Война в небесата

5. На юг

Да се уча да свиря и да съм нечий бияч. Явно не ми е било писано. Връщах се на юг. Не знаех накъде отивам. Слънцето бе пропъдило дъжда. Времето бе свежо, но студено.

Принадлежах ли някъде изобщо? Можех ли да се установя на едно място? Не бях опитвал. Не можех да спра да мисля за Мораг и заявката й за предстоящо самоубийство.

— Бог? — рекох, след като си включих вътрешните комуникационни системи.

— Да, Джейкъб? — Тъжен ли звучеше, или така ми се струваше заради последния ни разговор?

— Как се чувстваш? — попитах.

Последва дълга пауза.

— Няма особена промяна.

— А Мораг?

— Отвъд обсега ми е.

Сега пък наскърбен ли звучеше? Дали не бе, защото създателите му го пренебрегваха?

— Бог, как умря Викария?

Бях се сетил за съня си и как Викария се бе намърдал там, където не трябва, в подсъзнанието ми, сред това непрестанно повторение на всички лайняни и опасни случки от живота ми.

— Нямам данни за смъртта на Уилям Стътнър.

Значи това му беше истинското име. Но нещо не се връзваше.

— Ролистън е успял да я покрие?

— Не мисля, че случаят е такъв.

— Викария е жив? — попитах невярващо.

— Не мога да кажа със сигурност, но доказателствата водят натам.

— Какви доказателства?

— Енергийният поток към съоръжението за разпити на МИ5 съответства на нужния за животоподдържаща машина и сензорна кабинка. Също така нямам данни, подсказващи, че е отведен другаде, нито пък че в съоръжението има друг човек.

— Значи там са го отвели, когато са го спипали в Дънди?

— Уликите, до които имам достъп, го потвърждават с почти пълна сигурност. Искаш ли да ги прегледам отново?

И все пак се връзваше. Първо биха искали да го разпитат. Сигурно имаше много информация. Не просто за Посланик, но и за Божието съзаклятие, от което бе част заедно с Езичника, Татко Неон и други.

— Още ли го разпитват? — попитах.

— Според данните в момента не. Но ако използват сензорна кабинка, може да е в режим на автоматизиран разпит. Ако пък е така, информацията, която добиват от него, не тече през никой познат ми канал.

— Ако разполагат с всичко — а сигурно е така, защото никой не издържа толкова дълго, — защо е още жив?

— Предполагам, че замесените са били ангажирани другояче и никой не се е сетил да го убие.

„Предполагам“?

— Бог, ти предположение ли направи?

— Да, обаче въз основа на 2,7462 терабайта помощна информация.

Не разбирах от тия неща, но се питах дали Бог не започва да надскача параметрите си. Към свобода ли се стремеше? Или, по-страшно — искаше да „поправи“ сгрешените у нас неща?

— Къде е това съоръжение?

На вътрешния ми дисплей се прехвърли файл. Имаше адрес и изображения — мястото приличаше на малък склад в западнал промишлен район, — както и друга информация, която Бог бе успял да изнамери. Сред нея бяха и кадри от отвличането на Викария в един летящ автомобил — беше с качулка на главата и вързани ръце. Джоузефин Бран държеше за белезниците и с лекота тикаше напред много по-едрия от нея мъж. Предаде Викария на някакви торбаланковци, очевидно не военни, които навярно ръководеха съоръжението. След това тя се обърна и погледна право в камерата.

Карах с деветдесет километра в час по един от по-неразнебитените високопланински пътища и гледах записа на малко екранче върху вътрешния си дисплей. Знаех, че е просто инстинктът на Сивата дама, който й подсказваше откъде я наблюдават. Знаех, че е в друга звездна система. При все това отметнах стреснато глава, право във въздушната струя на мотора. Безличната физиономия на Джоузефин и неутралното й изражение някак ме плашеха. Все едно ме наблюдаваше през времето и пространството. Пълни глупости, разбира се. Все пак бързо прекъснах видеото.

Съоръжението беше в Ковънтри, на ръба на Бирмингамския кратер. Ковънтри — друго белязано със стигма място. Лесно се скриваха неща по такива места.

Нямаше какво да се направи — трябваше да проследя Викария. Беше се опитал да спечели време за мен и Мораг, беше ни помогнал. Наругах се за глупостта си. Трябваше още отдавна да го проверя. Бях решил, че е мъртъв. Ролистън докарваше нещата докрай, Джоузефин — дори повече от него, но пък здравата ги бяхме изпотили. Явно са били принудени да напуснат системата, преди да довършат тази работа.

Дали нямаше това предвид Татко Неон, като ми каза, че мъртвите искали да говорят с мен? Ако да, можеше да е една идея по-разбираем, та да дойдем и да приберем Викария веднага. Може би това бе цената за съществуването на Бог — всички подобни послания трябваше да са загадъчни. А откъде знаеше Татко Неон? Или и той просто бе попитал Бог?

