Война в небесата

19. Ново Уту Па

Разочарование: още съм жив. Чувам крясъците на Рану. Усещам оковите около китките и глезените си. Лежа на оцапаното легло, питам се кога ще свърши всичко. Въздухът все още е на вкус като облизана батерия, все още мирише на развалени яйца и знам, че когато отворя очи, небето ще е твърде, твърде далеч.

Бягството ни вече имаше обяснение. Тогава не исках да мисля за това — ето колко коварна може да е надеждата. Къде бяха всички пазачи, когато избягахме от Моа? Нямаше значение колко добър е Рану или който и да било — не можеше да се крие толкова дълго, не и с технологиите, с които разполагаха Черните ескадрони. Бяха ни пуснали. Бяхме под техния контрол през цялото време.

Мадж седеше на койката до моята и пушеше. Не изглеждаше щастлив.

— Добрутро — рекох.

Изправи се, прекрачи до койката ми и ме удари достатъчно силно в носа, за да го счупи въпреки бронята.

— Дееба! — провикнах се. — Бях обладан, мамицата му!

Мадж се усмихна.

— Просто така отговарям на „педалче“. Не че се случва често напоследък. Имаш късмет, че го каза на мен, а не на Мърл. Но сега можем отново да сме приятели.

Извади от раницата си бутилка водка. Огледах се. Всичките му неща бяха тук, и май отдавна. Пазил ме е. Не заслужавах нищо от това и, което е по-лошо — не намирах нужните думи да изразя благодарността си. Той проследи погледа ми.

— Не го мисли — каза.

Дни наред мъки и пак ме чакаше с пиячката. Приседнах и той ми я подаде, запали джойнт. Алкохолът имаше вкус на киселина от батерия. Най-доброто, което съм пил.

— Още под подозрение? — попитах, повдигайки оковите.

— Трябва да сме сигурни, човече. Това, което се случи с теб, Рану, вукарите и сигурно и с останалите спецчасти, е безпрецедентно. А това, което направихме ние — още повече. В позиция си много да ни навредиш — добави и извърна глава.

По-скоро вече го бях направил. Да не говорим, че маорският контингент си пада по приказката „око за око“.

— Не бих казал, че ги виня. А Мърл?

— Бесен е заради лицето си, но може да го оправи на Земята, ако, разбира се, не измрем. Може да го ядосва възможността да е грозен труп, макар че белязаната физиономия май тайно му харесва. Спаси те, човече. Когато… знаеш…

Когато Мораг съзнателно и умишлено се опита да ме убие. О, да, бях длъжник на Мърл.

— Май че имам да се извинявам — промълвих.

Само че нямаше как. Не можех да избягам от онова, което бях казал, което бях направил. Няма значение в какво състояние съм бил. Бе го сторило моето тяло, моето лице. И при най-голямата доброжелателност на света човешката психика не позволяваше на жертвата да й се размине. Помълчах известно време, обмислях всичко това, наслаждавах се на алкохола и сладкия дим в гърлото си. Криех се от проблемите си.

— Какво стана с вас, хора? — попитах, но не можех да срещна погледа на Мадж.

Бях относително сигурен, че знае какво ми е на главата. Че вижда вината ми.

— Не знам колко си видял, но ни скочиха двама от чекиджиите на Ролистън, от Черните ескадрони. — Направи пауза и вдигна глава. — Корави са. Подсилени като него, макар и не толкова опасни.

— Видях част от мелето. Как се измъкнахте?

— Мърл. Когато уокърът гръмна, добре го поочука, но беше жив. Явно онези умират също като нас, с плазмен изстрел в главата. Не се шегувам, Джейкъб, човекът е еднолична кланица.

Имаше известна гордост в думите на Мадж, гордост от неговия мъж. А беше и прав. Мърл се оказа безценен. Прищя ми се още сега да му благодаря.

— А Мораг?

Мадж се засмя невесело.

— Как мислиш? Сивата дама? Исусе Христе, Джейкъб, какви си ги мислил? Ако си искал върховно адреналиново преживяване, да беше изчукал стрелящо плазмено оръдие. Биваше ли я?

Всъщност, да, но нямах намерение да го споделям с Мадж.

— Убиха Мораг пред очите ми. Гледах я как умира. Било е сензорно, но нямаше как да знам. Казах им всичко.

— Знаехме, че ще се пречупиш. Всеки се пречупва.

— Дори не се опитах да удържа, не и когато си мислех, че още мога да помогна на Мораг.

— Няма нищо, човече. Повечето се измъкнахме живи.

Опитваше се да ме успокои, но виждах, че не му е лесно. Не ме поглеждаше.

— Виж, Мадж. Знаех някои неща за защитните системи на Земята…

Мадж не каза нищо. Нямаше какво. Все пак бях предал цялата си раса. Гледах го изчаквателно. Не съм сигурен какво исках от него. Дори да ми кажеше, че всичко е наред, и двамата щяхме да знаем, че е лъжа, а Мадж рядко лъжеше. Затова от време на време беше такъв дразнител.

— Какво да ти кажа? — попита ме накрая. — Ситуацията е скапана. Не виждам какво друго си можел да направиш, не и с Мораг от другия край на дулото. Бих ти казал, че не си имал избор, но и бездруго ще се измъчваш дълго, независимо какво ще ти кажа. Въпросът е какво ще правим сега?

— Може би ще е най-добре да си пусна гаусова игла в слепоочието — рекох аз, топвайки се в езерцето на самосъжалението.

— Ето това е моят Джейкъб — рече хапливо Мадж. — Защо да правим каквото и да било, когато можем просто да се вайкаме?

— Да ти го начукам, Мадж. Принудиха ме.

Опитвах се да събера гняв, но си останах само с жалки ругатни.

— Да, и двамата го знаем. Въпросът е можеш ли да си го избиеш от главата и да си от полза все още?

— Как? Издадох им слабостите на Земята.

Звучах отчаяно в собствените уши.

— Ето това е проблемът със самосъжалението. Толкова е егоистично. Мислиш, че светът се върти около теб. Случват се кофти неща…

— На мен, не на теб…

— Млъкни, жалко лайно такова! — просъска Мадж. Не можех да повярвам на ушите си, след всичко, през което бях минал. — Спри да хленчиш, спри да се вманиачаваш по Мораг и просто си върши работата!

— Работата е издънена…

— Казах да мълчиш. Ако просто ще използваш това като поредното шибано извинение да се жалваш и да се отказваш, няма дори да те гръмна. Ще те оставя тук, да се осереш до смърт. Ако толкова ти се мисли за нещо, помисли какво ти е сторил Ролистън.

Зяпнах го. Не можех дори да му се разсърдя. Вместо това чух в съзнанието си два изстрела, а момичето ми се превърна в месо, трупът й тупна на студения каменен под. Видях труповете на цялото па на земята. Хората, които бяхме убили. Замислих се за Ролистън. Имаше нещо топло в тази мисъл. Отпих още малко водка, дръпнах пак от джойнта. Мадж ме наблюдаваше съсредоточено. Горделивостта се опитваше да разпали у мен някакъв яд към него, но не успяваше. Той беше прав. Знаех накъде да насоча гнева си, омразата си. Като пистолет.

— Ако е някакво успокоение за теб — каза Мадж накрая, — Мораг настоя да те лекуваме, вместо да те убием. Дори след като й каза, че си чукал Сивата дама.

— Сигурен ли си, че не е било, за да съм си аз, когато ме убие тя? — попитах, а в тона ми отново се прокрадна мърморене.

— Не — рече Мадж и сви рамене.

— Сигурен съм, че е можела да ме убие, ако наистина е искала.

— Е, повтаряй си го.

Взе ми бутилката и цигарата. На заден план чувах Рану, крещеше на непознат език.

— Още ли не сте го оправили? — попитах изненадан.

— Не можем — отвърна ми той мрачно.

Нещо ме удари отвътре.

— Какво? Как така? Мен как успяхте да оправите?

