Война в небесата

Епилог Шотландия

Разбрах какво се случи с Джейкъб в Града Бездна, защото бях направила контакт с Тях. През Посланик, топлия шепот в крайчеца на съзнанието ми, бях успяла да общувам с Тях. Рану, Езичника, Мадж и Джейкъб бяха разделени, под стража. За Тях това само по себе си беше странна концепция.

Не знаеха какво да правят с нас. Тяхната раса се движеше в унисон. Те бяха едно. Нямаше рамка, в която да осмислят лудостта на самоидентичността. Едва разбираха понятие като смъртта. Когато Те ми казаха, че един от нас се е повредил, определено не разбраха скръбта ми. Или поне така си мислех, докато Посланик не запя. Беше прекрасно. Останалите се присъединиха.

Никое тяло не можеше да оцелее след раните, които Джейкъб бе понесъл. Химическият коктейл на Мадж го бе съхранил достатъчно, за да оцелее до Града Бездна. Но най-после бе изгубил битката с радиационното отравяне. Колко тегоби. Първо докато е расъл във Финтри, после с Тях, с главорезите от Кликата, Грегър, най-добрия му приятел — превърнат в чудовище. А накрая го беше убил жалък дребен неонацист.

Позволиха ми да видя тялото. Посланик беше успял да Им предаде някак болката ми. Мисля, че беше направил аналог с Тяхната болка, когато Кликата ги бе нападнала за пръв път. Щяха да го поправят. Бяха го дисектирали. Знаеха, че металните и пластмасовите части като цяло работеха, и ги бяха разглобили и съхранили. Толкова много машина, толкова малко плът. Бяха проникнали дълбоко в останалото, бяха вкусили мъртвата му плът, бяха взели проби, бяха разбрали как работи, за да я копират и да я накарат да расте около изкуствените части.

Повърнах, изпаднах в истерия. Мисля, че няколко дни не бях на себе си, но все така ни държаха разделени, тъй че останалите не разбраха.

Исках да им кажа. Наистина. Исках да Ги помоля да унищожат копието, но не можех. Бях го оправдала пред себе си — щеше да ни потрябва, ако наистина искахме да спрем Ролистън. В крайна сметка може би беше блянът на самотно момиче, изгубило гаджето си. Себична малка курва.

Бях почти сигурна, че Езичника подозира. Мадж също навярно е знаел на някакво дълбоко ниво. Рану не би предположил. При всичките лъжи и несигурности във войнишкия им свят подобни хора си вярват взаимно безрезервно — нямат избор.

Мисля, че самият Джейкъб беше започнал да подозира след Цитаделата.

Съжалявам, Джейкъб. Не го заслужаваше.

Милиони бяха загинали в бомбардировката, още десетки хиляди — в сражението между корабите и когато мрежата се беше изключила.

Части от Африка, Европа и Америките бяха улучени от шушулките с Кром Круах, който беше започнал да видоизменя терена в нещо, близо до Тях, но не толкова ужасяващо, лишено от кошмарната воля на Ролистън. Хората се опитваха да овладеят разпространението му.

Мрежата бе свободна от Демиург и от Бог. Както беше преди. Сякаш всичките ни старания да пуснем истината наяве бяха безсмислени. Носеха се непотвърдени слухове, че хора виждали духа на Езичника в мрежата. Малцина се натъквали и на боговете, но и този слух оставаше непотвърден. Това беше добре — едва ли бяха доволни, след това, което направих. Но не можех да си позволя страхът да ми попречи да влизам в мрежата.

Един ужасѐн пилот на щурмова совалка ни беше взел от „Буш“. Бран беше наредила на гротеските да ни помогнат да отнесем мъртвите. Да отрежем Кат от биомеханичното паешко тяло беше кошмарно преживяване. Наложи се Рану да помогне на Мърл да излезе от залата, докато го правим.

Разбира се, нямахме достъп до преговорите и нямахме представа какво беше казала Сивата дама на Ахтар и останалите водачи, но тя и Черните ескадрони получиха разрешение да вземат „Буш“ и оцелелите фрегати и да си тръгнат, стига никога да не се връщат и никога да не осъществяват контакт с човечеството отново. Звучеше рисковано, но бях сигурна, че Бран ще удържи на думата си. Световните лидери несъмнено щяха с облекчение да обърнат гръб на този проблем. Странно беше да мисля за самотната жена, повела флотилия от продали човечността си чудовища.

Над три четвърти от оцелелите след екзорсизма се самоубиха. Мнозина от останалите свършиха в лудници. В края на краищата Демиург беше вирусна лудост. Чудех се дали, ако беше изложен на лудостта на Ролистън, истинският Джейкъб би бил добре. Мисля, че щеше да оцелее, но това щеше да го преследва цял живот.

