Теории за полета

5.

Петрович извървя пеша дългото разстояние от Клапам през разрушеното Батърси до Темза. Подгиз-налите тухли се бяха срутили на купчини и плас-тове върху улиците, излагайки на показ скритите зад тях стаи. Вонящата на сяра кал се беше струпала на купчини от двете страни на пътя и бавно се сплескваше под собствената си пихтиеста тежест.

И други хора вървяха по улицата, но нищожният им брой бе притеснителен. Машините и наводнението бяха изтръгнали сърцето на града. А сега Външните постепенно отрязваха и крайниците му. Любимата на Петрович Метрозона - той правеше за нея всичко, каквото му беше по силите, но то нямаше да е достатъчно. Беше я спасил от Джихада само за да я види как умира бавно и мъчително, гниеща отвътре и изяждана отвън.

Улиците, които някога бяха изпълнени с живот, бяха същите като сградите, издигащи се край тях - празни. Колко тъжно.

Северният край на моста беше охраняван от войници на ИВМ. След като се прибра от Уонг, Петрович не пропусна да прибере ческата обратно в пликчето ?. Сега нямаше какво друго да декларира, освен собствения си гений.

Преминаването обаче отне доста време. Градовете, в които имаше контролно-пропусквателни пунктове, райони с вечерен час и ежедневни престрелки и взривове - те западаха, и Метрозоната вече беше превила врат.

Някъде отпред на опашката войниците хванаха хлапе, което беше пъхнало нож в чорапа си. Набутаха го в някакъв микробус и затвориха вратата зад гърба му.

Микробусът остана на мястото си. Разклати се, отвътре се чу тропане. Огледалните му прозорци безизразно отразяваха светлината. Докато на Петрович му дойде редът да мине под екрана на скенера, той не видя задната врата на микробуса да се отваря отново. След това го забеляза да свива по улицата към Грийн Парк.

Останали веднъж без родина, никкейджин вече нямаше къде да отидат. Соня, която проявяваше някои от уменията на баща си, им плащаше за неща, за които никой друг не би се прежалил. Те почистваха приземните етажи от трупове и плъхове. Изпомпваха водата от мазетата и изгребваха с лопати слоевете тиня и мръсотия. Миеха каменните плочи на тротоарите с маркучи. Постепенно се придвижваха към покрайнините на града, като почистваха навсякъде, откъдето минаваха.

Петрович мина покрай една група работници, облечени в сини гащеризони. Те остъргаха нечистотията от асфалта с помощта на булдозер, после грабнаха лопатите и нахвърляха събралите се купчини мръсотия в каросерията на чакащия камион. Носеха качулките си спуснати ниско, лицата им бяха скрити зад бели хирургически маски; виждаха се единствено очите им, а те не издаваха нищо.

Между стълбовете на уличните лампи в района, който бяха почистили предишните дни, бяха опънати ленти, а на сградите бяха поставени маркери, показващи състоянието им. Част от текста беше изписан с канджи, а под него се виждаха ситно изписаните букви и цифри от неразбираемия шифър на ИВМ.

Йероглифите привлякоха погледа му. В един период от миналото можеше да ги чете така, сякаш бяха на родния му език. Нямаше значение, че това беше просто номер, хитрина от виртуалната реалност, нещо, с което се бе сдобил чрез жичка в мозъка. Имаше чувството, че ако се загледа малко по-внимателно в тях, ще успее да разбере смисъла, който се криеше зад символите.

Тази къща е необитаема от втория етаж надолу. Влизането в нея крие опасност от биологична зараза. От приземния етаж са били извлечени пет тела.

Петрович примигна и всичко изчезна. Той вдигна глава и пред погледа му се появи Ошикора Тауър, която се издигаше сред срутените небостъргачи и широките напукани бетонени улици. Пред входа й стояха две фигури, които имаха необичайно крехък, почти елфически вид.

Едната беше на мъж, млад, слаб, остър и гъвкав също като меча, който носеше на гърба си. В ръката си държеше автомат, чийто сгъваем приклад вече бе притиснат към рамото му. Носеше бронежилетка, но тя като че ли не затрудняваше движенията му по никакъв начин. Държеше се като самурай, какъвто винаги бе мечтал да бъде - и сега беше безумно верен на човека, който бе сбъднал мечтата му. И изобщо не се страхуваше.

