Война в небесата

26. Мораг

Любимият ми умря пред очите ми. Джейкъб умря пред очите ми. Ролистън изтръгна сърцето от единствения мъж, когото съм обичала, и го смачка. И Посланик вече го нямаше, изгубен, уплашен, толкова далеч от всичко познато. Бяхме го използвали като инструмент, защото можеше да обработва данни с невъзможна скорост. Не бяхме по-различни от Ролистън и това, което правеше с Тях. Нямаше Тяхна технология, имаше само Тях. Цяла друга раса. Посланик се превърна в оръжие, в мост, част от Езичника, за да проводи Бог в изолираната система и да унищожи Демиург, да изолира Ролистън. Посланик го нямаше, част от мен липсваше, а Езичника и Бог бяха едно.

Посланик го нямаше. Джейкъб го нямаше. И двамата ми любими — мъртви. Исках да изтръгна стъклените си очи, за да мога отново да плача. Джейкъб рухна пред Ролистън, този екот, това разглезено дете, причинило цялото това безумство.

Джоузефин Бран отстъпи от баща си, гледаше ту него, ту трупа на Джейкъб. Горката жена. Колко отдавна си обичала Джейкъб? Още докато сте служили на Сириус? Разбира се, не си могла да кажеш нищо: била си Сивата дама. А сянката на баща ти те е изличавала. Бран се свлече на пода с омекнали колене. Емоцията по лицето й изглеждаше чужда. Ролистън се обърна към нея, намръщен.

Мърл седеше и наблюдаваше. Беше овладял болката, но с изпотрошени ръце и надупчени крака не можеше да направи нищо. Мадж ридаеше. Не биваше да разбере за… другото. Посвоему обичаше Джейкъб колкото мен. Не се интересуваше от него по онзи начин, но бяха много, много близки. Рану беше съкрушен и ужасѐн поравно, и с право. Знаеше, че Ролистън изпълнява заканите си.

Джейкъб, глупако. Толкова грешки. Слаб човек, правеше и говореше много глупави, оскърбителни неща. Опитваше се да прави най-доброто за останалите, обаче без да си даде труда първо да ги пита. Но ме подкрепи, тъй че сама да си помогна, и никога, никога не спираше да се бори. Опитваше се да е добър приятел на всички, да е най-добрият мъж, който би могъл да бъде. И това беше достатъчно. Откакто сестра ми умря, той бе единственият човек, когото го беше грижа за мен.

Само че всичко бе лъжа. Джейкъб бе мъртъв.

Трябваше да се овладея.

— Ролистън — чух се да изричам.

Гласът ми не биваше да трепери. Той се обърна към мен.

— Ти няма да извадиш такъв късмет. С вас, останалите, ще се позабавя — каза.

В някакъв момент заплахите стават излишни. Не беше първият мъж, който си мислеше, че има власт над мен.

Изпратих пакета данни с мисъл. Из всички флотилии на Ролистън, току-що отървани от Демиург, усмихнатото лице на Мадж се показа по вътрешни дисплеи и монитори. Възможно най-сбито и прямо Мадж им обясни какво се случва. Какво е било сторено с тях. Думите му бяха подкрепени от чудовищата, в които се бяха превърнали „Буш“ и фрегатите на Черните ескадрони.

— Изгуби — казах на Ролистън.

За миг, само за миг той ми се стори неуверен, но после отново доби предишния си вид. Арогантността, най-вече неговата, бе крайъгълен камък на плана ни. Но тя бе маска.

— И защо смяташ така? Вече преобразявам Земята. Контролирам мрежата.

Поклатих глава.

— Погледни натам.

Езичника ходеше по равнината от стъкло, почукваше по повърхността й. Край него играеха мълнии. Всеки и всичко, което го доближеше, се превръщаше в пепел във виртуалния въздух. Отвътре сияеше в синьо и бяло. Беше като фар под горящо червено море. Не биваше да показвам реакция, когато Татко Неон доближи това, което мислеше за един от най-добрите си приятели, и престана да съществува. Със странно задоволство видях как мълниите унищожиха Нуада, защото боговете също трябваше да знаят, да научат урока си. Сега Езичника беше Бог, а Бог беше ядосан. Ангелите и останалите му сториха път. Изглеждаше величествен. Трябваше аз да умра така. Щеше да е добра смърт, но въпреки думите на Джейкъб ми се искаше да живея — само че цяла, а той откъсна част от мен, без дори да пита. Не, не Джейкъб го бе сторил.

— Е, и? — попита Ролистън. — Не може да се мери с Демиург.

Стори ми се, че долавям в гласа му напрежение.

Сивата дама отново бе на крака. Сякаш се бе възстановила от шока и се придвижи към баща си.

— Там е работата, нали? Не е един Демиург, а четирима. Всеки Демиург във всяка система се е развил отделно. За какво си ги програмирал?

В равнината Езичника — Бог застана пред четирите слънца и вдигна високо жезъла си. Мълнията се вряза в него. Демиурзите закрещяха, но Езичника — Бог просто им привличаше вниманието.

Ролистън най-после разбра. Ръката му се превърна в оръжие и той с яростен рев стреля към Езичника, чийто овъглен труп изчезна в плазмения заряд. Подът на кораба се разтресе и се размърда, когато плазмата разтопи биомеханичната плът. Усетих жегата и се извърнах по-далеч от нея.

— Нищо не постигаш, Ролистън. Твърде далеч от властта ти е.

Езичника — Бог стоеше пред черните слънца. После обаче го видях уплашен. Сигурна бях, че боговете не се паникьосват. От всяко от слънцата се протегнаха черни пипала. Усукаха се около него, обгърнаха го и го разкъсаха. Дори не трепнах. Пипалата се прибраха обратно.