Гостуващата роля на Викария в съня ми бе плод на виновното ми подсъзнание, което ме принуждаваше да проверя. Поне се надявах да е така.

Бях относително сигурен къде съм, макар да се опитвах да ограничавам максимално комуникационните канали, включително джипиеса си. Карах през тясно дере, напряко, за да спестя време. Намирах се край Питлохри в Пъртшир. И от двете ми страни се издигаха стръмни скални възвишения.

Подминах една отбивка без настилка и зърнах отпред древен автобус. Още преселници от градовете, предположих. Семействата бяха няколко, всички на колене, с лице към автобуса, ръцете им — завързани зад гърбовете. Пред автобуса бе паркирала полицейска бронирана кола, чиято лампа проблясваше в синьо. Две ченгета наглеждаха преселниците. Други две вадеха бременна на вид жена от автобуса. Съпротивляваше се.

Подминах ги. Не всеки проблем в света бе моя работа. Отивах да прибера Викария. Дължах му го. Нямах време за това.

Натиснах спирачките на „Триумф“-а и се обърнах назад. Свалих стъпенката. Ченгетата хвърлиха жената на земята. Започнаха да я налагат с електрошоковите си палки, но без да ги включват. Слязох от мотора. Жената се бе свила на кълбо в опит да предпази нероденото си дете. Двама от преселниците, мъж и жена, опитаха да се изправят и да й помогнат. Получиха по един ритник в гърба, толкова силен, че забиха чела в калника на автобуса.

— Ей! — провикнах се.

Двамата побойници вдигнаха погледи. Единият настъпи бременната по главата. Другият закрачи към мен.

— Не е твоя работа. Заминавай, да не си го получиш и ти — нареди, а гласът му преливаше от самомнително заповедничество. Тоя чекиджия даже не беше шотландец. Продължих към него.

— Чу ли ме, бе, ей?!

Гадният тип пусна ток по палката си. Приближих го съвсем плътно, а той замахна. Приведох се и го тласнах назад с ъперкът в гърдите. Той отново опита да ме улучи, но аз отново се приведох — беше се оставил открит за ритник в лицето. Залитна назад. Последвах го и го изритах повторно в лицето. Продължи да размахва палката. Този път, докато го отбягвах, се завъртях и шутът ми спука шлема му. Той се люшна встрани, право в следващия ми ритник. Не се отказа — опита се да натика върха на палката в лицето ми, но аз се отместих, сграбчих ръката му и му строших лакътя.

Онзи се разкрещя. Взех му палката и му пуснах ток в лицето и чатала по няколко пъти. Изкарах си на него цялата си ярост към чепове като Колъм и Алистър и цялото си безсилие пред тях. Когато му позволих да се строполи, представляваше кървяща човекоподобна буца от болка.

Пъхтях. Не от усилието, а защото бях подценил стаилия се в мен гняв. Освен това три ченгета ме държаха на мушка, двама от тях с пушки, третият с автомат.

— Легни с ръце на тила! — извика единият.

— След като току-що смачках един от вашите, едва ли ще свърши добре за мен, ако ви послушам.

— Ще стреляме.

— Хич не се и съмнявам.

Изпъчих им се. Лазерът на рамото ми се подаде през дупката в шлифера.

Коленичилите край автобуса се заизправяха. Двама се втурнаха към бременната. Другите бавно се запрокрадваха към полицаите. Изглеждаха нервни — разгневени, но нервни. Евтините им импланти значеха, че са ветерани. Сигурно никак не им бе харесало ченгетата да им се големеят.

— Не ми се пречкайте — казах на преселниците. Те застинаха и се отдръпнаха. Обърнах се към полицаите. — Това ми се отдава по-добре, отколкото на в… — започнах, но един от тях вече обвиваше пръст около спусъка.

Яркочервеният лазерен лъч прониза пушката и я нажежи. Мина през оръжието и през крака на ченгето, от който се отлепи парче плът. Мунициите в пушката експлодираха. Ченгето отхвръкна по гръб на земята, а униформата му отпред се превърна в овъглен парцал.

Втурнах се наляво, с тежкия ми мастодонт в дясната ръка, в лявата — лазерен пистолет „ТО-5“. Полицайката с автомата стреляше след мен, опитваше се да ме фиксира с мерника си. Дулото й сякаш припламваше на бавни обороти. Така виждах и мастодонта си, когато открих огън. Улучих я над лакътя. Мощният куршум проби бронираната й униформа и каквато подкожна броня е имала. От хидростатичния шок ръката й се откъсна и отлетя назад. Показалецът й натискаше конвулсивно спусъка и автоматът продължаваше да стреля.

Това представляваха старателните ми опити да не ги избия.

Прицелих се в крака на третото ченге с лазерния пистолет. Успях само да сваля димящи части от бронята му. Неговият изстрел ме улучи в ребрата и ме завъртя настрани.

