Война в небесата

1. Подвижният град (отново)

Защо пак се присетих за Куче 4? Просто поредната патаклама, макар и голяма. Поредният шибан последен отпор. Ръката ме болеше. Протезата, де.

— От чистотата е! — виеше в лицето ми Мадж. — Чистотата на прахчето. Сигурно са му турили отрова за плъхове. Обаче цветът… толкова бял, толкова, толкова девствен!

Горещеше се здраво над купчинката кока, подредена върху парче пластмаса в скута му.

— Бял е, защото са го избелили — изръмжах.

Отчаяно се мъчех да се ориентирам насред пясъчната буря. Като за толкова голям, разнороден конвой човек би си помислил, че Подвижният град би се движил по-бавно. Вместо това трябваше да се осланям изцяло на информацията от сензорите на колата ни.

Триизмерната топографска карта на вътрешния ми дисплей ми показваше къде са останалите превозни средства. Относително. Всички ми се струваха неразумно близо. Виждах само стена от прахоляк и пръст, сякаш непреодолима. На теория Рану караше мотор сред тази гадост. От време на време огромно колело на нечия машина изникваше току до нас и ни засипваше с пръст.

Мадж изшмърка една магистралка. Принудителното откъсване от наркотиците му беше повлияло много зле.

— Това наистина ти липсваше, нали? — попитах.

— Нямаш си представа, друже! Искаш ли и ти?

— Не, Мадж. Не ща да си изключвам носовите филтри насред този облак от нечистотии.

— Както щеш.

Той сви рамене и шмръкна отново. Вече се бяхме нагледали на произшествия. Е, по-малко произшествия и повече автомобилен дарвинизъм в действие — жертвите бяха най-вече по-дребни машини, подобни на нашата. Не преценяваха мястото си в подредбата на нещата и попадаха я под гумите, я под гъсеничните вериги на някои от гигантите. Не се изненадвах, че произшествията са причина номер едно за смърт тук. Но си имаха сериозна конкуренция в лицето на токсичните, а понякога и облъчени Мъртви пътища. Последния път го бях изпитал на гърба си. Мъртвите пътища бяха поразената, замърсена пустош, спускаща се надолу от Източното американско крайбрежие, резултат от Последния човешки конфликт преди двеста и петдесет години, както и от безконтролното промишлено замърсяване, последвало финансовия колапс на страната.

Изненадващо чак трети в черната хроника се подреждаха междуособиците между различните номадски банди. Ние пък бяхме тук, за да видим можем ли да се намесим сред факторите за смъртност из тези места. Имах класическа причина за това: сметки за уреждане.

Преди да дойда тук, бях щастлив пенсионер — освободили ме бяха, задето Те се бяха опитали да ме одерат жив в колониите по време на неспирната война. Не, излъгах. Всъщност бях нещастен пенсионер, защото не познавах друго — всички останали бяха на моя хал. Но бе лесна за преглъщане беда. Тогава старият ми командващ офицер, майор Ролистън, първокласно копеле от главата до петите, реши да ме измъчи, като ме прати подир Техен диверсант. Предполагахме, че е Нинджа — наш си жаргон за една от Техните машини за мокри поръчки. Един такъв беше избил повечето Жребци, стария ми отряд от САС.

Не беше Нинджа; ако беше, щеше да е по-просто, пък макар и доста по-фатално за мен. Беше Посланик. Криеха го шайка проститутки от нефтените платформи в река Тей покрай Дънди, където бе израснал мизерен градец. Така срещнах Мораг и много, ама много си усложних живота, като си позволих да противореча на Ролистън. С Мораг избягахме в Хъл (все най-хубавите местенца ми се падат, от армията още е така), заедно със свалената на външна памет същност на Посланика, и се съгласихме, така да се каже, да помогнем на Езичника, един компютърен хакер, да създаде електронно божество в комуникационната мрежа на човечеството.

Ролистън, разбира се, се възторгна от неподчинението, предателството и привидната ми измяна срещу човечеството, така че изпрати какви ли не интересни господа и дами да ни открият и убият. Например, но и не само: Рану Нагаркоти, гуркха, бивш САС-овец, който преди да ни погне, се шляеше през пясъчните бури, както и Сивата дама, госпожица Джоузефин Бран, сама по себе си най-страшната част от и бездруго страшните специални части.

Опожарихме Хъл. Езичника, Мораг и аз отлетяхме за Ню Йорк. С Рану се сритахме здраво, по-скоро той ме срита. Но после се присъедини към нас. Сигурен съм, че е имало и по-лесни начини да го привлечем на своя страна. В Ню Йорк се срещнах със стария си приятел Хауърд Маджи — галено Мадж. Спечелихме на своя страна и Балор, ненормалния крал пират на нюйоркските развалини, макар че се наложи да го поубеждаваме — помогна ни, по някаква неясна причина, и това, че Рану ме беше пребил, както споменах. Балор беше всевъзможно ъпгрейднат киборг, оформил тялото си по подобие на морски демон от някаква вехта митология. Мадж пък ни свърза с двама пилоти, с които много исках да говоря, Гиби и Бък. И двамата бяха работили в същия сенчест свят, от който бях и аз. Бяха личните шофьори на Ролистън и Сивата дама, а колата им — тежко въоръжен и брониран кораб с векторна тяга. Гиби и Бък последни бяха видели най-добрия ми приятел Грегър на Куче 4, след като в предсмъртните си гърчове един от Нинджите Им го бе заразил. Двамата пилоти се криеха в Подвижния град. За това дойдохме първия път, когато ми се случиха някакви безпричинни и ненужни гадости.

Гиби и Бък ни казаха, че са откарали Грегър на сондата на Атлантида — един от орбиталните асансьори, градове сами по себе си, обрамчили Екватора. Открихме Грегър в лаборатория дълбоко под водата. Работодателите на Ролистън, Кликата, експериментираха върху него. Умиращият Нинджа някак се бе съединил с Грегър, превърнал го бе в хибридна форма между човек и един от Тях. Кликата бе сенчеста групировка от корпоративни босове, военни и шпиони. Тъй че ни преследваха някои от най-могъщите хора в света, бяхме в компанията на хибрид-получовек и ни издирваха за предателство срещу расата ни.

