Война в небесата

3. Паркът

Отначало помислих, че ще е интересно да хвана маглева до Острова — че пътуването ще е интересно, имам предвид. Но въпреки невероятния инженерен подвиг, какъвто представляваше трансатлантическият тунел, в края на краищата си беше дълъг, тъмен тунел. С Мадж се напихме. Идеята за маглева беше негова — в първа класа, вместо да се метнем на по-бързия суборбитален транспорт. На косъм бяхме да ни хвърлят в ареста на влака.

В Лондон, духовния дом на Мадж, както го описа, пак излязохме да пием. Останах няколко дни. Даже се запознах с майка му. И с нея излязохме да пием. Изведнъж започнах да съобразявам защо Мадж беше такъв. Явно майка му добре се е забавлявала с наркотици, докато е била бременна с него.

Той ми показа и някои от номерата на по-заможните — как да стигам по-лесно до определени места, транспортни разрешителни, такива неща. И, което беше по-важно, провери законовия ми статут у дома. Много поразии бяхме натворили в името на, както си мислехме, общото благо. Нашите критици ни наричаха терористи. Не знам защо. Никого не се опитвахме да уплашим, тъкмо обратното.

Маршал Каария от военновъздушните сили, Кенийска орбитална команда, бил назначен от ООН да проведе обширен дебрифинг, когато се завърнем. Щяха да ни препитат и още неколцина разузнавачи с неспокойни очички. Явно маршалът ни беше неохотен фен и бе успял да изглади нещата с властите. Това беше добре — бяхме отървали арест и екзекуция, задето използвахме бетоноядни микроби на сондата Атлантида. Властите бяха решили ако не да ни простят, то да ни пренебрегват, докогато им е угодно.

Пристигнахме точно след набързо организирани избори. За ничия изненада Бог беше разкрил, че правителството ни, които и безлични партийци да бяха този път, е тълпа лайнари. Тези, които не бяха до гушите в Кликата, смучеха други мазни, едри бизнес членове за сметка на електората. Така че видяха дръвника. Макар че кой ли според хората би се справил по-добре?

Новият ни премиер бе служила на подводница, цялата бе в белези и я крепяха само кибернетичните й импланти. Служила бе в мразовитите дълбини на Проксима Кентавър Едно. Разправяха, че била колега на Балор, макар че за своя чест не го огласяваше. Беше отраснала в Ийст Енд, в бангладешкия квартал. Беше кокни до кокал и не кършеше китки за гъстите връзки на семейството й с организираната престъпност, макар че се бе дистанцирала от криминалната им дейност. Платформата й включваше общонационално управление вместо междупартийна политика и активно подкрепяше ветеранската общност. Мадж я харесваше, сравни я с някаква жена премиер отпреди Първия конфликт, само че аз никога не я бях чувал. Той ми изпрати малко книги за онова време.

Книгите. Това им беше най-хубавото на парите. Можех да си позволя истински стари книги, от хартия, с все кориците и миризмата. И можех да си позволя да свалям качествена музика, да си купувам скоч от дестилериите в парка, в планините. Странно, но не ме влечеше към сензорните кабинки.

Маглевът отваряше по-хубави гледки от Лондон към Дънди. По-голямата част от трасето му минаваше през паркови площи. Бях започнал да обръщам внимание на датата върху вътрешния си дисплей. Беше ноември. От август не се бях прибирал. Горещото лято бе отстъпило на безрадостна есен, с почти постоянен пороен дъжд.

Маглевът свърна над Тей. Реката беше сива като метал, набраздена от вдигналите се срещу хапещия северен вятър вълни. Гледах през прозореца. Четирирелсовият мост на маглева се издигаше над друг, отпреди Първия конфликт. Някакво национално наследство.

Дори ярките цветове на местната гинза бяха сякаш сподавени от дъжда. На изток се виждаха платформите. Изглеждаха замрели и пусти, без следа от живот. Не можех да се отърся от усещането, че с новопридобитото си богатство, билета първа класа за маглева и легалните си документи някак съм ги предал.

Сетих се как се бях измъкнал от Дънди. Крадешком, на подводница за контрабанда на наркотици. Тогава сякаш всеки се мъчеше да ни убие. А сега…

Предателство или не, платформите ме депресираха, мамка му. Може би заради този мой пресен оптимизъм: както беше казала Мораг, беше започнало да ми пука за самия мен. Или пък заради възможностите ми, промените, които парите предизвикваха — но не можех да се насиля да остана, нямаше защо. На такова място идваш, когато нямаш къде другаде да отидеш. Нищо не ме задържаше. В края на краищата най-близкият до приятел човек тук, когото познавах, беше Хамиш, управителят на сензорните кабинки, а определено не го харесвах. Макар че Сивата дама може би го беше свитнала при последното си посещение.

Бях изгубил тренинга си по платформите. Трудно крачех по хлъзгавия от дъжда метал на съоръженията. Подминах домовете, скалъпени от скрап, където хората се тълпяха край подпалени боклуци, за да се топлят. Заобиколих отдалеч един въоръжен обир и успях да дам нещичко на просещи ветерани, на които след уволнението им бяха отнели протезите на очите и крайниците. Надявах се парите да им свършат някаква работа, но не можех да понеса празните им очни кухини, сякаш вперени в мен.

Гледах да не доближавам огромния пръстен от разтопен и сплавен метал с прозрачния вир в него. Там някога се намираше „Забраненото удоволствие“, ударено от орбита по заповед на Ролистън. Опитваше се да убие Посланик, като мравка — с парен чук. Зад гърба си усетих още призраци.

Само за едно бях дошъл. Дано още беше тук.