— Ще трябва да говориш с Мораг… Е, може би не с нея, по-скоро с Езичника и Салем.

Никак не ми харесваше това. Имахме нужда от Рану и, което беше по-важно — той заслужаваше да е свободен.

— А него къде го намерихте?

— Салем ли? Просто дойде. Картечар го познаваше от стария си квартал. Имал някакъв бизнес със софтуер, но и бил екзорсист. Видял част от материалите на съпротивата, а и усещал, че нещо не е наред, още отпреди. Според Картечар се носел слух, че бил един от Безсмъртните.

Това ме накара да се ококоря.

— Мамка му! Наистина ли?

— Явно никога не е говорил за това, но така се мълви.

Безсмъртните бяха легенди сред спецчастите. В началото на войната Те успешно бяха нахлули в Нови Хеброн. Първите кадри от касапницата се разнесли из потресения Сириус. Въпреки заповедите сборен екип на израелските и палестинските спецчасти взел колкото може повече тежкоподемни совалки, отлетели към Нови Хеброн и след тежки сражения улица по улица успели да създадат кордон между Тях и част от оцелелите цивилни, за да се евакуират. Палестинците и израелците изгубили над три четвърти от силите си. Така било планирано. Транспортните машини били пълни на идване и пълни — с цивилни — на заминаване. Тъй че отрядът нямал изход, докато транспортьорите не се върнели отново. Това обаче не било вероятно. Транспортьорите били превзети със сила. Върнал се само един. Дори тогава на земята останали хора, за да прикриват излитането.

Отрядът бил толкова таен, че никога не оповестили името му. В медиите ги нарекли Безсмъртните. В Херефорд по време на обучението ми бяхме изучавали операцията им. Четох протокола от военния им съд. Когато най-високопоставеният им оцелял офицер бил попитан защо не се подчинили, той казал само: „Защото предводителите ни са забравили, че опасни мъже и жени като нас съществуват само за да браним народите си.“ После били оправдани. Случило се преди почти шейсет години. Това правеше Салем най-възрастния човек без Техни подобрения, когото съм срещал. Беше пристигнал пеша от Моа дотук. Мисълта едновременно ме смразяваше и смиряваше.

— Едва ли ще говори с нас за това, нали? — попитах, забравил, че съм възрастен, и любопитен като малко момче.

— Фенче — отвърна Мадж и запали малка лазерна горелка.

— Ъм, какво правиш?

Дръж погледа напред, главата високо. Не обръщай внимание, че те зяпат. С омраза. Всички спираха насред крачка, а през пещерата ме изпроводиха много сурови погледи.

Самата пещера беше невероятна, огромна, а от тавана висяха сталактити като в преобърнато поле, покрито със странни посеви. Покривът бе почти купол, а в средата му имаше голяма дупка, обградена със сталактити. Подът беше слабо димящ млечнобял вир, разделен от сталагмити и скални платформи. Най-голямата беше по средата на вира, под дупката. Апакура беше там, неподвижен метален страж, и осветяваше пещерата с прожекторите си. Към макари на горните части от краката му бяха прикрепени четири тежки кабела. Водеха в дупката в покрива.

По первазите край пещерата и по гладкия каменен плаж на вира се бяха скупчили хора. Почти не ми правеше впечатление миризмата на развалени яйца. Беше студено и влажно.

Разбира се, пещерата имаше и отлична акустика — чувахме крясъците на Рану. Това навярно не помагаше за ничие настроение. Беше прегризал всеки парцал, който му бяха дали.

— Изнасилват и избиват семействата ви като вредители, докато се криете тук! — крещеше.

Дори и без нашия касапски набег те изглеждаха по-малобройни. Майка очевидно имаше дезертьорски проблем. Не ги винях. Надявах се да са стигнали до Свършека, а не обратно у дома. Също така се надявах да са се махнали преди последното преместване, за да не разкрият местоположението на това па на Черните ескадрони.

На една издатина пред голяма, вдълбана в скалата кухина имаше група хора. Във вдлъбнатината стоеше единият от двата ландскнехта, като огромен метален войник на стража. Държеше плазменото си оръдие като чудовищен автомат. Пред мека бяха Салем, Майка, Картечар, Езичника, Мърл, Кат и Мораг. Не виждах Големия Хенри. Всички млъкнаха и се обърнаха към мен, когато наближихме двамата с Мадж. Всъщност притихна цялата пещера, с изключение на крясъците на Рану.

Разбрах къде е Странната, когато се стрелна от сенките и посегна към лицето ми с един от извитите си ножове. Видях я и опитах да реагирам, като почти паднах в езерото под мен, но тя ме улучи. Само ме поряза, а острието скръцна по подкожната ми броня. Макар едва да се крепях на ръба на пътя, успях да хвана китката й, докато замахваше с другото острие. Дръпнах я пред себе си и стиснах и двете й ръце, доколкото можах. Тя се замята като диво зверче. Плачеше. Може би за първи път я чувах да издава звук.

— Пусни я — нареди ми Картечар.

Не го каза на висок глас, но се чу ясно, а тонът му бе заплашителен.

— Успокой се — рекох на Странната ненужно. — Ще я пусна само ако спре да ме порязва.

Почти беше стигнал до нас. Лицето му беше хаос от зарастващи синини и контузии от боя му с Рану. Бой, който не би трябвало да може да спечели.

— Тогава й позволи да те пореже — каза, когато приближи.

Мораг беше на крачка от него. Пристъпи покрай Картечар и протегна ръка към Странната.

— Всичко е наред — отрони.

Момичето сякаш се поусмири. Дори Картечар се изненада.

Навред из пещерата хората на Майка ни наблюдаваха, очакваха някаква разплата. Искаха Картечар да ме съдере от бой. И аз сигурно щях да му позволя. Стигаше ми толкова насилие.

Пуснах Странната. Тя се обърна към мен и изсъска, но позволи на Мораг да я прегърне и да я отведе. Мораг ме изгледа ядно през рамо, за да ми даде да разбера, че аз съм виновен.

Картечар ме сграбчи за ризата и ме добута до ръба на езерото. Позволих му. Гледах го лещи в лещи. Почудих се дали смята, че може да ми причини нещо повече.

— Ако някой от хората ми се опита да те нарани, ще му позволиш — каза ми.

Беше твърде късно. Той вече смяташе, че е провалил хората си. Не само защото бяхме убили част от тях, но и защото бяхме още живи. Просто го наблюдавах.

— Губим време — обади се Мадж нетърпеливо.

— Когато това приключи, ще има разплата — каза ми Картечар.

Кимнах. Той ме дръпна обратно на пътя. Петимата се качихме на платформата пред ландскнехта. Мораг вървеше със Странната, а момичето още плачеше в прегръдките й.

— Сигурен ли си, че е той? — обърна се Кат към Мадж.

Не можех да разтълкувам изражението й.

Мадж сви рамене.

— Бих се изненадал, ако някой друг може да се самосъжалява толкова.

— Той е — каза Мораг с предпазлив тон и гневна стойка.

— Това е Копувай. Кръстен е на чудовище с глава на куче. Беше мекът на Муцуна — обясни ми Майка. Звучеше безизразно, но имаше нещо у тона й, което ме караше да мисля, че е скърбяла за Муцуна насаме, далеч от всякакви погледи.

Копувай беше като гигантски метален призрак на Муцуна, взрян в мен осъдително. Преглътнах и кимнах. Нямаше какво да кажа. По някакъв начин знаеха, че не съм бил аз, но всяко възражение би звучало твърде много като оправдание.

Изгледах ги един по един. Езичника изглеждаше най-малко враждебен, но избягваше погледа ми. До него беше Мърл. Дори през медгела виждах, че белегът е удължил устата му, превърнал бе изражението му в зловеща усмивка.

— Мисля, че Джейкъб разбира как се чувстваме — започна Езичника.

Картечар и Майка го погледнаха с гневно презрение и той се смълча.

— Как е задникът ти? — попитах го.

