Теории за полета

11.

Чейн живееше - беше живял, минало време - в апартамент в една извънградска къща, който гледаше към улицата. Единият от ключовете на халката отваряше вратата към централното стълбище и те тръгнаха нагоре към първия етаж.

В протичащата с променлив успех сенчеста война срещу Външните Финсбъри Парк се намираше зад фронтовата линия, но не чак толкова далеч, че да е безопасен. Стрелбата, която от време на време се чуваше от север, непрекъснато напомняше за това. Повечето от местните жители вече се бяха изнесли навътре във Вътрешната зона или просто бяха напуснали града. Сред редицата магазини със спуснати кепенци или заключени решетки се виждаха само два работещи. Истинска загадка беше кой пазаруваше в тях.

Мястото въобще не се хареса на Петрович.

- По-добре да не стоим тук повече, отколкото се налага - рече той, докато оглеждаше безличната повърхност на двукрилата врата, водеща към коридора.

- Нервен ли си? - попита Григорий. Той държеше автомата пред гърдите си, не че тук имаше някой, който да види това.

- Като че ли непрекъснато съм в такова състояние.

- Поне няма опасност сърцето ти да спре. Вече не.

- Така е. То ще продължи да изпомпва кръв през раната, която е причинила смъртта ми, дълго време, след като всъщност съм умрял. - Той приближи магнитния ключ към вградения в касата на вратата детектор, но Валентина го спря.

- Не - каза тя.

- Не ли?

- Не. - Тя остави металното си куфарче на пода и щракна закопчалките му. Скобите отскочиха и тя повдигна капака. Пренебрегна всички експлозиви, проводници и детонатори, които бяха подредени вътре, и извади един нееластичен черен кабел.

- Тина - рече Григорий, - Петрович е прав: нямаме време за това.

- Какво? Ти ли искаш да отвориш вратата? - Тя погледна над ръба на капака. - Петрович, дай му ключа.

Григорий го взе от ръката на Петрович и пробва два пъти да поднесе металното правоъгълниче пред сензора. И двата опита се оказаха неуспешни.

- Какво знаеш, което не ми е известно?

- Доста неща - отвърна Валентина. Тя прикрепи малък екран към оптичния кабел и го включи. Появи се картина на стиропорената кутия, която лежеше в куфара ?. Образът беше увеличен дотолкова, че можеше да се различи всяка отделна сивкава шупла. - Но помисли за миг. Чейн е мъртъв и може би само по случайност.

- А ако са искали да се подсигурят? - каза Петрович и допря длан до стената, отделяща го от апартамента на Хари Чейн. Изобщо не му се струваше бомбоустойчива. Той взе ключа и го пусна в джоба си.

Валентина плъзна края на оптичния кабел под вратата. Екранът потъмня и си остана такъв, докато тя не промени настройките на нощно виждане.

Появи се картина: въпреки смущенията в сигнала можеха да се различат рафтове, които покриваха стените от пода до тавана и стигаха от ъгъла до вратата.

- Почакай малко - каза тя, докато манипулираше края на кабела. - Не ме припирай.

Камерата се плъзна по рафтовете, натъпкани с папки. Яркият правоъгълник очевидно беше прозорец, зак-рит от дръпнати завеси - въпреки това светлината проникваше през тях и придаваше очертания на предметите в стаята.

- Какво беше това? - Петрович застана на четири крака до Валентина и се опита да се ориентира в разположението на мебелировката. - Там, в средата на стаята.

Тя дръпна кабела назад и го пренасочи. Наистина имаше нещо - ъгловато, тънко, издигнато над пода.

- Маса? - Тя наведе леко главата си встрани. - Музикална уредба?

- Твърде е... голямо.

Нетърпението на Григорий нарастваше.

- Ако вие не отворите вратата, аз ще го направя.

- Вече се опита - отвърна Валентина. - Не успя. Така че ме остави да си свърша работата. - Тя превключи на инфрачервени лъчи и екранът се промени, предавайки новите данни. Подът и стената бяха сини, студени. Но предметът в средата на стаята беше още по-студен - пирамида със скелетна структура, която сияеше в наситено пурпурно с изключение на нажежената до бяло точка, намираща се на върха й, на височината на гърдите на човек.

- Това е трипод. Камера? - Петрович заби мазния си показалец в пластичната повърхност на екрана. - Но това е доста странно. Някакъв източник на топлина.

- Инфрачервена светлина. - Тя застопори образа и измъкна кабела изпод вратата. - Може да е част от алармената система на Чейн. Идвал ли си тук досега?

- Не. Просто смятах, че живее в офиса си. - Петрович се взря в образа с присвити очи. - Какво ли е това нещо?

