Война в небесата

13. Моа

Кабинковият лифт беше тежкоброниран, а от него като шипове стърчаха множество оръжейни системи. Повечето бяха отбранителни и противоракетни. Кабелът представляваше въглеродна нанотръба в бронирана обшивка. Дори така изглеждаше много уязвим. Картечар потвърди, че по време на двайсетгодишната спорадична обсада на Моа лифтът рядко е просъществувал задълго, когато Те са настъпвали. Местните монтирали този едва наскоро.

Споделяхме кабинката с мръсни, изтощени миньори в края на работния им ден. Надявах се това да е достатъчно, за да ни скрие от повсеместните системи за наблюдение, но ми се струваше, че изпъкваме. Носехме чисти дрехи и изглеждахме здрави. Усещах лещите на камерите по себе си, впиваха се в мен, проучваха ме. Все едно самият Демиург се взираше в нас. Което несъмнено и правеше, сверявайки чертите ни в различни програми за лицево разпознаване.

Пещерата, където се намираше град Моа, беше най-голямата от всички досега. Приличаше на голяма алпийска долина с покрив от камък. Стените й откъм нас бяха терасирани и издълбани. Това ме обезпокои. Все едно да дупчиш стените на собствения си дом, а после да се питаш защо се е срутил покривът.

От него, сред сталактитите, висяха огромни прожектори с геотермално захранване. Предполагаше се да е ден, но острата им светлина приличаше повече на тази в някоя бюрократична сграда. Също така не бе навсякъде. Част от прожекторите бяха унищожени или повредени. Някои висяха свободно от скалата, други пък примигваха. „Нощем“ прожекторите превключваха на ултравиолетово и доставяха на малкото останала модифицирана растителност живителна светлина.

Подът на пещерата трябваше да представлява гъст килим от растения, а тук-там имаше имения в стил плантации, издялани от самата скала. Големия Хенри ми каза, че било модерно през стената ти да минава жила скъпоценна руда. Проблемът с Градинския квартал беше, че новозеландските колониални сили не успели да го защитят, когато Те придошли откъм Тъмната страна.

— Спомням си една от атаките, първата, която видях. Гледах надолу от града и ми се струваше, че цялото място гъмжи, като килим от насекоми в някой научнопопулярен визфилм. Земята почти не се виждаше — сподели ми Картечар, когато проследи погледа ми надолу към пода на пещерата.

Бяхме използвали част от видоизменящата субстанция, за да променим лицето му. Бяхме скрили и татуировките му — наричаха се та моко и разказваха историята му. Уанау бяха прагматични докрай. Кърпа скриваше компютъра в главата му.

— Там долу има хора — рекох.

На някои места горяха огромни огньове и през увеличението си виждах край тях големи тълпи. До някои от огньовете стърчаха едри, странни по форма статуи.

— Наричат се Свършека — обади се Картечар с глас, пълен с презрение. — Дезертьори. Част от някакъв култ на самоубийци. С религията си оправдават страхливостта си. Нанесоха се в Градините, след като Те си тръгнаха.

Винаги ме бяха впечатлявали отказалите се от армията по съвест. Не бях сигурен за отношението си към дезертьорите. Звучеше твърде много като да се чупиш от своите, когато си им нужен.

— Кои са онези в цивилните БТР-и? — попита Кат.

— Вероятно боклукчийски екипи и частни съдии-изпълнители — отвърна Картечар. — Когато Те дойдоха за първи път, Градината беше прегазена. Някои имаха възможност и се евакуираха. Там е работата, че Те не грабителстват. Не се интересуват какво имаме, просто ни избиват. В някои къщи още има ценности. Да не говорим, че някои от фукливите копелета си имаха собствени скъпоценни находища в стените. Тъй че старите собственици, ако са им останали пари, пращат екипи да разкарат бездомниците от собствеността им и да видят какво е оцеляло. А други от съдия-изпълнителите работят за себе си, плячкосват сами.

Далеч под нас в улиците проблеснаха дула и примигнаха лазерни лъчи. Голяма част от мястото бяха просто развалини, изтерзан призрак на някога богат квартал. Същото можеше да се каже и за останалата част от пещерата. Моа бе под обсада през почти половината война, а Лаланд 2 бе нападната преди повече от петдесет и пет години. Историята на нашествието бе изписана с кратери, пукнатини, почернен и разтопен камък почти навсякъде. А най-тежко увредената част от огромната пещера бе самият град.

Той представляваше един от най-мащабните строителни подвизи отпреди войната. Планът беше погълнал огромни количества работа, модели и експериментиране. От тавана на пещерата висеше огромен сталактит. Беше дълъг около пет километра, а върхът му се намираше на около километър от Градината. Инженерите решили, че сталактитът може да се насели, и градът бил изсечен в камъка и във вече съществуващи в него пещери с помощта на лазери и микроби. Бил замислен като жилищен район за миньорите, а онези, които можели да си го позволят, живеели в Градината сред гъстата растителност.

След Тяхното нападение оцелелите богаташи се преместили на сталактита. Макар отначало да го смятали за слабост в защитата на планетата, той се оказал същинска крепост и голяма част от него преминала в ръцете на военните. Останалите му жители били изтикани във вече пренаселени части от него и били оставени на собствения си късмет, особено след като човеците изоставили мините.

Сталактитът заемаше голяма част от гледката през белязаното и разчегъртано бронирано стъкло на кабинката. Сякаш нито сантиметър от скалното образувание не бе останал непокътнат. Част от него бе покрита с бронирани кръпки. Обшивката изглеждаше достатъчно дебела, за да е или от мекове, или от бойни кораби, кръстосвали подземните морета. Артилерийски, противовъздушни и противоракетни установки стърчаха като брадавици на много места от камъка.

