Теории за полета

17.

Достъпът до железопътната линия беше улеснен от ивицата потрошена зидария, стомана и стъкло, простираща се на североизток и югозапад -линията Чуо, която водеше до Шинджуку, в сърцето на Новия джихад на машините. Носещите греди, които свързваха платформите на Падингтън, бяха натрошени и покривът се беше срутил, оставяйки подир себе си хаотично разхвърляни монолитни парчета, стърчащи като зъби.

Петрович си проправи път през отломките, опитвайки се да не забавя ход. Миямото продължаваше да го следва, като на моменти го настигаше, после отново изоставаше. Но отпред винаги беше облеченият с торбести дънки аватар, който не се смущаваше от разните неудобни препятствия като движещите се повърхности, големите разстояния и смазващата умора.

Той се спря на ръба на лъскавите релси, които се простираха недокоснати в едната посока, изкривени и обгорели в другата, и се обърна назад. Очевидно се забавляваше за сметка на своите спътници, страдащи от ограниченията на телата си.

Преди Петрович да успее да го настигне, той отново се втурна напред, подскачайки по релсите. Макар да изпитваше задоволство от очевидната наслада на ИИ от нещо толкова обикновено като преследването на движеща се точка в реалното пространство, Петрович не можеше да пренебрегне проблема с непоносимото му самодоволство.

- Петрович-сан? - Челото на Миямото лъщеше от потта, а в дишането му се долавяше леко хриптене, което липсваше досега.

- Да?

- Това не е правилният път.

- Аха. Но по него ще стигнем по-бързо.

- Как?

- По страничните коловози при Оук Комън. Пресича ги друга линия. Която стига до Уилсдън Джункшън. Оттам следваме маршрута до Стратфорд, който се намира на една пръдня разстояние от Уест Хам. - Мазният баласт скърцаше под ботушите на Петрович. Вдясно от него се виждаше високата секция на магистрала А40, задръстена от превозни средства и пешеходци. Той се придвижваше много по-бързо от тях и можеше да усети завистливите им погледи в далечината.

- По-далеч е.

Петрович притисна длан към сърцето си, където няколко шева и парче обработена кожа придържаха краищата на раната от ножа. Турбината мъркаше тихо и изтласкваше из цялото му тяло наситената с кислород кръв така, както старото му сърце никога не бе могло да се справи.

- Да. Ако се наложи, ще те зарежа - рече той. И просто за да му докаже, че може да го направи, той леко ускори крачка, очаквайки от Миямото или да отговори, или да се откаже.

Японецът отново го настигна.

- Не мога да го позволя. Госпожица Соня ще остане много недоволна от мен. А одобрението на госпожица Соня беше главната му грижа.

Двамата минаха през една станция и продължиха в сенките на надлеза към следващата.

[Има хора на линията. Изглежда, са пияни и въоръжени с примитивни оръжия. Бият се помежду си.]

Струйка солена пот погъделичка бузата на Петрович и той я избърса със замах. Следващата станция се намираше точно от другата страна на двата моста, които минаваха в дъга над линията. Оцветени в червено фигури се движеха в бавен, сложен танц между масивните бетонени колони.

- Имаме компания - рече Петрович. Той бръкна в джоба си и извади пистолета на Миямото - който вече беше негов. - Шестима са. Ако не им обърнем внимание, може би и те ще ни игнорират.

Този път аватарът ги изчака - не че имаше нужда да го прави. Присъствието му не подсказваше по никакъв начин накъде е насочено вниманието му. Можеше да е навсякъде, макар и не съвсем.

Той се бе облегнал със скръстени ръце на стената на изписания с графити тунел, показвайки ясно, че наблюдава внимателно и иска да се учи.

Двамата се приближиха до мъжете и ситуацията се разреши от само себе си: тя не представляваше точно пиянска свада. Не съвсем.

Определено имаше алкохол, който добавяше неоправдано перчене към коктейла от страх и самота. Никой от участниците не можеше да бъде определен като възрастен, но едно от хлапетата със сигурност беше доста по-малко - то беше облечено по различен начин, държеше се по различен начин и съдейки по извиканите от него предупреждения, говореше различно.

Петима от групичката бяха подивели младежи, облечени в стрийт фешън стил, стиснали остри ножове, отмъкнати от кухните и кутиите с инструменти; другият беше облечен с кърпени дрехи втора ръка, боядисани в червеникавожълт цвят. Косата му беше изсветляла от слънцето, кожата му бе помургавяла от вятъра и дъждовете. Ножът му имаше дълго и тънко смъртоносно острие, а обувките му бяха меки, безформени.

- Той е... - каза Миямото.

- Знам - отвърна Петрович. Тичането му постепенно премина в ход и той вдигна пистолета. - Ей, вие. Махайте се, на хуй, оттук, ако искате всичко да ви е наред.

Хлапетата от Метрозоната, които отдавна се бяха отучили да се подчиняват на заповеди, камо ли на добродушни съвети, го зяпнаха.

