Война в небесата

18. Ново Уту Па

Сякаш се раждах наново. Светлина, болка, огън. Всичко слабо у мен — страхът, самоомразата, осакатяващата ме зависимост от други слабаци — бе изпепелено. Освобождение след хирургия над душата.

Нямах представа колко дълго съм бил в несвяст, но се бяха преместили. Бяха побягнали. При цялата си заблуденост не може да не са разбрали колко безсмислено е да се крият. Беше въпрос на време, преди да бъдат открити и унищожени — или изцелени в черния огън.

Изпробвах вътрешните си системи за свръзка. Нищо. Бяха ги премахнали. На ребрата ми имаше гел над белега, където бяха извадили транспондера. Изругах наум.

Бях в пещера — неизбежно. Беше малка. На входа й имаше покривало, поклащаше се от подземните течения. Слабо ромолеше вода — през крясъците на Рану, че ще отреже нечии гениталии и ще ги пришие в устата на въпросния. Изразяваше се на латински. Усмихнах се. Дали някой беше достатъчно образован, за да оцени псувни на мъртъв език? Едва ли.

Лежах на койка, оцапана със засъхнала кръв. Коляното ми, лицето и другите рани бяха покрити с медгелове. Исках да ги отлепя като корички от рана. Възстановявах се бързо, но потърсих с мисъл извънземните бионанити в системата си и ги препрограмирах да ме регенерират по-бързо. Бяха толкова примитивни без помощта на човешкия разум, който ги бе усъвършенствал. Това, че можехме да превърнем цял извънземен вид в технология, с която да се възнесем, показваше недвусмислено превъзходството ни и правото ни да господстваме над Вселената.

Бях обездвижен със здрави на вид окови. В скалата бяха вковани тежки вериги, а оковите бяха здраво споени около китките и глезените ми. Никъде нямаше да ходя скоро. Надявах се да не се стига до унизителни сцени — да плувна в собствените си нечистотии или да избълвам струя от повръщано към посетителите си.

Покривалото се премести и в пещерата пристъпиха притеснени Езичника и Мадж. Опитах се да си придам уплашен, разтревожен вид.

— Хора, какво става? Къде сме, мамка му? Кой крещи? Защо съм окован?

— Какво помниш последно, Джейкъб? — попита Езичника.

— Обира ни. — Ококорих се. — Сивата дама… Мамицата му! Какво става?!

Опитах се да си спомня какво е да си непрестанно уплашен и да го придам на тона си.

— Бил си заловен — каза ми Езичника.

Загрижеността по лицето му беше толкова жалка, че ми се прииска да го заплюя. Кожата му, празна като мях, се изду и раздвижи. Една от мухите по мъртвата му плът припъпли през физиономията му.

— Аз не…

— Не помниш нищо, нали? — попита Мадж, разгневен.

— Какво стана?

— Изби много кивита, включително Муцуна — разясни ми Мадж.

Мамка му, само Муцуна. Защо Демиург го беше преобразил в Ролистън? Може би защото и двамата имаха нокти.

— А Мораг?

От смутения, уплашен тон, който прозвуча в гласа ми пряко волята ми, ми се догади. Едва не повърнах, когато видях скръбта на Езичника.

— Съжалявам, Джейкъб…

Опитах се да си спомня какво е. Какви емоции трябва да изиграя.

— Не…

Отначало малко ужас. Примесих го с отрицание. Но не ми прозвуча искрено. По стените се процеждаше кръв и ме избиваше на смях.

— Спести ни го, вече минахме през това с Рану. Вече можеш да започваш с изисканите си генитални бълнувания на латински. Няма да те пуснем — заяви Мадж.

Престорената ми болка премина в смях. Езичника поклати глава съжалително. Това ме ядоса. У мен нямаше нищо, което този смачкан стар човечец да съжалява. Беше в присъствието на висше създание. Представих си ги двамата, разглобени на съставни части, но поддържани живи, пришити един към друг, свързани с устройство, тъй че да се усещат взаимно, принудени да пеят в агонизираща хармония. Започнах да се възбуждам.

— Е, не мога да бъда убит, но тялото ми тук може, тъй че трябва или да ме държите пленен неопределено дълго, или да ме убиете. — Съсредоточих се върху Мадж. — Няма да ме убиеш, Мадж, нали? Бяхме толкова добри приятели — примолих се подигравателно.

— Нищичко ли не чувстваш към Мораг? — попита Езичника.

— Чувствам. Не съм чудовище. Ставаше за чукане. Очовечих я. Чаках с нетърпение момента да я пусна отвисоко, да я направя по-жалка, отколкото беше, когато я намерих. Няма нищо по-нищожно от професионална жертва, която си мисли, че е човек. Не ми ли вярваш? Сигурно е хубав труп. Може да я употребиш. Само дотам би могъл да го докараш с псевдобащинските си развратни щения, дъртако.

