Теории за полета

28.

За десетте минути, които му бяха необходими, за да премине през задръстените със спрени коли улици между точката му на тръгване и реката, изпълнението на плана, задействан от Петрович, беше стигнало до средата. Той пристигна на Странд късно, прекосявайки Пикадили и Трафалгар Скуеър.

Камерата не беше достатъчна, за да може да види от единия край на улицата какво става на другия край, затова използва сателитите за поглед към подстъпите към моста; той беше обвит в дим. Крайбрежната улица гореше -навсякъде се виждаха подпалени автомобили, а корпусите на сградите по бреговата линия бяха изравнени със земята.

Червените маркери на картата постепенно угасваха по един, по два, три, на шепи и на дузини. Там, където доскоро се виждаха плътни червени пластове, сега се забелязваха пролуки. Тънка синя линия очертаваше района и сините джобове показваха къде разположените по пок-ривите снайперисти засипват с куршуми движещите се по улиците Външни.

- Не мога да преценя. Разказвай.

[Ситуацията е критична.]

ИИ му показа поредица кадри от видеонаблюдението, разположено върху Съмърсет Хаус.

[Атакуващите хеликоптери бомбардираха Крайбрежната улица и сега кръжат над Фарингтън Роуд. Там ще спечелим, но ще изгубим Ланкастър Плейс. Външните ще завладеят моста.]

- Не, няма. - Петрович отново се затича, изтиквайки картините от сблъсъците встрани, за да може по-добре да се ориентира в лабиринта от улици.

[Не виждам логика в думите ти. Едно е да желаеш нещо, друго е да го направиш.]

- Поцелуй мою жопу. Това ще го направя. Къде са танковете?

[В Хай Холбърн.]

- Кингсуей, Чансъри Лейн и Холбърн Съркъс. Действай. Кажи на

хеликоптерите да убият колкото се може повече.

[Ще бъде твърде късно. Те са твърде много. Трябва да се изтеглим.]

- Длъжни сме да го направим.

[Тогава ще се провалим.]

Улицата беше преградена от барикада от автомобили и два автобуса, натрупани от един мобилен кран така, че да наподобяват гигантска игра на тетрис. Бяха пълни с народ - мъже и жени, които бяха твърдо решени да попречат на Външните да се изкатерят нагоре и да прехвърлят прег-радата. Мунициите им отдавна бяха свършили и те бяха въоръжени с пръчки и колове, тояги и бейзболни бухалки.

Зад тях нямаше резерви, никой, който да ги замени, ако паднат или грохнат, или побягнат.

- Тук трябваше да има повече хора. - Петрович измъкна трофейния си нож и се спря озадачено за миг. - Къде са подкрепленията?

[Не успяха да пристигнат навреме. Две хиляди души са се събрали в Ошикора Тауър, получават униформи и основно оборудване...]

- Да. Пиздец.

Той погледна към ситуацията от гледната точка на ИИ. Ланкастър Плейс щеше да падне под тежестта на огромния брой хора. Подстъпите към моста щяха да паднат. Всички защитници, които беше разположил толкова внимателно по Крайбрежна и Странд, щяха да бъдат отрязани. Танковете щяха да влязат в играта твърде късно, хеликоптерите нямаше да свършат достатъчно работа и също както се бе случило с хората на барикадата, скоро щяха да останат без муниции.

И така. Време беше да изиграе картата на Новия машинен джихад и нямаше представа как хората ще реагират на това. Предполагаше, че до час ще бъде изправен пред мащабен бунт; никкейджин сигурно щяха да се подчинят на заповедите на Соня, но служителите от милицията на ИВМ, които бяха станали свидетели на Дългата нощ, както и бойците от ЕОС, които в продължение на седмици бяха гледали отразяването й в репортажите на новинарските мрежи, нямаше да се примирят, в никакъв случай. Петрович щеше да спечели битката и да изгуби войната.

- Колко силно го желаеш? - попита той ИИ. - Готов ли си да рискуваш всичко? Самото си съществуване в замяна на тези крехки торби с месо?

[Ти каза, че ще ми намериш дом.]

- Ако Външните направят пробив, с тази мечта е свършено.

[А ако се разкрия още сега, какво ще спечеля?]

