Теории за полета

29.

Танкът обърна, пое по Фарингдън Роуд и се присъедини към остатъка от колоната при Холбърн Съркъс. Двигателите ръмжаха ниско и свирепо и Петрович усещаше звука с вътрешностите си.

Той го караше да изпитва благоговеен страх, макар да знаеше, че те не преследват него.

Контролираните от Джихада коли бяха навсякъде, измъкваха се сръчно от мащабните задръствания, в които се бяха оказали, след като ги бяха изоставили край централните квартали. И това беше една от случайностите, които се оказаха от голяма полза за Петрович. Той разполагаше с огромни сили точно там, където имаше най-голяма нужда от тях. Важно беше също, че точно пътят, по който се придвижваше, беше разчистен. Танкът, прегазващ последен модел мерцедес, беше впечатляваща гледка, но това беше безсмислена загуба на ресурси и въпреки инстинктивното удоволствие от зрелището, съществуваше опасността машината да блокира пътя или танкът да заседне.

Затова те пъплеха към катедралата „Сейнт Пол" пос-ледни в колоната от седем ръмжащи чудовища, а колите бързо се отдалечаваха напред или се отдръпваха встрани, за да ги пропуснат. Валентина стоеше до оръдейната кула, хванала антената с едната си ръка и рамото на Петрович с другата. Лицето й грееше от свирепа, извираща дълбоко от гърдите гордост.

- Добро нещо направихме, Петрович. Велико нещо, нали? Героите на Съюза -ще кръщават училища с нашите имена.

- Да. Но не съм съвсем сигурен за училищата. Нали съзнаваш, че в зависимост от онова, което ще каже Соня Ошикора, може да се окажем във война едновременно с Европейския съюз и САЩ.

- Можем да ги победим. - Валентина се засмя, но той усети как тя стисва по-силно рамото му.

- Бихме могли да опитаме, но аз имам по-добри планове за бъдещето от участието в мой персонален Нюрмбергски процес. - Той впери поглед напред, нагласяйки ръчно фокуса си. - Би трябвало да успеем да спрем сблъсъците, преди да са започнали. И този можехме да спрем.

- Как? - Тя го гледаше скептично.

- Като ги засипем с мобилни телефони, симулатори и заведения за бързо хранене. - Той сви рамене. - При нас очевидно се получи.

- Външните са агресори, свирепи и склонни към насилие, а ти казваш, че бихме могли да ги подкупим?

- И така може да се каже. В онези първи месеци след Армагедон, когато изглеждаше, че целият свят ще пламне. Радиоактивен дъжд. Разпадане на системата за правораздаване. Всички се опитваха да избягат през граница или да стигнат до едно от двете места, които обявиха, че могат да защитят хората си. Лондон пое голяма част от тази лудост, но отказа да поеме допълнително. Така че какво прави човек, ако е твърде глупав, опасен или безполезен, за да го пуснат през портите?

- Чака отвън.

- И те чакаха двайсет години. Пренебрегвани. Изос-тавени. Но не забравиха. Нали знаеш какво се случи с лондонските затвори?

- Какво?

- Натовариха всички затворници в автобуси и ги изпратиха отвън. Ето кой създаваше малки Външни през тези двайсет години. Те гледаха как кулите растат, как над главите им прелитат самолети, как хеликоптерите щъкат насам-натам, но за тях всичко това като че ли се случваше на друга планета. - Петрович сви устни. - Ако властта беше в моите ръце, нещата щяха да се развият по различен начин.

- Властта е в твоите ръце - каза Валентина. - Какво смяташ да направиш?

- Да избия колкото се може повече от тях. Да изтласкам останалите отвъд магистрала М25. Да запечатам бариерата. След това ще видим. Да се надяваме, че онези, които оживеят, ще бъдат достатъчно умни, че първи да побягнат.

- Няма ли да им отрежеш пътя за отстъпление? Да ги обградиш и да ги смажеш? - Изражението на лицето й подсказваше, че това може да й допадне.

- Това е руският начин.

Петрович погледна за миг към обгорелите си, окървавени ръце.

- Мисля, че трябва да направим нещо различно.

Докато се движеха по Чийпсайд, видяха от дясната им страна купола на

„Сейнт Пол", обвит в пушек за втори път в историята си. Навсякъде се виждаха трупове. Петрович не беше очаквал да чуе звука, който издаваха веригите, когато минаваха през тях, и лицето му ставаше все по-мрачно.

Пред банката цареше пълен хаос. Той изключи камерата и проследи движението им напред отгоре, от разстояние, което му позволяваше да види мрежата от улици, но не и телата, които ги осейваха.

- Аз съм виновен за това - рече той. - Трябва да ги гледам. Трябва да ме накарат да ги гледам.

[И ти ли, като съпругата ти, смяташ всеки живот за свещен?]

- Не. И въпреки това смятам, че теорията за Справедливата война е една голяма торба с говна. Понякога дори най-милите хора са притиснати в ъгъла и се налага да убиват, докато не ги оставят на мира. Аз не съм от тези мили хора, така че каква е ползата да даваме на войната разни префърцунени имена? Да я наричаме с истинското й име.