Той се втурна към колата си. Влезеше ли, щях да съм в беда, защото щеше да има укритие и достъп до оръжейните системи на автомобила. От друга страна, бях почти сигурен, че не съм убил още никого, и исках да си остане така. Стрелях и с двете си оръжия в земята между него и колата. Той смени посоката. Изтърча нататък по пътя, по-далеч от отбивката. Остави пушката да увисне на ремъка, извади автоматичния си пистолет и откри сляп огън зад себе си. Няколко от 10-милиметровите куршуми се размазаха в бронирания ми шлифер. Един от преселниците извика, когато го улучи рикошетът. Така. Край на веселбата.

Стигнах до автомата, откопчих го от откъснатата ръка и го вдигнах. Интерфейсът на дланта ми се свърза с компютърния прицел. Пълнителят бе празен, но още имаше гранати. Изцъках възмутено, когато видях какви са. Наместих приклада на рамо и стрелях. Гранатата нацели тичащото ченге право в центъра на шлема с такава сила, че онзи политна напред и се строполи по нос. Не помръдна повече. От гранатата се заизвива бял дим.

— Сълзотворен газ! — провикнах се към проснатата фигура. Дано да бе само в безсъзнание. — Кой още използва сълзотворен газ, бе!

Повечето ветерани имаха противогазни филтри, а нямаха и слъзни канали в изкуствените си очи. Сълзотворният газ действаше само срещу деца. При все това се надявах да не съм го убил — за мое добро, не за негово. Ченгетата можеха да са отмъстителни.

Пуснах автомата и се върнах при мотора. Едноръката полицайка имаше достатъчно живец, за да пищи. Другият, с взривената пушка, лазеше по земята. Изритах го в главата пътьом.

Двете семейства преселници само ме зяпаха.

— Следващия път пътувайте на по-големи групи и правете записи, за да можете да се оплачете — казах им.

И така, навлякох си известни беди. Погониха ме, поукривах се. Ченгетата хич не ми се радваха, а Бог им помагаше да ме открият. Направих още един контакт с мрежата. С помощта на Бог си свалих най-подробните и скорошни карти на района, както и данни за пътните блокади на полицията и статичните им лещи за наблюдение. След това прекъснах всякаква електронна връзка.

Седях в задния край на един товарен контейнер, пътувах на юг. Не смеех да давя тракането на влака в музика, трябваше да съм нащрек.

Преди да стигна до влака, няколко дни си бях проправял път към Глазгоу, по-далеч от полицейските патрули, които активно ме издирваха. От Глазгоу пък стигнах до старо железопътно депо. Влакът нямаше нищо общо с маглева, на който бяхме пристигнали с Мадж от Америка — в някои отношения всъщност беше по-удобен. Бях заслонен от дъжда и вятъра. Печката ми бумтеше, имах си бира. Дрехите ми съхнеха, а бях бутнал достатъчно голям подкуп, за да кача и мотора със себе си.

Беше много старомодна машина. Мисля, че беше електрически, пълен автоматик. Движеше се по железопътна мрежа, по която се превозваха тежки товари из цяла Великобритания — управляваше се много по-евтино от някой маглев. С него щях да стигна до Ковънтри, където ме чакаше цял нов списък с проблеми. Най-вече, ако ченгетата бяха поразпитали Бог, щяха да знаят, че се вълнувам от склада, където е Викария.

Още по-сигурно бе, че МИ5 ще ме очакват. Лесно би било да поискат от Бог да ги извести, ако някой се заинтересува от коя да е тяхна собственост или дейност. А и не можех да си представя, че ще ми се зарадват — Бог със сигурност бе прецакал много от операциите им, може би дори заради него бяха загинали техни агенти. Сигурно бяха загубили още хора след корупционни чистки и заради обвързаности с Кликата. Трудно ми бе да си представя, че не пристъпвам право в огъня.

Загърнах се с шлифера и опитах да поспя. Отоплителните клетки в него почти неутрализираха студа и влагата. Ритмичното люшкане по релсите почти ме отпусна.

Алдършот, единайсет месеца по-рано.

Беше пълен фарс. Обикновено военният съд беше в Херефорд, а накрая биха ме извели в мочурищата, за да ме разстрелят, но Мадж беше спретнал такава кална буря в пресата, че трябваше да е публично. Мадж също така ни беше осигурил адвокати, уж законно според военния кодекс, но бе излагация, която гарантираше край на кариерата. Майната му. Каква кариера изобщо?

Повечето военни градчета са лайняни ями. Алдършот се бе постарал да ги надмине всичките. Сякаш бяха съживили гнилия труп на някое военно градче, колкото да приключат с тоя цирк. От друга страна, наоколо живееха много ветерани, а доста от тях протестираха пред грозната бетонна сграда. Казвам „протестираха“, но като нищо щяха да си въстанат, ако ни осъдеха. Струва ми се, че ветераните допринесоха повече от самите ни адвокати просто да ни уволнят без почести, вместо да ни разстрелят за открито неподчинение.

