Теории за полета

12.

Петрович още не беше стигнал до къщи, когато й се обади. Докато се влачеше по последните метри от улица Клапам, ръката му инстинктивно започна да подмята телефона в джоба му.

- Здрасти - каза той. Погледна към небето, осеяно с розовеещи облаци. - Къде се намирам ли? На около пет минути път. Искаш ли да се видим при Уонг?

Знаеше, че тя веднага ще усети, че нещо не е наред, и й беше благодарен, че не започна да го разпитва веднага. Просто прие предложението му и затвори.

Той зави по улицата и кафенето се появи пред погледа му. Зад замъглените му прозорци грееше бяла светлина, а неоновата му табела светваше и угасваше в случаен ритъм. Липсваше само поройният дъжд и щеше да се получи типична атмосфера на ноар филмите, в комплект с уморения главен герой.

Петрович отвори с рамо лепкавата врата.

- Здрасти, Уонг. Табелата ти премигва.

- Така ли? Ще я оправиш ли? - Уонг преметна влажна кърпа през рамото си и пристъпи към машината за кафе.

Петрович сви рамене.

- Стига да искаш. Това е горе-долу единственото нещо в момента, което със сигурност бих могъл да оправя.

- Може би утре - рече Уонг и присви очи. - Мръсен си. Идваш в заведението ми и си мръсен. Черен и окаден.

- Да. - Петрович зарови юмруци в джобовете си. - Ще ми сипваш ли кафе, или просто да си тръгвам, щом ме смяташ за биологична заплаха?

Уонг посегна към полицата, за да вземе чаша.

- Лош ден, а?

- Да. Много. - Петрович изрита ъгъла на бара. - Абсолютен, безвъзвратен пиздец. Изгубих приятел.

- Пак ли? - Черното кафе започна да се излива в чашата и напълни въздуха с горчивия си аромат. - Нещо приятелите ти започнаха да намаляват. По-добре побързай да си намериш нови.

- Уонг, не съм в настроение. Аз... - Вратата се отвори и той се обърна с мисълта - надеждата, - че това е Маделин. Съдържателят получи възможността да види гърба на шинела му, който беше превърнат в дрипа.

Не беше тя. Но лицето му беше познато.

Двамата се вторачиха един в друг; явно жената също го разпозна, и то не от телевизията.

- Чёрт - каза той. - Всё говно, кроме мочи.

- Моля? - попита тя и тази дума беше достатъчна, за да си проличи акцентът ?. Жената отметна кичур руса коса от лицето си. - Вие се казвате Петрович, нали?

- Не виждам смисъл да го отричам. А вие сте Шарлът Соренсън.

- Знаете ли защо съм тук?

- Едва ли е заради обслужването. - Петрович се обърна назад към кипящия от яд Уонг. Той тръсна пред него чашата с кафе и намръщено се облегна на бара.

- Познавали сте брат ми? Мартин? - рече тя.

- Да, познавах го. Вземете си кафе и можете да ми разкажете всичко, което знаете. А аз сигурно ще успея да запълня част от дупките в историята.

- Добре. - Тя погледна в менюто. Клиентите на Уонг обикновено не му обръщаха никакво внимание и буквите му бяха избледнели толкова, че почти нищо не се разчиташе. - Ами... нека да е кафе тогава.

Тя беше привлекателна по един обикновен начин. Русата й коса обрамчваше широко, изразително лице. Изглеждаше доста силна.

Уонг наля още една чаша кафе, наблюдавайки я внимателно как допълва чашата си с мляко.

- Приятелка ли сте на Петрович? - попита той.

- Все още не знам - отвърна тя. - Зависи от това колко добър приятел е бил той на брат ми.

Без да обръща внимание на все по-настоятелните сигнали на Петрович да си затваря устата, Уонг продължи.

- Брат? Американец?

- Ами да - отвърна тя, докато разбъркваше кафето си с лъжичка. После я отръска над чашата с изписана на лицето й лека изненада, че приборът не се е разтопил.