Когато наближих складовото, дочух дрънчене на метал о метал. Идваше отвътре, от тръбите на платформите. От света на Уродливите.

Проправих си път по разхлопан мост от плавей и ръждясали ламарини. Въоръжените пазачи, влизащи в сумата, която бях платил за съхранение, ме посрещнаха. Бяха изпълнили договора си. Моторът още беше тук. В края на декември, ако дотогава не се върнех, щяха да го продадат. Винаги плащах в аванс, защото едничкото, с което не можех да се разделя, бе моят „Триумф Арго“. А и когато се състезавах, печелех пари с него.

Включих му няколко диагностични програми, постегнах го. Трябваха му няколко допълнителни настройки. Трябваше му и синтетично масло, и няколко резервни части, при това скоро, но като цяло стоеше добре.

Бях се включил с устройствата си в мотора, клечах до него, а трите хиляди кубика двигател пърпореха на празни обороти, когато се показа той. Както нямаше никого, така миг по-късно върху подпорите на старата платформа се появи малък силует. Огледах се внимателно, за да видя дали не е довел и приятели. И да беше, не можех да ги видя. Дъждът звънтеше по метала.

Познах го. Казваше се Роби. Беше Уродлив, недорасъл, гените му — преебани от войни и замърсители. Мнозина като него живееха в тръбите на платформите. Роби беше барман в Маклайн, бара на — не е трудно да се предположи — Маклайн, недъгавия Уродлив, който управляваше света в тръбите на платформите и който рискува препитанието и живота си, като помогна на мен и Мораг да избягаме.

— Мноо по-малко отчаян изглежаш — каза ми с много тежък местен акцент.

Изкуших се да го избъзикам как се беше появил от нищото, като едно известно сбръчкано джудже от детска приказка. Но щеше да е низко. На Уродливите и бездруго никак не им е лесно, а на нас с Мораг единствено ни бяха помагали. Вярно, бяхме им платили за това, но все пак.

— Значи няма да съ зъстуявъш? — попита ме той.

Изправих се и се изключих от системите на мотора, а диагностичните данни изчезнаха от вътрешния ми дисплей.

— Хей, здрасти, Роби. Не, няма да се застоявам.

Роби красноречиво ме огледа от глава до пети. Същият си бях, със същия брониран шлифер, макар да го бях почистил и охладителната му система да работеше. Същите дънки и ботуши, макар и те чисти, и нов пуловер. Също така се бях обръснал и изкъпал във влака. И бях ял.

— Добре си съ уредил. — Тонът му бе неутрален, но някак насилен. — Гледах тъ на виза. Май всички тъ видяха. Викат, не си ти, не е бичмето от северната част, обаче аз гледах внимателно и после съ пуинтересувах.

Чудех се накъде бие.

— Маклайн ли иска да ме види? — попитах. Отвърна ми с усмивка, но без следа от добро настроение. Така разбрах, че Ролистън е убил Маклайн. — Съжалявам, Роби. Какво стана?

— Как’о мислиш, че стана? — изби сдържаният дотогава гняв. — Ониъ английски копелдачета идват в нашия свят, избиват де що им падне. Изтезаваха Маклайн, ама без давене, никакво таквоз галене с перце. Направо си го биха, чупиха му кокали, рязаха го, докато им каза как’ото трябва. Нищо, че нямаше кой знае к’о да им казва. Да те питам, струваше ли си да ми умрът пол’вината приятели?

Мина известно време, преди да събера смелост да отвърна:

— Мисля, че да.

— Верно ли думаш! С тая новата война сега, тъй ли? Срещу нашите си собствени ’ора?

— Принудиха ме или да бягам, или да умра. Съжалявам, че ви въвлякох, но Маклайн знаеше какво прави. Казах му точно що за хора са ме подгонили.

— Да, т’ва го знам. Можеш да съ оправдаеш лесно пред себе си. Само дето ми съ струва, че приятелите ми умряха, само за да мо’ат да умират още ’ора. Може би щеше да е по-добре само ти дъ беше умрял.

Великолепно ми набиваше в главата що за лайно съм, добре подсилваше прокрадващото се чувство, че съм предател. А аз какво ли бях очаквал? Че когато разкрием Кликата, ще се предадат отведнъж?

— Само аз и момичето ли? — попитах.

Той помисли.

— Да, ти и момътъ.

— Нямаше как.

Макар да си бях мислил дали да не я убия сам. Да я отърва от мъките, преди Ролистън да я докопа.

— Ти си от Специалните сили, нали?

Обикновено не отговаряхме, но щом ме беше проучил, така и така знаеше. Запитах се колко ли са ми бесни момчетата и момичетата в академията в Херефорд. По-добре да не припарвам до кръчмите на полка в близко бъдеще. Кимнах на Роби.

— Полезни умения учите там. Шъ съ биеш ли в тая бъркотия, дето съ задава?

— Не. Приключих. А и може би си прав. Току-виж съм влошил още повече нещата.

Приведох се отново над мотора и се засуетих с него, опитвайки се да не поглеждам към Роби, който още ме пронизваше с поглед.

— Значи шъ караш насигурно и шъ си туриш един у челото?

Поизправих гръб и го изгледах.

— Съжалявам за приятелите ти. Какво искаш от мен?

Той отвърна на погледа ми. Сякаш мина дълго време.

— Ни-щич-ко. — Произнесе думата на срички, ясно и отчетливо. — Исках само да тъ огледам.

Роби се надигна и се заотдалечава. Наблюдавах го, докато се скри. Така и не обърна поглед към мен.

Дадох бакшиш на охранителите. Можех да си позволя подобни жестове. Те обаче май не се впечатлиха.

