Война в небесата

20. Ново Уту Па

Струваше ми се, че домашната бира на кивитата нямаше да е никак лоша, ако целият свят нямаше вкус на развалени яйца. Бях разменил за нея част от боеприпасите от едно скривалище на Мърл. Беше ни разкрил местоположението му, ако и без особена охота. Бях се сдобил с лазерен пистолет оттам, но оръжията още не ми стигаха. Нямаше как да си взема нов мастодонт или раменен лазер, а и никой не искаше да се раздели с автоматична пушка. Изкушавах се да задигна ийгъла на Мърл, но само щяхме да си причиним допълнителни беди.

Почистиха Рану — той нямаше силите да го направи сам, — а после го преместиха в пещерата, където бяха затворили мен преди. Тя миришеше доста по-добре, дори на тази планета. Когато влязох, Рану правеше раменни преси. Стилизираната татуировка на биомеханичната Кали на гърба му сякаш танцуваше.

Рану вдигна глава и седна на койката си. Бяхме прекарали доста време в проверки, за да се уверим, че страшното нещо, което Нуада бе сторил с него, беше изгорило напълно Демиург от тялото и съзнанието му. Доколкото ние можехме да преценим — да.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— Уморен, изцеден, много ядосан.

Кимнах и му предложих бира. Той се готвеше да откаже, но размисли и я взе.

— Какво помниш?

— Помня как избягахме. Помня, че нападнахме последното па, мислехме, че са Ролистън и хората му. После видях истината… — Запъна се. — А после сякаш се давех в нечистотии. Още по-после ме съживявахте.

По китките и глезените му имаше отворени рани от оковите. Тялото му беше плетеница от самопричинени порязвания и други рани, някои от които се бяха появили изведнъж. Езичника твърдеше, че са резултат от особено силна и предизвикана от самия него виртуална атака.

— Не си излизал от пещерата много-много.

Рану не се извърна към мен.

— Нанесохме рани — каза. — Не само с дела. С думи също.

— Не бяхме ние, знаеш го.

Ако можех да убедя себе си, може би щях да имам шанс да убедя други.

— Но няма да го видят така, нали?

— Ами ще живеят с това, мамка му!

Рану вдигна глава.

— Ние също.

— Честно казано, мисля, че това ни е най-малкият проблем. Искаш ли да си вървиш? Изстрадал си какво ли не.

— Как може дори да ме питаш? — отвърна той разгневен.

Отново се умълчахме, отпивайки от бирите.

— Защо Мораг не е идвала да ме види? — попита той накрая.

Замислих се как да отговоря. Едва ли искаше да чуе, че е от вина, задето го беше отписала. Беше и права: цялото нещо бе огромен риск. Сега изглеждаше смислено, изглеждаше правилното решение, защото бяхме успели. Като нищо можехме да се прецакаме. Тя би могла да му го обясни.

— Успяха да извлекат някакъв полезен софтуер от цялата случка. Когато Нуада или каквото там беше изгори Демиург от теб. Откриха и някакви неща в главата ми. Мислят, че може да има начин да хакнат Демиург, без той да забележи. Мораг е много заета, човече. Защо ти не отидеш да я видиш? А и трябва да свикнеш с гневни маори, които ти хвърлят гадни погледи, задето си избил приятелите им.

Той се засмя, но без настроение.

Останах и дрънкахме глупости още малко. Бързо изчерпахме темите. Твърде много взаимна вина витаеше из пещерата. Извиних се и тръгнах. Нямах какво толкова да правя, освен да си върна донякъде боеспособността и да чакам хакерите да ни осведомят дали са намерили нещо.

— Това беше трогателно.

Мораг се бе подпряла на скалата малко след пещерата на Рану.

Стигаше ми толкова.

— Добре. Разбрах. Бясна си ми, мразиш ме, но не си го изкарвай на него. Не му казвай какво си ми доверила за него, просто преодолей тъпата си вина някак и отиди да го видиш — казах й тихо. Не исках Рану да чуе.

— Езичника иска да види всички.

— Хубаво. Ще говорим в пещерата на Рану.

Тя поклати глава.

— Дайнас Емрис.

— Все тая, но ще си докара жезъла тук. Ще кажа и на останалите. Защо не искаш да отидеш да го видиш?

Изгледа ме свирепо, но се обърна към пещерата на Рану. Хванах я за ръката.

— Кога ще поговорим?

— Не ме пипай, мамка ти! — Кресна достатъчно силно, за да се обърнат няколко глави в нашата посока.

— Мораг? Добре ли си? — попита Рану от пещерата си.

Тя се отскубна от мен.

— Повдига ми се, като ме докосваш.

Рану вече беше на входа.

— Добре ли си?

Тя се обърна и го прегърна, скри лице от мен. Отдалечих се. Себичният задник у мен ми нашепна, че прегръдката е била, за да ми стане кофти. Забелязах, че Малкия Хенри и Странната ме наблюдават втренчено. Малкия Хенри ме избягваше, откакто бях убил неговия уанау брат, но сега закрачи към мен. Странната остана на място, без да откъсва поглед от мен.

— Езичника иска да види всички в стаята на Рану — рекох, когато Хенри се доближи достатъчно.

— Последните провизии от обира пристигнаха — каза, пренебрегвайки думите ми.

В началото той беше най-дружелюбният и най-симпатичният от уанау — сега нямаше и следа от това.

— Добре — отвърнах. — Сигурно вече ги разпределяте?

— Не беше нито храна, нито муниции. Майка казва, че трябва да го видиш.

— Не можеш ли просто да ми кажеш? — попитах, наблюдавайки него и Странната подозрително.

— Повярвай ми. Искаш да го видиш.

Бях относително сигурен, че мога да се справя с Големия Хенри и Странната, ако нещата загрубееха. Изведоха ме от па, през няколко тунела, към пещера, която използваха за гараж, защото водеше към по-големите тунели, служещи тук за пътища. Прожектори по пода осветяваха очукания камион, който Марионетките бяха осигурили на па.

Контейнерът в задния край на камиона беше наскоро боядисан, навярно идваше от някои от машините, които бяхме отвлекли. Големия Хенри стигна до задния край на контейнера и отвори двойните врати. Отново погледнах към него и Странната и после надзърнах вътре.

— О…

— Решихме, че искаш да видиш — студено рече Големия Хенри.

Странната се поклащаше напред-назад в очакване.

Отблизо приличаха по-малко на Тяхна биотехнология и повече на човешка, от метал и изкуствени сплави. Екзобронята обаче ми напомняше на симетричен Берсерк. Върховете на пипалата й се подаваха от гърба, от двете страни на летателната система: навярно бяха от някакви нанотръбички. Изглеждаха гладки, хищни, свирепи. Имаше намек за извънземност, но в човешки отряд можеха да минат, макар че ветераните биха се спогледали заради приликата с Тях. Броните бяха напълно подготвени, а в една преносна мрежа в задния край на контейнера имаше допълнителни муниции. Бяха осем на брой.

— Намерихме ги в последния камион. На Солосо не му трябваха и само щяха да го издадат, ако някой ги откриеше — каза ми Големия Хенри. Представих си как прониквам в Цитаделата в една от тях. — Влез, огледай.

