. Пресегна се и го щипна по бузата.

— Нищо, сладък. Не съм от твоите, нали?

— Тц, нямаш достатъчно пениси — съгласи се Мадж.

Рану, който се смълчаваше, когато се напиеше — поне се надявах да е пиян, при всичко, което беше изгълтал, — сякаш се мъчеше да схване коментара.

— Че колко пениса има Мораг? — попита накрая.

Всички изпонападахме от смях. Рану доби още по-объркан вид. Явно бяхме пили опасно много.

— Въпросът е: колко пениса му трябват на Мадж? — поправи го Езичника.

— Всичките! Всички пениси! — извика Мадж. От улицата се разнесоха одобрителни възгласи. — А и Мораг и Джейкъб трябва да се изчукат гневно за сдобряване!

— К’во!? Ама чакай… — Не можах да продължа, защото Мораг ме сграбчи.

— Аре.

Имаше някаква припряност. Неотложна нужда и у двама ни. Не бяхме гневни, не бяхме и нежни. Яздеше ме, аз я крепях с ръце, тя — с гръб към стената на овехтялата, разпадаща се стая навръх кантината, стъклената врата — отворена към сутрешните повеи. Може би имаше страст — трудно ми е да си спомня. Тя водеше. Контролираше. Имаше нужда от това.

Защото после се разрида, разтрепери се в ръцете ми, докато се мъчех да преборя напълно заслужения си махмурлук. Бяха гневни ридания на човек, който не може да рони сълзи от новите си очи от метал и пластмаса. Държах я в прегръдките си и не продумвах. Не беше просто добре познатата емоционална недостатъчност на мъж, който не знае какво да прави, когато момичето му е разстроено. Не, просто знаех, че няма какво да кажа.

Знаех, че греша. Бяхме говорили в Кучешките зъби, когато най-после ни се отдаде възможност. Там все пак успяхме да проведем онези разговори, с които връзките обикновено започват. Трудно остава време за тях, когато се опитват да ти видят сметката непрестанно.

Мисля, че й харесваше да прави секс. Мисля, че достатъчно харесваше мен, за да прави секс с мен — хубав, лош, какъвто и да е, — но твърде отдавна бе употребявана. От време на време казваше, че се чувства повече като уред, евтина алтернатива на сензорна кабинка. Сексът бе сложно понятие за нея. Искаше го, харесваше й, но я караше да се чувства евтина. Напомняше й за какво ли не, все лошо. Какво да отвърнеш на това? Можех само да я прегърна, да постоим така.

Не помагаше и онзи миг на истинска интимност, когато споделихме сензорна връзка и всеки чувстваше другия през емоциите и сетивата му — издъних всичко, като се уплаших и реагирах като гъз. В моя защита, извънземното в чарковете на Мораг се бе възползвало да нахлуе в главата ми и да измени сънищата ми. Не че това помагаше на Мораг или извиняваше поведението ми.

Накрая спря да плаче. Може би и аз, и тя се изненадахме, че е способна на такава уязвимост пред мен, след всички гадории, които й бях наговорил преди. Но пък ми хрумна — ако не пред мен, пред кого? И се любихме пак, по-нежно. Този път тя не плака и после заспа. Противях се на съня, за да я погледам, а и заспях ли, понякога не виждах хубави неща. Накрая се унесох.

Мораг тъкмо беше приключила тренировка с Рану. Най-вече физическа подготовка, но и малко ръкопашен бой, на какъвто ни учеха в полка, както и муай-тая, специалността на Рану. Още бе загрята и потна, ръцете ми — сплетени около нея. Реехме погледи над Зъбите. Приличаше на биолуминесцентен термитник, но въпреки това красив. Трудно е за обясняване. Несекващият Им труд хипнотизираше. Останалите от нас бяха по-дълбоко в пещерата.

Езичника и Рану тактично спазваха дистанция, а Мадж… Твърде зле му беше, за да ни пили нервите. Всъщност, не е вярно. Твърде зле му беше, за да се движи — за пилене на нерви винаги имаше сили. Това ни беше уединението. Дразнех се, защото за пръв път от много време не бяхме в непосредствена опасност.