Езичника подскочи като ударен.

— О, моля ти се. Просто казвам, каквото всички си мислим. Толкова е освобождаващо най-после да говорим истината, не мислите ли?

— Копелдак — просъска Езичника. — Нищо не си очовечил. Всичко постигна сама.

— Разбирам защо те смущава това, че съм чукал малтретирана тийнейджърка, за да излезе нещо от нея. Все едно почти съм се възползвал, нали? Но никой от вас не каза нищо.

Наслаждавах се на възможността да съм прям. Наслаждавах се и на отвращението по лицата на Езичника и Мадж, защото знаех, че у себе си усещат семенце съмнение и самоомраза, каквито бяха слабаци. Освен това разбираха, че съм прав.

Кожата на Мадж се обели от лицето му насред ням крясък, после се разкъса и се отвори до кокал. Приличаше на дисектирана жаба.

— Продължавай така и ще накараш Джейкъб да се чувства два пъти по-зле, когато си го върнем — каза Езичника.

— Не му обръщай внимание. Проси си реакция — каза Мадж. — Това не е Джейкъб, а марионетка с ръката на Демиург в задника си.

— Сигурно много би ти харесало, нали, педалче?

Забавно, Езичника трепна при думата, не Мадж. Той само се засмя невесело.

— Само това ли? Безобидни пуберски обиди? Чувал съм я тая дума. Стара, безсмислена. Само тук-там някои примитиви я използват.

Усмихнах се на иронията някой като него да ме нарича примитив.

— Но си я чувал, нали? И е боляла? Някой ти я е казвал в кофти моменти? Горкият Мадж, животът ти е просто низ от свръхкомпенсации.

— Колко проницателен стана изведнъж.

Въпреки сарказма го познавах достатъчно добре, за да усетя, че съм го уязвил.

— Как е тъпкачът ти, чернилката?

— Още една дума отпреди триста години? Звучиш като оня малоумник Месер в Подвижния град.

При все това не успя да прикрие реакцията си. Не използвах думата заради различния цвят кожа, който аз и Мърл имаме, а заради омразата, която пораждаше. Расистът е глупак, който подценява племенния си враг. Расизмът е израз на боязън, а расистът се опитва да се издигне за сметка на другите. Омразата и насилието са естественото ни състояние, нашият къс от божественото. Всеки от нас е остров, сам и непрестанен извор на омраза срещу другите — а ако е слаб, и срещу самия себе си. Тотално, безогледно, непрестанно насилие срещу всички е наш стремеж и наше право по рождение. Насилието е единственият себеизраз, който значи нещо. Омразата — единствената смислена, автентична емоция. Само това можем да почувстваме наистина. Останалото е фасада, която издигаме, за да си играем на така наречената цивилизация. Хората продават децата си за дрога и го наричат цивилизация. Докога ще се самозалъгваме?

— И все пак, как е?

— Не толкова хубав, но с кеф ти срита задника. А, това ми напомня: само заради мен и Езичника си жив. Майка и хората й те искат мъртъв, Мърл те иска мъртъв, тъй че ако искаш да продължиш съществуването си, може да си малко по-отзивчив, шибаняк.

Не можах да се сдържа — разсмях се.

— Добре тогава. Я ми кажете, какво си мислите, че постигаме в момента?

— Искаме си Джейкъб обратно — рече ми прямо Езичника.

— Да не би да ти звуча като човек, който е срещнал лош вирус в нета и невралните му жици малко са се кръстосали?

Езичника поклати глава с нещастно изражение. Кожата му се подпали, почерня. Закапа, а плътта му се овъгли.

— Не можеш да преиначиш това по религиозному и да ме превърнеш обратно в уплашената бъркотия, която бях. Не са ни промили мозъците, заблуден дърт тъпанар. Получих откровение. Приех факта, че съм Джейкъб, такъв, какъвто съм сега.

— Сигурен ли си, че така искаш да си ограничиш вариантите?

Отново се разсмях. Мадж се правеше на корав.

— Или можем да те измъкнем от него — рече ми Езичника.

— Наистина? Знаете как, така ли? — Беше им изписано по лицата, че нямат представа. — Няма какво да измъквате. Има само Джейкъб. И какво ще правите сега? Ще ме убиете? Ще ме държите тук? Ще ме пуснете? Кое?

Нямаше отговори, само мрачни изражения.

— Или може да се присъедините?

Мадж се засмя.

— Ти ненормален ли си? По-скоро бих лапал пишката на Ролистън.

