Война в небесата

14. Моа

Въпреки подготовката и чакането никога не си готов, когато нещата започнат. Без вътрешна свръзка, разделени едни от други, можехме само да си превъртаме плана отново и отново през паметта. Къде сме се издънили в подготовката? Какво сме забравили?

Имах чувството, че стърча от километър. Не ми беше мястото в Птичарника и местните го знаеха. Не срещаха погледа ми и ме пренебрегваха, но ми се струва, че знаеха какво значи присъствието ми: беди.

Кат, Мърл и Картечар бяха на покривите от двете страни на главната улица. Мораг и аз бяхме от едната й страна, но отдалечени един от друг, а Майка и Странната ни возеха. Мадж и Езичника бяха отсреща, а техните шофьори бяха Муцуна и Големия Хенри.

Един Граунд ефектс рейдър водеше конвоя на Ескадроните. Възви по спираловидния път и се насочи към моята позиция. Рейдърът беше по-големият, по-добре въоръжен и брониран събрат на бързите щурмови ховъри на Граунд ефектс. Тежковъоръжен колкото военен танк, и се задвижваше и маневрираше с помощта на четири векторни двигателя. Надявах се да не са от полза сред тесните улички на Моа.

Зад рейдъра имаше четири цивилни камиона, преустроени за военни цели с подсилена броня, а върху всяка от кабинките имаше бронирана платформа с монтирано автоматично оръдие. Оръдията се въртяха наляво-надясно, търсеха цели, сплашваха жителите на улицата. Може би в кабинките имаше стрелци, а може би беше Демиург. Може би говореше напрежението преди сражение, но оръдията ми се струваха нетърпеливи. Защо не бях взел наркотици? Дори само за да си поуспокоя нервите. В края на конвоя имаше още един рейдър. Много огнева мощ като за единайсет дула. Четирите бойни дрона над конвоя бяха още едно непланирано усложнение.

Намирах се в един от ъглите, до някакъв навес, наполовина дом и наполовина щанд за техника трета и четвърта ръка. Обитателят ми хвърляше неприязнени погледи. Знаех, че докато наблюдаваме конвоя, улични хлапета, работещи за марионетките, пръскаха охранителните лещи с черна боя.

На Майка се падаше задължението да започне. Бях свикнал да се сражавам само с бронята си, а тя беше свикнала да го прави от многотонен мек, тъй че един Бог знаеше как се чувства. Проверих колко е часът на вътрешния си дисплей, извърнах глава от улицата и дръпнах скиорската маска, която до този момент ми служеше за шапка, над лицето си. Надявах се нервите на Майка да издържат, защото щях да се чувствам много глупаво да надяна скиорска маска, без да свърша нищо незаконно.

Продавачът на техника ме видя и се втренчи в мен с някакво безпомощно негодувание. Разбираше какво ще последва. Бръкнах в торбата си с лявата ръка и стиснах длан около смартрамката вътре. С дясната пък хванах автоматичната си пушка „Бенели“ под едната си мишница. Бронираното яке щеше да свърши работа, но ми липсваше шлиферът. Нямах и място, откъдето да излезе раменният ми лазер, тъй че бях с оръжие по-малко.

Рейдърът подмина позицията ми, а двигателите му подемаха боклуците по улицата, събаряха сергии и скалъпени надве-натри къщи. Нямаше защо да се притеснявам за Майка. Тя изрита колесната бронебойна мина изпод рейдъра. Щом мината се показа, автоматичните дронове и платформата на първия камион се обърнаха към Майка, а ъгълът на уличката, в която се бе скрила, бе унищожен от релсотрони и автоматични оръдия. Точно в този момент Майка задейства мината. Рейдърът сякаш се вдлъбна леко по средата и се повдигна във въздуха. Изпод него блъвнаха пламъци и обгърнаха улицата, а ударната вълна изравни всичко със земята, събори хората и пръсна всички тъпанчета, които не бяха от метал и пластмаса.

