Теории за полета

34.

Петрович се присъедини към тях на ъгъла на улицата. Може и да изглеждаше необичайно, че провеждат срещите си там, навън, на студа, заобиколени от руини и отломки; но когато той го предложи, никой не можа да намери добра причина, за да му възрази. Струваше им се правилно, а и така безкрайните речи и парадиране щяха да бъдат сведени до минимум.

Той носеше тежък шинел на ЕОС, тежък като небето, затрупано с бавнодвижещи се сиви облаци, предвес-тници на идващия сняг. Соня си беше облякла кожуха и изглеждаше черна и лъскава, млада и жизнена. Нов кожух, защото дупката в хоризонта показваше къде се е намирала Ошикора Тауър, която се беше срутила върху себе си, опустошавайки долните етажи. Ракетата не беше ядрена, но силата й бе достатъчна, за да строши всеки един прозорец в диаметър от един километър.

Освен него и Соня там имаше и други хора, разбира се. Ямамата, никкейджин с изсечено лице, облечен с тъмен костюм и сиво палто от камгарна прежда, който никога не се усмихваше. Меката му шапка засенчваше лицето му, а ръцете му стискаха дръжката на сгънатия чадър така, сякаш беше дръжка на меч. Което не беше изключено.

Присъстваше и майорът, като представител на дисидентските сили на ЕОС, както и Нгуми, инженер, който до края беше защитавал своята електростанция от всички приходящи. Той носеше ръкавици и плетена шапка и потропваше с крака по земята, а през тракащите му зъби изскачаха малки клъбца пара.

- Къде е...?

- Ще дойде - каза Петрович. Той пъхна облечените си в нова кожа ръце в джобовете и направи някои от упражненията с пръсти, които му бяха показали.

Ямамата изглеждаше кисел.

- Това не е начинът да се ръководи правителство.

Очните ябълки на Петрович бяха почистени и попълнени, но той продължаваше да носи крепонени превръзки вместо тъмни очила. Към главата му бяха прикрепени две камери: една с широкоъгълни лещи от лявата страна и друга - подвижна, късофокусна - отдясно. Моторчето й изжужа, когато тя се фокусира върху Ямамата.

- Важното е да я задържим, важното е всичко да бъде направено както трябва. Ще дойде, когато е готова.

- Трябва да й се обадиш - каза Ямамата.

- Тя е шеф на полицията, а не куче, на което можеш да подсвиркваш. - Той накара моторизирания ирис на лявата камера да зажужи и да прищракне. Фракцията на никкейджин беше във възход. Те бяха сплотени, послушни и решителни. Но трябваше да бъдат по-верни на Соня, отколкото на избрания им представител. Налагаше се да напомня на Ямамата за това. Често.

- Нищо ли няма да обсъждаме?

- Достатъчно - каза Соня с очевидно раздразнение. Всеки неин инстинкт, всеки детайл от възпитанието й я беше превърнал в непоколебим диктатор. Тя ненавиждаше демокрацията.

- Има нещо - рече Петрович. - Трябва да измислите име.

- Нео Токио - каза бързо Ямамата.

Майорът, който предпочиташе да обикаля из Метрозоната с танка си - той беше паркиран от другата страна на улицата, - рече кротко:

- Гайджин предпочитат нещо по-неутрално.

- Дочух - обади се Нгуми, докато духаше върху пръс-тите си - хората да я наричат Свободната зона.

- Това е само временно, но имената имат сила - рече Петрович и додаде многозначително: - да обединяват и да разделят.

- Никкейджин искат да предоговорят споразумението, което сте подписали с Извънредната власт на Метрозоната. - Ямамата тропна с шипа на чадъра си по плочките на тротоара. - Според нас сте отстъпили пред твърде много искания.

- Сключихме многомилиарден договор за повторното построяване на... както решим да наречем това място - Свободната зона е добре, има популистко звучене. В продължение на дванайсет месеца можем да правим практически каквото си поискаме. Когато бежанците започнат да се връщат, аз ви гарантирам, че всяка обществена или частна институция ще е спряла кранчето. Така че не се оплаквайте. Това ви прави да изглеждате неблагодарници. - Петрович се обърна и огледа пътя, водещ към мола. Почти не обръщаше внимание на жака, пъхнат в черепа му. - Ето я, идва.