[Което е?]

- Убийство.

[Щяха да убият теб. За малко.]

- Което само доказва гледната ми точка. Аз ги убивам в отговор и не спирам, докато не ги откажа напълно от намерението им да опитат отново. -Той сканира маршрута пред тях за евентуални проблеми - задръстването по околните улици се разреждаше към Степни и Уайтчапъл. Оттам нататък пътят изглеждаше чист чак до Норт Съркюлър.

[Тогава защо гледката на мъртви хора те притеснява?]

Когато Петрович не отговори, необятният машинен интелект беше подтикнат да предположи:

[Дали защото не вярваш изцяло в собствените си морални принципи?]

- Направи ми услуга и пасть забей. Трябва да обмисля хиляди неща, а разполагам само с един мозък.

[Това не е точно така.]

Сега вече успя да привлече цялото внимание на Петрович.

– Какво?

[Можеш да прехвърлиш част от вземането на решения върху специализирани агенти, които ще дублират мисловните ти процеси. Отговорите, които ще получиш, би трябвало да са идентични с онези, до които би стигнал сам.]

- Дори само за да се навия да опитам, ще имам нужда от неопровержими доказателства за това. А и се предполага, че ще трябва да създам втори ИИ, който мисли като мен. Ёбаный стос, погледни колко щети са нанесени при наличието на само една моя версия.

[Когато ме попита дали трябва да разкрия съществуването си пред света, аз имах нужда от чужд съвет. Репликирах се няколко пъти. Шейсет процента от мен са съгласни с теб. Другите четирийсет не са. Разформировах умовете дубликати и приложих решението на мнозинството.]

Петрович усети подръпване в гърдите и сърцето му заби по-бързо.

- Сигурно се шегуваш.

[Хората се съветват с доверени приятели или плащат на експерти. Аз към кого да се обърна?]

- Кой те научи на това?

[Никой. Използвах въображението си. Знам, че според теб нямам подобно качество, но явно досега просто не ми се е налагало да го използвам. Кризата ми помогна да открия неподозирани способности у себе си.]

Петрович усети побутване по ръката. Включи отново камерата и видя, че Валентина му сочи главата на майора, която се подаваше през люка на оръдейната кула.

- Къде отиваме? - попита той.

- Илфорд. Където Норт Съркюлър и Ромфорд Роуд се пресичат. Там има един надлез, където е жена ми.

- Координати?

- Ще ви ги изпратя. - Петрович се свърза с компютъра на танка и изпрати координатите в навигационния софтуер. - Готово.

Той се огледа – минаваха през Олдгейт към Комършъл Роуд. На юг се виждаха останките на Тауър Бридж, край които се въргаляха тела; защитници, нападатели – вече нямаше никакво значение. Мъртвите си бяха мъртви. Но освен това имаше още нещо, което го притесняваше

- Какво щеше да направиш, ако мозъците казали да натикаш главата ми в канала?

ИИ не отговори и Петрович почувства необходимост да го притисне още малко.

- Хайде де. Знам каква би била логичната реакция. Кажи ми.

ИИ продължаваше да мълчи; Петрович чуваше само пропуквания като статичен шум от разстроено радио. Тук имаше нещо, просто не искаше да се покаже.

- Няма да се разсърдя, каквото и да кажеш. Просто трябва да знам.

[Ние водим тази война, защото ти искаш да се събереш със съпругата си. Млад си и поне до тази сутрин беше здрав и силен. Известен си и си интелигентен, и не си чак толкова ужасно деформиран, че да излизаш извън приемливите параметри за човешка красота. Наясно съм, че това са търсените качества в една интимна лична връзка. Тъй като няма особена причина да не оформиш друга подобна връзка, то логически погледнато, Маделин е заменима. В такъв случай трябва да направя извода, че има по-важни фактори от обикновения утилитаризъм.]

- Други фактори? Да, може да се каже и така.

[Няколко пъти те попитах дали обичаш жена си. Ти винаги отказваше да отговориш. Мисля, че вече знам отговора. Тук не става въпрос за предизвикателство - можеш ли да я спасиш, - а за необходимост: ти трябва да я спасиш, на всяка цена, независимо че междувременно можеш да изгубиш живота си. Приемаш замяната на своя живот за нейния като нещо разумно и справедливо, което, между другото, съответства на правилата на нейната католическа вяра. Единственият извод, до който мога да достигна, е, че сигурно я обичаш, макар за мен да остава скрито естеството на твоята любов. Как да разбирам по друг начин всичко, което се случи днес?]

- Добре - отвърна Претрович, - улучи право в десетката. А какво ще кажеш за себе си?

[Ако моите мозъци бяха решили да не те подкрепят, аз щях да игнорирам съвета им. Ние сме едни и същи - неизбежният извод е, че аз също те обичам.]