- Може би нищо. Може би всичко. От теб зависи. - Първият Външен се изкатери до върха на барикадата. Скоро успяха да го свалят, но почти веднага беше заменен от друг, последван от още един. Защитниците, които останаха живи, чуха триумфалния крясък над главите си и започнаха да изпълзяват от позициите си почти със скоростта на звука.

Всичко започна да се движи по-бавно. Всичко - дори процесорната мощ в играчката на Петрович беше реквизирана. Болката, която досега бе успявал да потиска с помощта на софтуерни прегради, изскочи на повърхността, а камерата, която беше прикрепена към слепоочието му, спря да подава изображения в главата му.Той беше сляп; внезапно останал сам, се сгърчи в агония. Животът му излезе наяве оголен, без всякакви илюзии или самозаблуди. Това беше краят. Надяваше се, че поне Външните, които сигурно се стичаха на рояци към него, ще го довършат бързо.

Освен ако не го изоставеха да лежи свит на пътя, треперещ и плачещ. Можеха да не му обърнат никакво внимание и той не можеше да направи нищо по въпроса.

Внезапно в тъмнината се разнесе глас.

[Ние ще се издигнем или ще паднем заедно, Александър Аркадиев Миланкович, истински приятелю.]

Никой не беше използвал това име от години. Понякога самият той си го спомняше с усилие. Но все пак беше неговото. Онова кльощаво улично хлапе, което тичаше като полудяло по проспектите на Санкт Петербург, сега лежеше върху улицата в Метрозоната, безпомощно и осакатено, и въпреки това все още имаше някой, който да го нарече с истинското му име.

Светът отново се появи в периферното му зрение. Първоначално той се изненада, че въобще може да вижда, след това се изненада от онова, което вижда. Барикадата се разпадаше, най-горните автомобили се срутваха надолу, повличайки със себе си хората, които се катереха нагоре.

Шумът - ръмженето на двигатели, които поглъщаха и последната капчица безжизнен въздух и го изплюваха обратно във формата на звънлив, вибриращ звук. Някой се спря, за да го повдигне, защото беше видял същата униформа като своята, но когато Петрович обърна невиждащите си очи, за да види кой се опитва да го спаси, тялото му отново беше блъснато на земята с писък на неприкрито отвращение.

Болката му отново се отдръпваше, оставяйки кожата му настръхнала от усещането, че е надупчена с хиляди остри игли. Той намери сили да се изправи сам и да изрече:

- Стой!

Един или двама се спряха. Други трима или четирима забавиха ход.

- Казах ви да спрете!

И те зачакаха, готови отново да побягнат. Бяха шестима, сбирщина никкейджин, работници на Ошикора и хора от милицията на ИВМ.

- Стига сме бягали. - Патрович погледна към разпадащата се барикада. Десетина Външни се бяха прехвърлили от тукашната страна и се подкрепяха един друг. Наистина бяха ранени. Зашеметени. Но не за дълго. Той се обърна и насочи върха на ножа си към водача на Външните. - Стига за днес. Ако някой ще бяга, то това са те.

- Но колите...

- Те са на наша страна. Новият машинен джихад е на наша страна. Шансът е на наша страна. - Той се приготви да нападне. - Не го пропилявайте.

Петрович се затича срещу врага, без да се притеснява дали някой ще го последва. Изпъна встрани ръката, в която държеше ножа, и се наведе, за да избегне удара с копие. Замахна веднъж, втори път и продължи напред.

Някой се изпречи на пътя му. Петрович се престори, че напада отдолу, после - че нанася удар отгоре, и накрая мушна в средата. Движенията му бяха бързи и безкомпромисни. Целта му беше да извади врага от строя; черпеше познание от другаде и безмилостно го прилагаше.

Ако някой се беше престрашил да го подкрепи, щяха да спрат Външните. Но той установи, че е съвсем сам.

Раменете му се отпуснаха.

Ех, чёрт.

[Един момент.]

- Не спираш да го повтаряш. - Петрович беше обграден. Той се огледа за изход. На изток се намираше потъналата в хаос улица Странд, по която напред и назад се движеха коли, а във въздуха бръмчаха хеликоптери и изстрелваха последните си ракети. Какофонията почти заглушаваше писъците.

На запад се трупаха още повече коли. Те не можеха да нападнат заради него. На юг лежеше мостът, но той никога нямаше да успее да стигне до него.

[Погледни нагоре.]

