Теории за полета

16.

Двамата гледаха потока от бегълци през стъклената врата на университетското фоайе.

- Това ще усложни нещата - каза Миямото.

- Без майтап, Шерлок. - Петрович наблюдаваше внимателно някаква жена, която буташе голяма хромирана бебешка количка, пълна догоре с претъпкани найлонови торби. Нямаше никакви признаци за наличието на бебе.

- Всички са се запътили в една посока. Която не е нашата.

- Да. Навикът ти да посочваш ёбаные очевидни неща много бързо ще ми омръзне. - Петрович отвори вратата, за да пусне навън един от лекторите инженери, който буташе количка, натоварена с облепени кашони. В помещението нахлу уличният шум, брътвежите, грохотът на движещи се хора. Това му напомни за някогашните дни, преди Дългата нощ, когато той беше никой и градът му бе убежище. - Да вървим.

Единственият начин да успеят да си проправят път по тротоара беше да се придвижват с притиснати към стените гърбове, но дори тогава се налагаше да спират, за да могат да преминат по-обемните товари, или да се връщат назад и да губят ценно време.

Петрович придърпа Миямото под арката на една входна врата по пътя към горния край на Икзибишън Роуд.

Това е глупаво.

Миямото се намърда в тясното пространство и успя да заеме по-малко място от Петрович, макар да имаше почти същата височина и телосложение.

- Искате да изоставите плана си?

- Не, просто да го променя. - Той издължи врат, за да погледне над потока от хора и огледа трафика от двете страни на бялата линия. - Да видим дали ще успееш да се придържаш към мен.

Петрович пристъпи напред и се остави да бъде понесен от тълпата. Но макар да се тътреше назад, откъдето бе дошъл, едновременно с това бавно се приближаваше към другата страна на пътя. Кракът му се плъзна долу от тротоара и той тръгна заедно с онези, които носеха лек багаж, само чанти и раници, промушвайки се между колите и бусовете, движещи се на юг.

После седна на капака на една кола и залюля крака. Без да обръща внимание на вбесения шофьор, който не спираше да удря по клаксона, той се изкатери на покрива и погледна нагоре по улицата към Хайд Парк.

Големите превозни средства представляваха проблем. Не можеше да се изкатери по някой голям бус или камион, но успяваше да се провре между тях, разчитайки на смяната на платната и на немалка доза късмет.

Автомобилът, върху който се беше покатерил, се люшна напред, за да доближи бронята на движещата се пред него кола, и Петрович приклекна като сърфист, който се опитва да запази равновесие.

Миямото се появи до него, предполагайки, че Петрович има нужда от подкрепа.

- Защо не се грижиш за себе си? - Петрович се изправи и мръщейки се на неочакваната болка, се затича напред.

Каросерията дрънчеше глухо под краката му. Той стигна до багажника и прескочи върху следващата кола. На покрива й беше завързан матрак -хората си мислят, че ще се нуждаят от възможно най-странните неща - и той скочи върху него, използвайки го като трамплин към следващата кола в колоната.

Не погледна зад гърба си. Миямото сигурно беше там. Момчето смяташе, че е по-добро от Петрович, по-кадърно от Петрович и в никакъв случай нямаше да позволи на някакъв си гайджин да го засенчи.

Той се приземи с лекота върху колата и се подпря върху протегнатите пръсти на ръцете си. Жената зад волана го гледаше втренчено. Всяко свободно пространство във вътрешността беше натъпкано с плюшени играчки -изглеждаше сякаш козината с пастелни цветове постепенно поглъща шофьорката жива. Двойката с матрака изведнъж се стори на Петрович напълно нормална.

Но нямаше време за чудене. Той се изправи, премина през покрива и се озова пред първия си миниван с полегат прозорец. По принцип улицата беше двупосочна, но в този случай само някой идиот би тръгнал на север - от двете страни на бялата линия се точеха дълги колони автомобили, а пространствата между тях бяха пълни с хора.

Петрович прецени на око разстоянието до покрива на най-близката кола. Тя беше твърде далеч за скок от място, а на него изобщо не му се искаше да слиза.

Миямото скочи от другата му страна, без да си прави труда да се обръща назад. Той се движеше като котка, с грация и увереност в гъвкавите си крайници, сякаш цял живот беше тренирал точно за този момент.

Петрович изръмжа под носа си и скочи точно когато отдолу преминаваше една пазарска количка. Той използва дръжката й за опорна точна и заби водещия си крак между ръцете, които я бутаха.

Когато най-накрая се изправи върху оранжевия пок-рив, Миямото вече имаше две превозни средства преднина. Петрович се впусна в преследване. Дори когато се сблъска със следващото препятствие във формата на тир без каросерия, той успя да запази инерцията си. Промуши се между автомобилите, качи се зад кабината и със засилка прескочи върху следващата кола.

Светофарите на кръстовището примигваха хаотично. Миямото стигна пръв до тях, но само след секунди Петрович изкатери последната кола и с приплъзване стъпи на асфалта.