Затичах се към първия камион. Мърл пък задейства два ракетомета, подпрени на триножник върху покрива от отсрещната страна. Рейдърът се заби обратно в улицата, когато първата и втората ракета се взривиха в него. Два от дроновете и автоматичните оръдия на първите два камиона стреляха по вече празните ракетомети. От другата страна Мърл се възползва, показа се и стреля четири пъти бързо с плазмената си пушка. Още преди да стигна до вратата на камиона, той беше превърнал първите две оръжейни платформи и дроновете в разтопена шлака. От дроновете по мен пръскаше течен метал и прояждаше бронята ми. Зад мен имаше още стрелба и експлозии, когато Кат и Муцуна се отърваха от задния рейдър и останалите два дрона.

Стигнах до камиона. Шофьорите му се опитваха да маневрират, но нямаше къде. Конвоят бе блокиран и отпред, и отзад от горящите останки на рейдърите. Само се надявах, че мунициите им не са се разтопили, иначе всички бяхме прецакани. Виждах паникьосаните лица на шофьора и вече ненужния артилерист в кабинката. Първият истерично даваше ту заден, ту преден ход, за да не мога да се кача.

Извадих смартрамката и пуснах торбата. Отпуснах пушката на клупа й и скочих на най-ниското стъпало на кабинката. Сграбчил страничното огледало, изпратих информацията от камиона през интерфейса в дланта си в смартрамката. Тя се разгърна и я поставих на вратата, изпращайки нареждане за детонация с двусекундно отлагане. После се пуснах и отскочих встрани.

За ускорените ми реакции тези две секунди бяха дълги. Най-странното бе, че нямаше крясъци. Чуваха се викове на болка от косвените жертви (не мисли за тях като за хора). Нямаше как: използвахме тежка артилерия в населен район. Но липсваше обичайният шум на паникьосани цивилни. Тук се бяха водили свирепи сражения с Тях по улиците, тъй че може би това не ги плашеше. Просто се бяха отдалечили, колкото са могли. Тук-там мърляви физиономии ни гледаха с неприязън. Извинявайте, хора.

Керамичните тигели по програмируемата рамка насочиха термитните заряди. Те проядоха пантите и ключалката на бронираната врата и изпълниха кабината с газ. После се включи зашеметяващият заряд в средата на рамката. Между заряда и вратата имаше контейнер с литър солен разтвор, който създаде вакуум. Вратата излетя назад от кабината и се вклини в скалата край улицата.

Камионът беше спрял. Чух пукот и трясъци откъм другите машини зад мен.

Майка излезе от страничната уличка и се упъти право към камиона с приготвена гаусова карабина.

Направих същото, държейки в готовност пушката си. Двамата вътре бяха очукани и кървяха. Не исках да ги убивам, но нямаше и да ги жалим. Стрелях по три пъти във всеки от тях с гел-куршуми — очуках ги още повече и ги зашеметих. Нямаше да оказват съпротива оттук нататък. Хванах артилериста и го хвърлих по лице на улицата. Майка ме прикриваше. Справяше се отлично и без мека си. Приклекнах върху гърба на крещящия артилерист и вързах ръцете зад гърба му. Сторих същото и с шофьора. В много отношения се държах с тези типове по-добре, отколкото останалите със своите. Обитателите на другите три камиона получаваха трийсетмилиметрови гел-гранати.

Смених своите гел-куршуми с дванайсетмилиметрови бронебойни и покрих Майка, докато скачаше в кабинката.

Освен ако не са част от конвой в Подвижния град или някъде на майната си, повечето превозни средства са обширно компютризирани. Значи Демиург имаше достъп до системите на тези. Само че военните машини трябва да могат да работят и без компютризираните си компоненти — в случай на електромагнитен обстрел. Електромагнитният импулс изключва дори подсилена електроника, макар да не я разтопява като по-незащитените. Военните машини трябва да могат да работят без компютризираните си компоненти и защото войничетата умеят да чупят техника дори без да искат. Преди да овладеем камиона, Майка трябваше да разкара процесора и транспондера на камиона.

