Теории за полета

3.

Най-накрая му позволиха да влезе и изтормозената жена на регистратурата му каза къде да намери Маделин. Към стената във фоайето беше монтиран широкоекранен телевизор и точно в този момент той показваше малката черна сфера - сребристите метални линии не се забелязваха, - която се носеше във въздуха, без да бъде поддържана от нищо. Отстрани се чуваха възбудени викове и един глас надвика шума: „Пасть забей!".

Изглежда, информационните агенции бяха успели да се доберат до хлапето с камерата в телефона.

Петрович погледна към табелката със списъка на болничните отделения и тръгна по коридора. Ботушите му поскръцваха шумно по балатума, за разлика от тихите стъпки на забързания болничен персонал.

Един от хората на ИВМ, преметнал през едното си рамо бронежилетка, а през другото - автомат, се приближаваше с накуцване към него. Двамата щяха да се разминат - Петрович отстъпи вляво и се приготви да кимне почтително, но мъжът също отстъпи встрани и отново се озова срещу него. Последвалите още няколко пресрещания не можеха да бъдат определени като случайност.

Една ръка се протегна и бутна Петрович назад. От гърлото на мъжа с руса щръкнала коса се разнесе ръмжене.

Петрович нямаше време за подобни глупости.

- Мудак - каза той и се опита да мине встрани. Последва ново блъсване към стената на коридора, този път по-силно. Гърбът на Петрович се удари в касата на една врата, а допряната в гърдите му длан се опита да го залепи за нея.

- Какъв ти е проблемът? - Петрович побутна с пръст очилата си нагоре и погледна войника в очите. Мъжът имаше ефрейторски нашивки, а на прикрепената към джоба му табелка пишеше „Андерссън" с две „с".

- Вие - отвърна Андерссън, - шибани цивилни. Ние проливаме кръвта си...

- И аз съм дал моя дял.

- ...проливаме я всеки ден, за да ви предпазим от Външните. - Той се наведе напред и изкрещя в лицето на Петрович, пръскайки слюнка на всички страни. - Не го заслужавате. Никой от вас. Особено някой страхливец, който очаква от жена си да излезе на улицата и да се бие, докато той си седи на задника.

Бронежилетката на Андерссън се плъзна от рамото му. Петрович се възползва от моментното му разсейване, вдигна рязко коляно, извърна се леко встрани и сграбчи колана на ефрейтора. Усука го на клуп, дръпна силно и блъсна наведената глава на Андерссън във вратата.

- Искам да си изясним нещо. - Петрович дори не се беше задъхал, а Андерссън лежеше на пода, свит на кълбо, и хълцаше. - Няма да подам оплакване заради това, нито днес, нито който и да е друг път. На всеки му е позволено от време на време да прави глупави грешки и очевидно този път беше твоят ред. Но ако отново ме пипнеш с пръст, ще ти го откъсна и ще ти го навра толкова дълбоко в жопу, че ще се наложи да глътнеш и една ножица, за да можеш да си подрязваш нокътя. Ясен ли съм?

Лежащият на пода мъж преглътна на сухо.

- Не я заслужаваш.

- Всяка сутрин й го казвам, но като че ли на нея й харесва да се навъртам наоколо. - Петрович изсумтя. - Ако ти подам ръка да се изправиш, ще я приемеш ли?

- Върви по дяволите.

- Тогава си лежи там и брой свои яйца. - Петрович отупа шинела си и се отдалечи. Видя, че две медицински сестри със зелени униформи и една техничка го гледат. Когато минаваше покрай тях, леко наведе глава настрани. - Хареса ли ви шоуто?

Техничката реагира с леко закъснение.

Хей, ти не си ли онзи, който...?

Който какво?

- По новините. Преди малко. Летящото нещо.

- Да. Вижте какво - рече Петрович, - може ли някой от вас да ме упъти към отделението за леки наранявания?

- Завий надясно накрая на коридора - отвърна техничката. - Но ти си много...

- Много умен ли? Знам. - Петрович понечи да тръгне.

- Известен. Исках да кажа известен.

- О, надявам се, че не. - Той махна пренебрежително с ръка и най-после забеляза табелата, която му подсказа накъде да върви.

Озова се пред двукрила врата с малки прозорчета и надникна през тях. Видя я да седи в чакалнята - беше отпуснала ръце в скута си и бавно прехвърляше зърната на броеницата си. Очите й бяха затворени, а устните й помръдваха едва-едва. До нея лежеше прилежно сгънатата й бронежилетка, върху която бе оставила шлема си. На пода беше започнала да се образува зеленикава локва от разтеклия се защитен гел.

По бръснатото й чело и слепоочия беше започнала да израства коса. Маделин все се заканваше да си отреже плитката, която се спускаше от тила й чак до кръста, но веднъж той подхвърли, че много му харесва, и поне на този етап тя бе решила да я пощади.