Обърнах се към Големия Хенри в полумрака.

— Надявам се да не се бъзикаш с мен.

— Виж, знам кой е виновен. Това не значи, че трябва да ми понася добре да те гледам. А и какво ще направим, ще те заключим в контейнера ли? Детинщини. Човек с твоето обучение и, хм, борбеност, лесно ще избяга.

— Как се отваря? — попитах, оглеждайки първата броня, тази най-близо до вратата.

— Не знаем, никой не е успявал досега.

Докоснах нагръдника по средата. Бронята се разтвори, оставяйки между двете половини нишки от гъст, вискозен лубрикант, подобен на телесна течност.

— А… — Големия Хенри изглеждаше искрено изненадан.

Вътре имаше някакво черно месище, Тяхна версия на човешки вътрешности. Възкликнах погнусен. Очевидно човек трябваше да влезе и да се съедини с бронята. И очевидно бронята беше жива.

— Демиург? — попитах.

Големия Хенри сви рамене. Това не ме окуражи.

— Няма предаватели, нито локатори, доколкото можем да преценим — обясни той.

— Хубаво би било Езичника и Картечар да ги проверят отново — рекох и се обърнах, за да скоча от контейнера.

Сърпът ме улучи насред скок. Вкусих метала и от инерцията единият край на устата ми се разкъса и отметнах глава. Стоварих се болезнено по гръб върху камъка, устата ми — пълна с кръв. Големия Хенри ме връхлетя, разкривил лице в зверски гняв, вдигнал прът над главата си. Рязко го изритах в лицето. Той отхвръкна извън полезрението ми.

Огромна ръка ме сграбчи за инерционната броня и с лекота ме вдигна. Озовах се лице в лице със Солосо, накичен с парцалите си. Беше покушение — бяха повикали помощ отвън. Не ми трябваше и това усложнение. Само дето Солосо изглеждаше бесен. Запокити ме през пещерата с една ръка и гърбът ми се удари болезнено в стената.

Нямах време дори да падна на земята, преди да ми налети и Странната, размахала остриетата си. Ударих я с глава, с цялата сила, която можах да събера. Тя залитна назад, а носът й експлодира.

Мамка му на всичко това. Тримата ме наближаваха отново. Извадих остриетата си, макар че десните още бяха много по-къси.

— Ще убия и трима ви — рекох им.

Или по-скоро исках да им го кажа. Вместо това се получи гаргара с кръв, която се мъчех да плюя след всяка дума. Новоразполовената ми буза се развяваше свободно и много, много болеше.

— Уби ги! — крещеше Солосо.

Изненадах се. Беше почти толкова нечленоразделен, колкото и аз.

— Кого? — изрекох с усилие, ръсейки кръв.

— Марионетките! — изрева той.

Спокойният, овладян мъж от Моа вече го нямаше. Това беше котел с емоции. Котел с емоции, стиснал окървавен сърп.

Едва тогава се усетих. Бях идиот. Толкова се бях разтревожил за предателството си към хората тук, че не бях помислил — как бях предал Марионетките. А те нямаха как да избягат.

— Три прекрасни жени! Унищожи ги! Знаеш ли, че се самоубиха, преди Ескадроните да им пуснат Черната вълна в системата?!

Солосо бе много по-разстроен, отколкото ядосан. Големия Хенри и Странната го поглеждаха неспокойно, а после се споглеждаха и помежду си. Бях прецакал още четири живота. Дори повече, ако Ескадроните бяха погнали цялата банда.

Просто се взирах в него, не знаех какво да направя. Професионалните престъпници едно не понасят добре — предателството, особено ако заради него паднат високопоставени хора. Не мисля обаче, че това бе проблемът на Солосо. Просто още не бе преодолял скръбта си. Прибрах остриетата.

— Съжалявам, човече — изгъгнах.

Не можех да се бия с тях. Аз бях виновният, а те — жертвите. Това ми припомни болезнено всички предупреждения за работата с Мораг. Показа ми колко егоистични са били чувствата ми към нея. Бях готов да хвърля на вятъра толкова животи, само заради нея. Хората на Земята бяха абстракция. Но не и този огромен, смъртоносен мъж пред мен, който ридаеше така, че от опит знаех колко го болят мускулите около лещите му.

Солосо седна тежко на пода. Цялото му желание за битка се бе изпарило. Сърпът издрънча о настилката, а той оброни лице в ръцете си и зарида още повече. Не бях съвсем сигурен какво да правя. Не мисля, че Странната и Големия Хенри също знаеха. Изплюх още кръв, за да се опитам да говоря.

— Да спрем дотук?

Големия Хенри погледна към Странната. Тя кимна. Кръстосах крака пред Солосо.

— Наистина съжалявам, човече — казах му сериозно.

Той само се разрида още по-силно. Накрая вдигна глава.

— Те… те… — Преглътна с мъка. По лицето му течеше сопол. — Бяха сияйни — успя да изломоти накрая.

Не отвърнах. Просто кимнах, сякаш имах представа за какво говори. Той се приведе напред и реших, че пак ще се опита да ме убие. Вместо това само ме прегърна и продължи да реве. Така стоят нещата с истински коравите типове: някои може да са много сантиментални.

Картечар и Майка изтичаха в пещерата. Той погледна Странната и счупения й нос. Тя поне имаше благоприличието да изглежда виновна. Хакерът се обърна към мен.

— Казах ти… — подхвана.

Но се умълча, когато видя сценката между мен и Солосо. Вдигнах глава, оставяйки кръв по ръката на Солосо. Дори Майка изглеждаше изненадана.

Обърна се към Странната и Големия Хенри.

— Без повече такива, ясно? Сериозна съм. Имаме си достатъчно проблеми.

Странната гледаше в краката си, като непослушно дете, което са смъмрили. Големия Хенри отвърна на погледа на Майка предизвикателно.

— Никога не би… — започна той.

— Достатъчно! — излая Картечар.

— Няма да оставим това така. Ще погнем виновните, но няма да убиваме инструмента. Разбираш ли ме, Хенри? — каза Майка.

Големия Хенри не отвърна.

— Мислиш, че само ти скърбиш ли? — намеси се и Картечар.

Ефектът от въпроса му малко се развали от това, че Солосо се разрида още по-шумно. Потупах го по ръката.

— Хенри, напълно сериозна съм. Стига толкова. Точно това искат да ни причинят. Вършиш тяхната работа, когато правиш така — рече Майка.

Големия Хенри, хвърляйки последен свиреп поглед към мен, кимна.

— Езичника иска всички в пещерата на Рану — съобщи Картечар.

Кимнах, чудейки се как да се отскубна от Солосо.

Мадж смени маршрута си към пещерата на Рану, за да ме засече.

— Минава ли дори ден, без някой да ти срита задника?

Опитах се да му кажа да върви на майната си, но само се оклепах с още кръв, тъй че трябваше да се задоволя със среден пръст. Непочтителен или не, виждах, че не е предишният Мадж.

В пещерата Мораг просто ме изгледа и поклати глава.

— Скоро ще имаш усмивка като моята — направи се на остроумен Мърл, хилейки се жестоко.

Не че изражението му позволяваше друго. И на него му показах среден пръст.