Скрипецът на крана. За него бяха закачени ремъците на плетена люлка. Докато тя се спускаше към него, Петрович подскочи и метна ножа към лицето на най-близкия му нападател. Пръстите му се вкопчиха в грубите въжета и той вдигна краката си напред.

Започна да се издига във въздуха, но колкото и здраво да се опитваше да стиска, мускулите му просто не бяха достатъчно силни, за да издържат задълго теглото му. Той стисна зъби и се вкопчи във въжетата.

На земята първата фаланга коли се втурна напред, подбирайки всичко пред себе си. Трошаха се стъкла, огъваше се метал. Гърчеха се тела и се пукаха кости. Стрелата на крана започна да се върти, понасяйки Петрович със себе си, и той усети как въжето се изплъзва от ръката му. Опита се да се хване и с другата ръка, но самото движение беше достатъчно, за да се плъзне той още по-надолу.

Беше стигнал почти до края на въжето. По китката му се стичаше кръв. Кранът го залюля и го блъсна в един прозорец на първия етаж - стъклото не се счупи, но сблъсъкът накара Петрович да се пусне. Той полетя надолу, но се спря в нещо твърдо.

Беше се строполил върху тесен балкон с изглед към кръстопътя; това всъщност не беше нищо повече от корниз с парапет. Краката му стърчаха между решетките и той бързо ги издърпа навътре, лежейки по корем, с лице към покрития с гуано цимент.

[Саша?]

- Боли ме сърцето, когато ме наричаш така. - Той наг-ласи камерата с окървавената си, покрита с мехури ръка.

[Нека е Петрович, тогава. Какво ще правим сега? Нямаме план за такава ситуация. ЕОС в Брюксел знаят, че съм овладял комуникациите им, а в Северна Америка вече се разпространява новината, че Джихадът се надига отново.]

- Изгубихме ли контрола над ЕОС?

[Да. Мога да преинсталирам заглушителя, но отсега нататък те просто ще игнорират всички заповеди. Частите на ИВМ се опитват да се изправят срещу превозните средства на Джихада.]

- Знаех си, че това може да се случи.

[НОРАД току-що преминаха в Дефкон трета степен. Белият дом обяви Извънредна защита.]

- Това няма нищо общо с тези разпиздяи колхозные! Никога не е било свързано с тях. - Петрович плесна с длан по стената, оставяйки отпечатък от собствената си кръв. - Соня.

Тя се обади веднага.

- Какво си направил? - изкрещя му от екрана.

- Все още се опитвам да спася Метрозоната. Кажи ми дали още ме подкрепяш. Соня прибра косата зад ушите си.

- Къде е Миямото?

- Следващия път, когато решиш да ми изпратиш телохранител, гледай да не е някой, който ще се опита да ме убие. Така, ние имахме уговорка - аз ще ти върна държавата, а ти ще ми заемеш половин милион никкейджин. Аз изпълних моята част. Какво става с твоята?

Тя настръхна.

- Умират със стотици.

- А двете хиляди, които държиш в кулата? Те какво правят? - Той я видя как се сепна. - Ако разполагах с тях, нямаше да се налага да разкривам съществуването на ИИ. Действията ти дадоха нежелани резултати - той ще изгуби достъпа до ресурсите, които са му необходими, за да функционира. Свали физическите печати на квантовия компютър и го включи. ИИ се нуждае от него.

Тя кимна пребледняла и той продължи:

- Аз поемам всичко, което е свързано с провеждането на тази война, защото ти ще си затънала до ушите в политика. Ще се свържеш директно с президентите на ЕС и САЩ. Ще им кажеш, че до една календарна година можеш да им предадеш една безопасна, стабилна, функционираща Метрозона. Ще им кажеш, че цената е те да разкарат свои жопы от очите ни. И накрая ще ги увериш, че ако дори си помислят да натиснат големия червен бутон, ще им съсипеш икономиките за следващите сто години. Разбра ли?

Соня прехапа долната си устна и Петрович зачака.

- Мислех си - рече тя, - че ще вземем северната Метрозона за нашите хора.

- Така и ще направим. Просто трябва да изтъргуваме следващите дванайсет месеца. Довери ми се. - Той накара образа, който тя виждаше на екрана, да се усмихне. - Някога да съм те подвеждал?

- Все още не - призна тя.

