Война в небесата

Пролог Куче 4, преди осемнайсет месеца

Нищо хубаво няма в това, седемдесет и два часа да тънеш в трупове. Пробвай да не забелязваш смрадта. Да не усещаш докосването на лепкава, гнила плът. Да пренебрегнеш ларвите — излюпват се и плъпват навсякъде, а червеите си намират път да се пъхнат под инерционната ти броня. Пробвай да се направиш, че студът не се прокрадва все по-навътре в теб. Или че труповете, сред които лежиш, не пошавват постмортем. Три дни помпане със стимуланти, три дни безсъние — пробвай да не се разхилиш.

— И по-зле можеше да е. Примерно, да вали.

Пробвай да пренебрегнеш обажданията на Мадж, нарушил мълчанието по тактическия канал, за да ти обърне внимание на дъжда, който се лее съвсем наистина. Под пороя затъвахме все по-дълбоко в кал, плът и телесни чаркове. Мадж се обади само защото знаеше, че като нищо ще ни прихванат заради него. Дразнещ, както винаги. Колко непрофесионално. Ухилих се, като ми щукна и аз да съм непрофесионален, и едва потиснах порива да се разсмея.

Пробвай да не пренебрегваш това, което правиш, и мястото, където си. Те ни улесняваха за последните две. Отнасяха мъртвите, които бяха натворили, и ги нанизваха на шипове, приспособени от оградата на превзетото депо за провизии. Оформяха спирала от нанизани трупове.

Беше атрактивна гледка — работеха усърдно, човек не можеше да откъсне очи от тях.

Само че колкото повече тела нанизваха, толкова повече ни доближаваха. Беше си проблем. Макар, честно казано, повече да ме притесняваше трупният червей, който си беше наумил да се завре в задника ми, но пък от безсънието бях доста замаян, тъй че тварта ме гъделичкаше по-скоро приятно.

Тънехме сред останките от огромен щурм, част от Тяхно планетарно нашествие. Депото се бе оказало на четирийсетина километра зад авангарда ни. Окопите бяха поддали, Те бяха преминали и продължили, без да спират. Опитвахме се да отстъпим, колкото можем по-бързо.

Депото беше огромно — над две хиляди работници. Товарни мекове, пътища, жп линии и товарни совалки. Освен това някога съдържаше цялата храна и вода за тази част от фронта — тогава още беше фронт. Те бяха минали през него като на разходка.

Някой пресветъл тъпунгер от Командването — явно грам понятие си е нямал що е то специална част и за какво се използва — ни бе възложил да разузнаем. Още преди да стигнем, можех да му кажа, че Те са прегазили всичко. Мамицата му, ако тези от Командването си бяха направили труда, можеха просто да го снимат от орбита.

Пътуването в стрелковия кораб кофти ни разтрепери. Свалиха ни посред късата нощ на един от спътниците на двойна планета, после се озорихме да стъкмим разузнавателен пост. Провалихме се — бяхме се озовали насред цяла армия от Тях. Затова сега тънем до гушите в трупове, вместо да вършим каквото и да било читаво разузнаване. Въпросът беше само кого ще прихванат първи. Сигурен бях, че ще съм аз. Усещах как късметът ми заминаваше на майната си.

Но не бях аз. Беше Грегър.

Шаз, мълчаливият ни сикх от Лестър, включи тактическия канал. Веднага върху вътрешния дисплей на кибернетичните ми очи се отвори гледка от всекиго от седмината членове на Жребците. Стрелковата камера на Грегър беше под изчанчен ъгъл — сочеше надолу, към труповете, все едно нещо беше вдигнало Грегър над земята и го раздрусваше.

Дисплеят на Мадж даде обяснение на ситуацията. Очите камери на шантавия журналист показваха Грегър в лапите на един Берсерк. Съществото използваше клещовидно приспособление в бойната си лапа, за да пробие якия нагръдник на Грегър и да стигне до месото му. Все едно се опитваше да отвори консерва — бясна, мятаща се консерва.

Не знам защо се изненадах. Очаквах го, но пак се стреснах, когато Берсеркът отмести труповете над мен. Дали се поколебах? Така ми се стори, но времето тече по-иначе с рефлекси на свръхобороти, като моите. При все това ми се стори, че дълго се взирам в неестествения образ на съществото. Берсерките по принцип ми изглеждаха относително човекоподобни, с хитинова броня над някакво черно вещество като вискозна течност. Имаха глави, но не и лица.

Долавях отчасти стрелбата на Мадж с модифицирания му АК-47 към Берсерка, вдигнал Грегър. Автоматичният прицел насочваше мерника на теория там, където щяха да попаднат куршумите.

— Гледай къде стреляш — субвокализира Грегър по тактическия канал.

Звучеше по-спокойно, отколкото бих звучал аз, ако един Берсерк се опитваше да ме обели като портокал, а превъзбудено надрусано журналистче гърмеше почти по мен. Но и аз си имах проблеми.