— Ей, всичко е възможно — отвърнах. Макар да не виждах как ще стане. — Помислете. Цялата болка, целият страх ще изчезнат. Най-после ще сте част от нещо, което има смисъл, ще създавате, вместо да се размотавате като отчуждени аутсайдери, на които целият свят им е крив.

— Мда… виж, няма да стане — повтори Мадж.

Беше се сгърчил, прегърбил, а мускулите му така се свиха, че изпотрошиха костите му. Той се смаляваше ли, смаляваше, докато се опитваше да разговаря с мен.

— И какво? Ще убиеш стария си приятел? Единствения човек на света, който може да те понесе за повече от пет минути?

— Ти самият би ме убил на момента — отвърна той.

Беше прав. Мислех как да разкъсам гърлото му със зъби, ако ме доближи.

— Затова е всичко, нали? Да убием тялото на приятеля си? Да ни падне още малко бойният дух? Да изцедиш възможно най-много от това оръжие с лицето на Джейкъб? Ролистън и сие наистина търсят къде боли най-много, нали?

— Просто психологически игри — рече Езичника неубедително.

— Не. Омраза с всички възможни средства, нали така? — попита ме Мадж.

Предпочетох да не му отвръщам.

— Ще видим можеш ли да избягаш достатъчно далеч, за да не чуеш изстрела, стари друже.

Мадж и Езичника излязоха от пещерата. Зачаках.

Взирах се в прегърбената синьокожа вещица с двата криви зъба като надгробни плочи и дългите, заострени черни нокти, които ми напомняха на гневен Ролистън. Бях се издънил. Тя беше още жива.

— Как?

— Улучи ме право между очите. Но в шлема. Единият ти изстрел обаче ме перна по главата, почти ме уби.

Дори прероден се смущавах от пресипналия й, рязък като счупено стъкло глас.

Демиург ми беше показал Сивата дама. Сивата дама никога не носи шлем и я бях улучил в главата, което ме бе заблудило. Но и така замалко да успея.

— Защо ме излъгаха? — попитах.

— Мисля, че е бил последен опит да видят останало ли е нещо от Джейкъб.

Разсмях се.

— Аз съм Джейкъб.

Тя също ми се присмя — звук като от нокти по училищна дъска.

— Не мисля.

Дърпах се, колкото можех. Дори вкусих малко от кръвта на Езичника, когато го ухапах по ръката, направо през бронята. Сигурно навредих на себе си повече, отколкото на него, но кръвта в устата и по лицето ми ме преизпълни със задоволство. Все пак успяха да ме включат. Което, разбира се, исках.

Мястото беше ново: открита, просторна стая в нещо като старинен град. Помещението беше нависоко, гледката — надолу от хълм, към плетеница от древни улици и преки, покриви и шпилове. Подухваше сутрешен ветрец, но се предполагаше да е топла страна. Пламтящото кълбо на слънцето се заиздига и зазвуча сутрешна молитва — значи беше някъде в Близкия Изток. По-точно в добра мрежова симулация на град в Близкия Изток.

Езичника бе с традиционния си друидски аватар. Приличаше на смахнат глупец от детско визфилмче. И пред него, и пред Мораг грейваха и се стопяваха светлинни глифове. Нямаше да им помогнат.

Седях на простичък стол пред простичка маса. На масата имаше чаша вода, нищо повече. Около масата и стола кръжеше светлина, на педя от пода — навярно ограничителна програма.

Идиоти. От всичко най-напред се научих да нахлувам в системи. Мога да премина през всяка отбрана. Изпратих малък черен огнен език. Щях да заключа съзнанията им тук. Щях да си поиграя с времевите рамки и да ги пусна в цикъл от изтезания, докато се справя с другите. После щях да дойда да си поиграя с Мораг, докато разбере какво представлява в мое присъствие. Бяха ми се хвърлили право в ръцете.

Светлинният кръг спря черния пламък. Втора неприятна изненада за деня. Черната Анис се обърна и ме изгледа, вдигнала вежда.

— Да не ни мислиш за идиоти?

— Е, съдя само по досегашния си опит, тъй че да. Това мрежичката на маорите ли е?

Не отвърнаха. Откъде онзи беше взел парчето код? Сигурно от ИИ-аберациите.

— Но се радвам, че си жива, след като някога бяхме толкова важни един за друг — рекох й.

— Да, това обяснява опита да ме застреляш.

— Любовта боли, а и не че съм дребнав, но ти стреля по мен най-напред.

— Падаше ти се.

— Задето изчуках Фиона ли? Значи ли, че ще ме гръмнеш пак, ако ти кажа, че изчуках и Джоузефин?

Облегнах се назад и се усмихнах.

Езичника спря да прави, каквото правеше. Черната Анис ме изгледа и неочаквано се усмихна.