Открихме, че не Те са започнали войната, както ни набиваха в главите. Били сме ние — и по-точно Кликата. Не само това, но и са научили Тях — доколкото ми стана ясно, Те първоначално били просто нещо като безвредни космически корали, — да се бият. Сторили го чрез това, което Езичника наричаше негативни стимули. Аз го нарекох „скъсали са ги от бой“.

И тъй, бяха ни подмамили през последните шейсет години да водим война, предвидена никога да не свършва. Още не ми е ясно защо точно. Навярно е имало нещо общо с власт, контрол, алчност и други такива хубавини. Мадж обаче твърди, че членовете на Кликата имали сексуални проблеми. Той обяснява с това много от особеностите на хората, които не понася, макар Мораг да отбеляза, че повечето от Кликата са мъже. Също така ония работели по своя собствена версия на Бог, наричали я Демиург. Само че вместо да поведат мрежата към самоосъзнатост и електронно всепознание (никой уважаващ себе си кашик не би трябвало да използва такива думи толкова често, колкото аз), те искали просто да я контролират.

Колкото повече се влошаваше положението ни, толкова по-налудничави планове ни хрумваха. Решихме да програмираме Бог винаги да говори истината и никой да не може да го контролира. Знам защо го направихме, но често ми се струва, че можеше да ни е от полза, ако беше останал под наш контрол. Превзехме с вирнати оръжия един медиен възел в Атлантида и пуснахме Бог в мрежата. И изведнъж цялата информация стана достъпна за всички. После Мадж излъчи доказателствата за престъпленията на Кликата срещу човечеството и срещу Тях.

След разпространения по цял свят спор с Ролистън и Винсънт Кронин, говорителя на Кликата, добричкият майор и Сивата дама се опитаха да ни убият. В случая с Бък успяха. Размяната на насилствени аргументи беше доста едностранчива, защото се оказа, че майорът е подсилен, не знам точно как, с Техни подобрения. Крачеше през огъня на релсотрони като през ветрец.

Бяхме разкрили доста от тайните на тези типове, а те бяха много и ни бяха ядосани. Но много бяха и онези, които жадуваха кръвта на Кликата. Повечето от членовете й бяха дърти шишковци, живи благодарение само на машинариите си, тъй че тълпата бързо се справи с тях.

Посланик ни беше казал, че Те искат мир. Ние също го искахме. Ура, войната свърши! Само дето Ролистън и Кронин се измъкнаха. Избягаха с фрегати от ново поколение, също подсилени с Тяхна технология, и с помощта на плашещо добри хакери, които според нас използваха софтуер, извлечен от проекта Демиург. Фрегатите — които явно сега са се нарекли „Черните ескадрони“, — се насочиха към четирите колониални системи на Сириус, Лаланд, Звездата на Барнард и Проксима. Мислехме, че планът им е да превземат комуникационните мрежи във всяка система с Демиург — така щяха да контролират информацията там и да спечелят на своя страна колониалните военни сили. Мислехме и че ще се опитат, с биологичен агент, извлечен от Тях и разработен в проекта Кром, да заразят, подчинят и контролират тези от Тях в системата на Сириус. Така се върнах там, в най-неприятното за мен място, към което обаче мислите ми все ме теглеха.

И с друга цел отидохме в системата на Сириус. Може би защото умирах от радиационно отравяне, или защото на Мораг много й се ходеше. Изненадах се колко по-зле беше в сравнение с предните ми посещения. Облечени в екзоброни Мамелюк, излязохме в Космоса — напуснахме напълно функционален космически кораб и инфилтрирахме Кучешките зъби. Това е астероиден пояс в системата на Сириус, където Те са най-многобройни. Планирахме да открием вируса/спорите на Кром, за да не Ги заразят.

Мораг имаше различен план. Остатъците от Посланик още живееха в невралната й кибернетика и тя искаше да общува с Тях. Напусна ни.

Не знаехме обаче, че когато Ролистън ни бе нападнал при сондата на Атлантида, е заразил Грегър с Кром. Превърнал го бе в оръжие роб, носещо чума в себе си. Бяхме компрометирани. Милиардите от Тях там решиха да ни избият. Това го разбирах. Малко повече ме изненада опитът на Грегър да асимилира и измени Тяхната плът и да Ги зарази, тъй че Ролистън да може да Ги контролира.

Балор умря. Най-после отвори окото си. Каквото и оръжие да криеше там, почти успя да затрие Грегър. „Почти“ не беше достатъчно. Старата гад обаче си подари воинската гибел, за която мечтаеше. Само че Гиби уби Грегър. Летеше с „Копието“, кораба ни. Захвърлил всяка предпазливост, връхлетя Кучешките зъби, като поемаше огън на всеки сантиметър, но стигна до Грегър и детонира двигателите и товара си. Направо дезинфекцира целия район. Никога не бях виждал нищо, подобно на стореното от Балор и Гиби. Мислех, че такива моменти отдавна са отминали, ако изобщо са съществували.

И така, вместо да очакваме мир, очаквахме междучовешка война — над двеста и петдесет години след като си бяхме обещали, че повече няма да си го причиняваме. Бяхме решили, че цената е твърде висока… Но ето че очаквахме да я платим, половината човечество срещу другата половина. Ние си бяхме виновни. Всъщност, не точно — Кликата беше виновна. Ролистън и Кронин бяха виновни. Ние бяхме просто катализаторът.