Езичника сякаш се изненада, но хората трябваше да се разсеят с нещо.

— Изгубих малко месо, остана кофти белег — каза ми.

— Не ми дава да го погледна. На Мърл дава, но на мен не. Това е то фаворитизмът — намеси се Мадж, опитвайки се да поразвесели разговора.

— Мърл е обучен медик — тросна му се Езичника раздразнен.

Явно бяха водили този разговор и преди.

— И все пак трябва да документирам нещата за тези… след нас.

Няколко усмивки.

Докато гледаха към Мадж, аз направих хода си. Хванах дръжката на ийгъла на Кат. Беше на кръста й. Смарткобурът й не го пусна. Очаквах го. Свалих един стар код за отваряне на кобури, който бях купил от Викария, и го вкарах в пистолета. Последва миг съпротива от кобура, докато хората осъзнаваха, че нещо се случва. Кодът на Викария победи. Пистолетът беше тежък и удобен. Отдалечих се от всички и насочих оръжието.

Мадж тръгна да вади Зиг зауера си, но не беше сигурен какво ще прави с него. Езичника пристъпи назад, объркан, пусна жезъла си и посегна към своя пистолет. Кат отначало понечи да ме спре, но после посегна към рязаната пушка, прикрепена към единия й крак. Вдигна я. Майка, Странната и Картечар също посегнаха към своите оръжия, но бяха много по-бавни. Пълнителите им още се разгъваха, когато останалите оръжия вече сочеха към мен. Салем отстъпи с няколко крачки. Лицето му беше същата безоблачна маска, както и досега.

Мърл не посегна към своето оръжие, защото гледаше в дулото на ийгъла ми.

— Мислех, че е наред! — изсъска Кат.

— Така е — рече простичко Салем. Нямаше и следа от съмнение в гласа му.

— Проверихме го отвсякъде — изпелтечи Езичника, все още несигурен какво да прави с пистолета си.

Мораг кимаше. И тя изглеждаше объркана, но без колебание сочеше с пистолета си към мен.

— Свали оръжието — заповяда ми Мадж.

— Ти съвсем ли откачи? — попита ме тихо Мърл.

— Защо съм жив, Мърл? — попитах го аз на свой ред.

— Чист късмет и хора, на които им липсва професионализъм да разберат кога да ограничат загубите си, доколкото мога да преценя — отвърна той.

— Виж, не знам какво си мислиш, че разбираш, но можем да поговорим и без пистолетите — каза Мадж.

Беше се притеснил. Независимо от заяжданията ни бях най-добрият му, може би единственият му приятел и бях насочил оръжие към любовника му.

— Остави пистолета веднага — каза ми Кат.

Мисля, че държеше спусъка на косъм от задействането. Мисля, че й стигаха толкова ужаси с мен в главната роля. Знам, че е била много бясна на думите ми към Мораг, докато бях обладан.

— Стига с шибаните детинщини, Джейкъб! — процеди Мораг.

— Знаеха. Реагираха твърде бързо. Не ни чакаха, но и не бяха далеч — казах. По лицата им бе изписано, че го бяха обмисляли. — Ролистън ми каза, че са ни предали двама души.

— Няма що, много достоверен източник — изкоментира саркастично Мадж.

— Джейкъб, нямаш представа за нищо — започна Мораг. — Докато теб те пребиваше гаджето ти, Мърл ни спаси.

Мадж и Езичника кимаха, но нещо у изражението на Езичника ме съмняваше.

— Ти настояваше да се самоубием, вместо да позволим да ни заловят. Ако си бил на позиция да помогнеш на Мадж и останалите по-нататък по уличката, значи съм ти бил на мушка, можел си да ме довършиш — казах му.

— Не е в това въпросът — махна с ръка той. Тонът му ми напомняше на гласа от собствената ми уста, който слушах в позлатената си клетка. — Търсиш кого да обвиниш.

На Езичника, Мадж, Майка и Картечар им личеше, че са съгласни с мен. Мораг не беше толкова сигурна, защото още не бе развила усет за ситуации като онази в Моа.

— Защо съм още жив, Мърл?

— Нали знаеш, че мога да ти взема оръжието, когато поискам? — попита ме.

— Свали пистолета от брат ми! — изсъска Кат, но и по нейното лице беше изписано съзнанието, че съм прав.

— Мислиш ли, че ми пука какво ще стане сега? — рекох. — Или ще ми отговориш, или ще ти пусна куршум в главата. И майната им на последствията.

Картечар и Майка вече сваляха оръжията си. Странната обърна своето към Мърл.

— Странна! — извика Мораг.

Само за миг бях стрелнал поглед към момичето. Мърл би познал по лекото присвиване на мускулите около лещите ми, но докато се съсредоточа обратно върху него, и двата арбитъра бяха в ръцете му. Беше бърз. Единият сочеше към мен, а другият — към Странната.

— А стига, бе! — извика стъписан Картечар и се прицели в Мърл. Кат пък — в Картечар. Майка — в Кат.

— Ама че тъпо.

Мораг свали пистолета си.

— Не и ако има предател сред нас — възразих.

— По-добър съм от теб, по-бърз съм от теб. Пусни пистолета — каза Мърл.

— Друже, размерът има значение. Моят е по-голям. Не се съмнявам, че ще стреляш точно, но ми се нравят шансовете ми да оцелея след изстрел в лицето. Твоето обаче ще се превърне в скална рисунка.

— Леле, и размерите започнаха да си сравняват — подигра се Мораг, прибирайки пистолета си.

— Нека — рече Мадж, все по-мрачен.

— Ами момичето? Ти може би ще оцелееш, но тя — не. Знаеш го.

— Ако нещо й се случи, и ти умираш, Джейкъб — заяви Картечар.

Мисля, че не беше много справедлив.

— Тя може да свали оръжието и да се махне, когато си поиска — процедих.

Странната услужливо поклати отрицателно глава. Не исках някой непредвидим като нея да се намесва в това, независимо на чия страна.

— Направѝ крачка и Хахавата умира — каза Мърл на Мораг.

Тя се преструваше, че цялата ситуация е тъпа, но всъщност търсеше удобна позиция към Мърл. Закова се ядно на място.

— Защо ще предаде теб, а нас ще ни пази толкова старателно? — попита Мадж.

— И аз не знам. Ако още работеше за Кликата, щеше да ни е унищожил отдавна — казах.

— Значи заповедите са дошли от Земята… — започна Езичника и млъкна.

— Защо не продължиш? — подканих го.

Той изглеждаше стъписан. Не очаквах включване от него. Какво ставаше, мамка му?

— Не се връзвай на параноидните му фантазии, прехвърля вина, нищо повече — каза Мърл.

— Бил е в дупка шест месеца. Без електронна връзка през цялото време — каза Мадж.

Звучеше отчаяно. Искаше Мърл да не е предател. Мисля, че по-уязвим не го бях виждал. Имам предвид, емоционално. Физически чекията, която си беше ударил върху една Тяхна хидра, все още беше ненадмината.

— Значи Мърл е имал заповеди от Земята, а някой е трябвало да му ги предаде — казах. — Това си бил ти, така ли, Езичник?

Езичника поклати нещастно глава, сякаш се канеше да каже нещо.

— Криптираното съобщение — съобрази Кат.

Сега тя звучеше стъписана. Спомних си как двамата с брат й се бяха свързали пряко на „Тецуо Чоу“.

— Какво съобщение? — попита Мораг.

— Млъкни, Кат — отсече гневно Мърл.

Кат преглътна на сухо.

— Шаркрофт ми даде криптирано съобщение за Мърл — сподели тя с нещастен тон.

— Знаеш, че не трябва да казваш нищо! — Мърл вече крещеше.

— Трябваше да ни кажеш — пророни Мораг тихо.

Мадж насочи пистолета си към Мърл.

— Защо ни продаде? — попита.

Тонът му беше безкомпромисен, но човек трябваше да го познава колкото аз, за да знае колко му струваше това.

