Война в небесата

16. В Градината

Мадж вика на момента, когато се хвърляш във въздуха, „световъртежния момент“: земята е твърде далеч и не стои на едно място. А трябва. Бях твърде слаб, а тунелът — твърде тесен, за да се хвърля правилно. Оставих малко кожа и кърваво петно по външната част на сталактита. Нямаше значение какви иконки се показваха на дисплея ми. Подобно на първото спускане, повърхността си ме искаше много повече, отколкото на Земята и Сириус.

Няколко мига падах свободно, а след това дръпнах шнура. Ненадейно земята спря да ме връхлита. Допълнително уголеменият парашут, каквито използваха на Лаланд, се бе разгърнал докрай. Под мен растяха останки от имения, а огромни клади хвърляха треперливи отблясъци по статуите на зверове. Дали там, накъдето падахме, беше по-добре? Картечар ми беше казал, че Свършека били някакви апокалиптични откачалки-дезертьори.

Рязък лъч от прожектор прониза ултравиолетовата омара. Сигурно подготвяха хеликоптерите, за да ни търсят. По пътя надолу взех решение: стига със самосъжалителните простотии. Трябваше да се погрижа за Рану. Бях му длъжник хилядократно. Трябваше също да стигна до останалите и да видя мога ли да поправя част от щетите, които бях нанесъл. Имах и цел. Не ми пукаше за Земята, колониите или политиката. Майка беше права: какво значение имаше кой командва? Ролистън обаче трябваше да умре по най-ужасен начин. А после сериозно щях да обмисля самоубийството си.

Земята ме хласна здраво. Измъкнах се от сбруята и се откопчих от парашута. Имах още малко стимуланти в запасите. Бяха ми източили обезболяващите, но нищо, болката беше добре дошла. Изтичахме обратно на най-прекия път от там. Обучението по бягство и заблуда на врага — върви натам, накъдето не очакват.

Тичахме през белязаната земя, през закърняла растителност, останки от градини, останали неподдържани от петдесет години, покрай отломки на пещероподобни имения, изсечени от скалата, а карабините ни бяха готови за действие. Чувах хеликоптерите. Просто мисли за работата си и само за нея. Дроновете, контролирани от Демиург, щяха да са най-сериозната заплаха.

При нормална ситуация бихме странили от хората, но пък тълпите край кладите бяха най-добрият ни шанс. Свърнах през овъглен от сражения, обсипан с останки терен, към един извисяващ се пред голямо имение огън. Имението ми приличаше на гробищна могила. Пламъците озаряваха гигантска статуя, която аленееше демонично. Не можех да различа силуета, но бе смътно хуманоиден, с рога. Сякаш го бяха съградили от каквито скъпи боклуци са могли да открият в унищожените богаташки домове.

Хора се поклащаха около кладата, сенки с вдигнати ръце — боботеше тежък ритъм, нещо твърде съвременно, за да го определя. Напевите идеха от хората, не от тонколони. Хвърлих поглед към Рану, без да спирам да тичам, а той само сви рамене. Прожекторите се намножиха. Не ме тревожеха те, а термоизображенията на хеликоптерите.

Рану и аз стигнахме до задния край на имението и се хвърлихме през дупка в скалата, по чиито ръбове още личаха останки от цветно стъкло. Нямах време да проверявам вътре, хеликоптерите наближаваха. Ако ни заловяха, Рану щеше да получи изстрел в главата от мен, преди да го повторя със себе си. Нямаше да е самоубийство, а смислено тактическо решение, както и акт на самосъхранение. Доколкото беше останало нещо от нас за съхраняване.

Обширното помещение бе осветено слабо. Сигурен съм, че собствениците биха се ужасили на какво е заприличало. Ясно се виждаше някаква рудна жила в стената. През годините части от нея се бяха изронили. Подът бе покрит с нахвърляни матраци и войнишки спални чували. Имаше остатъци от храна. Изкуших се, а Рану — още повече. Имаше също празни бутилки алкохол и празни контейнери от наркотици. По стените се четяха надписи, но най-внушителното нещо в стаята бе груба фреска на черно слънце. Бях го виждал преди, в сънищата си. Под него, сякаш с кръв, бе надраскано ЧЕРНАТА ВЪЛНА. Името ми се стори малко нелогично.

