Теории за полета

20.

Докато Петрович тичаше, пред очите му отново започна да тече текст. Тъкмо прекосяваха линията по един боядисан в сиво мост с високи стени, върху които беше монтирана още по-висока мрежа в опит да бъде предотвратено хвърлянето на предмети върху релсите.

Отдолу имаше Външни, но те не можеха да ги видят. Близостта им караше сърцето му да работи малко по-бързо, караше го да стъпва малко по-предпазливо.

Беше съсредоточил вниманието си върху думите, които изскачаха пред очите му.

[Номинираната за Нобелова награда доктор Епифани Еканоби е арестувана при опит да премине незаконно от САЩ в Мексико. Източник от специалните служби окачестви Еканоби като „заслужаваща внимание терористична заплаха".]

- Чёрт возми - изръмжа той.

[Тя е била задържана в местния шерифски офис до пристигането на служители от Лос Анджелис.]

Петрович усети, че неволно е свил юмруци.

- Ако дори един косъм падне от главата ?, аз ще...

[Каква вреда би могъл да им нанесеш?]

- Да им съсипя валутата. Да им затрия архивите. Да им прекъсна достъпа до сателитите. Да ги завлека над информационната бездна и да ги заплаша, че ще ги хвърля вътре.

[Тъй като най-вероятно аз ще съм този, който е способен да свърши тези неща, ще имам нужда от доста убеждаване, преди да се съглася. При това, в момента използвам част от ресурсите им, за да ти помогна: АНС6 доставя сателитните ти образи.]

- Нямах предвид точно в момента; сега сме заети. По-късно ще е идеално.

[Относно дигиталната Гринуич. Освен ако петнайсетина минути, карта - не мога да я поддържам след 16,56 по Външните не останат абсолютно неподвижни за докато едната наблюдателна платформа се скрие зад хоризонта, а следващата се издигне достатъчно високо, за да поеме излъчването, всички данни ще бъдат изгубени.]

ИИ добави услужливо:

[Само малко повече от пет часа.]

- Мога да пълзя на четири крака и пак ще успея да стигна до Уест Хам за час. - Той се обърна, върна се няколко крачки назад, допря пръст до устните си и посочи надолу по пътя.

[Колко жалко, че доктор Еканоби е била заловена. Но успях да идентифицирам частта на ИВМ, към която е прикрепена съпругата ти - тя се намира на север от Уест Хам, на Норт Съркюлър. Заели са отбранителна позиция на една по-издигната част от пътя.]

- Но накрая няма ли да ги обградят напълно?

[Има още един отряд на ИВМ, който отстъпва с бой към Улидж. Очевидно тактиката им е да използват една група за отклоняване на вниманието, докато останалите бягат, сравнително незасегнати, след хилядите бежанци, напускащи града.]

- Значи тя е примамка.

[Да.]

- Има ли план да ги измъкнат оттам?

[Не.]

- Няма да я изоставя.

[Животът ти има много по-голямо значение за човешката цивилизация, отколкото безсмислената ти саможертва заради една жена, която дори не можеш да кажеш, че обичаш. Ако се опиташ да я спасиш, ще умреш.]

- Аха. Сигурен ли си в това?

[Момичето Люси също ще умре.]

- Заткнись на хуй. Ще намеря изход от тази ситуация. Само трябва да го измисля.

Дигата постепенно започна да се спуска надолу и след няколко крачки те се изравниха с къщите. Преминаха бързо под една масивна бетонна структура, по която влаковете стигаха до Финчли Роуд, и продължиха да се спускат надолу. Земята започна да се издига от двете им страни и отпред, релсите се умножиха и се разделиха наляво и надясно - след като прекосеше станцията Финчли край различни платформи, всяко снопче релси минаваше под хълма на Хампстед Хийт. Този път тунелът не беше къс.

Петрович забави ход и изчака останалите да го настигнат. Миямото не изоставаше много, но усилията, които полагаше, бяха достатъчни, за да го откажат от всякакви разговори - и Петрович беше благодарен за това, тъй като ИИ му даваше достатъчно поводи за притеснения. Обаче Люси изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята. Тя беше бледа, трепереше и като че ли изпитваше болка всеки път, която се опита да си поеме дъх.

Навярно можеха да изминат следващия един километър, тъй като пътят се намираше изцяло под земята.

- Ще влезем там - започна той, но думите му бяха заглушени от пронизителното свистене на артилерия.

Снарядите дойдоха от юг, прелетяха над главите им и се взривиха с гръмотевичен трясък няколко улици по-нататък. Във въздуха се разхвърчаха отломки и прахта започна да се наслоява в мръсни облаци.

[Танкове на ЕОС на Примроуз Хил. Изглеждат убедени, че в обстрелвания район не са останали граждани.]