После всичко стихна. Главната улица бе изпълнена с дим и гореше на някои места. Майка работеше трескаво по кабинката, а аз се оглеждах. По-нататък по улицата Мораг правеше същото, докато Странната обезопасяваше третия камион. От другата страна на конвоя действаха и Езичника и Мадж.

В съседната улица сякаш отникъде изникнаха старателно предрешените хора на Марионетките. Обичайните обитатели бяха убедени да се преместят, а после бъркотията по уличката бе разчистена, за да има място за камионите.

Бавехме се, но нямаше смисъл да казвам на Майка да побърза. Знаеше какво прави, обаче аз все така се чувствах на показ, а Демиург знаеше какво става от мига, когато ударихме първия рейдър. Черните ескадрони бяха на път.

Майка се показа на вратата на кабинката. Процесорът и транспондерът тупнаха на пътя и тя ми направи знак, че е готова. Скри се вътре и запали двигателя. Караше ръчно. След броени мигове чух и останалите три камиона. Покривахме уанау, докато хората на Марионетките ги съпровождаха през уличката. Товарите на камионите щяха да бъдат свалени, разпределени и скрити из целия Птичарник. След това хората на Майка, които познаваха Моа, щяха да приберат товара обратно през тунелите, по-далеч от кабинковия лифт. Поне такъв беше планът.

Големия Хенри зави по пресечката след Майка. Мадж беше от отсрещната страна на пътя. Зърнах го между двата последни камиона, точно преди този на Странната. Мораг се беше върнала по-близо до моята позиция.

Странната тъкмо се провираше, а Муцуна чакаше зад нея.

— Контакт! Лек уокър и колесен БТР зад нас! — Кат.

— Контакт! Лек уокър и колесен БТР пред нас! — Мърл.

Зад мен изсвистяха последните две ракети от ракетомета на Кат — най-вероятно насочени към мека.

Не виждах нищо отпред: камионът на Муцуната скриваше гледката. Приклекнах и се взрях под движещата се машина. Мърл тъкмо изстрелваше своите ракети от рамо. Подобните на кокили крачища на лекия уокър се засуетиха, поразени. Виждах и колелетата на БТР-а. Имах късмет, че бях сменил позицията. Релсотронен огън проби камиона пред мен отгоре надолу и ме посипа с някаква неопределена храна. Отсреща Мадж вдигна автомата си и започна да праща кратки откоси по главната улица.

Реагираха прекалено бързо. Бяха пристигнали твърде скоро с твърде много хора. Нещо се беше объркало.

Зад мен Езичника, Мораг, Картечар и Кат стреляха с лазерни карабини и картечници. Кат не си беше взела релсотрона, за да не личи твърде много. Сега той ни липсваше.

Големия Хенри форсира двигателя на камиона си, който се скри в уличката. Излязох от нея, прехвърляйки дръжката на пушката си от дясната в лявата ръка.

Уокърът още се олюляваше. Мърл стреляше с плазмената пушка, бързо и концентрирано — всеки изстрел прогаряше мека все по-дълбоко.

БТР-ът напредваше, а двойният му релсотрон стреляше към Мадж: унищожи ъгъла на скалното здание, което той използваше за прикритие, и го изтика по-дълбоко в уличката.

От БТР-а се изсипаха пехотинци и се затичаха към места за закрила. Беше грешка. Започнах да ги избивам. Стрелях точно под шлемовете им. Автоматичното ми насочване, обучението, уменията и опитът ми показваха къде да се целя. Чертите на лицата им се превръщаха в червени петна, докато един след друг кучите синове правеха последна спъната крачка, преди да осъзнаят, че са мъртви. Един, втори, трети, пети. Релсотроните на БТР-а се преместиха към мен, а аз спокойно се оттеглих в уличката, докато свръхзвуковите куршуми направиха скалата пред мен на прах. От другата страна на главната улица Мадж се показа от своята пресечка и също подпочна пехотинците.