Рану поглъщаше — на малки хапки, но нетърпеливо, — някаква отгледана в епруветки храна.

— Рану? — Той вдигна глава и проследи погледа ми. Отгоре боботеше двигателят на хеликоптер. — Мисля, че тези хора се прекланят пред Демиург.

— Вас ли търсят? — чу се отнякъде.

Карабините ни рязко се завъртяха към фигурата на прага. Щом се увери, че държа непознатия на мушка, Рану се обърна, за да провери зад нас. Показаха се още: при зейналите прозорци, откъм други врати.

— Ще избием много от тях, а после и себе си, преди да ни спипат, ясно? — казах на Рану.

Бях искрен.

Ненадейно ме обзе отвращение и гняв към тези хора. Бяха изоставили другарите си, бяха избрали да се прекланят пред Демиург, а знаеха, че той е зло — наричаха го Черната вълна, а не Вълната на свободата.

Онзи, първият, който ни бе заговорил, беше висок, със здравото телосложение на бивш военен. Носеше дълъг шлифер, бойни панталони и ботуши, а останалото бе изцяло покрито със старомодни бинтове. По тях бяха изписани символи. Познавах достатъчно хакери, за да ми е ясно, че символите са окултни или религиозни. Държеше жезъл, сякаш споен от ламарини. Върхът му бе оформен като глава на козел.

Огледах останалите — наближаваха, предизвикваха пръста на спусъка ми. Всички бяха бинтовани, повечето по лицата, но други — от глава до пети. Някои, макар и не всички, имаха символи по бинтовете.

— Няма да ви нараним. Не сме въоръжени — каза ни мъжът.

Беше плашещо. С бинтовете изглеждаше безлик, като отдавнашна жертва на войната, призрак от някакъв далечен геноцид. Може и такъв да беше. Но беше и прав. Никой от тях не беше въоръжен, единствено жезълът му приличаше на оръжие.

— Добре. Ами тогава ще се скрием тук за малко, не ни издавайте, и ще продължим. Става ли?

Сочех с гаусовата карабина право в лицето му. Той не трепна. Може да беше дезертьор, но не и страхливец. Не можех да кажа същото за останалите — виждах у тях много нервни жестове и потрепвания.

— А защо не ни позволите да ви помогнем? — попита мъжът.

Звучеше културно, образовано, привилегировано, като от заможно семейство. Да кажем — от Екваториална Африка.

— И защо бихте ни помогнали? — попитах.

— Помагаме на всички, които идват тук. Последното убежище за отчаяните.

Долових известен самоироничен хумор, обаче пък доста точно ни бе описал.

Кимнах към черното слънце и написаното на стената.

— А това? Не сте ли на тяхна страна?

— Сега ли да го обсъждаме? Ако ви покрием с обредни бинтове, ще можем да ви скрием по-добре.

— Предпочитаме да не ни посвещавате. Не сме хакери и няма да се присъединяваме към никакви скапани култове.

Рану до мен кимаше и не спираше да оглежда останалите дезертьори.

— Прав си. Не мисля, че сте още готови да се отречете от насилието.

Несъмнено вярно.

— Какво мислиш? — попитах Рану.

— Не ми се нравят вариантите ни — рече той тихо.

— Не гледайте на това като на съдбоносен избор, а просто като на допълнителна възможност. Ако не ви свърши работа, ще можете пак да се биете, да бягате или да се криете — каза ни онзи с жезъла.

И в това имаше логика.

— Разбирам защо те следват — казах му.

— Никой никого не следва. От това се опитваме да се измъкнем. Ние избираме смъртта си, а не някакви господари. Не мисля, че имате много време.