Мораг пое в мъничката си длан моята дясна, металната. Тактилните сензори изпратиха сигнал на мозъка ми, симулираха осезание. С истинската си ръка, ако и под кожата да бе бронирана, обтъкана с подсилени мускули, погалих косата й.

— Защо не ме обучаваш ти? — попита тя.

— Мързи ме, а и Рану е по-добър от мен — отвърнах й.

— Значи не е защото не искаш да знам тия неща?

— Трябва да знаеш тия неща, предполагам, но не съм примрял да се излагаш на опасности, ако това питаш.

— Недей с това закрилничество през цялото време — рече тя, но без острота.

Накрая разбрах накъде бие.

— Вярвам в способностите ти, ако това те интересува — казах й.

Тя се усмихна. Ето — лека-полека се сещах какво да й говоря, така че да не я разстройвам.

Седяхме и гледахме кипящия труд на извънземния хабитат. Всички маневри в нулева гравитация изглеждаха невероятно изящни, и дума не можеше да става за сравнение с тромавите ни машинарии. Явно на това му се вика еволюция във вакуум.

— Какви са Те? — наруших мълчанието.

Мораг обмисли отговора си.

— Много различни. Мислят като Едно и не са разработили някои неща, които ние приемаме за даденост.

— Какви например?

— Не разбират, че не мислим като Едно, за разлика от Тях. Не разбират как част от нас би направила нещо, за да навреди на друга част от нас. Най-трудно ми беше да обясня какво се е случило с Кром. Дори представата за Кликата им е непосилна. Не могат да осмислят двуличието.

— Това обяснява тактиката им във войната.

— Има нещо много успокоително в това, да общуваш с Тях. Нещо ласкаво. Като това място.

— Като утроба? — Не бях сигурен откъде ми хрумна. Тя пак помисли, преди да отвърне:

— Откъде да знам.

Звучеше сдържано. Помълча.

— Мога да влизам в съзнанието Им, знаеш ли? — рече накрая.

Сведох поглед към нея — беше вдигнала своя поглед към мен. Чакаше отговора ми.

— Така ли? — хрумна ми само да кажа, за друго не бях сигурен.

— Добре де, не съм влизала, но знам, че мога.

Извърна поглед.

— Чувала ли си за проекта „Спирала“? — попитах.

Тя кимна и отвърна:

— Викария работеше по него. Американското и британското правителство се опитвали да хакнат комуникационната Им мрежа, или поне това, което си мислели, че е тя.

— Но не е била, нали? Били са Те. Съзнанията им.

— Да, но имат и комуникационна мрежа, еквивалент на биотехнологична телепатия.

— Може би. Би могла да кажеш, че и ние имаме такава, с вътрешните комуникационни приспособления.

— Не мисля, че е същото. Ще вляза в съзнанието Им. С моите системи и помощта на Посланик мисля, че можем да се справим.

— Нали знаеш какво се е случило с операция „Спирала“? — попитах, по-спокойно, отколкото се чувствах.

— Не, а ти? Ще ми се да знам, но Бог е толкова далеч. Знам резултата. Мозъците на повечето станали на омлет, а останалите полудели. Викария…

— Беше най-адекватният от тях — довърших.

— Но никой от онези не е знаел, че влиза в Тяхното съзнание без разрешение.

Исках да я разубедя или поне да я предупредя да внимава. Не го сторих. Бях почти сигурен, че нейният вътрешен свят, случващото се с нея, са неизвестна територия за всички ни. Как някогашна проститутка от платформите се бе оказала в землянския отряд за първи контакт? Добре де, не беше първи контакт, но първи такъв контакт, във всеки случай.

— Може да дойдеш. Ще те понеса.

Сякаш говореше сериозно. Направи гримаса, когато се разсмях, но не се смеех на нея — смеех се на абсурдните, безумни мащаби на всичко това.

— Аз в извънземен разум? Мадж повече става за тая работа.

— Не искам Мадж със себе си.