Над мен прелетя сянка: Мърл прескочи уличката. Покривът, от който бе отскочил, секунда след това престана да съществува — по мен се посипаха отломки. Инерционната ми броня пое много от щетите, но все пак имах чувството, че ме бият с чукове. Излязох с мъка изпод скалите и се изправих с олюляване.

Хвърлих поглед към главната улица. БТР-ът отново стреляше по Мадж. Повечето пехотинци бяха слезли успешно, бяха намерили прикритие и сега стреляха към нас. Пуснах още два къси откоса. Бронебойните ми куршуми минаха през една кола и експлодираха в младата пехотинка, скрила се зад нея.

Рискувах да проверя ситуацията зад себе си, докато презареждах. Мораг се оттегляше, стреляйки непрестанно с лазерната си карабина.

Мърл отново започна плазмения обстрел на уокъра от новата си позиция, а аз обменях огън с останалите пехотинци, за да не се подават много-много. Който се покажеше, загиваше. Само аз и Мадж ги притискахме, докато едновременно се криехме от релсотроните на БТР-а, но бяхме тъй точни и свирепи, че ответният им огън бе слаб и разфокусиран. И все пак трябваше да се махаме оттук.

Отново ме засипаха отломки, когато двата скорострелни релсотрона на уокъра унищожиха скалата над главата ми, търсейки Мърл. Той отвърна от поредната нова позиция. Целият преден корпус на лекия мек гореше. Последва още релсотронна стрелба от врага, този път от втория мек, позициониран зад нас. Цялата улица се разтресе, а аз се скрих в уличката, докато уокърът отпред милостиво се взриви. БТР-ът премести прицела си от мен към Мадж — наложи се той да се оттегли по-дълбоко в своята уличка, а ъгълът, където бе допреди малко, избухна. От ребрата му плисна кръв, когато го улучи рикошет и го завъртя във въздуха.

— Оръжейната платформа на БТР-а! — изкрещях, надявайки се звуковият филтър на Мърл да ме регистрира през стрелбата.

После открих огън по малка пехотна групичка, опитваща се оптимистично да изпълни стрелкова маневра, за да се приближи до нас. Трима загинаха. Четвъртият може би щеше да живее. Тъкмо се хвърляше към прикритие, когато един от куршумите ми го застигна и проби евтината му броня на крака. Хидростатичният шок издуха крайника му в посока, противоположна на летежа на тялото му. Чувах крясъците му. Филтрите май никога не успяваха да заглушат крясъците. Мърл пусна два плазмени заряда в оръжейната платформа на БТР-а и я разтопи.

Зад мен граната след граната се взривяваха в бронята на другия уокър, докато той отвръщаше с релсотронтие си. Мърл стреля и към БТР-а зад нас, унищожавайки и неговата платформа, а после зданието над мен избухна, когато уокърът откри огън по позицията на Мърл. Ударната вълна така ме запокити към земята, че подкожната броня на лицето ми поддаде. Имах чувството, че някои от костите ми са стрити на прах. Пламъци и отломки ме засипаха отново. По вътрешния ми дисплей грейнаха червени предупреждения. Усещах лицето си като кайма със забити в нея парченца от керамична броня, право в нервните ми окончания. Вътрешните ми запаси задействаха болкоуспокояващите, а след това и стимуланти, за да неутрализират приспивния ефект. Буквално се изстрелях на крака.

Зад мен се показа Мораг.

— Презареждам! — извика тя, изхвърли батерията от лазерната си карабина и втъкна друга.

Лицето й бе окървавено, а по едната й ръка, единия крак и ребрата личаха следи от повърхностни попадения. Но все пак не бе подсилена колкото нас. Впечатлих се, че още е на крака.