Маделин караше мотоциклет. Установила, че това е най-добрият начин за придвижване по затрупаните с отломки улици, тя продължи да го използва и след като през повечето блокади бяха разчистени проходи. Облечена от глава до пети в черна кожа, тя изглеждаше още по-поразително, отколкото в булчинска рокля, вдъхваше едновременно страх и преклонение.

Подчинените й я наричаха Майката и тя не ги спираше.

Моторът плавно спря. Маделин ритна стъпенката, слезе от него и вдигна визьора на шлема си.

- Извинявайте - каза тя. Свали шлема от главата си и разтърси лъскавата си тъмна коса. Отново беше обръснала главата си от двете страни, в стила на Ордена на Света Джоун. - Пропуснах ли нещо?

Ямамата я погледна намръщено.

- Съпругът ви отново ме обиди. Отказвам някакъв си обикновен чиновник да ми говори така.

Петрович сви рамене.

- Преди да започна да записвам това за следващото излъчване, искам да ви напомня, че вие получихте този пост само защото аз не го искам. Че всички имате тези постове, защото аз не ги искам. Аз съм вашият дамоклев меч. Аз съм робът, който стои зад краля и шепне в ухото му „помни, че всички сме смъртни". - Повечето им срещи започваха по този начин и той нито веднъж не се беше обидил. - Така че да се захващаме за работа.

Имаха проблеми. Разполагаха с излишък от пари, но не и с правилните умения или оборудване. Бяха бомбардирани с оферти от различни предприемачи, чиито условия бяха толкова византийски усукани, че достигаха до неразбираемост. Законовият им статус като политически обект беше поставен под въпрос, както и отношенията им със Съюза. Шефът на ЦРУ беше хвърлен на лъвовете в опит да си измият ръцете, но Съветът за сигурност на ООН все още не беше произнесъл нищо смислено - вместо да порицаят американците, се носеха зловещи слухове за резолюции, подкрепящи действията им. Соня все още държеше един от американските агенти, а ФБР имаха Пиф.

Бяха предложени най-различни разрешения на най-належащите им затруднения; никое от тях не беше удовлетворително, а повечето изискваха още повече усилия и средства. Петрович въртеше глава, за да улавя всеки коментар, и не казваше нищо.

Най-накрая, когато достигнаха до задънена улица, а устните на Нгуми бяха напълно посинели, той се намеси.

- Мога ли да дам едно предложение?

- Вие нямате право да говорите на тази среща - отвърна упорито Ямамата.

Соня завъртя очи.

- Председателството дава думата на доктор Самуил Петрович.

- Вижте - каза той, - никой от вас не е професионален политик. Повечето от вас дори не са искали да станат такива. Затова защо просто не се придържате към онова, което знаете?

Майорът повдигна вежди и с жест даде да се разбере, че иска пояснение.

- Превърнете се в компания - каза Петрович. - Кооперация или дружество с ограничена отговорност, което е собственост на работниците си. Нещо такова. Вземете парите, които притежавате, и преговаряйте с отделни личности или други компании. Купувайте услуги от свободния пазар, както всички останали, използвайте изпробвани решения, наемайте и уволнявайте както ви е удобно. Повечето преустройствени проекти не се изпълняват, защото парите потъват като в бездънна яма: паричните потоци не се контролират от хората, които живеят там. Но в случая не е така, затова се възползвайте от възможността или да се прецакате генерално, или да направите нещо различно.

- Значи - рече майорът, - ако искам хеликоптери...

- Обади се на някой, който има хеликоптери, и ги купи. Трябват ти механици? Наеми ги. Пилоти? Наеми и тях. При твоите условия. Мартин, а ти?

Нгуми се почеса под шапката.

- Трябва ми някой, който разбира от канализационни системи.

- Имаме ли някой такъв?

- Не знам - отвърна той.

- Тогава създай база данни за нещата, които знаем, и за тези, които не знаем. Помоли Люси да я направи - много я бива в това. Междувременно намери някоя компания в Метрозоната, която се е специализирала в такива неща, и я купи. Направи така, че ти да плащаш на работната сила. Те ще ти бъдат благодарни до сълзи за работата. Ако можеш да ги накараш да вярват в онова, което вършат, те ще работят още по-усилено. - Той се обърна към всички. - Можете да си го позволите. Онова, което не можете да си позволите, е да се мотаете наоколо и да си почесвате колективната жопа.

Соня вдигна ръка.

- Предлагам да гласуваме. Кои са за? - Ръката й остана във въздуха.