— Мърл, погрижи се за раната — нареди Кат на брат си.

— Майната му.

— Не бъди задник.

— По-късно — опитах се да се намеся аз, отново неуспешно.

Езичника вече беше влязъл. По земята се валяха много жакове. Взех един и го включих.

— Майчице, Езичник, защо трябва да е толкова студено тук? — попитах, или по-скоро помислих, а аватарът ми, който не бе с разпрана буза, попита.

Намирахме се в огромна каменна зала. Едната й стена я нямаше и голям балкон откриваше гледка към нощното небе. Беше хубава гледка.

— Съжалявам — каза Езичника.

Пламъците в огнището се разгоряха. Започваше да ми харесва тук. В истинския свят всичко болеше и смърдеше на развалени яйца. Спомних си колко лесно можех да се изгубя в сензорните кабинки.

Останалите започнаха да се появяват, а Езичника ми подаде каменна бутилка, пълна с фалшиво уиски. Обикновено би ми се сторило безсмислено, но почти беше успял да го програмира добро, а и тук ги нямаше мазните пръдни във въздуха.

Бях се появил край декоративно резбована, здрава дървена маса. Там имаше две измърсени от път, кърпени, древни на вид наметала.

— Това ли беше в главата ми? — попитах, когато пристигнаха всички.

— Може да се каже. Компонентите за тях бяха — каза Езичника.

Още се чувстваше неловко край мен. Не го винях. Не бях отписал съвсем побоя, който му дължах. Но сигурно и този бой щях да изгубя. Той продължи:

— Добре бяха скрили, каквото имаше в главата ти. Не можехме да го намерим. Изглежда Нуада е трябвало да те изложи на Демиург.

— Което и са направили, когато са те вкарали в сензорната кабинка — обясни Мораг, като Черната Анис.

И в нея аз предадох всички заради теб, Мораг. Това обясняваше сънищата за обсидиановите равнини и черното слънце.

— Програмата на Нуада е можела да се скрие от Демиург? — попитах.

— Значи може да го хакнете? — попита Картечар.

— Да. Нещо повече. Можем да го хакнем, без да ни усетят — заяви Езичника.

Настроението във виртуалния конструкт се разведри. Добри новини. Възможност. Усещаше се облекчение, леко поотпускане. Надежда.

— Можем ли да се сражаваме с Демиург? — попита Майка.

— Не можем, не и с нашите ресурси. Но информационен набег не е невъзможен. Ако не знаят, че сме били там, няма да знаят и че са компрометирани.

— Не можете ли да го направите от коя да е система в Лаланд? — попита Кат.

Новият й аватар изглеждаше точно като нея. Беше работа на Мораг. Мърл също имаше нов, а Картечар навярно бе изработил висококачествените аватари на уанау.

— Да, ако просто искаме да дебнем и да търсим маловажна информация — изграчи Анис. — Всичко полезно се държи в изолирани системи. Поучили са се от нашите грешки.

— Значи мислят, че имат непробиваема и напълно обезопасена система, но сочните хапки все пак са им на изолирани модули. А мислех, че аз съм параноик — рече Мадж.

— Не си. Наистина всички те мразят — рекох му.

Той навири брадичка.

— Е, чудесно, много се радвам.

— Обичайна практика, така се прави. Няма защо да спират с неща, които са им вършили добра работа в миналото — каза Салем.

— Особено след като Бог показа колко са уязвими неизолираните системи — добави Езичника.

— Значи сме пак в началото? — попита Майка.

— Къде са системите? — намеси се Рану.

— Подозирам, че флагманският кораб на флотилията ще разполага с такава — рече Езичника.

— Няма да стане — рекох.

— Или Цитаделата — каза Анис.

Много виртуален въздух изсъска през виртуални зъби.

— Имаме ли валиден план? — попита Кат.

— Това е по вашата част, но мисля, че мога да ни вкарам. Не се сещам обаче как бихме излезли — каза Анис.

— Дори всичко да мине добре, какво от това? — попита Майка. — Каква работа ви върши? Тук ще сте, докато свърши войната, а междувременно всички сили на Ролистън и Кронин ще се изтеглят към Слънчевата система.

— Може да ни помогне да освободим Лаланд 2 — каза Картечар.

— Ако Земята изгуби, те просто ще се върнат — отвърна Майка.

— По-сложно е — намеси се Езичника. — Ако използваме предимството си твърде скоро, ще го изгубим и ще разберат, че Демиург е компрометиран. Ще променят плановете си.

Стар парадокс от военното разузнаване.

— Да видим входа ти — предложи Майка.

Пред нас се показаха свитъци и се разгърнаха, а глифовете по тях засияха и се прехвърлиха във вътрешната ни памет. Разгледах данните.

— Това няма да ни вкара вътре. Само ще ни приближи, а после ще умрем сред огнена стихия от многократно превъзхождащи ни оръжия — рекох.

Като за възможностите й беше добър план, само дето беше сбъркан. При все това Анис изглеждаше, сякаш бе отнесла шамар.

— Прав е — каза Рану.

— Струва си, ако се сдобием с цялата им стратегия — каза Анис.

— Но с каква цел, ако не можете да се измъкнете оттук? — отново попита Майка.

— Или трябва да стигнем незабелязано до орбита… — започна Анис.

— Няма да стане — възрази Майка, но забелязах, че Салем има нещо за казване.

— Можем да пуснем данните с плътен лъч от повърхността — даде идея Езичника.

— Само в достатъчно ясен ден — отвърна Салем. — Все пак може да има начин да стигнете незабелязани до орбита. Дайте ми малко време, за да го проуча.

— Можем ли да използваме екзоброните им, за да проникнем? — попитах.

Езичника и Анис клатеха глави. Явно Картечар и Майка им бяха казали за последната доставка на Солосо.

— Не можете да влезете с блъф, защото още щом не отвърнете на позивните им, ще разберат, че става нещо. А и знаят, че им липсват поне осем брони, знаят и у кого са. Бездруго не можем да ги използваме за тихо промъкване — рече Анис.

— Също така предполагаме, че ще влезем в тях, а Демиург няма да ги превземе веднага — допълни Рану, преди да се обърне към Езичника. — Можеш ли да ги огледаш хубаво?

Езичника кимна.

— А не може ли да хакнете Демиург, та да мисли, че бронята е тяхна? — попита Мадж.

— И това няма да проработи. Още щом ги ударим, ще разберат, че сме разкрили слабостите на Демиург. Жалко, добра идея.

— С коридор от прикриващ огън не можете ли да ги вкарате и с пряко нападение? — попита Майка. Картечар й хвърли поглед. — Просто питам.

Този път възрази Кат.

— Твърде дълъг път. Не ми харесват шансовете броните да останат във въздуха, дори с добавеното предимство, че приличат на техните. И го казвам, въпреки че предпочитам да съм в екзоброня.

— Не си видяла на какво приличат отвътре — рекох й. — С малко настройка планът става, макар и да е зверска патаклама, но ще умрем още щом влезем. По-вероятно още щом наближим. Единственото ни предимство е изненадата. Без нея всичко приключва. Дори да влезем, не можем да излезем.

— Е, това не е ли твоя работа, Джейкъб? — изръмжа Анис.