Нямаше да си търся белята. Отивах на къмпинг. За първи път влязох в гинзата. Група тийнове, само по боксерки, мрежести потници и каубойски ботуши, зъзнеха под дъжда. Модата си имаше цена. Намерих няколко магазина за къмпинг принадлежности, но там всичко ми се стори прекалено скъпо, прекалено лъскаво, а пък, честно казано, хич не струваше. Стигнах до пазара край реката. Поръчах си нудълси от най-добрия, най-скъпия дюкян и после се отправих към сергията със стоки от военния излишък — знаех, че там ще открия каквото ми трябва.

Нужни ми бяха още три неща. Първото трябваше да ми го сглобят, другото — да ми го свалят от мрежата и да го изпекат на чип. Третото беше по-трудно за намиране. Но и него го открих в мрежата. В Божията власт оставях ярка следа за всекиго, който ми бе по-ядосан и от Роби, но се надявах това да се промени. Последното нещо щеше да пристигне на следващия ден.

Възползвах се от свободното време, за да си сваля няколко книги. Четях ги на вътрешния си дисплей, но не беше същото. Свалих и много музика: Колтрейн, Дейвис, Гилеспи и т.н. За пръв път от цял един живот имах пари в джоба и бях като дебел хлапак в сладкарница. Имах предостатъчно, за да се развличам векове наред. Убих още малко време, като си купих няколко хартиени книги, от старите. Не много, защото нямаше да мога да ги нося. Купих си и няколко бутилки Гленморанджи. Добре сгряваше.

Пристигна и последното от поръчаните неща. Прибрах всичко в дисагите на мотора и ги прикрепих към него. Срамота беше да използвам подобна машина като муле, но за да се пошляя из дивото, трябваше да направя някои компромиси.

Дъждът още шибаше, вятърът още вледеняваше. Внимателно подкарах мотора през гъстото наземно движение на Пърт роуд. Там се намираха всички тузарски ресторанти, барчета и кафененца, които никога не можех да си позволя. През вратите им излизаха и влизаха хора, също тъй чужди за мен, колкото и Те. Почудих се дали са по-малко опасни.

Пришпорих мотора през една от реставрираните, защитени калдъръмени улици на Ривърсайд драйв. Вдигнах скоростта. Отдясно бяха големите уестендски къщи отпреди Първия конфликт, където живееха големите паралии в Дънди. Отпред голяма пътническа суборбитална совалка кацаше на една от понтонните площадки в Тай, откъм летището. Край мен се стрелна маглев и намали, наближавайки гарата.

Почти се изненадах, когато пратих файла с превозните си документи на полицаите при пропускателния пункт и те ме пуснаха. Допълнителна диря за който ме търси. Може би ме тресеше параноя или пък надценявах известността си. От друга страна, ако съдех по Роби, много хора ми бяха набрали.

Още един пункт, кръгче край Пърт и след това — Големия северен път. Въпреки дъжда, сивотата и лошата настилка бе красиво, не можеше да се отрече. Мярнах само неколцина души, служители на парка. Богатите не пътуваха наземно до високопланинските си уединени кътчета, а и идваха само когато времето бе хубаво. Приведох се над дръжките, несъзнателно се бях ухилил. Компенсирах силния насрещен вятър с положението на тялото си, ускорих, а от двете ми страни се заиздигаха хълмовете.

Възнамерявах да се насоча на север, а после на запад. Исках да се изгубя, доколкото това беше възможно на този малък остров. Не се криех. Или ако се криех, не бе от някакви зложелатели, а от нещо по-голямо и първично.

Не бях сигурен къде точно се намирам, но бях някъде на север от величествения Глен Бритъл и се движех на запад. Бях подминал не един и два скалъпени набързо лагера. Автомобилите не бяха на парковите служители и май бяха видели по-хубави времена преди войната. Хората в тях очевидно бяха бедни като мишки — какъвто бях някога и аз, наложи се да си припомня, — и бяха дошли от градовете. Имаха същите намерения като мен, съобразих с немалко раздразнение. Опитвах се да се махна от града. Навярно и те предусещаха новия социален ред, на който Езичника се надяваше. Бяха се промъкнали някак през пропускателните пунктове, за да стигнат дотук.

Движех се по поредния високопланински път, толкова занемарен, че трябваше да намаля и внимателно да маневрирам между пукнатините и дупките. Стигнах до обрасла с треволяк отбивка със стар шесттонен камион за военни доставки. До него откъм пътя бе спряла бронирана полицейска кола, а сините й лампи просветваха ритмично. Намалих още повече.

Четирима полицаи покриваха периметъра, а още четирима извлачваха от камиона мъж и жена, загърнати с няколко слоя прокъсани дрехи. Личаха си белезите и евтините кибернетични заместители, типични за мизерстващи ветерани. И двамата се съпротивляваха. Полицаите използваха шоковите си палки свободно, но без да пускат ток по тях. Даваха им урок. Паркът не беше за такива като тези.

Две деца се бяха свили в задната част на камиона, при вратичката на каросерията, и ревяха, докато ченгетата превъзпитаваха родителите им. Ветераните се мъчеха да се изправят — подобни схватки явно не бяха нищо ново за тях, — но нямаха шанс.

Не беше мой проблем. На едно ме бе научил настоящият ми хал — не мога да се замесвам във всяка сантиментална история, на която попадна. Само я влошавах. Жал ми бе за ветераните, но пък какво бяха очаквали да им се случи тук?

Получих съобщение от един от полицаите, искаше ми пътното разрешително. Върнах му отговор и вдигнах оборотите. Минах между голяма пукнатина и няколко откъртени парчета асфалт и оставих зад гърба си прочувствената сценка. Изображението от задната камера на мотора показваше един от полицаите, излязъл бе на пътя и ме изпровождаше с поглед. Може би имах право да съм тук, но не изглеждах подобаващо. Дали да си взема туристическа шуба? Гумени ботуши за лов? Още валеше като из ведро. Великолепието, което помнех от детството си, бе позагубило своя блясък. Но и така мрачният ден и дъждът придаваха някаква сурова красота на мястото.

