Теории за полета

23.

Крачеха безмълвно; Петрович вадеше патроните за карабината от патрондаша и ги пъхаше по джобовете си. Някои от околните къщи бяха подпалени и горяха бурно; всичките заобикаляха един имот, който беше започнал да се руши. Небето бе наситено с ярки огнени искрички, които се издигаха нагоре и рисуваха огненочервени картини. Горещината караше въздуха да потрепва.

- Какво? - рече най-накрая той.

Миямото дори не го погледна.

- Това беше... отблъскващо.

- Моля? Отблъскващо? Какво, на хуй, означава това? - Петрович извади последния патрон и огледа зарядния механизъм. Изтегли си видеоклип, който му показа как да зареди безопасно карабината, без същевременно да се простреля в крака.

- Ти... ние трябваше да им дадем възможност да се предадат. Така щеше да е по... - Миямото сви устни. - По-почтено.

- Знаеш ли какво? Можеш да си вземеш тъпия кодекс бушидо и можеш да си го засунуть в жопу. Това не ти е феодална Япония. Това е ёбаный Сталинград: касапница, в която първото нещо, което умира, е милосърдието. - Той пъхна патрона в цевта и затвори рязко приклада. - Съветите са спечелили битката при Сталинград, защото са се отнасяли напълно безмилостно към човешкия живот. Което означава, че не са вързали половината си хора да се грижат за нацистките пленници.

- Като гледам кои са ти учителите, не се изненадвам от уроците, които си научил.

Петрович изсумтя.

- В Русия уроците те учат на нещо. Но нека поразсъждаваме още малко върху това - те не изглеждаха като хора, които искат да се предадат. Даже напротив.

- Ти ги прегази с кола.

- Да. И никой не изкрещя „предавам се".

А след това я върна на заден ход.

- Дори след това един от тях продължаваше да се опитва да се изправи и ти ме накара да похабя цял куршум заради него. Мечовете не се нуждаят от презареждане. - Пътят, по който свиха, водеше нагоре по хълма към Хайгейт. Навсякъде бяха пръснати трупове като разпилени оризови зърна. В някои от тях все още мъждукаше живот. Други лежаха в локви от още незасъхнала кръв и очевидно бяха мъртви.

Петрович оглеждаше навсякъде за пистолети или други далекобойни оръжия, но не видя никакви. Само ножове, бухалки и колове. На най-високата част от пътя светеха автомобилни стопове и се чуваха звуци от касап-ница.

- И така, да речем, че те се бяха предали, и четиримата. Тогава щяхме да имаме трима Външни плюс онзи, когото прострелях. Какво щяхме да правим с тях? Да ги обезоръжим? Те щяха просто да влязат в най-близката къща и да си намерят оръжия. Да ги завържем? Следващият Външен, който минеше оттам, щеше да ги освободи. Да ги предадем на съответните власти? Ние двамата с теб сме властта.

Миямото пристъпи до един изкривен труп с пречупен гръбнак и неестествено извити ръце.

- Разбрах идеята ти. И въпреки това трябваше да им направим предложение.

- Точно заради това те се намират на пет километра от Темза и прогониха дванайсет милиона души от домовете им. - Петрович огледа картата си. Колите бяха временно решение, колкото да разчистят пътя до автобусното депо и малко по-нататък. Външните щяха да се върнат. - Ние сме прекалено цивилизовани. Забравили сме, че има за какво да се борим.

- Но нужно ли е да се борим по този начин?

- Да. Нужно е.

- Искаш да кажеш, че на теб ти е нужно. - Устните на Миямото се разтеглиха в почти подигравателна усмивка и Петрович се изкуши да го цапардоса с всичка сила някъде, където много да го заболи.