— Няма да убием Джейкъб, каквито и историйки да измислиш.

— Ще те чукам и в тази форма, ако искаш, но няма ли да е по-хубаво, ако беше милата малка Дева на цветята? Не се преструвай, че не си жертва, не ти отива — а и двамата знаем, че не лъжа за Джоузефин.

Езичника хвърли неспокоен поглед към Черната Анис, но тя просто се върна към работата си, все така усмихната.

— По-добра е от теб, да знаеш. По-умела, по-отдадена, по-страстна.

— Да беше си останал при нея.

Чувах я как скърца със зъби.

— Не. Трябваше да се върна при теб. Нали това искаш да чуеш? Боиш се да не те изоставят. Сестра ти е заминала. Майка ти те е продала. Аз те зарязах заради едно бързо с наконтена кучка. Горката малка Мораг Макграт.

Черната Анис вдигна глава.

— Да не мислиш, че си първият, дето е спал с мен и после ми е говорил гадости? Мадж беше прав, пълно клише си.

— Мораг, аз съм мокрият ти сън. Аз съм точно каквото искаш. — Още смях от нея, още нокти по дъската. — Подозирам, че си едно от най-нежеланите човешки същества в историята. Мисля, че има абортирани ембриони в някоя кофа за боклук някъде, които са били по-желани от теб.

— Стига глупости — рязко се включи Езичника.

— Защото я обичаш ли? Защото я желаеш? — попитах го.

— Тя е ценен член на… — Той се запъна, осъзна колко недоклатено звучи.

Мораг му хвърли гневен поглед.

Обърнах се към него.

— „Стига глупости“ ли, Езичник? Защо само аз говоря истината тук? Цялото менторство, бащинската ти грижа, когато, разбира се, не я обвиняваш, че е извънземна курва. Само чакаш да й се включи комплексът на Електра, нали така, че да дойде да си поиграе с татенцето, което също я е изоставило. Не те е грижа за нея. Тя е стока, някаква си женска с хубаво тяло. Само за това ти пука. Както и на всички останали.

— Това не е…

— Млъкни, Езичник — сряза го Черната Анис. — Не ми трябват патерици за самочувствието. Знам коя съм, как гледат на мен хората.

— Защо тогава спах със Сивата дама?

— Защото си болен.

— Старият, слаб Джейкъб го направи, и ти го знаеш.

— Тя го е изнасилила — заяви Черната Анис, но не звучеше докрай убедена.

Аз само я изгледах. Знаеше истината.

— Цялата велика цел на коварните ти сплетни е да ме разплачеш, така ли? — попита, вече по-гневна.

— И двамата знаем, че ще се случи. По-скоро — би се случило, ако можеше още да плачеш, ако не си продаваше човечността, за да си повече като мен, нали така?

— Върви на майната си, ти не си човек. Ти си компютърна програма, нечий продукт, нищо повече.

— Да. — Погледнах към Езичника. — Негов продукт.

Туше. Дори на аватара на Езичника му личеше вината. Продължих:

— Здрасти, тате. Искаш ли и от това свое дете да се възползваш? Всъщност, чудесна бащина фигура си, знаеш ли? Как е Бог? Последно разбрах, че е увесил нос и иска да се самоубие.

— Мисля, че трябва да не му обръщаме внимание и да действаме по-бързо — каза Езичника. Прозвуча почти така, сякаш го мислеше.

— Виж, разбирам, че се чувстваш като всепомитащо зло, но всъщност си просто шибан дразнител в момента — каза ми Мораг.

Това ме ядоса. Тя щеше да страда много.

— Съжалявам, скъпа. Това, което се опитвах да кажа, преди да ни прекъсне татенцето, е, че няма нищо. Нищо не струваш в леглото в сравнение с разни пияни богаташки и елитни убийци, но не само ще те приема обратно, но и ще ти дам каквото искаш. — Мораг само се засмя и поклати глава, а сплъстените й черни кичури се люшнаха насам-натам. — Виж, разбрах. Изнасилват те отново и отново, откакто майчето те е продало. Така де, знам, че му викаме проституция и си казваме, че е редно, защото плащаме — един вид работа е, нали така, — но наистина знам какво е било за теб. Нещо повече — трябва да се преструваш, че ти харесва. Сигурно си била добра в това, защото беше в по-класната част от Забраненото удоволствие, а не в контейнерите, надупена на някоя въртележка. Значи е започнало да ти харесва, нали? Затова си отвори краката за мен и Посланик. Отваряш ума. Отваряш краката. Каква е разликата? Просто още едно нахлуване и оскверняване, нали, Мораг? Но ще те приема обратно. Ще те употребя, ще те нараня, ама толкова много. Ще те разкъсам, ще те дам и на други, макар че трудно ще паднеш по-ниско от това да имаш извънземен в главата, обаче ще ти се иска още и още. Обещавам ти.