Беше прав. Хеликоптерите минаваха ниско над околностите. Аз и Рану свалихме карабините.

— Няма да ви вземем оръжията, но ако ги носите, ще разберат, че не сте от нас.

— Ще ги държим наблизо. И да си наясно — можем да убиваме и с голи ръце, а ти ще си пръв.

Той кимна.

През вратите заприиждаха още хора, доближиха ни. Приличаше ми на някой старинен визфилм със зомбита. Скупчваха се около нас, накъдето и да погледнех. Започна да става клаустрофобично. За последно така ме бяха обграждали Те. С мъка потисках добре разработения си рефлекс за самоотбрана. Хората просто искаха да ни обинтоват възможно най-бързо. Мъжът с жезъла наблюдаваше.

— Как се казваш? — попитах го, колкото от любопитство, толкова и за да се разсея.

— Тук нямаме имена.

— С номера ли я карате?

— И това би било форма на идентичност. Номерират ни, когато служим в армията. Когато сме роби. Тук сме празни, нищо, никои, призраци, не съществуваме. Отражения.

— А как си привличате вниманието един на друг? „Ей, ти там“?

Мисля, че под бинтовете си той се усмихна.

Новодошлите бяха обикновени войници. „Общуването“ им със Свършека мина горе-долу както минават винаги нещата между цивилни и военни, с малко добавена бруталност, идваща от презрението и завистта към дезертьорите. Виждах го. Бих бил същият като тези, ако нямах много опит като войник, макар че докато стигна до спецчастите, вече бях спрял да съдя хората толкова строго.

Подредиха ни. Събориха ни на колене. Разпитаха ни. Помагаха си с ботуши и приклади. Не правехме нищо. Не казахме нищо. Бяхме твърде много, за да ни разпитат всички, което беше хубаво: нито аз, нито Рану имахме акцента на коя да е националност, служеща на Лаланд 2.

Бинтовете, разбира се, бяха проблем, тъй като подозрителните можеха да съобразят, че бихме ги използвали, за да се скрием. Край кладата над стотина от Свършека вече бяха коленичили, когато войниците започнаха да им махат бинтовете. Няколко от лицата бяха или лошо обгорени, или ужасно обезобразени. Стори ми се, че част от последното са си го причинили сами. Тези хора взимаха на сериозно заличаването на Аз-а. Една жена, чиито бинтове паднаха, взе най-острия камък, който можеше да напипа, и започна да реже лицето си. Наложи се да я усмиряват. Мъжът с жезъла отиде при подофицера на отряда и клекна пред нея. Взе дулото на пушката й и го опря в главата си. Поиска да застрелят всички, за да си свършат работата, но да не махат повече бинтове. Моментът беше труден за жената, обаче войниците спряха.

Претърсиха района, но не откриха дори гаусовите ни карабини, които бяхме скрили близо до себе си. Поразграбиха някои неща — това все пак беше богатата част от града, — и се разкараха.

Хеликоптерът се издигна от имението, а после се обърна към пламъците на кладата. Оттатък нея още виждах рогатата статуя. Сега, малко по-отблизо, различих, че е направена от какво ли не: части от автомобили, електроника, мебели и дори скъпоценности. Имаше само едно общо нещо между всичките тези материали — изглежда някога са били висококачествени. Част от мен се ужаси от прахосничеството. Друга част от мен пък го намери за забавно. Горивото за пламъците изглеждаше също толкова скъпо. Разсмях се.

— Не е вандализъм, а освобождение — рече онзи с жезъла, застанал над нас. — И двамата изглеждате изтерзани. Нямаме много, но ми се струва, че трябва да хапнете.

Сега, когато го спомена, осъзнах колко съм гладен.

Каша от епруветка и лют сос. Едно от най-вкусните неща, които бях ял. Трябваше да ни наблюдават и да ни възпрат навреме, за да не повърнем. Прокарахме го със странна на вкус вода и — след известни уговорки — с някакъв домашен алкохол. Така си представях на вкус ферментирало автомобилно масло. Малката като напръстник чашка ме замая доста.