— Да, но само ако има реално решение. Можем да помислим още, но няма да хвърляме живота на всички по дяволите.

Кат и Рану кимаха в съгласие.

— Знаете ли колко им трябва това обратно на Земята? Какъв е залогът? — не се стърпя Анис.

— Майната й на Земята — възкликна Майка. Всички се обърнаха към нея, неколцина с възмущение. — Писна ми да си рискувам живота и да гледам как умират приятелите ми за място, което не съм виждала, не мога да си позволя и няма да ме приемат, дори да стигна там. Знаем, че на вас ви е важно, хора, но не и за наша сметка.

— Няма значение харесва ли ти, или не, Земята е ключът, защото ако Земята падне, хората тук в тази пещера ще са цялата останала съпротива. Може би още няколко разпръснати групички, които нямат нищо от нашите предимства — каза Мърл, а в тона му се промъкна презрение. Или може би си беше постоянно там.

— Цитаделата е основната им база тук, основното им производствено съоръжение. Тя е ключът. Викария го е знаел — намеси се отново Анис.

— И как ще помогнем, ако измрем? — повиших тон.

— Шибан страхливец! — изсъска ми тя.

Хората промениха позите си. Не бяха нервни, просто се готвеха да изслушат поредния ни спор.

— Млъквай, Мораг — отвърна й Мадж.

— Не е тук мястото — продължи Кат, пак към нея, клатейки глава.

— Сега си проличава още един проблем — казах. — Нямам доверието на хората, та да водя военния компонент от операцията. — Никой не се възпротиви. Мърл се усмихваше така, че ми се прииска да го ударя. — Кат, предлагам ти да поемеш щафетата.

— Защо? Какво съм виновна?

Изглеждаше объркана.

— Имаш опит в командването, не са те компрометирали.

Очевидно не го искаше. Че кой би го искал? Шибана ситуация. Но и се чувствах, сякаш ми падаше тежест от раменете, сякаш пристъпвах в по-лека гравитация. Може би бях страхливец, но отношенията ми с Мораг, постоянните опити да ме убият и пълната ми неспособност да се справя с Мърл показваха, че не мога да предвождам тези хора.

Спорът се разрастваше. Разбирах гледната точка на Мораг. Екзоброните бяха отличен подарък, а двете наметала — още повече, стига да можеха да скрият хакерите от Демиург, но имаше много други съображения. Не можехме да проиграем тези предимства, самоубивайки се.

Анис спореше с Мърл и Майка. Може би Мораг бе свикнала да върши пословичните шест невъзможни неща преди закуска. Може би невероятният ни късмет до момента й бе завишил очакванията. Във всеки случай го насилваше твърде много.

— Всички да млъкнат! — извика Кат. — Всички! Така доникъде не стигаме. Държите се като шепа новобранци. Млък! — Добър подофицерски тон, помислих си с усмивка, радвах се, че не се налагаше да го правя аз. — Продължаваме да проучваме, но докато нямаме път навън, това няма да се случи, ясно? — Чуха се приглушени мърморения, но накрая всички кимнаха. — Дотогава ще помагаме на хората на Майка да поддържат периметъра и да патрулират. Ясно? Също така искам планове как да преебем инфраструктурата им, без да се самоубиваме и без прекомерни косвени жертви. Всякакви шибани лични проблеми ще решавате в останалото време. Ясно ли е?

Още кимания. Нарочно ни говореше като на обикновени войници, за да покаже какво мисли за поведението ни. Имаше право.

— Мърл, спри с усукванията. Когато се махнем оттук, ще нагледаш бузата на Джейкъб, разбра ли?

След известна вътрешна борба той кимна. Щеше да го е яд, защото знаеше, че бионанитите в кръвта ми ще ме излекуват, а той оставаше с белег, докато се върнем, ако и връщането да бе малко вероятно.

— Кивитата ни гледат, тъй че хайде да видим можем ли да изтраем няколко дни, без да се излагаме, става ли?

Майка и Картечар се усмихваха.

Под командването на Кат заприличахме малко повече на спецчасти, но все така доникъде не стигахме. Просто преповтаряхме заучено поведение. Имахме късмет, че сме оцелели след едничката си операция срещу Черните ескадрони. Нямахме никакви ресурси, за да поемем Цитаделата, а останалите ни възможности бяха в най-добрия случай самоубийствени рискове без почти никаква възвръщаемост.

Солосо се беше присъединил към па, както и към растящия списък от хора, които ме избягваха. Хубаво, отново свиквах със собствената си компания. Под чуждо командване вече пак започвах да се чувствам като в армията. Караул, патрул — лесно си връщах рутинния ритъм. Дори не се чувствах виновен, че в свободното си време изчитах, каквото намеря. Огнената буря бе затрила всичките ми книги и цялата музика, а тромпетът и обучителният ми софтуер бяха останали на „Тецуо Чоу“.

Поне Мадж пак ми говореше. Той по принцип нямаше проблем с мен, а с Мърл. Радвах се на компанията му, макар и двамата да се тревожехме, че намаляват алкохолът и наркотиците ни. В добавка към това, че беше бесен на Мърл, бездействието започваше да му влияе. Изнервяше го. Деня след брифинга в Дайнас Емрис го видях в свиреп спор с Мораг. Изкуших се да подсиля слуха си, за да разбера за какво, но в такива случаи никога не чувах добри неща за себе си.

Мораг, когато не беше в транс, работейки по нещата от главата ми, по мрежата за змиорки и по малкото научено, когато Нуада изпържи половината им системи, дружеше със Странната. Явно момичето не говореше с никого, освен с Картечар. Сега обаче май говореше и с Мораг. Може би щяха да се обединят и най-после да ме убият.

Над главите ни висеше, като острие, окачено на махало, знанието, че съвсем скоро Ролистън и шайката му весели задници ще нападнат Земята и няма да можем да направим нищо.

Намирах се в главната пещера, в сянката на Апакура. Неподвижният гигантски мек ми действаше някак успокояващо. Разглобявах и почиствах картечницата си и вършех друго, подобаващо на британските войничета. Опитвах се да измисля начин да задигна нещо: ийгъла на Мърл.

Чух повишени гласове и обърнах глава към уанау на една от скалните издатини високо над мен. Спореха за нещо, а Странната прегръщаше силно Картечар. Дори не ми хрумна да ги подслушам. Не беше моя работа. Защо да си усложнявам живота?

Над мен падна сянка. Беше най-сложното от усложненията ми. Мораг държеше две бири. За моя изненада приличаше на помирителен жест.

— Само ако няма да си крещим накрая — рекох й.

— Да не смяташ, че си в позиция да определяш условия? — попита раздразнително тя.

— Не, обаче мога просто да си тръгна.

— Ще ти пръсна парчетата от пушката навсякъде — закани се, но се усмихваше.

Поех бирата. Тя седна до мен.

— Мадж дойде и ни повика — рече нехайно.

Кимнах.

— Бива го в това, ако е на правилните химикали.

— Напомни ми, че са те заловили, изтезавали и обладали и си ни предал заради мен. Което е било глупаво, между другото. Мило, но глупаво.

Мило? Мило?! Мило, мамицата му! Запази спокойствие.