От предателството на Грегър ме заболя. Много. Ала макар че звярът бе с неговото лице, Ролистън бе създателят му. Не моят приятел стори това. Приятелят ми бе загинал в сондата, когато Ролистън е инжектирал в главата му Кром. Ролистън толкова пъти се бе опитал да убие и мен. Плачеше си някой да му види сметката. Не от мъст, макар че би било хубаво. Просто трябваше да се случи, ако и да не можех да го сторя аз.

Бяхме играли с невъзможни залози, но спечелихме. Поне някои от нас. Така де, бяхме още живи — броя го за победа. Бяхме в навечерието на нова междучовешка война, но моята борба беше приключила. Бяхме сторили предостатъчно, нали така? Друг да му мисли. И не просто бях уморен. Знаех, че съм на една престрелка от смъртта, ако онзи отсреща знае какво прави. Никога не съм вадил особен късмет, и с останалите от нас беше така — късмет за нас почти не оставаше, — но този път бях насилил и малкото си късмет до краен предел.

Мораг не се съгласи. Искаше да продължи до края. Използва някакви думи от запаса на младите, на вечните оптимисти, неща като „чувство за дълг“. А може и да не е била оптимист, може би е искала да умре. Все пак майка й я беше продала за шепа кристал, да проституира. Имаше най-малко късмет от всички ни — защо да го насилва? И все пак го стори. Аз не можех повече. Помислих, че ще се разплаче, когато й го казах. Не исках да я разплаквам, нищо че един Бог знае колко пъти бях успявал. Просто е хубаво да знаеш, че на някого му пука достатъчно, за да плаче. Но очите й вече бяха кибернетични. Подобно на всички нас, безкрайната шибана война я караше да продава човешката си същност, парче по кибернетично парче.

Моята война обаче беше свършила.

Е, може би оставаше само още нещо. Едно от племената в Подвижния град беше сбирщина от копелдаци, наричаха се Бранниците, монаси скинхедове от Орегон. Следваха някакво кредо отпреди Последния човешки конфликт, пълни глупости за чиста раса. По необяснима причина мислеха, че бялата раса е различна от останалите. Сякаш нямахме за какво друго да се изтребваме — храна, пари, гняв и т.н., — та трябваше да си измисляме дивотии като тая.

Тези гъзове ги предвождаше един противно лайно, дето е трябвало да бъде абортирано, хакер на име Месер. Повелил, че не съм от чистата раса. Аз съм четвърт тайландец и три четвърти шотландец и сега се гордея и с двете повече, отколкото преди. Решението му беше да ме разпне на багажника на пустинно бъги и да ме откара в един от бомбените кратери. Хубавичката се облъчих. Гадът ме уби с бавна смърт. Щях да загина постепенно от радиационно отравяне.

Мораг, Езичника, Мадж и Рану ме спасиха с помощта на някои от властелините на Подвижния град. Един от тях беше Татко Неон, главатар на вуду сектата на Големия неон, най-мощната банда в Подвижния град. Също госпожа Тилуотър, практически серийна убийца, може би и канибал. Тя ръководеше Първа баптистка църква на Остин, Тексас, която въпреки името си беше просто поредната банда. Понеже Бранниците също бяха такава, спасителната акция прие формата на дипломатически преговори. Е, имаше щръкнали пистолети и заплахи, но не ни позволиха да се разправим с Бранниците, както си знаем, защото бяхме чужди.

Мадж, Рану и аз сега бяхме тук, за да поправим грешката на съществуването им. Последната ми битка.

Насред прахоляка пред нас се показа кола. Натиснах леко спирачките, а на топографската карта, наложена върху вътрешния ми дисплей, се очерта призрачно огромен камион точно зад мен. Не исках да приближава. Случилото се с появилата се кола демонстрира защо.

Шофьорът й възви, за да избегне огромното бронирано колело вдясно от себе си. Само че прекали със завоя и се озова между две от колелата на БТР-а на Бранниците. Колата се заклещи между бронираните плочи и колелата я смачкаха като яйце.

Случи се много бързо. Мадж гледаше в захлас. По автомобила ни се посипаха парчета от колата. Посъветвах се с картата и мръднах кормилото така, че да се ударим в останките, още впримчени в колелата на БТР-а. После ускорих с неврална команда през връзката в един от куплунгите във врата ми.

За да караш насред този конвой с размерите на град, трябваше… ами, да можеш да караш.

— Ебати — прошепна Мадж. — Искаш ли аз да карам?

— Първо вземи се научи — отвърнах. Дори на самия мен прозвуча сърдито.

Мадж ме изгледа косо.

— Какво ти има пък сега?

Последния път Бранниците ме бяха сварили по бели гащи. Сега обаче бяхме подготвени. Бях с Рану, опитен и способен бивш САС-овец, и Мадж, който толкова дълго беше действал с нас, че като нищо можеше да стане официален член на Полка. Щяхме да си свършим работата както трябва, да се отървем от онзи човешки баласт, преди останалите властелини на Подвижния град да разберат, че сме тук. Защо наистина толкова се палех?

— Бог? — субвокализирах.

Мадж ме наблюдаваше.

— Имаш ли цигара? — попита.

Това направо ми скъса нервите.

— Да, Джейкъб — отвърна Бог.

Вече беше навсякъде. Звучеше ми като десетки меки гласове в унисон. Забавното беше, че Бранниците само трябваше да попитат Бог къде сме и според параметрите, които му бяхме задали, Бог щеше да им каже. Надявахме се, че не са се сетили да попитат. Макар че ако някой като мен ми пролазеше по нервите, щях да питам доста редовно.

— Нали ти казах, че ги спрях! — сопнах се на Мадж.

Не би трябвало да ме тресе абстиненция, вътрешните ми системи ме бяха отървали отведнъж от тая гадост, но много ми се пушеше. Това, че Мадж пушеше, пиеше и се друсаше като за последно, не ми помагаше. Все едно наваксваше за нещо. Може би защото в системата на Сириус не беше спрял да моли Те да му синтезират цигари, пиячка и наркотици — напразно. Там дори с храната бяхме на проба — грешка и не ми се мислеше за нея.

