Теории за полета

26.

Поеха по Чок Фарм Роуд към Примроуз Хил. Танковете отдавна се бяха изтеглили от височините надолу, към Юстън, но Петрович се надяваше да се срещне с тях там, покрай рехавата бойна линия, която се оформяше на изток от Уестуей. Навсякъде из околните тесни улички, чак до Оксфорд Стрийт на юг, се водеха престрелки. Външните бяха пробвали да настъпят, бяха срещнали съпротива и сега се опитваха да обградят защитниците.

В реално време конфликтът между сините и червените напомняше две амеби, които се биеха до смърт. Компактната синя форма не спираше да се свива навътре в себе си, губейки крайниците си пред грамадното червено чудовище, което сякаш беше твърдо решено да я погълне цялата.

Тауър Бридж вече го нямаше. Милицията на ИВМ беше паркирала бронираните си коли върху разрушеното платно под назъбените подпори, проявявайки неочаквана смелост сега, когато вече нямаше никаква вероятност за въоръжени сблъсъци. Бишъпсгейт беше паднала. Площадът пред старата „Банк ъф Ингланд" постепенно се пълнеше с Външни.

Петрович загриза юмрука си. Всички територии, които губеше сега, после трябваше да се превземат отново, ала вече нямаше как да промени стратегията си. Всичко зависеше от това да позволят на противника да настъпва напред, докато бъде подготвена контраатаката.

Но Външните се придвижваха твърде бързо. Превземаха улица след улица с твърде малко жертви от тяхна страна. Печелеха.

[Лондон Бридж пада.]

- Моя прекрасна лейди - промърмори Петрович.

[Кенън Стрийт и Саутуърк неизбежно ще го последват. Трябва да удържим

Блакфрайърс по-дълго.]

- Не.

[Не сме подготвени за това.]

- Изтегли всички, които в момента не участват в бойните действия, оттатък

Фарингтън Роуд. Задръж Еджуеър Роуд, но хората от Юстън Роуд трябва да слязат по Охфорд Стрийт. - Той погледна през прозореца. Преминаваха покрай Риджънтс Парк, домиките от дясната му страна продължаваха да си лежат там, където бяха разпръснати през Дългата нощ.

По пътя се движеха фигури, които на картата бяха отбелязани в червено. Група от десетина души, тичащи разпръснато по бялата линия. При увеличаването на изображението се видя, че двама от тях са въоръжени с пистолети, а останалите носят хладно оръжие.

- Легнете на пода, ако можете, а ако не - свийте се в седалките - извика Петрович. - Не надигайте глави.

Огледа се. Люси надничаше над тапицерията и наб-людаваше Външните, които надигнаха глави при звука на приближаващия се автобус.

Чу се гръм и на предното стъкло се появи дупка. Ако шофираше Петрович, той сигурно щеше да се свлече върху волана и да подкара автобуса през тесния тротоар право в стената. Куршумът вдигна облак бели пухчета, когато се заби в облегалката на шофьорската седалка.

Автобусът не се отклони от пътя си. Първият изстрел не накара Петрович да потрепне, за разлика от последвалите осем. Върху прозрачното стъкло разцъфтяха няколко големи рани с форма на звезди; по панела се появиха спираловидни пукнатини, които се разпространиха по цялата му повърхност, докато накрая той не остана да се държи само на пластмасовия си обков.

Предницата се блъсна в някакво тяло и Външните се оказаха вече зад тях. Върху задницата на автобуса се посипаха куршуми. И други стъкла се покриха с бели звездообразни плюски и внезапно автобусът се наклони наляво.

Той коригира посоката си веднъж, после още веднъж. Надясно, наляво, надясно - докато накрая отново не се оказа под контрол.

[Задната гума.]

Петрович нямаше време да се тревожи за повредите, които бе получил автобусът, защото вече се намираха сред Външните.

Отстъплението на Вътрешната зона беше изкарало Външните на улиците. Те бяха изпълнили платното на шосето. Петрович бръкна в джоба на шинела си и извади пистолета. Автобусът се разтресе от удар и докато се клатеше, получи нов удар.

