Теории за полета

2.

В първия момент Петрович си помисли, че жуженето, идващо откъм крака му, е първият признак за появата на смущения в кръвообращението му и че сърцето му отново има нужда от презареждане.

След това осъзна, че това всъщност е телефонът му, който Мади с увещания и заплахи го беше накарала да носи непрекъснато със себе си. Той бързо разкопча джоба си, макар студентите и персоналът да не спираха да се въртят около него, да го потупват по гърба, да разтърсват ръката му и да го целуват. Някои дори плачеха и мокреха бузите му със собствените си радостни сълзи.

Беше време за празнуване и той беше донесъл най-добрия подарък.

Петрович извади телефона и погледна към екрана. Голям късмет беше да има сигнал тук долу, в подземията. Провери от кого е обаждането и се намръщи. Не беше съпругата му, а той не се сещаше за друг, който да знае номера му. Измъкна се от тълпата, която като че ли нарас-тваше с всяка следваща минута, и се отдалечи по коридора, за да може да приеме обаждането на спокойствие.

- Да?

- Доктор Самуил Петрович? Съпругът на сержант Маделин Петрович?

Със сигурност не беше тя. А заради силния шум наоколо му беше почти невъзможно да чува гласа на мъжа в другия край на линията.

- Проблем ли има?

Отговорът се изгуби в глъчката и Петрович изръмжа раздразнено. Запуши ухото си с пръст и се опита да зах-лупи с шепа телефона.

- Повторете?

- Сержант Петрович беше ранена. Откараха я в... - И това беше всичко, което успя да чуе.

Петрович свали телефона и изкрещя с цяло гърло:

- Пасть забей! Опитвам се да говоря по телефона! - Когато какофонията поутихна, той отново вдигна телефона до ухото си. - Къде е тя?

- В „Сейнт Барт". Тя е...

- Тя е какво? - прекъсна го Петрович. Той не успяваше да контролира ритъма на сърцето си, което като че ли беше застинало за секунда. - Имам ли достатъчно време, за да стигна дотам?

- Ранена е, но е в състояние да ходи. Получила е три куршума в гърдите, но бронята е издържала. Ала това...

- Ёбаный рот - каза задъхано Петрович, - млъкни и ме слушай. Кой си ти?

- Дежурният по произшествията.

- Ще умре ли тя?

- Не.

- Пита ли за мен?

- Да.

- Защо тогава, чёрт, не ми го каза още в началото? Веднага тръгвам. - Той прекъсна разговора и се хвърли сред тълпата от хора, опитвайки се да стигне до асансьора.

Макнийл го улови за ръката.

- Кой беше? Пресата?

- Милицията. Трябва да тръгвам. - Той се опита да продължи напред, но тя го задържа с изненадваща сила. Наведе се към него.

- Трябва да говорите с пресата. Да разпространите новината за онова, което се случи тук днес.

- Така или иначе, ще разберат, със или без моята помощ. - Той се откопчи от пръстите ?. - Защо ти и Хуго не поговорите пред камерите? Ще се справите отлично.

Петрович си проправи път към стълбите, но установи, че Макнийл продължава да върви по петите му.

- Не можем да се справим! - оплака му се тя. - Дори не знаем какво направихте!

- Полето отслабва със седем порядъка. Горе няма от какво да се оттласне; тук, долу, има. Сега вече ще се справите ли, защото наистина трябва да вървя?

- Докторе, шефът на катедрата е тук - извика тя след него. - Иска да ви поздрави.

Петрович вече беше започнал да се изкачва по стълбите.

- Знаеш ли какво? До пизды.

Тя направи последен опит.

- Но, доктор Петрович - науката!

Той се спря и поднесе кокалчетата на юмрука си към устата си. Заби силно зъби в тях, за да подсили решимостта си.

- Това... то ще остане с нас завинаги - рече той. - След като вече открихме как да го направим, всички ще започнат да ни копират. Желая им успех. Жена ми е по-важна сега. Някой друг се нуждае от мен и това не може да чака. Предай извиненията ми на шефа на катедрата. Кажи му... знам ли - кажи му, че жена ми е била простреляна. Той ще разбере.