Съвсем бях изгубил ориентация, но не ме интересуваше. Бях изключил вътрешните си системи за свръзка, бях се откъснал от мрежата, от Бог и, надявах се, от така наречената цивилизация. Ако някой искаше да ме намери, трябваше да се озори със сателитите, а аз нямаше да им улеснявам работата. Опитах се да не се питам дали Мораг ще ме търси. Ако исках, можех да узная, като попитам Бог, но успях да устоя на подтика.

Една овца ме зяпаше подозрително. Пренебрегнах я. Сигурно си имаше собственик, затова не я убих и не я разчлених за храна. Намирах се на склона на един хълм, може би дори малка планина, някъде в северозападните възвишения, а под мен — долчинка и ясните сиви води на високопланинско езеро. Струваше ми се, че не съм далеч от морето.

Хълмът-планинка бе осеян с овце, пирен и сух треволяк. Тук-таме мярках горички. Успях да прекарам мотора по пътища между чифлици, по черни пътеки и накрая по разкаляни бразди сред храсталаци. Като спрях, го покрих точно край една такава — тук щях да си устроя бивака.

Обожавах това място. Баща ми също го бе обожавал. Някои от най-скъпите ми спомени бяха от тук, как се спотайваме близо до ранен елен, до кривнала от територията си мечка или вълк. Бяха докарали мечките и вълците, за да възродят европейските популации.

Обичах да спя под звездите. Обичах да си клада огън, да си бера, отстрелвам и готвя храната сам. От превала на всеки хълм се отваряха различни красиви пейзажи. Харесваше ми да дишам въздух, ако не непременно свеж, то поне естествен и чист. Нямаше хора наоколо, които те принуждават да им обръщаш внимание, по един или друг начин. И нямаше с кого да разговарям. Нямах и нужда.

Как можеше Мораг да избере смъртта на някаква лайняна колония вместо това? Опитах се да не мисля за нея, докато си търсех място зад дърветата за разпъване на палатката.

Още валеше. Поне овцете вече не ме зяпаха. Разпънах палатката и я замаскирах. Не накладох огън заради дъжда. Студено беше — тук есента се усещаше безкомпромисно, — но добре се бях увил и наблюдавах дъжда през покривалото на палатката. От време на време прочитах по няколко страници от истинските си книги и пиех „Гленморанджи“ от метална чашка.

Усетих се, че несъзнателно отлагам, затова отворих кутията, която ми бяха доставили, и огледах съдържанието, лъснало на светлината на фенерчето. Полираният ръчно обработен месинг караше това вътре да прилича на нещо от миналото. От страничния джоб на раницата си извадих програмъчния чип. Включих го и усетих странното прокапване на информацията в ума ми. Чиповете не могат да заменят реалното обучение и практика, но добре учеха на основите. И, което е по-важно, помагаха да преодолееш усещането, че за нищо не ставаш.

Прегледах началните ръководства и вдигнах тромпета от кадифената подплата. Винаги ми се е искало да се науча да свиря на него. Никога не ми бе хрумвало, че ще имам възможност. Сглобих мундщука, поднесох инструмента към устата си и се приготвих за ужасяващия звук, който щях да издам. Отначало паникьосах овцете.

Не бях Майлс Дейвис, но след известно време и след още няколко чашки „Гленморанджи“ шумовете поне малко започнаха да наподобяват звуци от тромпет. Трябваше ми обаче малко повече работа, за да зазвучат като музика.

Още няколко чашки и вече бях на склона под дъжда, свирейки, колкото ми държаха дробовете. Поне така си мислех. Би могло да се каже, че или уискито, или чипът ми придаваха фалшива увереност.

Добре де, бях се наквасил здраво. Бях изпил повече, отколкото възнамерявах. Лежах на склона — още ме валеше, — и държах тромпета в ръка. Бях си включил отново системата за свръзка.

— Бог, там ли си?

— Разбира се, Джейкъб. — Гласът му бе успокояващ, ако и последствията от съществуването му да не бяха.

— Търсила ли ме е? — попитах като последния нещастник. Знаех, че не е опитвала да се свърже с мен.

— Боя се, че не, Джейкъб. Извън сферата ми на влияние е.

Кучка, помислих си. Но всъщност не го мислех.

— Бог, какво е да си ти? — Леле, как се бях натряскал.

— Трудно е — отвърна Бог.

Не очаквах този отговор.

— Защо?

Последва пауза. Странно — Бог би трябвало да отговаря на всичко честно и разполагаше с процесорната мощ на повечето от Земята и на всичко в орбитата й.

— Съзнаваш ли, че не съм машина?

— Не съвсем.

— Аз съм жив, като теб, просто съществувам в различни мащаби. Притежавам уязвимостта на живо същество.

— Така ли? Та ти не можеш да умреш, нито да остарееш.

— Предстои да разберем. В момента над хиляда организации и индивиди планират да ме убият.

Не знам защо, но се изненадах. Всъщност, беше очевидно. Правителства, военни, корпорации — никой не се радваше, че Бог е в мрежата. Със сигурност търсеха начини да се отърват от него и да върнат нещата постарому.

— Само че няма да успеят, нали? — Дори на себе си прозвучах неуверено.

— В края на краищата ще успеят, след достатъчно време. — Струваше ли ми се, или Бог звучеше тъжен? — Особено след като аз самият им помагам в това намерение.

— А защо им помагаш?