Петрович извади пълнителя и преброи сребристите патрони в него. Шест. Пъхна го обратно на мястото му и вдигна предпазителя.

Предното стъкло се пръсна и върху пътеката се озова превита тъмна фигура, сипейки навсякъде дъжд от кристални гранулки. Прашната и парцалива фигура започна да се надига. Макар да бе окървавен и замаян, мъжът не беше изпуснал ножа си.

Петрович вдигна пистолета. Мерният кръст пред погледа му танцуваше наляво и надясно, нагоре и надолу, при всяко колебливо накланяне на автобуса. Загрубялото лице на Външния се изкриви при вида на мъжа, стоящ до стъпалата, който държеше метал в ръката си.

Човекът се приближи към Петрович, размахвайки ножа в дъга пред себе си. А Петрович все още не можеше да се прицели. При други обстоятелства би натиснал спусъка и така - все някой от куршумите щеше да улучи. Но останалите щяха да застрашат хората, за които бе положил толкова усилия да спаси, и това го накара да изчака.

Външният се хвърли неумело напред, замахвайки към ръката на противника си. Пред погледа на Петрович се изви кървава дъга и той успя да отстъпи тъкмо навреме; и двамата бяха ранени и се опитваха да се убият един друг.

Ръката с ножа се дръпна назад, приготвяйки се да отбие ответния удар. Мъжът вече се намираше достатъчно близо, за да може Петрович да забие дулото на пистолета в тялото му и да не пропусне. Преди някой от двамата да направи следващото си движение, във въздуха прелетя някакво черно-бяло петно. То се приземи върху гърба на Външния и го накара да залитне назад и да се просне в цял ръст сред разпилените начупени стъкла.

Той нанесе ритник и Люси отново се озова във въздуха, след което се стовари обратно върху седалката си. Косата й беше разпиляна, макар че момичето се опитваше да я събере в опашка. Външният се обърна към нея и Петрович видя дръжката на кухненския нож, стърчаща под лопатката му.

Той се пресегна и я дозаби с един удар на дланта си. Външният внезапно замря, Петрович обхвана с двете си ръце гърлото му и го дръпна назад, по-надалеч от Люси, към зеещата дупка на предното стъкло. После го изхвърли навън оттам, откъдето бе дошъл.

За миг краката на мъжа се закачиха за долния ръб, после той се откачи и изчезна от погледа на Петрович. Автобусът подскочи при преминаването над едно от най-меките препятствия в бурята от разтърсвания.

Петрович погледна към Люси. Той я беше покварил и бе унищожил невинността ?, и сега единственото, което му оставаше, беше да бръкне в джоба си за другия нож. Плъзна го по пътечката към нея, кимвайки й със задоволство; тя го вдигна с вирната брадичка и с непокорно изражение на лицето.

[Дръжте се.]

Твърде късно.

Блъснаха се в нещо твърдо. Шофьорският еърбег се разгъна едновременно с проблясъка на експлозията и разширяващия се ореол от прах. Петрович, който стоеше прав и нямаше за какво да се хване, се плъзна неудържимо към предната част на автобуса.

Нищо не можеше да попречи на изхвърлянето му навън. Небе и земя се сляха в едно и той се стовари върху покрива на една кола, полузатрупана от купчина отломки. Автобусът се наклони странично и когато започна отново да се изправя, Петрович се изтърколи от покрива. Гумите на автобуса се стовариха върху колата и я смачкаха сред трясък на метал и пластмаса.

Автобусът се спря малко по-нататък; Петрович можеше да се пресегне и да докосне горещия капак на двигателя му.

[Петрович?]

Той си пое дълбоко дъх и болката го изпълни с радост. Все още беше жив. Все още беше свързан.

- Чёрт.

[Заповядвам настъпление. Един момент.]

Бученето в ушите му не беше продукт на въображението му. Гласовете наистина се извисиха в боен вик - продължителен, протяжен рев. Петрович установи, че лежи на асфалта, в покрайнините на полето от отломки. Край него се въргаляха парчета от тухли и трески. Той се надигна и седна, убеден, че всичките му шевове са се скъсали и е докарал на тялото си нова доза наранявания.