— Нямаше да има значение така или иначе. Бездруго ме обладаха и пак научиха всичко. Всъщност, така вероятно са се позабавили. Но Ролистън поне се позабавлява.

Което не беше много смислено. Ролистън беше гадно копеле, но все по практични причини. Сега сякаш му харесваше да причинява болка.

Мораг известно време не продума. Пихме си бирата, а аз бързо сглобих картечницата. Може би се шегуваше, но не ми се газеше из киселинни вирове, за да търся частите от последното ми останало оръжие.

— Разбирам, че не си искал да ме изоставиш, но ето какво. Когато беше обладан, изглеждаше толкова честен… Сякаш можеше да кажеш всички гадости, които си помисляме дълбоко в себе си, но никога не изричаме. Може би с изключение на Мадж.

— Смяташ, че съм си вярвал?

Ужасяваше ме да си мисля, че е било така.

— Не и съзнателно. Но ти — то — имаше право. През повечето си живот съм била жертва.

— Нямаш избор на тази възраст.

Започват да те стягат гърдите, когато говориш с Мораг; когато обсъждате спокойно що за ужас е бил животът й. Спомних си как ми беше казала, че ще се обезобрази, за да не стане войнишка кучка. Сега се обърнах към нея. Тя не искаше да ме погледне. По лицето й бе изписана емоция, в очите, които вече не можеха да плачат.

— Погледни ме — рекох. Тя не помръдна. Внимателно подхванах брадичката й. Не се отдръпна. Обърнах главата й към себе си. Виждах колко й струва да ме гледа в очите. Да показва още уязвимост на онзи, който я бе уязвил толкова. — Не си жертва. Никога не си била. Просто си чакала възможност! Ако не беше това, а някак ми се щеше да не е било, щяло е да бъде друго.

Тя преглътна и кимна. Молех се да ми вярва. Извърна глава.

— И стигаме до Сивата дама — каза тихо.

Щеше да се стигне дотук, рано или късно. Усетих хлад, когато го каза.

— Мораг… нямам какво да обяснявам или да оправдавам. Мислех, че си мъртва.

Сякаш подсъзнателно бях търсел възможно най-лошото нещо, което можех да кажа, и бях се спрял на това.

— Значи затова не е било проблем? — изсъска тя. Радвах се, че не крещи. — Кажи ми, трупът ми още ли беше на пода?

— Виж, не исках да…

— Изнасили ли те?

Още беше гневна, но не бях сигурен на кого.

— Какво? Не!

— Защо тогава?!

— Казах ти. Нямам отговор. Не очаквам да ми простиш…

— Искам отговор. Помогни ми да разбера защо би чукал хладнокръвна убийца, след като си мислел, че съм мъртва.

— Бях наистина, изцяло съсипан. Нищо нямаше значение. Исках близост. Дори да е измамна, защото всъщност бях сам.

Мисля, че дотук можех да докарам обясненията. Тя извърна глава и придърпа колене към себе си. Аз се втренчих в бутилката си.

— Боже, щеше ми се да не си тук — каза Мораг, когато най-после върна погледа си върху мен.

— Е, опитах да се пенсионирам в Шотландия.

Сякаш щеше да ме зашлеви. Но вместо това се засмя.

— Нагла твар. — А после, отново сериозна: — Какво ще правим? Просто ще се джафкаме докрай ли?

— Обстоятелствата са доста крайни. Ако се измъкнем оттук, няма да е така. Обещ…

— Не давай обещания. Не си способен да ги спазваш.

Отново извърна поглед, а аз се съсредоточих, върху бирата си и върху това да не изръся още някоя глупост.

— Виж, нищо не ми дължиш — рекох накрая. Мораг отново ме погледна. Мисля, че ако очите й не бяха пластмасови, щях да видя в тях сълзи. — Ти решаваш. Аз само знам, че те искам ужасно много и завинаги, но трябва да можем да работим заедно, защото излагаме на риск останалите. Ти решаваш.

— Всичко на моята глава, така ли? — рече тя и изсумтя. — Типично.

— Нямам това предвид. Имам предвид, че искам да сме заедно, но съм постъпил несправедливо към теб, тъй че решението е твое.

Тя ме погледа известно време и после се изправи.

— Трябва и да спреш да натискаш толкова газта — рекох.

Мораг кимна.

— Знам. Кат ми каза.

— Какво правиш?

— Мисля колко ни струва да стигнем дотук. Бък, Гиби, Балор, Викария, Муцуна, безброй други хора, чиито имена няма да научим, някои от които сме убили ние. Трябва да е в името на нещо и сме толкова, толкова близо.

Долових стоманена решителност в гласа й. Не можех да й кажа, че най-често нямаше значение, а хората загиваха за едното нищо.

— Не мисля, че осъзнаваш колко класи над своята сме успели да прескочим — рекох й.

— И все пак трябва да има смисъл, да му придадем смисъл — отвърна.

Нямах какво да отвърна. Мисля, че й бяхме вдигнали очакванията твърде много. Тя понечи да се отдалечи, но спря.

— Отиди да видиш Мадж — подметна през рамо. — Много го боли.

Докато се къпеше — това беше моментът. Изчаках Мърл да влезе да се къпе и му отмъкнах ийгъла, с все кобура и допълнителните пълнители. Откраднах му и целия алкохол.

Мадж си тананикаше сам в една от пещерите. Беше тъмно. Мъждукаше само пламъчето-черешка на джойнта му. Гледах го през нощния режим. Не ме виждаше изобщо. Подозирам, че слушаше музика по вътрешните си системи. Трябваше да видя дали има нещо хубаво за копиране, може би още от онзи Кеш.

— Мадж? — провикнах се.

Той се стъписа за миг и посегна към зига си, но разбра, че съм аз.

— Какво? — попита подозрително, докато се озърташе из пещерата, все едно я виждаше за пръв път.

— Искаш ли да говориш за чувствата си?

Той ме изгледа ужасѐн.

— Не, хич.

— Уф, слава Богу. Намерих бутилка бренди.

Очите му светнаха.

— Супер. Ей, от тези на Мърл ли е?

Аз само му се ухилих.

— Почувствах се тъпо, нали разбираш? Паднах си твърде много и твърде бързо по лошото готино момче, за което мама ме предупреждаваше. Ама че тъпо клише.

Вече и двамата бяхме доста пияни, не само от брендито на Мърл, но и от домашнярката на кивитата. Мораг беше права: Мадж го болеше, но щеше да се справи.

— Мърл не е готин. Мърл е гъз.

— Готин е. Просто ревнуваш, защото е по-корав от теб. — Че кой не беше? — Сериозно, ще спечелиш ли бой някога?

— Печелил съм много боеве за пари. В Шотландия се бих с трима наведнъж — възнегодувах.

— Да, да, спечелил си много боеве, когато никой не е гледал.

— По дяволите, не е нужно да късаш с него само защото ме предаде и после ти му опря пистолет в главата — предложих, опитвайки се да сменя темата. Казах го в стил „просто искам дружката ми да е щастлив“. — Така де, Мораг ме простреля и се опита да ме убие.

Мадж се озадачи.

