Теории за полета

21.

Какво възнамеряваш да правиш?

Петрович пристъпи към изхода на тунела, без да отговори.

- Трябва да ми кажеш. - Миямото го настигна, хвана го за рамото и го обърна към себе си. - Сега пък каква лудост те е обхванала?

- Не съм длъжен да ти казвам нищо - отвърна Петрович. - Каквото и да било. Работата ти е да ме пазиш жив. Само това. Моята работа очевидно е значително по-сложна, така че защо не си затвориш устата и не ме оставиш да я свърша?

Когато се накани отново да се обърне, Миямото едва успяваше да се сдържи.

- Не. Не - не можеш да постъпваш така. Ако умреш - когато умреш, - вината за това ще падне върху мен. Госпожица Соня ще ме изгони. За да успея да се погрижа за твоята безопасност, трябва да преосмислиш тази лудост. -Той не се сещаше какво друго да каже. - Моля те.

Петрович стоеше с гръб към него.

- Влагаш твърде много чувства в една връзка, която е просто част от въображението ти. Соня се възползва от предаността ти като кралица от рицарите си. Събуди се, човече! Тя не те иска.

- Не, тя иска теб.

Ъгълчетата на устните на Петрович се изкривиха в гримаса.

- Не може да ме има. Аз съм обречен на друга.

- Съпругата ти няма да оцелее. Знаеш го. И след като си отиде... - Миямото завърши изречението с приглушено ръмжене, изпълнено с горчивина и раздразнение.

- Ако го кажеш още веднъж, ще те застрелям и майната им на последствията.

- Петрович вдигна ръката си и насочи пистолета към главата на Миямото. - Ние ще се бием и ще спечелим. Ясен ли съм?

- Ти наистина си луд.

- Тогава за какво е всичко това? Какво е моето предназначение? Каква е ползата да съм най-умният човек на света, щом не мога да използвам ума си, за да направя нещо? - Петрович свали пистолета.

– Тогава за какво е всичко това? Какво е моето предназначение? Каква е ползата да съм най-умният човек на света, щом не мога да използвам ума си, за да направя нещо? – Петрович свали пистолета. – Трябва да опишем пълен кръг – каза Миямото. – Какво предлагаш да направим, за да спасим не само Люси и останалите възрастни хора, но и съпругата ти?

- Ще използвам Единствения пръстен, макар че може би вече съм закъснял - няма да разполагам с достатъчно време или достатъчно хора, или достатъчно каквото и да било. - Той прибра пистолета и извади играчката. Все още нямаше връзка. - Трябва да излезем на дневна светлина.

В тунела постепенно ставаше все по-светло и изведнъж между релсите се появи младеж с прегърбена стойка, който ги чакаше и потупваше с крак.

- Здрасти.

[Какво се случи? Не очаквах прекъсването във връзката да бъде повече от три минути.]

- В тунела имаше хора. Болнични пациенти и лекар, който смяташе да им бие смъртоносни инжекции независимо от това дали Външните ще ги намерят, или не.

[Какво те вълнува това? Когато тръгна да търсиш Маделин, знаеше, че ще попаднеш на изостанали хора. Сигурно можеш да спасиш един. Но не можеш да ги спасиш всичките.]

- Аха, ще я видим тая работа. - Той хвана подгъва на шинела си. Усети навитата като змия жица в подгъва му и започна да я притиква към най-близкото скъсано място. Хвана крайчето на кабела, който Соня му бе пратила по Миямото, и го изтегли навън през дупката. - Живеех с убеждението, че не се интересувам от никого, и реших, че ако се оженя, това ще ме накара да ме е грижа. Мисля, че може би затова реших да прекося Метрозоната, движейки се срещу най-големия поток от бежанци след потъването на Япония - просто за да покажа, че ме е грижа за друго човешко същество. - Той огледа замислено края на кабела и пластмасовия конектор, който можеше да го свърже с играчката.

[И установи, че не е така?]

- Точно обратното - установих, че ме е грижа. За всички. - Петрович щракна конектора на мястото му. На другия край на кабела имаше сребрист жак, дълъг, тънък и назъбен, проектиран да се заключва в сокета си след половин завъртане. - Така че ето каква е сделката. Ти получаваш своето гражданство, аз получавам жена си.

[При сделките с теб, Самуил Петрович, винаги трябва да се плаща нещо. Какво ще ми струва този път?]

- Вярваш ли ми?

[Не] - беше смелият отговор. Аватарът обикаляше в кръг по релсите, навел глава. - [Ти си плът. Изморяваш се, огладняваш, отслабваш, страхуваш се. Разбиранията ти за морал са гъвкави. Знам, че ще промениш мнението си не веднъж, не два пъти, а сто пъти, преди всичко да приключи. Не ми казваш каква е цената, защото аз знам, че цената е всичко.]

- Вярваш ли ми? - отново попита Петрович.

