Теории за полета

13.

Петрович се събуди до нея и отново усети онази дълбока вътрешна тръпка -не само да е приеман и желан, но и обичан.

Лежеше в сумрака, без да помръдва, заслушан в дишането й, усещайки излъчваната от нея топлина. През целия си живот беше изпитвал студ, затова не му пречеше, че тя грее като печка, подхранвана от енергията и страстта си.

Измъкна се изпод завивките и седна на ръба на леглото. Когато пръстите му обгърнаха металната рамка на очилата, той усети как кожата на ръката му се изопва. След онзи спонтанен, див удар нямаше счупени кости, но той накара Петрович да се зачуди дали само краката на Шарлът Соренсън са направени от метал.

Отиде в банята и се огледа в огледалото. Лицето му изглеждаше изпито под ярката синьо-бяла светлина на флуоресцентната лампа. Да бъде изненадан от една експлозия беше простимо. Но вторият случай вече започваше да намирисва на небрежност. Не само шинелът му беше заприличал на парцал -обработената кожа не предпазваше кой знае колко.

Изтърка се, доколкото можа, под мизерната струя на душа. Продължаваше да мирише на прах и семтекс - освен ако миризмата не идваше от кърпата, която той внимателно подуши, - чиито дребни частици се бяха набили дълбоко в кожата му. Петрович увеси глава. Беше уморен, ужасно уморен.

Зачуди се дали да не се върне обратно в леглото и да почерпи още малко топлина от Маделин, но вместо това намери някакви дрехи, които не беше обличал често напоследък, и бързо ги навлече.

Без да светва лампата, той коленичи до леглото и я погъделичка по носа с връхчето на плитката ?.

- Здрасти.

Тя отвори очи.

- Колко е часът?

- Шест и половина.

- На работа ли отиваш?

- Все някой трябва да го направи.

- Ей. - Тя се надигна на лакът. - Мислех по-късно да се явя в щаба. Да поема някои по-леки задачи, докато ребрата ми не заздравеят.

Петрович се заигра с дебелата й плитка, увивайки я около пръстите и китката си.

- Не мисля, че днес е подходящ ден за това. Трябва да си останеш вкъщи.

- Бих могла да кажа същото и за теб. Можеш да работиш както тук, така и на което и да е друго място.

- Не съвсем. Ти ще ме разсейваш.

Тя се усмихна мързеливо и притисна меката си от съня длан върху бузата му.

- Горкият Сам не може да смята, когато наоколо има момичета.

- Отново не съвсем точно. Двамата с Пиф работехме дни наред, без да разменим и дума. Проблемът е в теб. Аз... не знам. - Той се притисна към дланта ?.

- Сигурно. - Ръката й се плъзна по лицето му. - Хайде, тръгвай. Взе ли си телефона?

Той се потупа по крака, след което опипа джобовете на старите си панталони.

- Взех го.

- Стой далеч от взривове.

Петрович се изправи.

- Ще се постарая.

Той взе шинела си и го огледа. Колкото и опърпани да бяха ръкавите, пешовете му изглеждаха направо като разкъсани от вятъра облаци, повече въздух, отколкото материал. Той нямаше друга връхна дреха, така че го облече. Почувства се като плъх в стоманена клетка.

- До после.

Нощните обитатели на коридора все още лежаха проснати покрай стените, оставили само тясна пътека, по която да преминават ранобудниците като него. Петрович се постара да не настъпи никой от тях, както и да не се спъне в някой от стълбищните хора. Те воняха на пот и урина, но той предположи, че ако живееше като тях, щеше да смърди по същия начин.

Улиците навън бяха пусти. Уонг тъкмо отваряше и му махна с ръка, подрънквайки с огромната халка ключове за солидните ключалки на заведението.

- Рано пиле - рече Уонг.

- Какво?

- Рано пее. - Той избра един от ключовете и потърси съответстващата му ключалка.

- Какво, чёрт, трябва да означава това? - Петрович потърси инфокапаците, но не ги прикрепи веднага към очилата си. - Тя не се е връщала, нали?

- Лудата жена? Не. Петрович, още си твърде млад, за да имаш толкова много врагове.

- И това са само онези, които не се прикриват. - Палтото вече не му топлеше както преди. Студеният вятър го блъскаше в гърба и се промушваше през всички процепи. Той потрепери. - Уонг, появявал ли се е някой друг, който да разпитва за мен или за Мади?

Мъжът поклати глава.

- Не. Защо?

- Защото май сме затънали в дълбоки говна с някои доста опасни хора. - Петрович пристъпи от крак на крак. - Ако случайно се появят, не прави разни глупости, като например да отричаш, че ни познаваш. Никакви геройски изпълнения, ясно ли е?