Облегнах се отново, усмихнат.

И двамата се взираха в мен с нескрит гняв и омраза. Хубаво. Браво на тях. Да видим могат ли да им се отдадат, да живеят чисти и свободни от двуличие и лъжи.

Бях сигурен, че ще е Мораг. Все пак бях достигнал до онези техни мрачни дълбини, които всички понякога обитаваме. Е, аз вече не. Но пръв се прекърши Езичника и направи, каквото исках.

— Копеленце мръсно!

Наистина не мислех, че е възможно аватар да изглежда толкова разгневен. Беше наистина много добър хакер, но волята му за нищо не ставаше. Нищо, щяхме да го оправим. По върха на жезъла му заигра бял пламък. Беше нападение, което навярно би изпържило повечето хакери толкова здраво, че главите им във физическия свят да пламнат, но тук само щеше да развали кръга и тогава щях да им изям душите.

Черната Анис сграбчи Езичника, преди да успее да активира програмата, и го блъсна в каменната стена в другия край на стаята. Около тях зажужаха глифове и тя спря програмата му. Демонстрира му сила, която Езичника нямаше как да пренебрегне. Бях сигурен, че е на косъм от това просто да се предаде.

— Или имаш дисциплината да не обръщаш внимание на голите му приказки, или се махаш. Аз ще довърша. — Все едно слушах грохот на падащи по склон канари. Бях толкова близо… — Той точно това иска. Някой да развали кръга.

Езичника не беше способен да я погледне. Що за идиот добавя във външния вид на аватара си възможността да изглежда стъписан от мъка? Трябва да си поживеят. Бездруго не е истинско. Черната Анис го пусна, а той просто се сви в основата на стената. Тя се обърна към мен. Ах, какво исках да й сторя само!

Вратата се отвори и влезе още един добре оформен аватар. Изненадах се. Аватарът изглеждаше стар, по-стар дори от Езичника. Защо някой би се състарил виртуално? Носеше дълга ленена роба и панталони, а над робата — някаква бродирана жилетка. Бродерията се повтаряше върху феса му, а на краката си носеше прости сандали. Ленът сякаш сияеше на утринното слънце. Погледна Черната Анис и Езичника.

— По-добре да си вървите — рече с културен, изискан глас.

Акцентът бе близкоизточен, от Земята. Черната Анис кимна. Вещицата и друидът изглеждаха толкова не намясто до този мъж.

— Бездруго приключихме. Нали разбираш правилата? — попита Черната Анис.

— Така мисля. Не прекъсвам кръга — рече мъжът.

Е, ще я видим тая работа.

Черната Анис дори не ме погледна, докато извеждаше Езичника, едва ли не мъкнейки го за врата. Той обаче ме погледна: гневен, омерзен, но и победен. Мораг се владееше тук, но щом излезеше от мрежата, щеше да избухне в рев.

Мъжът придърпа един стол срещу мен. Разбира се, не наруши кръга.

— Мисля, че е много по-лесно да нараниш онези, които познаваш и обичаш — каза той.

— Знаеш, че не ги обичам.

— Ти? Не. Но Джейкъб ги обича, а това ти дава предимство. Намирам за интересно, че единствената ти власт над тях идва от обичта ти към тях и тяхната към теб. Извратена обич, разбира се, но все пак…

— Наистина ли? С това ли започваш? Че любовта е сила?

Не сдържах презрението в гласа си. Не че се опитвах, де.

Той се засмя.

— Да, звучи изтъркано, казано по този начин. Лесно може да го приемеш цинично, но и така е вярно.

— И какво правим тук?

— Ще поговорим малко. — С други думи, ще пуснеш колкото можеш повече диагностични програми и аналитични схеми, за да разбереш повече за мен. — После малко ще се помоля. Ще ми се и ти да се присъединиш, но не виждам как би било възможно. — По-скоро ще се опиташ да пишеш код, защото мислиш, че старият слаб Джейкъб е някъде тук. Не е. Слети сме. Аз съм в месото, а не в машината, старче, но ще го разбереш по трудния начин.

— Как да те наричам? Екзорсист? — Той се позасмя. — По-добре ли ще се чувстваш, ако изглеждам така? — Направих проста промяна. Аватарът вече не приличаше на мен, а на звяр. Изражението на мъжа трепна. Не заради козелоглавата ми форма, а заради контрола, който показвах. Пълен контрол над обкръжението ми, с изключение на шибания кръг.

— Казвам се Салем — рече той, мълниеносно върнал си самообладанието.

— Това убежището ти ли е?