Всички бяхме в белезници, с изключение на Мадж. Един от работодателите му беше платил гаранцията в замяна на печатните права върху историята. Викария беше и със запушена уста, защото иначе не спираше да крещи, най-вече срещу Ролистън. Самият той бе в публиката, точно зад бюрото на прокурора. Мисля, че медийният цирк около делото ни бе спасил и от покушение.

Дойде редът и на Викария да свидетелства, под тежка упойка. Помогнаха му да се изправи и му прочетоха условията за показанията му. Той кимна и смотолеви, че е съгласен.

— Може ли със свои думи да ни разкажете какво доведе до бунта на „Санта Мария?“ — попита военният прокурор.

Викария се втренчи в мен.

— И стана война в небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели6 — издекламира той.

Прокурорът въздъхна. Сам си беше виновен: беше накарал Викария да използва свои думи.

След това Викария се обърна към Ролистън. Дори през упойката личеше лудостта в погледа му.

— Знам къде е изковал Сатаната трона си! Знам къде е изковал Сатаната трона си! — закрещя отново и отново.

Накрая го усмириха, но Ролистън вече бе станал и излязъл от стаята.

Събудих се, сепнат. Влакът бе сменил ритъма. Винаги се бях питал как така никой не е убил Викария. Сигурно е имал компромати срещу кого ли не.

Измъкването ми от депото в Ковънтри не бе особено изтънчено. Включваше фучене покрай гневни охранители, стрелба по мен. Накрая хванах един от тях на мушка и го принудих да ми отвори портала. Последваха още полиция, още бягане и още криеница.

Дори аз се впечатлих колко успешно съм преебал безметежно осигурения си живот.

Бях приключил с престрелките, бях започнал кариера на джаз-отшелник и ето че отново се бях озовал на ръба на много голяма дупка и се промъквах през стар промишлен комплекс.

Бирмингам бе бомбардиран от една от екваториалните корпорации по време на Конфликта, улучила го кинетична ракета от орбита със силата на немалък метеорит. Пробила земната кора и така сме се сбогували с втория най-голям град във Великобритания. След Конфликта орбиталните кинетични оръжия, както и ядрените, са били забранени. Твърде лесно сме можели да разцепим с тях планетата. Не ги използвахме дори срещу Тях. Като се замисля, ще да е било заради Кликата. Ако ги бяхме използвали, Те щяха да се научат да си ги произвеждат и да ги използват срещу нас.

Бръмитата, оцелели от кошмарното унищожение, се бяха пръснали из бежански поселения по периферията на огромния кратер, някога техен дом. Предположих, че този комплекс, предимно скупчени складове, някога е бил едно от тези поселения. Наследниците им още бяха тук, почти двеста и петдесет години по-късно. Няколко поредни правителства обещаваха да направят нещо по въпроса с кратера и бежанците, но все се намираха други приложения за парите. Аш беше отраснала в подобно поселение.

В Ковънтри даже нямаше гинза. Центърът беше лабиринт от рушащ се бетон — владееха го по-добре въоръжените и по-свирепи бежанци. Още ги наричахме така, въпреки че тук се бяха сменили десетина поколения.

Паркирах, скрих мотора, доколкото можах, и си облякох шлифера. Бях метнал на гръб кобура на автоматичната си пушка и с лък и стрела в ръце се прокраднах през промишления комплекс. Лъкът бе най-тихото ми оръжие. Просто разузнавам, повтарях си. Само да видя колко дълбоко ще нагазя в лайната, ако опитам да се вмъкна. Като нищо МИ5 вече бяха издали заповед да ликвидират Викария.

В складовете отдавна се бяха подслонили бежанци. Останалата част от комплекса бе палатков лагер, а обиталищата на хората бяха скалъпени от каквото им попадне. Някои готвеха плъхове. Видях и контейнерите с растящата протеинова каша, на която караха бедните, на която и аз бях карал, когато ми бяха празни джобовете. Видях деца в дрипи, а вече празните им погледи отразяваха само пламъците, вдигащи се от кофите за смет. Това място беше по-бедно и от платформите. Опитвах се да се промъквам крадешком, но знаеха, че съм тук. Ковънтри беше отлично скривалище, освен за хората в него, но едва ли на някого му пукаше за това.

Стигнах до ръба на кратера. Дори на слабата луна и през витаещите във въздуха нечистотии от огньовете размерите му бяха страховити. Опитвах се да пазя професионална безпристрастност и да се съсредоточа върху задачата, но вниманието ми все се отклоняваше към дупката, толкова дълбока, че не виждах дъното. Дупка, пълна с призраците на над милион души.

Районът около склада на МИ5 беше като цяло обезлюден. Явно каквито и бежанци да бяха живели тук, се бяха изнесли. Натъкнах се на немалко лещи за наблюдение, но се скрих от тях. Навярно не можеха да използват сензори за движение и други предупредителни системи заради ордите плъхове наоколо.