— Обсадата толкова тежка ли е била, колкото разправят? — попитах.

Картечар и Мърл се засмяха невесело.

— Първият спомен на Майка е как собствената й майка готвила месо от трупа на баща им, за да има какво да ядат. Самоубил се, за да им стане храна — каза Картечар и ме прикова с лещите си. — Да, тежко беше.

Преглътнах на сухо и кимнах. И на Земята бяхме израснали в бедност, но на фронта бе много по-зле. Да доживееш до пълнолетие бе изпитание, което изискваше да вършиш кофти неща. И това им беше причинено нарочно. Радвах се, че Мадж е с Езичника в базата на уанау. Не ми се щеше да пуска шеги за гордото им канибалско наследство. А аз се питах как канибализмът бе навлязъл в обичайните ми теми на разговор. Мораг се бе втренчила стъписана в Картечар. Още й личаха охлузвания и порязвания от преследването с колите. На мен — не. Бях се възстановил бързо.

Лифтът ни откара високо към покрива, към най-дебелата част от сталактита. Подминахме един повреден прожектор — примигваше и ръсеше искри. Най-сетне се озовахме на укрепената спирка на лифта. Опитахме се да не шаваме много, докато тълпата изтощени миньори се влачеха навън. Пренебрегнах поривите на световъртеж, когато пристъпих от клатушкащата се кабинка на каменната платформа.

За чувствителните ми сетива сякаш имаше наблюдателни камери навсякъде, всички обърнати към нас. Войниците на пост, отегчени и безразлични, провериха фалшивите ни лични документи, изфабрикувани в Чистилището, и ни пуснаха.

Най-много ме порази колко беше тихо като за толкова претъпкано място. Може би обитателите не умираха от глад, но изглеждаха гладни и изтощени, лицата им бяха изопнати, белязани от дългогодишни тегоби.

Улиците представляваха гладки тунели, които се виеха сякаш до безкрай надолу. Къщите бяха изсечени от самия камък, но накъдето и да се обърнех, виждах импровизирани колиби и навеси. Встрани от главните улици, тази част от Моа бе гъсто населена плетеница от тесни улички. По вътрешните части от огромния сталактит, също както по външните, личаха сериозни щети.

— Какво е това жужене? — попита Мораг.

Двойка въоръжени наблюдателни дронове преминаха над тълпите.

— Катапултът е точно над нас. Тук се водеха някои от най-свирепите боеве през последните десет години — обясни Картечар, когато дроновете отминаха.

Огромният електромагнитен катапулт се използваше, за да мята топлоизолирана руда в орбита, където я прибираха шлепове и я товареха на кораби за износ.

Докато преминавах покрай холографски образи на Кронин, ме прониза гняв. Виждах огромния му бодигард Мартин Кринг точно зад него. Изглеждаше повече от метал и пластмаса, отколкото от плът и кръв. Заглавието на новината гласеше СВОБОДНОТО ЗЕМНО ПРАВИТЕЛСТВО ПРЕДУПРЕЖДАВА ЗА ВЪЗМОЖНИ ШПИОНСКИ ТЕРОРИСТИЧНИ КЛЕТКИ. Питах се дали имат предвид конкретно нас. Зачудих се колцина други са стигнали дотук и са още свободни.

Подмина ни патрул в шестколесна бойна машина. Оглеждаха тълпата, бяха видимо по-бдителни от пазачите на лифта. Усетих погледите им, но не показаха никакви признаци, че ни познават или подозират, докато се отдалечавахме от главната улица, по-навътре в пресечките.

— Това е Птичарника — рече Картечар. — Тук израснах.

Тревожех се, че ще го разпознаят въпреки дегизировката му, но той държеше главата си сведена и избягваше чуждите погледи. Нас четиримата — мен, Кат, Мърл и Мораг — ни зяпаха доста. Личеше си, че сме външни хора. Колкото по-навътре влизахме в Птичарника обаче, толкова по-малко наблюдателни устройства виждахме.

Когато се наложи да преминем покрай редица просещи ветерани, лишени от имплантите си, почти се почувствах у дома. Всичко беше толкова нагъчкано — на моменти сякаш минавах направо през нечий дом. Местните продължаваха със суровите погледи, този път въоръжени мъже и жени с цветовете на различни банди. Най-често възрастни ветерани. По-младите още служеха в армията. Подозирах, че нещо в осанката ни ги възпираше.

— Знаеш ли нещо за тези, как им беше името, „Марионетките“? — попитах Мърл.

Бяхме стигнали до външната стена на сталактита и се влачехме нагоре по изсечени в камъка тесни проходи.

— Имал съм вземане-даване с тях. Различни са. Относително благонадеждни, но по техен си плашещ начин.

Опитвах се да скрия факта, че пъхтя. Мърл пък все едно се разхождаше в парка, въпреки шестте месеца в дупката.

Картечар изчезна в един скален процеп точно над нас. Мораг го последва, а после дойде и моят ред. Наложи се да пролазя вътре. Стигнах до малка пещера. Изходът й разкриваше гледка към Моа и лифта, с който бяхме дошли. Вече се намирахме над прожекторите и се виждаха купчини от по-малки сталактити, много от тях с входове и прозорци. Под нас, върху самите рамки на прожекторите, пък имаше палатки и къщици, сглобени от сандъци и други подръчни материали. Свързваше ги мрежа от здрав на вид метален кабел.