— Копие на част от него. В изолирана система сме.

По дяволите. Но не можех да кажа, че съм изненадан.

— Какво би трябвало да е?

— Едно място, където идвах на уроци като момче в Йерусалим, преди войната.

— Ама ти наистина си стар. — Той се усмихна. — А защо всички сте толкова сантиментални?

— Връзки, идентичност. Мисля, че е част от това да се чувстваш удобно в кожата си.

— Ако искаш, ще ме почувстваш под кожата си. Търсиш ли единение с Бог?

Той отново само се усмихна. Подраних. По-късно щяхме да минем на това.

— А какво общо има това с теб? — попитах.

— Дълг ми е.

— Значи си екзорсист?

— Мисля, че е дълг на всекиго да помага, когато може.

— Страхотно. Ами тогава, ако може, развали кръга, това много ще ми помогне.

— Тук съм, за да помогна на Джейкъб.

Приведох се напред и отчетливо произнесох:

— Аз. Съм. Джейкъб. Кога ще го разберете, бе, хора? Нищо ми няма.

— Ти си зъл джин, който е обладал тялото му.

— Това ли ти казват аналитичните програми?

Не. Беше му изписано по лицето.

— Имаш силата на ифрит…

— А ти си шибан префърцунен знахар. Защо не ме замериш с малко маймунски кости?

Той трепна, когато изругах. Хубаво, харесвах деликатните хора.

— Това е просто терминология. Наистина ли смяташ, че не знам какво си?

— Аз съм Джейкъб Дъглас и не, изобщо не знаеш какво съм. Ако знаеше, нямаше да си тук, шибаняк.

— Нужни ли са ругатните?

— Що не си го начукаш?

— Подобни приказки те принизяват.

С удоволствие бих спрял да му говоря на този лицемерно праведен задник. Маската на спокойствието не падаше от лицето му и започваше да ме дразни, но ми трябваше пролука. Някакъв начин да го ядосам и да ми налети.

— Намирам утеха в Аллах от горделивостта, езика и докосването на Шейтан, прокълнатия — промълви той на себе си.

Не можех да не се засмея. Като сценка от Средновековието. Но имаше нещо в думите му, което не ми се понрави.

— Уплашен ли си? — попитах.

Той кимна и отвърна:

— Много си опасен.

— Не е нужно. Идва истински бог, а не някакъв успокоителен блян, с който да оправдаеш омразата и насилието…

— Нещо, което не е било проблем от Последния човешки конфликт насам. Омразата и насилието са дело изцяло на господарите ти, доколкото мога да преценя.

— Прекъсна ме.

— Моите извинения.

Сякаш наистина ми се извиняваше. Сякаш обноските имаха значение. Аз, от друга страна, бях ядосан, че се унижавам да говоря с този суеверен пещерняк, дето искаше да слуша само себе си.

— Ние предлагаме възможност, върховната възможност за принадлежност, за ставане на част от това, в което ще се превърне човечеството. И получаваме атаки в отговор. Освен ако не смяташ, че човечеството се оправя чудесно в момента.

— Мисля, че е опростенческо да стоварваме цялата вина върху плещите на Кликата. Много по-сложно е. Но със сигурност играят важна роля за сегашното състояние на човечеството, не мислиш ли?

— Раждането боли.

— Особено когато е отровено.

— И какво тогава? Ще абортираме прераждането на човечеството? Ще останем скотове?

— Не мисля, че можем да насилваме подобни неща.

— Насилено е само защото се съпротивлявате.

— Защото някои не искат да живеят като вас.

— Не. — Това наистина ме разгневи. — Не това е причината за съпротивлението. Причината е страх. Всички имаме възможност за нещо по-добро, за нещо повече, а примитивите са твърде уплашени, за да прегърнат това. Никой не се опитва да разбере, само размахват ръце като разглезени деца, които не получават, каквото искат.

Салем се облегна и се усмихна.

— Е, поне напредваме. Моля те, искам да разбера. Кажи ми от какво се боим.

Отвърнах на усмивката му.

— Пусни ме.

— Знаеш, че няма да го сторя.

— Тогава възпрепятстваш свободния обмен на мисли.

— Не и докато държиш този мъж, Джейкъб, в плен.

Това започваше да се превръща в затормозяваща групова мастурбация.

— Аз съм Джейкъб и мисля, че го знаеш.

— Мисля, че си го асимилирал. Против законите на хората и Бог. Нямаш право на това. Трябва да си вървиш и мисля, че го знаеш.

Като че ли бяха изпратили най-спокойния човек на света да говори с мен. Къде е Езичника, когато ти трябва?