Звучеше малко обидено.

— Просто… — Замъчих се с думите в главата си, за да се опитам да кажа, каквото ми е наум. — Най-много от всичко съм искал да не гладувам, да не ме боли и да не ме е страх, да не съм уморен постоянно. Не мисля, че е много: да преживявам, без да трепя хора или да се мъчат те да ме утрепят. Когато се уволни, баща ми успя, преди някаква червива с пари гад да го гръмне, само защото можеше. А после хубава книга, малко Майлс Дейвис за фон и да си сръбна едно. — Мораг ме гледаше съсредоточено, но и се усмихваше. — Сега ми предлагаш да яхнем съзнанието на извънземна раса, която изтребвам, откакто минах пубертета, за да не ни изтребят те. Нямам мисловен модел за такова нещо.

— Боиш ли се? — попита тя.

Трябваше да се запитам същото наум. Би трябвало да се боя, наистина.

— Не — отвърнах накрая.

— А не се ли прави така?

— Кое?

— Мирът. Опитваш се да разбереш другия.

Беше много наивна приказка. Напомни ми за годините разлика във възрастта ни. Обикновено не се запитвах много за това, за да не вземат да ми загорчат отговорите.

— Не мисля. Мисля, че влиятелните от двете страни се споразумяват. Твоето е по-добро, но и по-трудно след такава война. Всички сме свикнали да мислим за другия като за по-малко от човек.

— Моето щеше да е най-добро, ако го бяхме направили преди войната.

— Значи само ще ги помолиш и ще те пуснат? — смених темата.

— Няма да съм първата.

Тя ми се ухили дяволито, сянка от детство, което никога не бе имала.

— Как така?

Изражението й се промени.

— Свикна ли вече? С това, което ти причиниха?

Още един заплетен въпрос. Погалих я по косата и се вгледах в очите й, съвършена имитация на истинските. Но сега можеше да ме вижда само през машина, както я виждах и аз. Така отдавна бях с изкуствени очи, че не помнех какво са истинските.

— Когато отначало те модифицират, е страхотно. Новите ти способности те превъзбуждат. По-силен си, много по-бърз, виждаш и чуваш надалеч и така нататък. Но ужасно много от тялото ми са изкуствени чаркове! — Прокара пръсти по набраздената кожа на гърдите ми. Усетих го. И тя несъмнено усещаше бронята под нея. — Започва да ти се струва, че нещо ти липсва, като крайник, изкривен под погрешен ъгъл. Знаеш, че нещо не е наред, но не знаеш какво е. Хора са ми казвали, „все едно сам витая из себе си като дух“. Такива неща говори човек, преди да психяса. — Зашарих с пръсти по куплунгите на шията й. — Просто много искам да запазя каквото ми е останало, ама наистина много го искам.

Покри куплунгите с косата си.

— Как се чувстваш сега?

— Много ми е хубаво — отвърнах, без да се замислям, и собственият ми отговор ме сепна.

— Всички си мислеха, че ще откачиш.

— Ами то аз откачих, нали?

— Не чак толкова, колкото очаквахме. Мадж каза, че или ще се хвърлиш през мембраната — това беше пълна глупост, недолюбвах вакуума, — или че ще оставиш да те изяде тоалетното създание.

Потрепери, май не харесваше тоалетното създание.

— Е, ами, никой от вас не е извънземен.

— Каза ми, че аз съм.

— Колко пъти да ти се извинявам? Разбери, видях какво се случи с Кром. — Не го наричай Грегър. — Не искам да съм като Ролистън.

— Не искаш да крачиш през огъня на релсотрони?

Позамислих се.

— Зависи какво ще ми струва.

Зачудих се дали имам някакви невероятни способности. Май нямаше как да знам, освен ако не ми се случеше нещо много, много лошо. Или това, или да започна да се самоосакатявам.

— Чувстваш ли се човек? — попита ме тя.

Не се сдържах и прихнах.

— Какво?

— Странното е, че сега се чувствам повече човек, отколкото от години насам.