Петрович бутна едното крило на вратата, вмъкна се вътре и седна на пластмасовия стол до нейния. Бойната й риза беше разкопчана. Когато се наведе напред, той забеляза пурпурния оток, който се разпростираше над деколтето на потника ?.

- Здрасти, Сам - каза тя, без да отваря очи.

- Здрасти - отвърна той. - Добре ли си?

- Частична фрактура на седмото ребро отляво. Можеше да е и по-зле. - Зърната на броеницата продължиха да потракват.

Петрович кимна.

- Светът страда от недостиг на перфектни гърди. Щеше да е жалко да повредиш своите.

- Не ме карай да се смея, Сам. Боли ме.

- Но ти наистина имаш пер...

- Сам. - Тя отвори едното си око, усмихна му се тъжно и събра броеницата в шепата си. - Можем ли да си вървим у дома?

- Да. Мади, какво още?

Какво какво още?

Той облегна лакти на коленете си.

- И преди са те прострелвали. Никога не си ме викала.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх и потрепна от болката. Ръцете й трепереха и Петрович хвана дланите ?.

- Може да почака - рече той. - Когато си готова.

- Може... - рече тя и в следващия миг вече плачеше и се ненавиждаше заради слабостта си, което я караше да плаче още по-силно. - Ох.

Петрович се пресегна и успя да прегърне широките й рамене. Тя се облегна на него и притисна бузата си към главата му. Известно време той усещаше треперенето и хълцането ?, които постепенно утихнаха.

Най-накрая Маделин каза:

- Днес видях майка си.

Петрович примигна.

- Майка ти?

- Тя беше. Дори изглеждаше трезвена.

- Къде я видя?

- В Госпъл Оук. На север оттам беше обявена Външна зона и сега линията на метрото е фронт. Трябваше да го удържим.

- Успяхте ли?

- Да.

- Добре.

- Тя ме простреля.

- Чёрт! Това не е трябвало да се случва.

- Точно до станцията има училище. Група Външни пресякоха линията и влязоха в сградата. Тръгнахме след тях. Започнаха да ни обстрелват от близко разстояние. Някои от нас се хвърлиха през вратите, други се прикрихме зад мебелите. Но това е начално училище и чиновете, направени за петгодишни деца, не осигуряват кой знае какво прикритие.

- И един от Външните се оказа майка ти. - Петрович се намръщи. - Как е възможно това? Аз си мислех, че е във Вътрешната зона.

- Беше, все още е. - Маделин поклати глава. - Може би пътьом набират доброволци. Знам ли. После се срещнахме лице в лице по-нататък в коридора. За пръв път от пет години. Мислех си, че е пукнала от пиене, а тя стоеше пред мен, преливаща от самоувереност, насочила пистолет срещу мен. Аз пуснах оръжието си на земята. Пуснах го и извиках: „Не стреляй!".

- А тя те е простреляла.

- Първият куршум ме прати по гръб на земята. Опитах се да се изправя, да махна визьора си, за да може да ме разпознае. Но тя се приближи до мен и ме простреля още два пъти. Сигурно щеше да пусне четвъртия куршум в главата ми, но тогава се появиха останалите от отряда ми и тя избяга.

- Пиздец.

Тя въздъхна.

- Все още не съм ти разказала най-интересното. Не спирах да викам: „Мамо, това съм аз, Мади" - и тя сигурно ме е чула, докато стоеше наведена над мен с насочен към главата ми пистолет, но въпреки това натисна спусъка. Така че, да, пиздец е много точно казано.

Петрович я притисна към себе си. Известно време двамата просто седяха безмълвно.

- Има едно стихотворение - каза той. - За родителите ти, как те...

- Знам го.

- Значи е вярно. Наистина са такива. - Петрович протегна напред ръката си и огледа халката на пръста си. - Може би постъпихме добре, като не я поканихме на сватбата.

Тя изсумтя.

- Ти си един много лош човек.

- Най-лошият. Хайде, бабочка, да се връщаме в слънчевия Клапам.

Маделин се освободи от ръцете му и взе мократа си бронежилетка. Петрович хвана шлема й за каишката и го вдигна, залюлявайки го. Маделин усети как той я гледа.

- Ще се оправя - рече тя. - Просто... нали се сещаш.

- Да. - Той отвори вратата с крак и я задържа за Маделин, която мина през нея, превивайки се. - Това трябва аз да го нося.

- Носенето е лесна работа, стига изобщо да ставаше за носене. Ще я оставя до входната врата. ИВМ ще си я приберат, ако решат, че може да се използва, или просто ще я изхвърлят на боклука.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по дългия коридор, водещ към регистратурата.

- Познаваш ли един тип на име Андерссън? - попита Петрович, докато минаваха покрай нащърбената врата.

- Ян Андерссън? Наскоро го прехвърлиха при нас. Висок, норвежец.

- Да, същият. Бива ли го?

- Дойде в болницата заедно с мен. Спънал се в нещо и си наранил коляното. Биха му някаква инжекция и го пратиха да си ходи. - Маделин го погледна въпросително. - Но ти не ме питаше точно за това, нали?