Картечар приклекна и заизважда модифицирана катераческа сбруя от торбата си. Към сбруята бяха прикрепени две парчета въже, а на края на въжетата — по един метален ръкав с плъзгачи. Извадихме своите сбруи, а Картечар ни показа как да прикрепим ръкавите към металната мрежа. Плъзгачите се разполагаха под и над кабела, както и спирачните подложки, когато имахме нужда да забавим.

— Когато стигнете до разклонение, просто закачете за него свободния накрайник и освободете другия. Ясно? — попита Картечар.

О, да. Съвсем просто звучеше, стига да не се намираш на пет километра над земята. Но може би щях да извадя късмет и да падна върху някой прожектор. Така щях да умра от токов удар, вместо да се размажа.

Картечар сякаш падна от пещерата, но всъщност се бе оттласнал назад, плъзгайки се по кабела. Мораг бе след него, широко усмихната. По моя преценка се движеше твърде бързо. Стори ми се, че и аз се движа твърде бързо, когато я последвах. Използвах спирачките често, докато не ми припари от ръкава и не забелязах, че дими. Усещах краката си, увиснали свободно, твърде леки, а тялото си — твърде тежко. От гравитацията ми се струваше, че земята страстно си ме иска обратно.

Бях твърде вглъбен в страха си, за да забележа разклонението, и се натресох в него. Сърцето ми се разподскача, когато се наклоних твърде напред и погледнах земята от интересен нов ъгъл. Почти се заплетох в кабелите, но овладях инерцията си. Нямах особено достоен вид.

— Мърдай!

Кат идваше изотзад. Успях да прикача втория ръкав към съседната отсечка и да откача първия миг преди тя да се блъсне в мен. Отсечката беше нагоре. Бях активирал двигателя в ръкава, но се движех бавно. Така имах време да си мисля какво върша: висях на импровизирана паяжина от кабели с помощта на самоделна машина за катерене, километри над повърхността на планета с висока гравитация.

Този район изглеждаше още по-увреден, сякаш още по-свирепо се бяха сражавали за него, а местните изглеждаха още по-закоравели и опасни. Виждаха се повече символи на банди, повече оръжия. Картечар ми каза, че всички заедно били известни като Небесните банди или Племената на светлината. Повечето от Тях можеха да се катерят по всякакви повърхности и когато дошли по тавана, бандите дали страхотен отпор, но били изтласквани отново и отново в главния сталактит.

Плъзнахме се в отвор в един от сталактитите, боядисан отвън. Май че трябваше да прилича на кино, като онези от старите визфилми. Посрещнаха ни дула. Един ден щях да открия място, където хората да не искат да ме сочат с пушкалата си.

След отвора се озовахме в куполообразна пещера с разнородни, подобни на дивани мебели, издялани от камък, както и с дюкянче за захарни изделия, алкохол и лека дрога. Имаше и стенописи, пунтиращи постери от едно време, рекламираха някакъв вид увеселения на живо. Явно от времето отпреди визфилмите. Някога, ако си искал да видиш актьорски представления, е трябвало да отидеш в някаква голяма сграда, където се намирали актьорите, и да ги гледаш с още стотици други хора, колкото и абсурдно да звучи.

Мъжете и жените с оръжията изглеждаха сериозни, способни и опитни. Отначало ми се стори, че са основно маори, а белите са само един-двама. Картечар по-късно ми каза, че мнозина са потомци на колонизатори от други острови в Южния Тих океан на Земята.

Видът им обаче не ме респектираше толкова. Носеха най-хубавите си дрехи, като някакви знаменитости от визтаблоидите — ако знаменитостите носеха парцаливи дрехи. Навярно само парцали бяха налични, ако искаш да си ушиеш нещо тук. Всички имаха дебели расти. Стори ми се, че видях и сребристите отблясъци на метал, сякаш част от растите, скрити от останалата коса, бяха стоманени. От време на време нещо помръдваше под плитките им.

Не вдигнах ръце, но ги отдалечих от пистолетите си, скрити под бойното яке, което бях заел от па. Мнозина ветерани носеха такива след пенсиониране. Бяха здрави, топлеха, а някои — като това — бяха и бронирани. Другите от нас също свалиха ръце от оръжията си. Пак се поздравих, задето не бяхме довели Мадж. От друга страна, щеше да похарчи доста пари при будката с дрогата. Може би трябваше да му взема нещо.

— Не ми вадете тия патлаци. Искам да видя Марионетките — каза Картечар, малко рязко, стори ми се, като за човек на мушка, на петкилометрова височина.

Единият от чорлавите типове явно бе съгласен. Направи крачка напред и натика зурлата на рязана пушка в лицето на Картечар.

— Не знам к’ви ги плещиш, обаче си тръгвате. Веднага.

Говореше ниско и отмерено, с недвусмислена заплаха.

— Теб те познавам — заяви Картечар.

И само толкова. Надявах се на нещо повече.

— Всеки ме познава, дееба, к’во от това?

— Аз съм Картечар, чекиджия такъв.

Отново ми се стори, че Картечар си изпитва късмета малко твърде смело. Мораг също се обърна към него. Кат и Мърл се поразмърдаха. Чорлавите типове се спогледаха. Определено знаеха името на Картечар.

— Изобщо не приличаш на него — каза онзи с пушката.

Стоеше твърде близо. Картечар му го демонстрира, като отскубна оръжието от ръцете му.

— Търсят ме, мамицата ти — Картечар се озъби, същински уличен пес. Не показвай слабост. — Щеше да е бая малоумно да се шматкам без маскировка, нали тъй?

След това подаде пушката обратно на мъжа, все едно не му пукаше у кого ще е. Това беше различен Картечар: такъв беше пред хората. Откачи кабела и го прикрепи към себе си.