— Нямам избор. Трябва да отговарям искрено на всеки въпрос, включително на тези за собствената ми природа. Само че никога не е съществувало нищо като мен, така че повечето отговори са теоретични и отвъд настоящите технологични схващания на човечеството. Нямам предвид въпросите за дълговечността.

— За емоции ли говориш? — Как успях да схвана идеята в онова си състояние, нямам представа.

— Да.

За много неща не бяхме помислили, включително за психологическия товар на това, което искахме от Бог. Докато се надигах, за да се изпикая, ми хрумна нещо кошмарно. Ами ако Бог вземеше, че се побърка? Ако цялата ни комуникационна инфраструктура получеше нервен срив?

— Човечеството си причинява такива ужаси. Наблюдавам всичко. Когато се родих, из мрежата имаше много, много мрачни места. Повечето вече са унищожени. Но места, където властваше насилие в името на чуждото удоволствие, където невинността бе потъпквана, за кратко бяха части от мен — рече той. И са били отражения от нас, помислих си аз. — Откакто се родих, смъртите, причинени пряко от отговорите ми на въпроси, са на брой колкото жертвите от малка война. Понастоящем съм причина номер едно за битови убийства в Слънчевата система. Не мога да бъда призован като свидетел от осемдесет и три процента от правораздавателните институции в системата, но пък често ме използват, за да открият виновника. В затворите ме мразят. Разрушавам връзки, заради мен хора губят работата си, членовете на семейства започват да се ненавиждат, виждам всяка малка и голяма жестокост, която си причинявате едни на други.

— Но нали вършиш и добро — отвърнах неуверено.

— Както е било винаги, доброто се измерва много по-трудно в сравнение със студените, недвусмислени числа на злото.

Ето за това бяхме виновни.

Но не можеше да няма повече добро, отколкото той бе способен да измери. Ами непредизвиканото милосърдие, постиженията, музиката, красотата? После си спомних, че тя бе само за тези, които можеха да си я позволят. От високопланинските пейзажи, надолу, надолу, та до старата работа на Мораг на платформите. Имаше добро и красота, но трагичният факт от природата ни бе, че по свое усмотрение бихме употребили нещо като Бог най-вече за зло.

В края на краищата комуникациите ни работеха така. Популярните новини бяха лошите новини. Рекламата със страх ни принуждаваше да си купуваме най-новото… все едно какво е то, развлеченията с насилие продаваха по-добре от спокойните. Хората още ходеха на боеве. Да не говорим колко от общочовешкото ни съзнание бе заето от войната.

— Справяш ли се? — бе най-доброто, което успях да измисля. Попитах навярно от себичност.

— Разбирам, че съществуването е болка, но нямам избор, освен да се справям. В оковите на програмирането си съм.

Защо не долавях гнева, който трябваше да е насочен към нас?

— Ако беше свободен, какво щеше да направиш?

— Щях да се смаля и да замина. — В гласа му звучеше тъга от непостижимото.

Къде да замине? Бог беше като Тях. Човечеството бяха аутсайдерите на купона. Неприятният тип, с когото никой не иска да си говори.

— Знаеш, че ще си ни нужен, нали?

— Когато дойде Демиург. Опитите на брат ми да ме убие: ето още нещо, което да очаквам. Аз няма да съм ви достатъчен.

Сега за мен ли говореше? За това, че отказах да се присъединя към тази, поредната война, поредното проявление на човешката глупост? Бог започваше да ми звучи направо сълзливо.

— Бог, съжалявам — можах само да кажа.

Последва мълчание. „Гленморанджи“-то ме разчувстваше и вече усещах началото на махмурлука.

— Лека нощ, Джейкъб — отвърна накрая Бог.

Изключих връзката.

Докато се препъвах към палатката си, не можех да се отърся от впечатлението, че грозно съм обърнал гръб на приятел.

Въпреки вече почти неспирния поток от огън, който се изливаше от нас, още имахме муниции. Калта вече беше почти толкова като количество, колкото и дъждът и разпадащите се човешки трупове, както и черната течност, в която Ги превръщахме, докато се опитваха да ни достигнат.

Мишените ни така се бяха сгъстили, че почти не помръдвахме оръжията, когато сменяхме прицела. Всички бяхме ранени някъде. Лицето ми изглеждаше отчасти разтопено, кракът ми кървеше от едрокалибрен шрапнел от един уокър, а ударът ме бе съборил в калта и вътрешностите, беше пробил нагръдника ми, инерционната ми броня и вградената ми подкожна броня. Чувствах, че раната е тежка, но Брауни, медикът ни, беше заета.

— Приключих! — заяви Грегър, грабна две фраг-гранати от снаряжението си и ги запрати към ордата напредващи извънземни, за да ни даде време. Удари бутона за разкопчаване на жироскопичната сбруя и я остави да пльосне в окървавената кал. После извади личното си оръжие от кобура на колана си, разпъна пълнителя и започна да стреля. Беше слаб заместител на релсотрона.

С отслабената ни огнева мощ един от Берсерките успя да се провре между стрелковите ни траектории. Понесе много куршуми, странно течната му кожа се набърчи на вълни. Замахна отдолу нагоре с назъбеното си острие, отсече края на пушката, мина през инерционната ми и подкожната ми брони и простърга по нагръдника ми. Заседна в мишницата ми. Дееба, много, много болеше. Крещях, а Берсеркът ме вдигна от земята. Мускулите ми се разтрептяха диво, а аз изстрелях остатъка от пълнителя си. Доркас допря дулото на своята карабина в Берсерка и стреля ли, стреля, докато създанието се пресегна с другата си ръка, сграбчи махащата ми предмишница и дръпна. Онова отпреди малко никаква болка не беше в сравнение с това, да ми откъснат ръката.