Устните й оформиха едно идеално „О", а Петрович се обърна и хукна нагоре по стълбите към приземния етаж. По пътя се размина с още хора, някои от които го разпознаха и обърнаха глави подир него, а други, като един нинджа репортер, помъкнал камерата си и цял куп студийни прожектори, бяха толкова твърдо решени да се доберат до мястото на чудото, че пропуснаха да забележат пророка.

Петрович стигна до приземния етаж и продължи нагоре; не беше облечен подходящо за навън, а ако смяташе да минава през централната Метрозона, щеше да се нуждае от пари, пътническа карта и документ за самоличност, ако не искаше да заседне някъде по пътя, да го арестуват или да му се случи нещо по-лошо. По принцип това не беше най-лесният маршрут -налагаше се да прояви търпение и съобразителност.

Когато се върна на четвъртия етаж, той извади всичко необходимо от най-горното си чекмедже и навлече опърления си кожен шинел, който се беше превърнал в най-ценната му придобивка. В джоба му имаше тясна кутийка с капаци за очила. Той защипа клипсовете им върху рамката на очилата си и светът се изпълни с информация.

Той узна каква е температурата, скоростта на вятъра, вероятността от валежи. Научи, че метрото все още не функционира, че тунелите под повърхността са срутени, а онези на по-голяма дълбочина - наводнени, но че има автобусна линия, която минава по Дигата и стига до Лондон Бридж. Разбра, че има раздвижване на Външните около „Хъмпстед Хийт" - както и стрелба по целия коридор А5/М1 - но това беше твърде далеч, за да го касае. По-рано през деня бе избухнала бомба във Финсбъри Парк, оставяйки след себе си двайсет мъртви и цял легион ненормалници, които бяха готови да поемат отговорността за взрива.

Капаците бяха чудесен сватбен подарък. И станаха още по-страхотни, след като хакна контролера им и ги накара да показват сума ти неща, които не бяха включени от производителите.

Спусна се бързо от четвъртия етаж до фоайето - само някакви си десетина минути, след като беше открил изкуствената гравитация. Потокът от хора към мазето не секваше; скоро щеше да се задръсти напълно и полицаите от охраната не знаеха какво да правят.

Те не обърнаха никакво внимание на Петрович, той също ги игнорира. Отправи се към изхода, мина през вратата на фоайето и за миг преживя един от ретроспективните проблясъци, които понякога му се случваха. Нас-тоящето се сля с миналото и той се видя как крачи в нощта, а зад него върви Маделин. В джоба му пареше вързопът с написани на ръка уравнения.

Картината изчезна също така рязко, както се беше появила. Петрович се завърна при слабата дневна светлина, хорския шум и съскането на автоматичната врата.

Докато се отдалечаваше от Клапам А през вонящия на говно район на Батърси, наоколо цареше тишина и студ - дори Външните имаха нужда от сън. А сега беше дори още по-студено, във въздуха се усещаше наелектризирано напрежение, за чието разсейване изобщо не спомагаше паркираният на ъгъла на Екзибишън Роуд танк, насочил дулото си към Хайд Парк. Пешеходците в Метрозоната винаги се движеха към някаква цел - да се преместят от точка А до точка Б, да отидат на работа, училище, на пазар - а сега такава цел липсваше. Между отделните хора бяха зейнали пропасти и всеки се скиташе безцелно по тротоарите.

Градът се разпадаше и Петрович с отвращение си мислеше, че нещо, заради което беше проливал кръвта си, сега губеше смисъла си. Отвращаваше се, но въпреки това беше решил да остане.