— Ако си… — започна онзи с пушката.

Картечар го прониза с поглед.

— Марионетките ще решат, не ти — рече и продължи да прибира приспособлението си.

Чорлавите отново се спогледаха, попитаха се един друг безмълвно и свиха рамене. Явно не бяха свикнали на такова отношение. Очевидно беше и че името на едрия хакер имаше тежест тук.

— Ще ви вземем оръжията — каза друга от чорлавите.

Картечар приключи с опаковането на такъмите си и я погледна.

— Ами, давай.

Напрегнах се. Хич не ми се щеше да се лишавам от оръжията си, особено в колониите, но никой не бързаше да ни ги взима. Един от чуждите се отдалечи и се скри зад чифт дебели червени завеси, в друга част на сталактита. След няколко мига се върна с един от най-едрите мъже, които бях виждал някога. И той имаше тъмната, но и някак пепелява кожа на повечето от Лаланд 2. Имаше расти и лицева татуировка, но тя бе много по-семпла от тази на Картечар или на другите в уанау. Беше като цяло първият дебел човек, когото виждах тук, но лицето му беше покрито с белези: беше се потрудил за храната си. А и тлъстините му бяха някак мускулести и солидни на вид. Парцалите му едва ги удържаха. Чудех се как изобщо може да се движи при тази гравитация.

— Солосо — рече Картечар и кимна за поздрав.

Този път звучеше предпазлив и уважителен.

— Казва, че е Картечар, но не прилича на него — каза онзи с пушката.

— Гледай ти, коравия Макс Руру — избоботи великанът.

Прозвуча ми, сякаш запали двигател на танк.

— Дошли сме при Марионетките — каза Картечар.

Солосо ни оглеждаше. Май гледката не му се нравеше.

— По-скоро да ни вгорчите живота. Чухме, че си се продал на другата страна. Вярно ли е?

Картечар посрещна твърдо погледа му.

— Мисля, че си единственият човек, на когото ще му се размине подобен въпрос. И то само веднъж.

Солосо обмисли отговора на Картечар. После се усмихна.

— Поискаха ли ви оръжията? — попита изненадващо. Картечар кимна. Солосо се обърна към хората си с гневно изражение. — Да не мислите, че се боим от тези хора?

Чорлавите се разшаваха смутено под укоризнения му поглед. Той отново се обърна към нас. Бавно раздвижи туловище.

— Марионетките ще се покажат скоро. Не ми губете времето да ви обяснявам какво ще последва, ако се правите на интересни.

После кимна към червените завеси.

Откачихме се от кабелите и тръгнахме към тях. Докато Картечар подминаваше Солосо, той опря масивна длан о гърдите на хакера.

— Млатил си се с всеки здравеняк в Птичарника. Даже чух, че си се бил с неколцина САС-овци. Но мен сякаш винаги си ме отбягвал — избоботи.

Картечар го огледа.

— Никога не съм бил сигурен, че мога да те победя. Сега си махни скапаните лапи от мен.

Отначало реших, че започва земетресение, но след миг разбрах, че Солосо се смее. Все пак свали ръка от Картечар и се упътихме през завесите.

От другата страна беше различно. Помещението бе обширно, издълбано в скалата, и се склоняваше леко надолу. Беше обзаведено с редици столове, обърнати към една сцена. От тавана висяха платформи, крепящи сложни осветителни съоръжения и автоматизирани оръжейни системи, които ни следяха. Сцената бе скрита от дебели, червени и многократно кърпени завеси.

По-скоро усетих, отколкото видях Солосо да се подава от другите завеси, през които бяхме минали ние.

— Не ми харесва тая работа — прошепна Мораг, привеждайки се към мен. — Това място си има мрежа. Освен ако не е изолирано напълно, Демиург би трябвало да е тук.

Остави неизречено, че преди идването на Демиург изолирана система не би вършила никаква работа. Но вече бяхме влезли в играта и трябваше да разчитаме на преценката на Картечар. Като нищо хеликоптери и летящи екзоброни можеха да се носят към нас. Подозирах, че марионетките щяха да получат немалка отплата.

Завесите се разтвориха и се включиха прожектори. Бяха пет и блеснаха върху нас петимата. Щеше да е доста ефектно, ако нямахме компенсаторни механизми в оптиката. Виждахме си нормално, а сцената замъждука в зеленикаво. Запращя музика с лошо качество, май трябваше да е зловеща и да създава атмосфера, а куклите се спуснаха от покривните греди като три обесени жени.

Имаха най-мършавите и крехки тела, които бях виждал на Лаланд. Пред тях Странната изглеждаше едра. Ако не ги крепяха сложни на вид екзорамки, биха се прекършили в тази гравитация. Висяха напълно отпуснати, придържаха ги само нещо като дебели метални филизи. Напомниха ми за Шаркрофт в паякообразния му стол.

Носеха рокли, някога скъпи и модерни, но с дните им на хубост бе отдавна свършено. Имаха и окъсани дантелени ръкавици до лактите. Трагични маски от кована стомана скриваха лицата им.

Нищо не разбирах. Как тези безумия управляваха криминалните елементи в Птичарника? И под криминални елементи имах предвид „всички в Птичарника“. Бедните нямаха избор.

— Водиш ни неприятности, Картечар — рекоха и сякаш всяка дума идваше от различна уста. Не беше накъсано, звучеше като същинско изречение, но се чуваше като вълна от думи.