- Това беше забавно - рече той. - Да го направим пак.

Миямото вдигна вежди над тъмните си очила.

- Да не би да смятате да пътувате по този начин чак до... къде?

- Уест Хам. Десет километра в онази посока. - Той посочи към Хайд Парк Корнър. - Ала в момента около пет милиона души се опитват едновременно да прекосят Темза. Ще трябва да тръгнем на север, за да стигнем до изток.

- Значи ще минем през парка. - Миямото докосна дръжката на меча си, която се подаваше над лявото му рамо. Но после погледна към Ошикора Тауър, която се виждаше в далечината.

- Да видим каква е ситуацията на Мерилебоун Роуд. - След тези думи Петрович започна да си проправя с лакти път към Хайд Парк. Миямото го последва, без да изпуска от поглед ветреещия се шинел.

Паркът беше заобиколен с ограда - заграден като строителна площадка с боядисани дървени дъски, двойно по-високи от човешки ръст. Сред предупредителните знаци, заковани от външната страна, се виждаха и такива за биологична опасност в черно и бяло. Самата порта беше вързана с вериги и заключена, а отгоре бе покрита с полиетилен.

Миямото извади меча си и плъзна острието между портата и найлона. После бавно вдигна ръката си нагоре. Под разрязания найлон се показа черното желязо. Красивите орнаменти бяха създадени за показ, не за защита. Петрович подскочи, заби обувката си в една пролука и се закатери нагоре, докато не стигна до върха, като се задържа за един от пилоните.

После се прехвърли през портата и се плъзна на земята, озовавайки се пред Миямото, който го гледаше от другата страна на решетката.

Какво?

Ъгълчетата на устата на Миямото леко се повдигнаха нагоре.

- Бива ви доста повече, отколкото смятах.

- Освен това мога да пикая по-нависоко от теб. Докарай своя жопа отсам.

Миямото притегна каишите на катаната си, изкатери се по портата и с лекота скочи на земята до Петрович. После огледа сивкавата пустош над рамките на инфокапаците си.

В северния ъгъл на парка бяха струпани жълти багери и първите опити за разчистването на бежанския лагер бяха започнали оттам. Районът вече представляваше просто море от утъпкана кал. Серпентината беше пресушена и изчистена с помощта на подемници с грайферни драги, а в източния край на езерото беше спрял един кран.

Като се изключи това, както и липсата на трупове, мястото изглеждаше точно така, както си го спомняше Петрович: ниски, разнебитени навеси, повечето от които се бяха срутили, направени от стари, разкъсани от вятъра найлонови чували, парчета от щайги и метални колове, между които криволичеха тесни пътечки.

- Да. Карай по прекия път и гледай да не пипнеш холера.

Петрович се затича леко, предоставяйки на плъховете достатъчно време, за да отскочат от пътя му. Някои от заслоните бяха построени точно върху пътя, пресичащ парка, но маршрутът си оставаше сравнително пряк.

Мостът, който минаваше над черната, смрадлива бездна на Серпентината, изглеждаше доста отблъскващо. Още по-ужасен бе наклоненият, отъпкан терен, стигащ до Ланкастър Гейт, в който се забелязваха следи от гъсенични вериги и стърчащи от кафявата почва начупени кости.

Отчаяните бездомници идваха в Хайд Парк, за да умрат, и това беше тяхното наследство. Още докато съществуваше, мястото го изпълваше с гняв; сега, след зак-риването му, то продължаваше да му въздейства така. Петрович го смяташе за себична, безсмислена пустош: глупава, жалка, инфантилна.

Гледката го зареди с повече от достатъчно енергия, за да се изкатери по портата в другия край на парка, да се прехвърли през заострените й перила и да се озове до Бейзуотър Роуд.

Миямото скочи след него и се огледа.

- Тук като че ли не изглежда по-добре, Петрович-сан.

Потокът от хора продължаваше да се носи на юг - застрашително движещо се препятствие, което двамата трябваше да преодолеят. Съобщаваше се, че Външните са се приближили до Хампстед Хийт; хората, които живееха в западната му част, имаха къде да отидат, но за онези на изток имаше само един изход. Тауър Бридж беше най-ниската пресечна точка над реката, точно в сърцето на града.

- Ако бягах толкова бавно, никога нямаше да стигнем дотук. Но дори в тази ситуация все някой трябва да управлява трафика. - Петрович побутна очилата си нагоре. - Май трябва да сме благодарни, че това не се е превърнало в паническо бягство.

Засега каза Миямото.

От Стратфорд съобщават за сблъсъци.

- Чёрт. - Петрович бръкна в джоба си, за да извади кутийката с капаците. Защипа ги върху очилата си и включи играчката.

[Моши моши.]

- Нуждая се от маршрут. В Уест Хам има една казарма, която е база за операциите на Маделин. Ще е още по-добре, ако можеш и да подслушваш радиочестотите на ИВМ - без те да разбират, че ги слушаш - и да се опиташ да я чуеш.

- С кого говорите? - попита Миямото.