Разбира се, можех да проверя дали някой е питал за нас. Да проверя дали тайната ни си остава тайна в свят без тайни, създаден от нас самите — страхотна логика, няма що.

— Къде е тя? — попитах. Реших да се поддам на копнежа по не-съвсем-гаджето си.

— Не знам — отвърна Бог.

Дотук с всезнанието.

— Грешка е да откажеш цигарите — сподели от немай-къде мнението си Мадж. — На всички ни трябват неща, с които да понасяме положението.

— Не е ли трудно за теб? Да не знаеш? — субвокализирах към Бог.

— На Рану ли говориш? — попита Мадж.

— Не. Не ти ли е хрумвало, че имаш малко в повечко „неща“?

Мадж ненадейно се поразвесели.

— Явно е положила усилия да избегне наблюдение — отвърна Бог.

— А възможно ли е да е напуснала системата?

Тревожех се, че тя ще се опита да стигне до някоя колония, че криворазбрано ще тръгне да помага.

— Проститутки! — провикна се Мадж за мое голямо неудоволствие. — Като изтребим ония боклуци, трябва да си намерим проститутки! Някакви големи мръсници!

Стиснах челюсти и кибернетичната ми ръка се сключи здраво около кормилото.

— Извинявай. Нещо не разсъждавах ясно — рече Мадж без дори намек за съжаление.

Да бе. Съвсем ясно си разсъждаваше. Направо си просеше реакция.

— Както съм ти казвал и преди, Джейкъб, не вярвам да е напуснала системата, без аз да разбера.

— Щом е така, къде смяташ, че е? — попитах, мъчейки се да прикрия отчаянието в гласа си.

— Както съм ти казвал и преди, информацията ми подсказва, че е някъде в Ню Мексико.

Хубавото на Бог му е, че никога не губи търпение, независимо колко често водим този разговор.

— Ще правим ли нещо, или само ще си говориш с Бог за бившето си гадже? — попита Мадж с лека острота.

— Не ми е… — започнах.

— Не ти е какво? Гадже или бивше? Съсредоточи се, Джейк — Мадж винаги ми викаше Джейк, когато искаше да ме ядоса. — Имаме задници за трепане.

Прокарах пръсти през косата си. Беше ли ми останала коса изобщо?

— Джейк? — настоя Мадж.

— Прекрати. Прекрати. Прекрати — изговорих аз в мрежата.

— Дееба! — Мадж тресна по таблото с юмрук, преди да отпие от бутилката си водка, вече почти неотлъчно до него.

— Повтори, край? — Рану бе твърде голям професионалист, за да позволи изненадата да му проличи.

— Прекрати. Прекрати. Прекрати — повторих.

Мадж тръсна глава.

— Такъв си ми путьо.

Изглеждаше ми искрено ядосан. Вместо да се засегна, рязко свърнах вдясно и ни плъзнах под каросерията на един сегментиран камион. Мадж чак извика от изненада.

— Да се махаме от Подвижния град — рекох по мрежата.

— Прието, край — отвърна Рану.

— Бог — почти се провикна Мадж, — би ли ми пуснал последния ви жалък разговор с моя приятел, моля?

Всеки шибан път. Откакто спрях цигарите, започнах да скърцам със зъби. Както сега. Записът на разговора ми с Бог тръгна по уредбата на колата. Започнах да карам още по-дивашки. Мадж разля водка по себе си и изпсува.

Докато обсъждахме как да се държи Бог, идеята за никакви лъжи, за пълна прозрачност, ни се струваше добра идея. Нулевото уединение — не толкова добра идея. А и съвсем подценихме вбесяващите начини, по които Мадж можеше да използва Бог.

— И накъде сега? Ню Мексико? — подигравателно подпита той сега.

Позабавили се бяхме сред огромния конвой, въпреки самоубийствената ми скорост и маневриране. Но и така ни бяха одраскали само няколко пъти. Пътьом към периферията част от навъртащите се там паразити се бяха поинтересували от нас. Изгубиха интерес, когато смотах една триколка в боклуците край Подвижния град.

Спрях на ниско възвишение, край едни шубраци. Оттук се виждаше същинската граница на САЩ. Свършекът на Мъртвите пътища. От другата страна те не изглеждаха много по-добре.

— Не — натъртих в отговор на Мадж и сам на себе си прозвучах малко детински.

Излязох от колата. Мадж ме последва. Рану се виждаше в далечината на мощния си мотор всъдеход, увил глава в шемаг3, а големите му пустинни очила пазеха черните лещи на кибернетичните му очи.

Мадж обърна очите си камери към мен. Дълго свиквах с постоянното въртене на лещите му, които търсеха най-добрия фокус. Беше малко под моите метър и осемдесет, много по-мършав, макар и двамата да бяхме по-скоро жилави, отколкото мускулести. Имаше нещо странно у длъгнестото му лице, но човек не можеше да прецени какво точно — просто изглеждаше шантаво. Бе покрито с двудневна четина, а главата му — с къса сламеноруса коса, която на нищо не приличаше.

Рану спря, свали стъпенката и слезе. Отрупаните му с джобове панталони и черното бронирано бойно яке тънеха в прах. Зае се да се отупва, докато се оглеждаше.

— Какво стана, компрометираха ли ни? — попита.

— Компрометираха му нежните чувства на тоя женчо — отвърна Мадж.

Стори ми се, че почти усещам движението на веждите на ниския, масивен непалец, когато разшири очи под очилата си.

— Значи няма да опукаме Бранниците? — попита той.

Сега вече чувах съвсем явно изненадата в гласа му.

— Няма — заявих.

— Вярно ли? — възкликна Мадж. Прозвуча не като въпрос, а като експеримент колко сарказъм може да понесе една-единствена дума. — Отвлякоха ме, изтезаваха ме, друснаха ми смъртоносна доза радиация и превърнаха живота ми в ад. Да не говорим какво мрънкало станах и изтормозих всичките си приятели. А, не, чакай, това не съм аз, а ти, идиоте!