Ролистън се обърна към нас, усмихнат, отново уверен.

— Направих ги по свой образ и подобие — отвърна той.

Несъмнено смяташе, че звучи зловещо.

— Уплашени ли? — попитах.

Той присви очи. Щеше да ни убие — или нещо по-лошо. По-добре да го ядосам достатъчно, за да приключи с нас бързо.

— Научил си ги да мразят изцяло всичко и всички, а после си им дал богоподобна сила. В онзи момент, когато Демиурзите ги докоснаха, Езичника и Бог се превърнаха във вирус. Този вирус имаше едничка цел: да им напомни за това. Развили са се отделно. Вече са индивидуалности. Какво би направил, ако има повече от един „ти“, който се съревновава за власт с останалите? — попитах.

Между черните слънца започнаха да се стрелкат мълнии. Демиурзите се нападаха взаимно. Ролистън се втренчи немигащо напред. Омразата изпепеляваше омраза — взаимно, неизбежно унищожение.

— Вече си съвсем сам — рекох му.

Но той навярно винаги е бил.

Чертите му отново се разкривиха, когато яростта се разля от плътта му. Хубаво. Не искам отново да живея като играчка на някакъв садист. Надявах се хакерите да са прави, че има друг свят, и ми се ще Джейкъб и Посланик да са там, за да можем тримата да живеем свободни от омраза, болка и лудост. Може би просто си мечтаех. Затворих очи. Да се приключва.

— Какво…?

Гласът на Ролистън прозвуча по детински объркан, стъписан. Отворих очи. Камата на Джейкъб, която Ролистън му бе отнел и бе захвърлил, стърчеше от гърдите му, където би трябвало да е сърцето. Ролистън беше зяпнал Бран. Бран го гледаше, немигащо, без капчица емоция. Ролистън се свлече. Кром Дху, Черния Кром, бе свършил работата си, бе унищожил бионанитите, които вече съставляваха Ролистън почти изцяло.

Черните слънца ги нямаше. Всеки един компютър, свързан с мрежата, угасна. Корабите застинаха в Космоса. Гравитацията и животоподдържащите системи спряха. Всеки киборг, включително аз, ослепя. Тези, които се нуждаеха от системите си, за да живеят, започнаха да умират. Отчаяно се опитвах да рестартирам. Ново начало: последният трик на Езичника — Бог. Запитах се колко ли души сме избили.

Мрежата се рестартира от само себе си. Равнината я нямаше, както и морето от пламъци. Езичника — Бог го нямаше беше ни спасил всички.

Сивата дама се изправяше на крака. Тук гравитацията работеше. Не бяхме в машина — това беше вече живо същество и функционираше различно. Аз останах седнала. Чувствах се като огромна синина, цялата покрита с порязвания, счупвания и обгаряния. Носът ми беше счупен, ребрата — всичките спукани, ако не и по-лошо наранени. Макфарлин нямаше да ме иска в този вид. Мадж и Рану се обърнаха към мен.

Оставаше проблемът със Сивата дама и Черните ескадрони, разбира се. Колкото и да ми се щеше да пребия дребната кучка, знаех, че нямаме шанс, дори само срещу нея. Исках някак да я убия с мисъл. Имаше как, ако се намирах в мрежата, а тя — до някоя автоматизирана оръжейна система. Можеха да й се случат и други злополуки. Ще караш мъжа ми да мисли, че съм мъртва, и ще преспиваш с него, а?

— Сега какво? — попитах я.

Убиването с мисъл не ми се получаваше.

Тя се взираше в тялото на Ролистън. Не бях сигурна какво съм очаквала — спазми, мутации, нещо шумно и грозно, — но той просто се беше килнал на една страна. Трупът му изглеждаше изненадан, отворил широко очи. Джоузефин ме погледна, сякаш не бе очаквала да кажа каквото и да било.

— Наредих на Черните ескадрони да спрат. Казах им, че Ролистън е мъртъв. Няма да нападаме, освен ако не ни нападнат. Мисля, че трябва да си вървите.

— Ще приберем мъртвите си. Ще трябва да повикаме совалка — казах.

Тя хвърли поглед на чудовището, в което се бе превърнала Кат, и кимна.

Изправих се и докуцуках до нея. Тя не ми обърна внимание, просто бе свела глава към баща си.

— Защо? — попитах.

— Защото беше забравил що е страх — отвърна тя.

Грешеше. Ролистън познаваше само страха и нищо друго.

— Не питах това.

Тя ме погледна в очите. Бяха ми казвали, че никога не го правела. Нейните бяха сиви. Не беше толкова грозна, колкото си я бях представяла. Сетих се за Дънди, когато орбиталното оръжие улучи нефтените платформи. Още тогава можеше да ни избие. Навярно е имала много възможности да го направи и всеки път се е въздържала.

— Не знам. От всички той беше най-много… човек.

Улових погледа й. Тя не отмести очи. Кимнах и се извърнах.

Мадж беше успял да долази до Мърл и го беше прегърнал, опитвайки се да пази ръцете му. Отидох и на свой ред прегърнах Мадж силно.

— Ох! — изпъшка той, но отвърна на прегръдката.

Никога нямаше да мога да му кажа истината. Ако знаеше, че Джейкъб беше умрял в Града Бездна четири месеца по-рано, по-лесно ли щеше да му е сега, или още по-зле?

— Защо вирусът не те уби, когато те намушках? — попита Рану.

Сивата дама не го погледна, но по устните й трепна мимолетна усмивка.

— Нямам нищо от Тях в себе си.

Рану се вцепени, безмълвен.