— Скъсваш ли с мен, любовнико? — последва саркастичният отговор.

Ако животът на Странната не зависеше от това, вероятно щях да го гръмна на място.

— Ебати. Тази мисия разказва играта на всички лични отношения — изкоментира Мораг с неуместен сух хумор.

— Виж, ако искаш, гръмни Джейкъб, но спри да се целиш в Странната — каза Картечар на Мърл.

— Виж, сигурен съм, че си големец тук, но ще те прегазя, ако се наложи да бягам — отвърна му Мърл.

— Я се огледай, бе, чекиджия — просъска Майка.

Всички кивита бяха насочили оръжия, някои към мен — не ги винях, — но повечето към Мърл.

Кат свали пушката.

Мърл я удостои с презрителен поглед.

— Винаги си била разочарование. Поддаваш, когато стане трудно.

— Да ти го начукам! — Гласът й проехтя из пещерата. — Причинихме достатъчно щети — продължи по-тихо.

Застана между Странната и Мърл. Явно на никого не му пукаше дали ще гръмнат мен.

— Имаш смъртна присъда, Мърл — рекох му.

Той огледа настръхналите оръжия.

— Това не значи, че ще ви кажа каквото и да е — заяви, сваляйки пистолетите си.

Всички се поуспокоиха. Майка прикриваше Картечар, докато той се отиваше да обезоръжи Мърл.

— Има „Войд ийгъл“ на кръста си и две остриета, привързани около китките. Внимавай да не докоснеш остриетата — предупредих Картечар.

— Какви бяха заповедите ти? — попита Мадж, отпуснал пистолет до хълбока си. Говореше равно, напълно безизразно. Мърл не му обърна внимание.

— Хайде. Разбрахме откъде си получавал нареждания. Напълно си компрометиран, няма за какво да се пазариш, няма какво да спечелиш.

— Наречи го професионална гордост — каза Мърл мрачно.

— Наречи го „Мърл е задник“ — измърмори Картечар.

— Уязвяваш хората — изненада ме Салем, обръщайки се към Мърл. — Причинил си много болка. Ако продължаваш, ще се погрижа да проговориш.

Осанката на мъжа при тези думи бе такава, че почувствах как над Мърл се спуска присъда. Той преглътна, но продължи да мълчи. Кой е този, бе? Разбирах защо хората вярваха, че е един от Безсмъртните. Пълна вяра в себе си, никакво съмнение в способностите си. И Мърл го виждаше.

— Мърл, спри да се държиш като задник! — гневно рече Кат, завъртайки се към брат си.

— А, добре, след като го каза така, ще зарежа оперативната сигурност! — процеди подигравателно той.

— Ще ти избия оперативната сигурност от нацупената устичка! — просъска тя.

Мадж опря пистолет в главата на Мърл.

— Три — произнесе ясно той.

— Мадж? — започнаха Езичника и Мораг едновременно.

Картечар отстъпи назад. Кат пък пристъпи към Мадж. Аз пристъпих към нея, за да я спра.

— Заради теб ще умре — предупредих я.

Мадж не понасяше предателството към себе си добре. Още в Града Бездна след Грегър беше изпаднал в депресия, а аз и Мораг дълго го убеждавахме, че онова не е било Грегър, че Ролистън го е убил с Кром, преди да напусне Земята.

— Две — продължи Мадж.

— Ти какво, сериозно ли? — попита Мърл.

— А ти как мислиш? — отвърна Мадж.

Всички притихнаха. Тишината се проточи. Мисля, че Мадж се опитваше да даде възможност на любовника си да се размине с това, което го чакаше. Мадж започна да натиска спусъка, оформяйки „Едно“ с устни.

— Добре — промълви Мърл.

Мадж задържа оръжието вдигнато, докосна слепоочието на Мърл. Беше твърде близо. Мърл можеше да го обезоръжи, както си поиска. Но не това бе важното за него. Важното бе, че виждаше как Мадж е готов да натисне спусъка.

— Можеш да го свалиш вече. Вярвам ти — каза му.

Мадж не помръдна.

— Мадж — рече тихо Мораг. Виждах, че по равно му се ще да се разплаче и да дръпне спусъка. — Хайде, скъпи.

Тя се пресегна и свали ръката на Мадж. Напрежението сякаш се отцеди от него.

Той се обърна към мен.

— Проклет да си.

— Съжалявам.

Нямах какво друго да му кажа. Думите не стигаха за тази скапана бъркотия. Мадж се отдалечи.

— Можем ли вече да говорим, без да размахваме оръжия? — попита Мораг.

Подадох на Кат ийгъла обратно.

— Съжалявам — извиних се и на нея. Тя само си прибра пистолета. — Е? Защо? — обърнах се към Мърл.

— Дезинформация — заяви той. — Или си достатъчно голям егоист да мислиш, че премиерът на Англия…

— На Великобритания — поправих го автоматично. Американците не схващаха разликата.

— … наистина ще сподели слабостите и стратегиите на земната отбрана с някакъв кашик?

Втренчих се в него. Беше прав. Бях такъв дебил.

— Значи Земята не е толкова беззащитна, колкото тя ми каза? — успях да попитам накрая.

— Точно така — каза той.

— Но… — понечи да каже нещо Картечар.

— Неколцина от хората, изпратени тук, трябваше да чуят тази информация по един или друг начин. Премиерът и съюзниците й…

— Включително Шаркрофт — намеси се нещастният на вид Езичник.

— Както и да е, тя и съюзниците й ще отидат при всички земни правителства и ще кажат „Ето какво направихме. Ескадроните ще научат, че сме беззащитни, и ще ускорят офанзивата. Освен ако не се обединим и не работим заедно, незабавно, сме преебани.“

Майка изпуфтя.

— Ама че топки има тази жена.

— Ти беше жертвен агнец. Смътно и анонимно предупредих Ескадроните преди обира и после те нарочих, когато започна сражението, а ти си изигра ролята блестящо. Дори не е трябвало да те изтезават, доколкото разбрах.

Пак си беше добрият стар презрителен Мърл.

— Значи ти си ги насъскал подир нас? — попита Картечар и кимна към мен.

Рану продължаваше да крещи мръсотии.

— Майната ти и на теб, Картечар. Какво толкова драматизираш? Войници сме, заменими сме. Ако бяха надушили мен, щях да си изгоря вътрешната памет и да се самоубия. Нямам време да обърна пушката си към себе си, но имам няколко вътрешни системи за самоубийство. Вие само хленчите. Планът сработи, защото са били сигурни, че си твърде слаб да се самоубиеш, Джейкъб. И че ще се прекършиш лесно.

Изиграни бяхме. Всички бяхме изиграни.

Картечар изглеждаше ядосан. Удари Мърл в стомаха, а после го отлепи, превит одве, от земята. Изгледа го презрително. Мърл пък се поизправи и заплю Картечар. Подпочнаха се. Мораг беше права — твърде много тестостерон се носеше наоколо.

— Ей! — опитах с най-суровия си сержантски глас.

Те обаче продължиха.

— Спрете. Веднага! — каза Майка, много по-тихо от мен.

Картечар спря, Мърл също.

— Само че не го направи, нали? — попитах Мърл.

— Кое? — изпъхтя той.

— Не се самоуби, когато те надушихме.

Той се поизправи и обърса кръвта от устата си.

— Е, и какво? Лоялен съм към Земята. Не работя с лошите. И, мисля, знаете, че съм най-добрият ви човек. — Всичко това навярно беше така. Не беше просто верен — беше шибан фанатик. — Ето какво обаче. Сега, когато всички знаете, шансовете на този план, може би най-добрия, който имаме, се преебават. — Е, за това беше прав. Ухили се свирепо и се обърна към мен. — Затова извинявай, че умряха много хора и че беше груб с гаджето си. — Не можех да не погледна към Мораг. Лицето й все едно беше изсечено от някоя пещерна скала. — Но си шибан късметлия изобщо да си тук, тъй че по-кротко. Жив си и завършихме успешно тази част от мисията.

