Теории за полета

25.

Те крачеха един след друг в тунела - редица от синкавобели светлини, които се полюшваха и се губеха в мрака. Люси обикаляше колоната, подканяше възрастните мъже и увещаваше възрастните жени да не спират да вървят.

А Петрович знаеше, че тя е предопределена за по-велики дела. Той отстъпи встрани, улавяйки проблясващата й усмивка, когато момичето повдигна фенера, за да освети едновременно себе си и него.

- Ще изчакаме.

- Налага се - отвърна Петрович.

Той се върна при изоставения влак. Качването в него изцеди всичките му останали сили. Лежеше по корем на пода, безпомощен и задъхан, когато една самотна светлинка се спусна над лицето му.

- Намерил си автобус - рече лекарят.

- Спечелих си го. Бих се за него и го спечелих. - Петрович погледна нагоре и видя обувките на лекаря. - Ти също си можел да го направиш и е нямало да бъде толкова трудно, защото тогава все още е нямало Външни.

- И после какво? Къде щях да ги отведа? И защо не се изправяш?

- Защото в гърба ми са се набили шрапнели и кървя силно от поне дузина места.

Светлината се помести и се чу остро поемане на дъх.

- Какво? Лекар ли ми трябва? Мислех си, че съм намерил.

Мъжът се намръщи.

Работих в Бърза помощ в продължение на шест месеца, преди пет години.

- Нямам никакво желание да заплашвам единствения човек, който е способен да ми помогне. Но имам пистолет в джоба си и съм силно изкушен да го използвам срещу теб.

- Тук не съм в състояние да направя нищо за теб. Трябва да бъдеш откаран в болница. Да ти се направи скенер, преливане на кръв, нова кожа. Аз не разполагам дори със стерилизирана вода, за да мога да видя с какво си имам работа.

- А с какво разполагаш?

- С една чанта багаж, който събрах в последната минута. - Петрович я виждаше на пътеката, приготвена за тръгване.

- Значи ще свърши работа. Нямаме време за глезотии.

- Ако сбъркам нещо, може да те убия.

- Тогава - отвърна Петрович - по-добре започвай да се молиш на бога, в който вярваш, да направиш всичко както трябва. Или поне дотолкова, че да преживея още няколко часа.

Лекарят го погледна скептично и отиде до чантата. Извади от нея хирургически ръкавици.

- Ще трябва да разрежа остатъците от дрехите ти.

- Да. Досетих се. - Петрович започна да съблича дългия си кожен шинел. -Но с това нещо имам сантиментална връзка.

Той почувства разкъсване - но не на сантименталната връзка. На реална плът. Завлече шинела встрани и лекарят го подритна по-надалеч.

- Имаш ли си име? - Ножиците започнаха да щракат.

- Петрович.

- Точно така. Човекът с антигравитацията. - Щрак, щрак, крак.

Петрович изпъшка, когато окървавените тъкани се отлепиха от гърба му.

- Не е... няма значение.

Лекарят се умълча, докато оглеждаше пораженията.

- Нямам резервен чифт панталони.

- Показването на моята елда пред света е най-малкият ми проблем.

Лекарят коленичи до него и разряза колана на панталоните.

- Продължавам да настоявам, че трябва да отидеш в болница. Имаш множество прободни рани и само в някои от тях се виждат парчета. Чуждите тела, които няма да мога да извадя, ще продължат да нанасят вреди, докато са в тялото ти. Ако засегнат някоя вена или артерия, кръвта ти ще изтече за по-малко от минута. В зависимост от дълбочината, в която са се забили, възможно е вече да имаш вътрешен кръвоизлив. Виждам изгаряния и охлузвания, от които също губиш телесна течност.

- Сега е мой ред - рече Петрович. - Как ти е името?

- Стефанополис. Алекс Стефанополис.

- Добре, доктор Стефанополис, няма да искам от теб да спреш и да ме изслушаш - можеш да продължиш работата си и едновременно с това да ме слушаш. - Той се размърда неловко. - Виждаш ли онази дупка в основата на черепа ми? Тя се свързва с експерименталния киберуеър, който преди шест месеца използвах, за да победя Новия джихад на машините. Днес го използвам, за да накарам модифицирана версия на Джихада да помогне при защитата на Метрозоната от Външните. Както може би си забелязал, в момента там не е пъхнато нищо. Причината за това е, че сателитната връзка с Джихада не работи под земята. Стопли ли вече, докторе?

Лекарят работеше с ножиците върху задната част на единия крак.

- Ако ти повярвам, сега ще ми кажеш, че Новият джихад на машините пак се е измъкнал на свобода и ти си единственият човек, който може да го контролира.