Мъжът с жезъла стоеше неотклонно до нас. Не ни пита нищо. Питахме го ние. Дори се сетих да му благодаря. Той и хората му бяха отнесли набег заради наша милост и не се оплакваха.

— Откъде си? — попитах го.

Той ме надзираваше дали не се храня твърде бързо.

— Предполагам, имаш предвид географски, а не философски? Отраснах в сянката на Угандийската сонда. Леко, леко, не толкова бързо. — Постави бинтованите си ръце върху моите.

— Звучиш като заможен човек. Как така не си се присъединил към Мамините синчета? — попитах.

— Беше вариант, поне в началото. Бях поет, бях познат, може би дори известен. В университета публикувах нет-поезия, считаше се за антикорпоративна.

— А беше ли?

— Не беше „анти“ нищо. Беше „про“ човешка.

Кимнах. Разбирах го, но вероятно щеше да е по-добре да поговори на тази тема с някого като Мадж, макар че Рану слушаше внимателно.

— И са уредили да те привикат? — попита той.

— Или „те“, или семейството ми. Не съм сигурен.

— И си дезертирал? — попитах.

Той кимна.

— Десет години, твърде дълго робувах. — Почука по черната пластмаса на лещите си. — Мисля, че затова ти взимат най-напред очите, за да се опитат да ти вземат душата. Не разбирах докрай защо се сражавам. — За миг се умълча, само ме наблюдаваше как се храня. — Наясно ли си с тази информация, предполагаемо от Земята? — попита. Кимнах. Рану не каза нищо. — Изглежда по някакъв начин решението ни е оправдано, ако и закъсняло. Аз просто не можех повече. Никой от нас не можеше. Мисля, че сме твърде слаби, но аз поне повече няма да се сражавам.

Независимо от всякакво свое мнение за дезертьорството трудно ми беше да осъждам тези хора. Исках да го попитам за бойните му другари, които е изоставил, но нямах волята. Все пак единственият, който ми беше останал от войнишките години, беше Мадж. Е, и Ролистън, и Сивата дама.

— Нали знаете, че ще ви преместят? Ако не ви убият, де — обади се Рану.

— Боклукчиите вече ни мразят. Стрелят в мига, когато застанем на пътя към нещо, което искат. Убили са мнозина от нашите. Все пак никого не го е еня дали дезертьорите ще загинат. Нали? — Погледна ни изчаквателно. Никой от двамата не беше способен да срещне погледа му. Бинтовете около устата му се присвиха, като че се усмихваше. — Знаем, че това е временно. Смъртта наближава. А вие знаете ли го?

На мен със сигурност ми се струваше така. Винаги бяхме на по-малко от крачка от смъртта. Винаги бях чувствал, че късметът ми един ден ще свърши, ако не спрем с това. Късмет? Два изстрела. Месо, някога човек, тупва на студения каменен под. За миг нещо ме привлече в Свършека. После си спомних колко е важно Ролистън да умре.

— Демиург? — попитах.

Той обърна глава към мен. Сякаш ме изучаваше.

— Черната вълна ли? — попита ме в отговор.

Наругах се за невниманието си. От друга страна, сто на сто още от акцента ми бяха разбрали, че не съм оттук.

— Прекланяте ли му се? — попитах.

— По-скоро го смятаме за неизбежност. Една война свършва, друга започва. Този път се сражаваме едни срещу други и ако информацията на съпротивата е вярна, изглежда и тази война сме си я причинили сами. Имаше демон, вестител…

— В мрежата ли? — попита Рану.

Мъжът кимна. През мен пробягна тръпка. От всички религиозни преживявания на хората в мрежата онези с така наречените демони са винаги най-лошите и най-унищожителните, не само за хакерите. Спомних си момчето в оцапаното легло във Финтри, а над него надвесен Викария, с кръст и Библия, докато се мъчеше да пропъди демоничния вирус от чарковете му.

