Война в небесата

22. Ново Уту Па

Намирам се насред голямата зала в Дайнас Емрис и горя. Около мен пламва и камъкът. Крещя. Част от крясъците са членоразделни: „Къде е тя?!“, отново и отново.

Езичника не знае какво да каже.

— Сам си го причиняваш! — крясва ми.

Просто няма как да овладея толкова болка. Усещам я през морфина, през изкуствената кома. Плазмата значи моментална, неспасяема смърт, освен ако не си Балор или Ролистън. Търпя всички последици, но смъртта така и не идва. Мисля, че долавям и друга болка отвъд пламъците. Човешкото съзнание не е създадено за това. Сякаш съм в библейския Ад, за който говорят християните. А може би съм мъртъв. Извършил съм много гадости в живота си, но нищо толкова лошо, че да заслужа това.

Поставят ме в обвивка от топло месо. Месото диша. Има собствен пулс. Още болка, още наркотици. Много по-лек съм, по-лесно ме пренасят: ами да, сега имам само половин тяло и би трябвало да съм мъртъв.

Насред голямата зала в Дайнас Емрис съм. Още горя.

— Чуй ме, Джейкъб. Сам го правиш. Това е неврологичен пренос. Тялото ти изгоря и умът ти го превръща в истина и тук, в мрежата.

Знам това. Вече подпалвам камъните.

— Къде е тя?

Езичника няма отговор. Как да ми каже, че тя се крие от мен?

Отново Дайнас Емрис. Само тук имам някакво подобие на живот.

— Не искам да умра в Космоса — казвам на Мадж.

Аватарът му прилича на него. Трябва ми уста, за да му го кажа и във физическия свят, ала вместо уста имам само овъглена каша.

— Няма да те оставя да умреш в Космоса, друже. Ако се окаже, че няма да ни приберат у дома, ще те отърва от мъките със собствения ти лазер.

— Но така бих умрял именно в Космоса — отбелязвам.

— Е, да, ама поне няма да ти свърши въздухът и да се задушиш бавно.

— Искам да знаеш, че си ми огромна утеха. А защо не ми спестиш време и не го направиш сега? Бездруго нищо не е останало от мен. Направи го сега.

Обикновено Мадж би презрял подобна молба, в този момент обаче ми изглежда смутен.

— Изгубеното ти пораства обратно… това, което плазмата ти отне.

Обикновено Мадж няма проблем да ме гледа в очите, а тук очите ни не са лещи.

— Това не ми харесва.

Вече ме поглежда.

— Метал и пластмаса или извънземни нанити, каква е разликата? Трябва да спреш да търсиш лесен изход.

Къде е Балор, когато ми трябва? Би ме убил на мига.

— Къде е тя?

— Виж, мога да обясня. Реагираш пресилено на…

— Не искам обяснения. Къде е тя?

Трябва да си поприказвам с нея за предателството.

— Твърде е уплашена, за да те види. Изходът, който Салем ни осигури, е отличен.

— Електромагнитен катапулт за руда е. Гравитацията от ускорението ще ни смаже.

— Не и ако използваме екзоброните. Животоподдържащите им системи те пазят жив, докато…

— Регенерирам? Като дъждовен червей? Ами ако не искам?

— Чуй се само, човече… Солосо и Странната оцеляха. Исках да знаеш. Според информацията флотилията на Ролистън ще отпътува след няколко дни. Трябва да се върнем бързо. Това е последната ни надежда.

— Не ви трябвам.

— Не искаш да умреш тук, друже. Насред мазните пръдни.

Имаше право.

Мадж ми показа записа след това. През цялото време бях здраво упоен. Солосо и Странната се сбогуваха с нас. Солосо беше споменал, че ще е неразумно да се връщаме в Моа. Не можех да си представя защо изобщо бихме искали.

Измъкването беше изненадващо просто. Салем имаше набито око за слабости в системите за сигурност. Присъединихме се към рудна доставка. Езичника, Мораг, Мърл, Мадж, Рану, Кронин и аз носехме откраднатите екзоброни. Наричаха се Хелиони. Сложиха ни в сандък и го напълниха с противоускорителен гел, същия, който използвахме за спускането си. След това ни контрабандираха в товарното помещение. Дори нямаше нужда от хакване, само фалшифициран баркод. И зачакахме.

Дори в безсъзнание усетих спираловидното ни ускорение по електромагнитния катапулт, изстрелващ товарите в орбита. И обгорената ми, и наново порасналата ми плът почувстваха ужасяващото налягане. Сякаш всяка кръвна клетка се спука. Въпреки гела сандъкът ни се премести от предния в задния край на контейнера. Дори органичните компоненти на Хелионите се превърнаха в една огромна рана.

В орбита прогорихме част от контейнера и се отървахме от известно количество гел, надявайки се, че никой не ни сканира особено старателно. После Езичника изпрати плътния сигнален лъч. Изчакахме малко. Той повтори. Изчакахме още. Казвам „ние“, но бях в безсъзнание и още не се справях с болката. Не ми пукаше. Всичко можеше да приключи насред протонен заряд, който да ни разгради на елементарни частици, но за мен това също щеше да е сладка свобода.

Ако не бях толкова вглъбен в собствената си мъка, може би щях да помисля за Картечар, Майка, Големия Хенри и Кат. И за седемдесетината души от хората на Майка, съпротивата и уличните банди, загинали сред диверсията. Никога нямаше да научим имената им, а останалите на планетата хора на Ролистън щяха да ги гонят до дупка. Нищо чудно, че Солосо и Странната не ни искаха обратно.

А, да — Кронин. Явно беше прескочил от нашата страна на барикадата, уплашен от Ролистън, колкото всички останали, може би дори повече. Другите от нас почти го убили, когато ни дал няколко късчета информация, а после отказал да продума, докато не го разкараме по-далеч от Ролистън.