Вместо това се спря, застана на пътя му, изчака, докато японецът не се доближи до него, и изкрещя в лицето му:

- Събуди се! Какво, на хуй, ти става, човече? Двеста хиляди Външни колят навред, за да си осигурят победата, а ти искаш да играем почтено. Точно почтеността ни докара до тоя пиздец. Я се огледай - къде са хората, които са обитавали това място? Онези, които не са успели да избягат, чакат, треперещи от страх, зад заключените си врати, докато не ги накълцат на мънички парченца като онези две деца пред дома на Люси. - Той си пое дълбоко дъх. - Или вече са били накълцани. Така че, да. Ще продължа да убивам, да убивам и да убивам, докато Външните най-после не схванат посланието, че не са добре дошли тук. И ще продължа да ги убивам по целия път до магистрала М25. После ще започна да бомбардирам оцелелите и ще изпратя цяла армия, за да помете остатъците. И чак след това ще се замисля за почтеността. Схвана ли?

Миямото избърса пръските слюнка от бузите си.

- Разбирам. - Гласът му беше смирен.

Искам да се махнеш.

Трябва да остана.

- Не е нужно да оправдавам действията си пред теб.

- Тогава не го прави.

Петрович стисна зъби.

- Хайде. Имаме да хващаме рейс.

Той се завъртя на токовете си и закрачи нагоре по хълма. Над пътя се стелеше пушек, който го скриваше от погледа му и от сателитите. В инфрачервения спектър беше пълна бъркотия - ярки, нажежени до бяло огнени цветове прикриваха по-малките източници на топлина.

Устремът на Петрович към най-високата точка на Хайгейт постепенно отслабваше. Външните се намираха в гробището, а колите ръмжаха пред железния портал и тухлените стени.

Той призова ИИ.

- Петдесет и едно, трийсет и три, петдесет и шест - север; нула, осем, четирийсет - запад. Докарай танковете на Примроуз Хил, за да го смажат.

Аватарът направи няколко крачки редом с него.

[Нали знаеш, че си на път да унищожиш гробницата на Карл Маркс?]

- Да. Той какво е направил за мен? - Петрович неволно вдигна карабината и се прицели в една странична уличка. - Още повече че Енгелс е свършил цялата работа.

Не забрави да притисне силно приклада към рамото си, преди да натисне спусъка, и това бяха единствените осъзнати движения, които извърши. Получи силен ритник от отката и мъжът - поне той си мислеше, че е мъж, но в действителност го виждаше само като размито петно зад оградата от ниски бетонени диреци - падна назад.

Безжалостното настъпление отново започна да го притиска. Той призова още автомобили, събуди ги и ги хвърли в битката. Външните се движеха плавно, опитваха се да заобиколят силите му, но автобусното депо се намираше точно зад ъгъла. Трябваше да издържи на напора им само още няколко минути.

Около него се разрази буря. Още щом колите се появиха на завоите и се устремиха към сивкавите фигури, пропукаха изстрели и по земята се посипа стъкло като килим от блещукащи кристали.

Аватарът вдигна ръка и изчезна, а Петрович се зае с тежката задача да оцелее в следващата една минута. Той приклекна и огледа жалкото прикритие, което си беше намерил - насред пътя, с група Външни от лявата страна и още повече отпред. Възможно беше да не го бяха забелязали все още, но от заблудения куршум болеше също толкова силно, колкото и след прицелване.

Няколко метра зад него Миямото също не се справяше много добре. Две коли идваха по улицата, движейки се броня до броня. Все още не се бяха засилили, но ако Петрович решеше да притича пред тях, щеше да бъде прегазен или от едната, или от другата.

Хрумна му една идея. Той прихвана двата автомобила, забави хода им, прехвърляйки ги в режим ловец-убиец, и им нареди да направят нещо по-различно. След това изтича до Миямото и натисна главата му надолу.

Колите ги заобиколиха от двете страни и потеглиха напред със скоростта на тичащ човек. Останалите автомобили ги изпреварваха, прегазвайки тротоарите; свиваха рязко със свистящи гуми, за да избегнат сблъсъците с уличните стълбове и знаци, след което се хвърляха с бясна скорост срещу Външните.