- Не сме имали дебат по въпроса - възрази Ямамата, макар да виждаше, че срещу неговата спусната ръка има три вдигнати.

- Щеше да е хубаво, ако гласуването беше единодушно - каза Соня, като гледаше право напред, без да се обръща специално към някого, - но съм готова да приема и мажоритарния избор.

Той неохотно и вяло се съгласи и в този момент Петрович осъзна, че до вечерта някой друг щеше да представлява никкейджин. Дори нямаше да е необходимо Соня да ги убеждава - мисълта за плодотворна работа, за заплата и за частична собственост върху компанията, която щеше да ги наеме, беше достатъчна. Повече от достатъчна, за да ги настрои срещу човека, който беше избрал да им застане на пътя.

- Продължаваме нататък. Разпускам политическата единица, известна като Нео Токио, и прехвърлям всичките й авоари и пасиви към корпорация Свободна зона. До утре сутринта искам списъците ви за пазаруване. - Тя се намръщи на собствените си думи. - Не. Това е глупаво. Кажете ми каква сума ще ви трябва и я похарчете както намерите за добре. Водете си архив и не пилейте нито цент. Нещо друго на дневен ред?

Въпреки резките издигания и спадове в борсата на Нео Токио очевидно дневният ред беше изчерпан.

- В такъв случай приключваме. Сам? Това означава ли, че сега всички работите за мен?

- Означава, че всеки работи за останалите - отвърна Петрович. - Означава, че всички отговаряме за някого.

Ъгълчето на устата й потрепна в полуусмивка.

- Знаех си, че планът ти има някакъв недостатък. Просто не успях да го засека веднага.

Докато Ямамата се отдалечаваше вдървено към колата си, управлявана от шофьор, а майорът - към танка си, Нгуми се спря до Петрович.

- Вашата приятелка, доктор Еканоби. Всеки ден се моля за нейното освобождаване - каза той. Над главите им се завъртяха първите снежинки и кацнаха върху раменете им. - Искам скоро да чуя добри новини за нея.

- Да. Ти и аз, Мартин. Ако имаш нужда от нещо, просто питай. - Мъжът беше тих, сериозен и се справяше много добре с работата си, и Петрович го харесваше - твърде много, за да станат близки, защото всичките му близки хора или умираха, или оставаха сирачета, като Люси, или попадаха в затвора, като Пиф.

Затова останаха само той, Маделин и Соня.

- Не си го представях така - каза той, поглеждайки към небето. - Ямамата е прав, но по съвсем различни причини. Наистина се отказахме от доста неща.

Той насочи камерите си към мястото, където някога се беше издигала Ошикора Тауър. Тя представляваше изкривена купчина от стомана и бетон, в която проблясваха парчета стъкло. Някъде отдолу се намираше една стая: създателят й се хвалеше, че ще издържи на всякаква външна заплаха, и може би наистина беше така. След като цялата сграда се беше срутила отгоре ?, просто нямаше как да се разбере.

- Изобщо не трябваше да му казвам да се прехвърля в кулата. Трябваше да се досетя, че ми играят номер. Пиздец. - Загубата на Майкъл беше натъжила Петрович повече от всичко останало и като че ли тъгата му никога нямаше да се разсее.

Ако той беше някъде там долу, чудейки се защо светът му внезапно се е превърнал от нещо огромно, включващо всичко живо, в нещо толкова малко, че се побира само в мислите му, то щяха да са необходими много повече неща от две лопати, за да бъде освободен. Нужно беше нещо повече от политическо решение. Нужна беше революция.

Петрович знаеше, че трябва да я поведе, но беше уморен и уплашен. По-скоро уморен.

- Все още разполагаш със сорс кода. - Соня се сгуши в яката си. - В подходящия момент можеш да направиш нов.

- Това е все едно да кажеш: добре, че някое от децата ти е било убито,защото винаги можеш да си направиш друго. - На Петрович му се искаше да може да заплаче, но слъзните му канали имаха нужда от възстановяване. - Моят приятел е погребан под мегатон отломки, но аз се страхувам, че ако пипна само една тухла от тази купчина, ще избухне война.

Маделин го обгърна с ръка и се опита да го привлече към себе си, но той искаше да се погневи още малко.

- Сбърках, като ти позволих да ме убедиш да го запазя в тайна.

Соня се отдръпна и го изгледа от горе на долу.