Изглежда Ролистън пуснал Кронин на вълците. В началото на нападението майорът транспортирал Кронин и Кринг до съвещателната зала през органичните части на Цитаделата. Слузта по тях била лубрикант, правела пътуването по-лесно. Покрила ни всички, когато Мораг хакнала плътта ми, превърнала ме в нещо друго и ме използвала като интерфейс с корените.

А хакването било успешно. Но сега не можеше да не знаят, че системата им е компрометирана, нали така? Знаеха за чудодейното ни бягство и знаеха, че Кронин е с нас.

След повече от ден в Космоса пристигнал „Тецуо Чоу“. Тогава ни открили. Мадж ми показа запис от ракетите им над хоризонта на планетата, бойни самолети, опитващи се да достигнат стрелкови позиции в ниска и висока орбита. „Тецуо Чоу“ понесъл удари, но накрая скоростта му ни спасила — успял да увеличи разстоянието достатъчно, за да отпътува.

Бях пропуснал гонката и светлините в космическата нощ. Бях пропуснал последния поглед към старата, почти мъртва звезда и към огромната смрадлива планета. Всъщност не бях пропуснал нищичко.

Зяпах Мораг като Черната Анис. Тя беше наясно с това. Всички бяха наясно с това. Дори Кронин. Започваше неговият дебрифинг. Иначе казано, разпитът му.

Ролистън и Джоузефин Бран бяха оцелели. Разбира се. Не можеха да бъдат убити, очевидно, при все че лавата е доста окончателно решение на всяко неразбирателство. Хората на Салем ги бяха проследили в Моа, след като Мораг превърна Цитаделата в пара.

— Измъкнахме те. Сега ни кажи какво знаеш — каза Мораг — Черната Анис, опитвайки се да не поглежда към мен.

— Трябва ми гаранция, сделка, каквато не сте упълномощени да сключите — заяви Кронин.

Изглежда се беше поуспокоил. Хладнокръвието му растеше правопропорционално на разстоянието между него и Ролистън.

— Човече, знаеш, че можем да измъкнем всичко от теб, дори няма да ни отнеме много време — рече благоразумно Мадж.

Пушеше виртуална цигара. Още по-безпредметно от виртуално уиски. Но отстрани изглеждаше изкусително.

— Не мисля така, господин Маджи — рече Кронин с лека нотка на самодоволство.

С раздразнение отбелязах, че аватарът му е от Мораг, висококачествен и изразителен. Изглеждаше, както го бяхме видели, когато обсъждахме демокрацията в емисия из цялата мрежа, малко след като пуснахме Бог в мрежата. Добре поддържан, добре облечен, привлекателен и проницателен: съвършен корпоративен шеф. Според Езичника колкото по-добър беше аватарът, толкова по-лесно можехме да преценим реакциите му по време на разпита.

— Вие сте от добрите, не мисля, че ще ме изтезавате.

Наглостта в тона му дори успя да ме разсее от синьокожата Анис, в която се бях втренчил.

— Слушай, задник, всички тук искаме да те убием — рекох му. — И аз ще помогна.

— Убийте ме и няма да научите нищо.

— Вече влязохме в изолираната ви система — изръмжа Анис.

Кронин рязко обърна глава. Езичника стори същото, Мърл я гледаше кръвнишки, дори Рану клатеше глава.

— Глупости. Демиург би ви поробил, в най-добрия случай — каза Кронин, но не звучеше докрай убеден.

Достатъчно бе добър в работата си, за да разтълкува езика на тялото ни. Внезапно се усмихна. Не очаквах това. Сякаш бе почувствал надежда.

— Не виждам защо се усмихваш — рече Анис. — Знаем всичко нужно за атаката.

— Ще трябва да откупиш живота си другояче — посъветва го Рану.

От неговата уста това звучеше сериозно.

— Боя се, че господарите ви няма да се съгласят. Твърде съм ценен за тях. Ще искат да сключат сделка.

— Да виждаш някого от тях тук? — попита Мадж и се огледа из залата. Виждах, че е ядосан. — Не мисля, че имаме господари. Мисля, че имаме хора, с които работим, и бих предположил, че си наясно колко не ни бива да изпълняваме заповеди.

— Аз пък не съм предполагал, че сте глупав, господин Маджи…

— Не си му гадже.

Бих решил, че Мърл се шегува, но изглеждаше напълно сериозен. И, което е по-любопитно — Кронин не смееше да го погледне.

— Харесва ли ви или не, имам по-полезни данни и гледна точка към ситуацията, отколкото можете да изкопчите от Демиург — каза Кронин.

— Как така? Демиург не е ли всезнаещ? — попита Езичника.

— Наясно сте, че земните власти ще трябва също да ме разпитат.

— Не, ще ти изтръгнат информацията с мъчения — отвърна Анис.

Не го вярвах, а и на останалите им личеше, че не го вярват. На Земята щяха да се споразумеят с Кронин, той щеше да изчезне, а после някой с променена физиономия и същия набор от умения щеше да влезе в кошарата на властовите играчи.

— Прав е. Нямаме избор. Ще го пуснем през сензорните програми за разпит и ще го убием, преди да стигнем до Земята — рекох мрачно.

— Не мисля, че можете, господин Дъглас — опонира ми Кронин.

— И по-читави хора съм изтезавал и убивал за информация, Кронин. Може да се мислиш за много важен, но за мен си поредният задник, и ако мислиш, че няма да те изтезавам, явно нямаш представа през какво минахме, когато ни заловихте.

Рану кимаше, лицето му — студено и безизразно. Сигурен бях, че иска да нарани този тип, колкото и аз. Все пак в някаква степен Кронин беше прав. Не исках да го изтезавам, защото не ми се щеше да се мисля за такъв човек, но ако се налагаше, щях. И нямаше да ми тежи на съвестта.