Изстрелях няколко откоса в посоката, откъдето бе дошла, за да се скрият част от пехотинците по петите ни. Зърнах и уокъра. Куцаше и димеше от ракетометен огън и бронебойни гранати.

В края на уличката задницата на последния камион, този на Муцуната, се скри в далечината. Картечар скочи от единия покрив на другия и изчезна. Добре беше съобразил. Трябваше да се оттегляме.

Езичника се бе присъединил към Мадж в другия край на главната улица и стреляше отмерено зад себе си.

— Мораг, прикрий се! — извиках. Тя кимна и зареди граната в гранатомета на карабината си. — Езичник, Мадж!

Не ме чуха. Бяха твърде заети да стрелят. Шибана изключена свръзка. Повторих. Мадж беше свикнал да му викам и обърна глава. Изкрещях:

— При мен, веднага!

Мадж кимна и направи знак на Езичника. Мораг и аз пък се показахме иззад ъгъла и стреляхме по всичко в полезрението си.

Точно когато двамата излязоха от прикритието, входът на уличката им експлодира и ги изхвърли във въздуха — ракета от уокъра. Обгърна ги облак прах.

Мораг изхаби цялата си батерия с дълъг лазерен откос, червен проблясък след червен проблясък, а свръхнажеженият въздух бумтеше около лъчите. Куршум дръпна ръкава на бронираното ми яке, а после нещо ме халоса в рамото и ме усука. Започна да пари, а по дисплея ми замигаха поредните предупреждения.

Мадж и Езичника се показаха от облака прах, наполовина тичешком, наполовина със залитане. Земята край тях сякаш се загърчи, когато релсотроните на уокъра я надупчиха. Не съм сигурен дали един от изстрелите улучи Езичника или беше рикошет, но задникът му се изпари насред гейзер плът, а той направи пълно колело във въздуха и се приземи по лице.

Четири гранати експлодираха в уокъра. Навярно ги бе изстреляла Кат от покрива. Спечели на Мадж достатъчно време, за да хване Езичника за врата и да го извлачи в уличката. Още една ракета улучи уокъра — той отвърна с нова стрелба.

По-нагоре по главната улица самотен войник тичаше от задния край на БТР-а, търсейки прикритие. Проследих траекторията му с пушката и стрелях три пъти. Пръсна червено, той залитна и едва не падна, но продължи да тича и стигна до пряката, към която се бе упътил. А не биваше. Трябваше да съм го проснал.

— Джейк, мърдай! — крещеше Мораг и ме дърпаше по-навътре в уличката ни след Мадж, а той пък влачеше виещия Езичник.

Успях да видя опашката на ракетата, забила се точно там, където бях допреди миг. Експлозията разцъфна почти на забавен каданс, разпръсквайки късчета скала като танцуващи във въздуха бръсначи: великолепие, породено от надрусания ми мозък. Можеше да видиш в подробности собствената си смърт. И имаше време да правиш глупости, като да застанеш между взрива и Мораг. Всичко почерня.

Вътрешните ми системи ме напомпаха със стимуланти и ме събудиха почти незабавно. Нещо се движеше под мен. Някой ме преобърна по лице — ако имах такова все още. Крясъци. Неизменните крясъци.

Отворих очи — болеше, но дисплеят ми работеше изправно, макар погледът ми да бе замъглен от червени иконки. Електрониката ми казваше онова, което вече знаех — светът ми бе болка. Работещият дисплей ми позволи да наблюдавам докъде сме го докарали в самопреебаването. След като, разбира се, вътрешните ми системи за овладяване на болката и купищата болкоуспокояващи и стимуланти ми позволиха отново да функционирам.