[Не. Мотивите ти са скрити за мен. Мисловните ти процеси са неразбираеми. Ти се ръководиш по увлеченията си. Как бих могъл да ти вярвам, когато всичко виси на кантар? Ако изгубя, ще изгубя собственото си съществуване.]

- Не искам никой да каже, че съм те накарал да го правиш насила. Не искам и ти да си го мислиш. Това... това съм аз. Време е да заложа всичко върху последното хвърляне на заровете. Но бих могъл да направя така, че заровете да се завъртят в наша полза. Мога да манипулирам шансовете, да победя съдбата, да постигна невъзможното. - Петрович вдигна жака към лицето си. Аватарът не можеше да го види, нямаше начин да разбере какво планира. ИИ не беше глупав, но страдаше от липса на въображение. - Вярваш ли ми? - попита за последен път Петрович с усмивка на устните.

ИИ спря да обикаля и обърна лицето си към светлината в края на тунела. [Нямам друга причина да го направя освен това, че човекът, който ми задава този въпрос, си ти. Оставяш ли ми друг избор?]

– Това ми стига. – Той опипа тила си и започна да вкарва жака в гнездото.

Миямото се опита да го спре, но твърде късно беше осъзнал какво се опитва да направи Петрович. Намираше се твърде далеч, за да успее да направи нещо. Петрович го видя как се хвърля към него с протегнати ръце, но жакът беше вече пъхнат в сокета и завъртян.

Всичко стана бяло.

Петрович изгуби зрението и сетивата си, но това не беше неочаквано. Играчката се нуждаеше от няколко мига, за да разпознае инсталирания нов хардуер, след което щеше да стартира правилната програма - смекчаващата програма на Соренсън, която да послужи като посредник за неговото виртуално преживяване, да прилепне като филтър между плътта и метала. Изобщо не му беше представлявало проблем да обърне интерфейса така, че да размени местата на входа и изхода.

Линии. Виждаше линии, тънки като жички. Около него шестваха цветни кръгове и форми - първоначално размазани, след това твърде сини, но оптичният му център осъществи обратна връзка и те се фокусираха, станаха по-топли, по-червени.

По кожата му преминаваха топли и студени вълни, безчувственост и изостреност, леко погалване като с перце и болезнено стискане. Слухът му беше тестван за стереовъзприемане. Езикът му усети петте вкуса, а обонянието му беше атакувано от основния комплект аромати.

Петрович бавно примигна. Тъмно, светло. Намираше се някъде във вътрешността на играчката, в машина, която не беше дигитализиран свят, а обикновен джобен компютър. Може би смекчаващата програма не успяваше да се справи с неочакваното. Може би Петрович трябваше само да напише решението за себе си, ей така от нищото.

Той включи клавиатурата чрез гласова команда, надраска във въздуха няколко сияещи основни команди и създаде нов интерфейс - падащи менюта, които работеха като щори, прозорец към външния свят, схема на връзките извън играчката.

Аватарът го наблюдаваше напрегнато през рамо.

- Хей, почти приключих - рече Петрович.

[Трябваше да ми кажеш.]

- Тогава каква изненада щеше да бъде? - Тялото му стана същото, каквото беше във Виртуална Япония - хромиран манекен, гол и без характерни черти. Тогава Ошикора му беше създал форма и същина, но сега нямаше време за това. - Чака ни работа.

Трябва ли да разкривам съществуването си пред света?]

ИИ изглеждаше тъжен.

- Да. И ако всичко се развие както трябва, това няма да има никакво значение. Ако всичко се обърка, пак няма да има значение. Готов ли си?

[Какво искаш да направя?]

Петрович се опита да намести очилата на носа си. Не ги намери. Той недоволно нарисува с пръст релефен модел и го запълни с цялата информация, която успя да събере от Метрозоната. Слой след слой информация - топография, архитектура, комунални услуги, транспорт, камери, хора и дори повече: разположение на войниците, артилерийски части, командни и контролни центрове. Добави Външните, пробивите в кордона на М25, откъдето бяха успели да нахлуят те, изоставените градове във Външната зона.

- Предшественикът ти несъзнателно нападна града и го подчини. Той унищожаваше сгради и убиваше, използвайки собствената автоматична система на града и гигантски роботи, построени в асимилирани фабрики. Този път ще бъде различно, защото аз ще ти покажа как да го направиш както трябва.

ИИ размишляваше над живата карта.

[Контролирането на всичко това ще изисква повече процесорен капацитет от този, с който разполагам.]

- Ще трябва да напишем кода. Да разпределим агентите ни, да им предадем командите и да ги изпратим да ги разнесат. Искаме автономни коли? Пишем скрипт, разпространяваме го, модифицираме го в движение. Искаме да преодолеем силите на ЕОС? Организираме диверсия, за да прекъснем връзката между подразделенията и генералите. Правим така, че началниците да виждат онова, което би трябвало да виждат, а ние нареждаме на войниците да правят онова, което искаме. Превземаме ресурсите, които са ни необходими, за да свършим работата. После ще им ги върнем. Действай. Веднага.