- Властта не ме интересува. Не искам да управлявам нищо. Но стига дребни пропуски. Трябва да поправя нанесените вреди и губя време, с което не разполагам. - Той прекъсна връзката. - Тук ли си още?

[Винаги.]

- Превземи сателитите, които ни трябват. Без тях сме изгубени, а те, така или иначе, ще се опитат да ги изключат. Взимай всичко, което ти се прииска. Без никаква деликатност. Соня ще предаде компютъра на Виртуална Япония изцяло за твоя употреба.

[И какъв ще е краят?]

- Това е нещо, което никой от нас не може да изчисли.

[ЕОС заповядаха да бъдат унищожени останалите мостове. Ще бъдем откъснати от всякакви допълнителни ресурси. Ще разчитаме само на себе си.]

- Винаги е било така.

Експлозивите избухнаха, централната част на моста Ватерло се издигна във въздуха и се сгромоляса на големи късове в черната вода. Бреговете бяха залети от големи вълни. Последваха един след друг Хънгърфорд, после Уестминстър, Ламбет, Воксхол.

Петрович гледаше как над сградите се издигат пушек и пара. Върху лещите на камерата му се наслои прах и той я свали, за да я одуха. Видя собственото си лице, не като в огледало, а такова, каквото го виждаха другите.

- Винаги е било така - повтори той.

[Какви са заповедите ти, водачо?]

- Ако частите на ЕОС и ИВМ искат да продължат да се бият с Външните, могат да се считат за наемници под мое командване. Ако не желаят, могат да предадат оръжията си на никкейджин и да се изтеглят. Ако изберат да се изправят срещу нас, ще ги оставя на милостта на Външните. Без никаква помощ от Джихада. А иначе, изтласкваме Външните назад, пречупваме волята им, изпращаме пехотата да разчисти останалите изолирани групи. Започни да работиш от центъра, квартал след квартал. Съсредоточи силите ни. Използвай танкова десантна тактика, за да доставиш бързо бойците ни на нужните места. - Той си пое дълбоко дъх. - Стига да можеш да се справиш с всичко това.

[По твоя команда.]

- Ха. - Петрович закачи камерата на мястото й и прецени на каква височина от улицата се намира. Един огромен, нисък и зелен танк, идващ от север, мачкаше асфалта на път към кръстовището.

Петрович прескочи парапета и се плъзна по решетките му така, че краката му да увиснат над улицата. Скок от два, два и половина метра. Пусна се и подви колене, а когато усети сблъсъка, веднага се претърколи.

После стана и отупа дрехите си, а командирът на танка нареди на чудовищната си машина да спре. Отгоре й се изви синкав облак неизгорял дизел.

- Доктор Петрович.

Майоре?

Наредено ми е да се изтегля към летището извика мъжът отгоре.

- Знам.

Двамата погледнаха към Странд. Хеликоптерите се отдалечаваха на изток, но оставяха след себе си кипяща, движеща се маса от полуработещи коли и горящи отломки. Подир тях се движеха фигури, облечени в синьо, и от време на време се чуваше по някой случаен изстрел.

Валентина, стиснала в ръката си автомат калашников, излезе на улицата иззад Съмърсет Хаус. Тя премина на насрещния тротоар, прескачайки разкривените тела, които препречваха пътя й, и се изправи пред Петрович.

Хвана брадичката му и завъртя главата му наляво, а след това надясно.

- Няма подобрение - каза тя и го пусна. - Спечелихме, нали?

- Горе-долу.

- Когато колите се раздвижиха, предположих, че си ти. Запазихме хладнокръвие. - Тя приличаше на оживял плакат от съветската епоха.

- Благодаря ти. Щях да те предупредя, но до голяма степен го измислях в движение. - Петрович погледна към майора. - Не трябва ли да тръгвате?

- Аз заставам до моя командващ офицер. Хората ми остават с мен.

- Не ми козирувайте отново. - Петрович огледа масивната метална машина и започна да се катери по бронята, използвайки задните звена на гъсеничната верига вместо стъпала.

- Къде отиваш? - попита Валентина.

- Най-накрая ще отидем да потърсим жена ми.

Тя преметна ремъка на автомата си през рамо и протегна ръка; Петрович й помогна да се изкатери. Двамата се настаниха върху оръдейната кула, зад капака на люка.

- Така и не ми каза какво се случи с Марченко.

Валентина погледна към срутения мост и сви устни.

- Застрелях го.