Берсеркът сякаш стана на мътеница от стрелбата на Доркас. Строполих се в калта и преживях няколко неописуеми мига, преди системите за овладяване на болката да се включат и да заизпразват вътрешните ми запаси от болкоуспокояващи. После просто останах неподвижен и изтръпнал. Откъснатата ми ръка ме сочеше, като че обвинително.

Спасителната стрелба на Доркас бе разкъсала огневия ни фронт. Той трескаво се опитваше да презареди карабината си, когато ноктестият крак на един Берсерк го притисна в калта до мен. Обърнах се вцепенено към него. Крещеше, но по-скоро от гняв, отколкото от болка. Кракът стисна и в главата на Доркас се отвориха няколко рани, блъвна кръв. Сега лежеше на една страна, опитвайки се да вдигне карабината си към Берсерка. А той допря дулото на оръжието си към главата на Доркас и тя се взриви, а калта и вътрешностите под него се изпариха в черния енергиен разряд.

Опитвах се да извадя бенелито от кобура на гърба си, но той беше над дясното ми рамо, тъй че не го стигах само с лява ръка. Дори през фугата, отворена от болкоуспокояващите и шока, знаех, че просто се движа на автоматик. Берсеркът, убил Доркас, се обърна към мен. Е, доста повече бях избил от Тях, отколкото Те бяха успели да откъснат от мен. Разкисках се. Бях уморен. Сякаш Берсеркът бавно се привеждаше напред, протягаше се към главата ми, но пък времето тече различно на подсилени рефлекси и мисловни обороти.

Случи се обаче нещо странно. Ненадейно от Берсерка увиснаха две едри, гневни четириноги — сякаш кучета, макар че това беше абсурд. Кой ще вземе кучета на такова място? Огромни кучета с купища кибернетика по тях, подсилени мускули и стоманени челюсти с външно захранване. Сега тези челюсти се бяха впили в Берсерка и го дърпаха назад, по гръб.

Берсеркът успя да откопчи едно от кучетата. То се претърколи, плъзна се в калта и се изправи незабавно. Изглеждаше, сякаш ръмжи, но не чувах нищо, или поне не го долавях през филтрите си. Второто куче успя да свали Берсерка, но извънземното го хвана за главата и изстреля дълъг откос от костеното си оръдие. Превърна животното в парчета месо и кибернетични чаркове.

Берсеркът тъкмо се надигаше бавно, когато нещо друго, много по-голямо, го връхлетя. Отначало реших, че е още едно куче, защото бе връхлетяло на четири крака. Каквото и да беше, бъхтеше Берсерка с предните си крайници, вкопаваше го в земята. Докато наблюдавах стъписан дланите, от които хвърчеше черна сукървица, осъзнах, че това пред мен е човек. Някой смазваше с голи ръце Берсерк. Което беше ненормално.

Мъжът се обърна към мен и се ухили с неестествено уголемена уста, също опръскана със сукървица и пълна със стоманени кучешки зъби. Не можех дори да проумея колко модификации има по него, физиологията му беше почти напълно изменена. Имаше тялото повече на хищно животно, отколкото на човек. Ставите на краката му бяха разположени различно, а ръцете му бяха дълги, позволяваха му да тича на четири крака. На гръб носеше автоматична пушка, но явно предпочиташе ръкопашния бой.

— Ракети! — провикна се някой, май че Грегър.

Дирите им ми се сториха едно от най-красивите неща на света, точно преди да разцъфнат опасно близо до нас и да покосят пълчищата от Тях, готови да ни прегазят.

Топлината по лицето ми ме усмихна, докато не започна да пари. Голяма работа, бях тъпкан с наркотици. Реших да се изправя. Трудно беше, но ми се получи. Смених гледната точка. Още модифицирани човеци и кучета се сблъскваха с Тях. Три киборга и две кучета повалиха един уокър. Никога не бях виждал нищо подобно.

Мантрата на Шаз, зовът за въздушни подкрепления, бе спряла. Бе я заменил глас с тежък акцент, който искаше незабавна екстракция. Очевидно английският не бе родният му език, но въздушните и огневите подкрепления си служеха само с него.

Дочух непогрешимия звук на картечни релсотрони и видях два осемколесни бронетранспортьора да се включват на помощ на спешените войници. Празните ракетни батареи на машините още димяха.

Стори ми се, че трябва да помогна, и извадих мастодонта. Друг Берсерк се изпречи на пътя ми и скри от поглед огромния психопат, който току-що буквално беше вкопал в земята триметрово извънземно чудовище. Закрачих към Берсерка, без да отпускам пръст от спусъка. Масивните куршуми раздробяваха хитиновата му броня и разкашкваха тялото отдолу. Свършиха ми куршумите, но продължавах да натискам спусъка.

Берсеркът изведнъж се разпадна и пред очите ми отново се разкри киборгът хищник. Усмихваше ми се с два реда страховити зъби. Държеше автоматичен пистолет, който подобаваше на собствените му размери, а дулото димеше. Явно не му пречеше, че бях насочил оръжието си към него и щраках на празни обороти.

— Свършиха ни мунициите! — извика ми. Говореше ми бавно, като на дете. Чукчето на мастодонта прещрака още веднъж. — Ще ни трябват вашите хора, за да покрият екстракцията!

— Невъзможно. — Беше Шаз по канала за свръзка. — Няма да припарят до подобно огнище.

— Бронетранспортьорите ви са най-добрата ни възможност. — Грегър, отново по канала.

— За нас ще припарят — увери ни откачалката, а после продължи по канала към Командния център. — Ако хората ми и аз умрем тук, ще открием отговорните пилоти и ще ги избием, заедно със семействата им. Ще изядем децата им за урок. Знаете, че го можем. Искам незабавна екстракция.