Аватарът се разми и се пикселизира, когато насочи вниманието си към друга точка. Петрович се обади на Соня.

- Значи успя - рече тя.

- Реших, че моментът е настъпил.

- Естествено, че сам можеш да вземеш това решение. - Тя отметна бретона си настрани и се загледа в среб-ристите му очертания. - Какво друго направи, без да си се посъветвал с мен?

- Отново задействах ИИ. Онлайн е вече три-четири месеца. Умно хлапе. Баща ти щеше да се гордее с него.

- О, Сам. Миямото с теб ли е?

- Да. В реално време.

- Налага се да му наредя да те убие. И той ще го направи.

- Знам. За щастие го очаквах. Ти къде се намираш?

Тя отстъпи встрани, за да се покаже паркът на пок-рива на кулата ?.

- Казах ти, че няма да си тръгна.

- Външните стигнаха почти до северния край на Риджънтс Парк.

- Да. Чувам ги - отвърна тя. - Твърде много са, за да могат ЕОС да ги удържат, така че сигурно не след дълго ще се озоват тук. Но аз съм готова за тях, Сам. Говорех сериозно, когато ти казах, че ще защитя наследството на баща си.

- Дотолкова сериозно, че да въоръжиш колкото се може повече от хората си? Когато тя не отговори, той разбра.

- Радвам се, защото искам да ги взема назаем. Колко имаш на разположение?

- Не. Нуждая се от тях, Сам. От всеки един от тях. Трябват ми тук.

- Колкото и хора да имаш, няма да са достатъчни. С колко разполагаш, към две хиляди? Пак те превъзхождат числено сто към едно.

- Достатъчно са, за да направят онова, което искам от тях!

- Но не и за онова, което аз искам, а моята нужда е по-голяма.

Лицето й беше изпито и бледо.

- Не можеш да ги получиш. Те са мои.

Петрович поклати глава.

- Вече не са. Ти можеш да им предложиш само нещо, за което да умрат. Аз мога да им дам причина да живеят.

Тя ядосано удари с юмруци по бюрото.

- Не ми причинявай това. Кълна се, че ще заповядам на Миямото да ти вземе главата.

Той остана напълно спокоен.

- Ако все още искаш на края на деня да ти остане нещо, трябва сега да ми дадеш всичко, което имаш. Колко никкейджин има в Метрозоната?

- Какво? - Той я беше сварил неподготвена и сега тя не знаеше как да му отговори, за да не попадне в капан.

- Половин милион, и аз мога да ти кажа телефонните им номера. Ще се свържеш с тях и ще ги накараш да се прехвърлят през Темза и да дойдат при теб. Кажи им да използват моста Ватерло - по него не могат да минават коли, така че единственото препятствие е масата народ, но те могат да се разчистят. Аз мога да издигна защитен полукръг от - той погледна към картата - Хамърсмит до Блакфрайърс, чак до Уестуей. Останалите може да си позволим да ги загубим, поне временно. Соня? Кажи, че ме слушаш.

- Ти ме предаде. - Тя бе изпълнена с ярост. - А сега се опитваш да ме унижиш?

- Само за момента изглежда така. Ако се наложи да го правя сам, няма да се получи толкова добре и няма да свърши така, както трябва. Поискай да ти връщат услуги, обещавай им целия свят, прибегни до националистическа реторика - не ми пука. Аз се нуждая от тях и ти трябва да ми ги осигуриш.

- Това не вършеше работа и той се зачуди какво да използва. - Помниш ли, когато каза, че трябва да избягаме заедно?

- Това беше онзи ден.

- Току-що осъзнах, че не е нужно да бягаме никъде. Трябва само да забием знамето ни тук, в Метрозоната, и да видим кой ще се изправи и ще отдаде чест.

- Престани - извика тя и вдигна ръце като физическа бариера пред променения му образ. - Просто... престани. Какви ги говориш? Да поемем контрола над целия град?

- Ёбаный стос, Соня! Не - просто над половината, която ИВМ изостави.

- Но... - Тя осъзна, че вече няма какво да възрази на това, макар че й се искаше да опита. - А Външните?

- Какво Външните? Победата над тях е цената, която трябва да заплатим, за да има къде да живеем, след като залезе слънцето. И така - да или не?

Соня се отказа да спори.

- Никога няма да спечелим - въздъхна тя.

- Три думи подсказват, че ще успеем. - Петрович прегледа базата данни за японските бежанци на Метрозоната: обикновено търсене по месторождение, което изобщо не му представляваше трудност, след като беше успял да проникне в системата. Той събра информацията на едно място и я прати на Соня.

Реакцията й закъсня повече, отколкото бе очаквал. Помисли си, че сигурно е започнал да губи усета си, но тогава тя попита, вече по-меко:

- Кои три думи?

- Тези три: Нов машинен джихад. - Петрович се ухили. - До скоро.