Цялата ми предна страна бе почерняла от обгаряния и нарязана от скални шрапнели. Не мисля, че ми беше останала кожа по лицето. Все едно някой ме беше минал с шкурка. Според диагностиката шрапнелите бяха пробили подкожната ми броня на няколко места, най-вече на едно място в стомаха — рана, за която скоро трябваше да се погрижа. Друго парче бе пробило бронирания ми череп: фрактура. Кръв се лееше върху лещите ми.

Мораг беше на колене и лакти до мен, успяла беше да ме отмести от себе си. Пъхтеше, все едно беше тичала досега. От носа й шуртеше кръв, но иначе не изглеждаше много по-зле отпреди малко.

— Аре! — крещеше ми Мадж, опитвайки се да метне ревящия от болка Езичник на рамо, за да го носи.

Още зашеметен, зърнах Картечар и Кат на противоположни покриви — стреляха към главната улица. В началото на пресечката ни с накуцване се показа уокърът. Многобройните дула на релсотроните му вече се развъртаха. Бяхме мъртви.

Мърл обаче точно това беше чакал. Сградата от едната страна на уличката беше изкорубена от ракети. Мърл се показа на първия етаж, останал без стени, и вдигна плазмената пушка. Стреля почти от упор. Изпразни целия пълнител в мека, а дулото на пушката засия в бяло. Мисля, че видях Мърл да се обръща и да бяга. Съборих Мораг отново и пак се хвърлих отгоре й. Мадж стори същото с Езичника. Мекът се взриви.

— Това беше пълна тъпотия — чух Мадж, а след миг го чух да кашля. — Той е бил в пехотата. Има по-добра броня от моята.

Този път всичко беше черно, защото бяхме погребани, сякаш под цялата тежест на планетарната гравитация. Все едно каменният покрив на пещерата се бе стоварил върху мен. С подсилени мускули, метал и малко крясъци успях да се надигна от отломките и пред очите ми пак просветна. Изплюх пръст, кръв и чакъл и хвърлих поглед зад себе си. Предната част на уличката я нямаше.

Пресегнах се надолу и извадих отпуснатото тяло на Мораг от отломките. Беше в безсъзнание. Като че цяла каросерия камъни се бе изсипала върху гърба ми. Ха-ха. Затворих всички предупреждения по вътрешния си дисплей, за да виждам по-добре.

— Мърдайте! Ще ви прикриваме!

Беше Кат, откъм покрива. Боже, колко добре съобразяваше положението. Но и не бе зашеметена от взрив в лицето. Имаше право: мековете ги нямаше, но пехотата се беше изпокрила по преките и се опитваше да ни обгради.

Камионите се бяха отдалечили. Хубаво, това беше целта. Но и не исках да се гътна заради малко храна. Инжектирах стимулант във врата на Мораг. Тя извика, освести се рязко и болезнено.

— На крака — рекох.

Изгледа ме укоризнено за част от секундата, преди да осъзнае къде е.

Взех си пушката, смених пълнителя, пуснах диагностиката. Работеше.

Мораг се изправи с мъка. Езичника бе в несвяст. Лицето на Мадж беше почерняло.

— Трябваше да го приспя — каза ми.

Помогнах му да качи Езичника на раменете си.

— Хайде! — извика отгоре Кат.

Звучеше разтревожена, но не и стъписана.

— Военновъздушните — рекох на Мадж, който ме изгледа питащо. Кимнах към Езичника. — Бил е във военновъздушните, не в пехотата.

Нямах представа защо това ми беше важно.

— Сега ли ще го обсъждаме? — попита Мадж.

Поклатих глава.

— Да вървим.

Ако имахме късмет, можехме да се измъкнем без повече сблъсъци. Само дето никога нямахме късмет. Но и така ситуацията просто обираше всички точки.