Приближих. Все така нищо и никой. По улици и тесни алеи се въргаляха боклуци. Накрая складът влезе в полезрението ми откъм една от алеите. Беше стара, но позакърпена сграда и почти не се открояваше, толкова незабележима се бяха постарали да я направят. Призрачният град около нея обаче я издаваше.

Набелязах лещите за наблюдение. Май не можех да стигна до склада, без да ме засекат. Не виждах автоматизирани оръжия, нито охранители. Всичко подсказваше за капан. Сигурно знаеха, че идвам. И полицията, и МИ5.

Опитах се да пресметна колко души ме чакат вътре. Складът беше малък, но и така шансовете ми не ми харесваха. А и бих ли искал да вляза и просто да започна да изтребвам хора? От друга страна, беше си място за изтезания. Прибрах лъка. Вътре не би имало никого, с когото бих предпочел да се разправя безшумно. Дали да рискувам разговор с Бог? Може би той знаеше плана на полицията, само че едва ли знаеше този на МИ5. Но и не се сещах с какво ще ми помогне да отстъпя и да изчакам — освен че щях да дам на някого още повече време да ме проследи и спипа. Въпросът беше най-вече: да изоставя ли Викария, или не? Дори не знаех дали е жив.

От друга страна, нямах никакъв друг план. Къде бих отишъл? А и без Мораг… Можех да защитя невинността си в съда. Законите бяха пълна пародия и се прилагаха само когато на някого му се занимаваше. Но пък ченгетата ги прилагаха, когато бяха лично засегнати, както сега. Със или без пари, не си представях щастлив край. А и щяха да ми се случат сума ти инциденти в ареста.

Майната му. Да се приключва. Излязох от алеята и прекосих задръстения с боклуци път до склада. Пресегнах се през рамо и извадих пушката. Стигнах до вратата, оглеждайки се непрестанно. Засега нямаше прожектори, сирени или оръжия.

Не си направих труда да проверя заключено ли е — просто включих декодера си в четеца на ключалката. Декодерът беше доста добър, обаче не очаквах да сработи тук. Бях сигурен, че ще ми се наложи да свърша нещо шумно и агресивно. Машинката се забави доста повече от обичайното, но с приятна изненада установих, че е успяла — бронираната врата се отвори с прищракване.

Стига съм се паникьосвал — нямаше как да знаят, че съм тук. Нахлух, вдигнал бенелито, превключвайки между нощен и термографичен режим. Повечето от вътрешността бе едно помещение. В един от далечните ъгли зърнах нещо като болнично легло, обградено от всевъзможна апаратура. Вдясно имаше свод. Огледах широкото помещение още веднъж, но не продължих натам, а направо през свода.

Озовах се в удобна стая. Беше пригодена за четирима души, но нямаше никого. Сигурно беше за персонала. И като че ли си бяха тръгнали наскоро. Умът ми крещеше „Капан!“, но вече бях дошъл, тъй че трябваше да доведа нещата до край.

Обратно в главното помещение. Не исках да се замислям много-много за тъмните петна по пода или за рамките с кошмарни на вид пособия по стените. Без да спирам да се оглеждам, се упътих към леглото.

Между Викария и изпосталялата купчина кокали и белези пред погледа ми, покрита с медицински гелове, имаше много бегла прилика. На нищо го бяха направили, но сякаш отдавна и просто го бяха оставили да изгние. Редом с най-различните апарати, които поддържаха съществуването му, забелязах и сензорна машина. Бе свързана с кабел в един от четирите куплунга в основата на шията му. Сензорните технологии бяха най-мощното средство за изтезание и разпити. Там можеха да приложат всяко мъчение, което им хрумнеше, и да го удължат, докогато поискат. Един час може да ти се стори година. И това е, преди да започнат да се гаврят с главата ти — истинско ли е, или сензорна симулация? Запитах се защо си правят труда с физическите мъчения. От друга страна, за да вършиш тая работа, трябва да си ненормален. Тъй че вероятно физическите мъчения им харесваха.

— Джейкъб?

Без срам си признавам, че почти си изкарах акъла и за малко да разстрелям Викария. Гласът бе като от консерва, модулиран, носеше се от един говорител в горния край на леглото. Не съм сигурен наистина ли ми звучеше като Викария, или само така ми се искаше.

— Викарий? — попитах неуверено.

— Съжалявам, Джейкъб.

Съжалява ли?

— За какво?

— Пропях, Джейкъб.

— Всички пропяват, знаеш го.

— Устисках, колкото можах.

— Няма нищо, ще те измъкнем оттук.

Нямах представа даже откъде да започна.

— Не устисках дълго. Биеха ме.

— Не го мисли, човече.

Или са го вкарали в транс в някоя изолирана система, или ми говореше от някоя сензорна програма. Не връзваше смисъл. Ако са го изтезавали или просто са сложили ума му под ключ, защо ще го свързват с външен канал за комуникации?