- Опитваш се да ни развалиш забавлението? - рече единият от тях.

- Хубаво. Залагам стотачка на Външния. - Петрович кимна на тийнейджъра със сивкаво-кафява коса. - Но гледайте да умрете по-бързо, че нямаме време.

- Той няма да ни убие, смотаняко. Дори няма да ни докосне. - Най-смелото хлапе тръгна към Петрович, поклащайки малкото си готварско сатърче.

Петрович го простреля в крака и хлапето запищя като момиче. То накуцваше и пищеше, ругаеше и плачеше - на Петрович чак му дожаля за него. Никак не е лесно да предизвикаш, да блъфираш и очакванията ти да не се сбъднат.

Всички се разбягаха още преди ехото от изстрела да заглъхне. Баластът скърцаше под краката им, а хлапето с пробития марков анцуг, по който се стичаше кръв, се опитваше трескаво да не изостава от другите, които го бяха зарязали.

- Бягайте - извика Петрович, - ти и другарчетата ти. Ако побързате, може и да успеете да прекосите Темза навреме.

Аватарът излезе от тунела и изръкопляска няколко пъти на Петрович.

[Уменията ти да обръщаш всяка ситуация в своя полза не спират да ме изумяват.]

- Радвам се да помогна - промърмори Петрович. После огледа Външното дете от главата до петите и хвана свободно пистолета в ръка. - Прибери ловджийския нож и можем да търгуваме.

Момчето имаше слабо лице с остри черти. Погледът му прескочи от дългото, тънко острие към матовия метал на пистолета в ръката на Петрович.

- Да търгуваме? - повтори то, но по начина, по който го каза, думата прозвуча като ругатня.

- Да. Разбирам, че може би нямаше нужда от мен, че сигурно щеше да ги нараниш всичките и да ги подгониш към дома като пребити собаки, но понякога стават и нещастни случаи. Подхлъзваш се, дръжката на ножа ти става хлъзгава от кръвта, някой от тях решава, че може да хвърли камък по главата ти. Само една грешка - и те се нахвърлят върху теб и те нарязват като свинско печено. Моят начин беше по-бърз и много по-сигурен.

Момчето премисли думите му и пъхна ножа в колана си.

- Ти върви. Аз вървя.

Петрович погледна към Миямото, който стоеше нап-регнато, поставил ръка върху дръжката на меча си.

- Спокойно, чуваш ли?

- Той е от Външната зона. При първия удобен случай ще те убие.

- Иска ми се да вярвам, че мотивите им са малко по-сложни от това. Прав ли съм, хлапе?

Ръката на момчето се плъзгаше към дръжката на щика и Петрович почувства нужда леко да повдигне дулото на пистолета. Може би щеше да се опита да го промуши. Пог-ледът в очите му предупреждаваше всички, проявяващи интерес към него, че е способен на крайно насилие.

- Та да обсъдим търговията.

Момчето се изплю на земята.

- Във Външната зона не търгувате ли?

- Силните взимат. Слабите дават. - Той погледна с присвити очи пистолета.

- Не слаб. Не дава.

- Петрович - каза Миямото. - Нямаме време за това.

- Щом аз казвам, значи има. - Той погледна отново момчето. - Знаеш ли какво е пистолет и какво може да направи?

Момчето кимна.

- Мога да те накарам да ми разкажеш всичко, което поискам, но няма да го направя. Вместо това можеш да ми зададеш един въпрос и в замяна аз ще ти задам един.

- Слаб! Ти слаб! - изпищя момчето, но не нападна.

- Имам пистолет. Хайде, ти си скаут, следотърсач. В мое лице имаш човек, който може да отговори на всеки въпрос, който ти хрумне.

Момчето се заслуша в града, проверявайки дали наблизо има някой друг.

- Ти какво? Той какво?

Петрович се намръщи.

Аз какво? Какво ми е името ли?

Тръсване на глава.

- С какво се занимаваме?

Отново тръсване.

- Откъде идваме? - Най-после получи кимане. - Аз съм руснак. От Санкт Петербург. Той е японец, само че Япония вече не съществува.

- Рус. Москва - каза момчето.

- Москва, да. - Той се зачуди накъде отива този разговор.

- Япония. Токио. - Момчето притисна показалци към крайчетата на очите си и ги дръпна встрани.

Петрович се засмя, но Миямото се възмути.

- Не Лондон.

- Не, не Лондон. Никой от нас не е роден тук.

И по един неведом за Петрович начин този отговор като че ли задоволи Външното момче.

- Говори.

Той се вкопчи в дадената му възможност.

- Как сте организирали атаката си? С една армия или с много групи? Има ли някой, който да ви командва?

Момчето прокара пръстите си с изгризани нокти през мръсната си коса. Може би си мислеше, че искат да разберат твърде много неща от него.

- Защо? Вие омразни врагове.

Петрович изсумтя.