Другата - Петрович си я спомняше като ужасена, замаяна от дима заложница и като свирепа, размахваща катана отмъстителка. Сега беше интелигентна бизнесдама, облечена с тъмносива права пола и с ушито по поръчка сако. Трудно му беше да я възприеме такава, но може би просто не се чувстваше комфортно край костюмари.

Мъжът, Миямото, стоеше плътно до работодателката си и не изпускаше от поглед крачещата по широкия площад фигура. Когато Петрович се приближи, той отстъпи леко назад - не защото искаше или защото се доверяваше на другия мъж; просто това се очакваше да направи.

- Здрасти - каза Петрович и от устата му излезе облак пара.

Соня Ошикора се усмихна.

- Радвам се да те видя.

Петрович побутна очилата си нагоре.

- Да. И аз теб.

- Доста време мина. Ти все само работиш и работиш. Може би...

- А може би не. Знаеш защо.

- Щастлив ли си, Сам? - попита тя. Беше си сложила червило. Преди не носеше.

- Щях да съм щастлив, ако градът не беше такъв пиздец. Губим го - шест месеца, година, две. Не мисля, че времето има значение. Вие можете да изхвърлите тонове говна, но въпреки това е...

- Неизбежно? Знам. - Тя се приближи до него и Петрович положи всички усилия да не отстъпи назад. - Винаги можеш да си тръгнеш. Много хора го направиха.

- Ти остана.

- Но ти не си тук заради мен, нали?

- Не - отвърна той. - Светът доста се обърка и аз вече не знам къде ми е мястото. Чу ли за вчера?

- Разбира се. - Тя прокара пръсти през бретона си и косата й се разпиля по гърба й като дъждовни капки. - Коя е блондинката?

За миг Петрович се зачуди за какво говори.

- О, тя ли. Макнийл. Тя е, ъъъ... една от моите студентки.

- Има ли си първо име?

- Да. Казва се... - Той погледна замислено нагоре. - Файона. Точно така.

- И какво мисли Маделин за това?

- Нищо не каза. Едва сега осъзнавам, че изобщо не изглежда възхитително, а съм го гледал десетки пъти. - Той сви рамене. - Просто се потопих в мига. Прегръщам и Хуго почти толкова силно.

- Внимавай, Сам. - Соня го погледна косо. - Ти може и да не разпознаваш увлечението, но аз да.

Петрович я погледна обидено.

- Наистина ли?

Тя кимна.

Той потърка брадичката си. Бодеше. Тогава си спомни за какво е дошъл.

- Хари Чейн.

- Да. Той. Какво иска? - Антипатията ясно си пролича в тона ?.

- Очевидно ЦРУ са пристигнали в града, и то не за да зададат любезно няколко въпроса. Сестрата на Соренсън също е тук и според Чейн двете неща са свързани. - Петрович пъхна ръце в джобовете си. - Предложих му да им разкажем всичко, вместо да се опитаме да го прик-рием. Информацията трябва да се споделя и всякакви такива.

- А баща ми? - попита Соня. - Нали се сещаш...

- Точно затова реших, че засега е по-добре да си мълчим. - Петрович вдигна лице към небето. - Но няма как да го пазим вечно в тайна. Ще трябва да мислим в перспектива. Какви искаме да бъдем след пет години?

Десет години? Ако ще живеем ден за ден без ясна представа за бъдещето, това ще ни убие. Не става въпрос просто за оцеляване, нуждаем се от нещо повече.

- Сам...

- Години наред се криех. Това ми донесе само нови неща за криене. - Той отпусна глава. - Изморих се, Соня. Световната преса ме очаква, и то само защото успях да накарам една топка с размерите на грейпфрут да полети. Дори не ме затрудни. Онова, което направихме в Дългата нощ - то вече си беше трудно и не можем да кажем на никого за него.

- Прав си - отвърна тя. - Ако искаш да избягаш, разполагам с пари и контакти; винаги можем да избягаме заедно.