Вдигнах картечницата си „Хеклер & Кох“, насочих я към Берсерка и направих грешка. Стрелях с гранатомета под автоматичното дуло. Зарядът беше трийсетмилиметрова високоексплозивна бронебойна граната. От упор, с тази скорост и с бронебойния си връх, гранатата проби Берсерка от край до край, тъй че виждах сивото небе през дупката.

Казах си, че ако имаше и капка чувство за хумор, Берсеркът можеше поне да погледне ококорен към дупката в гръдния си кош, но вместо това той само продължи да посяга към мен. Отново натиснах спусъка, но скапаната полуавтоматична подавка заби. Дългите, ноктести пръсти на Берсерка се сключиха около главата ми, а острите им върхове зачовъркаха из лицето ми, търсеха пролука в имплантираната ми подкожна броня. Прещраках с помпата на гранатомета, за да изхвърля засеклия заряд и да вкарам нов.

Изведнъж се разкрещях. Ноктите на Берсерка бяха пробили бронята ми и по лицето ми шуртеше кръв. Болеше — това ме успокояваше. Хубаво е още да си усещаш нервните окончания. Май.

Отново натиснах спусъка. Иглена граната: по-добър избор. Насред халата от стотици режещи, остри като бръснач остриета Берсеркът приключи съществуването си. Нищо, че оставаха още много.

Застанах на коляно, за да стрелям по-удобно. Почти разсеяно ги подпочнах. Гъмжеше от цели. Или, както предпочитахме да казваме, обграждаха ни шибани орди от Тях.

Натискаш спусъка, докато онзи Берсерк се строполи. Мръдваш с дулото, стреляш още. Повтаряш, докато не ви залеят и не ви оставят да се наденете на свои собствени метални колци.

Докато ръцете и автоматичният ми прицел бяха заети, се опитах да осмисля ситуацията. Честно казано, тънехме в говна. Останалите патрулиращи се надигаха от купчините тела, отрупани с вътрешности, като гадове от някой визфилм на ужасите отпреди Последния човешки конфликт.

Грегър енергично и непрестанно мушкаше Берсерка в главата с байонета си. С всяко движение шурваше черна течност и плискаше по ръката на Грегър. Берсеркът го пусна. Грегър се приземи на крака и изрита съществото, изтика го донякъде назад. Това му даде достатъчно време да завърти релсотрона си в жироскопичната му сбруя. Задейства кратък откос от упор в Берсерка и го унищожи. Превърна го в локва черна гнус от онова, което минаваше за ДНК при Тях.

— Преебани сме! — извика услужливо Мадж.

Пак!

Смееше се. Улових се, че му завиждам за наркотиците. Стреляш, сменяш целта, стреляш пак. На свой ред стреляха по мен с лъчи от черна светлина и с кокалени остриета, но бронята ми засега удържаше.

— Никой да не мре, докато не ни свършат амунициите! — извиках.

Ама какъв съм предводител само, помислих си.

По тактическия канал чувах гласа на Шаз. Беше записал автоматичен призив за подкрепления и евакуация и го беше пуснал да се повтаря, тъй като самият той беше малко зает. Бавно отстъпваше към мен и стреляше — лъч след лъч — с лазерната си карабина. Всеки изстрел — а тук не можеше да пропусне — превръщаше плътта на някой Берсерк в черна свръхнагорещена пара. Записаният му глас звучеше като мантра, но не ме успокояваше особено. Тая песен я пеехме отдавна. Призивът ни беше толкова безсмислен, че от командването дори не ни удостояваха с отговор.

Просто ни пренебрегваха.

Тактическата оценка на Мадж ми се чинеше абсолютно точна. Не беше зле за ужким невоенен. Преебани бяхме, и то яко. Повечето от Техните сили още се опитваха здраво да ни надупят, а ние не можехме да отстъпим достатъчно бързо и от време от време Те просто ни заливаха.

Цяла орда Берсерки срещу нас действаха както само Те си можеха. Тичаха и стреляха с кокалените си и черносветлинни оръжия, искаха да ни притиснат да водим ръкопашен бой и да ни разкъсат. Това ги правеше лесни за убиване, но в крайна сметка мунициите ни щяха да свършат и Те щяха да ни пречупят. На всичко отгоре се показаха и два от Техните уокъри, огромни биомеханични мекове. Дори няколко от Техните наземни бронирани машини искаха да участват в неизбежната ни гибел. Ако пък наистина бяхме ударили джакпота, тези машини щяха да превозват още Берсерки. Всички Те ни изглеждаха като смътни сенки в дъжда.

Сипехме огън и жупел навред край себе си, но ситуацията бавно се превръщаше в последен отчаян отпор. Насочих автоматичния си прицел към един от уокърите им и отправих натам и двете леки бронебойни ракети от двете страни на раницата си. Двете ла-лата се извиха във въздуха. Превключих на следващата цел и от картечницата ми изригна поредният откос.

Нещо се удари в гърба ми. Нямаше нужда да се обръщам — знаех, че е Бибс, Биби Стърлинг, другият ни човек с релсотрон. Беше здрава луда глава от иначе благоприлично корпоративно семейство от средната класа. И тя, като Мадж, можеше и да не е тук.