— Помниш ме, нали, Кронин? — намеси се Мърл. Аватарът на Кронин пребледня. — Знаеш на какво съм способен, когато съм на мисия. Представи си, че съм ядосан, защото сестра ми умря. Представи си, че те държа поне отчасти отговорен.

— Не бях аз! Беше Ролистън! Казвам ви, той е превъртял! И изтезанията, и те бяха негова идея! — Излъсканото присъствие на духа от корпоративните съвещателни зали стремително се топеше. В гласа му проличаха корените му от детройтските улици.

— Слушай сега, тъпанар. Ще направиш само една сделка, и то с нас. И тази твоя единствена сделка с нас ще е да те пощадим до края на пътуването — обясни му ситуацията Мадж.

Кронин ни огледа. Не мисля, че видяното му хареса.

— Всички сте луди. Нямате представа какво предимство съм — изпелтечи отчаян.

— Убеди ни, няма що — отвърна Мадж. — Ако доживееш да стигнеш до Земята, тогава се разбирай както щеш с онези там.

Нищо подобно, помислих си.

Макар да се бях съсредоточил върху Кронин, поглеждах Черната Анис от време на време. Тя упорито не отвръщаше на погледите ми.

— Значи с Ролистън сте искали да владеете света, обаче сте се скарали, така ли? — попита Мадж.

— Не. Нямаше да направим това.

— О, не, разбира се. Вашето е следващата голяма стъпка напред за човечеството.

— Щели сме да еволюираме до ваши роби? — попита Мадж.

Кронин изглеждаше засегнат. По лицето му бе изписано, че дори да ни го обясни много внимателно, с прости думи, пак не бихме разбрали.

— Замисляли ли сте за потенциала на всеки човек, дори на най-глупавия, най-апатичния, най-скучния човек? Ако не друго, всеки има огромен потенциал за работа, който технологиите умножават многократно. Сега се замислете за всички интелигентни, ангажирани и интересни, здраво работещи човеци. За това, какво можем да постигнем, ако се хванем да работим заедно. Ако влезем в един ритъм и тръгнем напред, ако се усъвършенстваме като раса, вместо да се препираме за безсмислени неща. Във войната с Тях видяхме какво може да постигне човечеството, когато почти работи заедно, скоковете в технологиите, сътрудничеството…

— Постоянното нещастие — добавих.

— А сега си представете, че не ни трябва да ни стимулира някаква външна опасност. Всички заедно към обща цел: напредъка на расата ни.

— Така ли си говориш сам, за да повярваш в тоталитаризма? — попита Мадж.

Кронин доби дълбоко разочарован вид.

— Как изобщо ходиш на два крака? — сопна се той на Мадж.

— Разбираме те отлично. Далеч не си най-умният тук — отсякох, разгневен от високомерието му.

— И Джейкъб не е — рече Мадж ухилен.

Изгледах го укоризнено. Ама си беше абсолютно прав.

— Вижте, вързали сте се до един на лъжа. Не всички имаме право на онова, което искаме. Трябва да се правят жертви. Говорим за огромна промяна в категориите. Човечеството — почти нов организъм.

— Говориш за смърт на индивидуалността — каза Мораг.

Защо разпитът ни започваше да звучи като философска дискусия? Мразех тия работи. Някаква мастурбация, която се пречкаше на живота. Защо хората не можеха просто да карат нататък?

— Да! — извика Кронин ентусиазирано. — А го казваш, все едно е лошо. В основата си всички сме на крачка от зверове с гущерски мозъци. Промили са ни мозъците, тъй че да мислим само за собствените си щения. Трябва да работим заедно, всички. — После се огледа. — Така де, как ви се отразява индивидуалността? Щастливи ли сте?

От самодоволството му пак ме засърбя да го ударя.

— Аз да — заяви Мадж.

— Господин Маджи, чел съм досието ви. Не сте щастлив, а сте на наркотици. Има разлика. Вижте, всички на света са нещастни…

— За което ти лично си допринесъл значително — вметна Езичника.

— И всички са самотни. — Мадж несъзнателно хвърли поглед към Мърл. Запитах се дали Мораг гледа към мен в момента. — Експериментът със самоидентичността е провал.

— Свободният избор не е експеримент — отвърнах гневно.

— Не, илюзия е. През целия си живот сме имали твърде малко избор. Всичко, което чувстваме като свободна воля, е било затворено в нечии чужди параметри. Най-близката стъпка до това, за което говорите, създаде конфликт, който може да унищожи човечеството. Разбирате ли колко е себично и вредно това?

— Съвсем лесно можем да трупнем тази вина на вашите рамене — рече Езичника. — Ние искахме да дадем на хората възможността да разберат какво става и сами да взимат решения.

— Хората не искат това. Искат лесен живот.

— Какъвто нямат — намесих се.

— Хората искат друг да взима трудните решения вместо тях. Повечето хора почти не искат да мислят. Причината Земята да се мобилизира, причината да изпратят хора като вас, е, че други властни хора имат много за губене, ако успеем. Харесва ли ви или не, ще трябва да им осигурите каквото искат. Цялата болка, която изпитвате, е заради индивидуалността ви. Щяхме да сложим край на това. Най-после и завинаги щяхме да направим човечеството щастливо и градивно.

— Съвършено функциониращо зъбно колело — каза Езичника.

— Говорим глупости — каза Мърл. — Не искам да го слушам как се оправдава.

— Но много ви благодаря за намесата, господин Сомърджей, и за вашата, господин Нагаркоти, и, разбира се — обърна се към Езичника, — не бихме могли да стигнем дотук без вас, господин Сим.

Езичника изглеждаше съкрушен. Тежките потребности на мисията, постоянните поражения, вината от предателството му всичко сякаш го бе състарило, дори виртуално.