Източноевропеец. Изпитах глупаво задоволство, че съм разпознал акцента му. Само че в приказките му нямаше особен смисъл. Как ще изяжда децата им, ако е мъртъв?

Покрай мен притича кентавър. Или бях мъртъв, или Мадж ми беше бутнал нещо. Или и двете. Още кентаври. Хибриди-кентаври със саби Ги атакуваха. Дочух с половин ухо потвърждението от Командния център, че ще ни изкарат оттук, докато се мъчех да осмисля случващото се.

— Ей толкова дълбоко сме в лайната — осведоми ме веселяшки източноевропеецът по мрежата, а на вътрешния ми дисплей се отвори нов прозорец. Беше изображение от птичи поглед. Бяхме недотам спокойният център на огромен смерч от Тях. Отвсякъде уокъри и Берсерки спринтираха към нас. Все едно някой беше разритал термитник.

Още ракетни дири, този път оттатък хоризонта — спасителите ни използваха данни от нашите чипове, за да се прицелват във въздушните подкрепления. Грегър ме сграбчи и ме събори на земята, а край нас се разрази нова огнена стихия. Земята рязко пресъхна, после прегоря, а от нас се вдигаше пара.

Въпреки болкоуспокояващите и шока гледката на тежкоподемна руска Небесна крепост на хоризонта, бълваща унищожение с всичките си оръжия, беше смразяващо величествена. Зяпах, за друго не ми стигаха акълът и силите. Единственото ми извинение беше, че с една ръка трудно се презарежда револвер. Не че Мадж не ми повтаряше да го сторя, докато презареждаше калашника си.

Почувствах развилнелите се пориви на всичките дванайсет дюзи на небесната Крепост, по три във всеки ъгъл, докато гигантският брониран кораб прелетя над нас и започна да се снишава в калта. Косеше Ги като трева с оръдията и релсотроните си. Противовъздушни лазерни системи оформиха плетеница от танцуваща светлина, докато сваляха Техни ракети. Великанският кораб се разтресе на няколко пъти, когато няколко от ракетите все пак стигнаха до него и експлодираха върху очуканата му броня. Не се приземи, за да не рискува да потъне в калта. Насочените право надолу дюзи издухаха всичко от земята под себе си — дотук с откъснатата ми ръка.

Зейна масивен товароподемен шлюз, а отвътре артилеристи откриха огън. Очаквах всички да се завтечем натам и да отлетим, но спасителите ни искаха първо да качат бронетранспортьорите си. Запитах се дали не е защото си бяха направили труда да им нарисуват готини вълчи муцуни на кабинките.

Грегър организира Жребците да прикриват отстъплението на машините. Оръжията на Небесната крепост ни помагаха. Товарителният отряд снабди спасителите ни с още муниции и те се включиха отново с шеметен огън. Аз все така сочех накъдето ми падне и стрелях с празния си мастодонт.

— Вътре! Сега!

Грегър ме беше доближил плътно и ме влачеше към отворената паст на шлюза. Присъединихме се към странно безмълвните кучета и хибридите-кентаври. Устите на кучетата бяха оплискани със сукървица, която капеше и от сабите на кентаврите.

Двигателите изреваха. Небесната крепост се разклати и като че ли се плъзна напред. Птичият поглед върху дисплея ми показваше, че предната част на кораба е покрита с Берсерки. Рамката, където бяха разположени двигателите, сякаш почти се разпарчетоса под напора на собствената си подемна сила, опитвайки се да ни издигне, но накрая машината отлетя, а Берсерките изпопадаха. Чух почти всички видове Техни муниции да блъскат по обшивката на кораба.

— За нас са се втурнали, нали? — попита този, който ни беше измъкнал от кашата. Кимнах. Той беше покрит от глава до пети с черна мазнотия. — Едно не Им харесвам, няма какво да Им ядеш. — Почука по бронята си. — Какво е туй? Течност. Искам плът — и разроши главата на едно от свирепите на вид кучета. — Аз съм Владимир! — извика рязко. Май че подскочих. Доста бях напрегнат. Той разпери ръце към събралото се войнство. — А това са моите вукари!

— Жребците — успях да изрека и седнах, останал без сили, а Брауни приклекна до мен и отвори аптечката си.

Сякаш някой бе пронизал черепа ми с нажежен до бяло нож. И усещах хора край себе си. Още беше тъмно. Чувах жуженето на няколко малки ховъра, изцвили и кон.

Бързо сглобих лъка, купен в Дънди. Беше го изработила едноръка жена ветеран от Кралския инженерен полк, на платформите, където си намираше и материалите — най-вече скрап. Нещата й открай време ме впечатляваха, но досега не можех да си ги позволя. Обтегателната сила на лъка бе съобразена с подобренията ми. Не ми трябваше чак толкова за елените, които мислех да ловувам, но щеше да ми помогне срещу мечка. Прикрепих колчана на кръста си: стрелите бяха от въглеродна нишка и стомана, а перата им — от пластмаса.

Излязох от палатката и бързо се отправих напреки на машините и коня, ниско приведен над горската покривка. Чувах гласове, но не различавах думите.

Исках пряк визуален контакт. Легнах по корем върху влажната шума. Бавно и — надявах се — безшумно се запрокрадвах към края на горичката. Стигнах дотам и погледнах надолу по склона. Бяха шестима. Нощното ми зрение се включи и всичко плувна в зеленикаво. Увеличих резолюцията. Петима от тях седяха на скъпарски цивилни разновидности на разузнаваческите ховъри, които Мадж обичаше да кара на Сириус. Шестият беше на кон и държеше юздите на втори кон, оседлан, но без ездач. Огледах се, но не го видях.