Най-напред улучиха Картечар. Парче от бронираното му яке се нажежи и се разкъса, а той се строполи с димящ гръден кош. Кат се хвърли на земята и се скри зад каменния издатък на покрива. Мораг изпищя — получи изстрел в гърба и отново падна. В гръбната й броня имаше димяща дупка. Все пак бе спряла по-голямата част от лъча, но виждах овъглената й кожа и надигащите се мехури. Мадж и Езичника бяха пословичните два заека с един куршум. От крака на втория изригна червена пара, а лъчът почти го откъсна, след което продължи пътя си през рамото на Мадж. Той извика и пусна Езичника. Препъна се напред. Лазерът улучи мен в дясното рамо и почти отряза кибернетичната ми ръка.

Бърза, безупречна лазерна стрелба. Нещо в мен се сви. Успях да вдигна пушката, макар да имах чувството, че ръката ми ще падне всеки момент. Няма миризма като тази на собствената ти изпечена плът. Още болкоуспокояващи, още стимуланти, още предупредителни иконки.

— Назад, веднага! — излаях.

Мораг помагаше на Мадж отново да качи на здравото си рамо зле кървящия Езичник.

— Не виждам никого. — Беше Кат, някъде отгоре.

Обхождах полезрението си с дулото на пушката. Откъде ни беше дошло?

На главната улица ловко притича приведена фигура. Стрелях незабавно, но силуетът успя да се скрие в една от сградите край останките от уличката ни. Кат прескочи уличката, скачайки от покрив на покрив, за да нагледа Картечар. А всичко вървеше толкова гладко… Е, може би не чак толкова.

Мадж се оттегляше, доколкото му позволяваха силите. Мораг покриваше Кат, Картечар и Мадж. И аз крачех заднешком след тях, търсейки силуета: знаех кой е, но не исках да си го призная. Горе Кат преметна Картечар на рамо и се позатича успоредно с нас, с лекота. Ама че бъркотия. Как ни бяха достигнали толкова бързо?

Гаусов изстрел иззад нас. Вик на изненада от Кат. Пусна Картечар, а Мораг отвърна на стрелбата. Понечих да се обърна.

Някой хвана пушката ми. Не би трябвало толкова лесно да ме издебват. Не и когато съм нащрек. Пушката излетя от ръцете ми и изтрополи на земята.

— Здравей, Джейкъб.

Джоузефин, Сивата дама, все така отбягваше погледа ми. Дребна, жилава, безлична, почти невзрачна. Носеше инерционна броня, а лазерната й карабина, току-що използвана, висеше от гърба й. Просто я зяпах, докато през ума ми минаваха клишетата за смразена кръв и най-вече за прескачащо удар сърце — нищо, че моето беше механично.

— Бягайте! — изревах.

Отстъпих назад и посегнах към мастодонта и лазерния си пистолет. Тя обаче беше твърде бърза. Твърди като стомана пръсти ме улучиха в дясната китка, толкова силно, че достигнаха нервното средоточие под бронята ми и лазерният пистолет излетя от безчувствената ми длан. После постави дясната ми ръка в ключ, удари ме с лакът в лицето, изтръгна от другата ми ръка мастодонта и го захвърли настрани. С ръбовете на двете си длани ме удари във врата, заби коляно в гръдния ми кош и ме запрати в някаква стена.

Стиснах юмруци и осемте ми остриета се показаха измежду кокалчетата на пръстите.

— Как разбра? — попитах, опитвайки се да спечеля време.

Тя просто поклати глава, все едно въпросът я натъжаваше.

Замахнах. Джоузефин отклони единия ми юмрук, а миг по-късно просто я нямаше там, където бе насочен другият.

В ръкопашен бой с други експерти не риташ по-високо от коляното. Краката може да са с най-силните мускули в цялото тяло, но ритниците са бавни и всеки с относително добри рефлекси ще ги избегне лесно. Джоузефин, разбира се, съумя да ме ритне в лицето. Главата ми полетя наляво, от устата ми блъвна кръв. Паднах на коляно.