Е, поне след екзорсизма повечето от важните хора се предадоха. Едва после научихме, че на много от вражеските кораби е имало оръжеен контингент директно под командването на Ролистън, за да държи под контрол собствените си флотилии, и въпреки това по време на сражението там е имало много бунтове. Повечето били потушени от автоматизирани системи под контрола на Демиург. В много отношения онова са били най-големите храбреци от всички. Не са имали никакъв шанс, но това не ги е спряло.

Лаланд 2 обяви независимост. В управителния съвет имаше познати лица. Корпорациите се бяха разлютили. Трябваше да плащат на хората и да се отнасят нормално с тях. Щеше да е удар по печалбите им. Е, нека свикват. Никой на Земята не искаше още сражения. А и за Земята би било много по-евтино колониите да се грижат сами за себе си. Слънчевата система си оставаше най-големият им търговски партньор. Винаги ламтяхме за ресурси. Останалите колонии щяха да последват примера на Лаланд 2.

Шаркрофт беше мъртъв. Обичаше да прекарва време в сензорни симулации, величави фантазии, където беше цял, млад, силен и го боготворяха. Където можеше да наранява хора. Езичника го бе разбрал, докато работехме в Чистилището. Въпреки недостатъците и комплексите си Езичника наистина бе един от най-забележителните хакери на поколението си и ни беше спасил. Отново. Беше разработил тайна програма за покушения. Без Бог Шаркрофт отново беше започнал да строи империи. Рану се вмъкна в Чистилището и пусна програмата в една от фантазиите на Шаркрофт. Една от виртуалните му жертви го беше убила. Бездруго си беше изживял живота.

Виртуалното място, където се намирах сега, се наричаше Орлово гнездо и тънеше в императорско величие — империя, която така и не се бе случила, заразена още в зачатие с отвратителни антихуманни идеи. Поредната мегаломанска фантазия — нереално красиви жени в краката на някакъв сополанко. Не бе възможно подобни жени някога да са съществували, а и едва ли щяха дори да обърнат внимание на зло малко копеленце като Месер.

Изненада се, когато жените изчезнаха и отвсякъде поникнаха цветя. Останал беше гол и сам. Убежища като това ужким бяха трудни за откриване и почти невъзможни за проникване. Изглеждаше уплашен, не разбираше какво се случва. Как можеше този чекиджия да е убиецът на Джейкъб? С голямо усилие овладях гнева си.

— Здравей, Месер.

Излязох от стената като Девата на цветята.

— Ти…

Лицето ми беше същото, но все пак се впечатлих, че ме позна толкова бързо. Последния път бях облечена като последователка на неонацизма, с бръсната първи номер глава. Пристъпих към него по килим от цветя.

— Браво на теб — рекох и се усмихнах широко.

Седнах на старовремския диван до него. Той се отдръпна, почти се сви на кълбо. Сега, когато не контролираше нищо, сякаш се срамуваше от голото си тяло. Това, че бях влязла в убежището му, беше недвусмислена демонстрация на сила. Освен това бях изключила функцията на аватара му да изглежда облечен.

— Уби приятеля ми — рекох мило.

— С-с-съжалявам.

— Не, страх те е. Това е друго. Уби го, защото така ти щукна. Защото си чалнато момченце, сковано от страх и с глава, пълна с глупости. Видях наскоро до какво води това, в мащаби, от които още ми се вие свят. Трябва да те убия, нали? Не за да ти отмъстя, а заради това, в което можеш да се превърнеш, заради щетите, които можеш да нанесеш, заради болката, която можеш да причиниш.

— Ще се променя… — започна той.

— Не, няма. Пак говори страхът ти.

Махнах с ръка пред лицето му — малко театралничене, но и така кристалните му многофасетъчни очи изчезнаха. Под тях имаше чифт хубави и зелени. Поне аватарът му имаше такива. Изглеждаше още по-гол и уплашен, както само мъжете могат да изглеждат в този вид.

— Трябва да намериш начин да живееш, свободен от страх. Може би дори след като успееш, ще продължиш с тези глупости, но се съмнявам. По света има много лоши неща, много неща, от които може би трябва да се боиш. Но нищо, има и хора, които ще ти помогнат, ще те съхранят, ще ти пазят гърба, ще ти помогнат сам да си помогнеш. Нещо повече. Ще те приемат.

Продължих:

— Ще намерим начин да изкореним злото, да го осветим и да го покажем на всички. Да видим, че, подобно на теб, страшното не е толкова страшно.

Той ме гледаше неразбиращо, все още ужасѐн. Сякаш слушаше някаква луда. Може би така си и беше.

— Повече от всичко имаме нужда от нови, по-добри представи за всякакви неща на този свят, а твоите представи са стари, лоши и дори малко отегчителни. Трябва да започнеш да мислиш сам. — Той кимна. Още не разбираше. Сви се назад, когато го погалих по лицето. — Нещата ще се оправят — обещах му и наистина го мислех.