Бибс стреляше упорито. От патрондаша й свръхзвуково свистяха мощни всепробивни заряди с титанови ядра, които електромагнитната намотка в дулото на мощното оръжие засилваше с немислима скорост към целите. Улучеха ли някой Берсерк, все едно ядосано хлапе късаше парче хартия, само че много, много бързо.

— Няма такава гадост! — викаше тя, някак ненужно, стори ми се.

— Звучиш изненадана! — провикнах се в отговор. Звуковите ми филтри се измъчваха с бумтежа на релсотрона. — Презареждам! Ах, мамицата му!

Вътрешният ми дисплей угасна, когато лъчът черна светлина ме улучи под шлема, изпари кожата ми и отчасти стопи подкожната ми броня. Едно кокалено острие пък ме уцели в крака, точно под бронираната наколенка. Инерционната броня не се втвърди достатъчно бързо и зарядът проби и подкожната плоча. Видях кръвта си, отново.

Бибс се приближи към мен и ме покри, докато извадя изразходената касетка и натикам нова с още двеста вакуумно заредени безгилзови, деветмилиметрови бронебойни хидростатични заряда.

Поднових стрелбата.

Сега Шаз беше до мен. Свръхнагорещеният въздух експлодираше току пред лицето ми с всеки изстрел от лазерната му карабина.

— Презареждам! — провикна се и извади батерията.

Пренастроих диапазона на стрелба, за да компенсирам. Той вкара поредната батерия зад дръжката и поде всичко наново.

Дейвид „Брауни“ Браунсорд, най-тихият скаузър1 на света и наш медик, прикриваше Ашли Броудин, кораво плешиво бръми2 с гола глава и наш боен инженер, докато тя тичаше към най-близкото подобие на прикритие. След това му върна услугата. Сякаш газеха направо през труповете. Още Берсерки търчаха към нас.

Докато самият аз тичах, наблюдавах Брауни, който вдигна собствената си картечница, а прицелът му намери мишена. И двете му ла-лата изрисуваха спирала и влетяха в една от бронираните Им машини, експлодираха и я повредиха необратимо. Иззад нея обаче се стичаха още и още Берсерки.

Мадж стигна до мен, подхлъзна се, но не падна. Двамата с Грегър стреляха на прибежки, играеха на същата гоненица като Аш и Брауни.

— Знаеш ли кое ще ни дойде ама най-добре? — попита Мадж.

Реших, че въпросът е реторичен. Беше застанал на коляно и стреляше бясно ту отляво на Грегър, ту отдясно, а той почти плуваше през трупове, за да стигне до нас.

— Гледай къде гърмиш, Мадж — субвокализира отново Грегър.

— Щеше да е ама най-добре да имах две ла-лата. Като вас, а? Дали нямаше да ни дойдат добре?!

— Има си време и място, Мадж! — извиках и изстрелях последната си граната. Молех се да е фрагментираща. Беше. Размазах два Берсерка, но уокърът дори не усети гранатата, докато се готвеше да ни помете всички вкупом.

Мадж беше прав, но решението не бе в моите ръце. Командването и бездруго ни беше бясно, задето сме пуснали цивилче край себе си. Не смятаха да го насърчават, като му дават тежко въоръжение.

Последен пристигна Доркас. Устатият снайперист, обмен с австралийските САС, стигна до мен, приплъзвайки се на бедро, и бутна Бибс. Още повече ни умили, като ни заля с кал и гнили чревотии.

— Надявах се да остана незабележим — рече ухилен. Знаех, че си е лепнал усмивката насила. Знаех, че само адреналинът, бойните наркотици и перченето му пречеха да се насере от страх. Точно както беше и с нас.

Електромагнитният снайпер на Доркас още стоеше разглобен в калъфа на гърба му. Тук финесът нямаше място. Беше извадил карабината си „Стир“ и правеше същото като нас: търсеше най-удобната цел в полезрението си, поваляше я с няколко откоса и преминаваше на следващата. Приближеше ли се нещо твърде много, стреляше с гранатомета, за да ни даде да си поемем въздух.

Все по-натясно ни приклещваха. Бяхме чудесна мишена за кое да е от оръжията Им с по-широка поразяваща зона, но нямахме избор. Събираха ни заедно като овце в кошара и не ги интересуваше какви жертви дават.

Страховито бе количеството свръхнагорещен метал, което пръскахме край себе си. Само че в края на краищата, специални сили или не, си бяхме пешаци — колкото машинария можехме да носим по себе си, толкова.

Грегър фокусираше стрелбата си в уокъра, пречеше му да се разположи както трябва, а попаденията оформяха концентрични вълни по странната, почти течна биомеханична плът. Грегър довърши биомашината с двете си ла-лата. Веднага се показа втора.

Брой ни умрели. Просто трябваше да изразходим всичките си муниции, а после всичко беше ясно.

Но можеше и да е по-зле. Поне тридневният дъжд беше спрял.