— Трябва да говоря с теб, Джейкъб.

Странно, още не беше цитирал Откровението нито веднъж.

— Ще те оправим. Какво да направя, да дръпна щепсела ли? От сензорната машина, имам предвид.

— Не, искам да влезеш при мен.

Това ли беше капанът?

— Сам съм, Викарий. Не мисля, че е добра идея.

— Моля те, трябва да поговорим. Трябва да научиш за операция „Спирала“.

Операцията беше съвместен проект на Американските служби за сигурност и Британския правителствен щаб по комуникациите. Целта бе да хакнем Техните комуникационни структури. Реално трябваше да хакнем Техния кошерен разум — не че имахме представа от него тогава. Но вече знаех за това.

— Извадих декодера за ключалки от задника си — обади се Викария.

Спрях да оглеждам медицинските приспособления. Странна реплика. Прав беше — декодерът, който използвах, за да мина през товарния шлюз на „Санта Мария“ по време на бунта, беше в задника му. Ако го бяха разпитвали щателно, умът му бе разлистена книга — кой знае на коя страница бе останал отворен. Но пък защо някой от онези би го разпитвал за това — откъде би му хрумнало да му задава подобни въпроси?

— Да, и?

— И трябва да говоря с теб, тук.

— Не е безопасно. Къде са онези, които те разпитваха?

— Нямам представа. Нямам представа за времето. Почти нямам представа какво е истина и какво — не. Но знам, че в някои отношения нищо не се е променило. Демоните още кръстосват звездите, а ти още си ми длъжник. Сега.

Това вече звучеше повече като Викария.

Открих един двупосочен жак и вкарах единия край в сензорната машина. Вгледах се в другия край. Не бях влизал в симулация, откакто започна цялата каша. Опитвах се да харесам реалния свят. Трудно беше. Пресегнах се към врата си, а жакът смущаващо прищрака в куплунга.

Той се беше подготвил. Аватарът ми беше много добър. Бях аз, точно както изглеждах на „Санта Мария“, преди да започне всичко. Малко по-слаб, по-болнав на вид. Не ми харесваше. В джоба на камуфлажните ми панталони дори имаше кутия цигари. Замислих се дали да не изпуша една, тук нищо нямаше да ми стане — но след това щеше да ми се прииска и наистина.

Той изглеждаше добре и с всичкия си. Още имаше брада, но подравнена, косата му също беше подстригана. Грозният интегрален военен компютър, който обикновено стърчеше от половината му глава, го нямаше. Все още беше облечен като свещеник. Намирахме се в църква, но не като онази в Дънди. Тази беше открита и просторна. През огромните стъклописи по прозорците се лееше светлина, а прашинките във въздуха току припламваха насред полет. Камъните по стените бяха редени без хоросан. Всичко изглеждаше много древно, уютно и омиротворено.

Над олтара вместо кръст една фрактална спирала непрестанно менеше повърхността си. Всички стъклописи изобразяваха по различни начини една и съща сцена. Някакъв огромен звяр — навярно дракон, многоглав. По изображенията имаше корони и рога, а звярът явно караше звездите да падат от небето. Осъзнах, че стъклописите са анимирани. На последния имаше сияеща жена — с лицето на Мораг.

— Е, намерил си демоните си — рекох му.

— Те намериха мен.

— Какво научиха?

— Всичко, което можеше да им свърши работа, малко за нея и за теб и всичко за опита ни да създадем Бог.

— Къде сме? — Не се сещах какво друго да кажа, а Викария просто ме наблюдаваше.

— В една църква, близо до Линкълншир, където отраснах. Тамплиерски храм.

— Какъв?

— Тамплиерите са били воини монаси.

— Като Бранниците?

— Не знам за тях.

— Имах предвид, къде сме наистина?

— О, в сензорната машина. Автоматизираха разпита ми с прост ИИ-алгоритъм. Като компютърна игра, в която си винаги жертвата. Много зле скалъпено. Направих си убежище.

— Хакнал си собствения си разпит? — попитах, впечатлен.

Не се предполагаше да е възможно. Божиите заговорници явно наистина бяха сред най-добрите хакери в света.

— Да, донякъде.

— Къде са пазачите ти?

— Не знам. Може би са ме забравили.

— Вече нищо не се забравя. Бог ни напомня постоянно.

— Бог е сработил? — попита Викария.

— Дефинирай „сработил“.

— Разкажи ми всичко.

Огледах се из църквата. Не знам защо, може би по навик — все пак бяхме в част от сензорна програма. Нямаше да се издадат с нищо.

— Не мисля, че имам много време.

— Все го имаш повече от мен.

— Не можем ли първо да се измъкнем оттук?

— Как и къде? Просто ми разкажи, Джейкъб. Поне толкова ми дължиш.

Прав беше. А и ме чакаха побой и затвор, нищо друго. Копелетата го бяха изтезавали толкова много, тук и във физическия свят, че явно му бяха върнали разсъдъка.