Изправих се и се запътих към стената. Пресегнах се към цветята, растящи от нея, но спрях и го изгледах през рамо.

— Знаеш ли защо си още жив? — Той поклати глава. — Защото, макар да си бил ужасен, ти се би заедно с хакерската ни армия. Видях те. Някак, дълбоко и несъзнателно, си искал нещата да се оправят.

Той само ме изгледа.

— Опитай се не просто да реагираш. Замисли се за думите ми. Оставям ти цветята. Много са хубави. Звучи малко самохвално, но е така.

Излязох през стената.

На Фиона изобщо не й се размина толкова леко. Открих я в един скъп клуб в Единбург. Биячите не искаха да пуснат четири чорлави копелета като нас. Е, три — Мърл се беше изтупал. Рану и Мадж ги убедиха. Не ги нараниха твърде зле. Едно от предимствата приятелите ти да са корави копелета (и да те пазят като порцеланова чашка).

Бях анализирала изображенията, които злата кранта беше пуснала в мрежата, бях разбрала коя е и къде да я открия. Седеше с групичка приятелки и някакви свои биячи. Рану и Мадж се оправиха и с тях. Мърл просто си поръча питие. Знаеше, че това няма нищо общо с него.

Някакъв чекиджия, Алистър, се опита да се намеси. Толкова го уплаших, че май се насра. Скъсах му задника от бой. Можеш да извадиш едно момиче от Дънди, но…

И ето ни сега на един склон в планините. Вали, духа: прекрасно е. Гледаме към Лох Карон и пием уиски. „Гленморанджи“, питието на Джейкъб. Усещам него във всяка глътка.

Рану е с мен, четирите резки върху лицето му още заздравяват. Мадж също, разбира се, пуши джойнт, но като цяло е трезвен и едва владее емоциите си. И Мърл е тук, ръцете му още са в отливки от медгел. Не ми пука на колко корав се преструва — дошъл е заради Мадж, личи му. След това ще се разделят.

После отиваме в Непал. Искам да се срещна с Ашми, Янгани и Сангар — да разбера защо Рану не спря да се бори в тяхно име. А и място, пълно с гуркхи ветерани, е доста безопасно за живеене. И Мадж ще дойде с нас за малко. Ще помогне. Това, което ние можем в мрежата, той го може във физическия свят. Мърл няма да дойде. С това, което сме планирали, казва, че е относително сигурен, че ще му платят да ни убие. Мисля, че беше почти сериозен. Вероятно ще откаже. Да ни убие, де, не парите.

Ще започнем отново — нещо като Бог, но ще си дадем повече време, ще го обмислим по-добре. С по-добри параметри. Ще оставим на хората повече уединение. Започнахме мрежа от хакери за събиране на информация и друга, от разследващи журналисти и други заинтересовани хора с умения в областта, които Мадж щеше да координира.

С решение, не толкова всеобхватно като Бог, можехме да пропуснем нещо. Хакерите и разследващите хора щяха да уловят част от него, но се надявахме да можем да оставим на хората повече лично пространство и достойнство. Никой нямаше да ги наблюдава непрестанно. Можеха да си гледат порното, без всички да разберат.

Нямаше да предприемаме и нищо грубо, просто щяхме да покажем на хората истината, доколкото силите ни позволяваха. Но щяхме да се отбраняваме по всевъзможни интересни начини, ако се опитваха да ни наранят.

Не ни интересува дали имате пари или власт. Искате ги. Работите за тях. Ние просто искаме да си живеем живота. Пука ни за издевателствата. Хората са по-важни. Не сме шибани ресурси. Ако се правите на интересни, ще ви изобличим. Искаме просто равни условия, еднакви възможности. Лошите може да разполагат с цялата власт, с цялата жестокост, с всичките оръжия — но ние сме много. По-скоро ще сме. Не ни владеят правителства, не ни владеят корпорации.

Дали ще е идеално? Не. Ще има злоупотреби и корупция, няма как. Организацията ни е от хора, все пак. Но ще се постараем.

Подавам празната чаша на Мадж.

— Още едно? — пита ме.

Поклащам глава. Той ме поглежда въпросително. Опитвам се да не мисля за резултатите от теста и да не се пипам по корема. Сигурна съм, че го правя отново и отново и може би съм се издала. Ама че съм безстрашна, няма що.

Изправям се, взимам урната и я отварям. Човек трябва да внимава как разпръсква пепел на вятъра. Всички получаваме по малко Джейкъб по физиономиите, закашляме се, плюем.

— Съжалявам — казвам им.

Мадж се разсмива пръв, после всички се присъединяват. Джейкъб, възкръснал веднъж, но никога отново, няколко секунди се носи из въздуха, а после вече го няма.

Рану ми подава тромпета. Щом мога да се науча да управлявам подводница само с обучителен софтуер, колко труден ще да е за мен един тромпет? Надувам го. Издава ужасяващ звук.