Хубаво. Майната му.

— И как ще стане? — попитах. — Демиург ще обладае всички ли? Ще свърши работа само за хората с неврална кибернетика.

В следващия миг осъзнах, че благодарение на войната почти всички имаха такава, поне по-важните. По-важните. Започвах да мисля като тях.

— Обладаването няма да доведе до сътрудничество. Ще доведе до оргия от мъчения, насилие и страдание. Ще изчезнем като вид — каза Рану.

Кронин кимаше.

— Е, браво на плана ви — изкоментира Мадж.

— Господин Нагаркоти е прав. Всичко това би се случило, но Демиург беше само част от плана ни, а и не се получи както очаквахме.

— А как тогава? — повторих, още по-раздразнен.

— Щяхме да съградим човечеството наново. Нанити, извлечени от Тях. Представете си Тях, но с устрем, въображение, цел, творческа мисъл, умения и познания.

Не знам защо, но тази идея ме изпълни със страх. Представих си човечеството като ято гладни насекоми, изяждащи всичко по пътя си през звездите.

Мърл се засмя.

— Простотии като от някой визфилм. Злият гений разкрива плана си. Няма такива хора — рече.

Може би опитваше да убеди самия себе си.

— Господин Сомърджей, от едно ниво на влияние нататък подкопаването на правителства и масовият контрол над населението стават относително лесни. Ние просто се възползвахме от наличната ни технология по най-полезния за човечеството начин.

— Значи го можете? — попитах.

Кронин ме изгледа, сякаш имаше насреща си идиот. Разбира се, че го можеха.

— А как ще го доставите?

Сега той се поозадачи. Някои от другите се спогледаха.

— Не знам. Мислех, че тази информация сте взели от Демиург в Цитаделата.

Оглеждаше ни изпитателно.

— Джейкъб беше ранен, още не сме го брифирали — каза Езичника, сякаш уверяваше Кронин.

Той се обърна към мен.

— Нанотехнология, господин Дъглас. Няма да е трудно да се контрабандира до Земята и да се зарази населението.

— Не ти е казал, така ли?

— Беше засекретено. Не беше в сферата на отговорностите ми. Не ми е трябвало да зная.

Очевидно Ролистън беше пълен параноик.

— Интересува ме защо вие ще вземете решението вместо нас? — попита Мораг.

— Защото имат властта и ресурсите да правят каквото си щат с нас. Както е било винаги — каза Мърл.

Кронин кимаше.

— Човечеството излъчи нас. Ако не беше така, нямаше да успеем да се поставим в позицията, в която сме.

— Иначе казано, вие сте арогантни, заблудени задници, които мислят, че знаят кое е най-добре за нас — отвърна Мадж.

— Но с изключение на факта, че сме тук, което значи, че хората не искат това — тихо каза Рану.

— Или пък е инстинктивно трепване преди голямата промяна.

— А ти ще се присъединиш ли към единството? — попита Мадж.

— Хората имат нужда от…

— Така си и мислех.

— Съществуват управленчески съображения и въпросът с дългосрочното планиране.

— О, да, най-добре да сме безпосочна раса от зомбита, пощръкляла из Космоса — саркастично рече Мадж.

— Те нямат господари — каза Мораг. — Те са същински колектив.

Това, че се застъпваше за Тях, по някаква причина ме жегна.

— Също така не са наистина разумни, а само реагират на стимули. Тук говорим за нашата раса, работеща в съвършено единство.

— Говорим за човешки кошерен разум — допълни Мораг.

— А ти говориш как ще го контролирате. Това е твърде много власт — каза Рану на Кронин, който доби смутен вид.

— Ако ти го контролираш, но не си част от кошера, няма ли да си най-глупавият човек на света? — попитах.

Кронин започваше все повече да се смущава. Не отвърна.

Езичника изпревари всички.

— Освен ако си част от него и го контролираш.

Аватарът на Кронин преглътна на сухо. Не можех съвсем да го осмисля. Какво ще представлява човечеството, как ще действа.

— Нали разбирате, че самото поемане на властта ще промени човека в тази роля. Вие си представяте начело мен, какъвто съм сега. Не. Би било извисено създание, което някога е било мен.

Вече звучеше, сякаш му е неудобно да говори тези неща.

— Кликата това ли е възнамерявала? — попита Мадж.

— Не. Те бяха дребни, уплашени душици — каза Кронин.

— А кой го е искал тогава? — попитах, но знаех отговора.

По лицето на Кронин се изписа страхопочитание.

— Каква е крайната цел на всичко? — ненадейно повиши тон Езичника.

— Апотеоз.

Сякаш тази една-единствена дума успя да уплаши Мадж и Езичника. Мен успя само да ме ядоса.

— Какво пък значи това, дееба?

— Да станеш божество — промълви Мадж.

— Това е планът на Ролистън, нали? — попита Езичника. — Иска да е Бог.

Кронин кимна.

— Ролистън е велик мъж. Само той успя да види истинския потенциал в Тяхната технология.

После чертите му затрепкаха и той се разрида. Не мисля, че някой от нас го очакваше. Аватарът му бе програмиран и за това.

— Всички сте такива британци. По-добре да го бяхме изтезавали — възнегодува Мърл.

— Съжалявам. Толкова съжалявам! — виеше Кронин. Посочих го с пръст и казах на Езичника, Мърл и Мораг:

— Ето, ако ще предаваш някого, това е вярната реакция.

Анис изглеждаше гневна, но пък такова беше обичайното изражение на аватара й. Езичникът поне доби смутен и виновен вид. На Мадж му се стори смешно.

— Това е, ако ти пука. Не е предателство, ако жертвата ти е смешен мрънкалник — заяви Мърл.

Май беше опит за шега.