Побиха ме тръпки. Щеше ми се да се обърна и да си тръгна, но обърнех ли се, всеки път виждах Солосо, който вечно наблюдаваше някого от нас — най-често Картечар, — обаче погледнех ли назад, обръщаше към мен обраслата си с расти огромна като канара глава и ми се усмихваше.

— Да, сигурно сте прави — рече Картечар след кратък размисъл.

— Имаме пари — намесих се разсеяно.

Все още зяпах към Солосо. Обърнах се към Марионетките.

— От които можем да ви отървем — отвърнаха ми, нехайно, сякаш и те се бяха разсеяли.

— Трябват ни провизии — заяви Картечар. Погледна към мен. — Ще ви се отплатим добре.

— Какви провизии и колко ще платите? — попитаха трите едновременно.

— Най-вече храна и лекарства, може би малко инструменти, а по-късно муниции и експлозиви. За много хора. Ще вземем всичко, което можете да ни дадете.

Шотландецът от работническата класа у мен реши, че Картечар се разпорежда твърде свободно с чуждите пари. От друга страна, и ние се разпореждахме твърде свободно с парите на Шаркрофт. Марионетките направиха пауза.

— Това ни прилича на тайна операция. Защо ни е да се замесваме?

— Пак за пари — разясних.

И трите се обърнаха към мен. Движеха се някак насечено, рязко, точно като кукли на конци.

— Имаме много пари. Не ни трябват проблеми с Ескадроните на свободата. Една много приятна млада дама дойде да ни го обясни. Може би я познавате?

Някак устоях на порива да се огледам за нея в сенките. Не че щях да я видя. Мораг ме погледна разтревожена.

— Можем да правим каквото искаме, стига да не си пресичаме пътищата с тях. Звучи ни като добра сделка — продължиха Марионетките.

— Преди да продължим, искам да знам: тук в безопасност ли сме? — попита Мърл с неутрален тон.

— Тук сте в каквото кажем ние. Нищо повече, нищо по-малко — отвърнаха Марионетките.

Това започваше да ме шашка. Запитах се дали не са просто три трупа за прикритие и за да стряскат хората. Солосо ли беше истинският шеф?

— Което не отговаря на шибания ми въпрос.

— Вижте, добре сте се устроили тук. Сигурно много впечатлява местните, но ако ще ни преебавате, да започваме със стрелбата. Вие сте първи. Ако ли не, ще предположа, че печелите време, което значи, че някой идва. А това пък значи, че ще започнем ние — изненада ме Кат.

Всички с изключение на Картечар се размърдахме, готови да извадим оръжията. Солосо не трепна. Знам, защото хвърлих неспокоен поглед зад себе си.

— Картечар.

Беше шепот, по една сричка от всяка от куклите, звучаща като цяла дума.

— Добре, всички да се успокоят — рече той с умиротворителни жестове.

— Не сте улучили правилните хора за уличните си номера — рече Мърл, май наистина бесен.

— Достатъчно. В техния дом сме — рекох му. Той не отвърна. Обърнах се към Марионетките. — Много сте страшни. Сериозно, това никак не ми понася. Зловещо е. — Пренебрегнах презрителния поглед на Мърл и объркания поглед на Мораг. — Дошли сме за сделка. Ако не искате, разделяме се, а вие правите, каквото сте намислили. Дори това да значи да ни подхлъзнете. Ако пък искате да работим заедно, да престанем с патлаците, меренето на чепове и блъскането в гърдите и да действаме.

— Не сме дошли да се бием с вас — добави Мораг. — Но все пак знайте, че можем да навлечем много проблеми на всеки, който ни помогне.

Е, нямаше нужда така да го натъртва, но поне сложихме всички карти на масата.

Марионетките се втренчиха в нас. Задълго. Биваше ги в психологическото сплашване като за три безжизнени тела, увиснали от тавана. Дори Мърл започна да показва безпокойство. Аз се мъчех да избера дали да се прицеля в Солосо, или в една от автоматизираните оръжейни системи над мен. Последните надделяваха, но реших да пусна на Солосо малко от раменния си лазер — макар да съзнавах, че все едно щях да стрелям по танк с фенерче. Миг след това се сетих, че с бойното яке даже няма откъде да извадя лазера.

— Тук сте в безопасност — пристигна накрая вълната от думи.

Аз, Кат и Картечар се поотпуснахме.

— Не ми се ще да проявявам неуважение, но как работи това? — попита Мораг. Марионетките се завъртяха към нея. До неотдавна би трепнала, но вече не. — Тук сте в мрежа, нали? Цялото място.

— Работи, като спираме цялата си система и се прехвърляме на ново животоподдържащо оборудване, а всеки компонент се разглобява, подменя и бронира. За това са нужни сериозни разходи. Работи с изолиране от мрежата, която беше целият ни свят. Работи чрез операция, за да изрежем заразените си системи и да ги заменим с чисти. Работи с непрестанна и скъпа бдителност, за да се браним срещу опити за нахлуване в системата ни или за свързването й с останалата част от мрежата.

Трудно ми беше да преценя точно, но сякаш поне две, ако не и всички от тях, му бяха набрали здраво на Демиург. Мораг ме погледна и сви рамене. Не беше убедителното „всичко е наред“, на което се надявах от нея, но поне не ни крещеше да бягаме оттук.

— Значи ще работим заедно? — попитах.

— Не и за сметка на собственото ни унищожение — отвърнаха те. — Но ще ви изслушаме, а нямаме интерес да ви предадем. За колко души ви трябват провизии?

Последва пауза. С годините опит се бяхме научили да не даваме повече информация от нужното.

— Малко над двеста — каза Мораг.