Макар да се усмихваше, докато го казваше, Петрович знаеше, че говори сериозно. Думите й проникнаха много по-дълбоко, отколкото би могъл да стигне мечът на Миямото. Сърцето му затуптя бързо и по кожата му изби пот. Тогава в главата му се зароди една колеблива, но възбуждаща мисъл.

- Знаеш ли какво? - рече той. - Това изобщо не е лоша идея.

Тя ахна и притисна нежната си ръка с идеален маникюр към колосаната си бяла блуза.

- Мислех си, че подобни неща стават само във фил-мите - продължи той. -Не, наистина. Бихме могли да избягаме всичките. Но това изисква сериозна подготовка.

Тя си пое дъх.

- Какво имаш предвид?

- Ще ти кажа, когато намеря някои отговори. Междувременно, какво ще правим с Шарлът Соренсън?

- И с ЦРУ - додаде Соня.

- Нямам доверие на тази задница. Но сестрата на Соренсън ще дойде тук, а тя не ми изглежда като жена, която би търпяла глупостите на когото и да било.

- Аз ще се оправя с нея. - Соня се бе възстановила от моментния си шок. -Не е нужно дори да узнава за твоето съществуване.

- Няма как да знаеш какво и е казал Соренсън.

- Значи, аз ще се оправя с нея - повтори тя.

- Не по този начин. - Петрович най-накрая схвана подтекста на думите й и поклати глава. - Ако иска да ме види, недей да й пречиш. Това само ще засили подозренията ?. И като стана въпрос за това, аз имах много доб-ри причини да убия брат ?. И ако трябва да й ги обясня, ще го направя.

А аз ще защитя баща си, Сам. Дори от теб.

- Да. Знам. - Той се почеса по врата, докосвайки студената метална халка, която се подаваше леко над кожата му. - Виж какво, по-добре да вървя. Трябва да намеря някоя задна врата, откъдето да се вмъкна.

- Трябва да се радваш, Сам. Ти доказа, че уравненията ти са правилни. -Тя леко докосна ръката му. Петрович отстъпи назад и се залюля на едната си пета, готов да се обърне. - Ела някой път да видиш парка.

- Не съм сигурен за това. Веднъж вече изкачвах ония стъпала - не съм сигурен дали искам да го направя втори път. - Той загриза палеца си. - Сега вече използвам асансьори. От време на време. Но не и вашия.

Петрович се обърна и махна с ръка към неподвижната като статуя фигура на Миямото. Пешовете на шинела се усукаха около тялото му и той се отправи към Хайд Парк.

Когато стигна до лабораторията, настроението му съвсем се беше скапало. Петрович хвърли шинела си върху проядената от киселини пейка и ритна един стол.

- Всё говно, кроме мочи.

Тогава осъзна, че за пръв път от два часа е съвсем сам, обграден от тишина, която караше ушите му да кънтят. Седна до едно бюро - като че ли беше това на Домингес - и си свали очилата.

До дигиталната фоторамка, която показваше испански пейзажи, беше оставена наполовина празна чаша кафе. Което означаваше, че е наполовина пълна; той я сграбчи с благодарност и изпи жадно хладката течност на големи глътки. Не беше и ял, затова започна да преравя чекмеджетата на бюрото си -същите онези, в които държеше запасите си от храна.

Нищо. На всичкото отгоре, след нелепата пресконференция, състояла се във фоайето, не се осмеляваше да слезе и в стола. Полицаите от охраната бяха напълно безполезни, предпочитаха да снимат с фотоапаратите си, вместо да се опитат да опазят реда. Но дори когато се съг-ласи да отговори на някои въпроси и седна върху плота на рецепцията, за да се издигне над тълпата, никой нямаше достатъчно акъл, за да му зададе въпрос, свързан със самия експеримент. Никой не се опита да разбере какви физически принципи стоят зад въпросното явление или да го разпита за насоката на бъдещите му изследвания.

А най-много го ядосаха непрекъснатите подвиквания:

- Как се чувствате?

Те търсеха сензация, а не просвещение.

Петрович ги отпрати с едно ядосано изръмжаване и си проправи път с лакти през тълпата към някое по-спокойно място. От трън, та на глог.