Григорий въздъхна и почеса едната си длан.

- Той е мъртъв, не са му останали никакви съседи, а вие се притеснявате за някаква си аларма, която никой няма да чуе. Дай ми ключа.

Петрович погледна към Валентина.

- Ако зависеше от мен - рече тя, - щях да кажа не. Но очевидно при нас е демокрация.

- Затова ми дай ключа - настоя Григорий.

- Няма нужда да доказваш колко голяма пыса имаш. - Петрович отново извади връзката ключове и Григорий ги грабна от ръцете му. - Искаш да отвориш вратата, без да знаеш какво се крие зад нея?

- Съвсем си се размекнал, Петрович. И сигурно новата ти жена е виновна за това. - Той приближи ключа до сензора и ключалката звучно изщрака. - Пизда.

Валентина направи две бързи крачки към Петрович, обгърна го с тънките си ръце и продължи да върви напред, избутвайки го към преградната стена. Григорий отвори вратата с бутване и бе посрещнат от пронизителния вой на сервомотори.

Във вътрешността на стаята проблеснаха светлинки, придружавани от гръмотевичния рев на автоматична стрелба. Григорий заподскача така, сякаш се бе озовал на нагорещена плоча, а мазилката на стената зад гърба му се покри с дупки.

Той се стовари по гръб с разкъсани сухожилия и разпиляно тяло.

Валентина продължаваше да притиска Петрович към стената.

- Не мърдай. Не отивай при него. С нищо не можеш да му помогнеш.

Стрелбата спря и през вратата се изниза тънка струйка дим.

- Чёрт. - Петрович не знаеше къде да си дене ръцете. За миг го обзе паника. Той сграбчи Валентина през кръста и я отмести от себе си.

Не тръгна направо към вратата, а се просна на пода и запълзя по корем. Отсрещната стена беше цялата надупчена, като на места дори се виждаше съседното помещение. Очевидно монтираното в стаята оръжие беше напълно способно да го улучи дори през тухлена стена, стига да успееше да го види.

Григорий определено беше мъртъв. Халката с ключовете висеше на палеца му, но ръката му, извита под главата, беше все още в обсега на онова, което се криеше в стаята и чакаше. Стълбището също беше в обсега му.

От стаята продължаваха да излизат остри и горещи барутни газове. Валентина застана зад Петрович, оправяйки якето си.

- Идиот - каза тя. - Да не би да имаше резервен живот, че да си позволява с такава лекота да захвърли този.

Петрович отстъпи назад и седна с кръстосани крака на земята.

- Стационарно оръдие? Защо, на хуй, му е притрябвало на Чейн такова нещо?

- За да си защити информацията? Сигурно е имал начин да го деактивира. ИВМ не ти ли даде още нещо, освен ключовете?

- Не. Само тях. - Внезапно Петрович усети как го облива студена пот. Можеше да е той. Ако тя не го бе спряла първия път, ако беше приел предизвикателството на Григорий, щеше да се озове под унищожителния огън на оръдието. - При първия удобен случай ще сритам Чейн в яйца.

- Трябва ли да ти напомням, че имаме по-належащи проблеми?

- Не. - Петрович побутна очилата си нагоре и погледна към стълбището. -Каква е скоростта на реагиране на това нещо? Ще можем ли да се придвижим по-бързо, отколкото би могло да ни засече?

Валентина му подхвърли една кибритена кутийка.

- Защо не опиташ сам?

Той вдигна кутийката от скута си и извади една клечка. С треперещи пръсти драсна с червената главичка върху грапавата лента.

Кибритената клечка пламна. Петрович я задържа за секунда, за да се убеди, че се е разпалила, след което я хвърли във въздуха. Клечката полетя в дъга и миг по-късно изчезна, превърната в прах от куршума.

- Добре - каза той. - План Б.

- Който е?

- Дай ми една секунда. - Петрович се огледа за някакви подръчни материали. Подът беше покрит с обикновени дървени дъски, прозорци имаше само на междуетажията, дори вратата на съседния апартамент се намираше в обхвата на автоматичното оръжие в апартамента на Чейн.

От другата страна на вратата се намираше отвореното куфарче на Валентина.

- Да. Можем да се справим. - Той изпъна краката си и започна да си развързва ботушите. После лека-полека изниза връзките през дупчиците.

Валентина го наблюдаваше как ги връзва една за друга, за да получи единична по-дълга връв.

- Какво друго ти трябва?

- Някакво изкривено парче метал, за да си направя кукичка. - Джобовете му бяха пълни с всякакви джунджурии, но нито една от тях нямаше да свърши работа.