— Значи ще го приемеш? И, такова…

— Какво?

— И няма да си дразнещ чекиджия?

Пак се разсмях, а тя пак се усмихна. Прекратихме разговора и просто се порадвахме на компанията си. Гледахме трудолюбивите извънземни, опитвахме се да не слушаме позивите на Мадж. Пълна романтика.

— А какво ще правят Те? — попитах.

Данните ни за Кром бяха в най-добрия случай откъслечни, но Кликата навярно можеше да произведе още. Ако искаха, можеха и да Ги унищожат, и да ги контролират.

— Заминават си — рече Мораг. Звучеше изключително тъжна. Все едно й се плачеше. — Ние сме твърде разнопосочни, опасни… пълни с омраза, с двуличие, с алчност, с насилие. — Вече звучеше ядосана. — Въпреки че си имаме достатъчно от всичко, за да сме добре.

Как можеше дори да си представи това, отраснала във Финтри и по платформите, където човек трябваше да си отвоюва нужното му да преживее? Все така не я пусках от прегръдката си. Беше наивна, но не можех да виня мисленето й. Хората — може би не, но човечеството наистина имаше достатъчно. Нямаше какво да й отвърна.

— Всички Те си заминават, наведнъж. Колкото могат по-далеч, а ако ни видят в бъдещето — доколкото имаме бъдеще, — ще продължат нататък, защото не могат да ни имат доверие. Това им казах да направят.

Не мисля, че разбираше пълното значение на думите си. Осемнайсетгодишно момиче, което средностатистическите работяги биха нарекли утайка на обществото — макар че утайката се множеше от ден на ден, — съветваше цяла извънземна раса относно външната им политика.

— И Те ще го направят? — попитах.

Тя кимна.

— Ние губим.

Беше права. Тази раса бе еволюирала от пеещи космически коралови рифове до еквивалент на човечеството само за няколкото десетилетия, след като Кликата им бе предоставила стимул. Ако бяхме осъществили някакъв мирен диалог с тях, умът ми не го побираше какъв напредък бихме постигнали в биотехнологиите. Също така Ги бях чувал как пеят.

Мораг се изправи и улови ръката ми, вдигна ме на крака. Позволих й да ме поведе.

— Гледай сега — рече тя.

Минахме по къс коридор и стигнахме до още една мембрана, а оттатък нея тунелът продължаваше. Първо ме побутна натам, а после се пресегна и ръката й мина през мембраната.

— Мораг! — изкрещях аз.

Само че на ръката й нищо й нямаше. Тя пристъпи в друга част от астероида. Изпод краката й прорасна мекият мъх, върху който вървяхме и от нашата страна. Мораг ме дръпна със себе си. Усетих рязък повей, бе по-студено, отколкото бяхме свикнали, но се стопляше. Нататък по коридора мъхът продължаваше да расте.

Стигнахме до нещо, което бих могъл да опиша само като пещера, правена специално за нас. Нямаше онзи еднообразен, ако и често красив вид на Техните творения. Като че някой човек се бе трудил в тази извънземна градина, сякаш излязла от готическа приказка.

— Ти ли си го направила?

— Не, Те, но аз ги помолих.

— С връзки всичко се постига — измърморих под нос.

Тя не ми обърна внимание. Вместо това се излегна на мъха и ме придърпа към себе си.

Сякаш получавах възнаграждението си. Не това, че Мораг ми се отдаде, колкото че и двамата бяхме там, заедно, живи. Сякаш получавахме отплата за всичкия си труд, задето така се бяхме постарали да свършим нещата както трябва. Не знам дали бяхме успели, но и намеренията ни трябваше да се броят за нещо.

Щеше ми се Балор, Бък, Викария и Гиби също да бяха получили заслуженото си.

Зачудих се дали не бях започнал да тъгувам по дома. Мораг ме отведе другаде.

— Значи наистина няма да дойдеш, така ли?

Седеше в леглото, загърнала се беше с чаршафа, а аз, на прозореца, се взирах към покривите на… където и да бяхме. Маранята почти разхубавяваше всичко. Обърнах се към нея.

