Теории за полета

6.

Едва успя да стигне до кабинета си, когато кракът му зажужа. Остави го да вибрира, докато включи електрическата кана - така и не успя да се възползва от предложението на Макнийл, - и едва след това бръкна в джоба си.

Не беше тя, но номерът на екрана му беше познат.

- Ёбаный стос, Чейн. Не би трябвало да знаеш този номер.

- Много хитро, Петрович. Особено ми харесаха нападките, които отправи срещу онзи човечец, който попита: „Пич, къде ми е летящата кола?". А после се чудиш защо обществото не обръща внимание на свързаните с науката новини.

- Не, изобщо не се чудя. Защото всички вие, до последния човек, се въргаляте в невежество като прасета в лайна. Защо ми се обаждаш? Мисля, че снощи ти казах всичко, което сметнах за необходимо.

- Ситуацията търпи развитие.

- Ето какво ще ти кажа, Чейн. Аз съм физик. Ти си служител на разузнаването на ИВМ. Няма да те карам да променяш съдбата на човечеството, а ти спри да се опитваш да ме накараш да върша твоята работа.

- Намерихме къртица.

Петрович затъкна телефона между главата и рамото си. Изля утайката от кафето си в саксията на растението и се огледа за буркана с вакуумирани гранули.

- Предполагам, че тази дума има специално значение.

- Нещо като робот. Функциониращ и въоръжен.

- Останка от Джихада? - Петрович си сипа лъжичка кафе в чашата и застана до каната в очакване водата да заври.

- Не мисля. Имам причини да смятам, че не е така.

- Ще ми кажеш ли какви са ти причините, или трябва да гадая?

- Джихадът правеше всичко с подръчни материали. Това е специално произведено.

Най-накрая през чучура на каната започна да излиза пара. Петрович натисна бутона за изключване и си наля гореща вода.

- И все пак това не е мой проблем, Чейн.

- Американско е.

- Нима? Отстрани е нашарено със звезди и ивици?

- Мисля, че не схващаш същността на проблема.

Петрович избърса лъжичката в панталона си.

- Давай тогава. Обясни ми каква е същността. - Той отнесе чашата до бюрото си и продължи да слуша, докато разбъркваше кафето.

- Знаеш ли как се контролират тези неща? Чрез късовълнов предавател. Не е нужно да ти е пред очите, операторът му обикновено се намира на километър-два от него. Двама от отряда се натъкнаха на онова нещо и то ги унищожи, преди да успеят да го неутрализират с граната. Експлозията уби още един техен колега. Това се случи във Външната зона в южните покрайнини на Епинг Форест.

- Добре.

- Само това ли ще кажеш? - попита Чейн.

- Горе-долу. Ще призная, че очевидно янките са се появили в Метрозоната незнайно по каква причина. Успя ли вече да говориш с тях за това?

Не.

- Защо? - Петрович се извърна настрани от бюрото и се протегна. - Цялата история е голяма глупост. Те знаят, че вие знаете. Изчакват да видят как ще реагирате. Можете да се включите в играта им и да вършите всичко потайно или пък можете да действате открито. Някой - вероятно американски агент - е убил трима войници на ИВМ, използвайки този робот. Мога само да ти гарантирам, че ако не започнете веднага да се оплаквате гръмогласно, те ще решат, че могат да правят каквото, на хуй, си поискат.

- Ако направя нещо - отвърна Чейн, - те ще се изтеглят и след месец ще изпратят друг робот с различен екип. Трябва да ги спипам на местопрестъплението.

- Не, не трябва, болван такъв! Повтаря се историята с Ошикора, само че този път срещу вас е правителството на Съединените щати. - Петрович крачеше напред-назад и крещеше в телефона. - Предишния път разбрах, че не бива да ти се вярва. Ако не можеш да опазиш мен, Мади, Пиф и Соня, аз ще го направя. Кажи на янките да се разкарат или ще намеря начин сам да им го кажа.