- Помня го. Едър мъж. Червендалесто лице. Гръмогласен. Много викаше.

Тя погледна към Петрович, който беше затворил очи и клатеше глава.

- Защо е викал?

- Защо не седнем на някоя маса? - попита Петрович.

По ирония на съдбата единствената свободна маса се оказа онази, на която преди месеци двамата със Соренсън бяха закусвали и спорили.

Петрович взе кафето си и я поведе натам, чудейки се защо ли се бави още Маделин. Той седна с гръб към стената, наблюдавайки Соренсън, която се настани на същия стол, където бе седял и брат ?. Походката й беше механична, но не тежка и насечена - протезите й бяха прецизно сглобени и добре смазани. Тя пристъпваше уверено.

- Вчера се срещнах със Соня Ошикора - каза Шарлът, поставяйки чашата на масата пред себе си. - Тя много ми помогна.

- Наистина ли? - Той беше твърде изморен, за да усети сарказма ?. Вместо това отпи от кафето и отправи безмълвна молитва към вратата да се отвори.

- Не. Непрекъснато се усмихваше, но нищо не ми каза. Този човек...

- Уонг.

- Добре, Уонг - той ми даде повече информация, отколкото Ошикора за един час.

- Нима? - Петрович свали очилата си и разтърка раздразнените си от пушека очи. - Да. Такъв си е Уонг.

- Марти е работил за баща й нали? Поне така ми каза той. - Соренсън седеше изправена, напълно уверена в себе си. Макар думите й да достигаха до съседните маси, тя не си направи труда да говори по-тихо или да приближи главата си към неговата.

- Какво друго ви е казал той? Спомена ли върху какво работи?

Въпреки че тя не се притесняваше от подслушване, Петрович възнамеряваше да се огледа дали някой не надава ухо към разговора им. Той си сложи отново очилата.

- Каза ми, че е някакъв голям проект. И добави, че всичко върви добре. Но не спомена нищо за съдържанието му.

Тя го погледна в очите.

- За какво ставаше въпрос?

- Кибернетичен интерфейс за виртуален свят. - Той чу как вратата се отваря и този път на прага застана Маделин.

Тя бе облечена в сивкавата си униформа на ИВМ и носеше маслиненозелено яке на ЕОС(Европейски отбранителни сили). Поспря се за миг и заоглежда намръщено клиентите, докато не забеляза Петрович. Мигновеното удоволствие при вида на съпруга й изчезна на мига, когато забеляза, че той седи на масата с поредната блондинка.

Уонг й подаде чаша кафе - Петрович беше убеден, че никога не й беше искал пари за нещо - и скръсти ръце в очакване. Маделин се приближи към тях и застана зад гърба на Соренсън, скривайки светлината от лампата.

- Мади, това е Шарлът Соренсън от САЩ. - Петрович се почеса по носа. - Може би си спомняш когато ти казах, че убих брат ?.

Останалите клиенти все пак слухтяха, макар и с половин ухо. Сега вече беше успял да привлече изцяло вниманието им. Той се огледа наляво и надясно.

- Иди нюхай плавки - каза им той, след което се обърна към жена си. - Защо не поседнеш при нас, докато й разказвам какво се случи?

Тя се намести до него, успявайки незнайно как да събере невъзможно дългите си крака под масата. Облиза палеца си и го прокара по бузата му, оставяйки бледа следа.

- Какво ти се е случило?

- Изгубих Григорий. Безсмислена, напразна, ёбаная смърт.

- Сам - каза тя, след което се обърна към Соренсън. - Простете. Той не е в състояние за изповеди. Елате утре сутринта.

- Не - отвърна Соренсън. Устните й едва помръднаха, а лицето й и цялото й тяло останаха напълно неподвижни. - Искам да чуя това.

Маделин прегърна Петрович през раменете и го придърпа към себе си. После погледна предизвикателно другата жена.