Отправи се на юг към Челси, където се наложи да премине през импровизиран контролно-пропусквателен пункт, издигнат набързо насред пътя. Макар пунктът да представляваше просто няколко високи до гърдите бариери, бял ван с щампа ИВМ (Извънредна власт на Метрозоната) от едната страна и двама полицаи охранители с ленти на Властта, Петрович се отнесе към него напълно сериозно заради оръжията на полицаите. Когато се приближи към екрана, излъчваше спокойствие и хладнокръвие. Полицаите стояха нащрек, дебнейки да не би някой да се опита да избегне скенера, като се промуши през насрещния поток от хора, отправили се на север.

Дойде и редът на Петрович. Той мина спокойно през арката и продължи да крачи напред. Не носеше в себе си никакви контрабандни вещи, никакви оръжия - беше чист. Нямаше нищо, за което да се закачи компютърът, операторът му също нямаше да забележи нищо необичайно.

Ръката на Петрович се плъзна по врата му, скрит под нетипичната за него дълга коса. Пръстите му докоснаха хирургическия метал.

Околните сгради също носеха своите белези. С приближаването на реката те ставаха все по-отчетливи, усещаше се и пренаселеността; някои хора бяха принудени да живеят във долни етажи, сред все още влажните и заразени бог знае с какво стени,подове и тавани.

Петрович се приближи до кафявата, ленива Темза, която мокро проблясваше. Самотна баржа, някога закотвена край брега, сега лежеше тъжна и грохнала в калта на някогашната крайбрежна горичка. От другата страна на Албърт Бридж почти се виждаше домът му.

Крайбрежната улица беше изстъргана с булдозер и измита с маркучи. Бялата маркировка насред пътя отново се виждаше, а край къщите, обвити в строителни скелета, беше сглобена временна автобусна спирка. Едва ли имаше нужда от виртуалната стрелка над покрива й, но Петрович със задоволство установи, че му се налага да почака само пет минути.

Имаше опашка. Както винаги. Той се възползва от възможността да разгледа просеката, която прорязваше лондонския хоризонт, преминаваше през сърцето на Бромптън и продължаваше до крайбрежието на Челси. Редицата от сгради продължаваше покрай бреговата линия и постепенно се изгубваше от погледа.

Петрович беше един от малцината, които знаеха, че това е маршрутът на линията Шинджуку, ниво две, завършваща при кулата Ошикора. Почти всички останали смятаха, че е просто случайна рана, породена от хаоса - както всичко друго, появило се в онази нощ.

Автобусът, чиито прозорци бяха покрити с тънък пласт мръсотия и защитени с метални решетки, се устреми към спирката. Спря до тротоара и вратите му се сгънаха навътре. Вътре имаше места само за правостоящи - нямаше никакви седалки, с изключение на шофьорската; всичко беше изтръгнато и изхвърлено. Пътниците се вкопчваха в дръжките, във висящите от тавана ремъци или един в друг. Всички в отделението за добитък - това беше егалитарният транспорт на двайсет и първи век.

Петрович прекара пропуска си през сензора и си проправи с лакти път към задната част, където блъсканицата не беше чак толкова голяма и въздухът беше малко по-чист.

Пътуването по северния бряг на Темза беше еднообразно и скучно. Пластът натрупана по стъклата мръсотия беше толкова плътен, че единствените гледки, които предлагаха прозорците, бяха различни вариации на светлината и мрака. Инфо-капаците на Петрович му осигуряваха виртуална карта на пътуването. Повечето от спътниците му бяха принудени да разчитат на съобщенията, които шофьорът даваше по високоговорителя, за да разберат къде се намират.

Но независимо от статуса им в обществото, всички те бяха натикани в един и същ автобус и се поклащаха насам-натам, разтърсвани от непрекъснатото ускоряване и набиване на спирачки, вкопчени здраво в монтираните на покрива дръжки.

Челси Бридж, Клейвъртън Стрийт, Воксхол Бридж, Ламбет Бридж - маршрутът, по който се смяташе, че е минавала линията Кейо - и Уестминстър Бридж. На всяка спирка се качваха и слизаха хора, като всичко ставаше невероятно бавно. Никой не си правеше труда да прояви елементарна учтивост и да отстъпи - вместо това всички предпочитаха да си пробиват мрачно път с лакти. Схватките бяха често срещани, но в автобусите нямаше охранители. Съществуващата на ръба на банкрута ИВМ не можеше да си ги позволи.