Над главите им прелетяха първите артилерийски снаряди, последвани от почти едновременни проблясъци от огън. Ударната вълна отскочи от околните сгради и прозорците им се разпаднаха на сол. Петрович бързо се наведе.

Отхвърли говоренето като средство за комуникация поради простата причина, че си помисли, че е оглушал. От една странична уличка се появи подпален автомобил, на който му горяха дори гумите.

И който се насочи право срещу тях.

Петрович хвана Миямото за ръката и го издърпа напред, като междувременно насочи подвижните им щитове към тяхното местоположение. Но не беше достатъчно бърз. Колата от лявата им страна се разтресе от сблъсъка. Когато тя успя да се освободи, също беше пламнала.

Двамата успяха да прекосят кръстовището. Автобусното депо се намираше на следващата пряка вляво. Миямото се опитваше да върви изправен, а лицето на Петрович започваше да пари от пламъците. Трябваше да извървят останалата част от пътя сами.

Зад гърба му избухна експлозия, която го накара отново да се просне на земята. Във въздуха полетяха шрапнели - пластмаса, метал, стъкло, - които започнаха да се забиват в асфалта. Петрович се сгърчи от болка. Опита се да се изправи, да побегне, но вместо това се препъна и залитна напред, когато набодените в краката му парчета се забиха още по-дълбоко.

Той падна и патроните за карабината се разпиляха по асфалта. Колите продължиха да се движат напред заедно с Миямото, който притичваше приведен покрай тях. Черните му дрехи бяха побелели от прах.

Петрович положи последни усилия да се изправи, но дълбокият дъх, който си пое, опари като киселина гърлото му и го накара да се разкашля неконтролируемо. Всеки спазъм беше придружаван от бели проблясъци, които го заслепиха и го лишиха и от малкото контрол над ситуацията, с който разполагаше.

Когато отново можеше да вижда, земята пред лицето му беше изпъстрена с червени петна.

- Пиздец. - Той си пое дъх и установи, че може да се движи. Надигна се на четири крака - над главата му продължаваха да гърмят артилерийски снаряди, а около него пропукваха гладни пламъци. Силите му стигнаха дотук. Дори от това незначително движение му се догади. Един бърз поглед назад му показа, че панталоните му са подгизнали от кръв.

Японецът се намираше на известно разстояние от него и го гледаше с тъмните си очи, а ескортиращите го автомобили стояха встрани и бръмчаха безцелно.

- Миямото! - извика отново Петрович. Между тях преминаваха разпокъсани облаци дим. - Какво, на хуй, правиш?

- Гледам те как умираш.

- Все още не съм умрял. Помогни ми да стана. - Той се опита да стъпи на единия си крак и моментално всичко пред очите му посивя. Петрович преглътна и усети вкуса на горещо желязо.

- Ако го направя - рече Миямото, - госпожица Соня ще продължи да се бие, вместо да отстъпи, защото ще вярва, че ти ще й осигуриш победата.

- Но ние можем да спечелим. Ще спечелим.

- Ако останеш жив, ще я унищожиш - отвърна японецът. - Не и ако умреш. Тогава тя ще оцелее.

Той тръгна бавно към хребета на хълма, към Външните.

- Къде отиваш? - Петрович се пресегна за карабината, която лежеше на земята пред него, и я привлече към себе си.

Миямото леко махна с пръсти зад главата си, сякаш захвърляше Петрович като парче боклук.

- Те ще убият и теб - извика Петрович и със закъснение осъзна, че точно това е намерението на японеца. Разбира се, че нямаше да се върне обратно, не и след като подопечният не е мъртъв - това щеше да означава провал, немилост, срам.

Колите все още се подчиняваха на Миямото, макар едната да беше почти изцяло погълната от пламъците. Те потеглиха бавно подире му, излизайки от обхвата на виковете на Петрович.

Но той можеше и да се обади на японеца. Разбира се, че можеше. Имаше номера му отпреди.

И Миямото отговори.

- Какво?

- Не е нужно да го правиш.