— И как реши да се отърве от теб? — попита Езичника.

— Вижте, Ролистън не е обикновен човек, като вас или мен. Не можем да го съдим по своите критерии — каза Кронин, малко твърде сълзливо.

Сякаш отчаяно искаше да разберем, да видим, каквото виждаше той, когато погледнеше Ролистън.

— Не ни се занимава да го съдим, я просто да го убием — рекох.

Мърл и Рану закимаха. Кронин се стъписа. Все едно бях казал нещо кощунствено.

— Дори сега, когато ви обясних, можете да мислите само за дребнавите си примитивни щения?!

— Ако така ще се изразяваме.

— Аз винаги само за тях съм можел да мисля — добави Мадж.

— Не го разбирате, защото сте просто терористи, които искат да смъкнат всичко до своето ниво.

— Всичко разбираме. Просто нивото ни си ни харесва — отвърна Мадж.

Кронин поклати глава с престорена симпатия.

— Не, господин Маджи, не разбирате. Никога не сте бил част от нещо изключително.

— Да преебем Кликата беше доста изключително — оспорих го.

Рану, Езичника и Мадж се съгласиха.

— Защото тогава действахте срещу нещо, а не за нещо.

Мърл пристъпи напред и преди някой да успее да го спре, хвана един от пръстите му и го счупи. Кронин изкрещя.

— Не бях сигурен, че ще сработи тук — каза Мърл.

Кронин се заклатушка в стола, стиснал пръста си, изкривен под странен ъгъл.

— Не просто сработи, а сигурно си повредил пръста и на истинското му тяло — каза му Езичника с леко неодобрение.

С изражение на нездраво удоволствие Мърл хвана пръста на Кронин отново и го усука.

— Давай по същество, шибаняк! — извика в ухото му, докато Кронин крещеше, а после пусна пръста и се надвеси над него.

Кронин се опитваше да се овладее през сълзи на болка.

— Има определени предпочитания. Както казах, той е велик човек. Няма вкусовете на обикновените хора като нас.

— Какво е направил? — тихо попита Мораг.

Тя също сякаш започваше да кипи отвътре.

— Има места, където се правят определени неща…

— Домове за снъф10 — проскърца Мораг.

— Малко по-изтънчено е…

— Претенциозни, скъпи домове за снъф — предположи Мадж.

Кронин ме впечатли, като намери сили за подразнена гримаса.

— Не ходеше там само за да убива хора. — Почти го оставих на място, когато хвърли поглед на Анис, докато го казваше. Тя пък се взираше в него с едва сдържана ярост. — Променяше плътта им. Правеше ги нови.

— Давал ти е да гледаш? — отвратен попита Мадж.

Отговорът бе изписан по лицето на Кронин.

— Значи е обичал да изтезава хора и да ги убива? — изръмжа Мораг.

— Не! Не разбирате. Имало е нещо в миналото му…

— Какво? — нетърпеливо попита Езичника, улисан в историята.

— Не знам. Затова Кликата го е привлякла, още преди войната.

— Защото е бил хаховец ли? — попита Мадж.

— Не, пак не разбирате. Мислеше отвъд човечеството. Надскочи моралните ни устои, които бездруго не са вече никакви устои…

Търсеше начин да се изрази, но сякаш не го намираше. Имаше обаче известно право за морала ни. Замислих се за всичко, което бях сторил само и само да оцелея. Нещо не ни беше наред като раса.

— Как е могло да не го знаем? — попитах гневно Езичника. — Как е могло да не го знае Бог?

— Явно няма нито една електронна следа към това — отвърна той объркан.

— Не е необичайно. Тези места много внимават със сигурността си и с тази на клиентите си. Няма записи, няма наблюдение — поясни Мораг.

Не отлепяше поглед от Кронин, който сякаш се свиваше по-далеч от нея.

— Знаеш за тези места, така ли? — попитах я.

Прикова ме с очи като черни дупки. Аватарът ми се отрази в тях, умален.

— Имаше слухове. Едно момче, Майкъл… най-хубавото момче, което съм виждала. Една нощ дойдоха да го вземат с много скъпа летяща кола. Не го видях повече. На следващия ден Макфарлин внезапно се оказа много по-богат.

— Това не значи… — понечи да възрази Мърл.

Мораг му затвори устата с поглед.

Беше права. Хладнокръвният, спокоен и контролиран корпоративен специалист по проблемите се оголваше и се показваше страхлив апостол.

— Значи Ролистън е болен изрод. Някой да е изненадан? — попита Мадж.

— Всъщност да — рекох. — Винаги съм мислел, че е копелдак с лед вместо кръв, когото нищо не го вълнува, освен да си изпълни мисията. Мислех, че е повече като Мърл, а не психопат. Не се обиждай, Мърл.

Чак след като бях обладан и после, след като нахлухме в Цитаделата, видях какво представлява Ролистън наистина.

— Не се обиждам. Бих се съгласил — отвърна ми Мърл. Не беше странно, че Мърл и Ролистън са работили заедно. Поне не и за мен. Останалите не изглеждаха особено доволни, особено Рану. Мърл се приведе към Кронин. — Но по-добре давай по същество. Шибаняк.

Кронин трепна уплашено.

— Сля се с Демиург твърде рано.

Всички освен Рану реагираха мигновено. Аз изстинах. Все едно някой се изсра върху душата ми.

— Значи Ролистън и Демиург са едно и също? — придаде глас на страха ми Рану.

Звучеше сподавено, все едно някой го душеше. И двамата, оказва се, сме били фрагмент от Ролистън. Не си представях нещо по-ужасно. Видях как изглежда съчувствието върху лицето на Черната Анис. Почувствах се още по-зле.