Петрович прекъсна разговора и дори запрати телефона към отсрещната стена.

Понечи да отпие от кафето, забравил колко е горещо. Притисна силно палец към устните си и почувства как топлината се разпростира по тях.

Отиде при телефона, вдигна го и отново набра номера на Чейн.

- Ако искаш нещо, защо просто не попита?

- Защото се притеснявам - беше отговорът. - Ние наемаме специалисти криминалисти, плащаме им добри пари, за да работят за ИВМ, и ще сме много щастливи, ако поне понякога те си правят труда да си свършат работата. У мен са частите, които успяхме да съберем от местопрестъплението, преди Външните да ни прогонят. Оставени са в един склад и не мога да получа никаква полезна информация от тях, защото не знам как да я извлека.

На устните на Петрович беше започнала да се оформя пришка и той не можеше да направи нищо по въпроса. Щеше да е добре да й сложи малко лед, но знаеше, че единственото нещо под нулата в сградата е течният азот.

- Би трябвало да ти кажа пошел на хуй.

- Но не и днес.

- Не. Не и днес. Къде се намира този склад?

- В старото влаково депо на Кингс Крос.

- И колко души знаят за това? - Петрович взе шинела си и го облече. -Защото ако са повече от нас двамата, мога да заложа живота на моята бабушка, че на янките също им е известно.

- Може би още пет-шест души. Над мен има командна верига, на която трябва да докладвам.

- Значи няма да е зле да отидем там, преди уликите да са изчезнали. Да се срещнем след пет минути пред университета.

Петрович седна на стълбището и зачака. Една голяма черна кола със задвижване на четирите колела - приличаща повече на малък камион, отколкото на нещо, което би предпочел редовият гражданин - качи двете си гуми на тротоара и затъмненият й прозорец се свали с жужене.

- Здрасти. Радвам се да видя, че все още носиш шинела.

Петрович се изправи и се приближи.

- Григорий? Ёбаный стос! Какво стана със зила?

Григорий се ухили извинително.

- Другарят Марченко успя да сключи с ООН строителен договор. Сега всички имаме от тези луксозни возила. - Той плесна с ръка по вратата, оставяйки отпечатъци от пръстите си върху наслоената мръсотия. - Бронирана е. Много здрава.

- Как е старият пръч?

- По-добре, след като Ошикора вече го няма. Напоследък кръвното му налягане е много по-ниско. Дългата нощ ни се отрази добре.

Петрович допря пръстите си до гърдите му. Никакъв пулс, само туптенето на турбината. Украинецът забеляза пръстена на ръката му.

- Това ли? - рече Петрович. - Предполагам, и на мен ми се отрази добре. Макар и на няколко пъти да избягнах смъртта на косъм. - Той се извърна и погледна към улицата. - Виж какво, това случайна среща ли е, или Марченко те е пратил? Само че очаквам Хари Чейн да се появи всеки момент и ако ме види да разговарям с теб, ще откачи.

Григорий се наведе към него.

- Марченко ти изпраща поздрави и те кани да пиете по едно.

- Да. Ще псуваме гръмогласно и ще се заплашваме с пистолети, здраво подгрени от водката; като в добрите стари времена.

- Изпраща и предупреждение. Има едни хора...

- Винаги ги има.

Григорий поклати глава.

- Не. Приеми го на сериозно. Те задават въпроси за Дългата нощ. Знаят за Новия джихад на машините и че Ошикора Тауър е била замесена. Относно другото... - Украинецът сви рамене. - Не знаем какво става, знаем само, че си замесен.

- Чух, че някой се интересува от мен.

- Кои са те? Следователи на Съюза? Не се държат като такива.

- Не. Не са от Съюза. - На лицето на Петрович пот-репна мускул.

Кои са тогава?

ЦРУ. Кажи на Марченко да се обади на Чейн. А като говорим за дявола...

Една очукана сива кола спря с потракване зад звяра на Григорий. Той погледна в страничното огледало.