Рану запристъпва смутено на място.

— И двамата можехте да… — подех.

— Не, не можех, дееба! — изсъска Мадж. Изглеждаше на ръба на нервна криза. — Защото ме накара да ти обещая!

— Когато мислех, че ще умра. Сега съм по-добре.

— Моето обещание още важи — рече Рану.

Беше приключил с прахта и свали очилата си. Очите му, също като моите и на повечето ветерани, бяха чисто черни синтетични лещи. Въздъхнах и се облегнах на колата, дощя ми се да запаля.

— Знам, оценявам го.

— Какво тогава, мамицата му?! — изкрещя в лицето ми Мадж.

— Защо не изтребим ония фашисти? — много по-спокойно попита Рану.

— Ония какво? — обърках се аз.

— Идеологията им, нарича се фашизъм или нацизъм. Отпреди Конфликта е. Абе, лоши са! — обясни Мадж без особена нужда.

— В навечерието сме на може би най-голямата междучовешка война от Конфликта насам. Отчасти ние сме виновни… — започнах.

— Глупости. Ролистън и Кронин могат да прекратят това, когато си поискат — отбеляза Мадж.

— Ние също трябва да поемем отговорност, не го ли каза ти самият? — рекох.

— Искаш да се биеш с Черните ескадрони ли? — попита Рану.

За първи път осъзнах, че той самият е склонен да го направи. Знаех, че го въвличам в нещо не съвсем по вкуса му, когато поисках помощта му за Бранниците. Мислех, че му преча да се върне при семейството си. Явно не бе това.

— Не. Стига толкова. Не искам да убивам повече хора.

— Уф, това са пълни простотии. Същата песен я пя и преди Атлантида — тросна ми се Мадж, но сякаш се поуспокояваше.

— И никого не убихме.

— Доста се престарахме с Ролистън.

— За него бих направил изключение. Той трябва да умре за доброто на всички.

— Ами очисти ония шибаняци, като ще е за доброто на всички! — избухна Мадж. Рану кимаше. — Ония тъпи говненца искат да те убият, защото баба ти била тайландка, искат да убият Рану, защото кожата му била с различен цвят от техния. Мамка му, ще вдигнем средния коефициент на интелигентност на цялата раса, като отървем от мъките им ония олигофрени.

— Несъмнено, обаче не мога повече. Толкова близо бяхме до края, до мира…

— Мисля, че преди това ни чакат още малко битки — припомни Рану.

— Може би, но мен лично нищо не ме чака. Не мислите ли, че направихме достатъчно?

— Мисля, че направихме много. Мисля, че когато направим достатъчно, ще разберем. Ще има мир, а децата ми ще са свободни.

— Съжалявам, някой друг ще трябва да води тази борба — отвърнах. Рану кимна. Мисля, че разбираше, но и бе разочарован. Обърнах се към Мадж: — Ти ще се бориш ли?

Той посочи колосалния облак прах, който Подвижният град представляваше в далечината.

— Просто искам да утрепя ония задници — измрънка. Рану и аз го изгледахме. — Познаваш ме, само пушкало ми дай. — Почука по очите си така, че ми настръхна вратът. — А ако стане твърде напечено… — сега почука по краката си. Кибернетичните крака бяха голямата му гордост. Много пари беше пръснал, за да може да се хвали, че е направен за тичане. — … Тогава просто ще избягам.

Все това повтаряше, а то си беше чиста глупост — той никога не бягаше от нищо.

— Идва нещо — прекъсна ни Рану, който единствен все още се държеше като професионалист.

С Мадж вдигнахме глави. Увеличихме през лещите си образа на шантавата машина, някаква смесица от огромен пикап и катафалка. Страната на пасажера от предната част липсваше, а там седеше нещо чудовищно и метално, малко по-малко от екзоброня. Успях да отлича ярките опознавателни знаци отстрани на машината: мистичните символи на собствената разновидност на поп-вудун на Татко Неон. Ясно чий бе пикапът.

Спря до нас насред облак токсичен прахоляк и пръст. Металното чудовище беше Малчо Неон. По-малък брат на Татко Неон, той бе продал душата си в замяна на кибернетична мощ, докато не се бе превърнал в неконтролируем психопат. По-големият му брат, доколкото можех да преценя, успешно го бе лоботомизирал в дигитален ритуал, превърнал го бе в киберзомби.

Малчо Неон слезе от пикапа-катафалка. По-скоро се разгъна. Окачването сякаш пропя от облекчение.

Бяхме нещо като съюзници със сектата на Големия Неон, само че по-скоро чрез Езичника, а той не беше тук. Бръкнах с една ръка в колата, където в калъф от вътрешната страна на покрива бе щурмовата ми пушка Бенели. Мадж правеше подобен жест към модифицирания си Калашников. Рану просто застана по-близо до закачения за мотора му хибрид от карабина и снайпер.

Докато Малчо Неон ни наблюдаваше, пикапът-катафалка възви и спря с багажника към нас. Оттам задимя сух лед. Мадж вдигна вежда към мен. Отвориха се задните врати, остъкленият покрив се приплъзна назад. Ярко украсен ковчег, отрупан с черепи, кости и други зловещи аксесоари, се издигна почти вертикално. Накрая се отвори.

С Мадж се разсмяхме. Сигурен съм, че дори Рану се е подсмихнал. Развеселеният Татко Неон се присъедини басово към нас. Беше висок, с много тъмна кожа. Имплантирани електронни вериги оформяха вуду символи по лицето му. Където имаше място, от главата му никнеха расти — останалото бе покрито от накривен цилиндър и от военния му, усъвършенстван с технологии от черния пазар вграден компютър.

Носеше и лилаво кожено палто, наглед достатъчно тежко, за да се крие в него броня. И то беше нашарено със символи. Пристъпи от ковчега, подпирайки се на неоновия си жезъл. Приличаше досущ на вуду шаман — роля, която страшно му прилягаше.