- Ти създаде втори ИИ, без да ми кажеш, Сам. Не каза дори на Маделин. Ти - не аз - го запази в тайна, затова недей да обвиняваш други за нещо,което е станало изцяло по твоя вина.

Думите й го прободоха. Той наведе глава и притисна брадичката си към гърдите. Ледената студенина на най-горното медно копче опари кожата му.

- Предполагам, че много ме бива в това. От мен се очаква да знам всички отговори на всички въпроси, които могат да бъдат измислени някога. А се оказва, че съм пиздец като всички останали.

- Върви да поспиш малко, Сам - каза тя. - Имаме нужда от теб.

Той се остави да бъде отведен по тротоара до мотоциклета, а Соня го стрелна крадешком с поглед, преди да се обърне и да тръгне към очакващата я кола.

- Съжалявам - каза той.

- Знам - отвърна Маделин. - Освен това знам, че нищо, което ще кажа или направя, няма да те накара да се почувстваш по-критично настроен към себе си, отколкото си сега.

- Но това не е вярно, нали? - Двамата спряха до мотора. - Кога ще се прибереш вкъщи?

- Толкова съм ти ядосана - каза тя, - че ми се иска да ти пръсна черепа. Но после се сещам кой ми спаси живота и как го направи, и колко много му е коствало това, и колко много ме обича, и ми се иска да го целувам, докато и двамата не се строполим на земята от изтощение. Затова няма да направя нито едно от двете. И изобщо не ми помага фактът, че това „вкъщи" е апартамент в хотел „Хилтън" и трябва да го деля с още три жени.

- Хотелът е същинска развалина и освен това нямаме румсървис - оплака се той. - Маса е там, защото не смее да напусне сградата от страх да не я линчуват. Валентина? Тя държи под око Маса и мен. А Люси е просто дете. Мисля, че трябва да я осиновим.

Маделин се заигра с каишката на шлема си, без дори да понечи да го сложи на главата си.

- Ако искаш, ще мина довечера. Само за малко.

- Мади, ти живееш там. Не е нужно да ти давам разрешение.

- Ще бъде късно.

- Сигурен съм, че портиерът ще те пусне по всяко време.

- Имаш портиер?

- Разбира се, че нямам. Там не живее никой друг, освен нас. - Той разтърка челото си. - Просто ела, когато си готова.

Маделин кимна и провери телефона си за съобщения. Имаше много и някои от тях изискваха незабавното й внимание. Тя си сложи шлема.

- Искаш ли да те откарам?

- Имаш по-важни неща за вършене. Ще повървя пеша.

Тя прикри разочарованието си, яхвайки мотора с поскръцване на кожените си дрехи.

- Значи, ще се видим по-късно.

- Да. Ще съм се сврял в някой ъгъл, но не си прави труда да ме будиш. Там ще съм си добре.

Маделин запали двигателя. Фаровете светнаха, прорязвайки пътека през падащия сняг. Тя прибра стъпенката и задържа машината между коленете си. Преди да потегли, му хвърли критичен поглед.

- Имаш нужда от нови очи, Сам.

- Нямам време да се погрижа за това.

- Мисля, че ти харесва да изглеждаш по този начин, и няма да си мръднеш пръста, докато не те накарам насила.

Тя беше права.

Той я изпрати с поглед, докато стоповете й не се изгубиха в далечината, после зави по Пикадили и се отправи към Ийст Енд, преди да промени решението си и да се върне към Парк Лейн. Мислеше за всичко, което се беше случило, и как могат нещата да се оправят отново. И както винаги, това го изумяваше: можеше да разреши проблемите на хората, но не знаеше откъде да започне със своите.

Известно време се вслушваше в хрущенето на стъпките си и в мъглата, която обвиваше мозъка му, проблесна някакъв намек за план.

Стори му се интересен, така че се вкопчи в него. Потърси телефонния номер, който му трябваше - на нерегистриран мобилен телефон - и го набра, докато завиваше на Хайд Парк Корнър.

- Ало? Кой се обажда? - разнесе се сънен глас, който леко закъсняваше заради минаването на сигнала през сателита.

Слънцето тъкмо беше изгряло над Калифорния и по всичко личеше, че това ще е поредният красив ден.

- Добро утро, професоре. Обажда се доктор Самуил Петрович. Бих искал да се извиня за онзи коментар, който направих за майка ви. За майките на всички ви всъщност...