- Не мога лично да се изправя срещу теб заради обещанието, което дадох на госпожица Соня. Мога да те спра само ако те оставя да лежиш там сам, умиращ, обкръжен. Когато и двамата ни няма, тя ще може да взима решения сама, без твоето влияние.

Петрович се опита да намери мъжа на картата си и откри, че най-близката червена точка до него се намира само на няколко метра. Почти беше стигнал до тях.

- Скоро на цялата тази лудост ще бъде сложен край. - Той отново изсумтя. Разнесе се звън от удара на метал в метал, последван от гъргорещ стон. - Революцията ти ще се провали. Безполезната ти война ще бъде изгубена. Но тя ще бъде спасена.

Петрович изкриви лице.

- Чак толкова ли ме мразиш?

- Почти толкова, колкото съм предан на нея - и това бяха последните му думи. Той започна последната си битка, като сечеше с меча си, избягваше ударите, пронизваше враговете.

След това връзката замлъкна. Мечът на Миямото издрънча на земята и Петрович чу запъхтени гласове. Единствената синя точка беше почти заличена от червените.

- Миямото?

Мечът се обади за последен път. Върхът му плавно остърга земята.

Ала връзката не прекъсна. Петрович чуваше ехото на експлозиите и скърцането на колите, но Миямото повече не се обади. Гласовете се отдалечиха и той разбра, че са тръгнали по пътя, право към него.

Ако не се махнеше оттам, щяха да го открият, проснат на асфалта.

Използва карабината като опора, за да се изправи. Намираше се толкова близо до двора, където бяха прибрани автобусите. Виждаше стената и натрошената полиакрилна реклама на фирмата, боядисана в бяло и червено.

Не смееше да прегъне краката си. Не можеше да извие тялото си. При всеки опит го заливаше болка. Затова повлече краката си по пътя, местейки ги един по един, като използваше приклада на карабината вместо патерица. Трябваше да се забърза, но не можеше. И преди се беше наранявал, но дори когато го простреляха в главата или когато откъснаха средния му пръст, не беше толкова зле.

Беше останал сам. Маделин бе някъде там, заедно с болкоуспокояващите бойни стимуланти.

Последва нов залп от танкови снаряди. Петрович прикри доколкото можа главата си и когато въздухът отново се успокои, продължи да се клатушка напред. Външните идваха. Идваха за него.

В стената имаше малка врата - тя водеше право към двора, където държаха автобусите. Беше заключена, естествено. Няма лесни неща.

Петрович вдигна карабината и се опита да я задържи по-стабилно. Мерните кръстове пред очите му започнаха да се разхождат по белещата се боя, докато той не успя да се съсредоточи и да ги застопори върху дървената плоскост между ключалката и касата.

Стреля от упор и откатът го отхвърли назад. Когато падна на земята, имаше усещането, че остри зъби се впиват в хълбоците му и дерат кожата по цялото му тяло. Чувстваше се така, сякаш го ядяха жив.

Докато се гърчеше на земята, вратата се отвори. Петрович знаеше, че трябва да мине през нея и да я залости зад себе си.

Той се претърколи по корем. Дори само от това движение му прилоша и той задиша учестено. Извъртя очите си нагоре и заби нокти в дланите си. Запълзя като куче, като червей, но успя да премине през прага. Затръшна с крак вратата зад гърба си. Тя се удари в касата и със скърцане се върна назад, оставайки леко открехната.

Петрович затисна долния край на вратата с цяло стъпало и притисна бузата си към студената, песъчлива земя.

Гласовете, които говореха с къси, отсечени изречения, се намираха точно отвън. Той насили коляното си да се изпъне, за да притисне вратата, и зачака, без да диша.

До него се появи аватарът на ИИ и скръсти ръце. Не каза нищо, но Външните внезапно се разкрещяха и побягнаха. Миг по-късно една кола остърга стената и спря пред вратата, блокирайки напълно входа.

Петрович погледна аватара, а аватарът погледна надолу към него.

- Спасибо - промълви Петрович.