- Навигационна система с гласово активиране. С някои допълнителни,нестандартни плъгини.

Пред очите му започна да се появява текст:

[Имам нужда от уточняване на критериите: най-къс, най-безопасен, най-бърз или комбинация от тези три параметъра.]

- Нека да е най-бързият.

ИИ се материализира пред невиждащия го Миямото.

[Всеки маршрут, всякакъв способ?]

- Да.

[Как се справяш с тичането по железопътни релси?]

- О, сигурно се шегуваш.

[Никакви влакове. Никакви хора. Знам, че са ти го обещавали и преди -този път ще е различно.] - Използвайки камерите на отсрещната сграда, аватарът огледа Миямото. - [Кой е този?]

Осъзнавайки, че човек не би могъл да води разговор с обикновена навигационна система, камо ли да спори с нея, Петрович написа отговора си върху екрана на играчката: „Това е един от корпоративните самураи на Соня".

Аватарът на ИИ огледа Миямото и рече одобрително:

[Изглежда ми компетентен.]

„Ще ти се - написа в отговор Петрович. - Сега се захващай за работа. Нямаме време за това."

[Аз съм - изненадан не е съвсем точна дума - изумен от способността на човеците да имат две противоположни мнения едновременно. Ще трябва да проуча как е възможно това.]

Петрович знаеше, че по-късно ще съжалява, но все пак попита: „За какво говориш, чёрт?".

[Ти отказа да заявиш, че си влюбен в жена си. И въп-реки това с всичките си действия го потвърждаваш.]

Миямото беше започнал да проявява силен интерес към онова, с което се занимаваше Петрович. Той изкриви глава, за да види какво е написано на екрана, но Петрович затвори играчката, преди японецът да успее да разчете и една дума.

Аватарът се усмихна; Петрович мразеше това изражение, защото знаеше, че необятният интелект, който се криеше зад рошавата коса и престорената невинност, отново е спечелил точка над него и изпитва перверзно удоволствие от това.

- Да не би да правиш нещо, за което трябва да знам? - Миямото се наведе напред и Петрович видя собственото си отражение в тъмните очила.

- Не.

Аватарът се запъти към тълпата, обърна се и махна с ръка. Беше направил да изглежда така, сякаш преминаващите фигури го скриват от погледа на Петрович, което си беше чиста загуба на процесорно време; той просто се фукаше.

Петрович прибра играчката в джоба си.

- Да тръгваме.

- Имате ли представа как да се промъкнем през това безумие?

- Да.

Следвайки аватара, Петрович си проправи с лакти път през тълпата и навлезе в лабиринта от странични улички. Потокът от хора се придържаше към главната улица, воден от стадния инстинкт и картите, които бяха започнали да се разпадат. Лабиринтът от високи градски къщи и къси прави улички сигурно изглеждаше объркващ и плашещ на обикновения беглец, чиято главна грижа беше да стигне до моста преди взривяването му. Така че Петрович и Миямото продължиха с лекота по пътя си към Падингтън. Трябваше да прекосят Съсекс Гардънс и да слязат от Еджуеър Роуд, който се беше задръстил от коли и изнервени хора, но след това отново се върнаха на малките улички пред станцията.

Аватарът тичаше пред тях, спираше да ги изчака, след което отново се втурваше напред, пришпорвайки ги да го следват.

Прейд Стрийт не се различаваше особено от останалите улици, по които бяха преминали. В единия си край се сливаше с друга улица. Когато Петрович скочи на пок-рива на първата изпречила му се кола и се приготви да се прехвърли на следващата, събралата се тълпа вече се намираше на ръба на бунта и обстановката се беше нажежила до крайност.

Чу се предупредителен вик. Петрович се обърна и видя Миямото, който се опитваше да запази равновесие на покрива на колата, от която току-що бе скочил той. Японецът беше извадил меча си и с един плавен замах поднесе пеещото острие на косъм от зачервеното озъбено лице на някакъв мъж, който бе застанал под него.

- Пистолета - извика Петрович.

Миямото посегна към колана си и му подхвърли оръжието над тълпата. Петрович го улови и с надеждата, че вече всички глави са се обърнали към него, стреля три пъти във въздуха.

Ехото от изстрелите, усилено от стъклата и тухлените стени, успя да накара всички да се свият от страх. За миг хората се спряха, приклекнаха и започнаха да се оглеждат за прикритие.

А Петрович вече го нямаше там: кола, кола, последен скок, след който се стовари върху някакъв куфар на колелца и човекът, който го дърпаше, се претърколи и се затича по тъмния страничен път, който минаваше успоредно на потока от хора.

Миямото също се възползва от възможността. Стиснал голия меч в ръце, той тръгна по стъпките му. Първи, втори, трети скок, право на мястото, освободено от падналия човек, след което се втурна след развяващите се пешове на Петрович.

Зад тях се понесе вълна от викове и крясъци, която се разпростря, подгрявана от паниката и страха: в централната Метрозона има Външни. И малкото царящ ред се изпари за миг. Двамата оставиха след себе си единствено хаос.