Теории за полета

24.

Аватарът беше сменил широкия си суичър с камуфлажно бойно яке, цялото в джобове и петлици. На джоба на гърдите му имаше лепната кръпка и Петрович забеляза, че на нея е изписано име.

[Тялото ти е наранено] - каза аватарът. - [А другарят ти е мъртъв.]

- Нима? Не съм забелязал. - Изпитваше непреодолимо желание да полежи там със затворени очи, само още минутка. Ала ако смяташе да опровергава Миямото, наистина трябваше вече да става.

[Той те предаде. Остави те да умреш и позволи на Външните да го убият. Защо постъпи така?]

- Защото... Не знам. Мудак! Болван! - Всеки вик стягаше мускулите му и засилваше болката. - Няма да си отида безшумно!

[Очевидно не...]

- Правя го за теб! Нали си търсиш място, което да те признае за гражданин? Аз съм единственият, който може да ти го осигури, мозгоёб такъв! Мога да спася Мади, да спася Соня, да спася теб, да спася цялата ёбаная Метрозона. - Той си пое дълбоко дъх, за да нормализира помътнялото си зрение. - Стига да успея да спася себе си.

Петрович изрева, докато се изправяше със залитане. Зави му се свят и се олюля. Преглътна с усилие - гърлото му беше сухо като пустиня. Това беше просто болка. Тя нямаше да го убие. Петрович тръсна яростно глава, за да проясни ума си, и за пръв път се огледа.

Зад високата стена, ограждаща периметъра, имаше тухлен склад с плъзгащи се врати. Поради липсата на електричество Петрович никога нямаше да успее да ги отвори сам, но за щастие не му се налагаше. Един от автобусите беше изкаран в двора пред сградата, сателитите го бяха засекли и точно това бе причината за идването му тук.

Но, така или иначе, трябваше да отвори порталната врата. Тя беше стоманена, два пъти по-висока от него, направена от дебели прътове, спускащи се от тавана до пода. Безсмислено беше да се опитва да ги разбие, защото те бяха поставени там точно за да предотвратят подобни опити.

Петрович закуцука към тях.

[Осъзнаваш ли] - каза ИИ, - [че това е просто театър. Ти демонстрираш силата и властта си - за да покажеш, че можеш да влезеш във вражеската територия и да я напуснеш с луксозен автобус.]

- Да. Горе-долу е така.

Контролната кутия на отварящия механизъм беше завинтена за стената на височината на главата му. Беше заключена с катинар, но това не го спря; пистолетът се справи със закопчалката. Веднага щом я отвори, ръцете му зашариха из машинарията.

[Създаваш легенда за себе си. Мислиш, че ще ти послужи по-късно.]

- Ако изобщо има по-късно. - Петрович бръкна в джоба си, извади кухненския нож и започна да реже дебелите хидравлични маркучи, които държаха вратата зак-лючена. От тях бликна мазна течност; заля него, заля и двора и се сви до тънка струйка.

[Защо? Фискалната компетентност, честната администрация и създаването на справедлива правна рамка са лидерските качества, които са най-търсени от населението.]

Петрович отиде бавно до средата на вратата, изправи се в цял ръст пред улицата отвън, хвана с две ръце един от металните пръти и натисна. Болката беше заслепяваща.

– Никой не се е борил на барикадите за балансиран бюджет. Искам да подпаля света. Искам да говоря на душите им.

[Аз имам ли душа?]

- Не... не сега. Не му е моментът за такива въпроси.

Помръднала веднъж, вратата продължи да се отваря. Монтираните в основата колелца се движеха гладко по бетонените коловози, прокарани за тях. Едно последно бутване и отворът се разшири достатъчно. Външните, които стояха на улицата, семейство от шест или седем души, го изгледаха недоверчиво.

Карабината щеше да му бъде от полза, но той я беше изгубил в изпълнения с болка делириум. Затова отново извади пистолета и го остави да се полюлява на пръста му.

- Знам, че изглеждам като говно, но и така мога да ви убия, ако се приближите. - Никой от тях нямаше огнестрелни или каквито и да е метателни оръжия - никакви лъкове, копия или примки.

Те се поколебаха, без да се досещат, че Петрович не би могъл да задържи ръката си изпъната, дори и да опи-та. Една кола, която се намираше достатъчно близо, за да бъде повикана, взе със свистене завоя на две гуми и се понесе към тях.

Външните се разпръснаха, а Петрович се затича към автобуса с всичката бързина, която успя да изцеди от схванатите си крака и изтощеното си тяло. Един последен напън, и успя.

ИИ вече беше овладял автобуса. Вратата се отвори със съскане и стъпалата се спуснаха пред надигащия му се крак. Петрович се изкатери по стълбите към пътничес-ката платформа и вратата се затвори зад гърба му. Един юмрук се удари в стъклото ?, последван миг по-късно от дръжката на брадва.