Пистолетът му беше изчезнал. Очилата му ги нямаше. От ръцете му и от лицето му течеше кръв. Той се изправи, за да посрещне своите воини. Облечените в сиво бойци на ИВМ, европейските войници със своите маслиненозелени униформи, синеещите се работници на Ошикора - всички тичаха към него по улицата.

Но всички те мълчаха намръщено, стиснали здраво огнестрелни оръжия, тояги и мечове. Той се обърна да разбере откъде идват виковете и видя как Външните се задават отзад и реват с цяло гърло.

Петрович се насочи към средата на улицата. Може би в суматохата Външните го бяха помислили за някой от своите. Той не носеше униформа и не беше очевидна цел. Те притичаха покрай него. Той погледна към автобуса, който беше полегнал като кит - страните му бяха покрити с дупки, вдлъбнатини, драскотини. Към затъмненото стъкло беше притиснато едно лице, а до него се виждаше бледа, розова длан. Люси.

Противниците се срещнаха малко по-надолу по улицата; оформиха се кратки сблъсъци, където куршумът или острието бързо решаваха изхода. Влезеха ли в бой, никой не отстъпваше. Сражаваха се и падаха. Появиха се нови

Външни, които заемаха местата на падналите, и никой не обръщаше внимание на седящия в сянката на катурнатия автобус Петрович.

Но само докато пред очите му не изскочи покрит с прах мъж, който носеше дълъг стоманен прът. До него вървеше момче. Той ги разпозна и двамата -момчето беше спасил, а мъжът бе видял да убива два пъти през прозореца на Люсината спалня.

Мъжът се наведе, за да излае някакви заповеди на момчето - няколко думи, не повече, - и то хукна обратно по пътя, откъдето двамата бяха дошли. Тогава забеляза Петрович и докато тичаше, се извърна към него.

То, естествено, знаеше, че Петрович има пистолет, и, естествено, изкрещя предупредително.

- Фокс!

Значи наистина беше той. Човекът, чиято основна цел беше да изгори града. Петрович се наведе, за да вземе една счупена тухла, и по случайност успя да избегне запратения по него като копие метален прът. Докато се изправяше, той се удари в стоманата, забита отстрани в автобуса. Докато се усети, че мъжът се движи бързо като светкавица, пред очите му вече проблясваше окървавен нож.

Той хвърли тухлата напосоки. Фокс я отби с лекота и се хвърли напред, замахвайки с ножа си към лицето на Петрович.

Тялото му беше твърде мудно, твърде натъпкано с наркотици и твърде увредено, за да реагира по-бързо. Острието премина през окото му и спря при гърбицата на носа. Плътният мрак го връхлетя внезапно. Петрович почувства как се завърта и пада, посрещнат от острите ръбове на разпилените по пътя отломки.

Не виждаше нищо.

Изгуби известно време, опитвайки се да премахне с мигане преградата -имаше усещането, че клепачите му са се спуснали върху нажежени камъни.

[Един момент.]

Петрович се съсредоточи върху гласа и светлината отново се появи.

Той гледаше надолу към окървавеното тяло, което беше повече мъртво, отколкото живо. Над него се беше навела някаква фигура, вдигнала ръка, в която държеше нож. Под лявата ръка на проснатото тяло лежеше тухла. Петрович сключи пръсти около нея и им нареди да замахнат.

Получи се. Фигурата залитна назад и Петрович осъзна, че проснатото на земята тяло е неговото. Шинелът, по-скоро останките от него, се разпаднаха окончателно. Възприятията на Петрович се промениха, завъртяха се и той започна да гледа към сцената от вътрешността на собствения си череп, през собствените си повредени очи.

Имаше някои изкривявания, тъмни петна на местата, където сателитът не можеше да предаде образ, но изображението беше достатъчно добро.

Достатъчно, за да може Петрович да направи онова, което трябваше да направи. Той пусна тухлата, протегна средния пръст на лявата си ръка -изкуствения, който бе направен от титан - и го превключи в неподвижно положение. После зачака Фокс отново да се появи.

Беше сляп. Противникът му беше наясно с това и знаеше, че нищо не може да му попречи да се хвърли върху него и да натисне острието с цялата си тежест. Лесно убийство.