- Да, такива сме. Трябва да намеря съпругата си. Последно чух, че е в Уест Хам, който се намира в другия край на града.

- Уест Хам знам. Съпруга не знам.

- Не очаквам от теб да я познаваш.

- Той няма предвид това - не разбира какво е съп-руга - рече Миямото. Той пристъпи напред и направи същото като момчето: заслуша се в града. Той беше неестествено тих. - Неговата жена. Трябва да намери жена си.

- Жена? Защо?

- Пак повтарям - рече Миямото на Петрович, - че нямаме време за това. Те са Външна зона от две десетилетия и това е променило езика и културата им до такава степен, че общуването е невъзможно.

- Искам да разбера какво ни чака там. Дали е цяла армия, или са тайфа изпаднали племена, които по-скоро биха се избили помежду си, отколкото да убиват нас? Дали изобщо имат план? Това е важно. - Петрович отново насочи вниманието си към момчето. - Кой ти е шефът? Кой е големият човек?

- Фокс - отвърна момчето. - Той убива теб, той убива теб. - То посочи един след друг и двамата.

- Да. Сигурно ще убие и теб. Къде е той?

Момчето посочи точно на север.

- Чака те да се върнеш и да докладваш, така ли? Ще му разкажеш ли за нас?

- Защо не?

- Защото не се интересуваме от едно и също нещо. Не се конкурираме. Той иска да превземе града. Аз искам да намеря съпругата си.

- Фокс не иска града. Той изгаря града. Изгаря всичко.

- А пък аз си мислех, че той иска само да завземе Уест Енд, за да може да поразгледа малко забележителности. - Петрович завъртя очи. - Може да изгаря каквото си иска, стига то да не включва мен или нещо, което е мое. Макар че ако оттук тръгне директно към централните зони, ще трябва да внимава за танкове.

- Танкове - повтори момчето. - Какво танкове?

- Този Фокс е по-голям от нас, нали? Някой от първоначалните Външни? Той ще знае какво е танк - отвърна Петрович с лукава усмивка. - И спътникът ми е прав. Само си губим времето. Хайде, махай се, отивай там, откъдето си дошъл.

Момчето - на години не много по-възрастно от Петрович от времето, когато беше тичал по заледените улици - положи ръка върху дръжката на ножа си и започна да го издърпва. Петрович вдигна пистолета и се прицели в лицето му. Момчето се ухили.

- Не слаб.

- Не. Не ме обърквай с останалите от стадото. Не съм като тях. - Петрович махна с пистолета към линията. - Бягай.

Двамата гледаха как момчето се отдалечава на бегом, подскачайки от едната релса на другата просто за удоволствие. Миямото изръмжа гърлено.

- И какво постигнахме с това?

- Заткнись! Трябва да направя още нещо. - Петрович измъкна играчката. -Проследяваш ли го?

[Естествено] - отвърна аватарът.

- Добре. Маркирай го, както и всеки, с когото влезе в контакт. После маркирай и техните контакти. Искам да ми направиш карта.

Пак ли навигационната система?

- Малко повече от това. Моят сътрудник -вървящия пред очите му текст.-отвърна Петрович, докато гледаше

[Значи съм повишен. Наравно с биологичната единица. И въпреки това статусът на гражданството ми остава под въпрос.]

- Това е... - започна Петрович, но се спря. - Не сега. Просто ми кажи къде отива хлапето.

[Минава под Ладброук Гроув. Пътят е задръстен, движението е спряло. Оттам не може да се мине. Сега прескача оградата, за да стигне до Канал Уей. Сляпа улица. Тръгва напряко на изток покрай брега. Там, край пътния мост, има тесен пешеходен мост към северната страна.]

- Добре. - Той затвори играчката. - Пое ли си дъх?

- Бих искал - отвърна Миямото - да ми обясните какво точно правите.

- Ще ти го обясня в движение. - Петрович отново се затича в посоката, в която беше поело момчето. Когато Миямото го настигна, той каза: - Мисли за това като за вирус. Ако да бъдеш Външен е болест и хлапето е бацилоносител, всеки, с когото разговаря, също ще е Външен. Както и всички, с които говорят те. Ако имат някаква организация, до няколко часа ще знам къде са повечето от тях.

- Хитро - призна Миямото. - Освен ако не използват телефони или радиостанции.

- Каквито не използват, защото иначе скаутът щеше да носи нещо в себе си.

В далечината се чу взрив. На север се издигна нов стълб от черен дим, присъединявайки се към останалите, които прорязваха хоризонта.

[Бензиностанция. Уилсдън.]

- Как, как е възможно да се надяват да спечелят?

- Като подгонят милиони хора право срещу силите, които може да имат яйца да отвърнат на удара. И тъй като пътищата са задръстени от бежанци, а ние сме принудени да тичаме по железопътната линия, бих казал, че планът им работи.

Той отново се откъсна напред, тичайки бързо и волно.