— Той ми каза, че Черната вълна иде. Каза ми, че Черната вълна е омраза. — Мъжът се засмя. — Можете ли да си представите? През всички тези години си играем с технологиите и накрая правим машина, която може да мрази.

— И защо почитате нещо толкова… — запънах се за правилната дума.

— Отрицателно — пробва Рану.

Не ми звучеше достатъчно силно, но щеше да свърши работа.

— Заради неотменността му, символизма му. Шейсет години война не стигаха. На някакво ниво човечеството иска да се унищожи. Ако не тази война, ще си намерим други причини. Черната вълна е съвършеният израз на това. Ние, цялата ни раса, създадохме божество и го накарахме да мрази. Колко още работа трябва да свършим, за да се самоунищожим?

— Беше малка група хора — рекох.

Не можех да се отърся от чувството, че цялата човешка история винаги е била историята на малки групи задници, които са стъжнявали живота на всички други.

— Вие опълчвате ли им се? — попита той.

Това бе по-трудно за отговор. Можеше да има последствия за оперативната сигурност. Ама какви ги мислех?! Вече ни бях предал. Този тук поне не изглеждаше злонамерен. При все това Рану ме изгледа остро, когато кимнах.

— Още се сражавате, мразите, извършвате насилие над човешки живот и го унищожавате?

— Това е… — Сега пък Рану търсеше правилната дума.

— Софистика? — предложи мъжът. Рану кимна. — Може би, а може би трябва да поемем отговорност, вкупом, за деянията на расата си.

Явно никой нямаше да ми каже какво значи софистика. Може би значи „глупости“. Може би това искаше да каже и Рану.

— Значи чакате смъртта? — попитах накрая.

— Може да се каже, но няма да играем играта й. Ще умрем посвоему.

Не можех да реша дали този е самоубийствен хахавелник, или един от най-смелите хора, които съм срещал. Не че двете се изключваха взаимно.

— И все пак трябва да се бием — каза Рану.

— Дори да е по-безполезно, болезнено и вредно, отколкото да си опрете някое от оръжията в челото? А и има много начини човек да воюва. Не е нужно да включва насилие.

Започваше да ми се струва все по-смислено. Беше много убедителен. Макар да имах подозрения, че увърта думите, за да си мислим, каквото иска той.

— Така ли привличаш хора за каузата си? — попитах.

— Не привличаме хора. Идват, когато са готови. Вие няма да дойдете. И двамата още сте пълни с гняв, омраза и страх. Виждам пламъците, които ви обгръщат, като ореол. Смятам, че ще трябва още да виете срещу мрака.

Нямах какво да отвърна. Проницателност ли беше, или майсторски търговски трик? Не знаех. Знаех обаче, че ни спаси задниците. Запитах се дали не се сражава още, но другояче. По-добре от нас, стига неговият начин да работеше. Но пък ако някога застанеха на пътя на Кронин, Ролистън или останалите, щяха да си заминат до един. По-вероятно щеше да се случи под дулата на боклукчиите или на съдия-изпълнителите. Грехът им щеше да е един от най-старите: имаха нещо, което друг иска, и не бяха достатъчно свирепи, за да го бранят. А може би всичко беше едно засукано оправдание защо са се предали.

— Продължавате нататък — рече той с пълна увереност. — Преди това обаче трябва да си отпочинете. Когато тръгнете, ще ви помоля да вземете само това, което мислите, че ще ви трябва. — Изправи се. — Ако искате нещо, попитайте когото и да било. Ще се опитат да ви помогнат, доколкото могат. А сега ме извинете.

Понечи да се отдалечи.

— Благодаря — рекох.

Рану също му благодари. Мъжът не ни погледна, но кимна, преди да закрачи нататък.

Не пих много. Нямаше нужда. Рану също я караше умерено. Обърнахме поравно няколко чашки ферментирало двигателно масло. Седяхме под жалък навес, някога декоративна зеленина, в дупка, която пък е била пресъхнал водоскок.