— Мораг, знам че ти се струва бягане по тъча, но колкото и откачени да бяха последните три месеца, не си ме познавала през предишните дванайсет години. Пълзенето през калта, раните, гладът, безсънието, кофти дрогите, през цялото време те е страх, край теб измират толкова хора, че ти се отщява да ги опознаеш. Писна ми, а и каквото щеш си мисли, но не ми стиска да изтребвам човеци.

— Но Тях може?

Не го каза осъдително, просто попита.

— Да, много по-лесно е, а и Те се опитваха да убият мен. Виж, не знам дали аз съм аз или извънземното… — Тя понечи да ме прекъсне. — Не, почакай. Трябва да съм мъртъв, със или без всичкия късмет, който ми се е падал в битка.

Всъщност, като се замислех, нищо от това не беше късмет — всеки път си го бях спечелил с кръв и болка.

— Радиацията трябваше да ме е убила вече. Получих втора възможност в един, надявам се, променен свят. Би било глупаво прахосничество просто да го отхвърля.

Известно време тя се взираше в мен внимателно. Не можех да преценя изражението й. После се усмихна.

— Според мен си се превърнал в извънземно.

Обърках се.

— Мислех, че…

— Звучи ми, сякаш започва да ти пука за себе си.

Може би бе права, но не ми се умуваше върху това.

— Май че подценяваш какъв страхливец съм бил винаги.

Не можах да я погледна в очите, докато го казвах. Не знам защо.

Тя пусна чаршафа, стана от леглото, дойде при мен и ме прегърна. Усещах колко се е променило тялото й. Колко бе закалена. Спомних си, че някога я мислех за чуплива като порцелан. Целуна ме — смело решение, като се има предвид какво бях пил.

— Не мисля, че си страхливец. Не мисля и че бягаш по тъча. Просто ми се щеше, знаеш… — Сега пък тя не можеше да ме погледне. Отпусна глава на гърдите ми.

— Да бях край теб? — Тя кимна и косата й ме погъделичка. — Виж, ако го взимаш толкова навътре, ако мислиш, че може да сме заедно, без постоянно да си крещим, да се опитваме да се убием или да свършим някоя глупост, тогава ще се навъртам. Просто не искам да имам нищо общо с оня чеп Шаркрофт. А и винаги съм искал да съм каубой.

Тя доби озадачен вид.

— Каубой ли? В смисъл, хибрид, получовек, полукрава?

Засмях се.

— Не точно.

Тя отново се затъжи. Попитах я:

— Какво?

— Просто… ако си тук, няма да си с мен…

Не разбирах. Но бавно ме осени за какво говореше.

— Мораг, в Космоса ли отиваш?

Нежността у мен се смени с леденостуден страх.

— Трябва да спрем да говорим.

— Мораг! — Сграбчих я, а металната и истинската ми ръка я стиснаха за жилавите предмишници. — Кажи ми, че няма да ходиш в колониите.

Тя се втренчи в черните ми очи-лещи.

— Пусни ме. Веднага — рече хладно. — Не изтрая дълго, преди пак да започнеш, нали?

Пуснах я.

— Мораг, това е…

— Твърде опасно? Пак ли? Опасно ще е, ако продължиш да говориш.

— Щях да кажа „смъртна присъда“.

— Спри.

— Права си. Няма нужда да се застоявам, защото онова извратено, зло немъртво копеле ще те прати на смърт заради шибаните си догадки.

— Ако не го изпревариш ти, с плювалника си.

Тя грабна дрехите си и изфуча навън покрай изненадания Рану. Не знам дали го бях виждал изненадан преди. Не знам и защо сега беше — с Мораг постоянно се дърлехме.

Бях гол, затова реших да се върна в леглото и да се завия. Потърсих останало гниещо уиски. Рану застана край леглото, сякаш му бе неловко.

— Седни, Рану.

Най-после бях намерил бутилка с малко текила в нея. Отпих и му я подадох. Изгледа ме огорчен.

— Махмурлук? — попитах.