Взрях се в него безмълвно.

— Други тайни мисии, които ти се ще да споделиш? — попита Мораг. Виждах ясно вътрешната борба у Мърл. Мораг се ядоса. — Слушай, задник. Ако разбера, че криеш още нещо, ще се включа в главата ти и ще те убия по мъчителния начин — тресна осемнайсетгодишната девойка от Дънди на закоравелия наемен убиец.

И това не му се хареса. Никак. Какво ставаше тук?

— Само още едно нещо. Плащат ми покъртително количество пари да убия Ролистън.

— Нареди се на опашката — рекох му.

Той ме изгледа с такова презрение, че ми се прииска да го ударя. Само дето вече веднъж ми бе сритал задника.

— За разлика от теб аз имам шанс да го направя.

— Как точно? — попитах.

— Да, не е толкова лесно, колкото да пребиеш Джейкъб, нали знаеш? — намеси се Мораг.

— Ей!

Тя обаче не ми обърна внимание.

— Многократни плазмени изстрели в главата.

Би могло да стане. Не бяхме опитали, а и ако можеше да се постигне с обикновени оръжия, това беше най-добрият ни шанс. Само дето Мърл не бе видял как Ролистън се разхожда през релсотронен огън на Атлантида.

— Само това ли е? — попитах.

— И вирус по поръчка — остриетата ще го доставят. Вариация на Кром, казва се Кром Ду. За хора с Техни бионанити в системата.

— И си го донесъл тук? — невярващо попита Мораг.

— Сигурен ли си, че прави това? — попитах. — И преди сме удряли на камък с подобни неща.

— Знам, че много, много силно искат да спипат Ролистън.

— А Кронин? — попитах.

— При възможност. Но от Ролистън са ужасени.

Погледнах към Кат, после към Езичника. Вината бе изписана по лицето му. Мораг също му хвърли поглед.

— Брат ми ви трябва. Ако се опитате да го нараните, ще се разправяте с мен — предупреди ни Кат.

Обърнах глава към Мораг. Не изглеждаше доволна, но сви рамене.

— Махай се от очите ми — креснах на Мърл.

Сякаш се канеше да каже нещо, но размисли. Въпреки това ясно личеше презрението му към нас.

— Какво?! Ще оставим да му се размине? — недоумяваше Картечар.

— А ти искаш да го убиеш ли? — попитах.

— Да.

Въпреки гнева си и това, на което си мислеше, че е способен в момента, Картечар не ми изглеждаше хладнокръвен убиец. За Майка не бях толкова сигурен. Тя сложи ръка на рамото на огромния хакер.

— Остави — рече му.

Той като че ли се накани да влезе в спор с нея, но се умълча и изпроводи с немигащ поглед Мърл, докато се отдалечаваше от нас.

Обърнах се към Езичника. Бе пребледнял. Не уплашен, но видимо виновен. Сега всички бяхме вперили лещи в него.

— Какво си направил? — попита тихо Мораг.

— Толкова съжалявам — успя само да изрече той.

— Всички съжаляват, Езичник. Просто ни кажи какво си направил — настоях.

Вече му се ядосвах. Мърл го разбирах. За него беше просто работа. Не ме познаваше. Само че с Езичника се бях сражавал рамо до рамо, бях подкрепял откачените му приумици. Мислех, че мога да му вярвам. Но и той ни беше предал и сега му личеше.

— Те ми наредиха да го направя — рече измъчено.

— Кой? Шаркрофт ли? Тоя кретен ти казва да направиш нещо и ти ни пускаш по течението в завързан чувал?

— Не Шаркрофт. И не нас. Само теб.

Поне имаше благоприличието да ме погледне в лещите, когато ми го каза. Изстинах вътрешно. Изпитах онова усещане, че нещо лази точно извън полезрението ми, дърпа конците, шепне.

— Кой? — повиши тон Мораг.

Салем отгатна пръв.

— Боговете ти?

Езичника кимна. По-късно си казвах, че съм реагирал на практика несъзнателно. Пристъпих пъргаво напред и рязко замахнах към лицето му: носът на приятеля ми се сплеска под кокалчетата ми. Старецът се свлече на земята. Друг един старец застана между мен и проснатия Езичник, шокиращо бързо като за мъж на повече от осемдесет.

— Моля те — рече Салем.

Мораг ни подмина, като не си спести укоризнен поглед към мен, преди да приклекне до Езичника. Той се беше подпрял о основата на Копувай.

— Предаде ме заради гласове в тъпата си шибана тиква?! — почти изкрещях.

Опитвах да се провра покрай Салем. Той трепна, когато чу ругатнята.

— Истински са. Вече го знаем. Ти го знаеш — говорил си с един от тях — отчаяно се оправдаваше Езичника.

— Знаеш ли какво ми причиниха там?! Какво ми показаха?! Какво ме накараха да направя?! — Вече крещях с пълно гърло. Той потреперваше при всеки мой въпрос. — И си ме предал, за да се чувстваш специален пред приятелчетата в главата си?

— Аз пък мислех, че само си се разпял и си правил секс — жилна ме Мораг.

Опитах се да го пропусна покрай ушите си, макар че сякаш ме прониза с тези думи.

— Не са в главата ми, спри да го повтаряш! — развика се и Езичника.

— Дай ми една причина да не те убия — рекох му.

— Остави го на мира — сряза ме Мораг и отново ме изгледа с омерзение. Обърна се към Езичника и го попита: — Какво стана ВСЪЩНОСТ?

Гледайки кървящия старец в краката си и другия пред себе си, внезапно се почувствах глупав и безсилен. Гневът ми се изпари. Отстъпих от тях и Салем се отпусна. След гнева започнах да чувствам предателството. Вече имах представа какво чувства Мораг към мен.

— Дойде Огам — започна той. Веднъж ми беше обяснил, че Огам е келтски бог — покровител на писането и пивоварството. Езичника се идентифицираше с него, тъй като пишеше код. — Каза ми, че Джейкъб трябва да бъде предаден на Демиург.

— Защо? — промълвих едва.

— Не знам.

— И ти все пак го направи, шибан дъртак?! — изкрещях пак.

Прииска ми се да се извиня на Салем, задето ругая.

— Нека отговори — рече студено Мораг.

— Нещо общо с Пайс Бадарн Бейсрид.

— Ама че лайна — избухнах.

— Не е така — възрази Картечар. — Мрежата за змиорки на Миру.

Езичника кимаше.

— Вече не просто получаваме видения. Не просто виждаме неща в мрежата, истински за нас, но без следа от съществуването им — поде Салем. — Вече получаваме артефакти, програми, късове код, много по-напреднали от това, което можем да постигнем. Неща от четири-пет поколения напред. По-добри от най-добрите корпоративни и военни програми. Видях джин в мрежата. Той ми каза да дойда при вас.

— Джин? — попита Езичника. — Мислех, че всички те са зли.

— Като хората са, има и зли, и добри. Каза ми, че вече не можем да вярваме на ангели.

Ето, отново. След всичко, което бяхме сторили, за да се отървем от Кликата, отново танцувахме под чужд ритъм.

— И какво са тогава? — попитах.

— Със сигурност не са наши измислици — изръмжа Картечар.

— Нито пък части от Бог — добави Салем. Картечар и Езичника рязко завъртяха глави. — Вярата ми не идва от мрежата. Тези са копия, не духове. Макар че може би изпълняват Божията воля.

— Значи или еволюирали ИИ, или извънземни — заключих. Всички се смутиха. Загледах Езичника. — Пак те питам. Защо?

— Огам говореше така, сякаш знаеше, че ще се измъкнеш, че пак ще си си ти. Мисля, че затова Нуада подготви клетката…

— Нуада ме е затворил?!

Отново избеснях. Той ми беше позволил да чувам и гледам как изтезавам приятелите си.

Езичника вдигна глава.

— Той те защити. Заключи част от теб, най-важната, скри я от влиянието на Демиург. Затова успяхме да те спасим.