Слезе на земята и всички се поотпуснахме. Кимна на Рану, който му отвърна и вежливо отстъпи от мотоциклета си и оръжието върху него.

— Впечатляваш ли някога някого с това? — попитах, докато пустинният вятър разсейваше дима.

— Не, ама е забавно — заяви Татко Неон с тежкия си хаитянски акцент. Огледа ме от глава до пети. — Ти умрял ли си? — попита ме, с което ме изненада. Но пък хакерите виждат света по-иначе, впримчени в родените си из мрежата религиозни мании.

— Какъвто ме виждаш, такъв съм, Татко Неон. До голяма степен благодарение на лекарствата ти.

След като се измъкнах от Бранниците, ме бяха лекували сектантите от Големия Неон, включително с големи дози лекарства, та да се справя със симптомите на радиационното отравяне. Татко Неон обмисли думите ми.

— Това е добре. Мисля, че Лоа4 са те благословили. Знам, защото ми казаха. Доволни са, че Обатала е сред нас в света на духовете. — Мисля, че имаше предвид Бог. — Затанцувах от радост, когато той се върна.

Не се и съмнявах. Татко Неон довърши:

— Само че Дяволът обикаля около слънцето, далеч в нощта.

Изгледах го неразбиращо.

— Мисля, че има предвид Демиург — предположи Мадж.

— Това не е мой проблем — рекох.

Татко Неон ме изгледа внимателно, преди да бръкне в джоба на овехтялата си жилетка и да извади ултравиолетовия си монокъл. Постави си го и ме огледа с него.

Започвах да се смущавам, както всеки път, когато си имах вземане-даване с тези хакерски ужким религии. Особено ако ми навлизаха в личното пространство. Разбирах, че просто така схващат света около себе си. Обясняваха си нещата другояче, но гледната им точка не бе по-малко валидна от моята. И все така ми звучеше откачено.

— Огюн Бадагрис много се е позабавлявал. — Хвърлих поглед към Мадж, който само сви рамене. Татко Неон продължи: — Няма ли да затвориш жребеца му?

— Не знам какво значи това — отвърнах, — но бях дотук с битките.

Татко Неон ме доближи. Опитах се да не трепна. Подушвах ром и застоял мирис на марихуана. Нещо ми хрумна.

— Говорил ли си с Езичника? — попитах.

— Лоа и мъртвите искат да говорят с теб.

— Къде е той? Къде е… — понечих да продължа и изведнъж ме досрамя, повече от Рану, отколкото от Мадж. Макар че Мадж достатъчно добре знаеше колко жалък мога да бъда.

— Мамбо крачи в леговището на покварения по-малък брат на Ананси — осветли ме Татко Неон.

Отново погледнах Мадж.

— Ананси е бог паяк, мисля — обясни той.

Това не звучеше добре.

— Виж! — провикна се Татко Неон.

Обърнах се накъдето сочеше и едва различих голям коптер, засилен към нас. Беше прибрал перките си и летеше само на реактивни дюзи.

— Паякът иска да говори с теб — подхвана татко Неон. — Мъртвите искат да говорите, а Лоа не са приключили с теб.

Мамицата му. Исках просто да пийна, да изпуша една, малко мир и спокойствие…

— Това черен хеликоптер ли е? — попита Рану с леко недоверие в гласа.

Заслоних очи. Двете перки на коптера се разгърнаха и се развъртяха. Беше военен модел, наистина боядисан в черно, а прозорците му — матирани.

Мадж се разсмя.

— Шибани костюмари, човече. Клише след клишето. — Поклати глава. — Сигурно си мислят, че са много готини така.

Обърнах се към татко Неон. Може би и той беше клише, стереотип. Трудно можех да преценя колко е истина и колко — представление, театро за сплашване на зрителите, които го чакаха всеки момент да се издъни. Или играеше ролята твърде отдавна и вече си вярваше. Или пък всичко беше истина, както се опитваха да ни убедят хакерите.

— Мисля, че си дошъл да нахраниш Барона с онези глупави бели момчета — каза той.

И тогава истината ме осени.

— Усетил си ни още когато дойдохме в Подвижния град — казах.

— Помолих Обатала да се озърта за вас. — Благодаря ти, Бог, помислих си. Но нямаше защо да се ядосвам на него. За това го бяхме програмирали все пак. От друга страна, как щяхме да действаме незабелязано оттук нататък? — Онези момчета те убиха…

— Не са ме убили — започнах аз.

Татко Неон ме изгледа така, че ми се отщя да го прекъсвам.

— Тъй, както те убиха… От това няма измъкване.

— Онези момчета са зли — рекох му.

Коптерът приближаваше.

— Тъй, тъй, но са нашето зло. Вие не сте оттук.

Вече бях решил, че ще подминем Бранниците, но не можех да не се усмихна и да не изиграя адвокат на дявола.

— И колко дълго трябва да живеем тук, за да ги очистим?

— Джейкъб? — намеси се Рану.

Държеше хибридната си карабина. Разгъна я и завъртя дулото, превърна я от гладкоцевно дванайсеткалиброва в двайсеткалиброва, с набраздена цев. С такава можеше да улучи муха от километри. Знаех, че коптерът се готви за кацане. Рану вкара в оръжието касетата с безгилзовите куршуми.

— Трябва да живееш тук. — Татко Неон натърти на думата. — Ние си знаем какво значи това. Довиждане, приятелю.

Обърна се и пое към пикапа катафалка. Коптерът вдигаше буря от прахоляк. Извадих щурмовата си пушка. Мадж вече държеше автомата си.

— Сбогом, мъртвецо! — провикна се татко Неон през вихъра.

Коптерът бе тежко въоръжен. Различавах качените на стойки релсотрони, насочени към нас.

— Татко Неон! Когато дойде дяволът, ще се биете ли? — надвика Мадж рева на перките и двигателя.