— Или това, или с нещо съм наскърбил боговете.

— Добре ги изпратихме — рекох, най-вече защото не знаех какво да кажа. Бяхме само трима бивши военни, един хакер и един журналист и се бяхме натряскали в някаква дупка. Струваше ми се, че заслужават паради и тържества като по историческите визфилми, като по книгите. Рану все пак кимна, по-скоро за да ми угоди.

— Заминаваш ли?

— Излиза, че няма за какво да остана — отвърнах. Макар че нямах представа какво следва. — Ти у дома ли се прибираш?

— Още не.

— Имаш семейство, деца.

— Затова трябва да замина.

Долових решителността в гласа му.

— Някога правил ли си нещо толкова тъпо?

Той беше член на полка, тъй че ще да е вършил много глупости по заповед. И с нас бе свършил доста глупости.

— Не съвсем — отвърна ми.

— Това е смъртна присъда. Не са Те, а хора с почти всезнаеща система за наблюдение, разбират от стратегия, тактика и всичките ни трикове, познават обучението ти и притежават по-съвършени физически, а навярно и технологични ресурси. Не е това начинът да водим тази война.

— Най-вече ни трябва информация.

Не можех да го отрека.

— И как ще измъкнеш тази информация?

Той само ме изгледа. Продължих:

— Не можем да се скрием от Бог, как ще се скриеш от Демиург?

— Ако не можех да се скрия, нямаше да водим този разговор — рече отмерено.

Явно бе проверил обстойно мястото за буболечки.

— Сама ли ще я пуснеш да отиде? — попита ме.

Отдавна не съм му бил толкова ядосан — откакто ми измъкна ръката протеза и ме преби с нея.

— Върви да се шибаш, Рану. Шибай се, шибай си и емоционалното изнудване! — Мисля, че гневът в гласа ми го сепна. — Но щом ще си играем така, когато си оставиш кокалите кой знае къде на майната си, какво да кажа на децата ти? „Тате умря на идиотска мисия за същите шибаняци, с които воювахме поначало и почти ни видяха сметката.“

Когато млъкнах, по лицето му личеше истинска болка. Изглеждаше по-раним, отколкото някога го бях виждал.

— Не говори повече за семейството ми — рече, обърна ми гръб, и излезе от стаята.

Чувствах се като говно. Въпреки опитите да се избием в началото на познанството си — с едностранчив, не мой успех, — Рану си оставаше непоклатим. Беше се справил с всичко, което му се изпречваше на пътя, никога не се оплакваше.

През прага припъпли цигарен дим.

— Записваш ли ни? — попитах Мадж.

— Мда. Да им го начукам на сигурността. Знаеш ли, че снощи няколко от хората на Шаркрофт ни наблюдаваха, а в сградата отсреща имат цял екип?

— Бях забелязал кибиците, но за екипа не знаех.

Обаче имаше логика. Само дето тия дни нямаше как да предадем данните по мрежата. Рискуваме дори с радиовълните, защото в мига, когато Бог узнаеше, щеше да узнае и всеки друг, ако само попита.

— Рану оправи ли се с тях? — попитах.

— Без фатални последствия. — Ето защо се беше покрил през първия половин час от вечерта. — После разкара буболечките от стаите ни. Увери се, че няма нищо богоподобно наоколо, и включи белия шум и други контраразузнавателни джунджурии. Затова пълната ти липса на дискретност не прееба никого.

— Мислех, че мразиш цялата работа с оперативната сигурност — казах.

— Така е. Пречи ми да научавам всякакви неща. Ти обаче си падаш по тия работи. Да не се опитваше да им издъниш операцията, преди да пратят Мораг в Космоса?

— Влизаш или излизаш? — попитах. Мадж се подвоуми на прага. Беше си надянал някакви скъпарски очила, а в едната ръка държеше бутилка текила. — Всичко ли чу?

— Е, не и секса ви. Тоест, не целия.

— Човече, шантав си.

Мадж си взе стол и седна, качи каубойските си ботуши на леглото.

— Дай да пия — рекох.