— А диагностиката ти е казала, че Джейкъб се е възвисил. Че вече е нещо друго. Както знае, че твоят бог е истински само като обвързана в мрежата халюцинация, кух призрак в невроните ти. Ние можем да предложим нещо истинско.

Представях си как изглеждат вътрешностите му. Какво ли би било да ги извадя, да се окича с тях? Не разбираше ли, че хората са нищо за нас? Пособия и толкова.

— Старче, познавам и ангели, и безмерен ужас — рекох му, чудейки се какво още да кажа.

— Познаваш паднали ангели, само това.

Той се усмихна. Беше открил нещо.

— Какво? — Пренебрегна ме. — Не разбираш ли, че сме в повратна точка от еволюцията? Остарелите ти вярвания ще отстъпят пред нещо истинско.

— Не е истинско, а технологичен кошмар, подхождащ повече на фантазиите на Мери Шели, отколкото на Божието съзидание, но това е просто мое мнение. Ето го проблемът, когато двама души спорят за вяра. Няма да ме убедиш, че греша, защото имам вяра, нито пък аз ще разубедя теб. Тъй че можем само да се опитаме да приемем разликите си и може би да ги разберем.

Спокойствието му ми късаше нервите, приличаше ми досущ на самодоволство.

— Не ти предлагам вяра. Предлагам ти доказателство. Предлагам ти реалната, лична връзка с Бог, за която ти и всички хакери толкова копнеете.

Все едно говорех с абориген.

— Мисля, че не е възможно нерелигиозните да разберат, че вече имаме и чувстваме връзката, която описваш. Истинска е за нас, колкото са за теб твоите оплетени в мрежата технологични създания.

— Дори да знаеш, че са лъжа?

— Очевидно не го знам. Всъщност вярвам в обратното.

— Салем. — Започвах да скърцам със зъби. — Разбираш ли какво ти предлагам? Предлагам ти възможността да станеш втори Мохамед.

— Мисля, че ми предлагаш да говоря от името на една заблуда.

Нямаше никакво колебание. Тесногръдието му бе всепомитащо.

— Нали схващаш, че заблудата си ти, мамка му?!

Вече му крещях. Толкова бях бесен. Изражението му стана сериозно, далеч не толкова добронамерено.

— Има само един Бог и Мохамед е неговият пророк.

— Ти ходиш сред окаяници и неверници, шибан двуличник!

— Само Бог може да ме дари с разбиране за мястото ми. Само той може да ме съди.

— Не е истински, мамицата му! — Той трепна. — Истински е само онзи жалък ИИ на Земята.

— Заблудена програма с кощунствено име.

— Това, което си видял, не е това, което мислиш. Толкова си уплашен, че отричаш моментално всичко истинско в полза на измисления си свят.

— Ти си просто един затвор, сложна компютърна програма с величави самозаблуди.

Вече бях на крака.

— Мисля, че ще видиш какво съм, знахарче! — изкрещях му.

Само ме изгледа съжалително. Що за неуместна наглост. В сравнение с мен този бе по-мизерен от кървава диария.

— Кажи на Мораг „извинявай“! — продължих да му крещя.

Не! Чакай. Не го казах. Защо да му го казвам? Тя беше съсъд за удоволствията ми, просто жертва, нищо повече.

Салем прорида. Не, не беше той. Бях аз.

— Ще накарам семейството ти да гледа как чукат трупа ти!

— Няма с какво да ме уплашиш. Аллах ме пази.

— Ще намеря всичко, за което те е грижа, и ще го унищожа! Ще ти покажа, че богът ти е лъжа! Ще изнасиля децата ти и техните деца пред очите ти!

Блъсках се в кръга, причинявах си болка, а енергията се концентрираше около мен на местата, където се удрях в бариерата. Това не беше човешки код.

— А ти имаш само страх. Толкова съжалявам — каза Салем.

Чувах го. Всяка дума, всяко дело, и бях аз. Знаех това. Чувах го, но звучеше различно и разкривено, като звуци във вода.

Чувствах се като екзотична птица, домашен любимец в позлатена клетка на някой богат корпоративен шеф. Клетката бе украсена с гравирани шарки, толкова сложни и изкусни, че не изглеждаше истинска. Но си оставаше затвор. Висеше в пълен, непреодолим мрак.

Имах време да мисля за стореното. За предателството, за коварството на Демиург и за убийствата, които бях извършил заради него. За Думите ми към Мадж и Езичника. Към Мораг.

В някои отношения бих приел чудовището с отворени обятия. Бих се съгласил по-бързо да се присъединя към останалото от себе си, да се превърна изцяло в чудовището. Макар че най-доброто би било да си пусна куршум. Нямах какво да предложа, само още болка и лъжи. Сякаш от цяла вечност не можех да предложа нищо друго. Не разбирах защо приятелите ми продължават с това.

