Теории за полета

22.

Петрович отвори първо едното си око, после и другото. За миг остана на мястото си, олюлявайки се леко, след което се опита да направи няколко крачки.

Стъпките му бяха колебливи; преди да се отпусне с цялата си тежест върху грапавия баласт, първо предпазливо го опипваше с върха на обувката си.

- Странно - рече той и докато произнасяше думата, се чувстваше така, сякаш пише ред от програмен код и го изпраща към гласните си струни.

Миямото стискаше меча си в ръка и го наблюдаваше от безопасно разстояние, готов да нанесе удар.

Когато Петрович извърна глава, той усети как кабелът се влачи подире му -но освен неестествената връзка между черепа и компютъра имаше още нещо. Той се чувстваше изпълнен до пръсване. Узрял.

Съсредоточи се върху самурая и веднага почувства вшитата в облеклото на човека електроника - нищо сложно, просто телефон, търсещ сигнал, но той го виждаше като икона, която може да докосне, да отвори, да промени и да активира, ако разполага с подходящите команди.

- Ще ми трябва време да свикна с това.

- Не трябваше да го правиш - каза Миямото. - Има твърде много неизвестни.

Петрович го погледна над очилата си. Блясъкът на меча се разми и се изостри, след като играчката обработи суровите данни и ги върна в потока. Полученият образ не беше идеален, но бе достатъчно близък до оригинала.

- По-късно може да поспорим по това. Точно сега търся един автобус.

Той съблече единия си ръкав и окачи кабела на играчката на врата си. После пъхна уреда във вътрешния джоб на шинела заедно с намотания кабел и отново мушна ръката си в ръкава. Косата му почти скриваше конектора. Когато вдигна яката си, тя го скри напълно.

Същевременно претърсването на сателитните образи намери няколко автобуса, които той сравни с картинната галерия, за да отхвърли онези без автоматична навигация. Би могъл да използва автомобили, които бяха много повече и му бяха под ръка, но модерните пътничес-ки автобуси с високи стени можеха да осигурят по-голяма защита на пътниците.

Намери два, които да отговарят на изискванията му; и двата се намираха в депото на частна фирма за отдаване на коли под наем в Хайгейт, близо до гробището. Щеше да се наложи да измъква и двата от заключените им гаражи.

- Готов ли си?

- За какво?

- За революция. Предполагам, че всичките са започнали по този начин - с един човек, който решава, че нещата могат да бъдат по-различни. После идеите му се разпространяват. Убеждават и други да се присъединят към него и след това всичко се развихря от само себе си. Революцията побеждава стария ред или бива смазана. - Петрович побутна очилата си нагоре и почувства как зрението му отново се адаптира към светлината. Свали си инфокапаците и ги прибра в джоба - сигурно повече нямаше да му потрябват. - Това е моята революция. Това е моментът, в който прогонваме миналото и нахлува бъдещето. Това трябваше да представлява Новият джихад на машините.

- Джихадът уби стотици хиляди хора - каза Миямото.

- И ще го направи отново. Навремето, когато беше глупав, неук, чисто и просто един импулс, той ни нападна. Но сега е поумнял. Знае всичко. Ориентира се. Може да коригира грешките си. Той ще ни върне града.

- Той представлява оръжие, което е единствено в твоите ръце. - Миямото размърда пръсти върху дръжката на меча си. - Никой не трябва да разполага с такава мощ.

- Преди да се опиташ да ме спреш, защо не поговориш с госпожица Соня? Аз вече го направих и въпреки опасенията си тя ме подкрепи. Което ми напомня...

Петрович обърна гръб на Миямото и потърси Валентина. Освен да разговаря с нея, той можеше и да я вижда, както и да вижда всичко, което я заобикаля - телефонът й показваше, че се намира в околностите на Тауър Бридж.

ЕОС бяха направили едно умно нещо, което трябваше да свършат много по-рано - бяха спрели трафика и бяха накарали хората да слязат и да продължат пеша с всичкия багаж, който можеха да вземат със себе си. Сега около Валентина бяха наблъскани коли, изоставени на място, някои все още с работещи двигатели. Край нея се чуваше крякането на Олгите, които си проправяха път напред сред бавнопридвижващата си тълпа начело с Марченко. Той изобщо не изглеждаше щастлив.