Тя нямаше години опит. Отново ме погледна и сви рамене. Може би трябваше да подходим по-открито или доникъде нямаше да го докараме. Мърл не изглеждаше доволен — нищо ново. Всъщност, изобщо не ме интересуваше доволен ли е, или не.

Марионетките се люшнаха наляво-надясно — навярно жест, изразяващ отрицание.

— Твърде много. Имаме провизиите, но не можем да ви ги доставим, без да привлечем внимание. Можем да предложим част — може би няколко цистерни с протеинова каша, — но всичко оттатък това е опасно.

— Още изгубено време — каза Мърл. — Срамота. Бях чувал хубави неща за вас.

— Достатъчно — скастри го Картечар.

Не им обръщах внимание. Беше ми хрумнала идея.

— Това е големият център на доставки за региона, нали? — Картечар кимна. — Включва ли Цитаделата?

— Да — отвърна той. — Но няма как. Провизиите се доставят по маглев. Тунелите са вградени в скалата, а гарите са крепости.

— Ако имахте достатъчно огнева мощ или експлозиви, бихте ли могли да срутите един от тези тунели?

За щастие Картечар съобрази за какво говоря.

— Мисля, че бихме намерили слаба брънка — отвърна.

— Какво от това? — попита Кат. — Ролистън и дружките му няма да си получат провизиите веднага, нито пък ние.

— Кои са алтернативите им за доставки? — попита Мърл, който също бе се досетил. — Със совалка?

— Не и между тук и там. Избрали са Цитаделата, защото е труднодостъпна. Ако Те нападнат, биха се принудили да минават през тунелите и не биха могли да си донесат някои от наистина големите оръжия, като Хидрите — обясниха ни Марионетките. — Имат си специален маглев маршрут. Ако не могат с него, правят го по старомодния начин, с наземен конвой.

Извиках на вътрешния си дисплей карта на района. Над нас освен катапулта се намираха и още една атмосферна станция и летище за военни совалки. Именно то бе поддържало хората живи през обсадите, тъй като там от орбита и от други части на Лаланд 2 пристигали провизии.

Превръщайки Моа лека-полека в крепост, Те са искали жизненоважните припаси като храна и муниции да са възможно най-добре защитени. Центърът на града бе превърнат в склад за припаси и не спираше да се разраства. Което значеше, че ако маглевът се повредеше…

— Всякакви снабдителни конвои ще трябва да дойдат тук — мислех на глас.

— Което все така не ви помага — рекоха Марионетките. — Защото остава проблемът да го изнесете от града, без да ви забележат. Наблюдението е почти тотално.

— Но вие знаете как да го направите — допусна Мораг.

— Не и без да ни забележат.

— Ами нека ви забележат. Ще решат че сме ние. И ще е така, просто с малко местна помощ — добави Мораг.

Марионетките мълчаха. Ние чакахме. И чакахме. Почудих се дали да не си пусна малко Били Холидей на вътрешните системи.

— Искаме да видим пълен план, включително и как ще сведете до минимум впечатлението, че имаме нещо общо. Искаме и невероятно много пари за каквато помощ можем да ви окажем и да ни се размине. Половината — сега.

— Това не ми звучи благоразумно — рекох благоразумно аз.

Солосо застана до мен със старомоден черен кредитен чип в ръка — от онези с екранчетата. Екранчето показваше умопомрачителна сума.

— Това е само половината, нали? — попитах.

Той кимна. Неохотно извадих един от нашите черни кредитни чипове от джоба си. Беше си вътрешна борба, да платя толкова много за толкова малко, особено след като бях мизерствал през по-голямата част от живота си. После се сетих, че парите не са мои, а на Шаркрофт, а той беше задник. Добавих бонус.

Мораг вдигна един чип памет.

— Това е истината, разказали сме я, доколкото ни позволяват уменията. Какво се случи на Земята, какво представляваше войната, кои са Ролистън и Кронин и какво са направили, както и какво мислим, че се случва тук и по другите колонии. Прочетете, гледайте. Тук има доказателства, до каквито сме се добрали, но с Демиург ще е трудно да проверите сами. Ако сте готови да повярвате, предайте го нататък.

Марионетките отново помълчаха известно време.

— Ще го разгледаме. Ако повярваме, ще го разпространим чрез хора, които да не могат да проследят до нас. Може би ще го направим, дори да не повярваме. Разбираме колко важно нещо е пропагандата — отвърнаха накрая.

Мораг отвърна, засегната:

— Трудили сме се много, за да не звучи като пропаганда. Опитали сме се да разкажем истината, доколкото сме способни.

Марионетките се скриха обратно в тавана, все едно някой ги издърпа. Завесите се спуснаха. Ама че безцеремонно, помислих си. Солосо се извисяваше над Мораг. Отново, до неотдавна би се стреснала, но не и сега. Просто му подаде чипа.

— Привършихме ли? Нека ви изпроводя до кабела ви — предложи Солосо с цялата вежливост на администратор на тузарски хотел, обаче администратор, който може да ти откъсне крайниците и да изяде главата ти.

Основно правило в армията бе никога да не доброволстваш. Научих го по трудния начин, след като се присъединих към Пети парашутистки, или по-скоро след като бях доброволствал, вместо да изчакам неизбежния набор. Беше само за да се присъединя към същия полк, който все пак не бе запазил живота на майка ми и баща ми по време на тяхната служба. В тийнейджърските години ми се въртяха странни пориви из главата, а някои от тях така и не ме бяха напуснали. И те бяха част от причината да доброволствам за поредната каскада. Исках да видя какво ще стане. Мораг ме изненада, като дойде с мен.