- Не вие определяте какво ще стане.

- Виж какво - рече Петрович. Той потрепна под желязната хватка на Маделин. - Моментът е също толкова подходящ, колкото и всеки друг. Намирам се на обществено място и ти си при мен. Какво друго й остава, освен да ме изслуша?

- Не мисля, че й дължиш нещо - каза Маделин.

- А аз... аз мисля, че й дължа. Ти имаш силата на своята вяра. Аз имам само онова, което се върти в собствената ми глава. Понякога го виждам. Виждам го как се е вкопчил в гърлото ми. Понякога успявам да го прогоня. Друг път не. - Той потърка носа си с палец. - Разбирате ли, госпожице Соренсън, аз опитах с всички сили да спася брат ви. Но той не приемаше никакви съвети. Да, той смяташе, че е по-умен - не искаше да я кара по лесния начин, като не се набива между шамарите. Прецака се. И умря.

- Казахте, че вие сте го убили. - Тя седеше абсолютно неподвижно.

- Старецът Ошикора - бащата на Соня - го изнудваше. Изглежда, вашата държава не толерира хора, които получават заплатата си от изнудвачи, рекетьори, трафиканти и убийци, дори въпросните да имат безупречни маниери. После се появи и едно ченге, което също започ-на да го изнудва, като използваше същите средства като Ошикора. Брат ви ме срещна за кратко и беше обсебен от идеята, че аз мога да му помогна. Опитах се. Казах му просто да продължи да работи, да не обръща внимание на Чейн, да приключи със задачата и после просто да помоли за милост. И той направи ли го? - Петрович изпи половината си кафе и остави чашата си върху масата. - Този мудак не можа да се сдържи.

- Това не обяснява нищо - каза Соренсън. - Вие сте го убили.

- Искате ли да знаете защо го убих? Наистина ли искате да знаете защо, или просто си търсите кого да обвините? Всъщност и в двата случая не ми пука.

- Обещахте да ми кажете.

- Той отвлече Соня Ошикора. Взриви едно полицейско управление. Пое контрола над една банда от крадци и бандити и обяви война на града. Намерих го. Строшиха ме от бой. Той едва не ме удуши, след което се опита да ме хвърли от върха на една кула. Просто защото не искаше да пусне Соня.

- Брат ми не е такъв - изрече тя през стиснати зъби.

- Дадох му много възможности. И когато той отказа да се възползва от тях, му пръснах мозъка. Трябваше да избирам между нас и него. - Петрович удари силно с длан по масата и чашите им подскочиха. - Не се срамувам от стореното. Онзи ден спасих много хора. Спасих ги от Мартин Соренсън. Ёбаный рот, той се беше превърнал в чудовище. Някой трябваше да го спре.

- Лъжете ме. Той никога не би направил нещо подобно.

Петрович си пое дълбоко дъх и го изпусна.

- Можех да ви засипя с цяла торба говна. Но не го направих. Единственият, който лъже тук, сте вие - лъжете себе си. Знам на какво беше способен той. В какво едва не са го обвинили. Какво всички смятат, че е причинил на баща си. Идете си вкъщи, Шарлът Соренсън. Направете си услуга и се приберете у дома.

Тя се замисли за миг, преди да се хвърли през масата, насочила свития си юмрук към носа му. Ръката й се удари в масата, която Маделин преобърна и задържа като щит, отблъсквайки американката назад.

Соренсън изрита масата. Пластмасата се разцепи на две и Маделин се озова на земята. Изправи се секунда по-бавно от обичайното; движенията й бяха почти недоловимо по-непохватни. Соренсън се приготви да атакува, запрати стола си във въздуха и краката й се сгънаха странно, когато се опита да изтича до притиснатия към стената Петрович.

Уонг се хвърли върху гърба й, стисна я с жилавите си ръце и тя изгуби равновесие.