Втори залп изригна в червено и черно откъм Финчли Роуд. Разнесе се трясък от трошащи се стъкла и срутващи се стени; към релсите полетяха плочи и керемиди, които при падането си се пръсваха на парчета. Мястото на изстрелване на снарядите беше доста надалеч и звукът достигаше до тях със закъснение.

- Тичайте.

Петрович се пресегна и улови Люси за ръката. Изтощените й крака отказаха да реагират и той беше принуден да я повлече след себе си.

Масивният артилерийски огън продължаваше да се приближава, но те вече бяха на сигурно място в тунела и продължаваха да вървят напред. След всяка експлозия върху главите им се посипваха пепеливи песъчинки и въздухът като че ли се сгъстяваше.

Петрович бръкна с едната си ръка в джоба, за да извади играчката; другата водеше безнадеждна борба да задържи ученичката на крака. Накрая пусна Люси да седне на земята и да се облегне на краката му, а той отвори кутийката и увеличи яркостта на екрана до максимум.

Перлената светлина озари изпитото бледо лице на Люси, мазната мрачина на викторианските тухлени стени и собствените му прашни очила. Миямото стоеше и гледаше как върху релсите се трупат отломки и изведнъж станцията бе улучена от директно попадение.

Взривната вълна ги принуди да клекнат и да прикрият главите си с ръце, а гъстият дим, който нахлу в тунела, имаше характерен, отличителен мирис. Миришеше на война.

Петрович вдигна високо играчката, вдигна Люси на крака и я изблъска навътре. Когато отново се спряха, входът на тунела приличаше на неясна точка.

- Тук трябва да сме в безопасност - каза той.

Очите на Миямото примигнаха под меката светлина.

- Ами ако тунелът се срути?

- Тогава сме прецакани. Но той е издържал на Луфт-вафе - няколко танкови снаряда няма да имат особено значение. - Петрович седна до Люси. - Добре ли си?

Момичето се беше свило до стената и трепереше неконтролируемо.

- Обожеобожеобоже - шепнеше тя, а пръстите й се гърчеха като кални червеи.

- Да, ще свикнеш. - Люси беше изгубила бутилката си с вода и Петрович й подаде своята. - Може да си мис-лиш, че вкъщи ще си в по-голяма безопасност, но това е просто илюзия. Справяме се добре. По-добре отколкото очаквах всъщност.

Тя отвърна нещо, което Петрович не успя да разбере.

- Я повтори? - той се наведе към нея.

- Н-не е зле з-за момиче. - Тя го погледна изпод бретона си.

- Никак не е зле. - Той неловко я потупа по рамото, чудейки се какво друго да каже. Трябваше да опита. - Ще те измъкна оттук, обещавам.

Люси го погледна с ококорените си очи, които блестяха от светлината на екранчето на играчката.

- Л-лесно е да го кажеш. - Тялото й се сгърчи и тя притисна коленете си към гърдите.

- И преди съм го правил. Тогава не изгубих никого. И сега нямам намерение да губя.

Тя кимна.

- Но... навън.

- Да. Трябва да направим нещо по въпроса. Можем да се справим с Външните, но развихрилата се артилерия наистина може да ни съсипе деня.

Миямото се пресегна през рамо и мечът му излезе от ножницата с музикален звън.

- Европейските отбранителни сили се целят в местата с концентрация на Външни, но аз не вярвам, че това ще попречи на неизбежната загуба на Северната Метрозона.

Петрович почука по играчката. Беше изгубил сателитната връзка - над главата му имаше твърде много почва и скала.

- Не е неизбежна. Вече не е.

- Обясни.

- Настъплението на Външните разчиташе на това, че потокът от бежанци ще попречи на защитниците да им се опрат. Докато се движеха по петите на последните жители на Метрозоната, напускащи домовете си, те имаха всички шансове да спечелят. Но сега изостават. Подценили са способността на населението да действа бързо, когато във вентилатора се удари говно. Ако ЕОС успеят да стоварят достатъчно войска, за да удържи линията, да отворят достатъчно точки, през които да изтласкат Външните в терените под директен обстрел, и след това да не се разколебаят, докато изстрелят последния куршум... - Петрович се заслуша в непоколебимия ритъм на експлозиите, отекващи в тунела. - Аз бих могъл да спечеля тази битка.

- Способността ти да се самовеличаеш не спира да ме изумява - изсумтя Миямото. - Ти не си бог. Не си генерал. Ти си едно слабо, користолюбиво, заблудено улично хлапе, което никога няма да порасне.

Петрович прекара езика си няколко пъти по зъбите, изчаквайки обзелия го гняв да утихне.

- Не виждам наблизо друг човек, който да има няколко уравнения, кръстени на неговото име. - Той се престори, че оглежда сенките за призраците на Шрьодингер, Ферми и Хайзенберг. - Освен това съм единственият, който носи ёбаное фенерче! Така че просто гледай и се учи!