- Не. Нещата са много по-сложни. Аз съм единственият човек, на когото той има доверие. Би последвал само мен. Оставен на самотек, Джихадът ще се издъни. Тук нямаме възможност за втори шанс. Или ще спечелим днес, или ще изгубим завинаги. - Петрович изпъшка, когато засъхналата кръв, която прилепяше панталона към кожата му, отпусна захвата си. Той постепенно разтвори свитите си юмруци. - Колкото повече време прекарам под ножа ти, толкова повече ще се влошава ситуацията. Така че действай по-бързо. Не ми пука за мръсотията, парчетата, моите или чуждите тела. Закърпи ме, колкото да успея да се върна там. След това си свободен.

Известно време лекарят работеше безмълвно, разкривайки пълната картина на нараняванията на Пет-рович.

- Аз... не мога... - Той млъкна, след което продължи: - В това няма никакъв смисъл. Наистина, ако не ми казваше истината, защо ще правиш всичко това? Но все пак не мога просто така да повярвам на думите ти.

- Готов ли си да поемеш риска, че съм пълен с говна?

- Не. - Лекарят отново порови из чантата си и извади една стерилна спринцовка и бутилка течност с жълтеникав цвят. - Някакви проблеми със сърцето?

- То се намира в буркан нейде в някоя лаборатория. Не ми е създавало проблеми, откакто хирургът го изтръгна, все още туптящо, от гърдите ми.

- Какъв модел имаш?

- Американски. Прототип. Не си го чувал.

- Питам, за да знам дали ще умреш, ако те натъпча с морфин? - Лекарят напълни част от спринцовката с течността. - Тегло?

Нямам представа.

Изобщо не ми улесняваш работата.

- Прецени на око и продължавай да действаш, човече. - Петрович изпъшка, когато иглата потъна в задника му. - Не разполагам с цял ден.

Той усещаше всичко: разширяването на раните и опип-ващите челюсти на пинсетите; издърпването на парчетата пластмаса, метал и стъкло, които изскачаха отвън, омазани с кръвта му; студения въздух в тунела, който проникваше в дълбоките, непознати места на тялото му. Но не му пукаше. Докато траеше въздействието на инжекцията, беше имунизиран срещу всякакви грижи.

- Кажи ми, че не си болен от хепатит или СПИН - рече лекарят. Ръцете му бяха окървавени до китките.

- Не. А ти?

- Не. Веднъж случайно се набодох на една игла. Изкара ми акъла. Трябваше да чакам шест седмици за повторен тест. Когато пък излезе отрицателен, едва не си скапах черния дроб с евтино уиски. - Пръстите му трепнаха и поредното парче пластмаса полетя към прозореца, където залепна за миг на стъклото, преди да се плъзне надолу. - Вече извадих почти всички видими парчета. Останалите... Не мисля, че ще успея да ги измъкна. Светлината, кръвта... просто е невъзможно.

- Имаш ли игла и конец?

- Трябва ти кожа.

- Да ти се намира?

Лекарят въздъхна.

- Няма да е красиво. Мога да ти гарантирам, че накрая ще заприличаш на Франкенщайн.

- Чудовището. Чудовището на Франкенщайн. Той е бил създателят му.

- И така, защо го правиш? Какво е толкова важно?

- Всичко. - Иглата проби и без това обсипаната му с белези кожа и конецът премина през нея. - Всичко. Точно в този момент цялата ни съвременна история рухва. Всичко от времето на първия парен двигател, първия телеграф, първото радио, първия аероплан, първата ракета, първия компютър. Пред нас се разкриват два пътя и ние трябва да направим избор. Можем да си останем там, където сме в момента, да западнем и да умрем. Или да прегърнем бъдещето като някой отдавна изгубен любим и да живеем вечно.

- Морфинът те кара да говориш така.

- Не, не е от него. Смяташ ли, че гъсеницата има представа какво я очаква? Дали сънува как лети? Дали сънува, че пие нектар? Виж, какавидата е просто някакво странно създание, просто торба, пълна с химикали. Ако я смачкаш, ще изтече някаква лепкава течност. Точно това правим ние в момента. Какавидстваме. А аз трябва да осигуря достатъчно време, за да можем да се излюпим. В пеперуда, малка пеперуда. Бабочка.

Лекарят завърза единия конец на възел и подхвана следващата част от бродерията, а Петрович почувства непреодолимо желание да говори.

- Понякога го виждам. Когато затворя очи. Виждам го така, сякаш вече е настъпило. Ние не сме богове, ние сме просто хора, но притежаваме такава визия и размах, които ни правят да изглеждаме нечовешки. Имаме технология, която напомня на магията от приказките. Можем да правим всичко, което ни хрумне. Защо останалите не могат да го видят толкова ясно като мен?