— След това и биотехнологиите. Започна да експериментира. Да променя хора, да ги превръща в друго. Нещо чудовищно. Все едно му бяха играчки. — Спомних си хакерите в леда. Не можех да се отърся от усещането, че в нечовешкото съзнание на Ролистън това е било разумно биоинженерно приложение. — Трябваше да заредя вътрешните си запаси с успокоителни, за да изтърпя това. Обичаше да ги гледа как растат, как ги боли, докато растат. Но просто не бях достатъчно силен. Затова Кром — Грегър Макдоналд — беше, каквото беше. Затова изглеждаше така. Затова…

По суровите лица в помещението прецени, че не е избрал правилните слушатели точно за тази тема.

— Затова е страдал? — довърши Мадж.

— Ако наречеш приятеля ни „каквото“ още веднъж, ще те убия — заплаших го.

— Трябва да разберете, че то… че господин Макдоналд, макар да бе ключова и красива част от плана, го предаде. Трябваше да бъде наказан. Разбирате, нали?

Че тези, които те предават, трябва да бъдат наказани ли? Разбирах го, но го запазих за себе си.

— Ами ти? — попита Мадж. — Ти леда ли си си заслужил? Деветия кръг?

Не знаех какъв е този девети кръг, но Кронин кимна нещастно. Надявах се да не се разреве отново. Ако го направеше, едва ли щях да овладея презрението си.

— Не бях достатъчно силен.

— Значи Ролистън иска да пресъздаде света по свой образ и подобие? — обобщи Езичника.

Кронин кимна.

— Това, което вижда в ума си, се сбъдва наяве.

— Имаме късмет, че Езичника не е опитал да се слее с Бог и да пробва същото — замислено рече Мадж.

— Свят с хубав чай, спретнати чифлици и фолклорни песни би бил прекрасен — каза Езичника.

— На мен ми звучи като ад — отвърна Мърл.

Мадж кимаше. Кронин само ги наблюдаваше, озадачен от лековатите им приказки.

— Този свят на Ролистън е уплашил дори болно копеле като теб, значи? — попита Мораг.

Кронин кимна и я погледна.

— Съвършен е, но е ад — рече. — Аз просто… не съм достатъчно силен. Никога не съм смятал, че ще съм неговият Юда.

Мораг го гледаше отвратена.

— Свят по негов образ и подобие. Дори Ролистън би се отегчил — казах.

Шегувах се, но пък и имах известна представа как изглежда главата му отвътре.

— Той е съвършен — заяви Кронин, явно вместо обяснение.

— Мамка му мръсна — рекох и поклатих глава. — Това са глупости, човече. Някакви психарски мании за величие. Не може да го направи, нали? — попитах.

Всички просто обърнаха унили погледи към мен. Бяха видели информацията, открадната от Мораг. Израженията им бяха красноречиви. Уплаших се. Да обладаеш цял свят. Вече беше започнал с колониите. Имаше властта да изкриви всичко като във фантазиите си, както го беше направил с Берсерките в Цитаделата. Ако изобщо бяха Берсерки.

— Кой е знаел? — попита Мадж.

— Никой, освен Ролистън, аз и…

— Сивата дама — довърши Мораг.

Кронин кимна. Мораг ме наблюдаваше. Сега аз не можех да срещна погледа й. Не само тя ме зяпаше. Кронин се подсмихваше злорадо. За втори път смъртта му се разминаваше на косъм.

— Ами старите му подвизи? С проститутките? — наруши тишината Мадж.

— Аз… ами, не знам. Някои от по-старите членове на Кликата са знаели. Преди Бог имаха властта да унищожават информация завинаги. Имам предвид, както си му е редът, постарому, старателно. Сигурно са се потрудили да му прикрият следите.

— Не вярвам на тия глупости — заяви Мораг. — Какво не ни казваш?

— Всичко ви казвам! Кълна се. Не разбирате ли колко ми е трудно? Това не е просто сделка. Обърнах гръб на… на…

— На Бог? — прекъсна го Мадж подигравателно.

Кронин се завъртя към него рязко.

— Да, господин Маджи, при все добре отрепетирания ви цинизъм и шантавите ви стойки, да, точно на това обърнах гръб. Можех да съм част от нещо велико, а се принизих до вашето ниво. — Кронин поклати глава. — Като всички вас, и аз бях твърде уплашен и слаб.

— Глупости! Премълчаваш нещо! — пак избухна Мораг.

— Не е вярно! — настоя той.

Тя го гледа безмълвно няколко секунди.

— Вярвам ти — смени изведнъж тона.

Мърл, Езичника и дори Мадж се опитаха да я спрат, но това бе нейният свят. Забавиха се. Рану и аз не помръднахме. Обсидиановите й нокти се забиха във виртуалните гърди на Кронин. Той се разтресе, загърчи се и закрещя, когато по тялото му плъзнаха черни мълнии. Умря бързо, а неврологичният пренос му видя сметката и във физическия свят. Бързо, но в мъчителна агония. Наблюдавах сцената с усмивка.

— Тъпа кучко! — изкрещя Мърл, забравил всякакъв самоконтрол.

Трепнах, а пред погледа ми падна червена пелена, но някак се овладях. Черната Анис рязко завъртя глава. Мърл спря, обаче изглеждаше все така бесен.

— Спомни си къде се намираш! — предупреди го Анис.

Мърл понечи да каже нещо, но прехапа език.

— Като за човек, който не иска да убива, задобряваш — рекох към Мораг.

— Свиквам — сопна ми се тя.

— Със сигурност. Колко хиляди души изби в Цитаделата?

Не беше толкова въпрос, колкото злобно заяждане. Тя извърна поглед и известно време мълча.

— Съжалявам, че те използвах, Джейкъб, но не си изпитвай късмета — изръмжа.

Беше напълно сериозна.

— Можеше да ни е още от полза — кимнах към димящото тяло на Кронин.

— Беше ни казал всичко — възрази Мораг.