Висях от разтегливо въже на двеста метра над земята, натикан в шахта, преструвайки се на боен инженер, докато се мъчех да си спомня обучението по експлозиви. Опитвах се също да уча Мораг как да ги поставя. Нямах представа какви са ни взаимоотношенията в момента, тъй че, разбира се, избрах точно този момент да говорим за, смехотворно казано, връзката ни. Реших, че състоянието й е добро, щом не стреля по мен — толкова малко разбирах от тези неща.

— Няма нужда да внимаваш толкова. Безопасно е, докато не му сложим детонатор — казах й, докато натиквахме пластичен експлозив във възможните слаби места на шахтата.

Уанау имаха сериозен опит с миньорството, но всички бяха заети в момента. Някои от останалите в Уту Па биха помогнали, но не се сетихме да ги помолим. Мораг последва примера ми и вкара заряда в пукнатината със съсредоточено изражение.

— Добре се справи с Марионетките онзи ден — рекох. Тя изсумтя в неясно съгласие. — Както и в колата, в преследването.

Мораг спря и се обърна към мен. Виждах я в зелено през нощния режим на оптиката си.

— Да, надобрявам в убиването на хора — каза.

— Не мисли за това. Мисли как помагаш на Мадж, Езичника, Кат и Мърл да оцелеят. Е, може би без Мърл. А и съм сигурен, че всички онези са били от Черните ескадрони.

— Значи можем да ги убиваме, така ли?

Обмислих го.

— Да. Знаели са точно какво правят, когато са избрали да работят с най-лошите. Не са по-добри от Ролистън и Кронин.

Тя само ме изгледа. Не мисля, че й харесваше видяното.

— Добре тогава — рече предпазливо. — Може би не са те проблемът. Може би просто не искам да съм такъв човек. Да свиквам…

Остави „като теб“ недоизказано.

— Мораг, не е нужно да си тук. Можеше да помогнеш другояче, далеч от фронта.

— Каква е разликата? Дали ще съм пряко отговорна за убийствата или непряко?

Това ме сепна. Отвърнах:

— Де да знам. По-безопасно е, а и разстоянието помага да спиш нощем, струва ми се.

— Каква е разликата морално? — натърти тя, подразнена.

— Какви ги говориш? Виж, и аз не искам да върша нищо от това, но го вършим. Трябва да се абстрахираш от тези неща, докато приключим. За тях се мисли, когато не се крием от Черните ескадрони, надявайки се да не ни изтребят.

— Щеше ми се да имах твоя морален релативизъм.

Не бях сигурен саркастична ли е в момента. Морален релативизъм?

— Трябва да спреш да се навърташ толкова много покрай Езичника. Не съм свикнал с убийствата, не ми харесват…

— Добър си в тях.

Ядосвах се.

— Мораг, убихме едни лошковци. Но няма значение какви са били те, защото ти гарантирам, че преди да приключим, ще сме убили още много хора, които просто са си вършили работата и са попаднали на неправилното място. Хора, с които в други обстоятелства бих пийнал и бих се посмял. Не по-различни от онези в па. Нито пък много по-различни от нас. Ще трябва да ги убиваш, защото ще стрелят по теб. Ако не можеш да се справиш, кажи си сега, защото ще те разкарам на мига, щом се окаже, че си риск с това твое кършене на длани. Разбираш ли?

Не можех да разчета изражението й. За миг ме обзе чувството, че съм на някакъв изпит. После тя се извърна гневно.

— А хрумна ли ти, че ще ми мине, но просто имам нужда да поговоря с някого? — попита ме, макар да не звучеше толкова разстроена, колкото очаквах.

Аз от своя страна бях. Разговорът ни не вървеше добре. Явно вече можехме само да се тормозим взаимно.

— Сериозен съм, Мораг. Трябва да си избиеш тези мисли от главата. Да намериш начин да се справиш, да забравиш, докато не си в безопасност, където да мислиш на спокойствие. Дори разговорите с останалите от групата вредят. Карат ни да се съмняваме.

— Значи се изолираме един от друг? — попита тя безизразно.

Отново трябваше да го обмисля.

— Не смятам така. Няма как да си по-близка с когото и да било, отколкото с тези, редом с които се сражаваш. Може би дори не с любовник, защото как би те разбрал? — Тя не продума и не ме погледна. — Но трябва да знам. Можеш ли да се справиш?

Тя се завъртя на въжето, с лице към мен и с изписано върху него непокорство в зелено.

— Защо просто не кажеш каквото ти е на ума? „Можеш ли да убиваш? Можеш ли да си убиец?“.

Права беше, така трябваше да поставя нещата.

— Е, можеш ли?

— Ти си пълно копеле.

— Не копеле, а ПО — обясних.

— Какво е това? Подофицер? — Кимнах. Тя ме изгледа от упор. — Мога да върша каквото трябва.

И го вярваше. Бях долавял и преди тази решимост.

Но имаше нещо в този наш разговор, което не долавях. Мадж му викаше подтекст. Мораг не се ядосваше и не се разстройваше толкова, колкото очаквах. Може би огрубяваше нещата, но не можех да се отърся от усещането, че разговорът се водеше за мое спокойствие.

Под нас огромният минен асансьор изрева и пое нагоре. Бе конструиран да носи и най-големите миньорски мекове. Откъм платформата му мъждукаха светлините на Апакура: чудовищният Бисмарк се издигаше от мрака към нас.