Той се изправи на крака и подхвана Люси под миш-ницата. Тя вдигна глава към него.

- Сега ли?

- Да. Съжалявам. - Петрович й помогна да се изправи и продължи да я придържа, докато не възстанови равновесието си.

- Готова съм - рече тя, макар че краката й едва я удържаха. Тъмнината на тунела се стовари върху нея, но успя да се пребори с нея. - Да, готова със сигурност.

Придвижиха се до малката дига от баласт, която се издигаше между двете линии. Камъчетата хрущяха под краката им, издавайки резки, отличителни звуци, които си контрастираха с тъпия басов бубтеж, отекващ около тях. Без картата си Петрович можеше само да предполага, че са стигнали до средата на пътя и че вече би трябвало да могат да виждат края на тунела.

Но той не се виждаше: Петрович не можеше да си спомни дали пред тях имаше завой, който да го скрива от погледите им, затова отмести малкия екран леко встрани, за да привикнат очите му с тъмнината.

- Чёрт. - Той рязко затвори капака на играчката и застина неподвижно на мястото си. Люси, която вървеше зад него, се блъсна в протегнатата му ръка и тихо изписка от страх.

Той гледаше и се ослушваше; нямаше пулс, който да отеква в ушите му. Миямото като че ли беше изчезнал, но от лявата му страна се чуваше запъхтяното дишане на момичето. Между тези тихи звуци и подзвуковите виб-рации от експлодиращите снаряди се долавяше тихият шепот на гласове. Светлините бяха неподвижни, макар от време на време някоя от тях да примигваше, сякаш пред нея минаваше нечие тяло.

Люси все още стоеше опряна до него. Петрович предположи къде се намира ръката й и колкото се може по-тихо я отведе до стената. Опря дланта й върху нея и прошепна в ухото ?:

- Стой тук и не мърдай.

Остави я там и продължи да върви напред, опипвайки с пръсти влажната, напукана стена на тунела. Пусна играчката в джоба си и хвана дръжката на пистолета.

Светлините се приближаваха и ставаха все по-ярки. Петрович започна да различава форми и фигури и се намръщи. В тунела имаше влак, в който имаше хора. Той се довери на късмета си и се приближи с големи крачки до задните буфери.

Това беше един от всекидневните влакове, който бе закъсал тук заради прекъсването на електричеството. Но пътниците сигурно отдавна го бяха напуснали. Слабата синкава светлина успяваше да проникне през мазната мръсотия, покриваща прозорците на вагоните, но не стигаше много надалеч. Той притисна ухо към металната обшивка. Отвътре се долавяха смътно жужащи и боботещи гласове и единственото, с което успя да се сдобие, беше поредното мазно петно на лицето.

Някои от вратите на влака бяха отворени; стъпалата стигаха до гърдите му и Петрович безшумно се издърпа нагоре, легна по гърди на пода и с един замах на краката се изтласка навътре. После надникна през долния край на замазаното стъкло на вътрешната врата.

Успя да преброи десетина души и предположи, че вътре има поне още толкова. Някой стоеше на пътечката между седалките с гръб към него и като че ли беше облечен с халат. Кариран, кафяв халат с плетено коланче на кръста.

Петрович се изправи и напипа дръжката на вратата. Първият му опит да я отвори се провали, защото той не съобрази, че не е закачена на панти, а се плъзга нас-трани.

Когато най-после успя да я отвори достатъчно, че да се промъкне вътре, повечето от пътниците във влака бяха изпонаставали и го гледаха, а в купето цареше приглушена, многозначителна тишина.

- Здрасти - каза Петрович.

Някакъв мъж с бяла престилка мина покрай човека с халата - макар почти всички вътре да носеха някакъв вид пижами - и замахна заплашително със спринцовка.

- Не се приближавай! - предупреди го той и съсипа ефекта от предупреждението като добави: - Ако обичаш.

Петрович стисна пистолета в ръката си.

- Няма нужда да се приближавам. Чакай малко. - Той се наведе настрани, опитвайки се да погледне към края на вагона. - Миямото? Миямото?

Всички глави се обърнаха натам и тогава се дочу едно изразително:

- Какво?

- Прибери тоя ёбаный меч, вземи някой от фенерите и върви да доведеш Люси.

Миямото излезе от сенките и прибра меча в ножницата му. Грабна една от малките светещи сфери, които лежаха върху масата, между две възрастни жени, и се върна обратно в тъмното, понесъл светлината със себе си.

Петрович понечи да прибере пистолета в джоба си, но размисли.

- Ти първо. - Не искаше да получи убождане, независимо дали случайно, или не, а и беше сигурен, че съдържанието на спринцовката няма да му се отрази добре.