- Виждам те - каза Петрович в ухото на Валентина.

- Петрович. Къде си? - Вратът й се издължи и тя се опита да го намери.

- Погледни нагоре, вляво. Има един уличен стълб с камера. - Той размърда кутията на камерата, за да прив-лече вниманието ?. - Макар че всъщност съм горе-долу навсякъде.

- Не успяхме да намерим Даниълс - каза тя. - Тук цари лудост, а Външните не са много далеч.

- Знам. И аз ги виждам. Чуй сега - когато каза, че ще ми помогнеш, сериозно ли говореше? По-точно до каква степен си готова да помогнеш?

Тя отвърна без колебание:

- Какво искаш да направя?

- Трябва ми мостът Ватерло. Искам трафикът на север да се разчисти. Мога да помогна, но не съм там.

Той приближи образа, за да може да разчете изражението ?. Тя кимна.

- Хм. Готово - отвърна тя. - Трябва ли да говоря с Марченко?

- Оставям те сама да прецениш. Ако имаш нужда от него, добре, ако нямаш, пак добре. Само искам да ти изясня едно нещо. Той работи за теб, а ти работиш за мен. Ако не може да приеме това, зарежи го.

- Да - отвърна тя. - След колко време ти трябва мостът?

- Петнайсет минути.

Тя повдигна оформените си вежди.

Петрович небрежно сви рамене.

- Да. Не съм казал, че ще бъде лесно.

- Тогава по-добре да побързам. Приятно ловуване. - Валентина прекъсна връзката. Петрович остана на линия още известно време, наблюдавайки я как поглежда часовника си и леко поклаща глава, докато обмисля задачата. След това тя се изкатери върху покрива на колата.

Проблемът с моста Ватерло беше решен, затова той насочи вниманието си към мястото, където се намираше тялото му. Приближи се към края на тунела по инерция - трябваше да напише някой скрипт за това, макар да нямаше представа откъде да започне. Стига да искаше, можеше да хакне собственото си сърце.

Аватарът отново го очакваше, но пейзажът, който го заобикаляше, изглеждаше странно променен. Слоевете информация, които бе видял върху Миямото, се бяха копирали навсякъде. Повечето електронни уреди бяха блокирани, обездвижени от Външните, които бяха спрели електричеството по време на настъплението си.

Но някои не бяха. Захранваните от батерии машинки светеха в зелено, сякаш го умоляваха да ги използва. Захвърлени телефони, оставени в режим на изчакване, преносими компютри, уличен инвентар, захранван от слънчеви панели, и най-вече колите.

Една от първите прояви, чрез които Джихадът обяви съществуването си, беше процесията от автоматизирани коли, използвани като детски играчки. Петрович можеше да направи много повече неща с тях. Станцията в другия край на тунела беше построена или от солидни тухли, или от прозрачно стъкло, но сега това нямаше значение. Той можеше да се пресегне отвъд обхвата на ръцете си.

[Направих каквото поиска] - каза ИИ. - [Командването на ЕОС в Брюксел започна да получава променена, закъсняла информация. Къде искаш да бъдат разположени силите ти?]

- Трябва да осигуря достатъчно време на Соня, за да събере своите никкейджин. Остави една трета от тях на надлеза Мерилебън, другата една трета в края на Юстън Роуд. Останалите изпрати на Примроуз Хил. Там вече има танкове, но те имат нужда от подкрепата на пехота. Раздели ги на части и ги дръж концентрирани около едно място. Според стандартната военна доктрина би трябвало да се разпръснат, така че ако тръгнат да го правят, развикай им се.

[Искаш ли да знаеш с какво разполагаме?]

- Не. Или ще е достатъчно и те ще издържат, или няма да е, което означава, че ги пращам на смърт. Как се държи мрежата?