Поставих последните детонатори по експлозивите и двамата с Мораг се оттласнахме от скалата, придвижвайки се надолу, за да посрещнем асансьора. Толкова близо до Бисмарка се изпълвах със страхопочитание от бронираното му туловище. Колата ни беше паркирана под четирите крака на исполинския мек. Никога вече нямаше да е херметически запечатана, а бронята й бе понесла много премеждия, но някои от кивитата бяха вдъхнали нов живот на здравата малка трошка.

Над нас блесна ярката изкуствена зора, когато излязохме от шахтата и се появихме на една от терасите в стените на Моа. Отново беше дошло време да си поиграем на войници. Подпрях приклада на картечницата си в рамото и поех напред и встрани. Приклекнах край купчина натрошен камък. Мораг правеше нещо подобно от другата страна на мека, приготвила лазерната си карабина. На теория представлявахме преден пост, оглеждахме околността за враждебно настроени елементи. Скоро всички в пещерата щяха да знаят, че сме тук.

Пет свръхзвукови бумтежа разтърсиха земята в бърза последователност. Дори през заглушителите ни звучаха ужасяващо силно. Всеки без подобни подобрения би оглушал на мига. Тътенът се разходи из огромната пещера. Все едно бяхме току до падаща мълния. Само мъртвите в Моа не биха ни чули, макар и в това да се съмнявах.

Не бях свикнал с този тип сражение. То бе брутална демонстрация на огнева мощ. Петте тристамилиметрови ракети с волфрамови ядра бяха проектирани за пробивност. Извисиха се високо през пещерата, близо до мястото, където стената се съединяваше с покрива. Включих увеличението си: скалата се превърна мигновено в прах, когато ракетите я улучиха почти на едно и също място. Надявахме се пробивната им сила да достигне маглев тунела, за който знаехме, че се намира зад дебелия слой скала.

Пламъци озариха горната част на Апакура, когато изстреля и залпа си от дългобойни ракети, пак към същото място. Звукът от полета им беше като шепот в сравнение с ударната вълна на електромагнитните заряди. Едновременно следях близките околности и наблюдавах огнените дири на поредните ракети през пещерата. Тези бяха с обикновени експлозиви — изкъртиха още от скалата и увеличиха предполагаемите щети по тунела на маглева. За жалост нямаше как да разберем дали сме успели.

Поне така си мислех, преди да зърна самия маглев. Изстреля се през дупката, която атаката ни бе отворила, и полетя надолу в нищото. Влакът беше дълъг, но не бе нищо в сравнение с пещерата. Вече търчах към асансьора. Не исках да гледам как се сгромолясва. Чух го, дори от другата страна на долината. Представих си крясъците.

Стигнах до платформата и включих механизма точно когато бойният дрон се показа над терасите. Вдигнах картечницата за стрелба, но Апакура ме изпревари. Трепнах несъзнателно, когато скорострелният релсотрон до мен изтрещя. Дронът се разпадна.

Зърнах и припламващи към нас ракети откъм една от батареите в огромния сталактитен град. Платформата се заспуска в шахтата. Ракетите бяха твърде бавни. При все това ми се прииска да вляза в колата.

Вече бяхме изминали част от пътя надолу, когато ракетите удариха. Светът се обагри в оранжево, а тягата ни събори на земята. Апакура ни скри от основната ударна сила и повечето падащи отломки. Опитвах се да не мисля за влака.

Мораг се изправи със залитане, а от носа й течеше кръв. Усетих и своята на горната си устна. Тя се качи в колата — бяхме оставили двигателя включен. Пътят надолу сякаш нямаше край. Горе вероятно вече имаше някого, някой отряд за бързо реагиране на Черните ескадрони; но засега не ни се случваше нищо ужасно. Може би си го заслужавахме. Опитвах се да не мисля за падащия влак.

След цяла вечност чакане някаква смърт да ни връхлети отгоре стигнахме до дъното. Седях върху капака на колата, а Мораг караше към контролния пулт на експлозивите. Щеше да е много по-лесно с безжични детонатори, но не можехме да рискуваме, затова го правехме постарому. Само се надявах ракетният ответ да не е повредил част от жиците. Все така се мъчех да не мисля за влака.

Апакура излезе от платформата, движейки се повече като паяк, отколкото като кое да е четириного, което бях виждал. Когато стигна до нас, мекът се сниши, за да ни прикрие допълнително. Аз също се сниших зад колата. Чувах летателните двигатели на екзоброни в шахтата — лош момент бяха подбрали. Не мисли за влака. Отворих широко уста, заради налягането от силната експлозия, и задействах експлозивите.

Три нощи бях свързвал жиците. Шахтата и всеки един тунел, свързващ ни с пещерата на Моа, се взривиха. Тягата разклати мека и измести колата назад, а аз се прекатурих. От някогашната шахта се изсипа лавина от отломки. После светлината угасна толкова пълно, че нощният режим не можеше да помогне. Прах се понесе навсякъде. Опипом влязох в колата и Мораг ни изведе от мината, а след нас и Апакура.

Стигнахме до па по заобиколен път, след като проверихме на няколко пъти дали не ни следват. Излязох от колата покрит от глава до пети със скален прах.

Шлюзът на Апакура се отвори и оттам излязоха Майка и Картечар. Изглеждаха потресени от стореното. Едно беше да унищожиш част от инфраструктурата на врага, а съвсем друго — да убиеш някакъв клетник, който просто се е прибирал у дома или е работил на влака. Бях сигурен, че това няма да са последните ужасии, които ще причиним.

След като успях да се почистя, Мораг ме откри и ме отведе по-дълбоко в пещерите. Където можехме да сме сами. Да правим любов, или секс, или просто да се чукаме. Все още желаех Мораг, нуждаех се от нея, дори я обичах, но ми ставаше все по-чужда.