Петрович използва своя покет контролер, за да улови новинарската мрежа. Бедствията в Метрозоната обикновено бяха запращани на трето или четвърто място, освен ако не се случеше нещо наистина впечатляващо. Новинарският поток беше оглавен от бунтовете в Париж - англичаните създаваха проблеми, защото бегълците от Метрозоната пълнеха френските паркове. Следваше ураганът, който беше връхлетял Флорида по-късно от обикновено. Самият Петрович беше на третото място, оставяйки зад себе си последните набези на Външните.

Демонстрирана е антигравитация в лаборатория на лондонската Метрозона.

Всъщност не беше антигравитация, но това изобщо не притесняваше Петрович. Резултатът бе почти същият или поне отговаряше на всеобщото схващане за антигравитацията - така че защо да го прави на въпрос? Вместо това кимна със задоволство. Важното беше, че науката бе намерила място в новинарския канал. Станфорд сигурно също следяха емисията. Както и Масачузетския технологичен, и Калифорнийския технологичен, Пасадина и Хюстън; всичките тези учени, солидно подплатени финансово, бяха победени от чезнещия талант на една някога велика, но сега обедняваща институция, сякаш бяха хванали академична ебола.

След Чаринг Крос идваше мостът Ватерло. Лодките, които бяха изгубили пристаните си през Дългата нощ, се бяха забили в него и го бяха превърнали в неизползваем за моторизирания трафик. Автобусът продължи към Темпъл и когато по високоговорителя обявиха името на спирката, Петрович започна да се придвижва напред през наблъсканите мрачни пътници, докато накрая не заседна окончателно сред тълпата.

Автобусът се разтресе и спря. Вратите се отвориха. Неколцина от чакащите отвън се опитаха да се качат, преди пътниците да успеят да слязат. Последва ръгане и блъскане. Някой от външните, който беше успял да стъпи на първото стъпало, падна и това породи бъркотия и вън, и вътре.

Тя се уталожи скоро, тъй като повечето хора просто бяха твърде изморени, за да се ядосат както трябва. Единственото, на което бяха способни, беше да настъпят нечий крак или да смушкат някого с лакът в ребрата.

Петрович успя да се измъкне навън, заобиколи автобуса и отиде отзад, за да си вземе багажа. Вече беше близо. Завъртя глава и пред очите му наизскачаха имената на улиците и информацията, че от „Империъл" се предава пресконференция.

„На живо от Лондон" щеше да мине и без него. Той небрежно сви рамене. Университетът нямаше нужда от някакво си цапнато в устата руско хлапе, което да предизвика международен скандал, а Петрович не умираше от желание лицето му да се появи по екраните из цялата планета - така всички щяха да останат доволни.

Той тръгна по Фарингдън Стрийт. След потопа водата се беше оттекла в голямо блато под виадукта Холбърн и наоколо все още вонеше на черна кал. Петрович сви напряко към Смитфийлд. Капаците му показаха, че входът на болницата се намира вдясно от него.

И той го видя - ограден с бодлива тел и охраняван от полицаи, хора на ИВМ и едно картечно гнездо, укрепено с пясъчни торби. Наоколо, като избити зъби, бяха пръснати бетонени блокове, които да възпират самоубийците с камиони.

Петрович огледа сцената с критично око. Живееше в град, където болниците се смятаха за най-вероятните мишени. Намръщи се, защото мисълта го накара да изпита почти физическа болка. Преди доста време беше казал, че центърът няма да успее да издържи. И както обикновено, се беше оказал прав.

Там, зад укрепения вход, зад фасадата със заковани с дъски прозорци и сивите каменни стени, се намираше съпругата му.

Много неща се бяха променили у него и повечето от промените се дължаха на нея.