Отново си върна самообладанието на хакер, обясняващ на технологично сакати очевидни неща.

— Пак те питам, защо?

Спомних си сънищата за черното стъкло, огъня, мрачното слънце. Пейзажът имаше сходства с гледката от мрежата, която бях видял в Атлантида.

— Не знам. Трябва отново да погледна в главата ти — рече ми.

— А, да, защото доверието между нас е безрезервно в момента.

— Аз ще го направя — предложи Картечар.

— Вече ме заплаши веднъж днес.

— Тогава аз — включи се и Мораг.

— Опита се да ме убиеш!

— Аз ще погледна — каза Салем. — С позволението на Джейкъб.

Взрях се в спокойния старец. В обветреното му лице, в бръчките му. Беше облечен като аватара си — всичко, от дрехите до поведението му, изглеждаше не намясто. В следващия момент ми хрумна нещо.

— Езичник, каза, че сте ме спасили само с помощта на Нуада. — Мораг и Езичника кимнаха. Изглеждаха нещастни. — Рану?

Израженията им ми казаха, каквото трябваше да знам. Ругатните на Рану продължаваха да ехтят. Бяхме изгубили още един приятел, но ни бяха оставили това негово гротескно подобие, за да ни напомнят за загубата.

— Съжалявам — пророни Езичника.

Изглеждаше съкрушен. Затова ми се беше нахвърлил преди екзорсизма, докато се подигравах с Мораг. Заради вина. Вече нямах сили да му се гневя. Мисля, че най-после беше получил, каквото искаше. Беше истински свещеник, инструмент на боговете. Не мислех, че е очаквал да е така.

— Не — рекох. Всички се обърнаха към мен. — Ще си го върнем.

— Не можем — заяви Езичника.

Салем и Картечар клатеха глави.

— Джейкъб, слушай. Обикновено първа бих се съгласила да не се отказваме, но няма как — каза ми Мораг.

Опитваше се да овладее гласа си.

— Това обръща интерфейса. Ако месото може да контролира хардуера и софтуера, защо да не е възможно обратното? Същият принцип като поробващите програми, но Демиург е толкова сложен, че прониква навсякъде, без да уврежда телесните функции. Умствените способности дори нарастват, ако има пряка връзка с истинския Демиург — обясни Салем.

Това, разбира се, беше логично. Без значение колко е добра пропагандата им, колко точни са обясненията им за случилото се, нямаше как всички командири на флотилии и наземни сили просто да предадат силите си на Ролистън и Кронин. Сигурно са обладали ключови фигури. Това ме уплаши. Знаех какво представлява Демиург, колко обича да причинява болка. Не ми се щеше да си мисля какво може да стори с толкова властни хора. Салем продължи:

— Успяхме да те измъкнем само с помощта на Огам и защото ядрото на Аз-а ти бе заключено в клетката на Нуада. Дори така частичката от Демиург, която те бе обладала, разбра какво правим.

— А тази клетка… Нито аз, нито Мораг успяхме да я открием, когато проверихме — допълни Езичника.

Осмислих думите му. Или поне така ми се струваше.

— Това имам предвид. Тези неща, тези богове. Ако техните програми са толкова по-напреднали от нашите, може да помогнат с Рану — казах.

И четиримата хакери споделяха едно и също изражение: „Горкият наивен не-хакер“.

— Не става така — възрази ми смутен Картечар.

— Знам, знам. Правят се на тайнствени, а вие скачате, когато ви наредят.

Кат и Майка започваха да обръщат повече внимание на разговора ни.

— Чакай малко — гневно поде Картечар.

— Не, прав е — прекъсна го Езичника.

— Някой още да мисли, че наистина са вашите богове? — попитах.

Още несигурни изражения, с изключения на Салем.

— Те са екот, копия, нищо повече — обясни той.

— Стига! Говориш за вярата ни! — отново се възпротиви Картечар.

— Не. Вяра или имаш, или нямаш. Ти говориш за доказателства. Или чувстваш Бог, или не. Ще почувстваш Бог само ако се огледаш, ако Го приемеш и прегърнеш — рече Салем.

— Или Нея — добави Мораг. — Значи просто си имаме вземане-даване с програми?

Салем кимна.

— Това все така не ни помага. Не изпълняват желания и са прекалено силни, за да ги принудим — каза той.

— И се надявате просто да ви пуснат по нещо? Да снизходят? — попита Майка. Сякаш зашлеви с тези думи Картечар. — Съжалявам, но Джейкъб е прав. Какво, да не мислиш, че ако ти беше в онази килия, нямаше да погазя земя и небеса, за да те спася?

Да, определено харесвах Майка. Кат също кимаше.

— Добре тогава — каза Картечар. Очевидно не беше добре. — Но това не променя факта, че където и да са, няма да правят, каквото поискаме от тях. Не можем дори да се свържем с тях. Идват и си отиват, когато пожелаят.

— Значи не можем да ги призовем? — попитах.

— Има ритуални програми — разясни Езичника. — Сложни са за написване, отнемат време и няма никаква гаранция дали ще работят.

— Мамка му, това няма да помогне. От всички най-напред ще пристигне Демиург, нали?

Това беше краят на плана ми, за всеобщо облекчение на Картечар, Салем и Мораг. После видях лицето на Езичника. Завалията никога, ама никога не бива да играе покер.

— Какво?

— Огам ми се яви в изолирана система — каза той.

— Това е невъзможно — рече Картечар.

— Къде ти е вярата? — попитах, макар да ми се щеше да не бях казал нищо.

— Как така? — попита Кат.

— Човек не се опитва да осмисля подобни неща. Това е религиозно преживяване.

Не разбирах точно какво мърмори Кат, обаче виждах, че не е много доволна. Но последствията за целия въпрос „Що за същества са това?“ бяха сериозни. Едно обяснение беше предавател, много силен, способен да прониква в защитени системи. Внезапно ми се прииска да погледна зад гърба си. После ми хрумна нещо друго.

— Докъде стигнахте с репликирането на мрежата за змиорки? — попитах.

— Можем да копираме слаба нейна версия — каза Картечар.

Езичника оклюма. Мисля, че схвана какво имам предвид.

— Ти си луд. Човек не си играе с такива неща, могат да ни убият, както им скимне — каза той.

Мораг ме наблюдаваше с предпазлив интерес.

— Къде ти е вярата, Езичник? Клетката изчезна ли? Кодът на Нуада в мен?

Езичника кимна.

— Изиграла е ролята си, а те не обичат да оставят следи. Ще да е изчезнала.

Обърнах се към Салем.

— Би ли го потвърдил? — Той изглеждаше озадачен, но кимна. Обърнах се отново към Езичника. — Направи си ритуала и кажи на Нуада следното: ако не се покаже, ще се подложа пак на Демиург. — Последва буря от яростни възражения. Дори Салем изглеждаше изненадан. Мораг — най-много. Оставих ги да пошумят. — И това ще се случи, преди който и да било да може да погледне какво са оставили „боговете“ в главата ми.

— Значи всичко или нищо? — попита Езичника гневно.

— Само ако не се покажат — рекох. — Езичник, не блъфирам.

— Ти си се побъркал — тросна ми се той.

— Не е — отрони Майка.

— Ако има нещо ценно в главата ти, ще пратиш на майната си най-добрата ни възможност, егоистично копеле! — извика Мораг. Думите й отекнаха из пещерата.

Публиката ни, най-вече маори, отдавна бяха свалили оръжията, но все още следяха разговора. Завъртях се към Мораг.

— Не ми обяснявай за възможности на майната си и хубаво чуй Рану, преди да се опиташ да ме спреш. Ще убия всекиго, който се опита да измъкне нещо от мен, преди да сме говорили с един от тях.

— Не можем да ги принуждаваме — започна отново Картечар.

— Да им го начукам — каза Кат, а после на мен: — Ще те пазя.

— Тя дори не познава Рану — казах на Езичника и Мораг.

— Копеле — промълви Мораг и присви очи.