[Пропускателната способност е проблем. Крайно недостатъчна ми е, въпреки че съм прехвърлил навън много от рутинните ми изчислителни функции.] -Той изглеждаше ядосан. - [НАС е засякла необичайната активност, но Съединените щати имат най-висока наситеност на комютърни ресурси на планетата. Нямам друг избор, освен да ги използвам.]

- В определен момент ще използват гигантската си брадва и ще се опитат да изолират мрежата си. Ще трябва да измислим нещо друго, което да ти помага да функционираш. - Петрович разкърши ръцете си. - А ти как си?

[Зает. Никога досега не съм се чувствал съсипан от работа.]

- Това е много човешко усещане. - Петрович се усмихна и потупа аватара по гърба. Можеше да го почувства. Усещаше тъканите и тялото под тях. - И на двамата ни е трудно.

[Ще спечелим ли?]

- Все още не сме изгубили.

Той продължи да върви до станцията и се метна на платформата, а Миямото подтичваше подире му. Достъпът до улицата беше през деактивирана преграда и две въртележки. Петрович реши, че би трябвало да може просто да премине през стената.

- Майката на Маделин се намира някъде наблизо. Или поне е била по-рано през седмицата. Тя сега е Външна.

- И как разбра за това? - Миямото прибра меча в ножницата и прескочи въртележките.

- Простреляла Мади. Едва ли някоя от двете би сбъркала по този въпрос. -Петрович последва японеца и скочи върху покрития с плочки под. - Отсега нататък ще се придържаме към улиците.

- Ако преминем през парка, който се намира на север оттук, няма да бъдем толкова забележими.

- Аха. Това вече няма значение. Нека ни видят. - Петрович излезе на тротоара през вратата на станцията и се озова до бял форд с нова регистрация. Приближи се и положи длан върху колата, макар да не беше необходимо.

С един алгоритъм обезвреди всички предохранителни мерки, а с помощта на друг подплаши бордовия компютър.

- Кой сега е моята сука? - После запали двигателя и въведе маршрут в навигатора.

Миямото отскочи назад.

- Ти ли го направи?

- Аха. И такива неща мога да правя. - Той разпрати агентите си до всяка кола и бус в квартала. Те нахлуха в тях, запалиха двигателите им и ги преместиха в синхрон насред улиците, на които бяха паркирани.

Бяха стотици и когато всички се събраха и изпълниха околността с рева на двигателите си, Петрович пристъпи напред. Извади пистолета си и се прицели. Пред очите му се появиха мерни кръстове. Мерникът се местеше в посоката, в която той насочеше оръжието. Тогава забеляза някакво бездомно куче, което беше дошло да проучи внезапната врява.

Мускулите на ръката му потрепнаха и насочиха пистолета към дебелия черен лабрадор.

Петрович погледна към уличен знак, към входна врата, проследи с поглед прелитаща птица. Ръката му се насочи наляво, надясно, нагоре подир птицата - толкова бързо, че почувства болка.

- Така. Точно това имах предвид.

- Какво правиш? - попита Миямото.

- Правя се на готин. Не ме прекъсвай.

Някъде отдалеч се разнасяше звук от спорадична стрелба, който отекваше в стените. Първите коли се бяха сблъскали с първите Външни. Петрович им изпрати нова команда и им даде достъп до картата си. Външните бяха червените точки, колите - сините.

Прегазете ги, нареди им той.

Как се убива една кола? Петрович знаеше - като се вкара куршум в мъничкия й електронен мозък. Външните в никакъв случай нямаше да го открият под бронята. Тук-таме можеше и да се получи по някой късметлийски изстрел, но в повечето случаи трябваше да ги превърнат в купчина метал за скрап, за да ги спрат. И тъй като всичко това се случваше в реалния свят, амунициите им щяха да свършат много по-рано.

Той гледаше как червените точки се разделят и отстъпват. Колите действаха грубо, без да си сътрудничат, блъскаха се в мишените, даваха на заден ход и се втурваха към следващата цел. Усещаше се липсата на интелект. Те биха могли да ловуват на групи, да правят засади по улиците, да залагат капани в алеите. За момента той нямаше възможността да координира това, а ИИ вече беше казал, че е зает - което за машинен интелект с неизвестни способности бе доста озадачаващо признание.