— Няма как да знаем — процеди Мърл.

— На коя страна си, чудя се? — попитах я и аз.

Тя само ме изгледа свирепо. Замислих се дали не съм прекалил, а после осъзнах, че не ми пука.

— Много хубаво, още малко параноя и недоверие на кораба, само това ни трябва — каза Мадж.

Анис изчезна насред черен огнен стълб.

— Това беше послание от Ролистън — каза Мадж. — Помислете. Ако е искал Кронин, трябвало е само да го обладае. Вместо това ни го остави и ни пусна. Знаел е, че Кронин ще си изпее майчиното мляко. Чист нарцисизъм. Искал е да откараме Кронин на Земята. — Езичника кимаше в знак на съгласие. — Кронин е бил пророкът му, вестителят му, който е трябвало да облече цялата тази лудост в религиозни краски.

— Е, явно Мораг прееба този план.

— Все още трябва да предадем информацията — припомни Мърл.

— Искам да видя какво сте намерили в Цитаделата — рекох.

— Ти още ли участваш?

Втренчих се за няколко секунди в него.

— Кой си ти, че да ми задаваш тоя въпрос? — попитах накрая.

Езичника сви устни.

— Съжалявам, че нещата се развиха така, Джейкъб, наистина, но си спомни в чий дом си.

— Знам. И тя току-що си тръгна — завъртях ножа в раната.

— Ще ти покажем какво намерихме, но сме дотук, няма как — каза Мадж. — Свършихме си работата. Оттук нататък следват сражения в Космоса и каскади в мрежата. Няма място за шантави копелета като нас.

Имаше право донякъде. Мащабите вече бяха съвсем различни, но това не значеше, че му се вижда краят за нас. Споделиха ми най-важните моменти от плана на Ролистън.

— Аха… — промълвих. Мрачните изражения край мен пасваха на моето. — Това няма как да сработи, нали?

— Освен ако земляните не си помогнат взаимно, ще сработи — заяви Мадж, видният стратег.

— Майната му. Проблемът вече е техен — рекох без особена емоция.

Болката беше относително поносима. Старата, овъглена плът падаше, заменена от чисто нова, розова и крехка. Живеех в органичната обвивка на Хелиона, под грижите на животоподдържащите му системи. Взимах купища обезболяващи и прекарвах цялото си време в убежището, което Мораг ми беше програмирала. Странях от останалите. Не говорех с Бог. Все още пазехме от Него плановете на Ролистън, доколкото ги знаехме. Тази информация можеше да причини паника. Което ме накара да се почудя защо изобщо си бяхме дали труда.

Но пък имах много време да се упражнявам с тромпета. Дори мислех, че задобрявам доста, особено с блусарските парчета.

С Мадж бяхме разбрали как да напълним резервоара за течности на Хелиона с уиски, а после го включихме в изолираната мрежа, синхронизирахме го с глътките ми виртуално уиски. Това, както и въздушните филтри на „Тецуо Чоу“, избавили се от сярната миризма на Лаланд 2, бяха най-хубавото в пътуването досега.

Седях на стол върху сцената и свирех песен, която бях научил току-що, взрян в грейналите на слънцето прашинки, когато влезе Мърл. Най-малко него очаквах да видя.

— Как пък се намърда тук? — попитах вместо поздрав.

— Езичника.

— Ясно. Двамата имате много общо. Може да му кажеш, че няма да съм вечно тук, а и че вече ми е в черния списък. Ценя уединението си.

— Иначе казано, цениш си цупенето? — Приковах го със суров поглед. Той продължи: — Какво? Не можеш да ме свитнеш тук, а в истинския свят трябва само да те оставя да се изсипеш като мекотело от бронята си и да те понаритам. Вече те наритах веднъж, и то когато беше във форма.

Не отвърнах, само се запитах дали е дошъл, за да ме накара да се почувствам още по-беззащитен. Пресегнах се към чашата уиски на пода до стола.

— Затова ли си тук?

— Не, дойдох да ти послушам пръдливия тромпет. Виж, няма за какво да ти се оправдавам, но в тази война всеки ден се жертват хора, доброволно. Не е нищо ново, не е нищо лично и освен това, знаеш ли — с онази каскада в Атлантида сами си сложихте главите на дръвника. Всички знаеха, че Ролистън ще клъвне, ако вие сте примамката. Гадно ли е? Да, гадно е, но вземи се прежали най-после, защото залозите са неизмеримо по-високи.

— Това извинение ли се води? — Не скрих горчивината в гласа си.

— За какво? Задето си върша работата? Задето взимам тежките решения?

Погледнах го право в пронизващите кафяви очи. Запитах се колко от това в тях е фанатична лудост.

— Странно как задниците винаги използват „тежките решения“ за извинение. Ролистън и Кронин все това повтаряха.

— Би направил същото на мое място.

— След това, което ти ми причини, вече да.

— И преди. Вземи помисли малко. Някого, когото не познаваш и не харесваш, в замяна на сериозно стратегическо предимство в битката на живота ти. Кърши длани, колкото щеш, но трябваше да бъде сторено.

— Глупости. Беше част от екипа ми — отвърнах.

Но знаех, че е прав. И той знаеше, че знам, личеше си по презрителната му усмивка.

— Чуй ме сега, егоистичен лайнар. — Каза го със същия небрежен тон, както и всичко останало. Присвих очи. — Унищожи кариерата на сестра ми и я довлачи до Ада, където тя загина. Кат няма шанса да седи в „Котън клъб“ и да се гаври с музиката на Майлс Дейвис, докато се самосъжалява. Не, тя е купчина пепел някъде на майната си и дори нямаме тяло, което да погребем във Филаделфия.

— Съжалявам за Кат.