Ала невиждащият Петрович се претърколи настрани, повече като марионетка, отколкото като човек, изпълвайки Фокс с недоумение. Петрович продължи да се търкаля, докато не се отдалечи достатъчно от противника си, след което се изправи. Можеше да стане. Имаше пълен контрол над тялото си. Движенията му бяха като на робот - прецизни, бързи. Бързи колкото на Фокс, който се наведе, за да се хвърли в краката му. Скок, ритник в рамото, отстъпване. Не, по-бърз беше.

В очите на Фокс се появи първата сянка на съмнение.

Но той продължи да настъпва - все още не можеше да повярва, че Петрович знае какви са намеренията му, убеден беше, че ударът е бил чист късмет, не осъзнаваше, че отговорът се крие в кабела, излизащ от тила на Петрович и спускащ се надолу по гърба му.

Фокс продължаваше да не вярва и когато Петрович приклекна, бързо протегна ръката си под полюшващия се нож и заби металния си пръст дълбоко в гърдите на Външния. Върхът на пръста проби кожата и мускулите. Петрович почувства как по дланта и китката му потича хлъзгава течност. Натисна рязко с ръката си веднъж, после втори път и с последния тласък отхвърли Фокс встрани.

Мъжът се опита да се изправи на крака. Отстъпи няколко пъти назад, за да възстанови равновесието си; всяка стъпка оставяше кървав отпечатък. Прашните му дрехи бяха станали тъмни и лъскави. Най-накрая се спря и се опита да вдигне ножа, преди бавно да отпусне ръката си. После падна на земята, а металът издрънча до него. Повече не се надигна.

Униформени мъже наобиколиха Петрович. Бяха успели да си проправят път напред. Автобусът беше обезопасен, бойната линия се беше преместила към Риджънтс Парк.

[Насам идва медицински екип. Легни на земята. Вдигни крака във въздуха. Забави дишането си до едно вдишване на всеки десет секунди и свали наполовина сърдечния си ритъм .]

Петрович не се подчини. Той успяваше да блокира болката посредством прекъсване на захранването. Ако беше знаел и преди, че може да го направи, ако беше знаел, че е способен и на половината от това, което бе пос-тигнал току-що, щеше да включи сребристия жак много по-рано. Изпълваше го велика радост. Беше се трансформирал по начина, по който искаше да трансформира света. Имаше в себе си толкова много енергия, чувстваше се толкова жизнен, че едва не грабна копието на падналия Външен, за да се включи в битката.

С викове и плач Люси изскочи от аварийния изход на автобуса. Тя не смееше да го докосне от страх - страх за самата нея и страх, че може да му причини болка.

Обожеобожеобожеобоже.

- Всичко е наред - отвърна той. - Всичко е повече от наред.

- Как можеш да го кажеш? Лицето ти... - Тя притисна длан към устата си, макар че единственото, което Петрович можеше да види, бяха части от носа и брадичката й под пикселизираната й коса.

- Ще направиш ли нещо за мен?

Тя го погледна, извърна се, след което се насили отново да го погледне.

- Не мисля, че мога да ти помогна особено. Не и сега.

- На края на тази улица има магазин за компютри. Ако е заключен, намери някой, който да го разбие. Трябва ми една камера, от онези, които защипват на мониторите. Колкото се може по-малка. Донеси няколко, за да си избера. - Той избърса с опакото на ръката си бузата, където засъхващата кръв започваше да го гъделичка. - Можеш ли да се справиш?

Той видя как гърдите й се повдигат, докато се опитваше да си поеме дъх.

- Да.

- Върви. Ще те чакам тук.

[Петрович. Трябва да легнеш.]

- Кажи ми само едно нещо - отблъснахме ли ги?

[Да.]

- Тогава продължавайте да ги изтласквате. Зареди няколко капана по маршрута им. Когато повече не можем да напредваме, се изтеглете назад и ги вкарайте в тях. Направете същото на още няколко места. Не спирайте да нанасяте удари, докато не побягнат. - Ножът на Фокс беше паднал от ръката му и лежеше до обутия в ботуш крак на Петрович. Той се наведе и го вдигна. - Оттук започваме да градим новото начало.