Престорената ултравиолетова нощ някак съумяваше да е студена и влажна. И двамата се бяхме увили във взети назаем палта и спални чували. Може би в имението беше по-топло, но не искахме да ходим там. Покривът на моаската пещера ми стигаше.

Мнозина от Свършека танцуваха край голямата клада, слушаха някаква тежка басова музика, която при нормални обстоятелства навярно не бих харесал — сенки насред контрастното ултравиолетово и червените нюанси на пламъците. Изглеждаха нереални. Всички пиеха много и се друсаха, а ние се опитвахме да не обръщаме внимание на една тумба от тях, които правеха секс недалеч от нас. Край всичко това витаеше някакво отчаяние. Угандийският поет с жезъла се разхождаше край тях — спираха го постоянно. Стараеше се да говори с всекиго, който се обръщаше към него. Имаше у него нещо успокояващо, дори да се бе подвизавал в тъмните кътчета на мрежата. Може би характерът и осанката му бяха същинската опасност, един вид съблазън. Дори аз не можех да намеря у себе си сила да се усъмня в него.

— След Лестър, когато Ролистън ме прецака, Ашми поиска да спра — заговори от немай-къде Рану.

Известно време не схващах коя е Ашми. Донякъде се чувствах виновен, че никога не съм питал Рану за семейството му.

Именно Ролистън беше предал Рану на Берхам, главата на тугите, след като Рану беше отказал на майора да работи за него. А той за пореден път беше преподал урок по подчинение.

— Не се изненадвам. Никой не иска това да се случи на някого, за когото го е грижа.

Разбира се, аз бях успял да избегна цялото физическо изтезание, като просто бях пропял веднага. Не че имаше значение. Два изстрела.

— Това е то. В малко вероятния случай, че оцелея след това, приключвам. Това е последната ми мисия. Янгани и Сангар трябва да имат баща до себе си, а Аш заслужава съпруг. Друг въпрос е дали аз я заслужавам. Искам да видя как децата ми порастват. Да ги науча на каквото мога.

— Изненадах се, когато Мадж ми каза, че имаш семейство. Имаш твърде много за губене, за да вършиш всички тези глупости с нас.

— Никога не съм имал избор. — Обърнах се към него. Не го разбирах. — Не ми се щеше да работя за Ролистън, но след това, което разбрах в Ню Йорк, какъв избор имах? Децата са съдници. Не искат да са такива — дори не знаят, че са, — но как да се върна при тях и да ги погледна в очите, преди да съм направил всичко възможно да им осигуря бъдеще? Такова, където не са просто месо за скълцване или поредните човешки оръжия с омърсена плът? Защото след като омърсим плътта си с машини, омърсяваме умовете си с мисии. Познавам Ролистън. Иска да направи децата ми роби — да ни направи всичките роби. Не понася ничия воля, противна на неговата. И ако не се боря, все едно аз съм им го сторил. Но толкова ми стига.

Сякаш едва ли не искаше позволение. Сякаш искаше някой да му каже, че е свършил достатъчно.

— И аз мисля, че ти стига толкова — рекох му.

Макар че всъщност все още исках да ми помогне да убия Ролистън.

Отново се умълчахме. Боях се от съня. Боях се от Черното слънце. Боях се от смъртта на Мораг, която ме чакаше оттатък унеса.

Отпих още малко от машинното масло. Нека ме прогори. Надявах се да унищожи част от вкусовите ми рецептори, та да се отърва от неизветряващия вкус на батерийна киселина и развалени яйца. Почудих се колко ще изтрае филтърът на дробовете ми, преди да се наложи да го сменя. Почудих се и колко оставаше на този на Рану — навярно много по-малко, ако вече не беше безполезен. Изгаряха ли дробовете му с всеки дъх? Бях сигурен, че би имало все някакви симптоми. Ако не друго, поне кашлица и хрипове.

Накрая Рану се опита да поспи. Сънят му изглеждаше неспокоен. Наблюдавах го и ми се щеше да не мисля за нищо.