Той поклати глава и удари една глътка от бутилката, ухили ми се и запали цигара.

— Фас? — попита. Яко се изкуших.

— Просто ми дай да пия. Стига си се стискал.

Подхвърли ми бутилката. Отпуших я и отпих от гадостта, опитвайки се да пренебрегна червейчето вътре.

— Мадж… — Забих поглед в бутилката. — Цял живот пилиш нервите на хората, а те все така си говорят с теб. Аз се мъча да не ги дразня, а пък все не успявам.

Той помисли.

— Смятам, че повече ги уязвяваш — рече накрая.

— Не нарочно. А и ти също казваш груби неща.

— По-женчовски не можа ли да го кажеш? Владея очакванията на хората. Очакват да ги дразня, така че им казвам болезнената истина, а те го приемат. Сега какво? И с мен ли ще се отчуждиш?

— Както е тръгнало… И ти ли заминаваш?

— Заеби. Това е тъпунгерска работа. Виж, кефя се да хвъркам в бойни кораби и да фуча с бронирани коли, да стрелям и да взривявам боклуци, но си прав. Не знаят в какво се навират. Имат каквото обучение им трябва, по-скоро Рану го има, но никога не му е трябвало да го прилага. Това е подмолна мисия, работа за престъпници, терористи…

— Вършили сме такива неща.

— Не и така. Гледай сега, жив и здрав да си, Джейкъб, но големият ти план да се справиш с Кликата и убийствата да спрат — все благородни неща, колкото и да не ми се нрави новоизлюпеният пацифист у теб, — беше да се въоръжим до зъби и да излезем по телевизията. Разбирам целта. Беше страхотно. Но, мамка му, не сме по потайните неща. Твърде малко знаем и без никакъв начин да поддържаме контакт или да предадем информацията оттам си губим времето. Подобни неща трябва да са част от мащабен план — ако не са, е, губим си времето.

Озадачих се, че Мадж ме разбираше толкова добре.

— Значи съм прав?

— Звучиш изненадан. Да, прав си.

— Но останалите не са глупави. Не можа ли да им кажеш същото?

— Не.

— Защо?

— По-забавно ми е всички да те мразят. — Изгледах го отровно. — А и не ми хареса изражението в очите им.

— Мадж, никой от тях няма истински очи.

Той само ми се усмихна и отново дръпна от цигарата си.

— Добре тогава, какво ще правиш? — попитах, когато отново пих от ферментиралата отврат.

— Да ти дам малко лайм и сол? Не?… Ами, вече сме шибани знаменитости.

Не бях сигурен. За щастие, по онова време умирах от радиационно отравяне, тъй че сега, вече здрав хибрид между човек и извънземен, изглеждах различно. Въпреки това ме бяха познали на няколко пъти. Реагираха как ли не. Някои ни подкрепяха, радваха се, разбираха какво бяхме направили и защо. Мнозина си бяха враждебни, виняха ни за войната и за новопридобитата си почти пълна липса на уединение. Повечето просто се държаха на разстояние, подозрителни. Забих един юмрук на първия, който ми поиска автограф. Без да искам — беше ме доближил много бързо.

— Предложиха ми от няколко места — продължи Мадж. Основно журналистика, но и няколко в телевизията. Мисля да приема най-престижната и добре платена работа най-напред и да карам надолу, когато ме уволняват, задето съм свършил най-безумното нещо, което ми хрумне.

— Мисля, че ще ти хареса. Късмет.

— А ти?

Наблюдаваше ме съсредоточено. Несъмнено знаеше, че от този въпрос ме е страх. Не исках да пукна в някоя гадна колония, но и не знаех какво да правя. Нямах пари. Нямах психологическия капацитет да печеля от известността си. Бях виждал бивши спецове в шоубизнеса и от тях все ми идеше да се скрия някъде. А и още бях достатъчно известен, резултатите от работата ми — достатъчно пресни, за да работи известността ми и за мен, и срещу мен. Наистина ли просто щях да се върна към боевете в клетка, към далаверите, да тараша по-слабите, да се зомбирам в будките? И така да беше, трябваше да се върна в Дънди.