— Да те простреля значи да се опита да те убие — отбеляза. Аз кимнах мъдро. — Само че не ща подобна връзка, сещаш ли се? — продължи Мадж. Отново кимнах. И аз не исках точно такава връзка. Той попита: — Вие пак ли се събрахте?

— Де да знам — рекох умърлушено и пийнах още малко домашнярка.

Започваше да ми се услажда. Или вкусовите ми рецептори бяха отишли на кино.

— Как си? — попита Мадж накрая.

Свих рамене.

— Алкохол, отрицание, наркотици ще ме оправят. Съсредоточи се върху работата и после сънувай кошмари години наред. Както обикновено.

— Само че не е както обикновено, нали?

— Не, наистина не е. Гледах как я убиват, после беше жива. Сякаш двата куршума в главата, които Ролистън й пусна, бяха най-вероятният сценарий. Сякаш беше…

— Предзнаменование?

Мадж ме гледаше, все едно бях идиот.

— Не мисля, че бих се справил отново.

— Ами тръгни си. Тя няма да си тръгне. В момента много яко свръхкомпенсира за нещо. Звучи като фанатик.

— Искаше да остави Рану обладан — рекох, клатейки глава. — Не го разбирам. Това не е Мораг. Ами ако съм влошил нещата? Ако съм я наранил твърде много?

— Повредил си я значи? Айде пак мъченическият ти комплекс. Не всичко опира до теб. Случват се и други гадости.

Подадох домашнярката на Мадж и той отпи.

— Ааа! Пълна отврат — изпръхтя, но отпи повторно.

— Това, което не мога да преодолея, са приказките ми, когато бях обладан. Бях аз. Нямам съмнения. Помня как говорех всичко това, как исках да го изрека. Помня мислите. Помня… — Гласът ми заглъхна.

Не можех да си обясня онова състояние, да го напасна със себе си. Мислите тогава. Бялото беше преминало в непрогледно черно. Да искам всички онези ужасни неща, които бих сторил, ако съм свободен…

— Знаеш, че това не си бил ти, нали? — попита Мадж и ми подаде отварата.

— В някакъв смисъл да, обаче… спомените ми са, че бях аз. Мислите ми… сякаш всичко, което съм правил, убийствата, сраженията, нараняването, кражбите, прецакването на всички, сякаш не е било достатъчно.

— Обладан не беше много по-голям задник, отколкото си си — рече Мадж, ухилен в тъмното. Показах му среден пръст. — Това си е твой проблем. Не ти е удобно в кожата ти. Искаш да си свестен и да те харесват, но не живееш в такъв свят. Примири се, правѝ всичко по силите си, но осъзнай, че понякога трябва да си копеле и ако искаш да победиш другия, трябва да си по-голямо копеле от него.

— Лесна работа, а?

— Не, просто си плямпам. Сериозно, предлагам ти да останеш пиян и надрусан, докато лошите мисли и спомени се стопят в далечината зад теб.

— Лесна работа, а?

— Не, и това са само приказки. Оправи се както можеш, или се дави. Както винаги.

— Невероятна утеха си ми, Мадж, искам да го знаеш.

Той запали още един джойнт и освети пещерата. Пламъкът разкриви чертите му, направи ги демонични. После светлинката изчезна, но образът остана.

— Може би е това. Нямаме ресурсите и не сме толкова отдадени на вършенето на гадости като Ролистън. Как да победим? — попитах.

Мадж сви рамене.

— Не съм сигурен, че трябва да печелим. Важното е да се борим. Да докажем, че сме живи, да обозначим присъствието си с нещо.

— Звучиш като Балор.

— Балор искаше слава. Аз просто искам да не се влача по корем и да прося огризки.

Кимнах. Имаше някаква пиянска логика в това, гениална логика, докато не се събудиш сутринта и не осъзнаеш, че светът не е толкова прост.

— Е, приключихме ли със самосъжаленията в тъмната пещера? — попита Мадж. Кимнах. — Сега, като си пиян, трябва да си потърсиш с кого да преспиш.

За миг ми се стори нелоша идея.

— Ще се сдобрявате ли с Мърл? — попитах.

Мадж сви рамене.

— Ти ще си затвориш ли очите за Езичника?

Тръснах глава.

— Нищо такова. Трябваше да сме приятели. Нямаш представа през какво минах заради този човек!

— Мислел е, че върши нещо редно. Осъзнал е, че са нужни жертви. Едно време ти правеше такива жертви непрестанно.

— Глупости! Всеки път съм искал всички да се приберем у дома. Той е решил, хладнокръвно и пресметливо, да ме преебе. Изпрати ме в Ада, мамицата му! Има късмета да не го убия. А може и да го убия, зависи ще мога ли да спя, когато това приключи.

— Да, добре. Няма с какво да го защитя, всъщност, освен че ни спаси задниците в Града Бездна.

— Господа?

Мадж и аз извикахме. Може би по-скоро изпискахме. Бутилката се търкулна по пода и се изля. И двамата скочихме на крака, с извадени пистолети. Салем стоеше на прага, облечен за студ, с раница на гръб и тояга в ръка. Беше разперил ръце, за да ни успокои.

— Исусе, Салем, да не искаш да те гръмнем? — рекох.

Той се понамръщи на богохулството ми. Повече ме беше яд на себе си, отколкото на него.

— Не би трябвало да можеш така да ни издебваш — сопна му се Мадж. Беше прав. — Искаш ли да пийнеш?

— Знаете, че не искам.

— Фас? — Мадж му предложи своя запален джойнт.

— Доста по-изкушаващо, но не.

Мадж кимна и го посочи с цигарата.

— А, да. Пушил си от това и после си избивал хора, нали?

Салем не отвърна, но се поусмихна.

— Тръгваш ли? — попитах го.

Той кимна.

— Да, не съм им нужен в момента. Дойдох да се сбогувам.

— Сигурен съм, че можем да ти намерим работа — рекох.

Миг по-късно осъзнах колко снизходително е прозвучало. Мадж ме изгледа, все едно бях някакъв задник.

— Ще съм по-полезен в града. Ще уча онези, които искат да въстанат, как да се крият от Демиург, поне така възнамерявам. Ще видя и дали не мога да открия как да се сдобиете с информация или как да се махнете от планетата. Имам някои идеи. Осигурил съм си канал за контакт с Езичника, Кат или Картечар, при нужда.

— Защо ти? — попита Мадж.

— Мадж! — просъсках, но Салем не се обиди от прямотата му.

— Защото Картечар ме познава отдавна. Знае ме като екзорсист и мисля, че вече разбира каквото и аз бях осъзнал отдавна. Че Шейтан е истински.

— Имаш предвид Демиург? — попитах.

— Демиург е ехо, нищо повече.

Пристъпих, за да се здрависам с него.

— Благодаря ти. Наистина, не ми стигат думите. Длъжник съм ти.

Звучеше недостатъчно за всичко, което този мъж бе сторил за мен.

— Такъв е дългът на всинца ни.

Казано от другиго, като нищо можеше да прозвучи предвзето и банално, но знаех, че Салем го вярва.

— Дори на грешник като мен ли? — попитах шеговито.

Изражението му стана сериозно.

— Познавал съм мнозина като теб, Джейкъб. Бог ще те съди, никой друг. Нито дори ти самият. Той знае какво си правил и какво не.