- Какво искаш да направим?

Петрович се отдръпна от отворения прозорец. Можеше да види смачканата физиономия на Чейн зад волана.

- Пазете ми гърба, става ли? Не вярвам, че тоя тук ще направи нещо друго, освен да стои наблизо и да гледа бързоизстиващия ми труп.

- Дадено - отвърна Григорий. - Добрый ден, товарищ.

Прозорецът се затвори с жужене и колата бавно слезе на улицата.

Чейн се пресегна и отвори пасажерската врата. Петрович бавно се приближи и седна вътре.

- Какво искаше тоя? - попита Чейн.

- Марченко ме кани да пийнем някой коктейл. Парти с вратовръзки, не представлява интерес за теб.

- А истинският повод?

- Най ми е лесно да сляза от колата и да ида да свърша нещо полезно. Или просто можеш да потеглиш. - Петрович се пресегна, за да закопчае предпазния колан, но когато Чейн промърмори нещо под носа си, той размисли и тръгна да слиза. - Хубаво. До после.

- Добре де, добре. - Чейн подкара напред, без да дава мигач или да поглежда в огледалото за обратно виждане. - Имаш ли представа колко стресираща е тая работа?

- Не. И не ми пука. - Петрович се извърна назад и погледна през задното стъкло. - Имам си собствени проблеми.

- Винаги можеш да си тръгнеш оттук - отвърна Чейн, повтаряйки думите на Соня от по-рано. - След случилото се вчера сигурно ще те приемат навсякъде. Отведи съпругата си на някое място, където няма да стрелят по нея.

- Странно, че го казваш - рече Петрович. Никой не ги следеше. Което не изключваше възможността да са наблюдавани. Той отново се обърна напред и този път вече закопча колана.

- Какво имаш предвид?

- Нищо, за което да се притесняваш. Сега, относно къртицата.

- Допреди пет минути дори не беше чувал тая дума.

- Да. А сега съм ёбаный експерт. - Той бръкна в джоба си и извади играчката. - Да видим. Машина на гъсенични вериги, пирамидална форма с пилон в средата, върху който са разположени сензори, странично разположени ракетни пистолети, всеки от които има двеста градуса обхват на стрелбата, двуцевка за стрелба на близко разстояние. Захранван от четири презареждащи се нанотръбни батерии, електроника със защита от електромагнитни импулси. Да ти звучи познато?

- Болезнено познато.

- Значи си попаднал на автентичен образец. - Петрович вдигна глава от екрана. Тъкмо минаваха покрай Хайд Парк. В който сега нямаше жива душа. Вятърът разнасяше последните останки от скитническия квартал; върху оградата, заобикаляща парка, пърхаха разкъсани найлони, парчета кашони и парцали. Булдозерите, които бяха вкарани вътре, от месец не бяха помръдвали от местата си и работата беше замряла. Някои от членовете на съвета на Метрозоната искаха всички тела, които бяха заровени в земята или просто лежаха отгоре ?, да бъдат събрани и погребани някъде другаде.

- Още нещо.

- Какво? - попита Чейн.

Петрович отмести поглед от стъклото.

- Механизъм за самоунищожение. Тези неща са мобилни термобарични бомби. Предполагам, че гранатата на ИВМ е подпалила горивовъздушната смес, преди тя да е достигнала критичната си концентрация. Затова сте успели да намерите парчета за анализ. Само още няколко секунди и щяхте да сте изгубили всичко и всички, щяхте да бъдете изкормени от ударната вълна и изпепелени.

- Ще ми го преведеш ли?

- Извадили сте късмет.

- Няма да забравя да го предам на следващия по веригата - изръмжа Чейн, докато колата заобикаляше Мраморната арка.

- Какво е пазело?

- Аз... не те разбрах.

Петрович рязко затвори играчката.

