Теории за полета

10.

Откакто звездата на Ошикора изгоря за една нощ, Марченко тихомълком успя да си възвърне позициите. Край на живота в домиките - украинецът вече разполагаше със светли, топли офиси и секретарки в стил „СССР", облечени в строги костюми и чорапогащи с ръбове.

Една от тях отвори вратата на Петрович и го покани вътре. Парфюмът й му подейства толкова разсейващо, че не забеляза слабата Валентина, която тихо седеше в ъгъла на стаята.

Марченко се извърна от прозореца и червената петолъчка, забодена на ревера му, проблесна под лъчите на ниското зимно слънце.

- А, момчето ми, радвам се да те видя.

- Да. С изненада установявам, че чувствата ни са взаимни. - Петрович му подаде растението в саксия, което носеше. - Подарък от Хари Чейн.

- Доста е посърнало. Почти като теб. Доста си, както се казва, ошмулен? -Той хвана саксията с дебелите си пръсти и се замисли за предишния й собственик. - Лоша работа, навсякъде лоша работа.

Зад Петрович се появи Григорий, който носеше картонената кутия. Остави я на тъмното дървено бюро на Марченко; поне някои неща си оставаха същите.

- Благодаря ти, Олга - каза Марченко на чакащата секретарка. - Погрижи се никой да не ни безпокои.

Тя се обърна и се отдалечи, потропвайки с високите си токчета, а вратата се затвори тихо зад гърба ?.

- Олга? - попита Петрович.

- Не е истинското й име, но е добро съветско име. Те всичките са Олга, да? - Той се изкиска, но Петрович не беше в настроение за смях. -Познаваш ли Тина?

- Да. Последния път, когато я видях, взривяваше разни неща.

- Много е умна. Тя ще ни помогне да огледаме онова, с което разполагаме. Устните на Валентина се разтеглиха за миг в иронична усмивка.

- Другарят Марченко ми каза, че имате проблеми с американците.

Петрович разкъса тиксото, което залепяше капака на кутията.

- Те убиха Чейн. Едва не убиха и мен. Иска ми се да съм няколко крачки пред тях, когато решат да ме подгонят отново.

- И вероятността това да се случи е голяма? - попита тя.

- Да. Много. - Той извади досието за къртицата и й го показа. - Освен ако не са глупави по рождение, разбира се.

- Тази възможност не е изключена - каза Марченко. - Реконструкцията ги направи малко такива, нали се сещаш. - Той се почука с пръст по слепоочието.

- Компенсират липсата на интелигентност с огромни количества силни експлозиви. - Петрович извади другата папка, отвори я и се зачете в събраната информация. Списък с кодови имена, копие от записка до директора на ЦРУ от някой, чието име представляваше поредица от х-ове, лист хартия, върху който бяха нахвърляни параметрите на някаква мисия, която те бяха нарекли в типичния си абсурдно префърцунен стил „Операция Черно небе".

- Та какво, значи, искат американские? - прогърмя гласът на Марченко.

Петрович вдигна глава от листа хартия, върху който с червени букви беше отпечатано: „Ултрасвръхсек-ретно".

- В следния ред: да разберат какво, чёрт, се е случило по време на Дългата нощ, да преценят дали представлява заплаха за САЩ и след това да я неутрализират. Без да се съобразяват с щетите.

- Хм. - Марченко приглади мустака си. - Явно още не сме разговаряли за всичко.

- Не - натърти Петрович.

- Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.

- Аз... - Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. - Ако узнаеш защо, те ще те убият.

- Рискът си е за мен, нали? - Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. - Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел - кой беше Новият джихад на машините?

- Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. - Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. - Ще се наложи да ми се довериш.

- Доверието е нещо двупосочно, момче. - Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.

- Освен това те наистина ще те убият.

- Чейн знаеше ли?

- Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.

- А нима не е така? - Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.

- Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.

Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.

- Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.

- Споразумяхме се.

- Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?

Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:

- Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея - което би ги научило да стоят далеч от нея.

Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.

- Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? -Въпросът беше предназначен за Петрович.

Не знам.

- Помисли си за причините - рече меко Марченко. - Използвай големия си мозък.

- Добре. - Петрович вдигна поглед към тавана, опит-вайки се да намери вдъхновение. - Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.

- Тогава ние трябва да действаме още по-бързо - рече Валентина. - Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.

- Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.

- Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. - Тя погледна одобрително Петрович.

- Да. Щом казваш.

- Всички смятаме така - рече Марченко. - Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? - Той се наведе над бюрото си и прошепна: - Нищо.

Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.

- Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата ?. - Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. - Знам с какво се занимаваше в свободното си време.

- Тогава какво чакате? - изрева Марченко. - Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.

Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приб-лижаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.

Григорий махна с ръка към асансьорите.

- Трябва ли? - попита Петрович.

- Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?

Да. Ако не представлява проблем.

Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.

- Какво има? - попита тя.

Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.

- Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?

- Не, просто не обичам асансьорите.

- Кулата Ошикора?

- Да. - Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. - Понякога нощем се събуждам с писъци.

- След като така и така сме тук - рече Григорий, - искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.

- Благодаря - изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. - Знам какво правя. Поне на този етап.

- Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?

- Разбирам. Наистина. Но... - Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.

- Искаш да ми кажеш нещо?

Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.

- Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.

- Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?

- Какво? - попита Григорий, но Валентина кимна с глава.

Петрович се вторачи в нея.

- Аз притежавам Единствения пръстен - каза той.

Тя се взря в него с ококорени очи.

- Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?

- Не - изплъзна се от устните ?.

- Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. - Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. - Това се отнася и за теб.

Мъжът беше объркан.

Притежаваш нещо мощно? Оръжие?

- Мощно - да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. - Той погледна часовника си. - Виж-те, по-добре да побързаме.

Григорий не помръдна от мястото си.

- Това оръжие - него ли търсят американците?

- То не е... Да, макар че никога няма да го намерят.

Григорий сграбчи Петрович за ръката.

- То ли причини Дългата нощ?

Петрович се извърна настрани.

- Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.

Григорий отдръпна ръката си.

- Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? - Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.

Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:

- Мога да го унищожа. Но няма да го направя.

Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.

- Защо не?

- Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. - Петрович бутна с рамо вратата. - Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.

Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.

- Знаят ли, че е в теб? - попита Валентина, докато вървяха към изхода.

- Не. Но предполагам, че ще се досетят.

- Тогава ще те убият - заключи тя.

- Ще се опитат.

Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.

Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.

- Не ми изглеждаш особено разтревожен - каза тя. - Имаш ли план?

- Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. - Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. - Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.

- Мислиш ли... - каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. - Мислиш ли, че ще проработи?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

- Да. Ще проработи.

Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.

- Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?

- Хей - извика Григорий, - качвайте се.

- Добре - отвърна Петрович.

Валентина се качи отзад, а Петрович изтича от другата страна и се настани на пасажерската седалка. Григорий го погледна намръщено.

- Какво? - попита Петрович.

Шофьорът поклати глава.

- Няма значение. Къде отиваме? - Той включи сателитния навигатор и допря пръст до екрана му.

Петрович бръкна в джоба си и извади листчето, което му беше дал Даниълс. За пръв път го разгъна и прочете написаното:

- Финсбъри Парк. Севън Систърс Роуд.