Петрович показа изкуствения си среден пръст на фигурата, която стоеше отвън, и автобусът плавно се отлепи от мястото си. В масивната плоска предница на превозното средство нещо изтрополя глухо и колелата преминаха над някакво меко препятствие.

Автобусът стигна до портата, премина през нея и зави по главния път.

Търсещата ръка на Петрович най-после намери тръбния метален парапет и се вкопчи в него. Докато се изправяше, той гледаше през огромното затъмнено предно стъкло. Смачкани и изкорубени коли на фона на горящи сгради и купчини разкъсани вехтории, а зад всичко това, зад пушека, който се стелеше на пластове над пътя, се намираше Метрозоната.

Ситуацията изобщо не изглеждаше добре.

Аватарът се материализира на седалката до него и се наведе напред с отпуснати в скута му ръце.

[Американците се опитват да изолират тяхната мрежа. НАС обяви, че страната е нападната от „кибертерористи и врагове на свободата".]

Той се поколеба за миг.

[Започвам да изпитвам недостиг на ресурси.]

- Казах ти да вземеш каквото ти е нужно.

[Направих го. Но те започват да изключват физически системите си, а аз не съм способен да ги включа отново.]

Петрович се олюля тромаво на мястото си, след като автобусът помете още една спряна кола встрани и се понесе надолу по хълма. Той продължаваше да стои изправен като колесничар, стиснал здраво тръбната дръжка до стъпалата, вперил поглед в града, който се ширеше пред очите му.

- Ако продължаваш да използваш само резервния капацитет, значи е време да вкараш в употреба цели системи. Които си поискаш. Започни с трафик контрола на Метрозоната, и чёрт, аз знам къде можеш да намериш онова, което ти е нужно. - Лицето му потрепна. - В мазето на Ошикора Тауър.

[Квантовият компютър е сложен под карантина. И си има добри причини за това.]

- Имаше добри причини. Сега има още по-добри за използването му.

[А Ошикора или Виртуална Япония?]

- От тях не е останало нищо. Намекнах за това на Соня, за да не си помисли да тръгне да те търси някъде другаде. Време е да счупим печатите и да те вкараме вътре. Случва ли се още нещо, за което трябва да знам?

[Разположените около Кингс Крос сили на ЕОС са подложени на продължителни атаки. Външните са плячкосали тежко въоръжение от съоръжението в Холоуей и заплашват да направят пробив при товарния склад и при Пентънвил Роуд.]

- Имаме ли някаква въздушна подкрепа? Един или два бойни вертолета?

[Броят им е ограничен...]

- Не ме интересува. От тях няма полза, ако стоят на земята в очакване да бъдат прегазени. Ако Външните направят пробива сега, значи сме прецакани. Кажи на танковете да изравнят със земята товарния склад и разкарай войниците от улиците, вкарай ги в сградите. Забрави за командните пунктове, определи зони за свободна стрелба и накарай тези говнососы да си платят за всеки сантиметър, който са спечелили. -Автобусът се олюля и започна да се накланя надясно. Страничните прозорци се отъркаха в стена от натрошени тротоарни плочи и тухли; подсиленото стъкло се огъна, но не се счупи. - Нещо друго?

[Частта на съпругата ти е напълно обградена. Има жертви.]

- Тя е разбрала, че идвам.

[Как?]

- Защото знае, че ще го направя. А Примроуз Хил?

[Сблъскали са се с Външните, които бродят по улиците около парка. Имало е няколко далекобойни снайперски изстрела, но е въпрос единствено на време да се придвижат напред. Броят им е твърде голям, за да могат защитниците ни да се справят с тях; проблемът е тривиален - липса на достатъчно патрони.]

- Уестуей?

[Външните са блокирани временно в комплекса „Парадайз", но скоро ще разберат, че могат да заобиколят района, като се отправят към Нотинг Хил.]

- Можеше и да е по-зле.

ИИ не коментира думите му.

Докато автобусът свиваше с тътен по една странична уличка, заплашвайки да отнесе с грамадното си туловище терасите на ниските къщи от двете му страни, Петрович се обади на Валентина. Колите, които бяха паркирани от двете страни на пътя, се сбогуваха със страничните си огледала и голяма част от боята си.

- Здрасти.

- Мостът е наш - надвика тя заобикалящия я шум. Петрович я харесваше. Тя действаше прямо, когато се наложеше. - По него минават много, много японци. Това е добре.

- Някакви проблеми?

- Нищо, за което да се притесняваш. Ще поддържаме пътя разчистен, докато можем. Петрович, а експлозивите?

- Те са под наш контрол.

- Добре. Петрович, има проблеми с мрежите. Хората се страхуват от Новия джихад на машините.

Той не виждаше причина да не й каже истината.

- Няма от какво да се страхуват. Аз съм Джихадът.

- Ще трябва да обясниш по-късно как е възможно това. Но добре.