- Очевидно. Тези неща не са за туристи, Чейн - този робот е трябвало да държи Външните по-далеч от нещо. Известно време сигурно е успявал, но после патрулът на ИВМ се е натъкнал на него и всичко е отишло на пиздец. Разгледай сателитните снимки - инфрачервените, ако успееш да се добереш до тях - или просто прати войници да претърсят района, докато не откриете какво е било.

За последен път се беше озовал на Еджуеър Роуд, когато се бе запътил да спасява Соня от Райската милиция. На края на улицата се бе издигала църквата на Маделин, преди да изгори, а под натрупаните отломки бе заровен един джихадски робот унищожител.

Оттук започваше права като стрела линия, която водеше право до Ийст Енд.

- Петрович?

- Да?

На теб говоря.

Той се опита да прогони образите, прогарящи ретината му.

- Май не те слушах.

Групичката домики в Риджънтс Парк беше прегазена от същия робот, докато се придвижваше на северозапад. Четири месеца по-късно хаотично разпилените контейнери бяха поделени между групи крадци с газови горелки, които ги разфасоваха един по един.

- Някога си живял тук, нали?

- Не. Тук ми беше убежището. Не е съвсем същото. В един от по-изтупаните домики. - Риджънтс Парк пос-тепенно се изгуби от погледа им. - Чудя се дали вече са се добрали до него?

- Останало ли е нещо интересно вътре?

- Не. - Петрович се опита да се усмихне, но осъзна, че не му идва отвътре. - Винаги внимавам.

- Позволи ми да се усъмня. - Чейн премина бавно между довлечените от течението отломки, струпани край кръстовището на Хампстед Роуд, след което отново ускори. Подкара колата по страничен път, водещ към висока ограда от телена мрежа.

Той подпря волана с коленете си и бръкна с двете си ръце в джобовете, търсейки картата за пропуск.

- Чёрт! - Петрович се пресегна, хвана волана и насочи колата към портала.

- Защо си правиш труда? И без това няма на кого да я покажеш.

Чейн натисна спирачките и колата рязко спря. Предната броня почти допираше оградата. Той излезе навън, без да гаси двигателя.

Петрович го последва и двамата заедно надникнаха през мрежата.

- Хей! - извика Чейн. - Майор Чейн от ИВМ.

- Да, бе. Паяковите ти сетива не са ли се задействали вече? - Петрович хвана металната рамка и дръпна. Вратата се отвори с тенекиен звук. Зад нея имаше кратка пътечка, застлана с фабрични плочки, която свършваше до фоайето на метростанцията.

Чейн извади пистолета си.

- Сигурно не носиш оръжие в себе си?

- Не. В момента не.

- Погледни в багажника.

Петрович се отдалечи от портала и вдигна капака на багажника. Когато го затвори, в ръцете си държеше автоматична карабина и патрони.

- Ще повикаш ли подкрепление? - попита той.

- Вече се обадих. - Чейн огледа сградите, издигащи се от двете страни на бетонния път. - Може да отнеме време.

- Добре - отвърна Петрович и седна върху затопления капак на двигателя. -Мога да почакам.

Чейн се обърна и го погледна.

- Няма ли да дойдеш с мен?

- Никой не ми плаща за това. Извикай ме, когато е безопасно.

Чейн се поколеба за миг, ровейки с обувка в разпиления чакъл. После сви рамене и тръгна напред.

Началото на експлозията не беше нещо особено - просто бял пламък, който се появи зад прозореца на приземния етаж. От стените се вдигна облак прах и те започнаха да се издуват, сякаш се опитват да си поемат дъх. След това се сринаха в облак от черен дим и оранжев пламък. Покривът -конструкция от греди и изкорубени ламарини - се задържа за миг във въздуха. После се разпадна и острите парчета полетяха към земята.

Петрович се претърколи назад и се обърна. Беше се свил на покрива на колата. Отломките летяха към него по-бързо, отколкото би могъл да избяга. Той скочи, но още докато беше във въздуха, взривната вълна го застигна.

Подметна го като парцалена кукла, а земята се оказа наистина много твърда.