- Защото не халюцинираме?

- Не е нужно да съм тук. Не е нужно да участвам. Нещата ще се развият по инерция. Необходимо е само едно побутване в правилния момент и този момент тече сега. Но аз трябва да живея достатъчно дълго, за да дам този последен тласък, който да ги накара да поемат в правилната посока. След това вече нищо няма да има значение. Никой няма да може да ги спре. Съдбата. Бъдещето. Предавам ги на тях. Какавидата умира, пеперудата полита.

- Ще ми бъде по-лесно, ако млъкнеш.

- Прекарахме твърде дълго време тук. Попаднали в капана на нашите страхове, на нашето заслепение. Ние имаме криле. Можем да летим. Армагедон се случи преди повече от двайсет години, а ние продължаваме да седим затворени в нашите клетки и постепенно свикваме с тях, като жаба в затопляща се вода(Жаба в затопляща се вода - известен научен анекдот, основан на реално проведен през XIX век експеримент, който трябвало да докаже предположението, че ако жабата е пусната във вряла вода, тя ще изскочи от нея, но ако се намира в студена вода, която постепенно се нагрява, тя няма да усети опасността и в края на краищата ще умре. - Б. пр.) . Настъпи краят на тези дни. Вече нищо няма да е същото. Бавна смърт или предопределена слава. Това ни носи утрешният ден.

- Просто спри да говориш - изрече натъртено лекарят. - Разсейваш ме.

- Ти не разбираш. Не можеш да го разбереш. Не си видял онова, което видях аз. То е красиво. Заслужава си да се умре за него.

Бодовете станаха по-груби и по-гневни. Петрович се чувстваше като парче плат, което стискаха грубо и зашиваха грубо.

- На света - каза лекарят - има толкова малко неща, заради които да си заслужава да умреш. Останах само защото не успях да си тръгна. Щях просто да ги оставя там, да им кажа, че ще се върна, но когато тръгнах, вече беше късно. Ти, копеле, ти даваш обещания и ги спазваш. Дори докара шибания автобус. Единствената причина да съм все още тук, а не зад волана му на път за някъде, е, защото ме е страх. Страх ме е от Външните. Ако смятах, че ще ми помогне, досега да съм те изоставил, за да се спася. Разбра ли ме? И така би постъпил всеки един човек в Метрозоната. Така че майната ти на теб и на твоята лудост. Не ми пука за мечтите ти, нито дори за утрешния ден. - Той клъцна за последен път с ножиците. - Това е. Свърши ми конецът.

Петрович примигна срещу синята светлина и под-пъхна ръце под тялото си. Изправи се на колене и се подпря отстрани, а ушите му бучаха и пред очите му се стелеше сивкава мъгла.

- Малко помощ?

Лекарят му помогна да се изправи. Игли и бодежи, притъпена болка, усещането за раздвижено кръвообращение - всичко това сякаш се случваше на някой друг. Но онова, което лежеше на пода на вагона, определено бяха неговите собствени панталони.

Лекарят прибра всичко в чантата си, докато Петрович опитваше да съобрази коя посока е нагоре. Той се спря, за да вдигне съсипания си шинел, но колкото и бавни да бяха движенията му, светът се завърташе малко по-бързо. Той напъха ръцете си в ръкавите и наметна кожата върху раменете си.

- Не успява да покрие и задника ти, камо ли нещо друго.

Петрович се убеди, че пистолетът, както и ножът са все още на мястото си. Играчката и инфокапаците бяха у Люси.

- Има джобове. Друго не ми трябва.

Тръгна към вратата, олюлявайки се, и надникна над стъпалата към мрака. Трябваше да опита да се отърси от усещането, че се рее извън тялото си; трябваше да усеща какво се случва с плътта му, защото в нея се намираше мозъкът му.

Слезе на линията и се постара да тръгне в правилната посока. Лекарят скоро го настигна, понесъл фенер в свободната си ръка.

- Имаш ли план?

- Сигурно - отвърна Петрович, който се беше съсредоточил изцяло върху усилието да слага единия си крак пред другия. - Право в средата, много дим.

- Какво? Какво означава това?

- Предната линия на Външните се намира между нас и моите подразделения...

- Твоите подразделения?

- Моите подразделения - натърти Петрович. - Когато се доберем дотам, навсякъде ще се е развихрил близък бой в градски условия. Затова просто ще накарам автобусът да се движи право напред, докато не се озовем на безопасно място. Никой няма да ни обърне внимание, защото ще бъдат твърде заети да се пазят да не бъдат убити.