— Недей. Тя беше войник. Знаеше в какво се въвлича. Може много да ти се е събрало — не съм в позиция да съдя, — но можеш или да го използваш, за да отчуждиш всички и да се върнеш към нещастното си, самотно, пълно с компромиси съществуване, или да стиснеш зъби и да караш нататък.

— Приключи ли?

Мърл само ме изгледа. Поглед на човек, готов да ми забие един.

— Не. Разбирам, че ти писна да те жертват, но Езичника взе правилното решение. И разбирам защо си мислиш, че можеш да го тормозиш, както не можеш да тормозиш мен. Е, и него не можеш. Остави го на мира или ще се разправяш с мен, ясно? — С последен презрителен поглед се обърна и се упъти към вратата. На прага спря и подхвърли през рамо: — След като каза онова на Мораг, за хората, които е убила, тя излезе от симулацията и повърна. Реших, че искаш да знаеш. Успя да я нараниш. Много.

Мораг не подбираше добре моментите. Бях здраво къркан. Избрах това, вместо да помисля върху думите на Мърл. Само дето и така не спирах да мисля върху тях. На пияна глава ми идваха купища оправдания. Нека сме честни: Мърл и Езичника ме бяха предали, а Мораг ме беше използвала.

Физически се чувствах много по-добре. Бях регенерирал — или по-скоро го бяха направили нанитите — почти половината си тяло. Скоро трябваше да изляза от Хелиона и да се изправя срещу останалите лице в лице.

Пиенето ме правеше сантиментален, а може би просто трябваше да помисля за това, вместо за собствения си гняв и болка. Предполагах, че Марионетките също са били някаква порода гадни твари, но пък кой не беше в наши дни? Ние — аз — също ги бях прецакал. Мърл беше прав: не бях по-добър от тях. Не можех да се мръщя на предателствата. Бяхме постигнали толкова много, но нищо от това не ми се струваше победа. Мислех за загубите. Уанау знаеха, че нападението над Цитаделата ще е смърт за тях, но го направиха. Сражаваха се за себе си, но и за свят, който не познаваха. Бяха завършили мрачно и с насилие мрачните си, изпълнени с насилие животи. Заслужаваха повече. Муцуна със сигурност заслужаваше повече от това да го взривя, както и останалите нещастни кивита, които бях избил.

Свих юмрук и се ударих по главата. Нещо там не беше наред. Нещо, което самосъжалението скриваше. Когато пияният задник на улицата те заплюе, знаеш, че трябва да отминеш, защото не си струва — само че не отминаваш, защото горделивостта те обладава.

Кат. Лазерен лъч в главата, точно под шлема. И вече няма Кат. А убийцата — онази, с която бях правил секс. Нима забравях собствените си предателства? Затова ли се криех тук, или защото знаех, че не мога да избягам от това? Защото знаех, че съм опитал да избягам и не съм успял?

— Джейкъб?

Вдигнах глава. Аватарът й този път си беше тя. Не беше флапър отпреди Конфликта, не беше Девата на цветята, нито Черната Анис. Изглеждаше уплашена и уязвима. Бях достатъчно голям задник, за да ми хрумне, че я харесвам такава. Потиснах чувствата. Още се криех зад гнева и горделивостта.

— Какво съм аз? — попитах.

— Говорили сме за това. Имаш извънземни нанити в тялото си. Ако си експериментирал с тях, значи ги контролираш по-добре. Не са по-различни от останалата ти кибернетика.

Клатех глава още преди тя да млъкне.

— Не. Онова не беше човешко.

— Признавам си — не знаех, че ще се случи. Беше… прекалено. Мислех, че ще можеш да му въздействаш с докосване или нещо такова, но онова беше… — Дори тя звучеше смутена.

— Да, но всичко е наред, защото се възстановявам — рекох горчиво.

— Джейкъб, не може ли да се радваш, че си жив, както се радваме ние?

Почти ме умоляваше.

— Не мисля, че от Джейкъб е останало много. С всичко от теб и шибания Езичник съм като някакво лабораторно стъкло с извънземна технология, размазана по него.

— Мамичката му! Жив си! Защо само на теб не ти пука?! Кат, Майка, Картечар, Големия Хенри, Муцуна, Бък, Гиби и Балор, всички са мъртви!

— Трябваше да ми кажеш! — изкрещях й.

Мораг отстъпи крачка назад, инстинктивна реакция от детството, но изражението й бързо стана сурово и тя ме доближи, вдигнала пръст.

— Защото иначе щеше да ми позволиш, нали така? Ти ни спаси. Това, което можеш, ни опази. И за това ли те е яд? Виж, разбирам. Разбирам, че се страхуваш да не станеш Ролистън или Грегър…

— Вече съм станал… — рекох.

Бях станал дори нещо по-лошо от Грегър.

— Знам, бях там. Но това, което те спаси, причината да си тук, е тази извънземна или каквато е там технология в главата ти. Примири се най-после, по дяволите. — Тя се изпъчи и сложи ръце на кръста си. — Знаеш ли какво мисля? Просто те е страх, че ако оживеем след всичко, ще трябва да си потърсиш някакъв смислен живот. А като си мъртъв, не е нужно да поемаш отговорност за себе си. Затова се спотайваш тук. Мисля, че ако оцелееш, направо ще се намърдаш в някоя сензорна кабинка и няма да излезеш оттам.

Болеше. Болеше, защото беше право в целта.

— Е, благодаря, че се отби. Чувствам се много по-добре.

Изпитах гаднярско удовлетворение, като видях колко се разстрои. Извърнах се от нея.

— Джейкъб, не можем да продължаваме така.

— Мисля, че си права.

— Говорѝ с мен. — Не реагирах. — Езичника мисли, че можем да победим Демиург, но… — Отново игнорирах думите й. Долавях плача в гласа й. — Опитвам се да ти кажа сбогом.