Бях подценил тотално колко ми беше ядосан Ролистън. Изтезанието ми бе фино, филигранно — дума, която не съм използвал никога, но беше точно такова. Да ме превърне във всичко, което ненавиждам. Да ме използва като оръжие срещу онези, които обичам, но да ме държи в плен и да виждам какво правя.

Дали звучах спокоен? През повечето време само крещях. Спях, когато и той, не сънувах нищо, само се будех и пак крещях.

Не и сега. Сега лежа върху студения метален под на клетката си, свил съм се на топка, треса се и плача като уплашено дете. Чувам се как беснея срещу онзи, набожния.

Усещам нещо песъчливо по кожата си. Нещо се рее към мен, понесено от топъл вятър. Тук не би трябвало да има вятър. Отварям очи. Подът на клетката ми е посипан с пясък. През решетките навява още. Сядам и се заглеждам в този вятър отникъде, който си играе с пясъчните зрънца по пода.

Кух съм. Нямам сила за нищо повече от омраза, най-вече към себе си. Превърнал съм се в най-лошото, което мога да си представя. Страхът е излишен.

При все това нещо ме погъделичква по тила, някъде дълбоко във влечуговия ми мозък, когато то се издига от пясъка. Пустинен призрак в роба, главата му скрита под яшмак, забулил чертите му, ако изобщо имаше такива. Призракът се оформя от пясък и постоянно се възстановява, докато вятърът издухва пясъка му в бездната.

— Какво си ти? — питам.

Гърлото ми е разкървавено и подуто, но това не е истинският свят.

— Аз съм компютърен вирус с ИИ и ограничени вербални възможности. Съжалявам, но това ще боли. Много.

Мисля, че ми говори на арабски, но някак го разбирам. Разпознавам гласа на набожния старец.

— Какво ще боли?

— На колене! Точно така, на колене, шибаняк! — Мускулите ми се разтягат, а устата ми е зинала чудовищно. Гняв, а не контрол над иконата ми ме кара да изглеждам като звяр, докато крещя на това нищожество, проснато пред измисления си идол на изток. — С лице към мен! Към мен, шибан страхливец!

Трябва да коленичи пред мен, както е редно, дори да съм окован бог. Не бива да коленичи пред някакъв идол на изток.

Започвам да му разказвам какво ще сторя с него и с всички, за които го е грижа. Хората казват, че подробностите в подобни приказки са просто порнография, но аз знаех, че те ще му нарисуват образи в главата. Мисли си, че се моли. И двамата знаем, че се крие от мен, твърде много го е страх, за да ме гледа лице в лице. Сега по-спокойно. Шепни му, това е по-ефективно от крясъците.

Зяпвам от ужас, когато лявата ми ръка се превръща в живак и изтича на пода, от пръстите до рамото. Тогава идва пламъкът. Пак започвам да крещя, но от болка. Агонията препуска през всяка моя фибра.

Страх, ужас, неверие. Това не може да ми се случва. Категорично невъзможно е. Само аз имам власт тук. Само аз. Трябва да предупредя…

Опознавам болката наново. Мислех си, че досега съм крещял. Не съм.

Сигурно това е да се родиш. Светлина и болка, ужасна болка по-точно, само че аз искам да се скрия от светлината. Да пропълзя в мрака, да забравят за мен, докато ме мачкат спомените за всичко, което съм направил.

— Джейкъб?

Благ глас, изпълнен с истинска загриженост. Още по-зле. Опитвам се да се оттегля в ъгъла на ярко осветената стая. Салем се пресяга към мен. Отдръпвам се.

— Свободен си. Ифрита го няма — успокоява ме.

Не осъзнава, че помня всичко, усещам всичко.

Отваря се вратата. Черната Анис. Не я наричай Мораг. С нея — Езичника. Изглеждат не намясто тук. Мораг — не, Черната Анис — застава на прага. Съдница.

Пристъпват към мен. Черната Анис поглежда към Салем, той кимва. По лицето на стареца играе безпокойство. Тя се пресяга към мен. Опитвам да се отдръпна още, но вече съм опрял гръб о каменната стена. Ноктестата й длан ме докосва като Смъртта. По гърдите ми се разкривява черна мълния. Изкрещявам отново, когато обратната връзка поразява тялото ми във физическия свят. Толкова е силна, че куплунгите ми задимяват, синапсите ми се пържат, подсиленото ми, почти изцяло механично сърце може да спре всеки миг.

Все едно потъвам в тъмни води. Последното, което чувам, е крясъкът на Езичника, „Не!“, а после той се хвърля към Мораг. Твърде закъсня, Езичник. Тя изчака. Изчака да стана отново аз. Хубаво. Падаше ми се.