— Какво е това? — попитах и посочих изображението на Мораг.

— Нескопосана алегория. Разкажи ми.

Разказах му. Той ме слушаше внимателно и рядко ме прекъсваше, макар да поиска да узнае всичко, което ми беше известно за Демиург и за стореното от Мораг при Кучешките зъби. Не знам колко време ми отне. Опитвах се да не му мисля много-много, но накрая още никой не ме беше разкачил.

— Жалко, че сте пуснали Бог с тези параметри. Не мисля, че са били достатъчно стриктни. Очевидно е склонен към размисъл и неувереност. Чувството за непогрешимост би било по-полезно.

— А ти би могъл да го програмираш, така ли?

— Ако имах достатъчно време, с помощта на останалите. За малко да унищожиш всичко, за което работихме, с недомисленото си и прибързано решение.

— О, извинявай. Ще гледаме да се справим по-добре следващия път, когато ни погне могъща конспирация.

Викария успя да пренебрегне сарказма ми и само кимна умислено, сякаш бе склонен да се съгласи.

— В много отношения Демиург ще се окаже по-доброто постижение, макар да е инструмент за власт.

— Искаш да минеш към тях ли?

— Недей да остроумничиш.

— Виж, първо трябва да измислим как да те преместим и да ти осигурим медицински грижи. Имам малко пари, само да намерим…

— Мъртъв съм, Джейкъб. Просто призрак в машината.

— Но това не е…

— Съсредоточи се.

Подаде ми сгъната хартиена листовка.

— Какво е това? — попитах.

— Псалтир.

— Защо ми е…

— В името Божие, Джейкъб, символен пренос на данни е. Съдържа всичко, което си спомням за операция „Спирала“.

— Какво…

— Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа. Отнеси го на Езичника. — Понечих да попитам защо, но Викария вдигна длан. — „Спирала“ проработи. Успяхме.

— Хакнали сте съзнанието Им?!

— Очевидно. Но не можахме да го разберем, нито да го понесем. Не бяхме в електронно пространство, създадено от човешки разум. Намирахме се в биологически ум, който — когато ни усети — с лекота ни изхвърли. Направи го по свой начин, според свои ориентири и концепции, които за нас, разбира се, бяха напълно чужди. Съзнанията ни поначало не са имали шанс. Тъй че се опитвахме да осмислим случващото се, да се защитим някак, да се хванем за някоя близка нам познавателна рамка.

— И ти си видял Ада?

Не отвърна, а просто се втренчи в мен. Сякаш се опитваше да овладее някаква ярост. Към кого беше насочена — не бях сигурен. След малко сякаш се поуспокои.

— Оттогава стигнах до извода, че за да работи това, интерфейсът, който ние така и не видяхме, трябва да е или Тяхна технология, или човешка биотехнология — имитация. Предполагаемо щеше да дойде от Кликата, в което имаше логика: Ролистън присъстваше в подготовката на „Спирала“.

— Но защо да го правят? Бездруго са разработвали Кром, който значи пълно подчинение, нали?

— Само че по онова време не са имали Грегър. Кром е бил още в ранна фаза и така си е останал, ако това, което ми казваш, е вярно. Но ако са успеели да се вмъкнат в съзнанието Им, са щели да започнат да им влияят още тогава.

— И да контролират по-добре войната.

— И да я удължат, докогато поискат.

— Да се вмъкнат? — попитах.

Ненавиждах информационните технологии, но в главата ми се опитваше не да се вмъкне, а направо да нахлуе някаква идея.

— Започваш да схващаш. Останалите от нашите хора са използвали Посланик за операционната система и процесорната мощ, нужни на Бог.

— А Демиург пък използва същите принципи, но се основава на проучванията на вашата конспирация.

— Да, и е имал по-добър достъп до Тяхна технология, затова е бил повече зависим от нея.

— Казваш ми, че можем да използваме информацията от операция „Спирала“, за да се промъкнем в него? Да хакнем Демиург? Само че Кликата сигурно също имат тази информация, или поне знаят, че съществува. Ще ни предугадят.

— Как? Всички са мъртви, луди или, в моя случай — и двете. А и ме бяха пленили. Всичките им системи са заключени от Демиург, пък и дори някой от агентите им да е наясно, че сме се срещнали, това е изолирана система, а аз дълго се старах да култивирам образа на луд. — Едва сега взе да ме осенява колко съобразителен бе Викария. — Макар да не отричам, че Езичника и Мораг… ако е тази, за която… ако е детето чудо, каквото я изкарваш… ще трябва да свършат още много работа.

Започваше да ми звучи като възможност — много малка, но все пак възможност. Мразех как надеждата си проправяше път в мислите ми като глист и ме караше да върша глупости.

— Няма ли разузнавателните служби в Америка и Великобритания вече да разполагат с всичко това и да го предоставят на Езичника и Мораг в САЩ?