Тя имаше тежък боен нож, който можеше и да свърши работа. Петрович го завърза с връвчицата по средата, точно под дръжката, и го хвърли.

Ножът падна в куфарчето, но когато той започна лекичко да дърпа връвта, се измъкна навън и се претърколи по пода.

Сервомоторите на оръжието изскърцаха и Петрович стисна зъби, подготвяйки се за неизбежния изстрел.

Такъв не последва и той бързо издърпа ножа обратно.

После опита отново, като внимаваше ръката му да не се подава извън стената. Мерникът му беше добър, но в куфарчето просто нямаше нищо, за което да се заклещи ножът.

- Така няма да стане - каза той, докато се приготвяше за третия опит.

- С това може и да се получи.

С едната си ръка тя придържаше ризата си на гърдите, а с другата му подаваше сутиена си.

Аз... не разбирам.

Банелите.

Петрович примигна и взе бялото сатенено бельо от ръката ?. Топлината му го накара да се изчерви. Валентина се извърна настрани, за да се закопчее, а той използва ножа ?, за да разреже подсиления шев.

Закриви като кука единия край на извитата метална тел, а в другия оформи ухо, използвайки върха на ножа като опора. Когато отново вдигна глава, Валентина вече се беше облякла.

- Благодаря - рече той.

- Така помагаш и на мен - отвърна тя. Когато Петрович й подаде останките от сутиена, тя просто махна с ръка. - Ще оцелея и без него. Дори и да се наложи да тичам.

Извитият навътре връх на куката се закачи в меката дунапренена вътрешност на куфарчето още от първия опит. Едно леко подръпване го накара да се забие още по-навътре, докато не закачи металната му външност.

Петрович бавно започна да го придърпва към себе си.

- Колко от нещата вътре ще се взривят, ако бъде улучен от някой и друг куршум?

- Достатъчно, за да не ти се наложи да се притесняваш колко са сериозни раните ти.

- Да. Ясно. Ще отстъпиш ли назад?

- Няма значение - отвърна тя. - Все тая къде ще застана.

Отне му пет минути да прекара куфарчето покрай отворената врата. Воят на сервомоторите веднага го предупреждаваше кога е започнал да дърпа прекалено силно.

- Ёбаный стос. - Петрович раздвижи пръстите си и всичките изпукаха, с изключение на изкуствения.

Валентина откачи кукичката от куфарчето и развърза връзките за обувки на Петрович. Подаде му ги и той се захвана с трудоемката задача отново да ги наниже през десетината дупки на всеки ботуш.

- Искаш ли да взривя оръдието? - Тя си избра едно малко блокче пластичен експлозив.

- Какво имаш предвид - просто хвърляме бомбата вътре и се надяваме? Можеш ли да го унищожиш, без да подпалваш сградата, като се има предвид, че стаята е пълна с хартия?

- Не.

- В такъв случай - каза той, посочвайки към пода - защо не слезем на долния етаж? Ще се върнем с подходящата железария и няма да съсипем картотеката на Чейн.

Тя потропа с токче по дървените дъски на пода.

- Материалът не е добър за работа. Треските са непредсказуеми.

- Можеш ли да насочиш взрива надолу?

Валентина се разходи по пода, проверявайки различните места с леки подскоци.

- Тук - каза тя, заставайки в най-отдалечения ъгъл. - Доста по-твърдо е, по-вероятно е да се счупи, а не да се огъне. - После се върна за пластичния експлозив, който бе разточила във формата на дълъг, тънък червей.

Имаше цвета на марципан. Миришеше на масло.

- Няма да е много красиво. - Тя натъпка експлозива в един от процепите между дъските и бодна детонатора в стърчащия край. После опъна проводници до мястото, където Петрович довършваше нанизването на връзките си. -Трябва ми нещо, което да контролира експлозията и да я насочи в желаната от мен посока. Освен това се намираме много близко.

- Стига да може да ни измъкне от тази каша. - Той погледна към безформения труп на Григорий. - Ти, болван! Ти, мудак, ти пидорас. Умря за нищо!

- Просто се фукаше. Пред мен. Може би смяташе, че ще се впечатля. - Тя извади един акумулатор и затвори куфарчето. - Да ти изглеждам впечатлена?

- Не. Изглеждаш ми ядосана. - Петрович съблече шинела си и двамата се свиха край стената, завивайки се презглава с него.

- Запуши си ушите - прошепна му Валентина в тъмното. Тя носеше тапи за уши, а той не. Под шинела беше горещо, дъхът й пареше и по всичко личеше, че ще става още по-горещо.

Валентина допря проводниците до клемите на акумулатора.