- Хей - извика той точно преди да получи удар с лакът в ребрата, който го запрати на пода.

Редовните клиенти или трепереха от ужас, свити върху мазния балатум, или тичаха към изхода. Петрович зърна на съседната маса една полупразна чиния с яйца, грабна я и я метна като фризби. Чинията отскочи от главата на Соренсън, отвличайки вниманието й от Уонг, и тя отново се обърна към Петрович.

Ударът нямаше ефекта, на който се беше надявал. Тя промени тактиката си и скочи към него, опитвайки се да счупи крака му с ритник. Но Петрович предугади намерението й и се хвърли настрани. Кракът й се заби в стената и пръсна на парчета лъснатата до блясък пластмасова облицовка. Соренсън се приготви за втори опит, но Петрович заби вилица в ръката ?.

Тя я прониза малко под лакътя и остана да стърчи над тънката материя на палтото ?, и докато Соренсън гледаше изумено колебливо потрепващата дръжка, Петрович се засили и й нанесе зашеметяващ удар в челюстта.

Жената се олюля и залитна назад, но този път Маделин беше готова. Тя вдигна американката от пода, завъртя я и я запрати с всичка сила към стената до вратата. С изкривено от усилие лице тя се озова до сгърчената на пода фигура, преди Соренсън да успее да се окопити.

Уонг се надигна и олюлявайки се, отвори вратата. Маделин протегна ръце и Соренсън изчезна в нощта.

- И не си помисляй да се оплакваш на милицията, защото аз съм милицията - извика Маделин след нея. - Ако те видя пак, ще те арестувам. Ясно ли ти е, побъркана кучко?

Уонг затръшна вратата и я затисна с гръб, приготвяйки се за нов опит за нахлуване. Той огледа хората, които започнаха да се появяват иззад столовете и масите.

Кафе? Силно и горещо?

Подредиха бързо масите, с изключение на счупената, която беше изнесена през задната врата. Събраха разпилените прибори и съдове и ги струпаха на бара, а Уонг разнесе на всички чаши с кафе.

Останал без маса, Петрович изправи стола си и се свлече върху него.

- Добре ли си? - попита Маделин.

Той огледа ръката си, която го болеше при раздвиж-ване на пръстите. Кокалчетата му бяха окървавени и кожата беше разкъсана на места.

- А ти? Ребрата ти?

- Почувствах, че нещо се размърда. Дробовете ми не се пълнят с течност, значи не е чак толкова сериозно. Сам - рече тя, - защо й каза?

- Защото нямаше причина да го крия. - Той побутна очилата си нагоре. - Не исках да си мисли, че той може да се появи всеки момент, жив, да се чеше по задника и да се чуди дали е липсвал на някого. Тя е неговото семейство. Заслужава да знае.

Маделин положи длан върху крака му.

- Прав си.

- Нима? Бях започнал да се чудя. - Петрович се обърна към Уонг, който разнасяше чашите и най-накрая стигна и до него. - Благодаря. Нямаше нужда.

- Това е моето кафене. Тя нападна моите клиенти. Луда жена не е добре за бизнеса, затова бързо вън. - Уонг ги погледна. - Къде са ви чашите? Не искате ли допълнително?

- Мисля, че са на бара - извърна се Маделин и пот-репна от болката.

Той се усмихна.

- Ще ви донеса чисти.

Маделин се изправи сковано, прегърна Уонг и залепи една влажна целувка върху плешивината на темето му. Притисна го силно към себе си, обгръщайки го с двете си ръце, като остави навън да стърчи само каната с кафе.

- Ти си много добър и мил човек и аз много те обичам.

После го пусна и скришом избърса очите си. Без да каже нито дума, Уонг отиде до бара и направи същото.

Маделин приклекна до Петрович и наведе главата си към неговата.

- Трябва да направим нещо за него, Сам.

Петрович повъртя тази идея из устата си, за да почувства вкуса и аромата й

Да. Както и за всички други Уонг.