— Съгласна съм. Никой няма да докосва Джейкъб, докато не говорим с едно от онези създания — добави Майка. Картечар отвори уста, но тя го спря: — Не ми противоречи.

Мораг беше права: тази работа се оказваше ад за хора в близки отношения.

Залагах на това, че в главата ми има нещо, което Нуада и дружките му искат или искат да имаме. Заплашвах да го унищожа. Надявах се да е достатъчно, за да им привлека вниманието.

Досега единственият читав резултат от всичко бе успешният обир. Марионетките бяха показали на хората на Майка как да откарат стоката в пещерите. Имахме провизии поне за месец и повече от достатъчно боеприпаси за обозримото бъдеще. Странно как винаги оръжията се оказваха приоритет накрая. Как човек си намира по-лесно автомат, отколкото нещо за ядене.

Салем провери дали клетката на Нуада е още в мен. Не беше. Бях го накарал да се закълне, че няма да проверява нищо друго. Той поспори с мен, но накрая отстъпи. Имах вяра, че е мъж, който държи на думата си, но пък някога го вярвах и за Езичник. Този старец обаче ми харесваше — присъствието му бе успокояващо, макар да не желаеше да обсъжда дали е бил част от Безсмъртните.

А и само с него можех да си говоря. Маорският контингент не искаше да има нищо общо с мен, а Мърл, Езичника, Мадж и Мораг до един ме отбягваха по различни причини. Езичника едва ме поглеждаше, аз пък не възнамерявах да му облекчавам съвестта. Мисля, че подготвяше призователния ритуал най-вече от вина. Мърл пък, от друга страна, сякаш не виждаше за какво има да се извинява.

Рану просто крещеше, колкото можеше. Гласът му се променяше — толкова вреди си бе нанесъл на гърлото, а и не можехме да си позволим да му даваме много успокоителни. Опитах да стоя при него, но почти веднага започна да търси пролуки, път към мен, да опитва да ме нарани, а Демиург вече добре ни познаваше.

Наложи се да го оставя отново сам.

— Знаеш, че губим време, нали?

Седях на една гладка канара над водата и се опитвах да втъкна обратно двете остриета, които бях заел на Рану. Изненадах се да чуя гласа на Мораг, но в него не личеше емоция. Нито пък в лицето й, когато вдигнах поглед. Носеше инерционната си броня с отопление, шапка и шал. Дъхът й се скупчваше на облачета в студената, тъмна, дълбока пещера.

— Искаш ли да отидем някъде, където да поговорим? — попитах.

Очаквах този момент със страх, но все в някакъв момент трябваше да говорим и всички тук го осъзнаваха. Щяха да чуят и неизбежното ехо от виковете ни.

— Нямаме какво да си кажем.

Това ме озадачи леко.

— Тогава защо изобщо разговаряме?

— Говорим за работата. Знам, че им отнема много време да мобилизират флотилия и наземни войски, но го правят вече от месеци, близо са до целта. Цялото това отклонение е загуба на време.

Не можех да повярвам.

— Ами Рану? — попитах. — Подкрепяше ви от самото начало. Помислила ли си изобщо за жена му и децата му?

— Мисля, че трябва да се съсредоточим…

— Върху какво? Голям си тактик, така ли? Какво искаш да направим?

— Демиург. Цитаделата — рече тихо тя. Не искаше да вика през пещерата.

— Как? — не мирясах.

Виждах, че я ядосвам.

— Разбери, и аз го искам обратно, колкото и ти, но не можем да насилваме нещата. Признавам, че не знам как да се преборим с Демиург или Цитаделата, но отговорът може да е в главата ти.

— Не — отвърнах. — Първо Рану, после главата ми.

— Себично копеле. Залогът не е само приятелят ти.

— Не е само мой приятел, надявам се.

— Нека поне ти погледнем главата — нервираше се все повече тя.

— Изпратил те е Езичника — рекох небрежно.

Все пак той управляваше информационната част от мисията и ме беше предал на врага, за да се добере до онова в главата ми, ако изобщо имаше нещо полезно там.

— Да не мислиш, че сама съм поискала да дойда да говорим? — просъска тя.

— Виж, извинявай за…

— Трябва ни това в главата ти.

— Не. Не искам боговете да разберат, защото тогава ставам заменим и заплахата няма да сработи. Ти пък кога стана толкова безмилостна?

Изглеждаше, все едно я бях зашлевил.

— Нямаш право да ми говориш така.

Поех си дълбоко въздух, ненадейно осъзнах колко се е разбушувал гневът ми. Мъчех се да си обясня това. Колко бързо Мораг бе готова да пожертва Рану.

— Да не мислиш, че не ме е грижа? — проговори тя.

Сега, когато се бе поуспокоила, виждах колко е разстроена.

— Мораг, сериозно, ние трябва да поговорим — рекох тихо.

— Няма никакво „ние“, за което да говорим, Джейкъб.

Не знам какво бях очаквал. При все това го усетих думите й като леден нож между ребрата си.

— Разбира се, че има. Нямаше да се опитваш да ме убиеш отново и отново, ако не те беше грижа за мен. — Тя ме изгледа свирепо. — Това не прозвуча както трябва.

— Поне като беше обладан, казваше истината.

И изфуча по-далеч от мен.

Е, това мина добре, помислих си. Дори не можех да отида при Мадж за наркотици, пиячка и утеха. Имаше си собствени проблеми. Всъщност освен Салем с мен говореше само Кат и никога не пропускаше да ми напомни, че съм спал със Сивата дама. Разбираемо бе на страната на Мораг.

За пръв път виждах Дайнас Емрис отвън. Макар и библиотека, приличаше на огромна крепост, обкрачила върховете на няколко планини, които си съперничеха с най-високите върхове в шотландските възвишения. Твърдината изглеждаше стара, по-стара дори от задръстените от туристи останки от замъци в Шотландия, разглеждани от мен, когато като хлапе живеех в парка с тате.

Беше тъмно, луната — пълна и по-голяма, отколкото я помнех. Езичника ми беше казал, че Нуада е обвързан с нея. Все тая. Беше студено, духаше вятър, достатъчно силен, за да развее дрехите на аватарите ни. Въздухът миришеше свежо, беше леко разреден. Аз просто се радвах, че не мирише на мазна пръдня. Чувствах се толкова лек, отделен от тялото си, останало във високата гравитация на Лаланд 2. Добро програмиране. Наслаждавах се на изпълненото със звезди нощно небе след цялото това време под земята.

Кръгът бе оформен от колове, всеки — увенчан с череп. Черепите бяха какви ли не — дракони, шашави извънземни, дори анимационни герои, та чак до обикновени човешки. Езичника ме увери, че всички били трофеи от други хакери, чиито задници бил сритал. Изглеждаха почти като някаква особено ценна колекция. Това се наричаше призрачно ограждение — изработената от Езичника версия на мрежата за змиорки на Картечар. Беше оптимистичната ни ограничителна програма.

Всички черепи гледаха навътре, към центъра на кръга — огромна клада. Бе единственият източник на топлина, а дървесният дим миришеше на огньовете, които си палех като дете и наскоро, при престоя си в планините. Запитах се какво ли би било да съм сега там, с уиски, прегърнал щастлива Мораг с истинската си ръка. Хвърлих поглед към нея. Носеше Черната Анис. За разлика от стаята във виртуалния Йерусалим и тя, и Езичника с друидските му одежди изглеждаха на място. Картечар, с наметалото му от пера и с копие, не беше съвсем за тук, но стоеше, изпънал гръб.

Салем беше поискал да не участва. Не беше негов тип работа. Нямаше проблем — трябваше ни и някой отвън. Салем ни наблюдаваше на монитор, свързан с куб солидна памет. Езичника беше копирал Дайнас Емрис върху куба от жезъла си. Явно не искаше тези създания в него.