Не. Нахвърли ми се точно тук, на това място.

- Какво? В болницата?

- Курсовете по самозащита си оправдаха парите. - Той сви рамене, но тя се спря, принуждавайки го също да спре.

- Сам? Какво си направил?

- Очевидно просто съм си седял на задника зад бюрото, докато жена ми е отишла да се бие с варварите. Това явно го обижда. И затова се опита да ме блъсне в стената.

Тя не знаеше как да реагира и какво да отговори на това, затова Петрович подхвана нишката на разговора.

- Досега не си споменавала името му, затова просто ми стана чудно какво толкова го интересува разпределението на домашните ни задължения.

- Той... какво? - Двете думи бяха произнесени раздразнено и с пауза между тях.

- И аз така реших. Да го оставя ти да се разправяш с него?

- Как... се... осмелява...

- Мади, много хора ще решат, че след като вече не си монахиня, могат да се намърдат в леглото ти.

- Но аз... съм омъжена!

- Сигурно ще стигнат до извода, че аз не съм кой знае каква конкуренция.

- Петрович отново сви рамене. - Ще се наложи да свикваш с вниманието им. И на мен ще ми се наложи да свиквам с него. Ще се справим.

Лицето й, доскоро пребледняло от болка и умора, сега пламтеше от гняв.

- Как може да си толкова спокоен? Как можеш да се отнасяш с такова равнодушие към това?

- Защото за четирите месеца, откакто сме женени, ти не си погрозняла. Знам, че страдаш от комплекси за външния си вид, но когато вървиш по улицата, сума ти глави се обръщат след теб - и то не защото хората те мис-лят за изрод. Знам, че когато ме видят до теб, те си казват „какво, на хуй, прави пидорас като този с жена като нея?". И... - Той извърна поглед встрани. - Всяка сутрин, когато се събудя, самият аз се чудя същото нещо.

Напрегнатите рамене на Маделин бавно се отпуснаха.

- Сам... - започна тя, но нещо отвлече вниманието ?. Петрович се огледа и забеляза техничката от одеве.

- Какво? - попита я той.

- Мога ли... - изрече тя колебливо, местейки погледа си от него към

Маделин и обратно. - Мога ли да получа автограф? - Тя протегна ръцете си, които досега бе държала зад гърба. В едната държеше химикал, а в другата - тетрадка със спирала.

Петрович погледна с досада към тавана.

- Много подходящ момент избра! - каза той, но бързо омекна, взе химикалката и със замах написа името си напреки на страницата. Добави нулевия потенциал на Шрьодингер и усмихнато личице. Техничката едва не му се поклони, преди да хукне обратно по коридора, притиснала тетрадката към гърдите си така, сякаш е безценна награда.

- Сам?

Той вдигна шлема й пред гърдите си и притисна пръстите към студената му керамична повърхност.

- Нищо важно.

- Кое не е важно?

Той пое отново към изхода, принуждавайки я да тръгне подире му. Тя пак повтори въпроса си.

- Не исках да го споменавам все още. Нали се сещаш - да бе, голяма работа, че отдавна изгубената ти майка се е опитала да те убие? Не ми пука колко си разстроена, защото днес изработих гравитацията. - Той отново си намести очилата и сви устни. - Не съм такъв човек. Вече не съм.

По телевизора във фоайето продължаваха да текат новините. Събитието вече беше достигнало до Флорида и Париж и навсякъде предаването беше почти едно и също. В едната половина на екрана се въртеше заснетото от телефона. В другата половина някакъв учен, когото Петрович познаваше бегло, говореше въодушевено за това как бъдещето се е променило необратимо.

Маделин се появи след него и едва не се препъна, когато видя как съпругът й показва пред целия свят какво е мнението му за Станфордския университет.

- Това си ти.

Той се върна при нея, хвана я за ръката и я изведе навън.

- Всеки ден ме виждаш.

Тя се опита да се върне обратно във фоайето.

- Даваха те по новините.

- Да. И след дванайсет часа всички вече ще са ме забравили.

- Но тогава не трябва ли да бъдеш, знам ли, някъде другаде? - Тя погледна през рамо към бързосменящите се кадри. - Успял си. Получило се е.

- Ти ми се обади. Аз дойдох. - Петрович стисна зъби и се насили да се успокои. - Мисля, че се бяхме договорили. С каквото и да се занимаваме, ако някой от нас има нужда от другия, той зарязва всичко и пристига. Без въпроси, без „малко съм зает в момента". Така си обещах-ме. Или не съм го разбрал правилно? Ще ми се да знам отсега, вместо да го открия по-късно.

Маделин пусна бронежилетката на земята, прегърна го, притисна го към гърдите си и го държа така дълго време, макар че сигурно я болеше.

- Благодаря ти - каза тя.

Петрович чуваше биенето на сърцето й, силно и ритмично.

- Няма проблем - промърмори той.