Така че засега и случващото се вършеше работа.

Някои от червените точки се разпиляха настрани като немирни цветни капки, които се стичат от запушената артерия на Хайгейт Роуд.

- Имаме си компания.

Петрович закрачи бързо и внезапно срещу него по улицата се зададоха четирима - не, петима - Външни. Щом го видяха, те се спряха, макар и двама от тях да продължиха да се оглеждат страхливо назад за колите.

Миямото извади меча си и Петрович се възползва от възможността да се възхити на великолепния звук, който издаде той - кристално ясен звън на камбанка.

Единият от Външните имаше оръжие, което приличаше на карабина - две дебели цеви и полупразен патрондаш с червени патрони. Останалите имаха недодялани копия, които представляваха просто предармагедонски ножове, затъкнати върху дълги пръти. Ефективни, но едва ли заради тях си заслужаваше да се изпразва градът.

Освен това Външните бяха и хитри. Бяха се погрижили всичките им челни отряди да бъдат въоръжени с огнестрелни оръжия. При всеки техен сблъсък с ИВМ те отвръщаха на куршумите с куршуми. Това беше създало илюзията за огромна, добре въоръжена армия - илюзия, на която всички бяха повярвали.

Цялата работа беше говно. Скоростта на настъплението, смазващата приливна вълна на паниката, пълното отсъствие на информация отвъд фронтовата линия служеха само за една цел.

Петрович се вторачи в мъжа с карабината, който пречупи приклада и зареди два патрона в цевите.

Мерните кръстове се появиха и Петрович почувства как ръката му се вдига и застива на точното място. За момента и двамата се намираха твърде далеч, но тъй като вървяха един към друг, скоро щяха да влязат в обсега на оръжията си.

Прикладът на карабината се затвори с изщракване и Външният я вдигна до рамото си.

Миямото започна да се оглежда наляво и надясно за прикритие.

- Трябва да залегнеш.

Петрович натисна спусъка гладко и уверено. Мерникът му беше съобразен с всичко: движението му, мишената, въздушното налягане, скоростта на вятъра и траекторията на куршума, но все пак съществуваха и някои променливи. Несъвършената аеродинамика, неравномерното изгаряне на барута, цевта на автоматичния пистолет, която имаше отклонение с частици от милиметъра.

Той се целеше в гърдите, а вместо това улучи рамото на мъжа. Външният се завъртя рязко и насочи за кратко цевта на карабината към небето, преди рязко да я свали надолу. Лявото дуло прогърмя и изплю дим и единият от Външните бе отхвърлен мощно назад към паркирания наблизо микробус. Човекът се плъзна по вратата му, падна на земята и повече не помръдна.

Сега срещу тях двамата се бяха изправили трима - една възрастна жена и двама млади мъже, всичките облечени в мръсни кафяво-черни униформи. Те се спогледаха неуверено.

Петрович разпери ръцете си встрани и продължи да върви напред.

- Вие май сте влезли в моя град.

Жената се осмели да проговори.

- Град наш - извика тя, макар да беше на възраст, която предполагаше, че е получила поне основно образование в някогашна Англия. - Град гори.

Петрович се досети, че тези Външни сигурно са семейна група - племе, клан или най-малкото майка и двамата й сина, а мъртвият мъж може би беше чичо или братовчед. Раненият вече беше успял да се надигне на колене и пълзеше към падналата карабина. В нея все още имаше един патрон и той изглеждаше уверен, че ще успее да го изстреля с една ръка.

- Винаги съм смятал, че първо минава плячкосването, а чак тогава следва палежът. Но както и да е - рече Петрович, - има промяна в плана. Подгответе се за Новия джихад на машините.

Отзад, иззад ъгъла, се появи една кола; червеният капак на двигателя беше доста зле смачкан, на предното стъкло имаше дупка, а покривът бе хлътнал. Радиаторът беше пробит и течеше, но колата щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълни задачата, която й бе възложил Петрович.

Двигателят прогърмя и тя се понесе напред.