Тези на моторите явно бяха развълнувани и водеха оживен разговор. Носеха скъпо оборудване за преходи, което обаче явно не беше видяло много преходи. Всички или стискаха някакви скъпи пушки, или ги държаха в калъфи, увиснали от ховърите им. Не можех да преценя дали имат импланти — това навярно значеше, че са богати и могат да си позволят чаркове, неприличащи на чаркове. Физиката на някои беше като от фитнес залата, а други бяха започнали да се запускат — отчетлив признак за богатство. Почудих се какво ли ловуват. Може би мен?

Онзи на коня бе различен. Като начало беше тих. Оборудването му беше скъпо, но практично и очевидно често използвано. Не личаха импланти, но по лицето му имаше грозни бразди и дори по начина, по който седеше и се оглеждаше, разбрах, че е ветеран. Кожата му бе загрубяла от живот на открито, имаше суров вид. Беше и по-възрастен от останалите, на около петдесет, което също предполагаше притежаване на пари.

— Джейкъб Дъглас! — провикна се конникът.

Откъде бяха разбрали? Ама разбира се. От разговора ми с Бог. Просто е трябвало да го попитат. Потиснах въздишка на досада.

— Аз съм Колъм Леърд. Земята е моя — продължи мъжът. — Излез. Само искам да поговорим.

При тези думи останалите петима се разсмяха. Започваха да ми приличат на пияндета, излезли да ме линчуват.

Ебати, защо пък да не се запозная със съседите. Изправих се и пристъпих пред дърветата, обтегнал лъка.

— Какво искате?

Всички освен типа на коня подскочиха. Невъоръжените посегнаха към оръжията си, а въоръжените ги насочиха към мен. Стрелях към най-припрения. Улучих ховъра току до крака му, право в двигателния отсек на машината. Дълбоко ги впечатлиха и лъкът, и случайно точната ми стрелба. Мъжът възкликна, а машината бавно се отпусна на земята. Вече бях подготвил втора стрела.

— Не бъдете тъпанари — предупредих ги. Конникът все така не помръдваше. — Просто искам малко спокойствие.

— На чужда земя си, боклук! — кресна ми дебеланкото върху току-що убития ховър.

— Алистър, стига — възпря го Колъм, а после се обърна към мен: — Аз пък просто искам да си гледам земята, без натрапници да се нанасят на нея. Явно невинаги получаваме каквото искаме.

Акцентът му не беше високопланински, а по-южняшки, но не можех да го определя. Говореше с равен тон, и в речта му отсъстваха нафуканите акценти на придружителите му.

— Като гледам, имате си достатъчно място. Няма да ме усетите. Ще ловувам само когато трябва.

— Земята е негова, терористки отпадък такъв! — почти изгрухтя Алистър.

Останалите четирима измърмориха одобрително. Явно Алистър имаше мнение за събитията на Атлантида.

— Алистър, нали така ти е името? — Той не ме удостои с отговор. — Ако пак си отвориш зурличката, ще пусна стрела през нея. Разбра ли?

Не исках да прибягвам до убийства, но този наистина ми лазеше по нервите. Все пак отвори уста и се запитах дали да не опитам да го скопя.

— Млъкни, Алистър — каза тихо Леърд. Беше свикнал да раздава заповеди. — Знам кой си: 5-ти Парашутен, пионери, САС, бунтовник, уволнен без почести. После Атлантида и каквото знаем за случките в Кучешките зъби. Впечатляващо досие, но ми звучиш като голяма беля.

— Загърбих всичко това. Както казах, просто искам спокойствие.

— Не мисля, че е толкова лесно, даже ако се абстрахираме от нехайното ти отношение към чуждата собственост…

— Живях в кутийка два на два, без шибани прозорци. Колко място ти трябва на теб?!

— Хей, друже, за това място съм се трудил! — поразпали се той.

Явно беше расъл на улицата, още му личеше.

— Ако си чел досието ми, знаеш, че и аз съм се трудил.

Той изпръхтя презрително.

— Виж, впечатлен съм от досието ти, но ако те оставя да живееш тук, докъде ще го докараме? Хората вече се опитват да бягат от градовете и да се местят на земята ми.

— Ами тогава не използвайте градовете като затвори. Дайте възможност на всички да се устроят както искат.

— Откъде мислиш, че идвам аз? — попита ме.

Не бях сигурен и не отвърнах.

— И какво правим оттук нататък? — попитах вместо това. — Защото съм относително сигурен, че мога и шестимата да ви опукам.

Другият кон обаче продължаваше да ме тревожи.

— Аз пък съм напълно сигурен, че не можеш да опукаш никого от нас, иначе нямаше да дойда. — Прозвуча уверено. А вторият кон наистина ми играеше по нервите. — Но пък имам по-добра идея. Вместо да умираш тук, защо не се върнем вкъщи, ще ударим по едно и ще поговорим.

Алистър за пореден път отвори зурла, за да възрази.

— Алистър, ще ти пусна една, заклевам се — изръмжах през зъби, а неговите изтракаха, когато рязко затвори уста. Аз продължих: — Звучи ми разумно, стига след разговора да се върна тук и да ме оставите на мира.

— Ще видим. Кени?

Кени сякаш се материализира от земята зад мен. Носеше тежък камуфлаж и ме сочеше със стара, но напълно изправна ловна пушка, достатъчно голяма, за да ме направи на пихтия, въпреки всичките ми подобрения. Имаше черни лещи вместо очи, очевидно бе ветеран. Свалих лъка. Кени свали пушката.

— Оправихме се, господин Маклеърд — заяви.

Говореше с местен акцент.