Езичника вдигна ръце към нощното небе. Необичайно за него нямаше мълнии, но вятърът се усили и ме изтласка назад, на пети. Угаси пламъците и развя косата и брадата на Езичника, докато той викаше насреща му. Надявах се именно Езичника да е отговорен за вятъра, а не Нуада.

— Обръщам се на север, към Финдиас, бляскавата сребърна Твърд, Твърдта на могъщите, на луната, на духовете и смелостта. Дом на Нуада със Сребърната ръка, първи крал на Туата Де Данаан, Властелина на победите, Властелина на съревнованията.

Давай, Езичник. Виж можеш ли да го възвеличаеш чак до небесата. Вече наистина го даваше здраво, а вятърът се разбесня край нас.

— Чийто е мечът, от който никой не може да избяга, плътотърсачът, що сече камък и метал!

Тези стари богове много обичаха да слушат колко са готини.

Чух зов на хищна птица и вдигнах поглед към нощното небе. Едва я отличавах, сянка на фона на тъмносинята нощ. Орел, който ловуваше нощем — много необичайно. Вятърът се усили и ни заблъска. Днес вече не мисля, че са били специалните ефекти на Езичника.

— Властелин на сраженията, Властелин на многолюдните войнства, умоляваме те да ни удостоиш с присъствието си! — изкрещя Езичника към небето.

Умоляваме го да ни удостои с присъствието си? Гъзолизането, разбира се, беше придружено с много сложен код.

Вятърът сякаш се укроти, върна се към силата си отпреди ритуала.

— Е, хубава реч дръпна — рекох.

И тримата хакери се обърнаха с гневни погледи към мен.

— Вятърът не беше мой — рече Езичника, докато и тримата се обръщаха обратно. — Нито орелът.

— Нещо със сигурност се случи — проскърца Анис.

Картечар кимаше. Аз се опитвах да се приближа до фалшивата топлина на огъня.

— Могъщ предтеча опитахте да призовете — каза Картечар.

Мисля, че се опитваше да успокои Езичника.

— Ъм, хора, това трябва ли да се случва? — попитах.

Пред всеки прът стоеше призрачна фигура. Приличаха на облъсканите, окървавени притежатели на черепите. Някои от тях пасваха на обстановката, а други, като анимационната крава — недотам.

— Призрачното ограждение — промълви Езичника.

— В огъня има нещо — предупреди Картечар.

Една фигура сякаш събираше огъня в себе си. Сякаш пламъци играеха и под опъната му от мускули черна кожа, чертаеха сложни спирали. Той се пресегна към лунната светлина и в ръцете му се появи меч. Не беше съвсем същото създание, което бях видял, когато Мораг ме отведе в съзнанието Им. Този изглеждаше гневен, но сребърната ръка си беше там. Всъщност, „гневен“ не го описва достатъчно добре. Дори „разярен“ не е точната дума. От него се изливаше на талази жега, огъваше въздуха и ни караше да отстъпим назад.

Той махна с ръка. Призраците затрепериха и се разпищяха като изтерзани души, но ограждението издържа. Нуада сякаш се бореше да се овладее. Пъхтеше, вдишваше и издишваше дълги струйки дим и пламъци.

— Знаете, че ще разруша това и тогава ще се простите с животите си — рече накрая.

По обсидиановите му кучешки зъби — всъщност всичките му зъби бяха кучешки — играеха пламъци. Гласът му беше басов тътен, сякаш излизаше изпод Ада.

— Да, въпросът е можеш ли да го разрушиш, преди да включа Рану в системата? Има фрагмент от Демиург в себе си — рекох.

Нуада се изпъна в цял ръст. Около него се завихриха огън и дим. За своя чест не се заигра с излияния в стил „не бихте посмели“. Дори през ограждението усещах мощта му. Каквото и да бяха, в този електронен свят не си правеха труда да го карат по-незабележимо. Нямах съмнение, че при възможност така нареченият ми покровител ще ме превърне в овъглен труп. Канеше ми се с буквално горящите си очи. Не си правеше труда да заплашва. При все това името на Демиург сякаш му подейства: като че ли тръпка премина през огъня, дима и плътта му. Така ли се проявяваше страхът при него?

— Какво искате? — изтътна накрая.

— Искаме да освободиш Рану. Да извадиш Демиург или каквото там правиш. Просто ми върни приятеля.

— А ако не е възможно?

— Тогава каквото и да има тук — и почуках слепоочието си, — ще се изгуби, когато включа Рану в системата.

— Хората ти ще имат също толкова за губене, колкото Туата Де Данаан, ако това се случи — каза ми той.

Хвърлих поглед към Мораг.

— Казват ми, че съм много себичен човек, но можеш да го направиш, нали? Не е проблем за теб. Просто не искаш, защото при вас всичко е едностранчиво. Искаш ние да подскачаме на манежа ви и да ви се кланяме, нали така?

— Не говори така с мен. Угрозата е твърде голяма… Врагът е развала, болест…

— Не си ли ти Властелинът на многолюдните войнства? На сраженията? Като за такъв големец надушвам много страх у теб.

Той присви очи. Удържах на погледа му. Тревожеше ме, че този ми изглеждаше от злопаметните. В случай, че оцелеех, сигурно трябваше да страня от мрежата през остатъка от живота си. Може би дори да избягвам всякаква електроника.

— Ти си глупец, Джейкъб Дъглас — рече той, а по устните му заиграха огнени езици. — Но не си страхливец. А и навярно всичко ще е всуе. Приятелят ти сигурно ще умре.

— Рану е силен — рекох.

Нуада изгледа Езичника кратко. Показа му неприязънта си, също толкова силна, колкото и тази към мен. Езичника извърна поглед.

— Сега, Салем — рекох.

Картечар и Мораг пуснаха изкусни и незабележими диагностични и аналитични програми.

Небето се разкъса, проряза го черна димяща резка, когато Салем свърза куба памет в един от куплунгите на Рану. Нуада вдигна огромния си меч нагоре, сред лъчите лунна светлина. Мечът се превърна в призма от сребрист огън. Беше ярък, толкова ярък — като средоточие на експлозия, като Балор, вдигнал превръзката си. Всички се превърнахме в силуети, миг преди да ослепеем от непоносимия светлик. Последното, което видях, беше сребрист огън, а после — нищо. Чувах само Рану, не звяра в него, а Рану. Крещеше в агония.

Нещо пареше. Разля се ярка светлина, но не толкова ярка, колкото онази от Нуада. Куплунгът във врата ми печеше плътта около него. Край мен се извиваше дим, а скалата под мен бе хладна. Лежах и гледах тавана, в малката пещера на Рану. Дори сред сярната атмосфера смърдеше на телесни течности, престояла пот, гниещо тяло.

Но Рану не крещеше. Викаха други хора. Седнах. Мораг стискаше врата си, а през пръстите й се процеждаше дим. Картечар и Езичника също бяха приседнали. Кубът памет с копието на Дайнас Емрис се бе разтопил и изпускаше кисел черен дим.

На койката виждах изпосталялото, изтерзано тяло на Рану. Трупа му. Беше очевидно мъртъв. Мърл и Кат се опитваха да променят това. Всички куплунги на Рану пушеха.

Залитнах, но се изправих, все още стискайки гърлото си. Кат заби стимулант право в сърцето на Рану. Мърл му пускаше електрошок отново и отново. Изглеждаше ми безжалостно. Рану щеше да живее. Трябваше. Станалото не можеше да е за нищо. Не можеше да съм изложил всички на риск за нищо. А и той беше кораво копеле.

Рану се сгърчи, гърбът му се изопна, после се замята из койката си. Паднах на колене.

— Сърцето му бие — съобщи Кат, облекчена.

— Диша — каза Мърл небрежно.

Някой ме прегръщаше. Сведох глава — беше Мораг. Тя вдигна поглед, толкова щастлива, а после сякаш падна нощ: спомни си какво бях направил и ме блъсна. Дори това не помрачи щастието ми за Рану. Обърнах се. Мадж се подпираше на прага на пещерата, пушеше джойнт и се хилеше.