Чудех се колко от разговора ни е подслушал. Мадж се разсмя. Нетактичността му започваше да ме дразни. Наистина дължах на Салем много, може би всичко.

— Спри се, Мадж!

— Какво? Здравомислие, оформено като религиозни глупости?

Салем също се усмихваше.

— Господин Маджи не ме оскърбява. Бог има план дори за него.

Мадж само се разцвили по-силно. Не можех и аз да не се усмихна. Какви ли ги е мислил Бог, като е създавал Мадж?

— Това, което ще ти кажа, е, че нямаш правото да съдиш Езичника… — започна Салем.

— Глупости! — възкликнах.

Веднага се почувствах виновно. Спомних си как му бях говорил, когато бях обладан.

Салем вдигна помирително ръце.

— Чуй ме, моля те. Ако не те беше пожертвал, нямаше да знаем нищо повече отпреди. Нямаше да сме научили нищо. В момента може би нямаме напредък, но научихме толкова много от пленничеството ти. Знам, че звучи сурово, но в името на общата цел той направи, каквото трябваше.

— Може би, но предаде доверието ми до дъно.

— Сякаш щеше да се навиеш доброволно — ухили се Мадж.

Присвих очи срещу него.

— Разбирам, че ни е помогнало, но не можеш да очакваш жертвеният козел да се радва.

— В някои култури е било чест — каза Мадж.

— Ами добре. Следващия път си ти — рекох му ядно.

— Моите извинения, разгневих те. Не целях това. Мисля, че Езичника дълго се е терзаел дали да вземе това решение и че чувства повече вина, отколкото можеш да си представиш.

— Хубаво. — Съзнавах, че звуча детински. — Виж, съжалявам. Не мога просто да отмина това с лека ръка.

— Разбирам — рече Салем и кимна тъжно.

— Благодаря — повторих.

Салем се поклони и понечи да си тръгне.

— Чакай — спря го Мадж.

Салем се обърна. Усмихваше се. Мисля, че знаеше какво следва.

— Трябва да ни кажеш.

— Господин Маджи, мисля, че ако отговоря на този въпрос, независимо как, бих бил много по-безинтересен на хората, отколкото съм им сега. Освен това… Не говорим с камероглавци.

Салем се обърна и се отдалечи, споходен от смеха на Мадж.

Опитвахме се да не залитаме твърде много, макар че сигурно е личало колко сме пияни. Кат и Мораг ни проследиха с неодобрителни погледи, докато се мъчехме да достигнем койките си, без да се катурнем. Щях да си платя за това.

Хвърлих поглед към нишата на Копувай. Уанау се бяха вглъбили в разговор със Солосо.

Мораг вървеше към мен. Подушвах неприятности, но мислех, че ще са хубави неприятности. Щеше да ми се скара колко съм безотговорен, значи още й пукаше. А и ми беше казала да поговоря с Мадж за чувствата му. Не осъзнаваше ли колко трябва да са пияни двама мъже, за да се случи това? И че става въпрос за Мадж? Какво си е мислела, че ще се случи?

Докато се оглеждах с разфокусиран поглед, един мъж с цилиндър и с древна на вид карабина, който стоеше на една от издатините и наблюдаваше всички останали, ми се стори странен. Особено след като преди миг го нямаше там и след като не приличаше на никого от па.

— На място! — извиках. Мъжът бездруго не помръдваше. — Остави пушката! — Двете ми заповеди се изключваха взаимно, но не ми беше до това противоречие в момента.

Моментално изтрезнях, докато тръгвах към него, стиснах лазерния пистолет с две ръце — захват, удобен за стрелба, — а автоматичният прицел взимаше на мушка бледата му физиономия. Мадж бе на крачка зад мен. Мораг също беше извадила пистолета си и тичаше към нас. И другите виждаха, че става нещо.

Който и да беше, се беше промъкнал през предните ни постове, сензори и караули. Оръжието му изглеждаше антично, направено най-вече от дърво. Около цевта имаше някаква намотка — почудих се дали не е ръчно правена гаусова пушка. Носеше тъмни дрехи, а над тях нещо между балтон и наметка. Беше извънредно блед и много по-висок от повечето местни. От предната част на облеклото му излизаше тръба от материал с цвят на месинг и преминаваше в маска, също от подобен материал, както и изпъкналите му кибернетични лещи. Изглеждаха също правени в домашни условия, но изкусно.

— На земята, веднага!

— Пусни пушката или ще стреляме!

Той просто наблюдаваше суетнята ни, сякаш я изучаваше.

— Не стреляйте! — извика Картечар, тичайки към нас.

— Приятел ли ти е? — сопна му се Кат, когато ни достигна.

Останалите от уанау го следваха плътно.

— Никога не съм го виждал — заяви Картечар и мина между нас, за да огледа пришълеца по-внимателно.

Проникналият в тила ни мъж просто въртеше глава, за да ни обхване с поглед. Макар очевидно да бе човек, имаше нещо много причудливо у него. Наблюдаваше ни, сякаш преди не бе виждал подобни същества.

— Кой, мамка му, е този и какво прави тук? — попита Кат.

— И как просто ей така е минал покрай часовоите? — допълних аз.

— Според мен е морлок — рече Картечар, а изражението му граничеше с удивление.

— Глупости, те са измислица — рече Солосо подигравателно, когато се присъедини.

— Какво е морлок? — попита Мораг. Мадж отвори уста да й обясни. — Не ти. Някой, който знае за какво говори.

Мадж затвори уста.

Аз пък забелязах, че странният мъж погледна Картечар, когато той изрече думата.

— Солосо е прав, градски легенди са — започна Големия Хенри. Много от кивитата кимаха, но някои стискаха малки талисмани от дърво или зелен камък, които наричаха тики. В пещерата цареше суеверен страх. Не ги винях. Този тип беше много странен и си беше плашещо колко лесно се е промъкнал. Хенри продължи: — Започнало в ранната колонизация, преди войната, през голямата минерална треска на Лаланд 2. Когато корпорациите се пренесли тук, тръгнали слухове, че част от минералотърсачите и геодезистите слезли дълбоко, колкото могли, за да се отърват от корпорациите и да живеят свободни.

— Колко отдавна? — попитах.

— Преди деветдесет, може би сто години — отвърна Хенри, забравяйки за момента, че иска да ме убие.

— Как преживяват? — попита Мораг.

— Според приказките взели част от тераформиращото оборудване, малко добитък.

— Кажи и останалото — подкани го Солосо ухилен.

Големия Хенри въздъхна.

— Какво? — попитах.

— Говори се, че отвличат хора и ги ядат — обясни Солосо, а после смехът му прогърмя из скалните стени.

— Може би затова е дошъл — предположи подигравателно Мърл.

Не се стърпях да се огледам из пещерата за други като онзи, обградили ни безшумно, за да ни изпекат живи.

— Значи група хора, които са живели отделно сто години, напълно откъснати, в собствено общество, със собствена технология, както се вижда, и са се приспособили към дълбоките подземия? — попита Езичника.

— Горе-долу — отвърна Големия Хенри.

— И какво, ще си поговорим ли, друже? — подвикна Мадж.