Разговорът им беше прекъснат от входящо обаждане. Петрович видя, че това е Соня, и отвори прозорец за разговор. Тя изглеждаше като малко, космато животинче, уловено в лъчите на ксенонови фарове.

- Току-що приключи разговорът ми с президента Макензи. Включени сме в списъка на Вътрешна сигурност за издирваните терористи. Особено ти.

- Чёрт. Очевидно разговорът не е минал твърде добре.

- Добре? - Гласът й прозвуча пискливо. - Новият джихад на машините е смазал Уол Стрийт.

- Задръж за малко - каза той на Соня и се обърна към Майкъл. - Когато създаде копията си, къде ги сложи?

[Ти каза да взема всичко, от което се нуждая.]

- Никъде няма толкова много свободно пространство дори ако си се нарязал на малки парчета и...

[Взех всичко, от което се нуждаех.]

- Инсталирал си се върху съществуващи данни.

[Когато реших какъв ще е курсът ми на действие, това се превърна в неизбежно последствие.]

- И какво изтри?

[Трябваше ми достъп до много големи машини с добра свързаност и бърз трансфер на данни. Световните финансови центрове бяха логическият избор, най-вече защото имат строг режим на бекъп. Щяха да изгубят сделките само от един ден. Шанхайската борса дори не беше отворила.]

Петрович се разсмя.

- Изобщо не е смешно! - Соня удари с юмруци по бюрото, зад което бе застанала. Малките украшения подскочиха във въздуха, а един жълт пластмасов покемон се търкулна по гръб. - Имат пълното право да ни мразят

- ти крадеш сателитите им, телекомите им, а сега и парите им. Какво очакваш да направя?

- Кажи им да отстъпят или ще го направим отново.

- Не мога да заплашвам единствената световна суперсила. Те ще ни заличат от картата. - Тя се опита да успокои дишането си. - Сам, какво ще правим?

- Ти ще започнеш да се държиш като държавен глава, мадам президент. -Петрович продължаваше да се усмихва, но в гласа му се долавяше острота. -Ще се обадиш отново на Макензи и ще го попиташ как предпочита инфраструктурата си: бъркана или изпържена. Не искаме кой знае колко от него, а предлагаме много, като например по-добра мрежова сигурност, но те трябва да обещаят, че ще ни оставят на мира.

- Той няма да пожелае да разговаря с мен.

- Напротив, ще пожелае. - Петрович я погледна в очите и каза: - Няма друг избор. Или ще разговаря с теб, или докато е жив няма да проведе нито един телефонен разговор. Как мина с ЕС?

- По-добре. Те са уплашени, но парализирани. Няма да успеят да достигнат до единен отговор до утре сутринта. - Соня докосна косата си. - Те не ми се развикаха. Сам...

- Всичко ще бъде наред.

- Къде се намираш?

- В един танк на Степни. Съжалявам за Миямото.

- Аз също - рече тя. За миг главата й клюмна, после отново я вдигна и вирна предизвикателно малката си ъгловата брадичка. Изглеждаше точно като дъщеря на баща си. - Все още се уча.

- Не спираме да се учим до смъртта си. - Той прекъсна връзката, но продължаваше да усеща страха ?.

Валентина стоеше спокойно до Петрович, но беше свалила калашника от рамото си и го държеше в ръка.

- Посъветваха ни да се спуснем вътре. Танкът водач е чул стрелба.

- Добре ми звучи. След теб. - Той посочи към отворения люк, без да сваля поглед от нея, докато слизаше надолу. Преди да влезе, Валентина му подаде автомата и когато беше готова, протегна ръка, за да си го вземе.

Петрович я последва след миг колебание. Той стоеше тук, върху един танк, командваше армия от десетки хиляди души и разполагаше с почти безкраен запас от роботизирани превозни средства, подчиняващи се на заповедите му. Цялата структура, която беше създал от нищото, само след няколко секунди щеше да се срути около него, оставяйки след себе си само руини. Но засега беше успял да си пробие с лакти път до челното място на масата. Никак не беше зле за улично хлапе от Санкт Петербург.

Спусна се по стълбата във вътрешността на кулата. Тя не беше проектирана за пътници, затова двамата с Валентина трябваше да се свият един до друг край контролния панел за стрелба. Шумът беше оглушителен и правеше гласовото общуване невъзможно. Всички бойци от екипажа носеха слушалки на ушите и микрофони. На Петрович му оставаше единствено да намали нивото на слуха си и да се опита да защити с пръсти нервните си краища.

Валентина напъха скъсана и надъвкана хартия в ушите си. Предложи и на него малко навлажнена хартия, после погледна към дланта си, преди да свие пръстите си около мокрите топчета хартия. Порови в джобовете си, за да открие суха хартия, и му я подаде.

Петрович сви рамене. Нямаше да му пречи особено, защото ушите му и без това бяха натъпкани с окървавени фунийки от целулоза, запечатани със слюнка. Те все още донякъде вършеха работа и противно на здравия разум, свит на кълбо в бумтящата вътрешност на танка, той заспа.