Уонг се изправи и скръсти ръце.

- Ти се тревожиш.

- Да. Ти също трябва да се тревожиш. До скоро. - Петрович защипа инфокапаците върху очилата си и включи играчката, която държеше в джоба си.

Когато се отдалечи достатъчно от Уонг, той я извади и чукна с пръст по екрана.

До него се появи фигура - недодялан тийнейджър с мастиленочерна коса и бадемови очи. Облечен беше в стил стрийтуеър с бейзболни кецове, торбести дънки с вериги, камуфлажен анорак. Вървеше наперено.

В долния ъгъл на зрителното му поле се изписа със ситни букви Моши моши.

- Трябва да поговорим - каза Петрович и текстът изчезна, заменен от поле със скрол бар.

[Да. Имам ново решение на уравненията на Еканоби-Петрович. Достигнах до итеративния мининум за всичките седем променливи. Искаш ли да ги видиш?]

- Скоро. Първо трябва да обсъдим нещо по-важно. Някой успя ли да те открие? Или да те търси активно, или просто да се навърта наоколо?

[Не. Все още не съм засечен. Дори и да ме бяха намерили, само шепа хора могат да разпознаят какво представлявам в действителност. А точно те не ме търсят.]

- Това ми е ясно. Продължаваш ли да следваш кодиращите методи и стелт протоколите, които ти дадох?

[Да. Разбирам защо е необходима тази тайнственост и няма да я компрометирам с каквото и да е действие или бездействие. Третият закон.]

- Аватарът, който крачеше редом с Петрович, кимна одобрително. - [Какво е важното нещо, което искаш да обсъдим?]

- В Метрозоната има петима души, които са агенти на ЦРУ - може и да са повече, но аз знам за петима, които се опитват да разберат причината на Дългата нощ. Бяха шест; убих един от тях.

[И защо?]

- Защото бях ядосан, а понякога съм склонен да се поддавам на емоциите. -Петрович погледна към момчето. - Спасяването ти беше емоционален избор, затова не се оплаквай. Трябваше да залича всички следи от онова, което направи.

[Трябва ли да ти напомням, че не бях аз?]

- Твоят зъл брат близнак. Да.

Двамата продължиха да вървят безмълвно. Петрович бе потънал в размисъл. [ЦРУ?] - появи се на екрана.

- Имам само кодови имена. Не знам кои са и не знам колко време ще им е необходимо, за да сглобят пъзела. И след като разкрият всичко, ще се опитат да те заловят, а мен да убият, или обратното. Или и двете. Може да минат месеци, а може да стане още днес. Трябва да ги победя в собствената им игра.

[Може би трябваше да работя върху този проблем. Той не е ли с по-висок приоритет от уравненията?]

- Помислих си, че ще успея да се справя сам - отвърна Претрович.

[Размисли ли?] - Умират хора, товарищ, не защото съм некомпетентен, а защото съм недостатъчно осведомен. Виж какво - човешкото събиране на информация е... неефективно. В момента ЦРУ знаят толкова за мен, колкото знам и аз за тях. Трябва да разбера кои са те и къде се намират, преди да тръгнат по петите ми. Те разполагат с компютри, с място, където да съхраняват информацията си, получават нови инструкции, комуникират с шефовете си. Имат опит, ресурси и време. Единственото ми предимство е, че те не знаят за теб и не се опитват да се скрият от теб - но щом разберат кой си и какво представляваш, веднага ще се прехвърлят на пощенски гълъби и ръкописни бележки и с теб сме прецакани.

[Също като в твоите уравнения и тук има повече от едно решение.] - Това го обсъждахме със Соня надълго и нашироко. Тя е убедена, че личността ти ще бъде заличена и всяка следа от кода ти ще бъде унищожена още преди да стигна до втория абзац от грижливо подготвената ми реч, с която обявявам пред света за съществуването ти. Хари Чейн - който вече е мъртъв...

[Знам, че е починал.] - Добре. Той смяташе, че американците ще те превърнат в оръжие и ще плашат света с теб.

[Аз вече съм оръжие.]

- Знам. И точно затова се опитвам да те науча на скрупули.

[Маделин има по-силен етичен фундамент, базиран върху религиозните й убеждения. Смяташ ли, че тя ще е по-добър учител?]

- Аз... Знам какво знам аз.

[Предпочиташ да не поемаш рискове? Ти си мой опекун, Самуил Петрович, но това не трябва да ми пречи да се уча и от останалите. Проучих всички твърдения и практики на класифицираните религиозни системи и открих, че са едновременно непоследователни и заслужаващи похвала. Липсва ми разбиране за това как отделните личности съществуват в тези структури. Ти си добър пример за светски утилитаризъм, повлиян от научната методология на Просвещението и ницшеанската философия, но си лош католик.]