Автобусът сви към станцията, която се намираше най-близо до входа на тунела, и спирачките му изскърцаха.

- Налага се известно време да бъда офлайн. Ако се наложи, остави съобщение. Иначе действай както намериш за добре. - Петрович се обърна, за да слезе по стъпалата към вратата, която се отвори със съскане. Шинелът бе залепнал за гърба му. Нещата бяха достатъчно зле, а въображението му ги влошаваше още повече. - Валентина, ако... ако нещата тръгнат на зле, не се чувствай задължена към мен. Соня Ошикора ще използва Джихада, за да нанесе удар на Външните, но няма гаранция, че ще спечели. Взриви моста заедно с останалите и се махай оттам.

- Аз съм голямо момиче - отвърна тя. - Мога да разпозная кои са добрите и кои - лошите. Така че дори и да си мъртъв, това не те прави по-малко добър.

- И това го има. - Той мина под сводестия изход и навлезе в хладната сянка на голямата зала на станцията. Тя изглеждаше точно така, както я беше оставил.

- Така че избирам да се бия, камарад капитан. Не виждам друг начин.

Тътрейки нозете си, Петрович премина през въртележката на входа, вкопчен в студения метал на тръбните дръжки, опитвайки се да не падне. После се извъртя тромаво и остави краката си сами да намерят пътя в мъглата, която се стелеше пред очите му.

- Както решиш, Валентина.

Той прекъсна връзката и тръгна, залитайки, към платформата. Изходът на тунела вече се виждаше, както и слабичката фигура на ученичка, която стоеше отпред и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, подскачайки леко с вече опърпаните си и прашни маратонки.

Когато стигна до мястото, откъдето се беше изкатерил предишния път, той се поколеба, оглеждайки разстоянието между платформата и линията. Обърна се и се затътри към наклона между тях, Люси наруши прикритието си и хукна към него.

Когато се приближи до него, тя забави ход и спря напълно, щом се озова лице в лице с него.

- Сам? Какво се случи? - В този момент момичето зърна кабела, който висеше около врата му. Очите й се присвиха и тя го проследи от яката до основата на черепа му. - Какво е това, по дяволите?

Той се опита да се усмихне, да омаловажи думите си:

- Кибернетичен имплант. Всички яки хлапета имат такива.

- Но... откъде е... тази кръв. Твоя ли е?

- Да. - Петрович сви смутено рамене. - Пак ме размазаха. Миямото е мъртъв. Изборът беше негов. Не мой.

Той се опита да я накара да тръгне пред него - не защото не искаше тя да види състоянието на гърба му, а защото нямаше да успее да се справи с реакцията ?. Но тя не възприемаше намеците му, лекото побутване с ръце, многозначителния поглед към тунела.

- Осигурих ни транспорт. Достатъчен е да откара всички. Искам да отидеш, да събереш всички и да ги накараш да се размърдат.

- А ти какво ще правиш? - попита подозрително тя.

- Искам да си поговоря с доктор Смърт. - Той се пресегна и хвана жака, който стърчеше от главата му. Завъртя го и бавно го издърпа.

Почувства се така, сякаш една част от него умря и загубата й го натъжи до такава степен, че едва не свърза кабела отново. Пръстите му потрепериха, след което лъскавият сребрист конектор бавно се изплъзна от тях.

Тя го гледаше. Улови кабела с ръка и внимателно го плъзна под якичката му, издърпвайки играчката от вът-решния му джоб. По кутията й имаше вдлъбнатини и драскотини, а цветът й се губеше под слоя прах и няколкото смущаващи изсъхнали кафеникави петна.

- Какво да правя с това?

- Подръж го малко вместо мен. - Нуждаеше се от очилата си. Намери ги в джоба на шинела. Едното стъкло се беше нащърбило, но той ги наниза на носа си. - Можеш да го използваш. Не по същия начин. С помощта на ей това.

Инфокапаците бяха достатъчно еластични, за да не се повредят. Той ги подаде на момичето и тя ги поднесе пред очите си, за да види каква е разликата, когато прогледне през тях. После леко се извърна и се вторачи вдясно от Петрович.

- Там има някой. - Люси отмести капаците. - Нещо като виртуален водач?

- Той ще те предупреди, ако наблизо има Външни или каквото и да било друго, което би могло да представ-лява проблем. Можеш да вярваш на думите му. Нали така?

Петрович предположи, че аватарът или се покланя, или се подсмихва цинично. Докато тя беше отклонила вниманието си, той успя да се обърне, прикривайки гърба си от погледа ?. После тръгна към тунела, а тя се позанимава още малко, преди да се сети за мисията си.

Когато изтича покрай него, той отново се обърна.

- Как да го наричам? - извика момичето, преди да се изгуби в мрака.

- Майкъл, естествено. - Люси вече бе изчезнала и наблизо нямаше никой, който да го чуе как добавя: - На архангела, който води Божията армия.