А защо да се връщам там? Само за една причина се сещах — мотора си.

— Не знам — рекох накрая. — Сигурно ще поостана, ще се ослушам за работа. А после? Кой знае?

— Отваряш си вратичка за нея?

— Не, защото съм гол като пушка.

Пазех си гордостта и не исках да го питам дали има още от парите, които Викария ни беше дал.

— Не го мислѝ.

Това ме ядоса. Мадж беше такъв понякога. Идваше от прилично заможно семейство, работата му носеше много повече пари, отколкото САС. Често предлагаше да плати сметката. Снизходително беше. Не ми трябваха подаяния. Добре де, трябваха ми, но си имах достойнство и шише текила. Добре де, беше неговото шише.

— Виж, Мадж, казвал съм ти…

— Спокойно. Няма да ти накърнявам крехката келтска гордост. Направих няколко инвестиции от името на всички ни — рече той със самодоволен вид.

— Какво ти дава правото…

— Добре, да го кажа другояче. Възползвах се от страданието ни.

В ъгълчето на вътрешния ми дисплей примигваше неотворен файл, от Мадж. Там разбрах за какво говори. Беше продал историята ни, включително правата за сваляне и излъчване за цензурираната версия.

— Трябваше да ни попиташ.

— Джейк, нали досега си осъзнал, че съм журналист? Не се връзвай на епизодичната ми роля като революционер идиот. Журналистиката е работата ми, другото нещо, което взимам на сериозно.

От игривия тон нямаше и следа. Помня, че когато срещнах Мадж за първи път, той ми цитира някакъв писател отпреди Първия конфликт: журналистът по професия бил чаровник и предател. Трябвало да опознае този, за когото пише, за да го разкрие пред хората после; да знае за него не всичко, но необходимото. Внезапно това ми се стори много самотно съществуване.

От друга страна, ако сумите бяха верни, той беше забогатял неимоверно.

— И мърчандайзинг ли? — попитах недоумяващо.

Мадж се разсмя.

— Ще се влюбиш, човече. Даже са направили от ония сладки аниматронни кукли. Твоята има реалистични рани от радиационната болест, така че имаш права за прилика. Имай предвид обаче, че ако, без да искаме, сме започнали войната, която ще унищожи света, или ако Кликата победи, може и да не продадем много. И май теб са те направили най-грозен. Балор, Грегър и Мораг имаха много добри тестови резултати, както и аз, разбира се. Сега най-хубавото: правим пари и от куклите на лошите.

— Ролистън и Джоузефин? — попитах невярващо. Мадж се хилеше. — Ще те кастрират и ще те натикат в буре с месоядни насекоми, когато те спипат.

Опитах се да си представя лютия им гняв, когато разберат. Колкото и да ме дразнеше мисълта за моя кукла, ако сметките излизаха, това не беше просто сума пари, а редовен доход. Някаква финансова шашма: как печеля толкова пари, ако не правя нищо?

Продължих прегледа на информацията от Мадж. Добре се беше справил. Беше изцедил максимално възможното. Всичко беше поделил поравно между нас, макар да беше свършил цялата работа. Не бяхме просто Мораг, Рану, Езичника, Мадж и аз. Беше направил попечителски фондове от имената на Бък, Гиби и Балор. Каза ми, че ще провери дали са им останали „истински“ роднини, на които да предаде фондовете. Имаше предвид, че не иска да дава нищо на всякакви смътно обвързани с тях навлеци. Ако не можеше да намери никого, щеше да раздаде парите за благотворителност, каквато те биха одобрили. Може би няколко ветерански организации, а парите на Балор — в някой фонд за спасението на акулите.

— Е? Това променя ли нещата? — попита ме Мадж.

— Определено.

— И какво ще правиш?

— Ще се пенсионирам. — В този момент нещо улови погледа ми. — Нарекъл си мемоара си „Моята борба“5?

Мадж пак се хилеше.

— Да, но само за да изгъбаркам хората. Бранниците ми дадоха идеята.