- Колко голяма е армията ти?

- Не знам. Или ще е достатъчно голяма, или твърде малка. Липсата на един човек може да се окаже решаваща и ние никога няма да разберем какво е можело да стане в другия случай. Ще съм доволен на сто хиляди. Още по-доволен ще съм, ако са двеста. Оръжията са проблем - изключено е да намерим толкова пушки и да обучим хората да боравят с тях навреме. - Той се спъна в разровения баласт. - Ще разполагаме с по-добра тактика, подобри комуникации и с разузнаване, каквото не е имала никоя армия във военната история. Те имат по-голяма численост, по-висок дух и повече опит. И въпреки това смятам, че можем да победим.

Люси ги чакаше до изхода на тунела, макар този път да стоеше по-навътре. Инфокапаците бяха кацнали на носа й и тя ги свали оттам.

- Готови сме - всички са в автобуса и Майкъл каза, че трябва да потеглим през следващите пет минути. - Тя погледна неуверено към него и към голите му крака. - Нямаше те цяла вечност.

- Да. Закърпваха ме.

- Къде са... - тя посочи с пръст. - Къде са ти панталоните?

- Когато приключихме, от тях не беше останало кой знае какво. - Петрович протегна ръка за играчката и тя послушно му я подаде. - Не трябва да гледаш.

Момичето се изчерви, но не отмести очи от него, докато той отново премяташе кабела на конектора през врата си и посягаше към тила. Опита се да включи жака веднъж, после втори път. Когато се накани да пробва за трети път, тя пристъпи към него, пъхна сребристото острие в дупката му и го завъртя с необходимия половин оборот, за да го заключи.

- Благодаря.

ИИ свали кевларения си шлем и го окачи на ръката си.

[Тя е права за петте минути. Натискът към незавладяната Вътрешна зона достига критичната си фаза. Водим бой по всички фронтове от Уестуей до Уайтчапъл.]

- Как се справя Соня? - Петрович тръгна по линията към дневната светлина, като междувременно проучваше картата. Виждаше къде са най-слабите им позиции, къде врагът им е най-силен. Гледката не беше успокояваща.

[Войниците на ЕОС се възползват от защитната ти стратегия. Там, където следват плана ти, Външните търпят големи загуби за сметка на минимални щети сред нашите сили. Там, където участват никкейджин, нашите отказват да се изтеглят, когато смятат, че печелят.]

- И след това ги отрязват, разбиват ги и тя губи всичките им оръжия. Чёрт. Къде е най-зле?

[Най-интензивните бойни действия се провеждат между Кингс Крос и Сити Роуд. Но пръв сигурно ще падне Тауър Бридж.]

- Изтегли хората ни. Все още е рано за генерално сражение, защото ще изгубим. Ще изчакаме Външните да навлязат в първата секция на моста и тогава ще го взривим. Изпрати заповедите ми.

[Ако постъпим така, ще трябва да измислиш начин да защитиш следващия мост нагоре по реката. Или по-следващия.]

- Всички могат да бъдат пожертвани, докато не стигнем до Ватерло. Всеки път, когато Външните стъпят на някой мост, той трябва да бъде взривяван.

[Това не е перспективно решение.]

- Те се опитват да стигнат до реката. Нека да им позволим. Ние държим терена на север и колкото повече напредват в търсене на път през Темза, толкова повече ни разкриват фланга си. Когато стигнат до Ватерло, ние ще им нанесем удар с всичките си сили. Едновременно от три страни.

[Ватерло. Колко уместно.]

- Знаеш какво да правиш. Аз ще се обадя на Валентина, за да я предупредя.

[Изгубихме Кейбъл Стрийт. Стигнаха до подстъпите към Тауър Бридж.]

Люси го хвана за ръката и го поведе нагоре по хълма към края на платформата.

- На глас ли говорех? - попита той. - Или просто така ми се е сторило?

- Откакто се включи, не си обелил нито дума.

- Добре. - Петрович зърна автобуса, чийто двигател боботеше, и смътните сенки на хората зад затъмнените стъкла. Побутна лекаря напред, след което накара и Люси да се качи.

Той се качи последен и застана пред седалките, оглеждайки пътниците. Може би те очакваха от него да седне на шофьорската седалка, но Петрович бързо попари надеждите им.

Вратите се затвориха и автобусът зави към пътя.

Хората се разшумяха и се вкопчиха в облегалките на местата си. Лекарят го погледна как се олюлява между предните две седалки и стомахът му се сви, когато за пръв път осъзна, че Новият джихад на машините наистина се надига отново.

- Дами и господа - обяви Петрович. - Моля, затегнете коланите.