Дълбокият смях на татко Неон се разнесе откъм ковчега му, докато той се затваряше и се прибираше обратно в пикапа. Малчо Неон вече се беше върнал на мястото си до шофьора и машината се отдалечи към Подвижния град, вече само облак прах, изпълнил хоризонта. Изпроводих ги с поглед. Жалко. Добре щеше да е някой като Малчо Неон да стои зад мен, докато си говорим с онези от коптера.

Тримата оформихме ветрило — Мадж отляво, Рану отдясно. Бяхме в готовност, стиснали оръжията напреки на телата си, но без да ги насочваме. Обгърна ни прахоляк, когато коптерът се приземи. Превключихме на термален режим и коптерът се оцвети в червено, жълто и оранжево. Бяха много по-бледи от обикновено, явно беше в някакъв стелт режим.

В средата на корпуса се отвори врата, спуснаха се стълбички. Излязоха трима души — виждахме само термалните им контури. Подпираха на рамо оръжия, насочени към нас.

С Рану също вдигнахме оръжията си, за да ги покрием. Избрахме си най-близката до нас цел. Достатъчно отдавна действахме в екип, за да знаех, че го е сторил едновременно с мен. Мадж закъсня само с част от секундата.

— Хвърлете оръжията! — извикаха. Американци. Не отвърнахме, само продължихме да ги държим на мушка.

— Хвърлете оръжията или ще стреляме!

Говореше само средният. Ние все така мълчахме. Следяхме единствено за издайнически трепвания, за да разберем, когато решат да стрелят. Надявахме се да сме по-бързи. Тревожеха ни най-вече оръжията на коптера.

Подобни глупости бяха типични за разни квазивоенни организации. Да бяха се приземили и да ни бяха заговорили, щяхме някак да се разберем. Вместо това сигурно бяха прочели в някое учебниче колко е важно да наложиш превъзходство, докато си се репчите с тия срещу теб, та да контролираш ситуацията. Там е работата, че за нас това не беше репчене, а пряка заплаха. Ако не реагираме сега, когато някой тикне дуло в лицата ни, какво ще се случи следващия път, когато онзи отсреща наистина ще иска да ни гръмне? Подобни хора никога не проумяваха, че могат да стигнат много по-далеч с вежливост. А сега… Дали щяха да се уплашат и да отстъпят, или щяха да се уплашат и да свършат някоя глупост?

Добре, де, признавам си — отчасти просто мразехме да ни юркат така. Ако това им е било намерението, трябвало е да вземат доста повече хора.

— Обградени сте! Свалете оръжията! — поде пак кресльото.

— Дали да не ги заплашим и ние? — субвокализира Мадж. — Когато искам, мога да звуча много корав и заплашителен.

Не успях да сподавя съвсем смеха си. Рану се ухили. Това не ни помогна.

— Свалете оръжията!

Онзи звучеше все по-истерично. Прахолякът се разсейваше. Тримата изглеждаха почти еднакви. Прически на бойскаути, тъмни очила, неотличаващи се с нищо тъмни костюми, джиджани европейски гаусови карабини. Приличаха точно на това, което бяха: кофти разузнавачи. Да си бяха сложили униформи поне. Въпросът беше: щяха ли да се самоубият методично днес? Но проблемът в този случай беше и нашата скоропостижна гибел от тежкото въоръжение на хеликоптера.

— Защо се смееш, бе? — субвокализира Мадж. Успя да прозвучи искрено раздразнен. — Аз съм заплашителен.

Реших да им угодя донякъде.

— Млък, Мадж — казах на глас. — Искате ли нещо от нас? — провикнах се. — Ако е така, не ви се получава.

— Хвърлете оръжията. Идвате с нас — заповяда онзи по средата.

И тримата изглеждаха нервни. Ние — не.

— Не се сещам за убедителна причина да го правим. Защо вие не свалите оръжията и не ни кажете за какво е всичко това?

— Свалете оръжията — изкрещя онзи.

— Много вряка тоя, смущава ме — присъедини се Мадж.

Рану мълчеше. Предпочитах неговия подход. Писна ми.

— Свалете оръжията — казах на Мадж и Рану.

— Какво?! — възкликна Мадж.

Аз си свалих пушката.

— Сигурен ли си? — попита Рану.

— Тия са задници. Освен това са идиоти. Ако не го направим, ще ни принудят да ги избием.

— Свалете оръжията! — изцепи се отново онзи.

Сега звучеше по-овладяно, по-заповеднически. Сигурно си мислеше, че ни е надвил. Че сме му се подчинили, задето се е държал като мъжага.

— Я млъквай! — отвърнах му. — Надуха ми главата тези — рекох на Мадж и Рану.

Нямаше нужда да им споменавам, че когато убием идиотите, релсотроните ще ни причинят същото. И двамата свалиха оръжията си.

Тримата тъпанари се втурнаха към нас, крещейки да пуснем пушкалата и да легнем по корем. Мадж им се изсмя. По лицето на Рану се четеше едва доловимо презрение — дори това бе необичайно за обикновено спокойния бивш гуркха. Аз пък бях озадачен.

— Вижте, какво искате?

Нови крясъци.

— Все за нещо сте дошли. Просто ни кажете…

Още крясъци и заплахи.

— Очевидно няма да легнем, така че какво? Ще ни гръмнете ли?

Този до мен извади от торбичка на колана си електрошокова палка и я разгъна с рязко движение на китката. Неволно си представих, че го е отработвал пред огледалото. По оръжието плъпнаха искри. Сигурно трябваше да се уплаша. С какво ли си мислеше, че си изкарвам хляба? Сграбчих го за китката и натиках палката във физиономията му. Сигурно бая съм го изложил. Приятно се изненадах, когато стана ясно, че вътрешните му системи не са добре изолирани като моите и не можеха да се справят с електрическия заряд — той се строполи и се загърчи като подритната медуза.