Цялата университетска йерархия, повлякла със себе си адвокатите по патентите, се опита да го омотае с толкова сложни словоизлияния, че той едвам успя да се измъкне. Накрая не подписа нищо; не потвърди никакъв понататъшен курс на действие, не подпечата с палец нито един документ, чието изчитане щеше да продължи до края на жизнения цикъл на вселената.

- Не може да има авторско право над физиката - разнесе се нечий глас.

Петрович вдигна поглед, но видя само някакво размазано петно. Потърси опипом очилата си и внимателно закачи телените рамки зад ушите си.

Макнийл; тя също не си беше направила труда да се преоблича за пред пресата. Същите стари дънки и стар пуловер, никакъв грим или бижута.

- Моля?

- Онова, което казахте: не може да има авторско право над физиката. - Тя седна на ръба на бюрото на Домингес. - Съгласна съм с вас.

- Да, какво да ти кажа. Никой не се интересува какво мислим ние. Вече не.

- Той се почеса в ъгълчето на едното око. - Снощи сънувах, че съм в някакъв парк - някъде на топло, не тук, - и мястото бе пълно с деца. Малки деца, бебета, току-що проходили, тийнейджъри. Нямаше нито един възрастен като нас. Те всичките имаха сфери и си играеха с тях. Търкаляха ги по земята, тупаха ги и те отскачаха от земята и се въртяха, хвърляха ги надалеч и тичаха след тях. Някои от по-големите си бяха измислили някаква игра, подобна на футбола, и използваха дърветата за странични греди, а други бяха заболи сферите в дървени табла или дъски и сърфираха във въздуха. Всички изглеждаха така, сякаш адски се забавляват - и никой не им казваше да върнат сферите, защото са нарушили авторското право.

Тя протегна ръка и взе чашата му - всъщност чашата на Домингес.

- Искате ли да ви направя ново?

- Да, разбира се.

Макнийл започна да приготвя кафето с гръб към него.

- Какво ще правите?

- Сега ли? Не знам.

Домингес влезе в стаята, бутвайки вратата с рамо. Видя Макнийл и се накани да каже нещо, но тогава забеляза Петрович и се отказа.

Петрович нямаше никакво намерение да помръдва от мястото си. Той си седеше на стола, барабанеше с нокти по бюрото, а Домингес остави чантата си върху пейката.

- Пренесохме уреда за баланс на масата долу, както помолихте - рече той. Петрович се огледа. Най-накрая забеляза, че машината я няма.

- Да. Добре сте направили. - Той изпъна гръб и пръстите му се успокоиха.

- Вижте какво, искам и двамата да седнете за малко. Мисля, че знам каква ще е следващата ми стъпка.

Двамата си придърпаха по един стол и го погледнаха с очакване. Петрович се зачуди как ли ще реагират на думите му.

- Имаме нужда да се откъснем от това. И без това в следващите няколко дни, докато нещата не се поуспокоят, няма какво да правим тук. Така че ще се захванем с нещо различно. С един gedankenversuch.

С какво? - попита Домингес.

- Мисловен експеримент - промърмори Макнийл и се обърна към Петрович: -

Върху какво?

- Обществото. Искам да ми проектирате едно човешко общество. Не утопия, а такова, което познава недостатъците си и съдържа механизми за отстраняването им. Което е по-добро от нашето в момента. Богато на информация. Преодоляло оскъдицата. В което познанието е валута. Такива неща. - Петрович погледна към смаяните им лица. - Можете ли да се справите?

Домингес смръщи гъстите си вежди.

- Предполагам. Мога ли да попитам защо? Това част от обучението ни ли е? Петрович се облегна назад и сплете пръсти зад тила си.

- Да. Не мисля, че е редно да се специализирате само в една тясна сфера. Трябва да сте способни да прилагате по-широко способностите си за решаване на всякакви проблеми. Да видим как ще се справите с този.

- Казахте няколко дни. - Макнийл се наведе напред. Думите му породиха интерес и събудиха ентусиазма й, и обикновено бледите й бузи сега бяха леко порозовели. - С колко време разполагаме?

- Кой ден сме днес?

- Вторник - отвърна тя.

- Значи до петък. Искам го на бюрото си в петък. - Той се изправи и бутна стола назад със сгъвката на коленете си. - Не закъснявайте.