— И да, и не. Много от данните са засекретени, а Езичника и Мораг са добре известни анархисти все пак. Също така се занимавам с теоретични разработки, откакто направих убежището си, а и още преди да ме заловят, работих по въпроса.

— Искал си сам да имаш задна вратичка към Бог?

— Всеки един от нас е правил същото, опитвайки се да направи така, че никой от останалите да не успее.

— Но когато Бог…

— Разузнавателните агенции в Щатите и тук държат най-чувствителните данни от изолирани системи.

— Ако разпространим това, хората ще могат да хакнат Бог. И всичко приключва. Бог става просто глас в мрежата. Нищо повече от депресирана търсачка.

Викария дори се поусмихна на представата.

— Неизбежно беше. Вече се опитват да го заобиколят, унищожат, омаломощят. Нали? — Кимнах. — По някаква причина нуждите на технологиите и търговията отдавна вече изпреварват чисто човешките. Неизменно се опитваме да убием боговете си, в крайна сметка.

— Значи всичко е било напразно. Нещата ще се върнат постарому. Онзи тъпак Шаркрофт вече работи по въпроса.

— Напразно? И животът на Христос е бил къс.

— Виж, не започвай с религиозните простотии.

— Но е променил всичко. Ако не друго, Бог поне показва на всички какво се случва. Останалото зависи от нас, както винаги. Бог е само инструмент, каквито, може да се каже, са всички богове. И не са религиозни простотии — откровението ми бе съвсем злободневно. Просто правя съпоставка.

Звучеше все по-малко като разпенената откачалка, която познавах, и все повече като университетски преподавател в някой стар визфилм.

Църквата избухна в пламъци.

— Нападат ли ни? — попитах обезпокоен.

— Вирус.

— Отвън? Нападение?

Викария отиде при пламъците и спря сред тях. Обгърнаха го, но не му навредиха.

— Счупи петия печат, Джейкъб.

Напук на себе си отстъпвах пред пламъците, били те и виртуални: чувствах горещината им.

— „И викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?“7 Счупи петия печат, Джейкъб, защото Ролистън със сигурност ще счупи шестия.

Продължавах да отстъпвам пред пламъците. Е, Викария се бе върнал към стария си Аз. Само че не крещеше и не виеше, не въртеше очи — изглеждаше спокоен, макар вече да гореше като хартия.

— Имал ли си религиозно преживяване, Джейкъб? Благовещение, откровение?

— Бяха глупости, халюцинация, като това сега.

Сам не бях сигурен, че го вярвам.

— Знам къде е тронът на Сатаната, Джейкъб. Пред него „Атлантида“ прилича на микробус за търговци на органи.

— Къде е? — попитах нетърпеливо.

— Лаланд 2, Цитаделата. — Той се разсмя. — Направихме съглашение, ние двамата, помни. Искам да го скрепиш!

— Как? — Вече виках, така яростно фучаха пламъците.

Църквата също гореше като хартиена изрезка. Викария ми каза как да скрепя съглашението ни.

Седях на пода, до леглото му. Не можех да го направя, докато го гледам. Този път наистина усещах смрадта наоколо — засъхнала кръв, страх, пот, лайна, пикня. Повръщано.

Трябваше да приключа, преди да изгубя кураж. Изправих се и се отдалечих от леглото. Лазерът се показа от рамото ми. Мерникът светна на вътрешния ми дисплей. Помислих, че ще ми е по-лесно така, да не дърпам сам спусъка. Стиснах очи. Не исках да видя приятеля си превърнат в кървав дим, овъглена плът и кости. Проблемът с мерника е, че няма значение дали си затворил очи, или не. Пукотът на свръхнажежения въздух ме отврати, както и червената светкавица в притъмнения склад.

Не исках да убивам повече, но ето че го сторих, със свой приятел. Още една жертва на Ролистън, като толкова много други.

Докато вървях към изхода, компенсаторните ми зрителни механизми рязко се включиха — мощни лъчи светлина пронизаха мръсните прозорци и открехнатата врата. Знаех, че имам компания, още щом излязох от сензорния транс. Не се спотайваха. Не ми се занимаваше да ги чакам да влязат, а и не се сещах откъде мога да се измъкна.

Навън бе много светло — блестяха прожектори, виеха сирени, въоръжени хора викаха. Спомних си акостирането ни при Далечната Ниота Млима, космическата станция, привързана към кенийската сонда, след бунта ни на „Санта Мария“.

Докато следвах заповедните крясъци и крачех напред с вдигнати ръце, няколко неща ме притесняваха. Къде бяха пазачите на Викария? Коленичих, както ми наредиха, докато напредващият отряд за бързо реагиране ме държеше на мушка. Чувствах се като знаменитост — докато не ме събориха по лице и не ме закопчаха. И как знаеше Викария какво съм видял в Кучешките зъби? Самият аз се опитвах да го забравя.

После, разбира се, започнаха неизбежните ритници.