Размахах остриетата си на сляпо. Тя сякаш се претърколи през ръката ми — контактът ни стана почти интимен, толкова близо бяхме. Удари ме достатъчно силно, та да ме заболи и през бронята: в гърдите, стомаха, бъбреците, чатала. Движеше се толкова бързо, че не можех да съобразя къде ще ме удари във всеки следващ момент.

Опитах да забия остриетата на кибернетичната си ръка в кръста й. Тя отстъпи назад и я улови за китката и лакътя. Използва собствената ми инерция, за да я отклони нагоре. После премести крак зад моя и пристъпи рязко напред. Политнах назад. Тя скочи на гърдите ми, усука другия си крак около гърлото ми и ме събори. Беше ме възседнала. Смачка трахеята ми. Вече карах на вътрешен кислород. Удари остриетата на дясната ми ръка толкова силно в земята, че ги счупи.

Посегнах с лявата. Тя само се приведе назад и пропуснах. В следващия миг улови предмишницата ми. Изкрещях, когато строши лакътя ми. Черни, подобни на скалпел нокти се подадоха от пръстите на дясната й ръка и се впиха в раната на дясното ми рамо. Пак изкрещях. Размахах към нея кибернетичната си ръка със счупените остриета, докато не прекъсна достатъчно нервни окончания, за да увисне и тя.

Седеше върху ми, все още притиснала врата ми с крак. Остана ми една възможност — да я хвърля като някой бик на старовремско американско родео. Бе твърде близо до главата ми, за да я достигна с крака, а и бях наясно, че няма да свърши работа, само щеше да ме заболи още повече. Знаех кога са ме надвили и кога — не. Сега определено ме бяха надвили. Джоузефин направо ме беше прегазила. А аз дори не я бях улучил. Едно е да те победи някой по-добър от теб, друго е да се чувстваш напълно беззащитен. И все така не ме поглеждаше в очите.

— Едва ли ще ме убиеш, нали? — процедих през кръв, пръст и строшени зъби.

— Съжалявам, Джейкъб. — Прозвуча искрено.

С крайчеца на окото си долових престрелка и успях да обърна глава. Кат, Мораг и Мадж стреляха по някого извън полезрението ми, а на лазерните и автоматичните им пушки отвръщаха гаусови карабини. От време на време избухваше граната. Мораг падна насред градушка от огън. Кървавите пръски ми подсказваха, че бронята й бе пробита. Но още се движеше. Налагаше се да й помогна.

Когато Сивата дама ме беше улучила в рамото с пушката си, а после и с ноктите си, бе разкъсала якето ми. Имаше точно толкова място, колкото да извадя раменния си лазер.

Когато го направих, Джоузефин се изненада толкова, че лицето й почти доби изражение. За миг я фиксирах на мушка и червеният лъч блесна. Тя сграбчи лазера и го измести леко, като наклони глава настрани. Пропуснах. После откачи оръжието от рамото ми.

— Почти успя. Отдавна не се беше случвало — рече замислено.

Още чувах престрелката. Явно приятелите ми бяха твърде заети, за да ме убият, както се бяхме разбрали. Имах достатъчно присъствие на духа, за да активирам унищожението на вътрешната си памет. Виртуалните пламъци изпепелиха данните, не оставиха, надявах се, нищо за неизбежния пробив в системата ми.

Джоузефин ме хвана за косата и ме придърпа нагоре. На стената зад нея бавно се отлепваше екран-постер на Мадж: снимка от превземането на медийния възел на Атлантида. Хилеше се, имаше джойнт в устата и беше вдигнал калашника си. През постера минаваше червен надпис СЪПРОТИВА. Марионетките разпространяваха информацията ни за Кликата, за Черните ескадрони и за случилото се на Земята. Не можех да не се усмихна.

Опитах се да завъртя глава, за да видя Мораг, но Джоузефин не ми позволяваше да мръдна. Усетих, когато плъзна жака в един от куплунгите ми. Прищрака. Отпорът на защитния ми софтуер бе депресиращо кратък. Мрак.