Мъжът с бялата престилка приклекна и остави спринцовката на пода. Петрович махна на всички да отстъпят назад, след което се приближи до нея и я вдигна. Течността беше прозрачна с мънички кристални мехурчета, които бяха полепнали по стените.

Той остави спринцовката върху поставката за багажа, по-надалеч от обсега им. Всички стояха и чакаха да се случи нещо, каквото и да е.

Петрович свали пистолета и го залюля върху пръста си. Бялата престилка беше прикачил табелка с име върху джоба на гърдите си. В сумрака то не можеше да се разчете, но Петрович се досети каква може да е професията на мъжа.

- Какво, чёрт да го вземе, правите всички тук?

- Ти не си - избъбри лекарят, - не си един от тях?

- Макар външният ми вид да говори обратното, не. Не трябва да сте тук. Трябваше да сте заминали на юг.

- Успяхме - мъжът сви юмруци в очевидно раздразнение, - успяхме да стигнем само дотук.

Пациентите му - подопечните му - закимаха тъжно.

- Имахме автобус - каза мъжът, по чиято брадичка бе набола бяла брада, -имахме автобус и ни го взеха. Изхвърлиха ни на улицата и ни зарязаха.

Друг мъж сви рамене.

- Какво очакваха от нас? Да вървим пеша?

Петрович сграбчи лекаря за яката и го повлече към вратата.

- Ёбаный стос, човече. Щеше да е по-добре да вървите пеша, колкото и бавно да е било. Досега щяхте да сте стигнали до Темза.

- Имам пациенти с емфизема, ангина, диабет, подменени бедрени стави, отворени рани по краката, катаракта, глаукома. Трябваше да взема решение

- да, някои от тях щяха да успеят. Но решихме да останем заедно. -Лекарят присви очи. - Не те ли познавам?

- Да, аз съм ёбаная знаменитост.

- Ругаещият физик от новините. Но... - Той се почеса по ухото. - Виж какво, не ме интересува защо си тук. Какви са ни шансовете?

Петрович видя светлинката, която се появи в дъното на вагона, и Люси се запрепъва по коридорчето към тях.

- Настъплението на Външните мина над главите ви. Вече сте част от Външната зона с всичките последствия от това.

А какви са тези бумтежи?

- Артилерията на ЕОС. Закъсняла и недостатъчна. Изправени сме пред армия от стотици хиляди хора и като че ли никой не осъзнава, че няколко добре разположени батареи с високоексплозивни снаряди няма да променят нищо. Освен ако не успея да ги убедя в противното, ЕОС ще удържат позициите си, доколкото могат, а след това заедно с ИВМ ще взривят мостовете и ще изоставят севера. Което включва вас и всички други, които са останали тук.

Лицето на лекаря потрепна.

Петрович пусна пистолета в джоба си и отиде да нас-тани Люси.

- Откъдето и да го погледнеш, здравата сте прецакани. Намирате се насред окупирана територия. Дори Външните да не ви намерят, все някога ще трябва да излезете навън. Освен ако нямаш намерението да ги евтаназираш всичките.

Когато не получи незабавно опровержение, Петрович усети как изстива.

- Кажи ми, че не си ги довел тук долу, за да умрат.

- А какво - процеди лекарят през стиснати зъби - ми предлагаш да направя?

- Какво? - рече Люси, а погледът й прескачаше от лицето на единия мъж към другия. - Какво става тук?

- Аз... - започна Петрович и преглътна. Той огледа уморените лица и възпалени очи, осветявани от студената синя светлина. - Не. Това вече ми дойде в повече. Хуй тебе в жопу! На това трябва да се сложи край. Ние се превръщаме в група ёбаные диваци и е време някой да се изправи, да покаже среден пръст и да изкрещи: „Жри говно и сдохни!"

- Сам - каза Люси със смутена усмивка, - всъщност ти го крещиш в момента, каквото и да означава то.

- Добре. - Той стисна здраво предницата на престилката на лекаря и го придърпа към себе си, докато носовете им не се допряха. - Ти няма, повтарям, няма да нараняваш нито един от тези хора. Разбираш ли ме? Дори след това да се самоубиеш, аз пак ще намеря начин да те съживя и да те накарам да страдаш, както никой не е страдал досега.

Петрович пусна мъжа и избърса ръцете си като предпазна мярка срещу евентуални зарази. Всички отново се бяха вторачили в него и той изсумтя.

- Миямото? - извика той и видя как фигурата на мъжа се появява от сенките. - Да, вие идвате с мен. Ще потърсим малко синьо небе. А след това - промърмори толкова тихо, че само Люси успя да го чуе, - след това ще се хвърля през отворените порти на ада и ще им разкажа играта.

Той се обърна, пешовете на парцаливия му шинел се развяха зад гърба му, и закрачи наперено към тъмнината.