Рану пристъпи към своя човек, сграбчи дулото на гаусовата карабина и я прехвърли над главата му. Онзи се заплете в ремъка на оръжието и след миг се озова на земята, а Рану се смъкна на колене до него.

Мадж не игра честно, трябва да призная. Типът пред него се разсея от забавленията ни с Рану, а Мадж просто се отмести встрани, извади пистолета си и го насочи към главата му.

Извадих остриетата в дясната си предмишница, четири двайсет и пет сантиметрови подсилени керамични нокътя, които се плъзнаха измежду кокалчетата на пръстите ми. Пресегнах се надолу, към онзи в краката ми, прерязах ремъците на пушката му и я захвърлих надалеч. Закрачих към човека на Мадж.

— Сега вразумихте ли се малко?

— Нищо няма да ти кажа — отвърна.

Май си мислеше, че звучи корав. Толкова ми беше писнало, че ми идеше да рева. Мадж го перна по тиквата с пистолета. Хвърлих му укоризнен поглед. Не защото го беше ударил, а защото не бива да се доближаваш до целта си толкова, че да може да те достигне — както с Рану бяхме демонстрирали на другите двама екшън герои.

— Какво искате, бе?! — изкрещях. Онзи просто мълчеше. — Съзнавате ли каква идиотщина е да си дадете целия тоя зор и да не ни кажете?!

— Някой иска да се видите — извика онзи в краката на Рану.

— Млъкни! — извика в отговор човекът на Мадж.

— А не би ли трябвало да ни го кажете и бездруго? — отбелязах. После отидох при Рану и приятелчето му.

— Кой? — попитах го.

— Шаркрофт — отвърна той.

Името нищо не ми говореше. Казах му го. Мадж се присъедини към нас, след като накара пленника си да коленичи. През това време субвокализираше нещо.

— Какво иска? — попитах проснатия тип.

— Има предложение — отвърна той.

— Странен начин е избрал да го отправи. Ако се бяхме избили, нямаше да сме му от полза, нали? Трябвало е да прати по-умни хора. Така или иначе, не ща да го срещам.

— Виж, издънихме се… — Той погледна към онзи, когото бях треснал с палката, вече в безсъзнание.

— Защо, опитвахте се да се докажете ли?

Типът не отвърна. Само се взираше с неприязън в спящия си колега.

— Той се е опитвал да се докаже, значи?

Изражението му ми казваше всичко. Арогантният тип у мен им се надсмиваше, задето бяха решили, че имат шанс.

— Повечко бойни учения ви трябват, слънчице. Много над нивото си сте — подхвърли Мадж.

Обърнах се към него и повдигнах вежда. Понякога си мислех, че САС са му се отразили зле. Можеше и обратното да е. Мадж сви рамене.

— Саймън Шаркрофт, значи? — попита той свойски.

Типът кимна.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Чувал съм за него. Ти също — и пусна бомбата: — Той е един от Кликата.

Чувството ми за хумор рязко се стопи и извадих мастодонта си от кобура.

— Чакай! Чакай! Чакай! — развика се пленникът на Рану, когато пред носа му се изпречи гигантският револвер, калибър 454, с който трепех Берсерки.

— Шибан женчо! — разпени се човекът на Мадж. — Ох!

Мадж пак го беше пернал. Май му харесваше неприлично много.

— Какво става? — попитах с недвусмислен тон.

Всичко наново ли започваше? Кликата пак ли се надигаше? Не можеше да бъде. Или можеше?

— Знам само, че иска среща, кълна се! — умоляващо нареждаше пленникът на Рану.

Мадж ми беше изпратил текстов файл, който сега примигваше в ъгълчето на вътрешния ми дисплей. Отворих го и прегледах набързо текста.

Шаркрофт беше от старо семейство — отпреди Конфликта, — мангизлии, американския еквивалент на британската аристокрация. Подготвителни училища, братства, сигурно го бяха шибали с мокри пешкири в правилните тайни общности. Беше вътрешен човек във Втория Пентагон. Търгуваше с информация и власт, беше свръзка между множествата изолирани една от друга разузнавателни агенции, които правеха разногледи американското правителство и армия. Спечелил си беше репутация отрано, движейки много, много от мокрите поръчки на квазивоенния Отдел по специални дейности на ЦРУ. Описваха го като човек, нетрепващ пред тежки решения. Иначе казано, от гледната точка на бойците в калта беше боклук, когото не го е грижа колко хора ще загинат, за да си лъсне той реномето.

Нямаше военно досие — твърде стар беше, доста над сто. Разбира се, когато разкрихме Кликата пред всички, разкрихме и него. Бил до гуша в лайната им, но според данните на Мадж от Бог много скоро след разкритието се покрил.

Мадж не ще да е издирил лесно всичко това. Много чувствителна информация бе изтрита от мрежата скоро след като Бог стана достъпен за всекиго. Бог не можеше, или по-скоро не искаше, да спира хората да правят каквото искат със собствената си информация. Но докато „всевластните“ триеха мръсните си тайни, хакерите трескаво ги търсеха, за да ги копират и да ги разпространят наново.

— Можем да се видим с него и да го свитнем.

Предложението на Мадж не беше неразумно.

— Мадж, не мислиш ли за журналистическата си обективност?

— За жалост вече не съм журналист, аз съм мултимедийна сензация — рече той скромно.

Не разбрах дали се шегува. Наистина, всички бяхме станали рязко по-известни, когато се бяхме изтипосали на всеки монитор и дисплей в системата.

— Би трябвало просто да отидем и да убием този ваш Шаркрофт — казах на човека на Рану.

— Може ли просто да му предам, че не искате да се срещнете? — предложи той.

— Къде е? — попита Рану.

— Не му казвай нищо! Ох! — отново извика пленникът на Мадж след поредния пистолет по тиквата.

— Ню Мексико — отвърна проснатият.

Мадж въздъхна.

— Ех, защо не започна с това? — измърмори.