— Можем да го принудим — предложи Мърл.

Мораг го изгледа с презрение.

Странният посочи Кат, потупа се по гърдите и посочи към един от скалните изходи.

— Мисля, че иска да отидеш с него — предположи Мораг.

— Може да те кани на среща — предположи Мадж.

— Никой да не говори, освен ако няма нещо смислено за казване — разсеяно им заповяда Кат. Това като цяло отписваше Мадж. Тя се обърна към странния мъж: — Добре, ще дойдем с теб, но ни трябва време да се приготвим. Ако това е капан или ни занасяш по някакъв друг начин, умираш пръв. Ясно ли е?

Мъжът не каза нищо.

— Е, хубаво, че уточнихме тази работа — каза Мадж.

— Мадж, какво предупредих?

Но Кат не обръщаше много внимание на Мадж, а оглеждаше непознатия.

— Какво правиш? — ядосано попита Мърл.

— Ако искаш, остани.

— Аз идвам — заяви Мораг.

— Мацките си падат по бледни високи мъжленца — каза Мадж, кимайки разбиращо.

Мъжът обърна глава към него.

— Невероятно. Можеш да дразниш хора, с които дори не говорите един и същи език. — Тонът на Мораг издаваше, че е впечатлена.

— Имам дарба.

Обезболяващи, кибернетични медикаменти, извънземни нанити: нищо от това не ми помагаше за махмурлука. Бяхме навлезли дълбоко, много дълбоко, толкова дълбоко, че пещерите започваха да се стоплят. От време на време съзирахме надалеч мъждукаща лава.

Морлокът имаше превозно средство, скрито смущаващо близо до па. Беше с открит покрив и сегментирано, направено от същия месингоподобен материал. Движеше се на дебели гумени гъсенични вериги, но почти не издаваше звук. Той се беше включил в машината както правехме ние, но жакът стърчеше от дрехите му, прикрепен към змиеподобно приспособление. Превозното средство ми напомняше донякъде на стоножка, но се движеше бързо през пещерите и тунелите. Имаше и много заключени шкафове и запечатани сандъци. Навярно части от технологиите им, които не искаха да показват. Подът на странната машина беше покрит с някаква тъмна пръст. Езичника я разглеждаше с интерес.

Морлокът не ни продума — просто караше все по-дълбоко. Към Кат се бяхме присъединили аз, Мораг, Картечар и Езичника. Мърл бе твърде отвратен, а Големия Хенри — твърде уплашен, струва ми се. Солосо пък подигравателно нехаеше, макар под подигравката да усетих някакъв страх. Съобразих, че на Лаланд 2 мислеха за морлоците така, както ние на земята мислехме за Уродливите. Всяка култура има нужда от страшилища, които да сочи и от които да се бои.

Бузата ме болеше всеки път, когато погледнех Солосо. Той пък явно съвсем не се разкайваше, че ми е разпорил лицето като корем на риба. Майка също беше останала, защото командваше па.

Не знам защо гласувахме такова голямо доверие на този тип, обаче въпреки цялата си хахавост не ми се стори злонамерен. Но и преди бях грешал с такива преценки. Като с Езичника. Гледах го на кръв едва ли не постоянно, несъзнателно. Той знаеше и затова отбягваше погледа ми. За всеки случай бяхме в пълно бойно снаряжение. Малко ме тревожеше, че всичките ни хакери бяха тук, но вече не беше мой проблем.

— Стига толкова — прошепна ми гневно Мораг.

Извърнах се от Езичника, докато се вмъквахме в огромна вертикална цепнатина, толкова тъмна, че не виждах нищо дори с усилена докрай оптика. Далеч отдолу просветваше лава. Дори оттук усещах топлината. Промяната беше добре дошла в сравнение с влажния хлад на пещерите.

— Трябваше да взема много силен психотропик — рече Мадж и си свали слънчевите очила. Бяхме се опитали да му обясним, че е безсмислено да ги носи тук, но той бе настоял, че било махмурлийска традиция.

Край огромната цепнатина имаше много входове към пещери, естествени пътища през скалата. Някои издатини бяха големи, малки плата сами по себе си. От другата страна на цепнатината се спускаха водопади и се превръщаха в пара далеч под нас. По пода на издатината, по която карахме, и из голяма част от обкръжаващия ни пейзаж имаше тъмна почва, върху която растяха големи плоски гъби и биолуминесцираха призрачно. Но най-странното нещо край нас бе бобеното стъбло.

— Фи-фай-фо-фъм — рече Мадж ухилен, глътвайки нещо със смътна форма на огромно хапче. Няколко минути бе тършувал из джобовете си, навярно за да намери правилната дрога за случая.

— Надушвам кръв на англичанин — довърши репликата Езичника и незнайно защо погледна към мен. Вероятно защото го бях зяпнал пръв.

Изглеждаше по-органично и не толкова като полутечната, полусолидна материя, от която бяха направени Те, но беше Тяхно, извън всякакво съмнение. Макар стъблото да беше дебело само колкото някой от небостъргачите в Ню Йорк, мащабите му ми напомниха за сондите. Нагоре се издигаше докъдето можех да видя, продължаваше и надолу, чак до слоя разтопена скала. По-малки пипалца се разклоняваха встрани, вдълбани дълбоко в скалата или плъпнали по тунелите.

— За какво са му тези? — попита Кат.

— Може би събира ресурси, минерали и вода от леда за гориво, а използва лавата, за да произвежда геотермална енергия — предположи Езичника.

Морлокът не показа никакво отношение, но не можех да се отърся от чувството, че мрази стъблото — приличаше на чутовен паразитиращ червей, прояждащ вътрешностите на планетата.

— Сигурно преработва и отделя и отпадна материя, но каквото и да прави, струва ми се, че събира страшно много суровини и енергия — продължи Езичника.

— Онова там е тъмната част на планетата — каза Картечар и кимна към дъното на процепа. Изглеждаше ужасѐн.

— Не си ли знаел? — попитах.

Той само поклати глава.

— Това обяснява защо се е разраствала — каза Мораг.

Езичника кимна.

— Какво е растяло? Какво е това място? — попитах.

— Не знаеш ли къде сме? — попита Езичника.

— Езичник, ще те хвърля в лавата.

Кат ме изгледа предупредително.

— Дълбоко под Цитаделата сме, Джейкъб — разясни ми Мораг.

— Супер. Да се покатерим по бобеното стъбло и да сразим злия великан — каза Мадж.

Не бях сигурен дали се шегува.

Езичника клатеше глава.

— Минава през поне три километра плътна скала, преди да стигне до процепа.

— Не можем ли да го саботираме? — попитах.

— С какво? С ядрена бомба? — попита Кат.

— Аз съм навит — отвърна Мадж.

— Кат? — привлякох вниманието й, кимвайки към морлока.

Той се взираше в нея. Изглеждаше ядосан. Кат толкова се изненада от промяната във вида му, че неволно отстъпи назад.

— Спокойно, друже. Няма да ти бомбардираме гъбите — каза Мадж. — Имат ли халюциногенни ефекти?

— Защо не хапнеш? — предложих. — Можем ли да използваме тази информация изобщо?

Мораг се усмихваше.

— Това ни е изходът.