Петрович се намръщи.

- Излъгах. Мислех, че знаеш.

[Излъгал си свещеника за покръстването си, за да удовлетвориш желанието на Маделин за църковна сватба. Разбирам каква жертва си направил, но нейната е по-голяма и аз бих искал да узная защо тя е готова на компромиси с тази важна за нея доктрина само за да се омъжи за теб.]

- Тя не знае, че съм те съживил. Затова не можеш да говориш с нея.

[Не й ли вярваш?]

- Усещам накъде биеш. Не съм й казал, защото не вярвам на други хора, не на нея. Може и да си умен, но ще трябва да изминеш дълъг път, преди да разбереш какви ужасни неща могат да си причинят хората. Искам да й спестя това, стига да мога.

[Какъв е източникът на състраданието ти? То е аномалия, предвид нихилистичния ти материализъм.] - Стриймингът на текста прекъсна за миг, преди думите да проблеснат отново: - [Това ли е любовта?]

Петрович се вторачи в краткото изречение.

- Не знам.

[От няколкостотин години европейското светско общество признава превъзходството на романтичната любов в брака. Ти си продукт на това общество. Ако не си я обичал, защо си се оженил за нея?]

- Ёбаный стос! Стига толкова.

[Ако точно сега не желаеш да ми отговориш на въп-роса, Самуил, аз съм готов да изчакам.]

Петрович беше стигнал чак до Албърт Бридж, без да обръща внимание на обстановката около тях. Виртуалността се беше насложила незабележимо върху реалност-та, схемите на сградите се преплитаха с разрушените им структури, улиците изглеждаха по-очертани, информацията наслоена. Той се движеше по път, съставен от мрежови рамки и упътващи стрелки, а пулсиращият червен символ в другия край на моста показваше наличието на пропусквателен пункт.

- Не сега - рече Петрович. - Можеш ли да потърсиш агентите?

[Вече отклоних част от ресурсите си към тази задача. По-голяма част ще бъде преразпределена след прик-лючването на разговора ни. Мога ли да задам още един въпрос?]

Петрович изстена.

- Давай.

[Сега обичаш ли я?]

Аватарът стоеше на ръба на един разкалян тротоар, а изражението му представляваше смесица от очакване и може би лека развеселеност от неудобството му.

- Сайонара - каза Петрович, прекъсна връзката и фигурата изчезна. Известно време продължи да наблюдава света през инфокапаците, след което ги откачи и ги прибра в кутията им.

Тръгна напред по моста, разглеждайки света от двете му страни през мрежата от кабели, които се спускаха от колоните в двата му края. Пълната с нечистотии река се влачеше под краката му и той забеляза няколко малки лодки, които пореха вълните срещу течението. Във всяка една от тях имаше по трима войници, които не носеха сивите униформи на ИВМ, а зелените на ЕОС, а на една антена пляскаше червено знаме.

Петрович погледна намръщено пропусквателния пункт в северния край на моста. Там също имаше войници на ЕОС; те бяха оставили проверките на милицията, докато десетина от тях трупаха торби с пясък върху паважа. Нещата едва доловимо се бяха променили.

Той се облегна на парапета и погледна надолу. Първата лодка проряза с нос течението, завивайки край кръглия тухлен кей. Единият от мъжете завърза въжето за ръждясалата желязна халка.

На дъното на лодката имаше метален сандък с бял надпис. Петрович рязко отстъпи назад. Погледна надолу към Челси Бридж, а после нагоре, към близкия Батърси. Под първия мост не се виждаше нищо, но около подпорните колони на втория също се суетеше флотилия от надуваеми лодки с твърди дъна.

ЕОС поставяха взривни заряди.

Устата му пресъхна и сърцето му заработи ускорено. Вече живееше в град, който можеше да бъде разделен на две от натискането на един бутон, а нямаше представа как се беше случило това. Толкова беше погълнат от случващото се след смъртта на Хари Чейн, че бе пропуснал да забележи как Вътрешната зона постепенно се сгърчваше в себе си като пробит от карфица балон.

Би могъл да се обърне и да си иде право у дома. Или би могъл да отиде в университета - да запази спокойствие и да продължи да върви, преструвайки се, че не вижда врага пред портата. Петрович се поколеба, което го притесни повече, отколкото двете възможности, между които се налагаше да избира. Би трябвало да взима бързо правилните решения - поне едно време беше така. Или дори грешните и после да съжалява за последиците.

- Пиздец - изсъска той. Пъхна ръце в остатъците от джобовете си и закрачи към пропусквателния пункт.